Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 30 страниц)
– Винсънт, последвай ме. – Пендъргаст тръгна бързо през игрището към дърветата. Д’Агоста веднага разбра плана му – да минат напречно през гората и да пресрещнат тълпата долу на пътя.
– Жалко, че някой е счупил портата към Вилата… нали, Винсънт?
– Не ми говори глупости, Пендъргаст – не сега. – Д’Агоста чуваше отдалече скандирането на групата, виковете и крясъците, докато крачеха надолу.
За броени минути излязоха на пътя, малко пред тълпата. Оградата се намираше от лявата им страна, портата беше съборена. Тълпата се движеше бързо, предните редици вече тичаха начело с Плок. Естебан не се виждаше. Ченгетата бяха изостанали далеч назад в една полицейска кола. Медиите, от друга страна, се справяха добре, неколцина репортери тичаха заедно с групата, понесли на рамо видеокамерите си, придружени от фотографи и журналисти от вестниците. Това чудо тук щеше да е по всички канала в тазвечерните новини.
– Виж, май ни настигат – каза Д’Агоста. Той си пое дълбоко въздух, след това застана на пътя и извади полицейската си значка. Пендъргаст се изправи до него.
Той се обърна към тълпата, предвождана от Плок. Беше ужасно, като да гледаш стадо разярени бикове.
– Хора! – провикна се той. – Аз съм лейтенант Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление! Нямате право да продължавате нататък!
Тълпата не спря.
– Към Вилата!
– Господин Плок, не го правете! Незаконно е и, повярвайте ми, ще бъдете арестувани!
– Изселете ги!
– Да отиват по дяволите!
– Ако се приближите до мен, ще бъдете арестуван! – Той хвана Плок и въпреки че мъжът не се възпротиви, жестът беше безнадежден. Останалите връхлетяха като вълна, хвърлиха се към него, а той не можеше да арестува стотици хора сам-самичък.
– Стой на мястото си – каза Пендъргаст до него.
Д’Агоста изскърца със зъби.
Сякаш по някаква магия до тях изникна Естебан.
– Приятели! – извика той и се обърна към приближаващата се тълпа. – Моите приятели симпатизанти!
При тези думи първите редици забавиха крачка.
– Към Вилата!
С изненадващо движение Естебан се завъртя и прегърна Плок, после отново се обърна към тълпата с вдигнати ръце.
– Не! Приятели мои, смелостта ви ме трогна дълбоко… дълбоко! Но ви умолявам: не приближавайте! – Той внезапно понижи глас и заговори поверително на Плок. – Рич, нуждая се от помощта ти. Това е необмислено – и ти го знаеш.
Плок погледна Естебан и се намръщи. Виждайки явното несъгласие между лидерите, предната редица протестиращи започна да се колебае.
– Благодаря ви за големите ви сърца! – извика Естебан отново към тълпата. – Благодаря! Но, моля ви, послушайте ме. Има си време и място за всичко. Рич и аз сме единодушни: сега не е нито времето, нито мястото да се напада Вилата! Разбрахте ли ме? Изложихме нашето разбиране, демонстрирахме нашата непоколебимост и решителност. Показахме на обществото гнева си! Засрамихме бюрократите и накарахме политиците да обърнат внимание! Направихме онова, за което сме дошли! Но без насилие! Моля ви, без насилие!
Плок продължи да мълчи, лицето му потъмня.
– Дойдохме да спрем убийствата, а не да говорим! – извика един глас.
– И наистина ще спрем тези убийци! – каза Естебан. – Моля ви, какво ще постигнем с конфронтация? Не се шегувайте, тези хора ще ни посрещнат с бурна съпротива. Може да са въоръжени. Вие готови ли сте? Само неколцина от нас! Приятели мои, скоро ще настъпи времето, когато тези хора ще бъдат прогонени. Но не сега – не още!
Той направи пауза. Внезапната тишина беше впечатляваща.
– Съмишленици мои – продължи Естебан, – вие показахте смелостта на убежденията си. А сега ще се върнем на мястото, където се бяхме събрали. Ще поговорим, ще изнесем речи и ще покажем на целия град какво се случва тук! Ще доведем правосъдието.
Тълпата изглежда очакваше Плок да потвърди думите на Естебан. Най-накрая Плок вдигна ръка с бавен, неохотен жест.
– Ние показахме мнението си! – каза той. – Да се връщаме – веднага!
Медиите се стълпиха отпред, камерите на вечерните новини се вдигнаха, тук-там се показаха микрофони, но Естебан махна с ръка да ги изключат. Д’Агоста гледаше слисан как по призива на Естебан тълпата смени посоката, върна се на пътя и бавно се понесе на мирни групички като преди; някои вдигаха лозунгите, изоставени по пътя, докато само преди малко се носеха устремно към Вилата. Д’Агоста ги гледаше с удивление. Естебан беше възпламенил тези хора и ги бе накарал да действат – и в последния възможен момент ги беше охладил със студена вода.
– Какво става с този тип, Естебан? – попита той. – Мислиш ли, че се изплаши в последната минута?
– Не – промърмори Пендъргаст, вперил очи в гърба на Естебан. – Много любопитно – усмихна се той, сякаш на себе си. – Да знаеш, че нашият приятел яде месо. Агнешко, ако трябва да сме точни.
46.
Когато Д’Агоста се появи в офиса на Марти Уортик, нервният бюрократ дребосък погледна гневното му изражение и набързо постла червената пътека: облече сакото си, придружи го до дивана и му донесе чаша изстинало кафе.
След това се върна на бюрото си.
– Какво мога да направя за вас, лейтенант? – попита той с тънкия си висок глас. – Удобно ли ви е?
Всъщност на Д’Агоста не му беше нито уютно, нито удобно. Чувстваше се все по-гадно от закуската насам – зачервен, всичко го болеше – и се чудеше дали не е пипнал някой грип. Опита се да не мисли за това как – по общо мнение – се влошаваше състоянието на Бертен или на служителя по ветеринарен контрол, Пулчински, който си беше тръгнал от работа предишния ден, оплаквайки се от втрисане и слабост. Оплакванията им не бяха свързани с Шариер и магическите му номера… не беше възможно. Но той не бе дошъл тук да говори за удобства.
– Знаете какво се случи на протестната демонстрация вчера следобед, нали?
– Четох вестниците.
Всъщност Д’Агоста забеляза екземпляри на „Нюз“, „Поуст“ и „Уест Сайдър“ на бюрото на заместник-началника, зле прикрити под папките със служебната документация. Явно беше, че началството следеше какво се случва във Вилата.
– Бях там. Едва не се стигна до сблъсъци. И не говоря за група левичарски настроени агитатори, господин Уортик. А за обикновени, спазващи закона, граждани.
– Обадиха ми се от офиса на кмета – каза Уортик, а гласът му прозвуча дори още по-високо. – Той също изрази тревогата си съвсем категорично относно размирното положение в Инууд Хил Парк.
Д’Агоста се почувства малко по-спокоен. Изглежда Уортик най-сетне бе схванал същността – или най-малко – посланието. Той сви устните си още по-плътно и изсечената му остра брадичка се вирна леко нагоре. Изглеждаше точно като някой, който току-що с големи мъки е получил шестица.
– Е? Какво смятате да правите?
Заместник-началникът кимна бързо като птица, и извади един лист от бюрото си.
– Консултирахме се с нашите адвокати, огледахме подобни прецеденти в миналото и обсъдихме този въпрос на най-високо ниво. И решихме, че правото на владение на отсрещната страна не се прилага в този случай, където по-висшето обществено благо може да бъде компрометирано. Нашата позиция е… ъ-ъ-ъ… подкрепена от факта, че е вписано, че градът се е опълчил срещу окупирането на държавна земя още преди сто и четиридесет години.
Д’Агоста се отпусна по-дълбоко в дивана. Изглежда обаждането на кмета най-после бе запалило огъня.
– Радвам се да го чуя.
– Няма ясни архивни записи относно това кога точно е започнало окупирането. Доколкото можем да кажем, било е малко преди избухването на Гражданската война. Което поставя първоначалните възражения на гражданите в законови рамки.
– Значи тогава няма проблем? Ще ги изселите? – Юридическите увъртания на служителя го караха да се чувства несигурен.
– Абсолютно. Да не говорим за това, че дори и да са получили някакви права върху собствеността, пак можем да спечелим правото да отчуждим имота. Общественото благо има превес над всякакви индивидуални нужди.
– Кое?
– Общественото благо. Добруването на общността.
– И какъв е графикът?
– График?
– Ами да. Кога ще ги изгонят?
Уортик се размърда неспокойно на стола си.
– Съгласихме се да поставим проблема преди юристите ни да заведат съдебен процес за изселване възможно най-бързо.
– Което е?
– С юридическата подготовка и проучването, с последващото дело, а след това и обжалването – което, разбира се, мога само да предполагам, – смятам, че случаят ще приключи в рамките може би на три години.
В стаята надвисна плътна тишина.
– Три години?!
– Може би две, ако се опитаме да ускорим нещата. – Уортик се усмихна нервно.
Д’Агоста се изправи. Беше невероятно. Шега.
– Господин Уортик, нямаме дори три седмици!
Дребният мъж сви рамене.
– Правим каквото трябва. Както казах на кмета, спазването на обществения ред е работа на полицията, а не на „Жилищно настаняване“. Да отнемеш дома на някого в Ню Йорк е трудна и скъпа съдебна процедура. Както и трябва да бъде.
Д’Агоста усещаше гнева, който пулсираше в слепоочията му, и мускулното напрежение. Направи усилие да овладее дишането си, канеше се да каже: „Не сте чули края на това“, но се отказа – нямаше смисъл да отправя заплахи. Вместо това просто се обърна и излезе.
Гласът на Уортик отекна в коридора, когато чиновникът се показа от офиса си:
– Лейтенант, ще направим пресконференция утре следобед, за да обявим какви действия ще предприемем срещу Вилата. Може би това ще успокои нещата.
– Кой знае защо се съмнявам – изръмжа Д’Агоста.
47.
Лора Хейуърд стоеше в тоалетната на трийсет и втория етаж на площад „Полиция“ №1 и се оглеждаше в огледалото. От него я гледаше умно, мрачно лице. Костюмът й беше безупречен. Нямаше и косъм от гарвановочерната й коса, който да не бе на мястото си.
Като се изключи едната година, която си бе взела да завърши магистратурата си в Нюйоркския университет, Хейуърд беше работила като полицай през цялата си кариера – първо в пътната полиция, после в НПУ. На тридесет и седем, тя все още беше най-младият капитан – и единствената жена-капитан – в службите. Знаеше, че хората говорят за нея зад гърба й. Някои я наричаха блюдолизка. Други казваха, че се е издигнала толкова високо и толкова бързо главно защото е жена, за да се изтъкне прогресивното отношение на отдела. Тя отдавна беше спряла да се интересува от тези приказки. Просто обичаше да си върши работата.
Отмествайки поглед от огледалото, тя погледна часовника си. Дванайсет без пет. Комисар Рокър беше поискал да се срещне с нея по обяд.
Усмихна се. Много често животът беше гаден. Но си имаше и своите прекрасни моменти. Този обещаваше да е един от тях.
Тя излезе от тоалетната и тръгна по коридора. Наистина, повишенията не я вълнуваха, но това бе различно. Този отряд за специални задачи беше нещо истинско, не някаква измишльотина, скалъпена за медиите. Години наред бе съществувало твърде малко доверие, твърде малко сътрудничество между кабинета на комисаря и този на кмета. Отрядът за специални задачи, уверяваха я на най-високо ниво, щеше да промени това. Можеше да означава много по-малко бюрокрация, възможност силно да се подобри ефикасността на отдела. Сигурно, разбира се, щеше да означава и силен тласък на кариерата – бърза писта към заместник инспектор, – но това не беше важно. Важна беше възможността да направи истинска промяна.
Тя пристъпи през двойната стъклена врата на офиса на комисаря и се представи на секретарката. Почти веднага се появи един помощник и я поведе по пътя обратно, покрай офиси и конферентни зали към светая светих на комисаря. Рокър седеше зад голямото си махагоново бюро и подписваше документи. Както винаги, изглеждаше изтощен: тъмните кръгове под очите му бяха още по-дълбоки от обикновено.
– Здравей, Лора – каза той. – Сядай.
Хейуърд седна на едно от креслата срещу бюрото изненадана. Педант по отношение на протокола и формалностите, Рокър почти никога не наричаше никого на първо име.
Той я погледна над бюрото си. Нещо в изражението му мигновено я накара да застане нащрек.
– Не съществува лесен начин да се каже това – започна той. – Така че ще го кажа направо. Няма да те назнача в отряда за специални задачи.
Няколко секунди Хейуърд не можеше да повярва, че е чула правилно. Тя отвори уста да заговори, но не излезе звук. Преглътна мъчително и си пое въздух.
– Аз… – понечи да каже, но спря. Беше объркана, смаяна, не бе в състояние да оформи цяло смислено изречение.
– Много съжалявам – каза Рокър. – Знам колко много очакваше тази възможност.
Хейуърд си пое отново въздух. Усети необичайна горещина да залива крайниците й. Едва сега – когато работата толкова неочаквано се бе изплъзнала от ръцете й, – осъзна колко важна е била за нея.
– Кого назначихте на моето място? – попита тя.
Рокър отмести бързо очи, преди да отговори. Изглеждаше необичайно сконфузен.
– Санчес.
– Санчес е добър човек. – Имаше чувството, че сънува и че някой друг, а не тя, чете репликите.
Рокър кимна.
Хейуърд осъзна, че ръцете я болят. Погледна надолу и видя, че стиска дръжките на стола с цялата си сила. Искаше й се да се отпусне, да възвърне хладнокръвието си.
– Сбъркала ли съм нещо? – избъбри тя.
– Не, разбира се, че не. Няма нищо такова.
– Разочаровах ви по някакъв начин? Не оправдах очакванията ви?
– Ти си образцов офицер и аз се гордея, че си в службите.
– Тогава защо?Неопитност?
– Смятам, че магистратурата ти по социология е идеална за отряда за специални задачи. Но едно такова назначение… би било изцяло политическо. Освен това се оказа, че Санчес има старшинство.
Хейуърд не отговори веднага. Тя не бе гледала на трудовия стаж като на фактор. Всъщност, това бе едно назначение, за което бе вярвала, че не е свързано с подобни глупости.
Рокър се размърда в стола си.
– Не искам да смяташ, че това решение е отражение на работата ти.
– Сигурно сте били наясно с относителността на годините трудов стаж преди да ми дадете причини да се надявам – каза тихо Хейуърд.
Рокър разпери ръце.
– Факт е, че тези формалности могат да са по-скоро тайни. Сбърках. Съжалявам.
Хейуърд не каза нищо.
– Ще има и други възможности – особено за капитан от твоя калибър. Можеш да си сигурна, че виждам колко здраво работиш и усилията ти ще бъдат възнаградени.
– Достойнството само си е награда, сър. Нали така се казва? – Хейуърд се изправи и виждайки по лицето на Рокър, че няма друго – тръгна на малко несигурните си крака към вратата.
Когато вратите на асансьора се отвориха към фоайето, тя бе възвърнала спокойствието си. Кънтящото пространство беше пълно с шумове и обедно суетене. Хейуърд отмина охранителния пункт и излезе през въртящата се врата с широки крачки. Нямаше представа къде отива: просто трябваше да върви. Да върви и да не мисли.
Унесът й беше прекъснат, когато някой се блъсна силно в нея. Тя погледна изненадано. Беше мъж: слаб и млад, с нашарено от акне лице.
– Извинете ме – каза той. После спря и се изправи. – Капитан Хейуърд?
Лора се намръщи.
– Да.
– Какво съвпадение!
Тя го изгледа. Имаше тъмни, студени очи, които контрастираха на усмивката му. Лора напрегна паметта си – познат, колега, престъпник? – и се увери, че е непознат.
– Кой сте вие? – попита го.
– Казвам се Клайн. Лукас Клайн.
– За какво съвпадение говорите?
– Тъй като в момента отивам точно там, където бяхте досега.
– О?! И къде трябва да е това място?
– Офисът на комисаря. Виждате ли, той искаше да ми благодари. Лично. – И преди Хейуърд да е успяла да каже още нещо, Клайн бръкна в джоба си, извади един плик, измъкна писмото от него и й го подаде разтворено.
Тя се пресегна към него, но Клайн го дръпна обратно.
– О, не. Не пипайте.
Хейуърд отново го погледна, присвила очи. След това върна вниманието си към писмото. То наистина беше от офиса на комисар Рокър, върху официална бланка, с дата от предишния ден и в него се изразяваха благодарности към Клайн – като шеф на „Диджитал Върасити инк.“ – за току-що обявеното от него дарение от пет милиона долара към фонда „Дайсън“. Фондът, свещен сред офицерите и служителите на НПУ, наречен на името на Грег Дайсън, таен агент, който беше убит от наркодилъри преди десет години. Той бе основан да осигурява финансова и емоционална подкрепа на семейства на нюйоркски полицаи, убити при изпълнение на служебния си дълг.
Лора погледна още веднъж Клайн. От сградата излизаха потоци хора и ги заобикаляха. Усмивката още стоеше върху лицето му.
– Радвам се за вас – каза тя. – Но какво общо има това с мен?
– О, има много общо.
Тя поклати глава.
– Обърквате ме.
– Вие сте умно ченге. Ще разберете. – И той се обърна към въртящата се врата, пристъпи и погледна назад. – Но мога да ви дам малка сламка, от която да започнете.
Хейуърд чакаше.
– Питайте гаджето си Вини. – При тези думи Клайн отново се обърна, усмивката му беше изчезнала.
48.
Нора Кели отвори очи. Известно време се мъчеше да разбере къде се намира. След това всичко се върна: миризмата на противен алкохол и лоша храна; бибипкането и шепотът; далечните сирени.
Болницата. Все още.
Лежеше тук с пулсираща глава. Тръбичките на системата, висяща от стойката близо до леглото, се люлееха на лунната светлина напред-назад, скърцайки като ръждясала табелка под вятъра. Тя ли я беше накарала да се движи така? Може би някоя сестра я е блъснала, докато е проверявала състоянието й и е вкарала повече транквилизатор, от какъвто тя продължаваше да повтаря, че не се нуждае. Или може би ченгето, което Д’Агоста бе поставил отвън, е надникнало вътре. Тя се огледа; вратата беше затворена.
Бутилката на системата се люлееше и скърцаше непрекъснато.
Започна да я обзема странно чувство за откъснатост. Беше по-уморена, отколкото съзнаваше. А може би това беше страничен ефект от второто мозъчно сътресение.
Сътресението.Не искаше да мисли за него. Защото би я върнало към онова, което го бе причинило: към тъмния й апартамент, отворения прозорец и…
Тя завъртя глава леко; стисна очи; после започна да си поема дълбоки глътки въздух. Когато отново се успокои, отвори очите си и се огледа. Намираше се в същата двойна стая, в която бе прекарала последните три дни, в близкото до прозореца легло. Щорите бяха спуснати и една завеса отделяше нейното легло от онова до вратата.
Нора се обърна, вглеждайки се по-внимателно в дръпнатата завеса. Можеше да види очертанията на спящия човек в леглото на фона на процеждащата се светлина от банята. Но наистина ли бяха очертания на човек? Не беше ли празно леглото, когато беше заспала? Това бе третата й нощ тук – докторите продължаваха да обещават, че е само за наблюдение, че ще я изпишат утре – и това легло винаги е било празно.
Ужасно чувство за дежа вю започна да се прокрадва в душата й. Тя напрегна слуха си и можеше да чуе дишането, леките накъсани въздишки. Огледа се отново. Цялата стая изглеждаше странно, с неправилни ъгли, тъмният телевизор над леглото й беше разкривен и неясен като репликите в немски експресионистичен филм.
Сигурно продължавам да спя, помисли си тя. Това е само сън.Вцепенението на съня изглежда я заобикаляше, увивайки я в своята прозрачна прегръдка.
Силуетът зад завесата се раздвижи; чу се въздишка. Изхрачване. После една ръка се вдигна бавно нагоре. С тръпки на ужас Нора стисна чаршафите, опитвайки се да изчезне. Но се почувства толкова слаба…
Завесата се плъзна обратно с бавна, ужасяваща отмереност, издаде лек звук, когато металните халки се плъзнаха по студената стоманена релса. Тя гледаше парализирана от ужас как изплуват тъмните контури на човек в сянката, а след това – на лунната светлина.
Бил.
Същото подпухнало лице, мръсна коса, черни, хлътнали очи, сиви устни. Същата засъхнала кръв, кал, мръсотия. Тя не можеше да помръдне. Не можеше да извика. Можеше само да лежи и да гледа как кошмарът на всички кошмари се развива.
Фигурата стана от леглото и се изправи, като се взираше в нея. Беше Бил… и все пак не бешеБил, жив – и същевременно мъртъв. Той пристъпи напред. Устата му бе отворена. Простря ръка, ноктите му бяха дълги и начупени като на животно, докато навеждаше глава бавно надолу към нея… да я целуне.
Тя седна в леглото с вик.
Един миг остана да седи така, трепереща от ужас, докато накрая осъзна, че всъщност е само сън, и облекчението я заля. Сън като последния – само че по-лош.
Отпусна се отново в леглото, окъпана в пот, сърцето й забави ритъм, чувствайки, че кошмарът се оттегля като вълна. Бутилката на системата не се люлееше; телевизорът изглеждаше нормален. Стаята беше тъмна: без лунна светлина. Скромната завеса се спускаше около другото легло, но оттам не се чуваше дишане. Леглото беше празно.
Беше ли наистина?
Впери очи в завесата и й се стори, че тя леко се люлее. Беше непрозрачна и не можеше да види отвъд нея.
Искаше й се да се отпусне. Разбира се, че нямаше никого. Било е само сън. И освен това Д’Агоста беше й казал, че достъпът в стаята ще бъде забранен. Тя затвори очи, но сънят не идваше, нито пък наистина й се искаше да дойде. Сънищата й бяха толкова ужасни, че се страхуваше да заспи.
Това беше глупаво. Тя отчаяно се нуждаеше от почивка.
Затвори очи, но въпреки това се чувстваше толкова будна, че почти не можеше да държи клепачите си спуснати. Мина една минута. После втора.
С раздразнена въздишка тя отвори очи. Противно на волята си откри, че погледът й се плъзга отново към съседното легло. Завесата се движеше, дори по-силно.
Тя въздъхна. Наистина беше глупаво, дължеше се на свръхактивното й въображение. Нищо чудно след подобен кошмар.
Но когато заспиваше тези завеси бяха ли всъщност дръпнати?
Не беше сигурна. Колкото повече мислеше, обаче, толкова по-убедена ставаше, че завесите са били дръпнати. Била е замаяна, с мозъчно сътресение, как би могла да разчита на паметта си? Нора се извърна решително към отсрещната стена, след което затвори очи отново.
И отново въпреки желанието си очите й бяха привлечени към спуснатите завеси, все още леко полюшващи се. Беше само въздушно течение, дължеше се на въздушната циркулационна система: полъх толкова лек, че не можеше да го почувства, но достатъчен да раздвижи тези завеси.
Защозавесите бяха спуснати? Дали са били спуснати, докато е спяла?
Тя рязко седна и главата й запулсира от усилието. Беше глупаво да се притеснява за това, след като едно просто действие би могло да разреши проблема веднъж завинаги. Тя преметна крака от едната страна на леглото и се изправи, като внимаваше да не заплете маркучетата на системата. Две бързи стъпки и протегна ръка към завесата – но се разколеба. Сърцето й внезапно забумка от страх.
– О, Нора – произнесе тя гласно, – не бъди такава страхливка.
След което силно дръпна завесата.
На леглото лежеше мъж, напълно неподвижен. Беше облечен в бяла колосана униформа на дежурен, ръцете му бяха кръстосани на гърдите, лежаха отгоре почти като на египетска мумия – само че очите му бяха широко отворени, блестящи на светлината. Гледаше право в нея. Играешеси с нея.
В този момент на сковаващ ужас фигурата скочи нагоре като котка, сложи ръка върху устата й, избута я към леглото й и я притисна.
Тя се бореше, риташе, опитваше се да издаде звук, но той бе много силен, а тя бе в капан. Принуди я да извърне глава на една страна и тя го видя, че в свободната си ръка държи стъклена спринцовка с игла за подкожна инжекция, с една капка, която трептеше на върха й. Последва бързо движение и Нора усети как се забива дълбоко в бедрото й.
Тя се опитваше да се бори, да мърда, да крещи – но парализата я обхвана като зъл дух, този път без сънища, но отвратително и несъмнено реално, обви я в непреодолима прегръдка и после тя сякаш започна да пада, да пада, да пада надолу в някакъв бездънен кладенец, който накрая се сви до една точка – и изгасна.
