Текст книги "Гангстерски рап"
Автор книги: Джон Кларксън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 26 страниц)
41.
Лойд Шоу спеше дълбоко. Уолтър Уонг работеше. Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг наблюдаваха и чакаха. След като Кралица Марго ги разбуди, те паркираха в една пресечка западно от фирмата за транспортно обслужване, с лице към входа. Улицата в Източен Ню Йорк изглеждаше мрачна, въпреки че слънцето най-сетне бе успяло да пробие облачното небе. Разкъсани найлонови торби за смет, счупени стъкла и вестници се валяха в канавките, по тротоара, навсякъде. Въпреки че беше едва април, стръкове трева бяха поникнали през изпочупените тротоарни плочки, по опустелите улици. Вляво от тях една дълга тухлена стена, осеяна от край до край с врати и прозорци, заемаше по-голямата част от карето. Вдясно от тях половината каре беше запълнено от порутени, триетажни жилищни сгради. Върху останалата част от терена имаше празен парцел, обрасъл с изсъхнала миналогодишна трева и бурени, раззеленили се храсти и боклук.
Те наблюдаваха и чакаха.
Дрогирана курва, толкова мършава, че дори широкият суичър не можеше да скрие кокалестото й тяло, заведе клиента си в празния парцел. Двамата се скриха сред храстите и сметта. Нито Импелитери, нито Спърлинг искаха да си представят какво прави тя там, за да изкара пари за поредната си доза кока.
Импелитери погледна часовника си. Единадесет без малко. Бяха чакали почти два часа. Той прецени, че може би е все още твърде рано да се появят наркодилърите.
Точно в този момент едно новичко синьо БМВ спря на светофара само на половин кола дължина зад тъмносиния шевролет на Импелитери.
Той беше прехвърлил пачка снимки на криминално проявени типове и арестанти през последния час. Вече бе запаметил физиономиите на момчетата от Сините тапи, които преследваше. Фирмата за транспортно обслужване се намираше на еднопосочна улица, така че колите трябваше да минат първо покрай колата на Импелитери, за да стигнат входа.
Импелитери беше напълно сигурен, че БМВ-то не съответства на стандарта на живот в квартала, така че когато зърна блестящата кола, той много внимателно огледа пътниците в нея. Изглеждаха му познати.
– Сниши се малко, докато тия скапаняци ни подминат – каза тихо на Спърлинг.
БМВ-то се затъркаля напред и Импелитери набра номера на Марго.
– Марго?
– Казвай.
– Слушай, покрай нас току-що минаха двама, на едно каре от твоето място. Мисля, че са тръгнали към теб. Приличат на две от нашите мутри.
– Е, и?
– Остани на телефона с мен, докато влязат. Кажи ми, ако ги познаеш. Ще ги спипам, когато излязат.
– Защо не преди да са влезли, по дяволите!
– Ей, прибираме ги след като излязат, веднага си получаваш стоката обратно и оправяме отстъпката от цената.
– О! Добре, миличък! Виж, винаги съм знаела, че си ми умничък. Почакай малко.
Марго се върна на линията.
– Не са ли в едно синьо БМВ?
– Да.
– Паркирано е отвън. Трябва да се качват насам в момента.
– И двамата ли?
– А-ха. – Гласът на Марго изведнъж стана по-делови. – Добре тогава, така ще е идеално.
– Влязоха ли?
– Точно така.
– Добре. Позна ли ги?
– А-ха.
– Сини тапи?
– Точно така.
– Окей, Марго. Страхотно.
Импелитери се обърна към Спърлинг.
– Какво предпочиташ – да караш или да стреляш?
Спърлинг се усмихна.
Импелитери подкара до лъскавата кола, спряла пред фирмата. Спърлинг излезе и се пъхна на задната седалка на БМВ-то. Импелитери продължи половин каре напред и остана на място, наблюдавайки през огледалото за обратно виждане.
Двамата мъже излязоха. Единият носеше бяла торба за смет. По обема на плика Импелитери прецени, че трябва да съдържа поне две кила дрога.
БМВ-то се отлепи от бордюра. Импелитери го остави да подмине и ги последва по протежение на две карета. Достатъчно далече. Натисна педала на газта и завъртя волана толкова бързо, че на онези в БМВ-то не им остана време да ударят спирачки, преди буферът им да се удари в дясната страна на неговия шевролет.
Белязаните решиха, че е отпран или най-малкото огънат, но преди да извадят патлаците си, Спърлинг се изправи на задната седалка и опря дулата на двата зиг зауера в тила им.
Импелитери пристъпи с широка усмивка, пъхна значката си пред очите им и каза:
– Арестувани сте, мамицата ви тъпа!
Шофьорът се извърна и изрева към Спърлинг:
– Какво правиш, мамка му? Не можеш да се качваш в колата ми!
– Защо не? – попита Импелитери. – Къде пише, че е забранено?
– Тоя е фалшиво ченге.
– Млъквай, задник такъв!
След три минути, двамата кандидат дилъри бяха закопчани с белезници и седяха на задната седалка на шевролета, чакайки в компанията на Импелитери и Спърлинг на същото място, откъдето беше започнала акцията, недалеч от входа на транспортната фирма.
След пет минути шофьорът започна да се оплаква.
– Ей, човек, кога ще ни вкарате бе? Не мога да седя тук с тия белезници. Хайде бе, човек.
Импелитери извади своя глок и го задържа на десетина сантиметра от лицето му.
– Слушай, задник такъв! Вече ти казах да млъкнеш, мамицата ти! А кажеш още една дума и те застрелвам! Взех ти оръжието. Държа те в ръцете си. Ще те застрелям в тъпата глава и ще те изхвърля в канавката. После ще ти махна белезниците и ще кажа, че е било при самоотбрана. Схвана ли? Само кимни.
Синята тапа кимна.
Той се обърна към Спърлинг.
– По дяволите, Джеймс, струва ми се, че това подейства.
Спърлинг кимна мълчаливо.
– Все едно че хвърляш стръвта във водата, докато синичките се стрелкат насам-натам.
– А-ха.
– Схващаш ли? Синички. Сини рибки. Сини тапи. Схващаш ли?
– Схванах.
– Какво ти става бе, човек? Ядосан си, че не можа да ги застреляш ли?
Спърлинг се замисли над това, преди да ощастливи Импелитери със смислен отговор.
– Ами, може би си прав. Никакви арести, никакво писане, никакъв идиотски процес, в който адвокатите имат всички предимства, където всички доказателства са отхвърлени, където всички свидетели лъжат. Бам! И край. Приключено. Свършено.
– По-скоро бам-бам – отвърна Импелитери. – Жалко, че не е толкова просто, а?
– Да, жалко.
Докато Импелитери подхващаше поредната закачка, до входа спря друга кола. Нова групичка захапа стръвта. В следващите четири часа те спипаха още петима кандидат дилъри, откликнали на изгодната оферта на Марго. На Импелитери и Спърлинг замалко да им свършат белезниците.
Шоу пристигна в Седемдесет и трети участък малко след три следобед точно когато Импелитери и Спърлинг вкарваха тържествено жертвите си в участъка.
Бяха извикали ченгетата от участъка да излязат и да им помогнат да наредят арестуваните на верига един зад друг. Те се затътриха – петимата арестувани заедно с пристъпващия лениво след тях Импелитери, понесъл седем чифта обувки, навързани един за друг като скалпове.
Шоу изгледа процесията и се усмихна.
42.
В стаята на екипа Импелитери удостои Уолтър Уонг и Лойд Шоу със своята версия за славното им завоевание. Спърлинг не каза нищо, за да оспори централната роля на Импелитери. С мълчанието си той като че ли потвърждаваше всяка дума, изречена от партньора му.
Шоу остави Импелитери да говори около десет минути. Щастлив беше да им каже, че са свършили нещо адски впечатляващо. Седем спипани и всичките с дрога. Шестима от тях се оказаха в списъка на Сините тапи.
Шоу за сетен път призна, че са свършили страхотна работа.
– Така, преди да го отпразнуваме, остава да приключим с още една дреболия, без която всичко останало не струва пукната пара.
– Каква?
– Да приковем Арчи Рейнолдс.
С това празненството приключи набързо.
– Говорих с Де Лука тази заран. Продължавам да получавам същото съобщение: хванете Арчи Рейнолдс.
– Добре, добре – каза Импелитери. – Давайте да хванем тоя скапаняк и да приключваме.
– Да си открил нещо полезно? – попита Шоу.
– Нищо. Прегледах почти всичко: Федералната база, щата Ню Йорк, всеки щат източно от Мисисипи и Калифорния. Единственото ново, на което попаднах, е талон за пътно нарушение в Южна Каролина.
– От кога?
Уолтър се зарови сред купчината разпечатки, докато намери съответния къс хартия.
– Отпреди два месеца.
– Сигурно е бил там да купува оръжие – рече Импелитери.
– Не допускам да е карал собствената си кола, нали?
– Не – отвърна Уонг. – Под наем. Но не я е наел той. Наел я е Реджинал Уилсън.
– Е, тоя скапаняк е мъртъв, както и тази нишка – каза Импелитери.
– Какво става с оня Мелвин Браун?
– А да. Участъковите детективи го намериха във Вирджиния. Криел се е там при леля си.
– Страхотно. Кога ще пристигне?
– Не знам. Съпротивлява се срещу екстрадирането. Задържали са го за нарушаване условията на гаранция. Последното е за петнайсет до двайсет и пет години.
– По дяволите, няма да успеем да го докараме тук поне до една седмица.
– Зарежи го – каза Шоу. – Нямаме време за това. Заеби го, заеби тоя компютър, заеби Реджи Шантавия, заеби ги всички. Това ще го направим по класическия начин. Имаме шест души, нали? Шестима от бандата?
– Шестима са – потвърди Импелитери.
– Така. Една от тези мутри ще пропее. Един от всички тях или всички те заедно ще ни подскажат как можем да намерим шибания Арчи Рейнолдс. Така че, дайте да намерим няколко стаи за разпит и да се заемем с тези отрепки. Вие заедно ли ги държахте, като ги арестувахте?
– По дяволите, как иначе! Нямаше къде да ги сложим.
– Колко време стояха заедно?
– Ами, петимата от тях около два часа.
– Мамка му. Това вероятно изключва възможността да ги използваме един срещу друг.
– Ей, знаеш, че така или иначе ще има адвокат.
– Не и преди аз да кажа. Добре, дайте да видим кой ще се поддаде най-лесно, а после ще ги изведем оттук. Ще ги разделим на две групи. Всеки от вас тримата поема по един, а аз ще се въртя. После се залавяме с останалите трима.
Сините тапи не изненадаха Шоу. Всичките бяха съдени престъпници. И всичките се чувстваха задължени да упорстват и да отказват всякакво сътрудничество.
От първата група Шоу веднага отхвърли двама, поколеба се относно третия, после отхвърли и него и избра другите трима.
След като направиха избора си, Шоу, Спърлинг и Импелитери се събраха отново във временния офис.
– И така, ето какъв е следващият ни ход. Завеждаме тия тъпаци в Централата. Там има един добър помощник районен прокурор, който днес е старши и с когото мога да се разбера. Той ще ни сътрудничи. Кабинетът му е в Централния регистър. Той ме попита дали можем да си свършим нашата работа там, което мен ме устройва. Отвеждаме ги поотделно, откарваме ги там, регистрираме ги, след което се съсредоточаваме върху следните трима – Марвин, Джейкъбс и Мичъл.
– Ей, човече, аз трябва да се преоблека, да хапна, да се посъвзема. Има ли някаква възможност да поспим? – попита Импелитери.
– Преоблечи се, докато чакаме транспорта за арестантите. Нали си взе чисти дрехи?
– Не. Никой от нас не си е ходил вкъщи откакто започна всичко това.
– Майната му. Купи си две ризи на път за Централата. Преоблечи се в някоя гардеробна там. Вероятно ще ти остане време да дремнеш малко, докато говоря с моя шеф.
– Това място е същински лайнарник.
– На мен ли го казваш?
– Доскоро. Хайде, Джеймс.
Импелитери и Спърлинг се изнизаха. Шоу се обърна към Уолтър, чийто азиатски тен беше придобил зеленикав оттенък. Очите му се бяха скрили зад двете цепки. Шоу прецени, че му остават може би два-три часа, преди да грохне.
– Как сме, Уолтър?
– Идеално.
– Добре. Докъде стигнахме с недвижими имоти „Арбър“?
– Очаквам да получа данни за всички имоти, които те стопанисват. Правя проучване на по-важните им обезщетения и дела. Братовчед ми действа по това в отдел „Сгради“.
– Какво знаем за корпоративната им структура?
– Съдружие с цел придобиване и стопанисване на недвижими имоти.
– Искам имената на всеки съдружник или акционер.
– Акционери няма. Само съдружници са.
– Тогава на всички съдружници. Всеки, който има финансов интерес. Всеки, който изкарва пари чрез това дружество.
Уонг сви рамене.
– Не знам. Има милион начини да се вземат пари от едно място. И милион повече, ако е съдружие.
– Разбери кой е вътре, кой прибира парите. Добери се доколкото можеш повече информация.
– Това може да отнеме цяла вечност. Търсиш ли някого специално?
– Да. Комисар Бъртън, всеки член на неговото семейство, включително дъщеря му, Джъстин Бъртън, жена му, братята му, другите му деца, всеки, който е свързан с него. И Де Лука. Албърт Дж. де Лука и всеки, свързан с него.
– Мамка му, ти си луд бе, човек! Хора като тях…
– Да. Именно хора като тях. Обърни този камък и виж какво ще изпълзи изпод него.
Уолтър се извърна към клавиатурата си. Възможността да разкрие нещо за шефа на полицията и за шефа на детективите сякаш го изпълни с нова енергия. Разбираше не по-зле от Шоу предимствата, които щяха да получат, ако успееха да достигнат до такава информация.
Когато Шоу напускаше офиса на екипа, той видя как Уолтър набираше някакъв номер на клетъчния си телефон с лявата ръка, докато с дясната местеше мишката по екрана. Беше направо виртуоз.
Шоу тъкмо излизаше през вратата, когато Уолтър му подвикна:
– Ей, да не забравиш!
– Какво?
– За оня Марвин. Елис Марвин.
– Какво за него?
– Мисля, че той е братът на оня, дето го намериха с куршум в главата по-рано.
– Какво?
– Марвин и Марвин. Едно и също име. – Уолтър се зарови сред купчината хартии на бюрото си. – Проверих. Те са братя.
– По дяволите!
На Шоу му беше убягнало, но на Уолтър, въпреки че бе потънал в мъглата на смъртната умора – не. За малко щеше да пропусне да му го изтъкне. Щяха да го пропуснат.
Шоу порови сред хартиите на Уолтър, докато не намери доклада, документирал намирането на трупа на Малкия Марвин. Беше в оригиналната папка на Де Лука. Куршумът! Имаше нещо необичайно в куршума.
Той запрелиства страниците и намери доклада на съдебния лекар. Бинго! Бяха пуснали куршум 22-ри калибър в мозъка на Джеймс Марвин. Двадесет и две му се беше сторил твърде малък калибър за стрелец от гангстерска банда. Девет милиметра, 45-ти калибър, да – по-големи оръжия бяха вече на мода. Но кой беше пуснал това малко куршумче?
Ново прелистване на документи насочи Шоу към първата престрелка в комплекса „Ню Лотс“. Един от охранителите на МС-2 беше застрелян в главата. И ето, да, същото. Калибър 22.
Никой не беше поръчвал сравнителен анализ на куршумите, доколкото знаеше Шоу, но не му трябваше специална експертиза, за да стигне по-далеч в предположенията си. Вече знаеше кой беше застрелял Джеймс Марвин – Малкия. Вече знаеше, че ще намери Арчи Рейнолдс.
– Хей, Уолтър!
– Какво?
– Добра работа.
– Благодаря.
Шоу не смяташе, че Уолтър, какъвто и гений да беше, изобщо си даваше сметка какво мисли той за него. Щеше да му го обясни по-късно.
43.
Последният разговор на Арчи с Уилямс Белилката стана по телефона. Когато Арчи му позвъни от стаята си в хотел „Виста“, той знаеше, че ще бъде самоубийство да го посети лично в „Ню Лотс“.
– Старче?
– Да.
– Какво те забави толкова да отговориш на скапания телефон?
– Едва го чух, шефе. Тук е пълно с ченгета, врява и какви ли не глупости.
– Да, к’во става? Никой не ми отговаря оттам.
– Изглежда се опитват да разчистят „Ню Лотс“ днес, Арчи.
– Кой?
Белилката се затътри към прозореца. Кабелът на телефона в кухнята му едва стигна до онзи, който гледаше към Ямата. Той погледна към кипящата долу дейност и започна да описва ситуацията на Арчи.
– Дворът гъмжи от тия мюсюлмански фукльовци – охранителите. Изсипа се и цял отряд ченгета, които влизат и излизат непрекъснато. Една част от тях са тежковъоръжени, явно са от Отдела за борба с масовите безредици. Жилетки, големи пластмасови щитове и прочее. Долу, в Ямата, са паркирани и линейки. Прилича на истинска война, само дето никой не стреля.
– К’во правят ченгетата?
– Влизат и излизат, пречкат се на всички.
– Звучи като погром в панделата.
– Предполагам.
– Нищо няма да им помогне. Няма начин да имат заповеди за обиск на всички тези места. Напълно незаконно е. Никой не могат да арестуват по този начин.
– Да, ама виждам няколко души с белезници.
– Някой от моите хора?
– Ако изобщо тук има твои хора, бих казал, че лесно излизат. По един или друг начин.
– Все едно, едва ли много от тях са останали вътре. Да са намерили някои от скривалищата ми?
– Не мога да кажа. Изглежда са се поразтършували тук-там.
– Изглежда с бизнеса ми там е свършено.
– Така изглежда.
– Майната им!
– Има ли още някой от твоите хора тук?
– Ти си от моите хора, Белилка. Още си там, нали?
– Да, Арчи, още съм тук.
– Сбогом, старче.
Арчи затвори.
Белилката бавно остави слушалката на вилката. Знаеше, че няма да види повече Арчи Рейнолдс. Вероятно нямаше повече да види когото и да било от бандата на Сините тапи. До ушите му беше стигнала приказката за Уоткинс Гирата, за Реджи Шантавия и за Мелвин Браун. Останалата част от бандата се спасяваше кой както свари.
Хлапетата из целия комплекс врещяха: „Пет на нула, пет на нула“. Заклещени между ченгетата и мюсюлманите, със Сините тапи в „Ню Лотс“ беше свършено. И Арчи беше приключил с Белилката.
Старецът въздъхна, изтри с ръка умореното си лице и продължи да прави това, което беше правил винаги. Да седи вътре и да наблюдава света отвън. Как щеше да се оправя сега без парите на Арчи?
Май всичко всъщност се свеждаше до парите. Пари за дрога или пари за ядене, или пари за наем. Кой щеше да плаща сега на Белилката, за да наблюдава? Кой щеше да го подпомогне да се храни по три пъти дневно, вместо по един? Или да си плати телефона следващия месец? Или да му даде пари за прилични обувки, когато дойде следващата зима? Ами ако вдигнат наема, след като оправят това място? Тогава колко? Кога? Кой?
Промяна. Белилката знаеше, че една промяна нямаше да донесе нищо добро в „Ню Лотс“. Ни най-малко.
След краткия разговор със стареца Арчи напусна хотел „Виста“ в Долен Манхатън и прекоси магистрала Уест Сайд, като продължи пеша няколко карета нагоре покрай реката, докато не стигна до един открит паркинг. Там си плати таксата за паркиране и се качи на черния сааб.
Допускаше, че описанието на сааба ще бъде разпратено из повечето участъци в града, но разчиташе, че ченгетата в Манхатън ще бъдат по-малко склонни да го търсят, отколкото бруклинските ченгета. Освен това знаеше, че му се налага да го кара само малко нагоре по магистрала Уест Сайд, до Хенри Хъдсън и един магазин за крадени коли в Уошингтън Хайтс. Почти права отсечка. Рискът си струваше. Време беше да си осребри чиповете, да извърши някои последни приготовления и да продаде сааба.
Шоу се запъти към Централата на Голд Стрийт в Долен Бруклин, последната спирка в арестантската процедура и последния шанс за Шоу да напипа някаква нишка, която да го отведе при Арчи Рейнолдс.
Ако имаше възможност да избира арена за играта си, Шоу щеше да избере тъкмо Централата, защото мястото беше достатъчно мрачно и потискащо.
Повечето ченгета смятаха, че престъпниците, които веднъж вече са минали през системата, не се влияят от процеса на регистриране. Шоу не бе съгласен. Беше убеден, че дори закоравелите престъпници, минаващи през Централата, изпитват истински ужас.
А го изпитваха, защото знаеха, че пристигнат ли веднъж в Централата, непременно ги очаква затвор. Средният, порядъчен гражданин, който никога не е влизал в затвора, не може да си го представи. Но един престъпник, който знае, че отново ще се върне в системата, знае какво означава затвор. Това означава седмици, месеци или години да бъдеш заобиколен от опасни, жестоки престъпници, при строг режим и принизяваща духа деградация.
Шоу зави с колата си в тясната уличка, отвеждаща към входа на Централата. Остана за миг в колата, взирайки се в мрачния, страховит вход – не портал, не врата, отвеждаща към фоайе на някакво служебно ведомство, а просто един тъмен, затворнически вход в дъното на тесен, покрит с асфалт паркинг.
Там в дъното, сякаш беше твърде срамно входът да бъде откъм лицевата фасада на зданието, се виждаше една единична врата, монтирана в тухлената стена. Вратата беше желязна, винаги отворена, но зад нея се виждаше друга врата, направена от метал и армирано стъкло. Една-единствена лампа светеше над входа, ден и нощ, напомняйки на всеки, че вътре съществува свят, в който денят и нощта бяха напълно взаимозаменяеми.
Този вход в дъното на мръсния тесен паркинг на глухата улица казваше всичко. Влезеш ли през него в белезници, животът ти се променя окончателно.
Шоу слезе от колата и се запъти натам. Знаеше, че при него нещата стоят различно, но въпреки това неволно потръпна. Някои хора минаваха през този праг, оттам попадаха в килията за следствени, после се озоваваха в „Райкърс“ или в някой затвор в северната част на щата и никога, ама никога повече кракът им не стъпваше на улицата.
Искаше тези три лоши момчета от Сините тапи да минат през тази врата и да се замислят за това. Беше виждал не един закоравял престъпник да се разколебава именно пред този праг. Беше виждал не един да се прекършва точно тук.
Шоу чу бронираният камион, каращ неговите престъпници да спира на паркинга. Застана в коридора и зачака, после стана свидетел как Елис Марвин, Тусан Джейкъбс и Уили Мичъл прекрачват прага свели глави, с белезници на ръцете. И да изпитваха нещо, никой не го показа.
Ченгетата, които ги бяха докарали, предадоха арестуваните на служителя, който ги заключи в три отделни килии. Шоу се качи на горния етаж да намери своя колега на име Чарлс Еджъртън.
Господин Еджъртън беше чернокож, който притежаваше такава издръжливост и сила на характера, че бе успял да съхрани спокойствието и обноските на човек, държащ на достойнството си, докато упражняваше една от най-хаотичните и невротизиращи професии на този свят.
Шоу знаеше, че той лично никога няма да е в състояние да се справи със задълженията на Еджъртън, без да набие някого, започвайки вероятно от лъжливите адвокати, некомпетентните помощник-прокурори, мудните съдии и едва накрая – безскрупулните престъпници.
Беше убеден, че по-голяма част от работата в криминалната правораздавателна система се състоеше от безсмислени хитрувания. Неизискващата много умуване всекидневна работа си взимаше своята дан. Но макар и безсмислена и досадна, системата все пак разполагаше с властта да тика хората в затвора и да променя живота им завинаги. Това беше най-тежкото бреме върху плещите на онези, които бяха част от нея. По някакъв начин Чарлс Еджъртън беше издържал на бремето на този сизифовски труд и все още успяваше да се държи като цивилизован човек. Шоу го смяташе за истински джентълмен.
Затова, когато му се налагаше да се обръща към Чарлс Еджъртън, Шоу се отнасяше с най-голямо уважение. Говореше и действаше предпазливо и обмислено. Дори когато служителят каза на Шоу, че ще трябва да изчака, той запази спокойствие. Прие наказанието да се оттегли в полицейската чакалня без възражения и коментар.
Всъщност чакаше в полицейското помещение, което представляваше гардеробна, чакалня, спалня, столова, пушалня, оригвалня, говорилня, пърдялня и оплаквалия. Тук имаше пейки, шкафчета, няколко дълги маси и разнебитени столове. Ченгетата можеха да правят почти всичко тук, докато чакаха да ги повикат. Някои се напиваха. Други приказваха. Трети се хранеха. Четвърти пушеха. Някои правеха всичко това поред през часовете, които трябваше някак си да убият времето.
Шоу си избра стол до прозореца, по-настрана от общата суматоха, и скоро главата му клюмна. Четиридесет минути по-късно нечий кънтящ в чакалнята глас го стресна. Той последва цивилния до кабинета на Еджъртън, мъчейки се да се мобилизира и главно да се събуди.
Купищата папки и хартии по бюрото на Еджъртън подсказаха на Шоу, че работата му не беше намаляла. Еджъртън седеше сред цялата тази бумащина, в бяла риза, с разхлабена вратовръзка, и изглеждаше почти същият, какъвто го помнеше от години.
Винаги беше предполагал, че Еджъртън е бивш спортист. Състезател по футбол. Изтъкнат лидер в колежа, твърде благоразумен, за да пожертва тялото си в Професионалната лига. Сега, към края на четиридесетте, с високо подстригана коса, започнала леко да посребрява, Чарлс се беше превърнал във внушителна фигура с наднорменото тегло, което обикновено средната възраст носи. Столът му изскърца, когато се изправи да му стисне ръката.
Шоу хвана месестата му длан и отвърна на якото, но сърдечно ръкостискане.
– Чарлс, радвам се да те видя.
– Благодаря, детектив Шоу.
– Как е семейството?
– Добре е, всичко е наред. Благодаря, че се сети. Какво мога да направя за теб?
Такъв си беше Чарли, винаги учтив и конкретен.
– Знам, че си зает, Чарлс, така че ще се постарая да бъда възможно най-кратък, въпреки че това нещо има доста дълга предистория.
Чарлс Еджъртън седеше и търпеливо слушаше обясненията на Шоу. Наистина го слушаше. Не седеше само, чакайки да свърши. Не позволи нито едно телефонно обаждане да ги прекъсне.
– И какво искаш от тях? – попита Еджъртън, когато Шоу свърши.
– Трябва да стигна до Арчи Рейнолдс. Трябва да закова този тип. Незабавно!
– Какво ще им предложиш в замяна?
– Не съм съвсем сигурен. Ще имаме достатъчно срещу всеки от тях, за да ги отстраним за дълго.
– Ще имаш ли? Трябва да го имаме още сега, детектив Шоу. После ще е късно. Трябва всички патици да са ти на мушката, иначе адвокатите им няма да оставят тази работа така. Няма да я оставят, освен ако нямаш нужното, с което да ги заковеш, и то на момента.
– Чарлс, нека да им предложа офертата.
– И каква ще е тя?
– Не много. Нищо, което не би могъл да преживееш. Просто ме остави да го направя. Закриляй ме от адвокатите им. Няма да предложа нищо, което ти не би приел. Ще карам направо. Нямам време за размотаване. Или ще подейства от първия път, или продължавам нататък.
– Добре. Отивай да си изиграеш играта. Ще си затворя за малко очите, освен ако не ми се стори, че може да ми навреди.
– Чудесно. Само това исках. О, и още нещо!
– Какво?
– Гледай, моля те, да ги обработиш добре тия типове, за да не може никой от тях да се изплъзне. Нямам никаква представа дали някой от тях има достатъчно пари, за да излезе под гаранция, но зад всичко това стои дрога, а това означава, че имат пари. Моля те, не позволявай някой съдия да ми провали труда, Чарлс. Тия трябва да останат достатъчно дълго зад решетките, докато някой от тях не започне да поумнява. Никакви въртележки.
– Ще ги наглеждам.
– Чарлс, не допускай да се прецака документацията или да сгафиш, така че някой от тях да изскочи навън.
– Разбирам. Ще внимавам.
Шоу кимна веднъж, сякаш за потвърждение.
– Благодаря ти.
Двамата си стиснаха ръцете. Той слезе с асансьора надолу към подземията на сградата, обмисляйки следващите си стъпки, забил поглед във вратата на асансьора. Някой беше олющил по-голямата част от боята. Изглеждаше като огромна рана на асансьорната кабина, която никога нямаше да зарасне. Шоу реши, че е нарочно, за да се заличат драсканиците. Лечението изглежда не бе имало необходимия ефект. Аналогията не изглеждаше нелепа на Шоу. Той знаеше много добре какво се канеше да прави – нещо почти толкова гадно, колкото престъпленията, които се бореше да спре. Като използването на бивши престъпници мюсюлмани, за да се отърват от пласьорите на кока. Или Джъстин, пазаряща се из разни задни стаички, за да може да върши добро за хората на улицата. Или Шоу приемащ сделката на Де Лука, за да може да продължи да живее и да работи.
По-малката от двете злини. Направи това, което е редно. Не можеш да приготвиш омлет, без да счупиш яйцата. Моралните скрупули с цялата им баналност се стовариха върху главата на Шоу, но той продължи да ги разчиства от пътя си.
„Израненият“ асансьор се приземи с тътен.
Шоу премина по студените, тесни коридори и намери Спърлинг и Импелитери, които го чакаха на пропуска.
Бяха се спрели на път към Централата, за да си купят чисти ризи. Импелитери си беше купил само една черна фланелка, каквато носеше под кашмирения пуловер. Спърлинг беше избрал риза с дълъг ръкав. Беше я закопчал догоре под синия блейзер. Придаваше му по-изискан вид, не толкова размъкнат, съответстващ на модерния стил на Импелитери.
Шоу им каза, че всичко е уредено и тримата продължиха към първата стая за разпит.
Той ги помоли да останат с него. Трябваше да се овладее и да сдържи гнева си. Способен бе не на шега да заплаши човек със смърт. Това, което се канеше да направи беше маневра, макар в този момент наистина да изпитваше желание да убие някого. Остави се да бъде завладян от изкусителната сила на това желание. Беше си позволил насладата от садистичното усещане, особено след като негов обект бяха хора, толкова опасни, но изцяло в ръцете му като Елис Марвин, Тусан Джейкъбс и Уили Мичъл.
Шоу искаше да ги убие. И в същото време не искаше. Даваше си сметка за психическия тормоз, който щеше да последва, след като наистина си позволеше лице в лице да заплаши човека, седящ пред него, че ще му отнеме живота. Знаеше, че се налага да уталожва своя гняв, който винаги тлееше някъде вътре в него. Знаеше също така, че ако му се опънеха, щеше да избухне и ръцете му да влязат в действие.
Затова искаше Импелитери и Спърлинг да останат с него. Да го озаптяват. Тяхното безчувствено отношение към хора като тези, пред които му предстоеше да застане, неминуемо щеше да рефлектира върху него. Така присъствието им щеше да му се отрази двояко.
Тримата мъже преминаха през малка стая с решетки, където на един стол дремеше Тусан Джейкъбс. Разчорлен и отпуснат, с дългите си плитки и лице – тип Боб Марли, той изглеждаше напълно безвреден. Шоу се опита да си го представи държащ пистолет или лула с кока, или как бие жена си, нещо, каквото и да е, заслужаващо упрек, камо ли присъда.
Той изрита стола на Тусан, за да го събуди. Онзи трепна, събуди се и стреснато погледна Шоу, сякаш го укоряваше за грубостта му.
– Ей, ч’век, само дремнах бе.
Шоу се взря в него и осъзна, че не би могъл да го направи. Тусан Джейкъбс беше твърде кротък и адски безвреден. Или може би само изглеждаше толкова невинен и безсилен да повлияе върху хода на събитията. Щяха да го приберат за твърде дълго време. Така му беше писано. Нищо не може да се направи, помисли си Шоу. Дали ще живее, или ще умре, не бе негова работа.
– Тусан?
– Да, шефе.
– Ти заминаваш за дълго време. За много дълго.
– Да, шефе.
– Искаш ли малко да си помогнеш?
– Как иначе, шефе! Ще се радвам да направя нещо за теб, стига да мога.
– Кажи ми сега, за да не си губя времето… знаеш ли как мога да намеря Арчи Рейнолдс?
Тусан Джейкъбс изпъна гръб и се почеса по главата, прокара длан по лицето си, помъчи се да си придаде вид все едно че наистина си блъска главата.
– Хайде, Тусан.
– Ами, шефе, ти сигурно знаеш, че той живее в Ню Джърси. Сигурен съм.
– Да, но къде?
– Ами, аз никога не съм бил толкоз близък с Арчи, нали разбираш.
– Окей, Джейкъбс, спи тогава.
