Текст книги "Гангстерски рап"

13.

Три часа по-късно Арчи Рейнолдс, освежен от дрямката в задната стаичка на кръчмата, довърши сандвича си с пуешко и го поля с последните глътки от половинлитровата кутия бира „Балантайн“.

Седяха заедно с Реджи Шантавия. Арчи се беше преобразил. Върху хубавите си дрехи бе нахлузил комбинезон от онези, които обикновено носят автомобилните механици и куриерите. На главата си бе сложил черна плетена скиорска шапка.

Реджи беше със същите дрехи, които носеше в автосервиза – черна плетена шапка, суичър с логото на „Нюйоркските дребосъци“ и торбест дънков гащеризон.

– Наште момчета готови ли са? – попита го Арчи.

– А… а… дда, Арч.

– Всичко е както казах?

– То… то… точно както ти каза.

– Някакъв проблем вътре?

– Нникакъв. Тези шиб… шиб… шибалници ще се мотаят навън, ние ще, ъъ, правим квот’ си искаме вътре. Две ченгета вътре се оп… опитват да разберат дали някой е видял нещо. Но нищо повече. Ник… никой не ни е проследил.

– Засега поне – каза Арчи. – Окей. Само гледай да сте готови и да сте по местата си.

– Мам… мам… мамка му, мож’ да разчиташ – кимна Реджи.

Измъкна 9-мм „Смит & Уесън“, автоматичен, зареди един патрон в пълнителя и нежно прищрака затвора на позиция.

– Само някой шибалник да се при… при… приближи, ще му пръсна задника.

Докато Арчи и Реджи довършваха яденето си, „Ню Лотс“ почти се беше върнал към нормален ритъм на живот. Спешните медицински екипи бяха напуснали терена, както и повечето полицаи. Наемателите си стояха в жилищата, с изключение на неколцина от по-големите хлапета, привлечени от възможността да станат свидетели на ново насилие. Те стояха на групички край входовете на петте жилищни сгради в случай, че се наложи да се скрият вътре. Повечето от тях наблюдаваха Рахман и двамата му треперещи охранители. За всеки беше ясно, че ако Сините тапи решаха да търсят нови жертви, то мишените им щяха да бъдат Рахман и неговите хора.

Външно, Рахман Абдул Х не издаваше с нищо притеснението си, но всяка минута, през която чакаше да пристигнат подкрепленията, му се струваше като десет. Когато двете коли, пълни с въоръжени мъже от МС-2 най-сетне изскърцаха със спирачки пред комплекса, Рахман дори не въздъхна от облекчение, само отпусна дръжката на своя глок, затъкнат в колана на панталоните му.

Петима стрелци и двама „законни“ охранители с легални разрешителни за носене на оръжие се изсипаха от двете коли на МС-2. Джон Х и трима от стрелците от снощното нападение се бяха върнали с още един колега – Уоли Х, мъж, с вечно изписана на лицето усмивка, породена по-скоро от напрежение, отколкото от весел нрав.

Всички стрелци бяха мюсюлмани, с тъмни бради, с изключение на Уоли Х. И петимата носеха кепета и облекло от военен тип – камуфлажни панталони или полеви якета и кубинки. Другите двама не бяха мюсюлмани и като охраните на Рахман носеха обикновено всекидневно облекло, но не и якета с емблемата на МС-2.

Рахман посочи Джон Х и един от хората с редовни разрешителни, който се казваше Соломон.

– Вие двамата, идете на източния ъгъл и застанете там на пост. Видите ли някой да се насочва към входа, обаждате се.

Рахман извика Уоли Х и още един от редовните и им каза:

– А вие отивате в двора. Наблюдавате най-вече задния вход. Аз ще пазя предния.

На другите трима стрелци нареди:

– Вие пък тримата патрулирате из комплекса. Не можем да предвидим от коя посока ще дойдат, ако решат да се върнат. Движите се, без да спирате. Така поне един или двама от вас ще се окажат готови. Обаждате се веднага, щом забележите нещо. Стреляте срещу всеки, който ви се стори подозрителен, където и да е, вътре или около комплекса.

Рахман тръсна глава, за да подсили ефекта от думите си и им каза да тръгват.

Той самият остана пред входа на „Ню Лотс“ с двамата охранители, докато останалите се пръснаха по определените им райони. Всички от екипа бяха оборудвани с радиостанции.

Рахман включи своята радиостанция и напомни:

– Докладвате на всеки пет минути. Ще минавам от време на време да ви проверявам. Ако тези неверници се върнат, искам да знам, преди да са се добрали до входа. Бъдете нащрек!

Докато Рахман разпръскваше хората си навън, вътре в комплекса екип от двама детективи от Седемдесет и трети полицейски участък се занимаваше с обречената на провал задача да намери свидетели на стрелбата от движещите се коли.

Детектив Дейвид Мийб, едър и набит ирландец, който предпочиташе да се облича в евтини спортни сака и широки панталони, вървеше напред през тъмните, миришещи на гниеща смет коридори. Мийб си вършеше работата, като се оплакваше точно толкова, колкото и всеки друг негов колега, но не дотам, че да ядоса някой от началниците си. Носеше над петнадесет наднормени кила върху късите си крака, без да се смята рязания му револвер 35-ти калибър.

Партньорът му, тънък като камшик чернокож детектив на име Джими Силвър, винаги се обличаше грижливо с един от шестте си костюма, прецизно подбрани от сезонните разпродажби на „Сай Симс“.

Двамата детективи чукаха на всяка врата, покрай която минаваха, но само около една на четири се отваряше. Джими Силвър се мъчеше да се държи учтиво, а Дейвид Мийб внимаваше да не обиди някого. Това обаче нямаше значение. Хората или твърдяха, че не са видели нищо, или задаваха повече въпроси, отколкото тези, на които отговаряха.

Някъде след дванадесетата врата, Мийб се обърна към Силвър:

– Ей, Джими, смяташ ли, че ако бяха застреляни някои наркомани или дилъри, щяхме да се занимаваме с това?

– Не. Поне не толкова дълго.

– Ами тогава защо просто не се пръждосваме оттук, мамка му.

– Не знам.

– Абе вярно, що не им го начукам. Нищо повече няма да научим в тоя кенеф.

Арчи Рейнолдс, облечен в комбинезон на механик, стоеше вътре в пивницата и наблюдаваше входа на комплекса, по-точно патрулиращите хора на Рахман. Той изчака търпеливо, чистейки с клечка остатъците от пуешко между зъбите си, докато Рахман не започна рутинната си обиколка на постовете около комплекса.

Никой не забеляза как Арчи прекоси улицата и се запъти към предния вход. Дори и двамата невъоръжени охранители, поставени на пост до недовършената желязна порта, облечени в униформените якета на МС-2 и табели „ОХРАНА“ с големи златни букви, които се чудеха как ще издържат през останалата част от следобеда. Те не забелязаха Арчи, докато той не се приближи до тях, и дори и тогава го взеха за обикновен работник, който може би беше прескочил от работното си място в квартала за бърз обяд или за бърза среща с гаджето си по време на обедната почивка.

Когато Арчи се приближи до входа, по-възрастният охранител застана пред него и попита:

– Сър, мога ли да ви помогна с нещо?

– За к’во да ми помогнеш?

– Постоянен ли сте или идвате на гости на някого?

Арчи се ухили, погледна емблемата на МС-2 на якетата им и попита:

– Постоянен ли? Имаш предвид дали живея тук?

– Да, господине. Тук ли живеете?

– Какво е това? Вие нещо като охрана ли сте или какво?

– Ние работим за охранителната фирма, която пази този комплекс. Кой е вашият апартамент?

Новодошлият забеляза, че по-младият пазач се приближи и застана вдясно от него. Изгледа ги последователно, вдигна глава и се засмя. После вдигна глава и се изсмя на двамата.

– Вие, момчета, наистина ли сте охрана?

– Да, господине – кимна по-младият пазач.

– О, така ли – каза Арчи. – Че откога на някой му пука за това място, момчета? И ще държите всички ония гадни друсачи и пласьори на дрога отвън?

На едно каре по-нататък, Рахман приключи с проверката на Джон Х и зави обратно към Ню Лотс авеню. Той погледна към сградите и забеляза, че двамата охранители разговарят с Арчи до входа на комплекса. Рахман ги наблюдава няколко минути, но тримата мъже като че ли водеха съвсем нормален разговор, един от многото разговори, които трябваше да се очакват, докато хората му обясняват новите мерки за сигурност, които влизат в сила в „Ню Лотс“.

– И как, казвате, че се казва тази охранителна фирма? – продължаваше да разпитва Арч. – Мюсюлманска какво?

– Мюсюлманска сигурност Две – отвърна по-младият пазач.

– Две? К’во е това? Защо две? – ухили се Арчи. – Какво е станало с шибаното едно? Кога ви казаха да дойдете тук?

По-възрастният пазач отново си придаде строг вид и попита:

– Кой е вашият апартамент, господине?

Арчи се обърна към него и го посочи с пръст.

– Ей, човече, що за обноски? Недей ме прекъсва. Аз ви зададох въпрос.

– Отговорете, тук ли живеете, господине? Ако не, ще трябва да ви помоля да напуснете.

Арчи извърна рязко глава.

– Какво каза току-що?

– Господине, вие сте длъжен да…

– О, не, шибалник такъв. Аз не съм длъжен за каквото и да е.

По-младият пазач инстинктивно отстъпи крачка назад, усетил неистовия бяс на Арчи.

– Ако някой трябва да върви на майната си оттук, това сте вие, шибалници такива! – Той съвсем леко извиси глас, но заклати глава на всяка дума, за да я подчертае, като не спираше да плюе. – Смяташ, че някой тътрещ се домошар като теб може да ми казва да се махам? Айде бе, шибалник, искам да видя как ще протегнеш ръка да ме разкараш оттук. И престани да ми любезничиш. Ти ли ще ми казваш „господин“ бе, педераст? Знаеш ли кой съм аз, мамка ти?

Рахман не познаваше Арчи, той никога преди това не беше виждал Арчи Рейнолдс, но не му беше нужно да е на по-близко от едно каре разстояние, за да разбере, че разговорът загрубява. Рахман веднага се запъти към входа, движейки се бързо, стараейки се видът му да привлече вниманието на човека, който създаваше проблеми на охраната. После всичко се разви с главоломна скорост.

Арчи измъкна своя пистолет берета 22-ри калибър от задния джоб на работния си комбинезон и застреля по-възрастния охранител в лицето. Този път, за разлика от епизода с Малкия Марвин, Арчи го простреля точно така, както искаше да го направи – с патлака на десетина сантиметра от главата на мъжа. Получи се перфектно. Гневът му бе набрал нужната сила. Този път куршумът излетя точно през тила на жертвата, разпръсквайки мъгла от кръв към недовършената желязна ограда.

За миг Рахман помисли, че нападателят само е ударил неговият човек през лицето, но пукотът на взривилия се патрон, облачето дим и изпънатата ръка на стрелеца му подсказа, че не е така. Рахман посегна към своя глок и се затича с всичка сила.

По-младият охранител, комуто Рахман бе обещал, че ще бъде в безопасност, се дръпна рязко и се сниши встрани от оръжието на Арчи, извърна се и инстинктивно покри глава:

– Нее! – изрева Рахман отдалече.

Арчи погледна бързо към Рахман, обърна се отново към младия и процеди:

– Малък скапан кучи син! – и дръпна спусъка три пъти.

Три бързи последователни изстрела, без дори за миг да се замисли. Трите куршума се взривиха в гърба на момчето, разкъсвайки и изгаряйки кожа, мускули и кости. Последният се пръсна в гръбначния стълб на момчето, разкъсвайки го точно под врата, моментално осъждайки младежа на живот в пълна парализа от раменете надолу. Едва осемнадесетгодишен, само след секунда младежът, чиято майка го беше изпратила на работа тази сутрин, се оказа обречен на мъки цял живот.

Арчи не губи и секунда време да преценява резултатите от изстрелите му. Той хвърли поглед през рамо към тичащия Рахман. Остана на място, изчаквайки нахакано, като че ли не се боеше, че ще го докопа. После, сякаш без особено усилие, побягна, отдалечавайки се от кървавата касапница, която беше сътворил.

Продължаваше да държи беретата в дясната си ръка, докато с лявата дръпна надолу плетената шапка, която носеше и която се оказа, че има навита част с дупки за очите и устата. Сега шапката покри цялото му лице.

Рахман изрева след Арчи, кубинките затропаха по настилката, масивното му тяло се изпъна да преодолее дългото разстояние между него и дръзкия, посял смърт враг, който се бе осмелил да застреля неговите хора.

Вътре в комплекса детективи Мийб и Силвър бяха чули първия изстрел. Звукът им беше познат – леко, но остро изпукване. Двамата се спогледаха. Мийб изруга, а Силвър се намръщи. Двамата се запътиха бързо по сумрачния коридор към стълбището, ослушвайки се за нови изстрели, макар че никак не им се искаше да чуят такива. Ала три бързи изстрели отекнаха в двора и двамата детективи се втурнаха към стълбите, измъквайки пистолетите си в движение.

Нападателят беше изчезнал от погледа му, но Рахман прецени, че все още би трябвало да се намира някъде из Ямата. Той изрева по радиостанцията:

– Завардете двора! Всички бегом към двора – и се понесе напред.

Единствената му мисъл беше да догони и да убие натрапника. Когато се добра до предния вход той не се спря, за да погледне простреляните охранители. Ако убиецът се беше скрил в някоя от сградите, щеше да е почти невъзможно да го открие в лабиринта от апартаменти. Ако пък се беше добрал до улицата отзад, щяха лесно да го изгубят.

В задната част на комплекса викът на Рахман отекна в радиостанцията на Уоли Х. Лицензираният охранител веднага връчи оръжието си на Уоли Х и потърси прикритие. Уоли Х се придвижи бързо през Ямата, забеляза бягащия с маска на лицето и с оръжие в ръка непознат и откри огън по него едновременно със своя пистолет и с този на охранителя. В същото време Джон Х отвън при източната пресечка, заедно с тримата стрелци, патрулиращи в кръг около комплекса, също се втурнаха към Ямата, реагирайки светкавично на командата на Рахман.

Изстрелите от двата пистолета в ръцете на Уоли Х подсказаха на Мийб и Силвър, че скоро щяха да се окажат в центъра на истинска престрелка. Силвър затършува за радиостанцията си, за да извика подкрепление. Мийб продължи да взима последните стъпала с главоломна скорост. Силвър изрева в микрофона на полицейската радиостанция, докладвайки за престрелка в „Ню Лотс“, и поиска подкрепление.

Арчи продължи да тича, завивайки далече от Уоли Х, който се опитваше да стреля по подвижната мишена, макар да знаеше, че вероятността да улучи, е нищожна.

Беглецът се движеше с леките, бързи скокове на човек без грам излишно тегло. Изобщо не погледна към Уоли Х, нито към стрелеца, който се появи на задния паркинг, нито към Рахман, който се носеше след него.

Рахман видя как Арчи се засили към сграда Е в северния край на Ямата. Стрелците, идващи откъм паркинга, трябваше да го накълцат на парчета. Преследваният не можеше да се обърне назад, без да връхлети върху дулото на оръжието на Рахман. Бяха му устроили клопка.

Ала клопката се оказа не за Арчи, а за мюсюлманите.

От горните етажи на сградите от източната и западната страна на Ямата през отворените прозорци щракнаха цевите на два автомата АК-47. Точно в този момент детектив Мийб блъсна рязко и отвори входната врата на сграда Б, присви се зад нея и вдигна металната си значка, ревейки:

– Полиция! Хвърли оръжието.

Като подигравка към командата на Мийб, двамата стрелци откриха огън отгоре и трясъкът на автоматичната стрелба изпълни пространството на Ямата.

Нажежените, над един сантиметър дълги, изострени късове стомана засвистяха сред двора със скорост 250 м/сек. Уоли Х се извърна към викащия Мийб тъкмо в мига, в който дъжд от куршуми прониза мюсюлманина в гърдите, шията и главата, откъсвайки парчета плът, кръв и кости от тялото му с размерите на юмрук. Той издъхна, преди останките му да се свлекат върху асфалтовата настилка.

Мийб се дръпна зад вратата и изрева към партньора си:

– Мамка му, Джими, тия имат калашници! Давай назад. Кажи им, че тук е пълно с шибани тежки оръжия.

Залп от куршуми отекна в тежката дървена врата, на която Мийб тъкмо се беше облегнал. Той усети как вратата се разтресе, докато куршумите изпищяха над главата му, забивайки се в пода на фоайето. Мийб се хвърли настрани, но не достатъчно бързо, за да избегне един от куршумите, който се заби в лявото му рамо, откъсвайки парче плът от него.

Джими Силвър отскочи панически от вратата, главата му се тресна в стената и той изтърва полицейската радиостанция.

Първият от тримата мюсюлмански стрелци, които бяха патрулирали около комплекса, се затича към задната част на Ямата. Движеше се бързо, превит на две, за да е по-трудна за улучване цел. Стрелецът на Сините тапи, заел позиция на прозореца западно на двора, се прицели лениво в негова посока и натисна спусъка, но не успя да го улучи. Втори стрелец мюсюлманин се появи, почти зад първия. Синята тапа се прицели по-грижливо в тичащия. Вторият залп от куршуми улучи краката му, ранявайки го точно под коленете.

Първият въоръжен се сниши зад останките от някаква дървена пейка върху бетонната плоча. Приземи се по гръб и започна да стреля сляпо към прозореца на четвъртия етаж в западната сграда. В отговор, стрелецът на Сините тапи изпразни остатъка от пълнителя си по посока на пейката и бетонната плоча. Трески от изгнилите, зелени дървени бичмета се разхвърчаха наоколо, примесени с парчета бетон от плочата. Въоръженият мюсюлманин остана да лежи по гръб на бетона. Стрелецът от източната сграда отправи нов залп от куршуми към него, но ъгълът беше твърде остър. Той се отказа и изстреля откос към Рахман, който продължаваше да тича след Арчи.

Един от хората на Рахман, Уоли Х, вече лежеше мъртъв. Вторият се беше спотаил зад укритието си. Третият се бе превърнал в неподвижна кървяща купчина с прекършени крака. За част от секундата охранителите се бяха оказали лесни мишени.

Рахман обаче изобщо не изтърваваше беглеца от погледа си. Нито за миг не се бе поколебал в лудешкия си бяг след убиеца. Той видя как онзи се затича през един от тесните безистени на приземния етаж на най-далечната северна сграда – сграда Д. Въпреки неистовия лай на бойните автомати, Рахман беше успял да се задържи достатъчно близо до източната сграда, така че стрелецът от тази страна не бе го забелязал. Вторият стрелец на Сините тапи, откъм западната страна, привърши патроните си тъкмо когато преценяваше разстоянието между себе си и Рахман. Той веднага сграбчи нов пълнител, но обзет от кръвожадна възбуда загуби време, докато успее да го напъха в пълнителя на автомата.

Рахман нито знаеше, нито го интересуваше колко близо е до смъртта. Той или щеше да убие Арчи, или да загине, докато се опитва да го направи. И в двата случая всичко щеше да стане по волята на Аллах.

Последният от въоръжените хора на Рахман, които бяха патрулирали отвън, се появи тичешком при северната страна на комплекса, тъкмо когато Арчи изхвърча от безистена към Рокауей авеню.

Мюсюлманинът не беше сигурен дали това беше човекът, когото гонеха. Арчи закова на място и се обърна към него, давайки на въоръжения възможност да го види добре. После вдигна беретата си и произведе три изстрела към него. Въоръженият се хвърли на земята и в отговор стреля по Арчи, докато онзи пресичаше тичешком Рокауей авеню.

Рахман тъкмо се беше добрал до безистена, когато Синята тапа най-после успя да набута пълнителя в своя АК-47 и откри огън по него. Стрелецът беше включил оръжието на автоматичен режим и куршумите започнаха да се забиват навсякъде около входа на безистена, откъсвайки парчета тухли, разбивайки прозорци и взривявайки мръсотията по настилката, но Рахман вече го нямаше. Той нахлу в късия тунел тъкмо навреме, за да види как убиецът изстреля третия си патрон по последния му боец.

Когато Арчи се впусна отново в бяг, Рахман вдигна своя глок и стреля. Екът от изстрела в тунела го оглуши. Наложи се да се прицели ниско, за да не улучи тавана на безистена близо до изхода, и куршумът профуча през улицата под ъгъл, покрай бедрото на беглеца.

Арчи изстреля последния си патрон тичешком, целейки се в Рахман, когато едрият мъж се появи на изхода на тунела. Куршумът изпищя покрай лявото ухо на Рахман, ала той дори не се дръпна настрани.

Последният от охранителите скочи на крака и също се затича след Арчи. Той и Рахман вече бяха на по-малко от двадесет метра зад нападателя.

Арчи нито залегна, нито се присви, нито се отклони от маршрута си. Той се насочи право към предната врата на Общинския център за социални грижи на Джъстин Бъртън.

Профуча през двойната врата, зави надясно и се затича по коридора. Една от жените, които работеха в центъра, излезе от кабинета си да види какво става, но Арчи така я блъсна с лявата си ръка в гърдите, че я свали на пода и тя счупи опашната си кост.

Арчи мина през тялото й, като стъпка стомаха и рамото й. Жената пищеше неистово, ала той дори не погледна към нея. Знаеше, че мюсюлманите са по петите му, буквално му дишаха във врата.

Арчи нахлу в главната чакалня на центъра в мига, в който стъпките на Рахман и неговия стрелец прокънтяха през входа на коридора зад гърба му. Две жени и пет деца седяха на пейката до отсрещната стена на чакалнята. Всички те се присвиха при вида на тичащия мъж с оръжие в ръка, с покрито с черна скиорска маска лице.

Една служителка, която приемаше посетителите, седеше зад бюро вляво от Арчи пред единствения прозорец в помещението. Джъстин Бъртън нахлу в чакалнята откъм кабинета си, разположен на другия край на сводестото антре пред Арчи.

– Какво търсите тук? – изкрещя тя. – Махайте се!

Арчи насочи беретата си към нея и изрева с такава ярост, че Джъстин усети пръски слюнка по лицето си.

– Да ти го начукам! Ти се махай на майната си оттук.

Арчи се прицели в Джъстин. Тя покри лицето си с длани, извърна очи от оръжието и изпищя. Арчи дръпна спусъка. Нищо. Джъстин продължи да пищи, а Арчи задърпа спусъка на празното оръжие, като не преставаше да ругае дъщерята на полицейския шеф.

Най-сетне, вбесен, че не може да я убие, Арчи я удари с опакото на ръката си. Нямаше време. Мюсюлманите бяха на секунди от него. Той се извърна от Джъстин, вдигна един от сгъваемите метални столове, поставени до стената зад него и го запокити към жената, седяща зад бюрото в приемната.

Тежкият стол разби двете пана на широкия прозорец зад нея и тя се хвърли на пода.

Рахман и последният от стрелците му, чиито тежки обувки трополяха по тесния коридор, вече почти бяха стигнали до чакалнята. Рахман, който тичаше бясно, вдигна глока и изрева:

– Не мърдай!

Арчи се обърна, сграбчи Джъстин за ръката над лакътя и я завъртя към завоя на коридора тъкмо когато Рахман нахлуваше в чакалнята. Рахман се блъсна в Джъстин с такава сила, че я събори на пода.

Арчи скочи върху бюрото и се хвърли през счупения прозорец.

Джъстин се приземи с болезнен стон и се плъзна по пода право към купчината стъкла, едно от които отпра петсантиметров улей в плътта на брадичката й.

Сблъсъкът изкара Рахман от равновесие, той залитна напред и се удари в стената до счупения прозорец. Докато успее да се извърне и да погледне през прозореца, Арчи вече се беше приземил на тротоара, превъртя се веднъж и скочи. Той се затича към мястото, където беше оставил своя сааб. Гюрукът беше свален. Реджи седеше на мястото на шофьора и на мига запали двигателя, с неговия „Смит & Уесън“ в свободната си ръка. Арчи скочи вътре.

Реджи даде газ и колата изрева по улицата, гумите изсвистяха, задницата подскочи, и Арчи стреля напосоки назад, за да прикрие измъкването им.

Рахман, дошъл на себе си, изстреля два патрона към потеглящия сааб. Твърде късно. Нямаше смисъл да стреля по мишена, която не можеше да улучи. Той се насили да спре, вдигна дулото на глока нагоре и изръмжа от безсилие и гняв.