Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 30 страниц)
29.
Лейтенант Д’Агоста седеше в офиса си на площад „Плаза“ и гледаше светлината на компютърния екран. Той беше писател, бе публикувал два романа. Книгите бяха получили страхотни отзиви от критиката. Тогава защо писането на този рапорт му беше толкова дяволски трудно? Още му пареше от думите на комисаря, който го бе скастрил предишния следобед. Клайн беше стигнал до него, без съмнение.
Той се извърна от екрана и разтърка очите си. Слабата утринна светлина нахлуваше от единствения прозорец, от който можеше да зърне късче небе. Отпи глътка от третата си чаша кафе и се опита да проясни съзнанието си. От един момент нататък кафето изглежда го караше да се чувства още по-уморен.
Наистина ли бе изминала само една седмица, откак Смитбак бе убит? Той поклати глава. Точно сега трябваше да бъде в Канада, на посещение при сина си, и да подписва документи за предстоящия си развод. Вместо това беше прикован към Ню Йорк и един случай, който ставаше все по-странен с всеки изминал ден.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Само това му липсваше: да се разсее още. Той го вдигна и въздъхна вътрешно.
– „Убийства“, Д’Агоста на телефона.
– Винсънт? Фред Столфутц.
Столфутц беше помощникът на прокурора, който помагаше на Д’Агоста да извади заповед за обиск за Вилата.
– Здрасти, Фред. Какво мислиш?
– Ако се опитваш да влезеш там и да търсиш доказателство за убийство, няма да извадиш късмет. Доказателството е прекалено неубедително, никой съдия няма да одобри разрешително. Особено след онова, което стори на Клайн онзи ден.
– Исусе Христе, как са разбрали за това?
– Вини, всички знаят. Да не споменавам как комисаря…
Д’Агоста го прекъсна нетърпеливо:
– Значи какви са опциите?
– Ами, ти каза, че това място е навътре в гората, нали?
– Точно така.
– Което изключва простия вариант: не можеш да се приближиш достатъчно, да видиш доказателство за престъпление на повърхността, да подушиш миризма на марихуана, образно казано. И няма да са налице някакви неотложни обстоятелства – някой да крещи за помощ или нещо подобно.
– Имало е достатъчно крясъци – от животни.
– Виж, ето какво мисля. Никога няма да проникнеш там на базата на обвинение в убийство, но вероятно мога да измъкна нещо, свързано с проявена жестокост към животни. Има закон, на който можем да се опрем. Ако отидеш там със служител по ветеринарен контрол, нищо не ти пречи да си отваряш очите и за други доказателства, каквито търсиш.
– Интересно. Мислиш ли, че това ще мине?
– Да, мисля.
– Фред, ти си гений. Звънни ми, когато научиш повече. – Д’Агоста затвори телефона и се върна към настоящия си проблем.
На повърхността не изглеждаше сложно. Добри свидетели, отличнисвидетели бяха видели Фиъринг да влиза и да напуска сградата. И въпреки, че резултатите не бяха официални и не можеха да бъдат използвани в съда, ДНК-то на човека беше намерено на местопрестъплението, нещо, което официалните резултати в края на краищата биха потвърдили. Фиъринг беше преследвал Нора и отново имаше доказателство за неговата ДНК. Гробът му беше празен – вътре нямаше тяло. Това беше доказателството от една страна.
От друга страна? Един преуморен, небрежен патолог, който не би признал, че е направил грешка. Татуировка и родилен белег, всяко от които би могло да бъде подправено или сбъркано, като се има предвид времето, през което тялото е престояло във водата. Самоличността на сестрата… но фалшиви самоличности е имало и преди, когато член на семейството е бил прекалено объркан или тялото – прекалено променено. Може би това бе застрахователна измама, с участието на сестрата. Фактът, че беше изчезнала веднага, само увеличаваше подозрението.
Не: Колин Фиъринг беше жив, Д’Агоста бе сигурен. И не беше никакво зомби. Но дали Клайн стоеше зад него, или Вилата? Той би притиснал и двете.
Взе кафето си, погледна го, след което го изля в кошчето за боклук, изпращайки след него и чашата. Достатъчно от тази гадост. Замисли се за самото престъпление. Не му изглеждаше като неуспешно изнасилване. Пък и типът беше гледалв камерата, докато е влизал. Знаел е, че е сниман – и все пак не го е било грижа.
Пендъргаст беше прав. Това не беше неорганизирано убийство: тук имаше план. Но какъв? Той изруга под нос.
Телефонът отново иззвъня.
– Д’Агоста.
– Вини? Лора е. Тази сутрин виждал ли си „Уест Сайдър“?
– Не.
– По-добре иди и си купи един брой.
– Какво искаш да кажеш?
– Просто иди и си го купи. И…
– И какво?
– Очаквай комисаря да те потърси. Не му казвай, че аз съм ти казала, просто бъди готов.
– По дяволите, не и отново. – Д’Агоста остави телефона на мястото му. След това стана и се насочи към най-близките асансьори. Вероятно можеше да открие един брой от вестника на етажа, но ако Лора беше права, той се нуждаеше от известно време, за да смели публикуваното, каквото и да бе то, преди комисарят да го потърси.
Звънецът на асансьора иззвъня и вратите се отвориха. Няколко минути по-късно Д’Агоста се приближи към стенда за вестници във фоайето. Видя „Уест Сайдър“ да виси на горната лява стойка, както обикновено. Той пусна на тезгяха две монети, издърпа най-горния брой от купчината и го пъхна под мишница. Влезе в „Старбъкс“ срещу фоайето, поръча си чаша еспресо, отнесе го на масата и отвори вестника. Уводната статия почти му изкрещя:
Жертвоприношения на животни!
Ритуално умъртвяване във „Вилата“
Възможни връзки с вуду и убийството на Смитбак
От Кейтлин Кид
Д’Агоста се взираше в еспресото, което едва покриваше дъното на картонената чашка. Какво се беше случило с предварително затопляните порцеланови чаши, в които преди го сервираха? Той го остави, едва отпивайки, разтвори вестника и започна да чете.
Трябваше да признае, че като за жълта история, беше ефектна. Нора Кели и репортерката бяха отишли във Вилата през нощта, бяха прескочили оградата и бяха чули всичко със собствените си уши. След това някой ги беше подгонил, но кой или какво – оставаше неясно, макар репортерката да намекваше, че е изглеждало като зомби. Репортерката продължаваше да се чуди как градската управа е позволила обществен път да бъде затворен и дали проявата на жестокост към животни е в нарушение на закона. Имаше цитати от статия на Смитбак за Вилата, описания на предметите, оставени пред вратата на апартамента преди убийството му, както и странни неща, намерени на самата сцена на местопрестъпление. Имаше кратки цитати от шефа на групата за защита на животните. Макар репортерката да не правеше директни твърдения за връзка между Вилата и убийството на Смитбак, налагащият се извод от статията не можеше да бъде сбъркан: Смитбак беше започнал да пише за жертвоприношенията на животни и бе планирал да направи повече. И ето тук имаше едно изречение, което буквално го парна, типично за този вид репортажи. „Многократните опити да се свържем с лейтенант детектив Винсънт Д’Агоста се оказаха неуспешни“.
Многократни опити.Клетъчният му телефон беше включен денем и нощем, а стационарният в офиса му записваше обажданията след работно време. Сега, като се замислеше, наистина бе получил едно или две обаждания от тази журналистка, Кид, но кой ти има време да отговаря на всяко звънене? Многократни опити, да те вземат мътните.Да бяха най-много два пъти. Добре де, може би три.
Сега знаеше точно защо бе звъняла Кейтлин Кид.
Предишната статия за вуду е била шега. Но в тази имаше материал за размисъл и сърцераздирателното описание на блеещото животно, докато го колят… всичко оказваше доста силен ефект. Защитниците на животни можеха като нищо да побеснеят.
В кафенето прозвуча рефренът от „Добрият, лошият и грозният“. Д’Агоста бързо взе клетъчния си телефон, отвори го и излезе във фоайето.
Комисарят.
– Говорим отново – каза комисарят.
– Да, сър.
– Предполагам, че вече си видял статията в „Уест Сайдър“?
– Да, сър, видях я. – Той се опита да звучи почтително, сякаш вчера нищо не се беше случило.
– Изглежда, че си обвинявал не когото трябва – имам предвид Клайн – а, лейтенант? – В гласа му се усетиха студени остри нотки.
– Държа отворени всички линии в това разследване.
Изсумтяване.
– Е, и какво мислиш? Вилата или Клайн?
– Както казах, следваме двете линии.
– Статията наистина разбуни духовете. Кметът е разтревожен. Току що ми се обадиха от „Нюз“ и от „Поуст“. Тази работа около теб, че не те намират за коментар… Виж, трябва да се покажеш, да говориш с хората, да дадеш отговори.
– Ще насроча пресконференция.
– Направи го. Два часът е подходящо време. Фокусирай се върху Вилата – и остави Клайн на мира. – Чу се пропукване и връзката прекъсна.
Д’Агоста се върна в кафенето.
– Дайте ми четири чаши еспресо – каза той. – За навън.
30.
И в най-добрите времена Д’Агоста мразеше пресконференциите. А това трудно можеше да мине за подходящ случай. Имаше малко за казване – пък и то направо не беше за вярване. Докато гледаше през вратата към стаята за брифинги – как се пука по шевовете, как репортерите, операторите и офицерите се надвикват един през друг – комисар Рокър изникна зад него.
– Готов ли си с изявлението си, лейтенант?
– Да, сър. – Д’Агоста го погледна. Рокър носеше обичайния си тъмен костюм, на единия му ревер бе забодена малка значка на НПУ. Комисарят отвърна на погледа му, изглеждаше по-уморен от обикновено.
– И помни какво ти казах: никакъв Клайн.
Д’Агоста преглътна. Забрави за всичките тези кафета – точно сега му трябваше един двоен бърбън. Той така или иначе не беше планирал да споменава Клайн; не искаше да го дадат на съд за клевета.
Когато влязоха в залата за брифинги и се качиха на подиума, шумът вътре стана още по-силен. Разрази се експлозия от светкавици, когато се включиха дузина фотографски апарати. Комисарят пристъпи към катедрата и вдигна ръце за тишина. Отне трийсет секунди тълпата да бъде накарана да се успокои. Най-накрая комисарят прочисти гърлото си.
– Детектив лейтенант Д’Агоста, който се занимава с убийството на Смитбак, ще каже няколко думи за това докъде е стигнало разследването. След това ще ви дадем думата за въпроси. Преди лейтенант Д’Агоста да започне, бих искал да ви помоля да проявите отговорност по отношение на това как ще представите този случай на обществеността. Това е изключително сензационно престъпление, в резултат на което градът вече е настръхнал. Създаването на допълнително безпокойство може само да нанесе още по-големи вреди. А сега, лейтенант, ако обичате.
– Благодаря. – Д’Агоста приближи микрофона с трепет. Погледна към морето от лица и преглътна болезнено. – Както вече знаете – започна той, – Уилям Смитбак, жител на Горен Уест Сайд, стана жертва на убийство преди една седмица. Служители на силите на реда и закона започнаха настойчиво разследване на случая под мое ръководство. В резултат на това предприехме действия в много и различни посоки. Обсъждаме няколко следи и сме уверени, че те ще бъдат отговорно идентифицирани и анализирани в най-близко бъдеще. Междувременно ще ви помолим, ако някой от вас получи някаква информация във връзка с разследването, да се свърже с управлението незабавно. – Той направи пауза. – Сега очаквам въпросите ви.
Глъчката мигновено се възобнови. Д’Агоста вдигна ръце да въдвори ред.
– Тишина, моля! – произнесе той в микрофона. – Тишина! – Отстъпи и почака вълнението да утихне. – Благодаря ви. Вие, отпред. – Той кимна към жена на средна възраст в жълта блуза.
– Какво можете да ни кажете за тази Вила? Там наистина ли правят жертвоприношения?
– Имало е няколко оплаквания за шум от животни от това място. Това е един от районите, които се разследват активно. Мога да добавя, че не открихме пряка връзка между Вилата и убийството на Смитбак.
– Като заговорихме за убийството на Смитбак – продължи жената, – получиха ли се резултатите от аутопсията? Каква е причината за смъртта?
– Причината за смъртта е прободна рана в сърцето.
Той огледа тълпата: вдигнати ръце във въздуха, светкавици на фотоапарати и камери, дигитални рекордери. Беше странно да не вижда Смитбак сред нетърпеливите лица, викащ и жестикулиращ, с лизнато на челото.
– Да – каза той, посочвайки към мъж на третата редица, с голяма ярка папийонка.
– Потвърдихте ли самоличността на убиеца на Смитбак? Фиъринг ли е бил, съседът му?
– Фиъринг не му е бил непосредствен съсед. Живеел е в същата сграда. Тестовете още продължават, но към момента всички улики ни насочват към Фиъринг и той определено представлява интерес за нас в това разследване. В момента е на свобода и се смята, че се крие от закона.
Ако е възможно да се смята, че един труп се крие от закона.
– Каква е връзката на Фиъринг с Вилата?
– Не сме установили връзка между Фиъринг и Вилата.
Вървеше по-добре, отколкото бе предполагал: предвид обстоятелствата, пресата изглеждаше овладяна, едва ли не почтителна. Той кимна към друга вдигната ръка.
– А какво ще кажете за обиска в офиса на Клайн? Той заподозрян ли е?
– В този момент не е заподозрян. – Д’Агоста избягваше да гледа Рокър. Исусе, как медиите винаги научаваха всичко?
– Тогава защо е бил обискът?
– Съжалявам, не мога да се впускам в този аспект на разследването.
Той понечи да посочи към друг репортер, но внезапно един глас се открои над другите. Д’Агоста се обърна намръщен. Един мъж стоеше почти отпред: висок, с вид на човек, завършил скъпо частно училище, с къса жълтеникавочервена коса, рипсена вратовръзка и трапчинка на брадичката, в която можеш да паркираш камион.
– Искам да знам какъв реаленпрогрес е направен – каза той със силен, гръмовит глас. Въпросът беше толкова неясно формулиран, толкова агресивен, че за момент Д’Агоста замълча слисан.
– Моля? – произнесе след малко той.
– Аз съм Брус Хариман – продължи мъжът. – От „Таймс“. Член на нюйоркското дружество на журналистите – моят добър приятел Бил Смитбак – е бил брутално убит. Измина една седмица. Така че нека го кажа по друг начин: защо има толкова малък напредък по случая?
Сред тълпата се понесе ропот. Няколко глави кимнаха в съгласие.
– Всъщност напредък има. Очевидно не съм свободен да се впускам във всички подробности. – Д’Агоста знаеше колко неубедително прозвуча, но това бе най-доброто, което можеше да направи.
Само че Хариман не му обърна внимание.
– Това беше нападение над журналист за това, че си върши работата – каза той с чувство. – Нападение срещу нас, срещу нашата професия.
Одобрителният шепот се засили. Д’Агоста понечи да извика друг, но Хариман отказа да млъкне.
– Какво става във Вилата? – повиши глас той.
– Както казах, няма доказателства, че Вилата е намесена…
Хариман го прекъсна.
– Защо са им позволили открито да измъчват и убиват животни? А може би дори не само животни? Лейтенант, сигурно знаете, че много нюйоркчани си задават същия въпрос: Защо полицията не е направила абсолютно нищо?
Изведнъж тълпата се разкрещя – питаха, жестикулираха, лицата им бяха гневни. И когато един след друг станаха на крака, Хариман седна със самодоволно изражение на патрицианското си лице.
31.
Ролсът мина през голяма бяла порта и продължи по калдъръмената алея, която се извиваше сред древни дъбове, преди да се отвори внезапно към голямо имение, заобиколено от допълнителни постройки: конюшня, белведере, зимна градина и голям хамбар с червен покрив, изграден върху основа от стар камък. Отвъд, една обширна, грижливо поддържана ливада водеше към водите на Лонг Айлънд Саунд, проблясващи на утринната светлина.
Д’Агоста подсвирна.
– Исусе, не му е зле!
– Настина. А дори не можем да видим къщата на пазача, летището за хеликоптери и рибния развъдник от мястото, на което сме.
– Припомни ми отново защо сме тук – каза Д’Агоста.
– Господин Естебан е един от хората, които са се оплаквали най-много от Вилата. Любопитен съм да чуя неговото мнение за мястото от първа ръка.
При един знак от Пендъргаст Проктър спря колата пред хамбара. Вратите му бяха широко отворени, и без да каже и дума, агентът излезе бързо от Ролса и изчезна във вътрешността на постройката.
– Хей, къщата е насам… – Д’Агоста се запъна. Той се огледа неспокойно. Какво, по дяволите, беше измислил този път Пендъргаст?
Чу звук от цепене на дърва. Шумът спря и миг по-късно иззад бараката за дърва се показа един мъж с брадва в ръка. В същото време Пендъргаст изникна от тъмнината на хамбара.
Мъжът се приближи без да изпуска брадвата.
– Изглежда, че попаднахме тук на истински Пол Бъниън 1616
Митологичен дървосекач, за когото се е вярвало, че е гигант с необичайни умения; живеел в малкия провинциален град Биър Лейк, Мичиган. – Бел.прев.
[Закрыть] – промърмори Д’Агоста, когато агентът се присъедини към него.
Мъжът беше висок, с къса прошарена брада, дълга коса, която стигаше до под яката му и плешивина на върха на главата. Въпреки испанската фамилия, изглеждаше като англичанин – всъщност, с изключение на прическата, можеше да мине спокойно за ходеща реклама на „Лендс Енд – магазини за облекло“, стегнат в спретнато изгладен войнишки камуфлажен клин, карирана риза, с работни ръкавици – жилав и в отлична физическа форма. Той изтупа няколко дървени стърготини от ризата си, преметна брадвата на рамо и свали едната си ръкавица да се ръкува с тях.
– Какво мога да направя за вас? – попита той. В мелодичния му глас не се усещаше и следа от акцент.
Пендъргаст показа значката си.
– Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за Разследване. Лейтенант Винсънт Д’Агоста, НПУ, отдел „Убийства“.
Очите се присвиха, устните се стегнаха, докато мъжът внимателно разглеждаше значката. Най-после той вдигна поглед и го плъзна по Ролса.
– Хубави коли карате там.
– Бюджетът е орязан – отвърна Пендъргаст. – Всеки прави най-доброто, каквото може.
– Така е.
– Вие ли сте Алигзандър Естебан? – попита Д’Агоста.
– Същият.
– Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, ако не възразявате.
– Имате ли съдебна заповед?
– Търсим някой да ни помогне за убийството на Уилям Смитбак, журналиста от „Таймс“ – каза Пендъргаст. – Бих го счел за услуга, ако отговорите на въпросите ни.
Мъжът кимна, поглади брадата си.
– Познавах Смитбак. Ще направя каквото мога, за да помогна.
– Вие продуцирате филми, така ли е? – попита Пендъргаст.
– Правех го. Напоследък прекарвам повечето от времето си във филантропски занимания.
– Видях статията за вас в „Мадмоазел“. Онази, в която ви наричат „модерният Де Мил“.
– Историята е моя страст. – Естебан се засмя с фалшива скромност. Не се получи.
Д’Агоста внезапно си спомни: Естебан беше онзи тип, който направи сензационните, евтини исторически филми. Беше ходил с Лора Хейуърд да гледа последния, „Бягство“ – за прочутото бягство на трийсет и трима затворници в началото на шейсетте години. Нито той, нито Лора го бяха харесали. Имаше и един друг, който той едва си спомняше: „Последните дни на Мария Антоанета“.
– Но повече ни интересува организацията, която ръководите. „Хора за Други Животни“ – така беше, нали?
Той кимна.
– ХДЖ, точно така. Въпреки че аз съм само говорител. Едно добре познато име, отдадено на каузата. – Той се усмихна. – Рич Плок е шефът.
– Разбирам. А вие сте се свързали с господин Смитбак във връзка със серията материали, които е планирал да напише за Вила Жирондел, известна като Вилата?
– Нашата организация винаги е проявявала загриженост към оплакванията за жертвоприношения на животни там. Това се прави от дълго време насам, но не се вземат никакви мерки. Свързах се с всички вестници, включително с „Таймс“, и най-накрая господин Смитбак ме потърси.
– Кога беше това?
– Чакайте да видим… мисля, че беше около седмица или там някъде, преди той да публикува първата си статия.
Пендъргаст кимна, след това изглежда загуби интерес към задаването на въпроси. Д’Агоста се възползва.
– Разкажете ни за това.
– Смитбак ми се обади и се срещнахме в града. Бяхме събрали доста информация за Вилата – оплаквания от съседи, свидетелства на очевидци за това, че са били доставяни живи животни, фактури за продажби, такива работи – и аз му предадох копия от тях.
– Те съдържаха ли някакво доказателство?
– Много доказателства! Хората в Инууд чували, че от години там се измъчват и убиват животни. Градската управа не направила абсолютно нищо заради някои политически коректни идеи относно свободата на религиите или някакви такива глупости. Не ме разбирайте погрешно, аз съм изцяло за свободата на религиите – но не и ако това означава да се измъчват и избиват животни.
– Дали Смитбак си е създал някакви врагове, за които да знаете, след като е публикувал първата си статия за жертвоприношенията?
– Сигурен съм, че да, точно както и аз. Тези хора във Вилата са направо фанатици.
– Разполагате ли с точна информация за това? Нещо, което му е било казано, заплашителни обаждания по телефона, или имейли към вас или към него, нещо такова?
– Получих нещо веднъж в пощенската си кутия, някакъв амулет или нещо подобно. Изхвърлих го. Не знам дали е дошло от Вилата или не – въпреки, че пратката носеше клеймо от Горен Манхатън. Тези хора се поддържат. Една много, многостранна група. Със силно развито родово чувство и назадничави възгледи, казано най-меко. Винаги са живели тук, на това парче земя.
Д’Агоста потътри крак по калдъръма, мислейки какво друго да попита. Мъжът не им беше казал нещо, което вече да не знаеха.
Пендъргаст внезапно заговори отново.
– Хубаво имение си имате тук, господин Естебан. Държите ли коне?
– Категорично не. Не одобрявам робството на животни.
– Кучета?
– Животните са предопределени да живеят на воля, а не да бъдат унижавани да служат на човека.
– Вегетарианец ли сте, господин Естебан?
– Естествено.
– Женен ли сте? Деца?
– Разведен, без деца. Но вижте…
– Защо сте вегетарианец?
– Убиването на животни за удовлетворяването на апетитите ни е неетично. Да не споменаваме вредата за планетата, разхищението на енергия, докато милиони умират от глад. Както и тази ваша отвратителна кола – съжалявам, не искам да ви обиждам, но няма оправдание за това да се возиш в кола като тази. – Устните на Естебан се изкривиха неодобрително и за миг неговото лице напомни на Д’Агоста една от монахините, която го удряше с линеала по ръката за това, че говори в час. Запита се как ли Пендъргаст ще приеме това, но лицето на агента остана напълно спокойно.
– Има доста хора в Ню Йорк сити, които практикуват религии, в които се допускат жертвоприношения на животни – Сантерия 1717
Название на религията на африканците от Нигерия, от исп. „Пътят на светците“. – Бел.прев.
[Закрыть], Странгити 1818
Друго име на Църквата на Мормоните по името на Джеймс Странг, провъзгласил се за лидер. – Бел.прев.
[Закрыть]и други – каза агентът. – Защо се фокусирате върху Вилата?
– Защото са най-известните и от най-отдавна. Все отнякъде трябва да започнем.
– Колко хора членуват във вашата организация?
Естебан изглеждаше затруднен.
– Ами, Рич е човекът, който може да ви даде точния брой. Мисля, че сме няколкостотин души.
– Четохте ли последните статии в „Уест Сайдър“, господин Естебан?
– Да.
– Какво мислите?
– Мисля, че онази репортерка е напипала нещо. Както казах, тези хора са побъркани. Вуду, оби… Разбрах, че дори земята не е тяхна, че са един вид незаконни заселници. Градската управа трябва да ги изгони.
– И къде да отидат?
Естебан се изсмя кратко.
– Не ме интересува, да отидат по дяволите, ако искат!
– Значи смятате, че е окей да се измъчват хора, но не и животни?
Смехът секна в гърлото на Естебан. Той внимателно изгледа агента.
– Това е просто израз, господин…?
– Пендъргаст.
– Господин Пендъргаст. Свършихме ли?
– Не мисля.
Д’Агоста беше изненадан да чуе внезапната острота в гласа на Пендъргаст.
– Е, аз пък мисля.
– Вярвате ли във вуду, господин Естебан?
– Питате ме дали вярвам, че някои хора практикуват вуду, или дали вярвам, че магията наистина действа?
– И двете.
– Вярвам, че онези фанатици там, във Вилата, практикуват вуду. Дали вярвам, че съживяват мъртъвци? Кой знае? Не ме интересува. Просто искам да се махнат.
– Кой финансира организацията ви?
– Тя не е моя. Аз съм само неин член. Получаваме голям брой малки дарения, но ако трябва да кажем истината, аз съм главният поддръжник.
– Става въпрос за организация по член 501(c)(3) – освободена от данъци?
– Да.
– Откъде получавате вие парите си?
– Печелех добре във филмовия бизнес – но, честно да ви кажа, не виждам вас какво ви интересува. – Естебан свали брадвата от рамото си. – Въпросите ви изглеждат несвързани и безсмислени, господин Пендъргаст, и вече се уморих да отговарям на тях. Така че, бихте ли били така любезни да се качите обратно в скъпото си и усмърдяващо въздуха чудовище, и да се разкарате от имота ми?
– С най-голямо удоволствие. – Пендъргаст направи полупоклон и с лека усмивка на лицето се качи в Ролса, следван от Д’Агоста.
Когато тръгнаха обратно към града, Д’Агоста се размърда в седалката си и се намръщи.
– Какъв самодоволен позьор. Обзалагам се, че не се отказва от стек алангле, когато никой не го гледа.
Пендъргаст се беше загледал през прозореца, потънал в собствените си размисли. При тези думи се обърна.
– Виж ти, Винсънт! Наистина вярвам, че това е един от най-проникновените коментари, които съм те чул да правиш днес. – Той извади едно тънко контейнерче от стиропор от джоба на сакото си, свали капачката му и го подаде на Д’Агоста. Вътре имаше абсорбиращ тампон, сгънат на две, заедно с етикет, прикрепен към разкъсано парче от полиетиленова обвивка. Миришеше на гранясало месо.
Д’Агоста се дръпна и му го върна бързо.
– Какво е това, по дяволите?
– Намерих го в боклука в хамбара. Според този етикет някога е съдържало печено агнешко, по 19,99 долара за фунт.
– Не ме занасяй.
– Отлична цена за такова парче. Изкушавах се да попитам господин Естебан кой е месарят му. – И Пендъргаст затвори контейнера, сложи го на кожената седалка между тях, облегна се назад и възобнови разглеждането на отминаващия зад стъклата пейзаж.
