Текст книги "Гангстерски рап"

38.

Трябваше да е много трудно за Арчи Рейнолдс да намери жилището на Джъстин Бъртън. Ала той го намери още при първия опит.

След като застреля Рахман, Арчи накара Реджи Шантавия да го откара на една тиха уличка в Куинс, откъдето открадна хонда сивик. Избра я, защото не биеше на очи. След което просто се върна в Браунсвил и паркира на едно място, откъдето можеше да вижда добре входа на Центъра. Въпреки цялата полиция, линейки и суматоха, никой не го забеляза. Седеше приведен в шофьорската седалка, взирайки се малко над волана в очакване, и наблюдаваше, като убиваше времето си в мисли къде ли би могла да живее тя. На Страйвърс Роу в Харлем? Или в някой от кварталите за средната класа в Куинс като Сейнт Олбънс, например?

Нищо по-лесно нямаше от това да засече Джъстин. Трудно беше човек да пропусне четиримата мъже, които я придружаваха. Единият от тях определено привлече вниманието му. Останалите трима носеха костюми. Само той беше облечен в черни джинси и тъмнокафяво кожено яке. Същият, който беше стрелял по него и Реджи.

Арчи замалко да промени намеренията си тук, на място. Всъщност, дори беше измъкнал беретата, стартирал двигателя на хондата, опитвайки се да прецени най-добрия начин да се приближи до тоя тип с якето и да му пусне един в главата. Ченге, помисли си Арчи. Шибаните ченгета сега бяха комбина с мюсюлманите. Шоу беше тръгнал към колата си сам. Арчи беше почти сигурен, че ще може да се справи с него и да се измъкне, преди останалите да забележат, че ченгето е паднало. Беше включил хондата на скорост и слезе от бордюра, но в последния момент удари спирачки. Необходимостта да удари по женската надмогна желанието му да застреля ченгето.

Арчи бе изчакал форд тауруса на Джъстин да потегли, последван от необозначена полицейска кола. Беше ги проследил от безопасно разстояние през Истърн Паркуей, после по експресното платно и през бруклинския тунел Батъри. Когато тя се отклони от магистралата Уест Сайд и пое по малките улички на Уест Вилидж, Арчи вече се усмихваше кисело. Виж ти, шибаната кучка го раздава в този шикарен квартал на бели юпита.

По улиците на Уест Вилидж имаше предостатъчно места за паркиране до осем часа заранта. Арчи плъзна хондата в едно от тях, докато Джъстин паркираше своята кола на открит паркинг на Уошингтън стрийт. Детективът, който се возеше с нея, я придружи до немаркираната кола. После я откараха по протежение на едно късо каре до наскоро реставрирана сграда на Хорейшо, между Уошингтън стрийт и магистралата Уест Сайд. Място, твърде претенциозно наречено комплекс „Уест Коуст“, все едно че мрачната магистрала Уест Сайд представляваше крайбрежна линия.

На Арчи дори не се наложи да напусне колата си, за да види къде я отвеждат.

Един детектив я придружи вътре в сградата. Другите двама бяха останали навън в колата, паркирана до бордюра.

Арчи трябваше да признае, че мястото изглежда подходящо за такава личност. Чернокожа жена като нея със сигурност не би издържала в квартал като Гринич Вилидж. Маршрутът до центъра й в Браунсвил беше прост. Стига да имаше пари да живее тук. Арчи си помисли за това, докато излизаше от хондата.

Той се приближи до жилищната сграда, после внимателно я обиколи, оглеждайки всички входове. Вдигна глава нагоре към няколкото осветени прозореца, като се чудеше кой ли от тях е на Джъстин.

После забеляза няколкото бара по Уошингтън стрийт близо до жилището й, които все още бяха отворени и въртяха добър бизнес. Наблизо, на Гейнсвурт стрийт, среднощното заведение за хранене „Флорънт“ привличаше клиенти чак до ранните утринни часове. Точно на ъгъла срещу сградата й, един отворен двадесет часа в денонощието магазин за деликатеси беше непрекъснато пълен с клиенти. А към четири часа заранта, когато всички барове затваряха, месарският пазар, само на едно каре оттук, отваряше и започваше работа.

Този квартал не спеше.

Арчи трябваше само да продължи да се движи, да се превърне в част от потока будни хора и нищо нямаше да се стори необичайно на детективите, паркирали пред жилището на Джъстин, дори ако преминеше през парадния вход на сградата.

Той прояви дързостта да мине два пъти покрай входа, докато съставяше плана си. Също така и покрай служебния вход, близо до пресечката. Пазачите на Джъстин изобщо не му обърнаха внимание. Дори не го забелязаха, когато се спря на Уошингтън стрийт, преценявайки, че сигурно ей онзи прозорец на осмия етаж, единственият останал да свети в този час на нощта, принадлежи на тази кучка Джъстин.

Едва след като вратата се затръшна след Юсеф и останалите, Импелитери и Спърлинг прибраха оръжията в кобурите.

Както обикновено, последната дума беше на Импелитери.

– Задници – процеди той.

Спърлинг отново се отпусна на стола си. Шоу завъртя глава, мъчейки се да се отърси от напрежението. Импелитери остана до вратата, все още превъзбуден от срещата, неспособен да се успокои.

Шоу погледна часовника си.

– Момчета, вие след Реджи Шантавия ли тръгвате?

Въпросът съсредоточи вниманието на Импелитери към същинската им работа. Той също погледна часовника си. Беше почти три заранта.

– Мда. Моментът изглежда съвсем подходящ за това. Поспахме цял час, преди да се обадиш.

– В участъка?

– Да. На никой от нас не му се прибираше вкъщи. Писна ни да се прибираме и да излизаме. Ти какво ще правиш?

– Ще се опитам да разбера какво имаше предвид този скапаняк с това „Виж своите…“.

Импелитери и Спърлинг пробваха първо на адреса в Бронкс, защото Реджи беше натрупал повече талони за паркиране там. Обиколиха квартала, оглеждайки за джипа, но не го забелязаха на никоя от околните улици. След един час напразно търсене, прекъсвано от яростните ругатни на Импелитери, те подкараха обратно към Бруклин и се насочиха към Форт Грийн. След пет минути обикаляне около жилищния комплекс „Уолт Уитман“ го забелязаха. Веднага биеше на очи.

Импелитери го посочи пръв. Не беше паркиран до пожарен кран или пред входа на безистен, а посред вътрешния двор на комплекса.

– Боже мой, би ли допуснал, че тоя побъркан скапаняк паркира ей така, съвсем на открито.

– Да – отвърна Спърлинг.

– Хората наоколо би трябвало да знаят на кого е тази кола. Иначе казано, нещата трябвало да са пределно ясни. Тоя тип трябва да има ужасяваща репутация.

Спърлинг присви очи.

– Предполагам. – После попита Спърлинг: – Смяташ ли, че кафявото мамче, което го е приело да живее тук, ще й стиска да влезе и да го направи?

– Някои от тези домовладелки не си поплюват.

– Да-а, повечето от тези дебели мамчета знаят как да се оправят.

Импелитери прикара шевролета до тротоара и намести колата така, че да блокира изхода от вътрешния двор.

– Е, ще го чакаме ли? – попита Спърлинг.

– Не, мамка му. Няма да чакам тоя задник да се събуди…

Импелитери излезе и се зарови в багажника, докато не измъкна един железен лост, след което се отправи към джипа.

На горния етаж, в претъпкания апартамент с една спалня, Реджи Шантавия, Дарлийс, тяхното бебе и петгодишният й син от друг мъж кротко спяха. Децата – на едно легло, Реджи и Дарлийс – на друго. Всички в една стая. Оставаше много време, докато се събудят, беше едва пет часът заранта. Дори женският питбул на Дарлийс спеше свит върху купчина мръсно пране, струпано в ъгъла на тясната, разхвърляна спалня.

Някакъв си алармен сигнал на кола във Форт Грийн обикновено не би събудил никого. Но при кола, паркирана посред двора на комплекса, такъв шум не можеше да бъде пренебрегнат.

Реджи беше изпушил малко трева и беше пресушил две чаши малцов алкохол, за да успокои нервите си и да пооправи малко заекването си след засадата край джамията, но беше оставил алармата на колата включена. Алармата продължи да пищи в продължение на две минути, след което заглъхна. Импелитери моментално разби един от фаровете и изрита колата отстрани, за да я задейства отново.

Обърна се на една страна. Алармата най-после го беше събудила, но той нямаше никакво желание да отвори очи.

Стори му се невъзможно, но заедно с алармата някой като че ли крещеше неговото име. А после, заедно с воя на алармата и крясъците, до ушите му достигна звука от желязо, блъскащо по ламарина.

Реджи внезапно се изправи и надникна през прозореца. Импелитери блъскаше с железния лост по покрива на джипа. Ламарината дрънчеше и се огъваше.

Спърлинг се беше снишил зад джипа, стиснал в ръка заредения си зиг зауер, и чакаше.

Импелитери удари още два пъти по джипа и изрева името на Реджи.

Тъкмо се канеше да попита Спърлинг дали е възможно някой да продължи да спи при такъв шум, когато Реджи се появи на двора.

Затича се, протегнал напред патлак и започна да стреля.

Импелитери беше приготвил своя глок в свободната си ръка, но не можа да изпревари Спърлинг, който бързо се изправи, промърмори набързо полагащото се предупреждение, сниши се в стрелкова позиция и пусна два бързи изстрела към движещата се мишена.

Импелитери беше очаквал, че Спърлинг е един от най-добрите стрелци в НЙПУ. Наистина се оказа най-добрият стрелец. Вкара и двата куршума в движещата се глава на Реджи почти от двадесет метра. Голяма част от главата на Реджи изчезна. Краката му се огънаха, но той издъхна, преди да падне.

Импелитери дори не беше успял да вдигне пистолета си.

– По дяволите, Джеймс!

Още по-впечатляващи се оказаха изстрелите на Спърлинг, когато питбулът профуча навън през отворената врата.

Реджи се беше оказал трудна мишена, а озверялата кучка – невъзможна мишена. Тя се понесе по чакъла, снишена към земята, готова да се метне върху Спърлинг, върху Импелитери или върху двамата едновременно. Първият изстрел на Спърлинг не улучи, вторият засегна кучето в горната част на десния крак. Кучката изквича, закова на място, съвзе се и продължи напред, куцукайки, но продължи да тича. Импелитери също откри стрелба. Третият изстрел на Спърлинг обаче се заби в гърдите й и я повали.

Краката на звяра продължаваха да се мятат във въздуха. Импелитери имаше повече шанс с обездвижената мишена и най-сетне заби две парчета олово в издъхващия пес.

– Е – въздъхна Импелитери, – това беше.

Спърлинг погледна към Реджи.

– Предполагам, че това е човекът?

Импелитери пристъпи и извърна онова, което беше останало от главата на Реджи, за да погледне останките от лицето му.

– Не знам. Виждам тук един златен зъб. Той имаше ли златен зъб?

– На арестантската снимка не се смееше.

– Сега вече изобщо не се смее, това е сигурно.

Някъде отгоре се чуха писъците на едра жена, която се беше надвесила над прозореца, и виеше:

– Реджи! Реджи! Убиха моя Реджи…

Импелитери вдигна глава и се заслуша в плача на жената, погледна отново към трупа и промърмори:

– Той е.

– Предполагам, че това трябва да е Дарлийс. И сега какво? – попита Спърлинг.

– Теб досега не ти ли се е случвало да преживяваш последиците след стрелба?

– Не.

– Е, тогава бъди готов да ти съсипят деня. Ако униформените типове не се появят скоро, трябва да се обадим на старшия офицер в участъка и да му кажем да си размърда задника до тук. После да изчакаме криминалния отдел, да изчакаме нашите началници, да изчакаме хората от Службата за борба с наркотиците, профсъюза. Просто е неописуемо. Когато се изсипят тук с всичките си глупости и започнат да ни разпитват, трябва да отидем в болницата да ни прегледат и за стрес, и за всякакви други дивотии. Два пъти ми се е случвало. Мамка му, ще продължи цяла вечност!

– Не искам да правя това – каза Спърлинг.

– Какво, предлагаш просто да се махнем?

– Ами, не знам.

– Ако се чупим, това ще ни навлече ужасни неприятности.

– Не искам да минавам през всичко това. Просто не искам.

– Е? Тогава какво предлагаш?

Спърлинг премисли за миг.

– Да се обадим на Шоу. Или да се обадим на Уонг. Да го накараме да се обади на човека на Де Лука. Как се казваше, Конклин. Да видим дали Де Лука наистина е Господ.

Точно в този момент една синьо-бяла кола изскърца със спирачки в двора, последвани от още две.

Импелитери вдигна полицейската си значка, същото направи и Спърлинг. Легитимираха се, след което пренебрегнаха униформените и заговориха с Уонг по радиостанцията. Тридесет минути по-късно, когато районът се изпълни с полицейски персонал, се появи Конклин с няколко детективи от офиса на Де Лука.

Конклин поговори с Импелитери и Спърлинг няколко минути. Погледна Реджи. Видя пистолета във вкочанената му ръка. Погледна кучето. Отбеляза, че е питбул. Приближи се до офицера, ръководещ огледа на мястото на инцидента. Поговори с него няколко минути и му представи екипа от детективи на щат към офиса на шефа. После се обърна към Импелитери и Спърлинг и им каза, че могат да напуснат. Сега вече случаят беше официално под юрисдикцията на бюрото на шефа на детективите. Повече никакви ченгета от близкия участък. Повече никакви въпроси.

Импелитери погледна Спърлинг. Спърлинг се усмихна за първи път откакто се бяха срещнали.