Текст книги "Гангстерски рап"
Автор книги: Джон Кларксън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 26 страниц)
– Тръгвай и направи каквото можеш.
50.
– Хайде, кучко! Събуди се!
Арчи Рейнолдс зашлеви Джъстин Бъртън през лицето.
Болката я върна в съзнание. Бодежът, който усети, когато вдиша, я накара напълно да дойде на себе си.
– Ставай, мамка ти!
Арчи я повлече за китката по пода на фургона за химическо чистене и я измъкна на улицата. Тя се пльосна на настилката, натърти бедрото си и ожули коляно.
Той пристъпи към нея и я изрита злобно.
– Казах, ставай, мамка ти!
Едно жълто такси беше паркирано до фургона за химическо чистене, с работещ двигател и отворена задна врата. Джъстин се олюля, мъчейки се да се изправи, но се свлече на колене.
– Ставай и влизай в таксито!
Тя усети как Арчи я изрита отзад и я отпрати към отворената врата. Вдигна ръце, за да омекоти удара, но не можа да предпази лицето си от стоманения ръб. За миг й причерня, после болката я върна в съзнание.
– Лягай на пода!
Преди да успее да се подчини, той я бутна между седалките и затръшна задната врата.
– Стой долу! И не се опитвай да се изправяш или да викаш, мамка ти!
Арчи подкара, а Джъстин остана да лежи по гръб долу, безпомощна над трансмисията на таксито, затиснала вързаните си ръце. Помъчи се да седне. Таксито се натресе в бабуна и тя нададе остър писък.
Изви се леко настрани и изпъшка от болка при следващото друсване.
Чу как Арчи набира номер на клетъчния си телефон. Престана да се бори, легна кротко и се помъчи да чуе разговора.
– Дайте ми да говоря с него! Веднага! – Минаха по-малко от пет секунди, преди да продължи: – Взе ли парите? Добре. Намери ли онова ченге? Добре. Предай му шибаните пари и го подготви. Ще ти кажа къде да ги донесе.
Тя чу леко бибипкане. Арчи бе изключил телефона.
Таксито внезапно сви встрани и спря. Задната врата се отвори.
Първият ритник се стовари в темето й. Последваха още в раменете, лицето и гърдите. С вързани на гърба ръце, беше напълно безпомощна да се предпази.
– Сега ще трябва да научиш един шибан урок, кучко. Ще си седиш на задника кротко и ще си държиш устичката затворена, докато аз не ти кажа да проговориш.
Почти всяка негова дума беше придружена с ритник.
– Разбра ли ме, а, кучко?
– Да, да – изхлипа тя.
– Извъртиш ли ми номер, убивам те на място! Схвана ли?
– Да.
– И само как ще те убия! Ти прецака работата. Заради теб започнаха всички тия говна. Така че млъквай, мамка ти, и престани да шаваш!
– Съжалявам…
– Да знаеш само как ще има да съжаляваш.
Когато Арчи престана да я рита, Джъстин почти бе изгубила съзнание.
– Сега ставай, мамка ти, и седни на задната седалка с наведена глава или ще те пребия до смърт.
Толкова я болеше, че не успя да помръдне.
– Ставай! – изрева той.
Тя успя някак да се намести на задната седалка, сгуши се и се предаде на болката, макар да не смееше да заплаче.
Беше й счупил носа. Дясното й око бе започнало да се подува и да се затваря. Две ребра на гърба й бяха счупени, а челюстта й като че ли беше разместена.
Ако можеше да избира, би предпочела да умре. Но и това нямаше да смири гнева, който предизвикваше у Арчи. Джъстин се бе превърнала в олицетворение на всичко, което той мразеше. Беше чернокожа личност, в каквато той не можеше да се превърне. Беше привилегирована, образована, защитена и с достатъчно власт, за да може да му отнеме всичко, за което се бе борил и за което бе убивал. И отгоре на всичко беше жена.
Арчи Рейнолдс щеше да мрази Джъстин Бъртън, дори и след смъртта й. Щеше да я мрази чак в гроба й, че и в отвъдното.
Високоговорителите във вътрешния кабинет на началника на полицията замлъкнаха, но гласът на Арчи Рейнолдс като че ли продължи да отеква в стаята.
Бъртън бавно остави слушалката и вдигна глава към мъжете, събрани в кабинета му.
Спокойно, все едно че ставаше дума за банални задължения, той зададе въпроси на всеки един.
– Така. Как са организирани екипите ни?
Шефът на отдел „Полицейско разузнаване“, Уолтър Питърсън, веднага му даде отчет. На Де Лука не му убягна, че тъкмо човекът, отговарящ за детективите, допуснали похищението, беше поставен да ръководи операцията.
Питърсън се постара да звучи компетентно.
– Разполагаме с около двадесет екипа с проследяващи устройства, съсредоточени в два пункта. Единият е в Манхатън, другият в Бруклин – кварталите, в които смятаме, че Арчи е изградил мрежата си. Имаме също така около тридесет екипа със скенери, заели позиции по всички главни магистрали, в границите на петте квартала, които се опитват да засекат всяко предаване от клетъчния телефон на похитителя. Всички екипи са координирани с нашите отделения за електронно разузнаване тук. Разполагаме с още хора, готови да се включат на всеки етап от операцията.
– Как е въздушното разузнаване? – попита Бъртън.
– Твърде рисковано е да го използваме. Хеликоптерите се забелязват лесно. По-добре да го издирваме с необозначени коли.
Бъртън посочи с пръст към Де Лука.
– Искам опитен човек от отдел „Тежки случаи“, който да прилича на Шоу. Осигурете ми го. Когато дойде, да е облечен в дрехи, подобни на неговите. Тъмни панталони, кожено яке.
– Той знае как изглежда Шоу, господин началник.
– Той изобщо няма да се приближи достатъчно, за да забележи разликата.
Бъртън се обърна към Рикардо Мендес, началника на техническия отдел.
– Предавателите готови ли са?
– Да, сър.
– Погрижете се човекът на Де Лука да е на линия.
Де Лука престана да слуша, излезе от кабинета, мъчейки се да реши кой, по дяволите, можеше да изпрати на заколение при един психопат убиец.
Шоу паркира скъпата кола на Де Лука на служебния паркинг на Седемдесет и трети участък и взе стъпалата до малкия кабинет на втория етаж по две наведнъж.
Уонг седеше пред компютърния екран, клатеше глава и си мърмореше нещо на китайски.
– Какво имаш? – попита Шоу.
– Мамка му! Тридесет-четиридесет страници боклук.
– Боклук? Какво искаш да кажеш?
– Не знам, форматът на текста пристигна прецакан. Текстът се е слял в един макрос, буквите са се смесили. Пълна каша! – Уонг се извърна към него. – Не знам, Шоу. Опитах се да го преформатирам по три различни начина. Ужасна бъркотия. Може да ми отнеме дни, докато го оправя.
– Кажи му да го разпечата и да го изпрати по факса.
Уонг поклати глава.
– Не знам. Доста е изнервен. Ще се наложи да се върне в офиса си.
Шоу се отпусна в стола и прехапа устни от ярост. Нямаше да си позволи да се развика на Уонг. Нямаше право. Човекът се бе опитал да направи всичко по силите си и продължаваше да прави всичко възможно.
– Не получи ли поне отчасти ясен текст?
Уонг посочи екрана.
– Искаш ли да опиташ да хванеш ти нещо? Ела и виж сам.
Шоу погледна компютърния екран. Виждаха се участъци с думи и редове, други, които мигаха, трети, в които нямаше нищо, освен безразборна смесица от символи и букви, четвърти, които представляваха само цветни ивици…
Той отново се отпусна на стола. Абсурдно беше, че бе оспорил заповедта на шефа на полицията, залагайки живота на Джъстин с тази последна, отчаяна надежда.
51.
Арчи Рейнолдс вкара таксито в паркинга на един крайпътен „Макдоналдс“ в Източен Флетбуш и остана на шофьорската седалка около десет минути, потънал в мисли.
Джъстин Бъртън лежеше на задната седалка, мъчейки се да се бори с болката. Счупеният й нос се бе подул толкова, че трябваше да диша през устата. Здраво завързаните й ръце също бяха започнали да отичат и се бяха превърнали в друг източник на непоносима болка.
След малко започна да избира някакъв номер по клетъчния си телефон. Началникът на полицията веднага се отзова на линията.
– Готов ли си с ченгето и с парите? Прати го на оня площад край реката близо до Батъри Парк, срещу хотел „Виста“. Да застане сам при лодките. Той и никой друг. Никакви кабели, никакви наблюдения, никакви глупости. Ако видя някой друг, освен него, тя е мъртва.
Бъртън най-сетне се престраши да поиска да говори с Джъстин.
– Трябва ми доказателство, че дъщеря ми е жива.
– Трябва ти, а?
– Да, трябва ми.
– Ей, мамка му! Нямаш проблем.
Арчи вдигна телефона и я удари със заключващия лост по бедрото. Тя изпищя от болка.
– Кажи си името, кучко.
Джъстин се подчини моментално.
– Чакам – изкрещя Арчи в слушалката. – Не се ебавай, иначе ще я намериш на дъното на реката.
Викът на Джъстин изкара баща й от нерви. Той успя да се овладее с огромно усилие на волята. Погледна с надежда към техническия екип и попита:
– Засякохте ли нещо? Каквото и да е? – В гласа на Уилям Бъртън се долавяше нотка на отчаяна молба.
Техническият ръководител поклати глава.
Някой започна да разгъва карти на Долен Манхатън върху дългата маса.
– Подготви човека си, но да не тръгва, преди да му наредим – обърна се началникът към Де Лука. – Господа, как ще стане размяната?
– С лодка или нещо такова. Той ще е до водата.
– Уведомете Пристанищната управа.
– Обектът се намира близо до бруклинския тунел Батъри.
– Близо е и до магистрала Уест Сайд. Би могъл да тръгне към горната или долната част на града. Или към Ню Джърси.
– Там има парк, онзи Център за Световна търговия, лабиринт от сгради, както и цял куп линии на метрото, които се съединяват на това място.
Всички реагираха, но никой не знаеше отговора.
Арчи отново сръга Джъстин със стоманения лост, този път в корема. Това не го задоволи и той се прицели ожесточено между краката й.
– Те ще се опитат да ме убият, нали? – просъска той и я удари с юмрук в лицето. – Нали?
И още по-силно.
– Нали?
– Да, да!
– Точно така. – Арчи насочи върха на лоста към Джъстин. – Ще се опитат, но запомни едно нещо, кучко! Няма нищо по-опасно от един негър, дето му дреме на оназ работа, че ще пукне.
Арчи подкара колата и излезе от паркинга. Никой на този свят не можеше да има каквато и да било представа къде отива или какво смята да прави.
52.
Докато хеликоптери, лодки, мобилни отделения, детективи, служители от пътния контрол и патрулиращи полицаи се организираха да блокират Долен Манхатън, Арчи Рейнолдс шофира около пет минути и стигна целта си. Паркира таксито между две порутени сгради, скрито под някакъв навес. После пое между сградите, теглейки Джъстин Бъртън през отломки и смет, които запълваха всяко открито пространство в Браунсвил. Изчака, докато не се увери, че на улицата няма никой, после бързо я прекоси и прекрачи прага на единственото място, където никой нямаше да се сети да потърси Джъстин Бъртън – „Ню Лотс“.
Беше се добрал до заветната си цел, готов да осъществи пъкления си план, преди да напусне „Ню Лотс“ завинаги.
Лойд Шоу вече се бе отчаял. Той седеше пред компютъра на Уолтър Уонг, взираше се в подлудяващия текст на екрана, отбираше отделни думи, списъци, имена и адреси и се мъчеше да открие някаква зависимост сред всички тези разбъркани купчини цифри. Колкото повече се напрягаше, толкова повече му убягваше логиката.
Уонг звънеше непрекъснато, мъчейки се да се свърже с братовчед си.
Най-сетне се умори да го прави и безсилно остави слушалката, затвори очи и главата му клюмна.
Шоу отблъсна стола си от компютърния екран. Стана, затворил очи и стиснал зъби. Плесна челото си с ръка, сякаш това можеше да пробуди някаква идея или мисъл, или късче информация, някъде дремещи дълбоко в съзнанието му.
Смесица от гняв, умора и безсилие го обгърна като мъгла. Той се сви с лакти върху коленете, стиснал глава между ръцете си.
Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Бракът му беше приключил. Вече нямаше дом. Всичко, което той, Мейсън, Импелитери, Спърлинг и Уонг, бяха постигнали, всички рискове, които бяха поели, за да изпълнят искането на Де Лука, се бяха оказали напразни.
Но всичко това губеше значение пред реалната заплаха да загуби Джъстин.
Шоу не беше сигурен дали това беше любов, страст или копнеж. Не знаеше дали е умора от битката, или просто акт на отчаяна потребност да намери смисъл да живее, да успее да излезе от затворения кръг, в който се въртеше от години. Не можеше да си обясни защо, но бе сигурен, че ако Джъстин Бъртън умре, той окончателно ще загуби всичко. Щеше да настъпи моментът да захапе глока, да се оттегли в Масачузетс и да нарисува последното платно със собствената си кръв, бликнала от тила му.
Арчи предпазливо преведе Джъстин на десетина метра навътре от оградата, докато не достигна един прозорец на първия етаж на сграда Б. Скрита зад бодлив храсталак, от стената напред се издаваше дървеният еркер на пристройка, използвана преди за доставка на стоката. Арчи пристъпи, отвори прозореца, после се върна. Опря пистолета в тила на Джъстин и й нареди да влиза.
Прекосиха празното помещение и излязоха през една странична врата в Ямата.
Наскоро монтирани лампи с висока мощност осветяваха двора, но двамата бяха на безопасно разстояние от кабината на пазачите при портала. Арчи бързо закрачи през Ямата, влачейки Джъстин, и влезе в сграда Д.
Сините тапи се бяха омели от нея, но ремонтните работи тук все още не бяха започнали. Коридорите все още бяха мрачни, много от апартаментите – разбити и празни, със зейнали входни врати. Докато Арчи тикаше Джъстин пред себе си към тъмното стълбище, тя усещаше под краката си хрущенето на стъкла, долавяше миризма на гнило и пробягващите насам-натам плъхове.
Двамата тихо влязоха в един празен апартамент на четвъртия етаж. Арчи избута Джъстин пред себе си с дулото на пистолета, притиснато в тила й. През прозорците проникваше някаква светлина, така че Арчи успя да намери бутилката от бира с втъкната в гърлото свещ. Запали фитила и примигващата светлина освети помещението достатъчно, но не толкова, че да привлече нечие внимание отвън.
Арчи бутна заложничката си на пода и мушна ръка под полата й, но Джъстин стисна крака и му попречи да бръкне по-надълбоко между тях. Това изглежда развесели Арчи.
– Ще вземеш да ме възбудиш. Знаеш го, нали? Като си играеш така, сама ще се подмокриш. Нали, мила?
Джъстин не отговори.
Арчи посегна още два пъти към вагината й, смеейки се, после изведнъж се озлоби, сграбчи горната част на чорапогащника й и го дръпна надолу.
Джъстин продължаваше да стиска крака, мъчейки се да прикрие триъгълника между бедрата си. Арчи държеше беретата в свободната си ръка, но продължаваше непохватно да сваля чорапогащника й.
Ръцете на Джъстин бяха завързани, но краката й оставаха свободни. Тя се стегна, готова да го изрита, решена да не му позволи да я изнасили без съпротива. Но Арчи изглежда все още не бе решил да я изнасилва. Той натика пистолета в колана си, след което събра на топка разкъсания чорапогащник и затъкна устата на Джъстин.
Издърпа колана от полата на Джъстин и стегна глезените й с него. После отстъпи назад.
– Така. Да не се опиташ да направиш някоя глупост, докато си върша работата.
Арчи се отдръпна от нея и се скри в сянката на горящата свещ. Тя не чу шума от отваряне или затваряне на врата, но усети, че е напуснал стаята.
Веднага се изправи в седнало положение и се добра до стената. Така успя да оправи полата върху бедрата си и да се облегне на стената. Сгъна крака и седна на една страна, мъчейки се да не притиска отеклите и болящи я части на тялото, където Арчи я бе ритал.
Усилията й обаче се оказаха безполезни. Ръцете й бяха завързани на гърба в неудобно положение и болката пронизваше цялото й тяло. Дясното й око беше съвсем отекло и затворено, челюстта я болеше, а най-лошото бе, че заради отока и съсирената кръв в ноздрите й беше почти невъзможно да диша нормално с чорапогащника, натикан в устата й.
Тя се огледа наоколо. Единствената мебел в стаята беше някаква дървена маса до стената.
Задърпа ръце, но веднага усети, че не й стига дъх. Обхвана я паника. Усети нужда от повече въздух и задиша на пресекулки. Започна да кашля, задави се. Задушаваше се. Отчаяно се помъчи да вдиша през ноздрите, усети как сърцето й заби учестено и започна да губи съзнание.
Не можеше да се остави да умре по този нелеп начин.
Мобилизира цялата си воля, концентрира се, наложи си да се успокои и да възстанови що-годе нормалното си дишане, като поеме леко въздух през запушения си нос.
Тя захапа найлоновата тъкан в устата си, разшири ноздри напук на болката и си каза, че няма да позволи на това животно да я надвие. „По-бавно… Съсредоточи се… Да не си посмяла да му помогнеш да те пречупи.“
И Джъстин впрегна цялата си воля, за да се защити от болката и страха. Решително напълни дробовете си с въздух, малко по малко, след което го изпусна силно през ноздрите си, от които изхвърчаха съсирена кръв и слуз. Олекна й и тя опита пак, усещайки секрета по устните и брадичката си. „Добре – каза си, – добре. Нека само да се опита да ме изнасили.“
После си припомни един съвет за такива случаи. Беше насъбрала достатъчно страх в себе си, за да й помогне да изпразни пикочния мехур и дебелото си черво, ако онзи звяр й се нахвърли. Да видим дали ще му хареса, когато ми посегне следващия път.
Замайването и паниката й заглъхнаха, но тя продължи да се бори за въздух, като хапеше и стискаше синтетичната материя, напъхана в устата й. Всяко движение на челюстта й причиняваше непоносима болка, но тя продължаваше. Успя да я събере на плътна топка и я избута в единия край на устата си. Отвори си малка пролука и хрипливо засмука въздух.
Главата й започна да се прояснява. Силата и решимостта й нарастваха с всяка изминала секунда. Настрои съзнанието си за битка. Когато й налетеше щеше да използва дългите си силни крака. Или главата си, или раменете, или зъбите, ако съумееше да освободи устата си. Щеше да го изрита безмилостно и или да го надвие, или да го вбеси дотолкова, че да я убие. Вече беше изтърпяла достатъчно. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че няма особен шанс срещу него. Но не можеше да е сигурна. Може би това, което всъщност искаше, бе да го провокира да я убие. И колкото по-бързо, толкова по-добре.
Изведнъж Джъстин чу странен шум навън в коридора – шум от плискане и разливане, и въпреки счупения си полузапушен нос, успя да долови миризмата на бензин и още нещо.
53.
През този последен час, който Лойд Шоу прекара, агонизирайки мислено в патрулната стаичка в участъка, той ту се бе молил, ту бе ругал. Или ругатните, или молитвите помогнаха, или пък стана чудо, но отговорът дойде от само себе си. Или може би като следствие от рутинната къртовска полицейска работа.
Ако някой имаше заслуга, то тя принадлежеше на Уолтър Уонг.
Защото той беше прекарал толкова много време в Седемдесет и трети участък, че всеки тук знаеше, че работи върху случая „Ню Лотс“. Някъде около два часа през нощта, един детектив на име Джон О’Дуайър нахлу в малката стая с къс хартия в ръка.
Когато Шоу го видя, отначало си помисли, че са го изпратили, за да си искат стаята обратно. Той се стегна в очакване на този последен удар под кръста.
Но О’Дуайър просто ги попита:
– Момчета, някой от вас да иска да говори с един човек от онова място, „Ню Лотс“?
– За какво? – вдигна глава Шоу.
– Не знам. Някакъв старец е на телефона. Бил там по време на пукотевицата от колите. Човекът настоява да говори с някого.
– Нападението с колите?
– Да.
Шоу почти беше готов да каже на О’Дуайър да предаде на човека, че ще му се обади, ако прецени за нужно. Но реши, че ще е по-просто да вдигне телефона и да го направи.
– Добре, прехвърли ми го.
– Той е на трета линия.
Шоу натисна мигащия бутон.
– Тук е детектив Шоу, с какво мога да ви помогна?
– Казвам се Уилямс. Живея тук, в „Ню Лотс“.
Тишина.
– Да. Има ли някакъв проблем?
– Ами, вижте, аз вършех една работа за един от хората, които отговаряха за нещата тук.
– За кои неща?
– Нали се сещате. Продажбата и прочее.
– Продажбата?
– А-ха.
– За какъв вид работа става дума, господин Уилямс?
– Е, нищо незаконно, нали разбирате. Не беше разнасяне и продаване…
– За прах ли става въпрос?
– Точно. Не съм си цапал ръцете с тази работа.
– А какво точно сте правил за него?
– Ами, нали разбирате, плащаше ми и аз му правех разни услуги.
– Така. Значи, вие сте работил за него. И той ви е плащал.
– Но тази работа приключи.
– Да.
– Та си помислих, че и вие можете да се възползвате от услугите ми.
Шоу придърпа стола си.
– Ами сигурно можем. Но не съм толкова сигурен какво точно предлагате?
– Детектив Шоу ли казахте?
– Да. Лойд Шоу.
– Вие ли сте старшият?
– Да, господин Уилямс…
– Белилката. Викат ми Белилката. Предполагам, че е зарад бялата ми коса.
На Шоу му се дощя да изкрещи. Какво искаше този изкуфял старик? Но нещо в гласа на Уилямс, мъдрият тон или по-скоро старческото му хитруване, го възпря. А и фактът, че звучеше трезво и предпазливо, събуди интереса на Шоу.
– Значи отдавна живеете там?
– Да, така е.
– Предполагам, че сте видял какво ли не.
– Виждам почти всичко, което си струва, детектив Шоу.
– Това ли сте осигурявал на твоя работодател? Информация.
– Да, точно така.
– И за кого по-точно работехте?
– Ами, нали разбирате, не е за по телефона. Главният им, нали се сещате.
– Да не е Арчи? Арчи Рейнолдс?
– Е, не бих казал да, но не бих казал и не. Нали разбирате…
Шоу изведнъж се усети, че заговори по-бързо.
– И него вече го няма наоколо, за да се ползва от услугите ви?
– Не съвсем.
– Белилката, ако имаш информация за продаване, купувам я!
– Ще обсъдим ли цената?
– Купувам я! Не се притеснявай за цената. Ще останеш доволен от нея. Гарантирам ти го. Но нямам време да го обсъждам сега. Какво знаеш за Арчи Рейнолдс?
– Знам къде е.
– Сега?! Знаеш къде е той в момента?
Шоу вече се бе изправил на крака.
– Къде е, Белилка?
– Ами, виждате ли…
– Господин Уилямс, давам ви тържествената си мъжка дума, ще се погрижа за вас. Повярвайте ми, кажете ми и то веднага!
Уолтър се надигна. Шоу вече беше бръкнал в джоба си за връзката ключове от колата на Де Лука.
Тържественият глас на стария благодетел отекна в слушалката.
– Той е в „Ню Лотс“. Преди малко влезе в сграда Д, преди около петнадесет, двадесет минути. Това е последната сграда, нали знаете. Единствената, която все още е в предишния си вид.
– Преди двадесет минути?
– Ами, аз се опитвах да се свържа с някой…
– Сам ли беше?
– Не. Беше малко тъмно. Не можах да различа точно кой беше с него, но ако трябва да предполагам, бих казал, че беше онази жена, която ръководи центъра от другата страна на улицата. Нали разбирате, дъщерята на полицейския началник. Не знам дали го знаете.
– Да, знам го. Сега ви оставям на телефона с един от моите детективи. На него ще кажете точното си местоположение и така нататък. Ще се видим скоро, господин Уилямс. Вие сега сте в жилището си, нали?
– Да, сър.
– Останете там. Останете на телефона, продължете да наблюдавате и не мърдайте оттам!
Шоу подаде телефона на Уолтър.
– Измъкни всичко, което можеш от този човек.
– Ти какво ще правиш?
Време за решение. На живот или смърт. Нямаше път назад. Разполагаше с няколко секунди.
Шоу погледна часовника си. Ако уведомеше началството, знаеше, че щяха да мобилизират всичките си сили и Арчи щеше да ги усети. Той не можеше да поеме такъв риск. Но щеше ли да успее сам?
– Изчакваш тук двадесет минути – обърна се той към Уолтър. – Двадесет минути. След това се обаждаш в Първи полицейски участък. Даваш им информацията. Арчи Рейнолдс, засечен в сграда Д, „Ню Лотс“, с Джъстин Бъртън. Двадесет минути, броени отсега.
Шоу извика последните думи, докато тичаше надолу по стълбите.
Арчи се върна в апартамента, изливайки след себе си сгъстения от желатина бензин. Смрадливата смес покри пода и стените на стаята.
Решимостта на Джъстин се изпари. Завладя я истински ужас. Тя присви крака и се сгърчи настрани от плискащата се течност, но не успя да опази краката и бедрата си от хладната, лепкава смес. Вече почти предусещаше нечовешката болка – можеше да си представи как кожата й става на мехури и пламва, когато Арчи я подпалва.
Той постави на пода контейнера и се извърна към нея.
– Това говно го бях скатал тука преди време. Още едно контейнерче изсипах по стълбището. Външните коридори да знаеш само как са подгизнали. Скоро тук ще стане истински ад. Ще съжалявате, че сте се забъркали с Арчи Рейнолдс.
Джъстин не можеше да стори нищо друго, освен да го гледа втренчено. Умът й беше съвсем блокирал и тя стоеше занемяла, без да може дори да кимне.
– Ако извадя тоя боклук от устата ти, ще пищиш ли?
Джъстин успя да поклати глава. Каквото и да е, само да може да диша. Каквото и да е, само да забави драскането на клечката кибрит.
– Добре, сега, не се ебавай с мен, кучко. Не мърдай, докато не махна тая скапания от тебе.
Автоматичният нож щракна в ръката на Арчи и се отвори.
Той се приближи, но Джъстин остана неподвижна и той извади парцала от устата й. Тя разтърси глава и се изплю. Не изпищя. Не каза нищо. Просто остана така, прилепена до стената, и задиша през устата, поемайки миризмата на зловонната запалителна смес.
Арчи преряза колана около краката й, след което се отдръпна предпазливо назад, сякаш очакваше, че тя ще го изрита.
– Ти сега ще умреш заради това, което направи! Е, струваше ли си да умираш? Заради този твой тъп общински център?
Джъстин прочисти гърлото си и отвърна:
– А ти? Струва ли си ти също да умреш?
– Майната ти! Кой казва, че ще умра? Имам мангизи в джоба. Свивам друга кола и се разкарвам оттук, когато това място пламне. Ако ме спипат, майната му, поне няма да умра сам като теб.
Джъстин преглътна.
– Е? Кажи, струва ли си? – повтори той.
– Да.
– Защо? За да помагаш на една тайфа скапани дрогирани кучки и на сбърканите им хлапета, за които на тях и бездруго не им пука. Повечето от тия кучки оставят хлапетата си да умрат сред боклуците, стига това да означава още една лула с кока. Какво, мамка му, си мислеше, че можеш да направиш за тях?
– Да им помогна да спрат.
– Какво да спрат? Да се друсат?
– Да.
Арчи се разсмя.
– Говна! Майната ти, ти да не си се напушила бе, момиченце? Глупости! Знаеш ли какво?
– Какво?
– Тези кучки от твоя център? Те идват ей тука и си купуват говната от мене. Друсат се и после се връщат да отмъкнат каквото успеят от теб. Нищо няма да спреш.
– Но теб те спряхме, нали?
– Да бе, и кои сте тези „ние“? Ти и оня дебел задник Блум, и неговите негри мюсюлмани? Оня педераст вече е мъртъв, мила. Мюсюлманинът също. Напълних му задника с олово. Ченгетата не можаха да ме спрат. Шибаното ченге, което се навърташе около теб? Ще му пръсна задника, преди всичко тук да свърши. Просто ще го направя, мамка му, преди да се махна. Ще ми дойде точно където го искам. В момента стърчи край Хъдсън. Мога да го разкарвам из целия град, да си седя до него и да му пусна куршум в главата, когато си поискам. Ще свърша, преди да се е усетил. Мамка му! И никой не може да ме спре да подпаля и твоя задник, да срина това място до земята. Е, какво постигна, освен че бяха избити толкова хора? Нищо няма да се промени. Дрогата няма да изчезне от този квартал. И да не съм аз, ще бъде някой друг негър, който ще я шитка. Тия хора нямат нищо друго. Друсачите и не искат друго.
Джъстин прояви достатъчно благоразумие, за да не го прекъсва. Докато говореше, нямаше как да я запали.
– Нито едно шибано нещо, което ти можеш да им дадеш, няма да им е по-скъпо от праха, скъпа. Нито едно шибано нещо. Какво, по дяволите, те накара да си въобразиш, че ще успееш?
Джъстин се насили да отговори, все едно че Арчи заслужаваше отговор, разбирайки, че колкото повече говори, толкова по-дълго ще живее. Може би някой щеше да ги чуе. Може би някой щеше да забележи отвън примигващата светлина. Някъде дълбоко в себе си тя все още вярваше, че Шоу ще я намери.
– Но те са човешки същества, нали? Нима наистина смяташ, че искат да живеят по този начин? Че единственото, което им е останало, е прахът?
– Какво друго им е останало, мамка му? Работа? Семейства? Място за живеене, където няма да дойде някой и да им отнеме това, което имат при първа възможност? Ти ли ще промениш всичко това?
– Може би. Поне за малцина.
– Ха. За да го направиш, в този скапан лайнарник ще ти трябва нещо повече от ченгета и мюсюлмани. Стискало ти е много, маце, да дойдеш тук. Да предизвикаш цялата тая бъркотия. Но нищо не направи, освен че предизвика смъртта на един куп хора и само премести тая свинщина на друго място.
– Не съм съгласна. Все още смятам, че тези хора трябва да получат шанс.
– Да бе, как не! Какво знаеш ти за това, мамка му? Да си опитвала някога от прашеца? Могло е да ти свърши работа.
– Не е нужно да го опитвам, за да знам как съсипва живота на тези жени и деца.
– Да бе, жените си падат по коката, нали? – Арчи бръкна в задния си джоб и измъкна пластмасова торбичка, пълна с шишенца със сини тапи, и я хвърли на пода до Джъстин. – Това са последните. Тук бях складирал кила от тая гадост. Всички, които живеят тук, са се възползвали. Грабели са колкото могат. И ти трябва да го опиташ, преди да ти подпаля задника. Ще те издигне малко в небесата.
– Не го прави. Какво ще стане с другите хора в тази сграда? Защо трябва да го правиш? Само за да убиеш мен ли? Защо трябва да пострадат всички останали?
– По дяволите, те ще изхвърчат навън, когато подушат пожара. Ако не успеят навреме, майната им. Поне ще запомнят да не се бъркат на Арчи другия път.
– Ако го направиш, ще те хванат. Ще те издирят където и да отидеш. Просто напусни. Те не знаят къде си. Все още можеш да се измъкнеш.
– Мислиш ли, че и бездруго няма да ме издирват? Мислиш, че ще си отида кротко от тоя свят? Да си свия къдравата главица и да се измъкна, надявайки се, че белият човек няма да ме намери и да ме накара да платя? Майната му! Хайде, вдигай си задника, време е да се обадим на татенцето ти. Искаш ли да поговориш с него?
– Да.
– Тогава си вдигни задника, момиче, и не ми създавай неприятности, че ще те гръмна и ще се свърши.
Въпреки раните и вързаните си отзад ръце, Джъстин успя да се изправи на крака без помощта на Арчи.
Немаркираната кола на Албърт де Лука беше с мощен двигател, снабдена с пълен комплект мигащи фарове отпред и отзад, както и с буркан отгоре. Шоу докосна спирачката само два пъти през петте минути, които му трябваха, за да стигне до „Ню Лотс“.
Той спря колата точно пред порталната врата. Закрачи бързо към кабината на пазачите с пистолет и значка в ръцете, преди двамата охранители да успеят да го спрат.
– Полиция, отворете вратата!
Те натиснаха бутона и го пуснаха. Шоу бързо се приближи към тях.
– Извикайте Юсеф. Кажете му, че Арчи Рейнолдс е там, вътре, и че аз влизам за него. Дръжте портала затворен, докато той пристигне. Никой да не влиза или да излиза. Никой! Кажете на Юсеф. – Шоу не изчака за отговор. – Коя сграда е Д?
Пазачът посочи крайната сграда в дъното на Ямата. Шоу се втурна тичешком, взирайки се натам, мъчейки се да мерне някаква светлина, някакво движение, какъвто и да е знак, но не можа да види нищо, освен едно зловещо, тъмно, заплашително здание. Последната спирка в „Ню Лотс“.
