Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 30 страниц)
53.
Алигзандър Естебан се настани на едно непривличащо вниманието място зад голямата маса от „Формика“ в запуснатата заседателна зала на „Хора за Други Животни“ на Западна четиринайсета улица. Навън бе ярко есенно утро, но малко от светлината проникваше в стаята през мръсния прозорец, който гледаше към един комин. Той скръсти ръце и проследи с очи как останалите членове на борда заемат местата си – действие, придружено със скърцане на столове, прошепване на поздравления и разговори по клетъчни телефони. Ароматът на двойно лате с канела от „Старбъкс“ и фрапучино с дъх на тиква изпълниха помещението, когато всички оставиха огромните си чаши с кафе.
Последен влезе Рич Плок, придружен от трима души, които Естебан не познаваше. Плок зае позиция в отсрещния край на залата, скръсти ръце, прикривайки изпъкналостта на шкембето си под зле прилягащия костюм; червеното му лице се потеше. Той незабавно поде реч с високия си самомнителен глас.
– Дами и господа от борда, радвам се да ви представя тримата ни изключително важни гости. Майлс Мондело, президент на „Зелената бригада“; Лусинда Лонг-Пиърсън, председателка на „Вегетарианска милиция“; и Морис Уейланд, директор на „Амнистия за животните“.
Тримата стояха там и гледаха към Плок, сякаш бяха излезли току-що от важен кастинг. Яростни идеалисти, отчаяно борещи се за каузата, съвършено неразбиращи какво става.
– Тези три организации са съорганизатори на тазвечерната демонстрация заедно с „Хора за Други Животни“. Нека ги приветстваме с добре дошли на нашата среща.
Ръкопляскания.
– Моля всички да седнат. Тази специална сесия на борда на „Хора за Други Животни“ е свикна по следната причина.
Последваха шумолене на листове, отпиване на кафе, присъстващите започнаха да вадят химикалки, папки и лаптопи. Плок изчака всичко това да свърши.
– В днешния ни дневен ред има една-единствена точка: протестната демонстрация тази вечер. В добавка към финансиращите организации, имаме още двайсет и една групи на борда. Точно така, дами и господа, чухте ме правилно: още двайсет и една! – Плок засия и се огледа. – Реакцията беше невероятна. Очакваме може би три хиляди души, но аз продължавам да контактувам с организации с други интереси и накрая може да се окажат доста повече. Много повече. – Той извади купчина листи от една папка и започна да ги подрежда пред себе си. – Това тук са подробностите. Малката, отвличаща вниманието група, ще се събере на бейзболното игрище. Другите групи – всички са записани на листа – ще се съберат на футболното игрище, в парка по протежението на Западна двеста и осемнадесета улица, край блатата и на още няколко близки пункта. Както знаете, осигурил съм разрешение. В противен случай не бихме били допуснати близо до Вилата.
Шепот, кимания.
– Но, разбира се, градските власти нямат представа – никаквапредстава, – че една голяма група ще се съберат в търговската част на града.
Някои от присъстващите се ухилиха.
– Защото, дами и господа, положението е критично! Тези болни, покварени хора, незаконно заселили се в нашия град, не само убиват животни, но те очевидно стоят зад бруталното убийство на Мартин Уортик. Те са отговорни за убийството на двама репортери – Смитбак и Кид – и отвличането на съпругата на Бил Смитбак. И какво прави кметството? Нищо. Абсолютно нищо.Настъпи време ние да действаме. Така че ще го направим тази вечер в шест. Ще сложим край на това. Веднъж завинаги!
Плок се потеше, гласът му беше висок, а физическото му присъствие не впечатляваше, но този човек притежаваше харизмата, която дават истинската вяра, страстта и истинският кураж. Естебан беше впечатлен.
– Подробният план за демонстрацията е върху листовете ви. Пазете ги внимателно – може да имаме неприятности, ако някой от тях попадне в ръцете на полицията. Приберете се вкъщи, телефонирайте, изпращате имейли, започнете организацията! Това е графикът. Събираме се в шест. Тръгваме в шест и половина. – Той се огледа. – Някакви въпроси?
Никой не попита нищо. Естебан прочисти гърлото си и вдигна пръст нагоре:
– Да, Алигзандър?
– Аз съм малко объркан. Вие планирате всъщност да влезете във Вилата?
– Точно така. И приключваме с тази работа: сега.
Естебан кимна замислено.
– Не се казва какво планирате да правите, когато стигнете там.
– Ще проникнем в онова място и ще освободим нещастните животни. Освен това ще прогоним наглите нашественици. С това планът ни се изчерпва.
– Разбирам. Те, естествено, убиват – измъчват – животни най-хладнокръвно. И сигурно го правят от години. Но помисли: тези хора по всяка вероятност са въоръжени. Вече знаем, че са убили най-малко трима души.
– Ако изберат насилието, ще им отвърнем със същото.
– Планирате да отидете въоръжени?
Плок скръсти ръце.
– Ще кажа следното: никой няма да бъде разубеждаван да действа в своя самозащита – с всичко, с което разполага в момента.
– С други думи – продължи Естебан, – препоръчвате хората да идват въоръжени.
– Не препоръчвам нищо, Алигзандър. Само установявам един факт: със сигурност са възможни прояви на насилие – и всеки има право на самозащита.
– Разбирам. Ами полицията? Как ще се справите с нея?
– Точно по тази причина се събираме на различни места и тръгваме от различни посоки, като октопод. Те ще бъдат объркани, преди да разберат какво става. Хиляди от нас ще се движат през гората – как ще ни спрат? Не могат да издигнат барикади или да блокират пътя ни. Нямат моторизиран достъп, освен един-единствен път, а той се покрива изцяло от протестиращите.
Естебан се размърда неловко.
– Ами… не ме разбирай погрешно – аз съм против Вилата, знаеш го от самото начало. Те са жалки, безчовечни. Имам предвид, погледни онзи беден, лишен от късмет Фиъринг. Промиват му мозъка, а след това го прострелват в главата – докато се опитва да пропълзи до мястото, където истинските садисти са го превърнали в зомби в началото. Щом са в състояние да причинят такова нещо на Фиъринг, могат да го причинят на всекиго. И ако ти пристъпиш към действия, някои от протестиращите могат да бъдат наранени. Дори убити. Помисли ли за това?
– Вечеима убити хора. Да не споменаваме животните – стотици, може би дори хиляди, с прерязани гърла по най-ужасен начин. Не, сър: ще сложим край на тази работа. Тази вечер.
– Не съм сигурен, че съм готов – каза Естебан. – Това е прекалено радикална стъпка.
– Алигзандър, радвахме се, когато се присъедини към нашата организация. Доволни сме, че проявяваш силен интерес към работата ни. Щастливи бяхме да те изберем за член на борда. Оценяваме високо финансовата ти щедрост. Но идва време, когато всеки трябва да вземе страна. Говоренето не стига. Това време настъпи.
– Ще влезеш във Вилата – каза Естебан, – ще освободиш животните, и после какво?
– Точно каквото казах. Ще изгоним оттам убийците. Къде ще отидат си е тяхна работа.
– И после?
– После ще изгорим мястото, така че да не се върнат.
При тези думи Естебан бавно поклати глава.
– С хиляди хора около Вилата и вътре в нея, без достъп на пожарна, всеки палеж би довел до стотици мъртви. Мястото ще стане истински огнен капан. Ще загинат не само те, но и собствените ти привърженици.
Настъпи неловка тишина.
– Аз бих обърнал сериозно внимание на вероятността от пожар. Бих възложил пожарен контрол, избран от протестиращите, който да ги предпазваот подобна опасност. Ами ако обитателите, както онези побъркани от сектата на Уейко, вземат, че сами подпалят мястото, докато всички вие сте вътре?
Отново тишина.
– Благодаря ти, Алигзандър – каза Плок. – Трябва да призная, че повдигна резонен въпрос. Отказвам се от идеята за пожара. Ще обърнем надолу с главата мястото с голи ръце. Целта е да го направим необитаемо.
Чуха се възгласи на одобрение.
Естебан се намръщи, после поклати глава.
– Не мога да подкрепя такава инициатива. Аз съм известна личност с добра репутация. Съжалявам, просто не мога да си позволя да бъда свързван с такъв вид атака.
Разместване на столове и лек шепот.
– Това, разбира се, е твое право, Алигзандър – каза Плок хладно. – И трябва да кажа, че не съм съвсем изненадан, като се има предвид начина, по който ни заля със студена вода по време на последния ни сблъсък с Вилата. – Някой друг иска ли да се присъедини към мнението на господин Естебан?
Естебан се огледа. Никой не помръдваше. Можеше да прочете неуважението, дори презрението в очите на повечето от тях.
Той се изправи и излезе.
54.
Когато сутрешното слънце обля прозорците, Д’Агоста седеше на бюрото си с ръце на клавиатурата и се взираше в екрана пред него. Стоеше в тази поза без да мърда може би от десет минути. Имаше милион неща, които трябваше да прави, а се чувстваше като парализиран. Сякаш се намираше в окото на ураган: всичко около него се въртеше бясно, а тук, в самия епицентър на огромната буря, нямаше нищо.
Внезапно вратата на офиса му се отвори. Той се обърна и видя Лора Хейуърд да влиза бързо. Изправи се веднага.
– Лора.
Тя затвори вратата зад себе си и се приближи до бюрото му. Виждайки ледения й поглед, Д’Агоста усети стомаха му да се свива болезнено.
– Вини, понякога можеш да си невероятен егоист и негодник – произнесе тя с тих глас.
Той преглътна.
– Какво искаш да кажеш?
– Какво ли? Повишението ми беше отменено в последния момент. За което си виновен ти.
Известно време той я гледаше неразбиращо. После си спомни разговора в коридора на „Диджитал Върасити“, подметнатата заплаха на софтуерния бизнесмен.
– Клайн – каза той, отпускайки се на стола си.
– Дяволски си прав. Клайн.
Д’Агоста я изгледа. После сведе очи.
– Какво е направил?
– Дарил е пет милиона долара на Фондация „Дайсън“. При условие, че няма да бъда назначена в отряда за специални задачи.
– Не може да го направи. Това е подкуп. Това е срещу закона.
– О, я стига! Много добре знаеш как стават нещата в този град.
Д’Агоста въздъхна. Изпълни го справедливо възмущение, дори ярост, след което изведнъж се почувства уморен и отегчен.
– Рокър не е глупак – каза Лора горчиво. – Знае, че ще го разпънат на кръст, ако отхвърли подобно дарение – особено за такъв политически „горещ картоф“ като Фондация „Дайсън“. И аз съм гръмоотводът.
– Лора… Толкова съжалявам. Ти си последният човек, когото бих искал да видя пожертван. Но просто си върша работата. Какво се предполага, че трябва да направя – да позволя на този тип да се измъкне? Той наистина представлява интерес за нас. Заплашвал е Смитбак.
– Това, което се предполага, че трябва да направиш, е да действаш професионално. След убийството на Смитбак не си на себе си. Чух за онази твоя нескопосана заповед за претърсване, как си натрил носа на Клайн с нея. Знаеш, че на този тип малко му трябва, и въпреки това си го провокирал. И за да си отмъсти, се нахвърля на мен.
– Вярно е – опитвах седа го провокирам, направих погрешна стъпка. Той е от онези хора, които не могат да бъдат накарани да изгубят самообладание. Ако знаех, че ще си го върне на теб, не бих го направил. – Той наведе глава и започна да разтрива слепоочията си с пръсти.
– Какво мога да кажа? Тази работа означаваше за мен повече от всичко.
Думите й увиснаха във въздуха. Д’Агоста бавно вдигна поглед нагоре и очите им се срещнаха.
По прозореца на офиса му се чу глухо почукване. Той погледна и видя един сержант да стои на прага.
– Извинете, сър – каза той. – Мисля, че трябва да обърнете на канал две.
Без да каже дума, Д’Агоста отиде до телевизора, закрепен високо на стената, и натисна бутона. Любителско видео изпълни екрана; беше зърнесто, но той мигновено разпозна жената в кадъра като Нора Кели. Беше облечена в тънък болничен халат, със смъртно бледо лице. Изглежда се намираше в някакво подземие: грубо изсечени каменни стени, разхвърляна слама върху циментов под. Той гледаше как тя пристъпва несигурно към обектива.
– Помогнете ми – произнесе тя.
Картината рязко подскочи и прекъсна.
Д’Агоста се обърна към полицая.
– Какво е това, по дяволите?
– Появи се в мрежата преди петнайсет минути. Изпращат оригинала сега.
– Искам най-добрите съдебни експерти да се захванат с това. Веднага – разбрахте ли? Къде е било пуснато?
– Дойде по електронната поща.
– Проследете го.
– Да, сър. – Сержантът излезе.
Д’Агоста се отпусна и обхвана главата си с две ръце. Затвори очи. Измина цяла минута, преди да дойде на себе си. След това облиза устни и произнесе тихо:
– Ще я намеря, Лора – ако ще и това да е последната ми работа като офицер. Каквото и да изисква – без значение – моя лична задача е да видя, че Нора Кели не е умряла. И че виновните си плащат за това.
– Ето пак – намръщи се Лора. – Точно за това говорех. Ако искаш да спасиш Нора Кели, трябва да държиш емоциите си под контрол. Трябва да започнеш да се държиш отново като професионално ченге. Иначе следващият път няма да съм само аз наранена.
И без да каже друго, тя се обърна и напусна офиса, затваряйки силно вратата след себе си.
55.
Когато пролетното слънце позлати кремавите стени и се изкачи по керамичните пазви на сводовете на Дакота, пред входа на сградата на 72-а улица, се разигра едно странно шествие. Двама прислужници излязоха през черните порти от ковано желязо, всеки държеше три куфарчета. Те бяха последвани от една жена в бяла униформа на медицинска сестра, която излезе от мрака на тунела на двора и зае позиция до портиерската будка. След това се появи Проктър и отиде до чакащия на тротоара Ролс Ройс, отвори задната врата и застана отстрани очаквателно. След доста време от вратата се показа дребна фигура, отпусната в инвалидна количка, бутана от втора медицинска сестра. Въпреки топлия ден на циганското лято фигурата бе толкова дебело увита в одеяла, маншони и шалове, че бе трудно да се определи полът й. Лицето беше скрито от голяма, отпусната бяла шапка. Под тъмните очила се показваше едно седефено цигаре.
Сестрата закара количката до чакащия Проктър. В този миг Пендъргаст изскочи от входа и се насочи към Ролса с ръце в джобовете.
– Няма ли начин да ви склоня да останете малко по-дълго, учителю? – попита той.
Човекът в инвалидната количка кихна оглушително.
– Не бих останал и минута повече, дори и ако самият Исус Христос ме беше помолил! – дойде киселият отговор.
– Нека ви помогна, мосю Бертен – каза Проктър.
– Един момент. – Изпод одеялото се показа бледа ръка, държаща спрей за нос. Тя го вдигна до едната трепкаща ноздра, и след като в нея бе изстреляно порядъчно количество от лековитото му съдържание, той бе върнат отново под одеялото. Тъмните очила бяха свалени и мушнати в пътната чанта, която изглежда никога не се отделяше от дребния мъж. – Можете да действате. Doucement, pour l’amour du ciel – doucement 3535
По-полека, за бога – по-полека (фр.). – Бел.прев.
[Закрыть]!
С известно усилие Проктър и сестрата успяха да преместят Бертен от инвалидната количка и – под дъжд от проклятия – да го сложат на задната седалка в колата. Пендъргаст се приближи и се наведе до прозореца.
– Не се ли чувствате поне малко по-добре? – попита той.
– Не, и няма да се почувствам, докато не се върна обратно до блатата – ако изобщо успея. – Бертен погледна изпод одеялата, стискайки голямата си тояга, а очите му блестяха като черни мъниста. – И ти трябва да внимаваш, Алойзиъс – магията за смърт на онзи жрец е силна: стара и силна.
– Наистина.
– Как се чувстваш?
– Не съм зле.
– Виждаш ли! – обяви Бертен с известна триумфалност. Ръката се появи отново, затършува из натъпканата чанта и извади оттам малко запечатано пликче. – Разтвори това в шест унции отвара от корените на сарсапарила 3636
Тропическо дърво. – Бел.прев.
[Закрыть]и добави малко ленено масло. Два пъти дневно.
Пендъргаст прибра пликчето в джоба си.
– Благодаря, maitre. Съжалявам, че ви причиних такава неприятност.
За миг блестящите черни очи омекнаха.
– Пфу! Беше хубаво, че се видяхме след толкова години. Следващият път, когато се срещнем, обаче, ще е в Ню Орлиънс – няма да се върна в това място на мрака отново! – Той потрепери. – Желая ти късмет. Този Лоана Вилата е истински дявол. Дявол.
– Има ли още нещо, което трябва да ми кажете, преди да си тръгнете?
– Не. Да! – Дребният мъж се закашля и се сви отново. – Почти го бях забравил при тези си страдания. Онова малко ковчеже, което ти ми показа – онова, в стаята за доказателства… – Странно е.
– За онова ли става въпрос – от гробницата на Колин Фиъринг? Което повредихте?
Бертен кимна.
– Отне ми известно време да го осъзная. Но аранжировката на черепите и костите на капака… – Той поклати глава. – Пропорцията е необичайна, противоречаща сама на себе си. Би трябвало да следва Истинската Матрица: две към пет. Едва доловима разлика, но все пак разлика. Не си пасва с останалото. – Той махна презрително с пръсти. – Примитивно е, странно е.
– Анализирах сивкавия прах, който беше вътре в нея. Изглежда, че е обикновена дървесна пепел.
Поредно презрително махване с пръсти.
– Виждаш ли? Не си пасва с другите оби на Шариер и Вилата. Онези са безкрайно по-лоши. Защо този предмет не отговаря на матрицата, е загадка.
– Благодаря ви, учителю. – И Пендъргаст се изправи със замислено изражение върху лицето.
– Няма защо. А сега adieu 3737
Сбогом (фр.). – Бел.прев.
[Закрыть], скъпи ми Алойзиъс… adieu! Помни: разтваряш това в отвара от шест унции сарсапарила, два пъти дневно. – Бертен потропа по тавана на колата с върха на тоягата си. – Можете да тръгвате, добри ми господине! И не пришпорвайте конете, умолявам ви!
56.
Отдел „Мултимедии“ на площад „Полиция“ №1 напомняше на Д’Агоста за контролна зала в подводница: гореща, натъпкана с електроника, задушна. Под ниския таван имаше най-малко двайсет души, приведени над терминали и уъркстейшъни. Някой ядеше, пикантната миризма на къри се носеше във въздуха.
Той спря и се огледа. Най-голямата група беше концентрирана в дъното, където се намираше кабинката на Джон Лоудър, началник на техническите служби към следствието. Д’Агоста тръгна нататък и чувството му за безсилие нарасна, когато видя, че Числит вече е там. Заместник-началникът се обърна, изгледа Д’Агоста и отново се върна в предишната си поза.
Лоудър седеше пред дигиталния си уъркстейшън – компютър с могъщ процесор под бюрото и двоен трийсетинчов монитор върху него. Въпреки предположението на Д’Агоста, съдебният техник бе настоявал, че са му нужни поне два часа, за да обработи и подготви видеото. До този момент бяха изминали деветдесет минути.
– Дай ми последните данни – каза Д’Агоста, когато се приближи.
Лоудър се отблъсна от бюрото.
– Става въпрос за MPEG-4 файл, изпратен по електронната поща до Отдела за радио и телевизионни новини.
– А трасето?
Лоудър поклати глава.
– Който го е направил, е използвал сървър в Казахстан.
– Видеото?
Техникът посочи към екрана:
– То е в съдебния видеоанализатор.
– Това ли е, което отнема двайсет минути?
Лоудър се намръщи.
– Синхронизирах и приведох кадрите в съответствие по време в целия клип, отстраних шумовете и изсветлих всяко изображение, след което приложих дигитално стабилизиране на образа.
– А спомняте ли си дали сте сложили черешка отгоре?
– Лейтенант, изчистването на файла не е само изглаждане и контрастиране на образа, то включва също и редуциране на отвличащите вниманието елементи, и може да накара да изпъкнат доказателства, които иначе биха останали незабелязани.
Д’Агоста понечи да каже, че тук става дума за заложен човешки живот и че всяка минута е от значение, но се отказа.
– Достатъчно. Да го видим.
Лоудър дръпна джог шатъла по-близко – кръгъл черен механизъм с размерите на хокейна шайба – и видеото оживя на разположения отляво монитор. Сега изглеждаше по-малко зърнесто и неясно, отколкото когато го бе видял по новините. Чу се тракане, след това слаба светлина прониза мрака: и се появи Нора. Тя се вгледа в камерата, лицето й, осветено от източника на светлина, приличаше на бял дух, който се носи в тъмнината. Зад нея Д’Агоста едва успя да различи разхвърляната на циментовия под слама, грубо измазаните с хоросан каменни стени.
– Помогнете ми – произнесе Нора.
Камерата трепна и фокусът се изгуби; след това отново се върна.
– Какво искате? – попита Нора.
Никакъв отговор, никакъв звук. После дойде нещо като заглушено стържене или скърцане. Светлината се завъртя и се отдалечи, мракът се върна и клипът свърши.
– Значи не можете да го проследите. – Д’Агоста се опитваше да говори със спокоен глас. – Има ли нещо друго около файла, което можете да ми кажете? Каквото и да е?
– Не беше мултиплексирано.
– Което означава?
– Не беше от затворена телевизионна мрежа. Източникът е най-вероятно стандартен потребител на дигитална видеокамера, може би с по-стар модел ръкохватка, което е причина за трепкането на образа.
– И няма никакво съобщение по имейла? Никакво искане за откуп, никакво послание от какъвто и да било род?
Лоудър поклати глава.
– Пуснете го отново, ако обичате.
Когато видеото тръгна, Д’Агоста се напрегна да различи нещо в тясното помещение, каквото и да е, което да му помогне да го идентифицира.
– Може ли да дадете увеличение на онази стена? – попита той.
Лоудър върна назад секунда-две от клипа; освети един отрязък от стената, близко до Нора; после го увеличи.
– Прекалено зърнест е – каза Д’Агоста.
– Изчакайте малко. Ей сега ще го оправим. Търпение. – Няколко кликвания с мишката и стената се открои значително – подредените груби камъни на зидарията, слепени с цимент.
– Мазе – каза Д’Агоста. – Със стара мазилка.
– За съжаление – обади се Числит за първи път, – няма как да определим къде е.
– Какво ще кажете за произхода на камъните?
– Невъзможно е да се определи специфичният им минералогичен състав – намръщи се Лоудър. – Може да са шисти, може да е базалт…
– Пусни го отново.
Те мълчаливо гледаха записа. Д’Агоста чувстваше как гневът му изпълва стаята. Запита се защо ли толкова го е грижа да се контролира: наглеците бяха отвлекли Нора.
– Този звук отзад – каза той. – Какво е това?
Лоудър дръпна джог шатъла на една страна.
– Работихме върху това. Ще използвам подобряващ качеството на звука софтуер.
На втория екран се появи един прозорец, в който се виждаше неравно извита лента, която приличаше на синусоида – звукова вълна.
– Малко по-тихо, ако обичате! – извика Лоудър. Залата притихна и той натисна бутона за включване в ъгъла на прозореца.
Извитата лента започна да се развива в средата на прозореца като лента на магнетофон. Д’Агоста чуваше заглушените движения на човека, който по всяка вероятност носеше камерата в тъмнината, краткото изщракване, когато камерата се включваше и стържещия звук, сякаш оставя камерата върху нещо – сякаш лещите бяха пъхани между решетки или в дупка. Чу се отново Нора да говори. И един звук. Изскърцване ли беше? Дращене? Беше прекалено тихо и имаше прекалено много странично съскане, за да се разбере.
– Можете ли да подобрите звука? – попита той. – Да го изолирате?
– Ще добавя едно параметрично устройство към сигналната писта. – Появиха се още прозорчета, някакви сложни графики тръгнаха през силуета на звуковата вълна. Лоудър пусна отново звуковия файл. Звучеше по-ясно, но все още имаше шумове. – Сега ще използваме един филтър, който ще блокира ниските шумове. – Още кликвания, още работа с мишката, най-накрая вълновата форма се появи отново.
– Това е звук от животно – каза Д’Агоста. – Животно, което колят.
– Боя се, че не го чувам – обади си Числит.
– А вие? – обърна се Д’Агоста към Лоудър. – Чувате ли го?
Техникът разтърка чело малко неспокойно.
– Трудно е да се каже. – Той отвори друг прозорец. – Според този спектроанализатор, става въпрос за микс от много високи честоти, някои по-високи от онези, които човешкото ухо е способно да чуе. Предполагам, че в случая имаме скърцане на пантите на ръждясала врата.
– Глупости!
– С цялото ми уважение… – започна Лоудър.
– С цялото ми уважение, това е животно. Мазето е старо, грубо. Нека ви кажа нещо: тази лента е дошла от Вилата. Трябва да нападнем мястото. Веднага. – Той се обърна и тръгна войнствено към Числит. – Нали, шефе?
– Лейтенант – припя Числит, а гласът му бе самото въплъщение на спокойствие и здрав разум, – вие по-скоро обърквате ситуацията, вместо да я изяснявате. Няма доказателства – никакви! – върху лентата, които да индикират източника й. Този звук може да бъде от милион различни неща.
„Обърквате ситуацията, вместо да я изяснявате. Милион различни неща.“ Не можеше да се начуди как такъв претенциозен тип като Числит бе в състояние да превърне една обикновена среща във викторина по правопис и правоговор? Д’Агоста се опита да запази спокойствие.
– Шефе, знаете, че тази вечер ще има демонстрация срещу Вилата.
– Получиха разрешение за демонстрацията и всичко е напълно законно. Ще разполагаме с достатъчно хора по това време, за да държим нещата под контрол.
– Нима? Няма как да сме сигурни. Ако демонстрацията стане неуправляема, може да предизвика реакция от Вилата – и да стане причина да убият Нора. Трябва да ги нападнем сега, още днес, предида е започнала демонстрацията. Да използваме елемента на изненада, да влезем бързо и да измъкнем Нора.
– Лейтенант, не чувате ли? Къде са ви доказателствата? Никой юрист няма да разреши нахлуване на базата на този единствен звук – дори и ако е от животно. Знаете го много добре. Особено – той подсмръкна – след злополучното ви претърсване на офиса на Клайн.
Д’Агоста се изправи. Усети, че бентът се пропуква, гневът и недоволството го заляха. Не го интересуваше.
– Погледнете се – произнесе той силно, – седите тук и се занимавате с апаратурата си.
Всички спряха работа и се обърнаха към него.
– Докато си играете с играчките си, една жена бе отвлечена, двама журналисти и един служител – убити. Онова, което ни трябва, е един внушителен многоброен отряд за бързо действие, с който да нанесем внезапен удар на онези торби с лайна вътре.
– Лейтенант – повиши глас Числит, – ваш дълг е да държите емоциите си под контрол. Знаем какви са залозите и правим всичко, каквото можем.
– Не, няма да сдържам емоциите си и не, не правим всичко! – Д’Агоста се обърна и напусна бързо стаята.
