Текст книги "Гангстерски рап"
Автор книги: Джон Кларксън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 26 страниц)
32.
Към десет и тридесет Арчи Рейнолдс и Реджи Шантавия се бяха върнали Браунсвил и обикаляха предпазливо по улиците, избягвайки мюсюлманите, и опитвайки се да се свържат със своите момчета.
Отначало Арчи си помисли, че клетъчният му телефон нещо се е развалил.
– Реджи, къде са всички, мамицата му? Никой не отговаря на бибитките.
– По… повечето от хората са в „Ню Лотс“ и събират говната там. Ти на кого звъниш?
Арчи посочи един уличен автомат на стената извън малка бакалница на Бъргън стрийт.
– Спри до оня телефон и набери номера ми. Да видим дали шибаното нещо бачка.
Реджи паркира. Набра цифрите и се обърна към джипа, за да види дали телефона на Арчи звъни. Видя, че Арчи постави телефона до главата си и чу отчаяния му глас.
– Да, окей. Заеби!
Реджи скочи на шофьорската седалка.
– На к… к… кой звъниш бе, Арчи?
– На Гирата, на Мели Мел, после на Големия Марвин и на Тусан. Просто ми трябват няколко шибалника. Другите да бачкат.
– Може да са з… з… заети бе, човек.
– Доурее, зарежи. Аре. Карай до оня малък парк на Стоун. После до пицарията на Линдън. Стой настрана от ония мюсюлмански педерасти около „Ню Лотс“. Дръж си парчето в скута. Бъди готов да стреляш по всеки, който се опита да се гъбарка с нас. Аз трябва да събера малко хора.
– За к’во?
– За енно кравешко говно, дет’ искам да го натрескам ей тука, около комплекса, докат’ си вършим далаверата, човек. Ти за т’ва не се грижи. Шибаните лапета наоколо искат да избачкат малко мангизи и Арчи ще им даде тая възможност. Ти взе ли ония парчета от мойта къща?
– От з… з… зад са под капака.
– Т’ва ми трябваше, братле. Ще е гот да скиваш тез мюсюлмански типове да гръмнат някое десет-единадесетгодишно момче.
Лойд Шоу и хората му намериха Рахман Х навън, близо до портала на „Ню Лотс“. Рахман не изглеждаше особено радостен от това, че вижда Шоу, особено пък заедно с Мейсън, Импелитери и Спърлинг.
Антъни Импелитери и Джеймс Спърлинг се задържаха толкова, колкото да се уверят, че Шоу не възнамерява да прилага сила. После се запътиха да огледат района.
Орестъс Мейсън остана близо до Шоу, излъчвайки присъщото си спокойствие.
– Господин Рахман – заговори Шоу, мъчейки се да звучи дружелюбно. – Как сте тази вечер?
– Чудесно.
– Някакви проблеми?
– Нищо особено.
– Дълъг ден беше.
– Обикновено се прибирам към полунощ.
– Радвам се, че ви намерих. Имам няколко добри новини за вас.
– Какви са те?
– Спипахме един от управителите на Сините тапи – Елард Уоткинс.
– Добре.
– Нито той, нито някой друг ще ви притеснява дълго.
– Добре.
– Имаме следа за последния от управителите на Сините тапи и последния от трепачите му. Не бих се изненадал, ако спипаме поне един от тях в следващите ден-два.
– А-ха.
– Може би и няколко от момчетата на улично ниво.
– Ако искате да ги хванете, сложете си значките и влезте с нас в тези сгради.
– Те там ли са?
– Още продават вътре.
– Ще се радвам да се присъединя към вас в прочистването. След като хвана главния. Него търся. Арчи Рейнолдс.
Рахман само кимна.
– Двамата с детектив Мейсън искаме да го намерим – продължи Шоу.
Рахман погледна към Мейсън, после отново към Шоу, но се въздържа от коментар.
– Така че се чудих, дали случайно не сте размислил след разговора ни днес? Да сте се сетил за нещо, което би могло да ни помогне?
Рахман се навъси. И двамата знаеха, че Шоу беше прецакал Блум. Също така знаеха, че Шоу щеше да направи същото и с Рахман, ако откажеше да им сътрудничи.
– Е? – попита Шоу.
Рахман като че ли се мъчеше да вземе решение. Шоу изчака.
– Вие какво правите в момента? – каза най-сетне Рахман.
– В момента? В момента говоря с вас. Това правя. Нищо друго не правя. В момента няма нищо по-важно за мен от вас самия, господин Рахман.
– Аз сега трябва да се прибирам у дома. Да си видя децата и жените. Елате с мен. Можем да поговорим там, а човекът, който може да ви помогне, живее наблизо.
– Страхотно. Изчакайте само за момент. Искам да видя къде отидоха моите хора.
Шоу измъкна радиостанцията от задния джоб на панталона си и се обади на Импелитери и Спърлинг. Гласът на Импелитери се отзова през статичния шум.
– Йо.
– „А“. Ние тръгваме. Вие оставате ли?
– Да. Аз и „С“ искаме да поогледаме. Може би ще успеем да дремнем малко на място и после ще продължим да душим.
– Доскоро.
Импелитери изключи радиостанцията и се огледа за Спърлинг. Забеляза го наведен да оглежда дупките от куршуми, оставени в Ямата.
– Шоу и Мейсън отпрашват. Боже мили, виж само размера на тия шибани дупки!
– АК – четиридесет и седем, дори компактните патрони са с размер колкото половината ти пръст. Това е много стомана. Движи се със скорост над шестстотин метра в секунда – каза Спърлинг. – Ударът е опустошителен. Виждал ли си някой улучен от такъв куршум?
– Не.
– Могат като нищо да отнесат темето на черепа ти. Правят ти дупка колкото юмрук.
– Без майтап?
Спърлинг стоеше сред Ямата и оглеждаше дупките, които сякаш бяха навсякъде. После вдигна глава и погледна към горния етаж на сграда А, после към горния етаж на сграда Г.
– Имали са двама стрелци. По един от всяка страна.
– Нима?
– Тези щурмови оръжия изстрелват малко над десет патрона в секунда – промърмори на себе си Спърлинг.
– Адски много огън. Колко са в един пълнител?
– Тридесет и два.
– Господи! Тия шибалници изглежда си нямат и представа какви поразии могат да направят.
Спърлинг поклати глава.
– Не. Нямат си. Те просто насочват дулото и дърпат спусъка. Виж тия шарки наоколо. Те просто го правят, както го гледат по телевизията и по филмите. Изобщо нямат представа какво означава това.
– Тридесет и два шибани патрона – повтори Импелитери.
Двамата се спогледаха.
– По дяволите, давай да се махаме оттук, Джеймс.
33.
Лойд Шоу подкара своя шевролет, следвайки плътно разнебитения форд на Рахман Х, без да обръща внимание накъде точно отиваха. Караха в северна посока, излязоха от Браунсвил и потеглиха по Бушувик авеню, след което завиха надясно. След около пет минути, пристигнаха в квартала на Рахман.
Както повечето нюйоркски детективи, Шоу беше навикнал да се озовава в квартали, където имаше чувството, че е попаднал в друга страна. Китайци, доминиканци, индианци, руснаци, венецуелци – всяка етническа група си имаше свой квартал. Но точно в този квартал никога не беше попадал. Представи си, че ако беше ходил в някоя ислямска страна от Третия свят, щеше да си помисли, че се е озовал точно там.
Над целия район доминираше една едноетажна джамия. Беше с нищо незабележимо здание, излято от бетон, с изключение на куполовидния покрив, увенчан с ислямския символ, полумесец. Надпис на арабски на вратата обозначаваше религиозното място. Повечето сгради в обграждащите я две карета бяха боядисани в тъмнокафяво, с бяла гарнитура, за да се подчертае, че са част от същия комплекс, принадлежащ на ислямската общност.
Чернокожи мъже, облечени като онези, които обикаляха около „Ню Лотс“, патрулираха по улиците на двойки. Шоу забеляза една жена, покрита от главата до глезените с дълго, веещо се було, само с един лек процеп за очите, да влиза в жилищна сграда.
Рахман и хората му бяха заели малкото си късче от огромния Ню Йорк. Всичко това изглеждаше едновременно отчайващо и окуражително.
Апартаментът на Рахман се намираше две сгради южно от джамията. Един противопожарен кран беше отворил достатъчно място между паркираните коли пред жилищната кооперация на Рахман, за да може той да прикара колата си над капака на шахтата в тясното пространство между двете съседни сгради. Шоу го последва и паркира зад него.
Рахман се приближи до шевролета и помоли Мейсън да остане навън, докато двамата с Шоу поговорят вътре.
Мейсън каза „няма проблеми“, скръсти ръце над корема си, отпусна глава назад и притвори очи.
Шоу последва Рахман в триетажната жилищна сграда. Изкачиха се по стълбите до втория етаж. Само след няколкото мига прекарани в сградата Шоу имаше чувството, че тя гъмжи от жени и деца. Посрещна го гостоприемната миризма на готвено с ухание на източни подправки, примесена с миризмата на напикани пелени. Въпреки ориенталската атмосфера, около него по коридорите щъкаха хлапета, които изглеждаха съвсем по американски. Виждаха се раздрънкани детски колелета, волейболни топки, бебешки колички, летни кънки.
Обстановката изглеждаше едновременно спокойна и шумна. Беше време за сън, но Шоу имаше чувството, че тук никой не си почива.
Рахман започна да отключва входната врата на апартамента си. Мина известно време, докато се справи с всички ключалки. Когато влязоха, една дребна жена с фередже изтича в тесния коридор, за да посрещне Рахман. Когато видя, че не е сам, а с някакъв бял мъж, тя вдигна инстинктивно ръка да прикрие лицето си.
– Ще поговорим малко. Как са децата? – попита Рахман.
– Добре, скъпи.
– Всички ли спят?
– Да.
– Алейя и Дарсел?
– Те са в кухнята.
– Кажи им да наминат при мен по-късно.
– Те са ти приготвили храната.
– По-късно.
Жената се понесе към дъното на апартамента, оставяйки мъжете сами. Рахман не си направи труд да й представи Шоу. Шоу го последва през една спретната дневна към трапезарията. Мебелировката беше оскъдна и проста. Всичко изглеждаше добре поддържано и чисто.
Шоу попита Рахман колко деца има.
– Четиринадесет – последва отговор.
– Жена ви трябва да е от желязо.
– Жените. Имам четири жени.
А-ха. Така изглеждаше малко по-логично. Четиринадесет делено на четири, това правеше не повече от три-четири деца на една жена. За малко да каже „Яаа, не знаех, че в днешно време човек може да има повече от една жена“, но си замълча.
– Трябва да сте доста зает – каза Шоу.
– Заповядайте, седнете – последва отговорът на Рахман.
Седнаха около масата в трапезарията. Мигът на лека фамилиарност беше приключил.
– Кажете ми какво искате.
Шоу веднага премина на темата.
– Искам Арчи Рейнолдс. И искам толкова от скапаняците, които работят за него, колкото мога да спипам. Искам списък с имена. Искам местонахождението им. – Той измъкна своя списък с водещи фигури от бандата на Сините тапи. – Искам да знам къде мога да намеря тези типове, като се почне от Арчи Рейнолдс. Къде преспиват. Къде пазаруват. Къде висят. Всяко място, където мога да ги намеря.
Рахман взе списъка и започна да го преглежда. Докато четеше имената, заговори:
– Арчи Рейнолдс не живее сред тези, които използва. Живее в Садъл Брук, Ню Джърси. Името на улицата е „Оук“ или „Мейпъл“. Не помня точно. Лицето, при което ще ви изпратя, ще ви даде точния адрес, но не мисля, че това ще ви помогне особено. Арчи едва ли ще се прибере у дома си. Не и сега. Не и докато всичко не свърши. Казаха ни, че напоследък се мотае по улиците, но всъщност никой не го е виждал. Преди да дойдем чухме, че се върти наоколо. Изпратих хора да го потърсят. Може да имаме късмет, но се съмнявам. Не се задържа дълго време на едно място.
– Кой е човекът, с когото искате да се срещна?
– Юсеф. Навън, две врати надясно. Няма да е зле да се отбиете там, след като си тръгнете оттук. Може да си е вкъщи. Може и да не е.
Рахман започна да пише някакъв адрес с изрядния си почерк в долната част на списъка, който му беше дал Шоу. Шоу видя номера на апартамента и си помисли, че Блум или може би фактът, че бяха разкарали Елард Уоткинс от улицата бе успял да му повлияе.
Каквато и да беше причината, на Шоу му беше все едно. Рахман му предлагаше достъп до информация. Информация, събрана от чернокожи. Бивши престъпници. Хора, които познаваха улицата и имаха достъп до хора, които Шоу и екипът му никога нямаше да могат да обработят. Информацията означаваше всичко. В момента, в който Шоу си помисли, че ще спечели тази битка, се чу взривът.
34.
И двамата разбраха за какво става дума. Лойд Шоу реши, че му прозвуча почти като бензина, който бе експлодирал в автосервиза на Сините тапи. Но този път пожарът бе избухнал в джамията на мюсюлманите.
Рахман Х пръв скочи на крака. Шоу се забави за секунда, за да грабне списъка, преди да се затича след него, после профуча през вратата, когато Рахман се спря, за да измъкне една карабина от килера до входа.
Докато взимаше по две стъпала наведнъж, Шоу си представи черни жени в мюсюлмански фереджета, прикриващи дечица с телата си. Това беше атаката, за която им бяха казвали, че е неизбежна. Това ги обединяваше и подчиняваше на дисциплината, която стриктно следваха. Пророчеството за Джихад, свещената война, се сбъдваше.
Когато Шоу отвори с трясък вратата на фоайето, чу разкъсващия лай на автоматична стрелба и после рева на мотоциклет. Още докато измъкваше двата си глока си даде сметка, че е немислим да се противопостави на автоматичните пистолети и пушки. Прегъна се на две, за да бъде по-малка мишена и се втурна към горящата джамия.
От постройката бълваше толкова гъст черен дим, че Шоу не можеше да види нищо около нея, но продължаваше да чува стрелбата и рева на мотора.
Огледа се за Мейсън и го забеляза на една пресечка от джамията. Лумналите пламъци очертаха едрия, масивен силует на Орестъс. Изведнъж мотоциклетът изрева по-силно и се понесе от пламъците точно срещу Мейсън.
Двама от въоръжените хора на Рахман преследваха мотоциклетиста, стреляйки с пистолети. Мейсън се оказа на пътя му. Или щеше да застреля моториста, или щеше да попадне под колелата на мощната му машина. Внезапно моторът закова спирачки и смени посоката. Мотористът, Санчес, измъкна автоматичен пистолет и изстреля няколко патрона към преследващите го мюсюлмани. Мейсън се прицели със своя зиг зауер и внимателно пусна два изстрела. Санчес се извърна и отправи нов залп по посока на Мейсън, който вече залягаше зад паркираната наблизо кола.
Шоу вдигна двете си оръжия, затича се към мотоциклета и започна да стреля по Санчес с двата глока. Даваше си сметка, че ще трябва да извади голям късмет, за да улучи наемния убиец от близо тридесет метра разстояние, и то докато тича, но единственото, което всъщност искаше да постигне, бе да му попречи да се обърне и да изпрати още куршуми по Мейсън. Шоу продължи да стреля, докато почти се изравни с Мейсън.
Санчес натика автоматичния си пистолет в якето, натисна скоростния педал на мотора и форсира машината. Между тях нямаше никого и Шоу продължи да стреля.
Мотористът натисна амбреажа и профуча през пламъците. Предното колело се надигна нагоре, после се сниши и той се понесе като фурия. Шоу прекрати стрелбата и почти моментално чу ужасяваща серия от пистолетни изстрели и заедно с тях лай на карабина. Обърна се и видя падащия Рахман и нечий силует, изправен над него, помпащ куршуми в тялото му.
Мейсън се бе изправил на коляно и вече се извръщаше към мъжа, стрелящ по Рахман. Той се прицели в него, тъкмо когато Шоу извъртя двата си глока, насочи ги и дръпна спусъците.
Убиецът вече беше драснал между жилищните сгради.
Мейсън вече се бе изправил и тичаше към Рахман. Бързата му реакция беше изненадваща за човек на неговата възраст и с неговите килограми. Шоу бързо го настигна. Мейсън знаеше, че оръжията на Шоу са почти празни и изрева:
– Погрижи се за Рахман! – и зави надясно.
Шоу се добра до Рахман тъкмо когато Мейсън достигна пространството между двете жилищни сгради, където беше изчезнал стрелецът.
Мейсън се опря на стената на сградата, за да се съвземе, после внимателно надникна и нахлу в процепа. Моментално в тухлената стена до него затрещяха куршуми. Той се дръпна назад, после протегна ръка и пусна два изстрела.
Шоу се сниши до Рахман, затъкна единия глок на кръста си и използва свободната си ръка, за да натика нов пълнител в другия.
Надвеси се да види дали Рахман все още диша. Удивително, но дишаше. Беше рухнал на паважа, облян в кръв, но несъмнено бе още жив. Изведнъж той изрева от гняв и болка. Беше понечил да се изправи седешком, стискайки карабината си. Изръмжа отново, мъчейки се да диша нормално и прошепна:
– Арчи! Това беше Арчи Рейнолдс.
Шоу го бутна да легне и процеди:
– Не мърдай! Не мърдай, мамка му, и недей да умираш.
Мейсън отново се извърна към пролуката между двете сгради и пусна още два изстрела, след което се завъртя обратно, когато ответния огън затрещя около него.
В един миг оръжието на Мейсън се оказа празно. Той го натика в кобура и посегна за резервното. Шоу изтича зад него и изрева:
– Рахман е още жив! Извикай линейка и подкрепление.
Шоу бутна Мейсън да се сниши към земята, надвеси се над него и изстреля четири изстрела в пролуката. После заобиколи Мейсън и се затича между двете сгради към една чупка в стената, която му предлагаше прикритие.
Зениците на Шоу се бяха свили от стрелбата, но все още можеше да различи подскачащата и тичаща фигура на петнадесетина метра от себе си. Понесе се към нея. Беше Арчи. Имаше преднина, но беше в полезрението му. На Шоу не му пукаше, че Арчи може да се обърне и да стреля в него. Не му пукаше от нищо. Единственото, което го интересуваше, беше да се приближи достатъчно, за да може да спре, да застане неподвижно и добре да се прицели. Да го застреля. Да го застреля в лицето или в гърба. Не му пукаше къде.
Шоу знаеше, че разполага с почти пълен пълнител, затова изстреля нови три патрона, прицелвайки се в широк периметър, докато бягаше, като се мъчеше да накара Арчи да се засуети и да се забави. Стараеше се да прецени дали ще му останат куршуми, когато го приближи.
Не смяташе, че някой от куршумите му е улучил движещата се пред него фигура, но видя, че Арчи се снишава, после се препъва и пада. Тъкмо съкрати разстоянието между двамата и отнякъде се появи зелен джип. Явно беше стоял паркиран на улицата зад сградата на Рахман.
Арчи се надигна, залитна и се олюля. Шоу стреля още веднъж, надявайки се да го свали, като продължаваше да тича към него. Арчи отново се препъна, мъчейки се да се задържи на крака. Шоу все още не беше достатъчно близо, но се спря, стисна глока в двете си ръце, опита се да се прицели и стреля, докато не го изпразни.
Шоу дишаше с мъка, а Арчи се носеше твърде бързо напред. Но изглежда един от изстрелите го бе улучил и той падна. Шоу спринтира към него. Онзи вече започваше да се изправя, когато с отчаян скок Шоу се хвърли към него, стисна го за рамото, но Арчи се завъртя и го удари.
Шоу падна. Арчи се отскубна от хватката му тъкмо когато Реджи Шантавия слезе от джипа и започна да обстрелва с деветмилиметровия си автоматик Шоу.
Ударът на Арчи всъщност спаси детектива. Изстрелите на Реджи профучаха над главата му, докато падаше. Удари се силно на паважа, но успя да се завърти и да избегне автоматичния откос. Арчи се затича към джипа. Реджи спря да стреля, когато авера му се оказа на огневата линия, но после поднови стрелбата.
Шоу се добра до стената и се опря на нея, посягайки за последния пълнител. Надникна зад ъгъла и стреля по Реджи, който се взираше в мрака, мъчейки се да види Шоу. Онзи отвърна на стрелбата, но заотстъпва, защото Арчи беше се добрал до колата и ревеше:
– Заеби тоя педераст! Давай да свършим другата работа. Хайде.
Реджи скочи в джипа тъкмо когато Арчи натисна педала на газта.
Шоу изчака, опипа тялото си, но разбра, че не е улучен. Напъха пълнителя в глока, скочи на крака и се понесе обратно натам, където беше оставил Мейсън.
Улицата набързо се беше изпълнила с чернокожи мъже, предимно мюсюлмани, брадати, с плетени шапчици на главите. Всички бяха въоръжени. Пожарът в джамията бушуваше, обгазявайки околността с мазен задушлив пушек. Валма от кисел, черен дим, произведен от саморъчно направения напалм на Арчи, се възнасяха към нощното небе. В далечината запищяха сирени.
Шоу знаеше, че след минути целият район ще се изпълни с пожарникарски коли и формирования за борба със стихийни бедствия. Изрева в радиостанцията си съобщение до всички патрули да следят за зелен джип чероки, но в ефира се разнасяха твърде много команди, за да се чуят ясно виковете му.
Мейсън и мюсюлманите се бяха струпали около Рахман. Кръвта му беше напоила терена под него. Шоу се уплаши, че линейката няма да пристигне навреме. Дори и да бяха я изпратили веднага, можеше да се окаже блокирана сред полицейските и пожарникарските коли, бързащи към мястото на инцидента.
Шоу изрева на мъжете, които стояха най-близо, да му помогнат с Рахман.
– Сложете го в колата! Аз съм полицай. Хайде! Ще го закараме в болница. Хайде, живо, не го оставяйте да му изтече кръвта и да издъхне. Не можем да чакаме линейка. Хайде, по дяволите! Вдигнете го от тая шибана улица.
Никой обаче не послуша Шоу. Той сграбчи един от мъжете за ръката и го помъкна към Рахман. Вече се канеше да замахне с юмрук, когато плътният, тътнещ глас на Мейсън раздра възцарилия се хаос.
– Давайте! – изрева той, прихващайки Рахман под мишниците.
Останалите още се колебаеха дали да се втурнат да спасяват Рахман или да продължат да гледат безучастно как Мейсън го влачи.
Още едно „Давай!“ ги извади от транса. Мъжете посегнаха да прихванат водача си, вдигайки кой ръка, кой крак. Някои успяха да пъхнат ръце под кървящото тяло на Рахман. Раненият увисна в ръцете им, изпъшка от болка и загуби съзнание.
Шоу изтича пред тях и отвори задната врата на колата. Напъхаха Рахман на задната седалка. Кръвта му продължаваше да изтича.
Детективът се качи зад волана и подпали двигателя, включи сирената и мигащия буркан на покрива. Мейсън си проби път с рамо до предната пътническа седалка и Шоу потегли бързо, понасяйки се по Бушувик авеню, когато първата пожарникарска кола вече се приближаваше с вой.
