Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 30 страниц)
18.
Д’Агоста влезе в чакалнята към пристройката на моргата, като се стараеше да диша през устата. Пендъргаст го последва, обхващайки помещението с бърз поглед, след това се плъзна като котка в един от грозните пластмасови столове покрай стената, до една маса, отрупана със списания с подвити от много прелистване страници. Агентът взе най-малко разглежданото, разтвори го и започна да чете.
Д’Агоста обиколи веднъж стаята, после още веднъж. Нюйоркската морга беше място, изпълнено с ужасни спомени за него, и той знаеше, че е на път да преживее нещо, което щеше да остави още един лош спомен – може би най-лошият от всички. Свръхестественото хладнокръвие на Пендъргаст го дразнеше. Как можеше да остава толкова равнодушен? Погледна го и видя, че в момента чете „Мадмоазел“ с явен интерес.
– За какво четеш това? – попита го той сприхаво.
– Има една поучителна статия за неудачните първи срещи. Напомня ми за един случай, който имах: една особено неудачна първа среща, която завърши с убийство и самоубийство. – Той поклати глава при спомена и продължи да чете.
Д’Агоста скръсти ръце и направи още една обиколка на стаята.
– Винсънт, седни най-после. Използвай конструктивно времето си.
– Мразя това място. Мразя миризмата му. Мразя начина, по който изглежда.
– Напълно ти съчувствам. Внушенията за тленност тук – не мога да не призная – е трудно да бъдат игнорирани. Мисли, които наистина често лежат прекалено дълбоко, за да ни разплачат.
Страниците шумоляха, докато Пендъргаст четеше. Минаха няколко ужасни минути, преди вратата към моргата най-после да се отвори. В рамката й стоеше един от патолозите, Бекстейн. Слава богу, помисли си Д’Агоста: бяха привлекли Бекстейн за аутопсията. Той беше един от най-добрите и – изненада! – почти нормално човешко същество.
Патологът свали ръкавиците си и ги хвърли в кошчето за отпадъци.
– Лейтенант. Агент Пендъргаст. – Той им кимна за поздрав, без да протегне ръка. Ръкуването на това място не беше прието. – На ваше разположение съм.
– Доктор Бекстейн – подзе Д’Агоста, – благодаря ви, че отделихте от времето си да се срещнете с нас.
– Удоволствието е мое.
– Разкажете ни, ако обичате, какво открихте.
– Разбира се. Искате ли да видите трупа? Просекторът още работи по него. Понякога помага да се види…
– Не, благодаря – отказа Д’Агоста решително.
В този миг почувства погледа на Пендъргаст върху себе си. Сега вече нещата ще се оплескат, помисли си мрачно той.
– Както искате. По трупа се откриват четиринайсет пълни или частични рани от нож преди настъпването на смъртта, някои по ръцете и дланите, някои ниско в областта на гърба и една последна, нанесена по-късно, която минава през сърцето. Ще е добре да ви покажа с диаграма…
– Не е необходимо. Някакви рани постмортем?
– Никакви. Смъртта е настъпила почти веднага след последния, фатален удар в сърцето. Ножът е влязъл хоризонтално между второ и трето задно ребро под ъгъл от осемдесет градуса от вертикалата, пронизвайки лявото предсърдие, пулмонарната артерия и е разцепил конус артериозис в горната част на дясната камера, като по този начин е причинил масиран кръвоизлив.
– Разбрах.
– Това е.
– Може ли да се каже, че убиецът е направил каквото е трябвало да направи, за да убие жертвата, и нищо повече?
– Това заключение е напълно съвместимо с фактите, да.
– Оръжието?
– Острие дълго десет инча, два широко, много твърдо, по всяка вероятност става дума за висококачествен армейски нож.
Д’Агоста кимна.
– Нещо друго?
– Кръвната токсикология показва ниво на алкохола десет процента. Няма дрога или други чужди субстанции. Съдържанието на стомаха…
– Не се нуждая от тези подробности.
Бекстейн се поколеба и Д’Агоста видя нещо в очите му. Несигурност, неловкост.
– Да? – подкани го той. – Нещо друго?
– Всъщност, да. Още не съм написал рапорта, но имаше нещо доста странно, което е пропуснато от съдебните медици.
– Продължавайте.
Патологът отново се поколеба.
– Бих искал да ви покажа. Още не сме го преместили…
Д’Агоста преглътна.
– Какво е то?
– Моля ви, позволете ми да ви го покажа. Не мога… ами… не мога да го опиша добре.
– Разбира се. – Пендъргаст пристъпи напред. – Винсънт, ако предпочиташ да чакаш тук…
Д’Агоста усети челюстите си да се стягат.
– Идвам.
Те последваха патолога през двойните врати от неръждаема стомана и влязоха в голяма, осветена в зелено стая, облицована с плочки. Надянаха маски, ръкавици и престилки, след това продължиха напред, докато стигнаха до друга аутопсионна зала.
Д’Агоста веднага видя просектора, наведен над трупа, воят на медицинския трион в ръцете му напомняше жужене на разгневен комар. Един санитар се беше изтегнал върху очукан стол наблизо и ядеше хлебче с пушена сьомга. Върху друга маса за дисекции бяха подредени различни, снабдени с етикети, органи. Д’Агоста отново преглътна, този път по-трудно.
– Здравейте – обади се санитарят към Бекстейн. – Дойдохте тъкмо навреме. Тъкмо щяхме да връщаме вътрешностите.
Строгият поглед на Бекстейн накара мъжа да млъкне.
– Съжалявам. Не знаех, че имате гости. – Той се ухили и изтри от устните си останалите трохи от закуската. Помещението миришеше на формалин, риба и изпражнения.
Бекстейн се обърна към просектора.
– Джон, бих искал да покажа на лейтенант Д’Агоста и специален агент Пендъргаст… ъ-ъ-ъ… онова, което намерихме.
– Няма проблем. – Трионът спря и мъжът се дръпна. С огромна неохота Д’Агоста бавно пристъпи напред, след което погледна към трупа.
Беше по-лошо, отколкото си бе представял. По-лошо дори от най-лошите му кошмари. Бил Смитбак: гол, мъртъв, отворен. С обелен скалп, кестенявата му коса цялата събрана в основата, кървавият му череп – оголен, с ясно видими пресни следи от трион по него. Телесната кухина зееше, разкривайки ребрата, органите бяха извадени.
Той сведе глава и затвори очи.
– Джон, имаш ли нещо против да сложиш един разширител в устата?
– Ей сега.
Д’Агоста остана със затворени очи.
– Готово.
Той отвори очи. Бяха отворили устата принудително с някакъв уред от неръждаема стомана. Бекстейн намести крушката отгоре да освети вътрешността. В езика на Смитбак беше забита кукичка за риба, завързана с перца, като суха муха. Против волята си Д’Агоста се наведе напред, за да огледа по-добре. Кукичката имаше възел от светло оцветена връв, върху възела бе нарисуван малък ухилен череп. Миниатюрна торбичка, колкото хапче, бе прикачена към извивката на кукичката.
Д’Агоста погледна към Пендъргаст. Агентът бе втренчил поглед в отворената уста, сребристите му очи бяха пълни с такова напрежение, каквото лейтенантът никога преди не бе виждал у него. И, както му се стори, не само напрежение имаше в тези очи. Имаше съжаление, невяра, скръб – и несигурност. Раменете на Пендъргаст се отпуснаха надолу. Изглеждаше потресен. Сякаш агентът се беше надявал да е сбъркал в нещо… колкото да разбере с огромно смайване, че всъщност е бил напълно прав.
Тишината продължи минути. Най-накрая Д’Агоста се обърна към Бекстейн. Изведнъж се усети много стар и уморен.
– Искам това да бъде снимано и изследвано. Махнете го заедно с езика – да остане в него. Искам съдебните медици да анализират това нещо, да отворят малката торбичка и да ми докладват за съдържанието й.
Санитарят надникна иззад рамото на Д’Агоста, продължавайки да дъвче багетата си.
– Сякаш е действал психопат. Помислете си само какво би платил „Поуст“ за да публикува това нещо! – Силно хрупане, последвано от звуци на дъвчене.
Д’Агоста се обърна към него.
– Ако „Поуст“ разбере – изръмжа той, – лично аз ще се погрижа да прекараш остатъка от живота си в печене на багети, вместо да ги ядеш.
– Хей, човече, съжалявам. Много си обидчив. – Санитарят се отдалечи.
Пендъргаст вдигна очи към Д’Агоста. Той се изправи и отстъпи от трупа.
– Винсънт, струва ми се, че не съм посещавал скъпата леля Корнелия от години. Имаш ли нещо против да ме придружиш?
19.
Нора завъртя ключа в ключалката и отвори вратата. Беше два следобед и полегатата слънчева светлина проникваше през лентите на щорите и осветяваше безмилостно всеки последен фрагмент от живота й с Бил. Книги, картини, предмети на изкуството, дори безгрижно захвърлени списания: всичко носеше порой от нежелани, болезнени спомени. Като заключи два пъти входната врата, тя мина, свела очи, през дневната и влезе в спалнята.
Беше завършила работата си с PCR машината. Всяка от ДНК пробите, осигурени от Пендъргаст, беше мултиплицирана милион пъти и тя бе скрила епруветките в дъното на лабораторния хладилник, където никой нямаше да ги забележи. След това, когато й се отвори сгоден случай, ги премести в антропологичната лаборатория. Никой нямаше нищо против, че си беше тръгнала рано. Довечера щеше да се върне за втория и последен етап: проверката на гел електрофореза. Междувременно отчаяно се нуждаеше от сън.
Като пусна небрежно чантата си на пода, тя се хвърли на леглото и покри главата си с възглавници. Но въпреки, че лежеше неподвижно, сънят отказваше да дойде. Измина един час, измина втори и накрая тя се отказа. По-добре да си беше стояла в музея. Може би трябваше сега да се върне там.
Погледна към телефонния секретар: двайсет и две съобщения. Поредни изрази на съчувствие, без съмнение. Вече направо не издържаше. Тя с въздишка натисна бутона за прослушване и започна да изтрива всяко обаждане, щом доловеше нотка на загриженост в гласа на човека отсреща.
Седмото обаждане беше различно. Беше от репортерката в „Уест Сайдър“.
– Доктор Кели? Кейтлин Кид е. Питах се дали сте разбрали нещо повече за репортажите за животни, върху които Бил работеше. Прочетох онези, които е публикувал. Имат силно обвинителен тон. Любопитно ми е дали е знаел още нещо, което не е имал време да публикува – или може би нещо, което някой не е искалтой да публикува. Обадете ми се, когато имате възможност.
Когато започна следващото съобщение, Нора натисна „стоп“ бутона. Гледа замислено апарата известно време. След това стана от леглото, върна се в дневната, седна на бюрото и включи лаптопа си. Не познаваше Кейтлин Кид, не вярваше особено на Кейтлин Кид. Но би работила и със самия дявол, ако той можеше да й помогне да проследи хората, които стояха зад смъртта на Бил.
Загледа се в екрана и си пое дълбоко дъх. След това бързо, преди да е премислила, влезе в личния акаунт на Бил в „Ню Йорк Таймс“. Паролата беше приета: акаунтът още не беше дезактивиран. Минута по-късно пред очите й се появи списък по азбучен ред на статиите, които беше написал през последната година. Като ги подреди хронологически, тя се върна няколко месеца назад, после започна да преглежда заглавията. Беше странно колко много от тях й звучаха непознато и тя изпита горчиво съжаление, че не се е интересувала повече от работата му.
Първата злободневна статия за принасянето на животни в жертва беше публикувана преди три месеца. Отнасяше се предимно до тайни жертвоприношения, извършвани съвсем не в далечното минало. Имаше други няколко статии: интервю с някой си Алигзандър Естебан, говорител на „Хора за Другите Животни“; разследващ материал върху борбата с петли в Бруклин. Най-накрая стигна до последната статия, публикувана преди две седмици, озаглавена „Жертвоприношенията на животни – все по-близо до домовете на манхатънчани“.
Тя изтегли текста и погледът й мина по него бързо, спирайки се по-дълго на един параграф:
Най-упоритите истории за жертвоприношения на животни идват от Инууд, най-северното предградие на Манхатън. Голям брой оплаквания са били подадени в полицията и агенциите за грижа за животните от кварталите Индиан роуд и Западна 214-а улица. Обитателите им се оплакват, че са принудени да слушат звуци на измъчвани животни. Тези крясъци, които обитателите описват като издавани от кози, пилета и овце, според слуховете идват от една незаконна сграда на църква в центъра на изолирана общност в Инууд Хил Парк, позната като „Вилата“. Опитите да се разговаря с обитатели на Вилата и с водача на общността, Етиен Босонг, се оказаха неуспешни.
С това откритие изглежда Бил си беше запазил подкрепата на вестника за по-нататъшно разследване, защото статията завършваше с курсивирана бележка:
Това е първата от серията статии за жертвоприношения на животни в Ню Йорк сити, които ще публикуваме.
Нора се облегна назад. Сега, като се замисли, си спомни как Бил се прибра една вечер преди седмица и нещо; радваше се по повод някакъв незначителен успех, който бе постигнал в разследването на жертвоприношенията.
Може би успехът не е бил толкова малък, все пак.
Тя се намръщи. Беше точно по времето, когато бяха започнали да се появяват странните малки артефакти в пощенската им кутия и зловещите шарки, изрисувани в праха отвън пред входната им врата. Като затвори списъка с подредените по азбучен ред статии, тя отвори управляващия информационната програма на Бил софтуер, търсейки бележките, които той винаги пазеше за бъдещи статии. Намери точно това, което й трябваше.
Да се концентрирам върху Вилата – като продължа в следваща статия. Има ли наистина жертвоприношения на животни? Трябва да се провери – не само голословни твърдения. Да видя със собствените си очи.
Подробно интервю с Пизети. Други съседи, които са се оплаквали? Да насроча втори разговор с Естебан, човека, който се занимава с правата на животните? Местното сдружение РЕТА и т.н.
Откъде се снабдяват с животни?
Каква е историята на Вилата? Кои са те? Да се провери архива на „Таймс“ за предисторията/историята на Вилата. Добър претекст: слухове за зомбита/култове и т.н.
Възможно заглавие на статията: „Вилата на дявола“. Не, „Таймс“ няма да се съгласят.
Първа годишнина от сватбата – да не забравя да резервирам маса в „Кафенето на художниците“ & билети за „Мъжа, който дойде за вечеря“ за уикенда!!!
Това последно изречение беше толкова неочаквано, до такава степен извън контекста на другите, че в следващия миг Нора усети как в очите й напират горещи сълзи. Тя веднага затвори програмата и стана от стола.
Прекоси дневната веднъж, след това погледна часовника си: четири и петнайсет. Можеше да хване метрото на 96-а и Сентръл Парк Уест и да бъде в Инууд след четиридесет минути. Като включи нова програма на компютъра, тя натрака бързо нещо на клавиатурата, погледна екрана, след това пусна текста да се принтира. Отиде в спалнята и вдигна чантата си от пода; хвърли бърз поглед наоколо, след което се насочи към входната врата.
Само преди четвърт час се беше чувствала объркана, носеща се по течението. А сега внезапно установи, че е изпълнена с непоколебима воля и целеустременост.
20.
Д’Агоста беше довел целия отдел – дванайсет въоръжени и униформени офицери – и асансьорът се напълни докрай. Той натисна копчето за трийсет и седмия етаж, после се обърна към светещия дисплей над вратите. Чувстваше се спокоен и хладнокръвен. Не, това беше погрешно: чувстваше се студен. Леденостуден.
Вярваше, че в основата си е честен и добър човек. Ако някой се отнасяше към него дори с минимално уважение, той отвръщаше със същото. Но когато някой се държеше като задник, тогава беше друго. Лукас Клайн беше задник – отличен, първокласен тъп задник. И сега щеше да научи колко лоша идея е било да вбеси ченге.
Той се обърна към подчинените си.
– Не забравяйте брифинга. Направете го по правилата. Работете в екипи по двама – не искам никакви проблеми с доказателствата. И ако се натъкнете на нещо нередно, на пречки, каквото и да било, приключете бързо и категорично.
През групата премина шепот, последван от хор от щракане, когато започнаха да проверяват фенерчетата и да пъхат батерии в безжичните бормашини.
Вратите на асансьора се отвориха към просторното фоайе на „Диджитал Върасити“. Беше късно следобед – четири и половина, – но Д’Агоста забеляза, че все още има групички клиенти, които седяха на кожените дивани и чакаха за насрочени срещи.
Добре.
Той излезе от асансьора във фоайето и подчинените му се разпръснаха зад него.
– Аз съм лейтенант Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление – произнесе той със силен, ясен глас. – Имам заповед за претърсване на тези помещения. – Той погледна към чакащите клиенти. – Бих ви предложил да дойдете друг път.
Хората се изправиха бързо с побледнели лица, взеха си служебните куфарчета и се насочиха към асансьорите. Д’Агоста се обърна към рецепционистката:
– Защо не слезете долу и не си вземете чаша кафе?
За петнайсет секунди фоайето бе опразнено.
– Ще използваме това място като сборен пункт – каза Д’Агоста на екипа си. – Оставете тук кутиите за доказателства и да започваме. – Той посочи към сержантите. – Вие тримата останете с мен.
Беше работа за шейсет секунди да стигнат до външния офис на Клайн. Д’Агоста погледна секретарката с уплашеното лице:
– Днес няма какво повече да правите тук – каза й той тихо и й се усмихна. – Защо не си тръгнете по-рано?
Изчака търпеливо, докато тя напусна. След това отвори вратата към вътрешния офис. Клайн отново беше на телефона, с крака на широкото бюро. Когато видя Д’Агоста и униформените офицери, той кимна, сякаш изобщо не беше изненадан.
– Ще ти звънна пак – каза той в слушалката.
– Вземете всички компютри – нареди Д’Агоста на сержантите. – След това се обърна към софтуерния предприемач. – Получих заповед за обиск. – Пъхна я в лицето на Клайн и я остави да падне на пода. – О-па. Ето я, можете да я прочетете, когато имате време.
– Допусках, че може да се върнете, Д’Агоста – каза Клайн. – Говорих с моите адвокати. В заповедта трябва да е уточнено какво именно търсите.
– О, направено е. Търсим доказателство, че убийството на Бил Смитбак е било или планирано, или извършено, или пък платено от вас.
– И защо точно бих планирал, извършил или платил за такова нещо?
– Заради гняв към изтъкнат журналист – също като онзи, който направи така, че да ви уволнят от първата ви работа във вестник.
Очите на Клайн се присвиха едва забележимо.
– Информацията може да се крие във всеки от тези офиси – продължи Д’Агоста. – Трябва да претърсим целия апартамент.
– Може да е навсякъде – отвърна Клайн. – Може да е и в дома ми.
– Точно там ще отидем после. – Д’Агоста седна. – Но вие сте прав – може да е навсякъде.Ето защо ще конфискуваме всички CD-та, DVD-та, хард дискове, всичко в помещенията, което може да съдържа информация. Имате ли Блекбъри?
– Да.
– Сега то е доказателство. Дайте ми го, ако обичате.
Клайн бръкна в джоба си, извади апарата и го остави на бюрото си.
Д’Агоста се огледа. Един от сержантите сваляше картините от облицованите с черешово дърво стени, внимателно ги оглеждаше отзад, след това ги слагаше на пода. Друг вадеше книги от рафтовете, хващаше ги за гръбчетата и ги изтръскваше, след това ги пускаше в растящи купчини. Третият дърпаше скъпите килими от пода, претърсваше под тях, навиваше ги и ги изправяше в един ъгъл. Гледайки, Д’Агоста си помисли колко удобно е, че законът не изисква да се почиства след претърсване.
Откъм коридора можеше да се чуе издърпване на чекмеджета, шум от влачене, викове, възмутени гласове. Сержантът беше приключил с килимите и започна да се занимава с шкафовете с документи – отваряше ги, вадеше кафявите папки, прелистваше ги, след което изсипваше хартиите на пода. Сержантът, който беше проверил маслените картини, сега се бе заел с демонтирането на компютъра на бюрото.
– Нужен ми е за работата ми – обади се Клайн.
– Вече е мой. Надявам се да сте запазили всички важни файлове. – Това напомни на Д’Агоста за нещо – нещо, което Пендъргаст беше препоръчал. – Имате ли нещо против да разхлабите вратовръзката си?
Клайн се намръщи.
– Какво?
– Направете го, ако обичате.
Клайн се поколеба. След това бавно вдигна ръце и издърпа надолу вратовръзката си.
– Сега разкопчайте горното копче на ризата си и дръпнете яката.
– Какво искате, Д’Агоста? – попита Клайн, като все пак изпълни инструкциите.
Д’Агоста погледна мършавия му врат.
– Това кабелче – измъкнете го, моля.
Още по-бавно Клайн промуши ръка и извади кабела. На края му висеше малък флаш драйв.
– Ще го взема, ако разрешите.
– Информацията е кодирана – каза Клайн.
– Предполагам. Въпреки това ще го взема.
Клайн го изгледа.
– Ще съжалявате за това, лейтенант.
– Ще си го получите обратно. – И Д’Агоста хвана ръката му. С явна неохота Клайн измъкна кабела през главата си и остави флаш драйва на масата до Блекбърито. Изражението и маниерът му не издаваха нищо. Единственият знак за онова, което може би ставаше в главата му, бе леко порозовяване на белязаните му от акне страни.
Д’Агоста се огледа.
– Ще трябва да вземем също така някои от тези африкански маски и статуетки.
– Защо?
– Може да са свързани с определени… ъ-ъ-ъ… екзотични елементи на случая.
Клайн понечи да говори, но спря, после процеди:
– Това са изключително ценни предмети на изкуството, лейтенант.
– Няма да счупим нищо.
Сержантът беше приключил с книгите и сега развинтваше тръбите на тавана с отвертка. Д’Агоста се изправи, отиде до гардероба и отвори вратата. Днес Чонси отсъстваше. Той обърна поглед към Клайн.
– Имате ли сейф?
– В отсрещния офис.
– Да се поразходим, какво ще кажете?
Кратката разходка дотам разкри сцени на истинско опустошение. Екипът му разглобяваше монитори, ровеше из шкафове, вадеше чекмеджета от бюрата. Служителите на Клайн се бяха скупчили във фоайето, където непрестанно растящата камара от хартия се извисяваше до кутиите за доказателства. Клайн погледна наляво и надясно изпод вежди. Розовината по лицето му се бе сгъстила.
– Винсънт Д’Агоста – каза той, докато вървяха. – Другарчетата ти наричат ли те Вини?
– Някои от тях, да.
– Вини, сигурен съм, че имаме общи приятели.
– Аз не мисля така.
– Ами, човекът, за когото говоря, наистина още не ми е приятел. Но имам чувството, че я познавам. Лора Хейуърд.
Д’Агоста употреби цялата си воля да не спре.
– Виждаш ли, позаинтересувах се малко от това твое гадже – може би трябва да кажа бившегадже. Какъв е проблемът? Виаграта вече не действа ли?
Д’Агоста заби очи право напред.
– И все пак източниците ми съобщават, че двамата сте близки. Човече, тя наистина направи страхотна кариера. Може някой ден да стане комисар, ако си изиграе картите правилно…
Накрая Д’Агоста спря.
– Нека ви кажа нещо, господин Клайн. Ако си въобразявате, че можете да заплашвате или да упражнявате натиск по някакъв начин върху капитан Хейуърд, грешите жестоко. Ще ви смачка като хлебарка. Но ако тя в безграничното си милосърдие реши да ви пощади – бъдете уверен, че аз няма да го сторя. А сега бихте ли ми показали сейфа, ако обичате?
