Текст книги "Гангстерски рап"
Автор книги: Джон Кларксън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 26 страниц)
Джъстин се извърна към масата. Арчи я бутна напред и тя залитна. Удари се в ръба на масата и се преви върху нея. Понечи да го изрита, но той ловко отстъпи настрани, след което блъсна силно главата й в плота на масата, във влажното желе на напалма. Тя усети как зловонната течност напои блузата й.
Продължавайки да притиска главата й в масата той се премести, взе клетъчния телефон със свободната си ръка и набра Първи полицейски участък. Отсреща му отговори операторката.
– Тук е Арчи, скъпа, дай ми полицейския шеф.
– Бъртън слуша.
– Тук е Арчи Рейнолдс. Къде са ми шибаните пари?
– Вие къде сте? Не можем да ви ги предадем, без да знаем къде сте.
Арчи заобиколи масата, продължавайки да притиска главата на Джъстин.
– Да бе, ама що ми се струва, че ченгетата ви са плъзнали из целия район.
– Човекът е сам. Където вие казахте. Имате думата ми…
– Майната й на думата ти!
Шоу нахлу в антрето на сграда Д. Натисна бутона на асансьора. Нищо. Нито светлина, нито звук. Затича към стълбището, дръпна вратата и се задави от острата, задушлива миризма на бензиновата смес.
Втурна се нагоре по стълбите и блъсна вратата на първата площадка. Не видя нищо, освен мрак. Върна се на стълбището, готов да извика името на Джъстин и да предупреди някого, ако имаше все още жива душа в сградата. Ала не посмя да вдига шум, за да не го усети Арчи. Миризмата ставаше все по-силна. Той инстинктивно се понесе нагоре към източника й, към източника на злото.
– Майната ти, на теб и на парите ти! – изрева Арчи. – Колко ченгета си пратил да тичат из този град бе, скапаняк? Колко скенера си наредил да засекат тоя клетъчен телефон, а? Бас държа, че имаш лодки, говняр, и че там е фрашкано с душещи ченгета? Пратил си оня задник да стърчи там с мангизите, така ли? Надявам се, че все някой ще го обере.
В ъгловия си кабинет в Първи полицейски участък, Уилям Бъртън внезапно осъзна каква беше истинската цел на човека, който държеше дъщеря му. Хората около него се стъписаха, забелязали страха, парализирал шефа им.
Нещо в него се прекърши.
– Къде е дъщеря ми? – изрева той.
Когато Арчи се измести зад Джъстин, въпреки че главата й беше прикована в лепкавата смес, тя изрита напосоки към слабините му. Опитът не сполучи. Арчи избегна ритника, макар кракът й да го засегна леко в хълбока. Това изглежда го развесели.
– О-хо! Виж я ти, кучката? Твойто момиче току-що се опита да ме ритне. Тя е ей тука, шибалник такъв, опита се да ме нападне. Трябва да я арестувате, скапанячката, за телесна повреда.
Бъртън се изправи зад бюрото си и изкрещя на техническия екип:
– Намерете го! Намерете го!
Арчи зверски изрита Джъстин между бедрата, разтваряйки краката й, за да може да застане между тях и започна да тика нарастващия си член. Джъстин се гърчеше и мъчейки се да го отблъсне, запищя:
– Махни се от мен! Махни се…
Арчи не можеше да я задържи с една ръка. Той хвърли клетъчния телефон на пода, за да може да я подхване с двете. Писъците й изпълниха кабинета на баща й.
Два етажа по-долу Шоу дочу шума от боричкането и писъците, и се затича натам. Настъпи хлъзгава буца бензинова смес и падна, удряйки коляното си в ръба на стъпалото. Изкълчи повторно глезена си и изкрещя от болка.
Сграбчи перилото на стълбата, опипа терена и се запрепъва нагоре. Дробовете го боляха, не му достигаше въздух. Сърцето му блъскаше неистово и вонята на бензин пареше гърлото му, докато се мъчеше да потисне пъшканията си, за да чуе по-добре какво става горе. Различи женски глас.
Джъстин се завъртя и загърчи с такава ярост, че накрая Арчи я блъсна с юмрук в бъбреците и болката я парализира за миг. Докато дърпаше полата й нагоре, той изрева към телефона:
– Мамка му, човече, виж я ти как се бори! Но въпреки това ще я начукам в задника и после ще й пусна куршум в главата.
Той избута полата й над бедрата и започна да сваля ципа на панталоните си.
– Човече, ама на нея й харесва. Кучката се е подмокрила! Влажна и топла е, миличката.
В ъгловия си кабинет на Първи полицейски участък началник полицията Уилям Бъртън зарева, закрещя заплахи и псувни по телефона, но те излизаха през микрофона на клетъчния телефон, паднал на пода, като тънки, слаби шумове, заглушени от отчаяния вой и писъците на дъщеря му.
В този момент обаждането на Уолтър Уонг достигна до командния център в Първи полицейски участък, добавяйки още повече объркване към царящия там хаос. Никой не чуваше нищо от лаещия смъртни заплахи към Арчи Рейнолдс Уилям Бъртън.
Арчи не чуваше нищо, освен Джъстин Бъртън.
Той измъкна члена си от панталоните. Натисна с колене между бедрата й, принуждавайки краката й да се разтворят още малко, притискайки я в масата. В отчаянието си Джъстин заопипва слепешком с вързаните си ръце, надявайки се да хване гениталиите му. Арчи се отдръпна, после хвана връвта, с която бяха вързани ръцете й и ги дръпна рязко нагоре, почти измъквайки ги от раменните стави. Така успя да я прикове към масата. Лицето й се оваля съвсем в бензиновата смес. Мазната течност възпламени отворените й рани и очите й. Тя започна да се дави.
Шоу изкачи следващата група стъпала и вече различи ясно задавените хрипове на Джъстин. Нахлу в коридора, забеляза бледата, примигваща светлина, затича се, препъна се, но вече не можеше да се спре.
– Джъстин! – изкрещя той.
Арчи се спря, нахлузи панталоните си и посегна светкавично към пистолета. Измъкна го от колана си, а с другата ръка продължи да я притиска. Опря дулото на беретата в извитата й глава.
С едно последно, отчаяно усилие, Джъстин замахна с вързаните си ръце, изви гръб и отхвърли Арчи назад. Пистолетът се отклони от главата й. В този миг Шоу нахлу в стаята и Арчи се извърна. Шоу се хвърли напред и замахна слепешком, блъскайки се в него.
Джъстин усети, че се е освободила от тежестта на Арчи върху гърба си. Чу как двамата мъже паднаха на пода. Извърна се с лице към тях и замига яростно, за да прогледне.
Арчи се приземи на хълбок, заедно с Шоу и ръката с пистолета му се оказа притисната под него.
– Шоу! – изрева Джъстин.
Шоу посегна към Арчи, без да поглежда към нея, докопа главата му, премествайки тежестта върху лявата си ръка, търсеща да докопа гърлото на Арчи. Измъкна глока с другата и се прицели в лицето му.
Джъстин изкрещя:
– Не стреляй! Бензинът!
Шоу се поколеба, Арчи използва момента, изви се яростно и го отхвърли от себе си, измъквайки беретата. Шоу изпусна глока и посегна към пистолета на Арчи. Усети как чукчето на спусъка се плъзга назад под дланта му. Успя да напъха пръст между чукчето и затвора. Помъчи се да измъкне оръжието от ръката на Арчи, но онзи му нанесе силен удар, който премаза ухото му.
– Махай се, Джъстин! – изрева Шоу. – Бягай!
Джъстин се поколеба, погледна горящата свещ и отново Шоу.
– Махай се! – изрева той.
Тя се понесе към вратата.
Шоу усети нов парещ удар, този път в слепоочието. Всеки миг щеше да изгуби съзнание. Не можеше да понесе още един такъв удар. Той пусна беретата, за да парира ново замахване. Арчи понечи да дръпне спусъка, но Шоу блъсна чело в лицето му.
Носът на Арчи изпука. Непоносимата болка само усили яростта му. Той дръпна спусъка отново и отново, но изстрел не последва. Оръжието беше празно.
Шоу се надигна да го удари, но Арчи го улучи в слепоочието с беретата.
Двамата мъже се изправиха на крака, отстъпвайки в защита.
Шоу се огледа като примигваше, за да проясни погледа си. Увери се, че Джъстин е избягала и сви надясно, за да е сигурен, че е блокирал вратата. Чу гласа й, докато тичаше по коридора и крещеше:
– Излизайте навън! Бягайте!
Арчи се приведе, дишайки на пресекулки.
– Шибаната кучка пак запя нейното: „Да спасим хо… хората“. Е, сещаш ли се, хонки1717
Обидно обръщение към бял човек от чернокожите в САЩ. – Б.пр.
[Закрыть], само твоя задник няма да спаси.
Арчи запокити празната си берета към Шоу. Той се сниши и пистолетът профуча над него. Арчи посегна за ножа си. Шоу чу металическо изщракване и видя проблясването на острие досами дясното си бедро.
Арчи се приведе ниско, изхрачи кръв и слюнка към Шоу, стискайки ножа.
Усети как страхът го стисна за гърлото. По стойката му прецени, че знае как да си служи с хладно оръжие. Щеше да подходи ниско, с изтеглена назад ръка, готов да забие острието в ребрата му, да разкъса я дроб, я бъбрек…
Шоу отстъпи назад. Разбираше, че успешната блокада на ножа беше почти невъзможна. Онзи запристъпва бавно, изчаквайки го да опре гръб в стената, където нямаше да има никаква възможност за отстъпление.
Шоу се удари в стената и Арчи се усмихна, готов за фаталното замахване.
И тогава, видял зловещата, демонична усмивка на чернокожия, нещо в Шоу се преобърна. Нещо му подсказа, че часът на смъртта още не е настъпил. Той се отказа да проследи ножа. Изправи се с протегнати ръце и го подкани:
– Хайде! Хайде!
Арчи замахна лъжливо веднъж с лявата ръка. Последва светкавично промушващо движение с дясната. В опита си да избегне лъжливия удар, Шоу щеше да се наниже на ножа, насочен към стомаха му. Но той не се подлъга и пръв се хвърли към Арчи.
Дясната ръка на чернокожия се спусна към него и той се оказа твърде близо за фаталното промушване. Усети разкъсваща болка в бедрото си, но това вече нямаше значение. Двете му ръце се впиха в гърлото на Арчи.
Онзи понечи да отстъпи назад за нова атака, но Шоу изръмжа и го повдигна от пода, извъртя го и го запокити в стената. Заблъска главата му с такава сила, че мазилката се орони и не спря, докато ножът не издрънча на пода. Арчи се отпусна. Шоу падна на пода заедно с него, продължавайки да го стиска за гърлото, възседна го, стисна го още по-здраво и му изви врата. Чу как започна да се дави и да се извива немощно в ръцете му. Продължи да го натиска, надигна главата му още веднъж и я блъсна в пода. Арчи все още продължаваше да се съпротивлява. Шоу се напрегна и усети как изтръгва живота от тялото на Арчи. Помисли си за Де Лука и за Мейсън, за Импелитери и за Спърлинг. Спомни си личицата на децата, които бе видял в „Ню Лотс“ и на техните съсипани, пропаднали майки. Сети се за Джъстин. Чу Арчи да се дави в предсмъртен хрип. Усещаше, че умира в ръцете му. Отново си помисли за Джъстин. И за себе си. И тогава отпусна хватката си. Просто махна ръце от гърлото на чернокожия.
Изправи се, останал без дъх, зашеметен, и се опря, за да не падне на стената. Погледна Арчи и видя как главата му бе отметната на една страна и как дясната му ръка се придвижва нагоре към отеклото гърло. В нов изблик на сляпа ярост Шоу го изрита зад ухото, преобърна го, измъкна белезници от сакото си и ги щракна на китките му.
Намери глока, духна свещта, сграбчи го за яката и го повлече навън от потъналата в сумрак стая.
Коридорът и стълбището се изпълваха с объркани, изплашени хора, опитващи се да се измъкнат от пропитата с бензин сграда. Шоу си запробива път през тълпата, теглейки Арчи надолу.
Отначало хората от „Ню Лотс“ го пускаха да мине, мъжете, жените и децата, старите и младите, хората, които Арчи бе изтезавал, с които се бе гаврил, които бе тероризирал. Но докато стигне последната стълбищна площадка, те вече бяха разбрали кого мъкнеше зад себе си.
– Убийте това копеле! – изрева някой.
Шоу вдигна глока, държейки тълпата далече от себе си. Когато се добра до входа усети първия ритник в гърба на Арчи. Обърна се с насочен пистолет. Тълпата зад него отстъпи. Той разбра, че няма да може да измъкне тялото, ако го нападнат. Вече едва ги удържаше.
Когато го извлече под лампите на Ямата, Арчи се свести. Помъчи се да стъпи на крака, но Шоу продължи да го тегли, като не го остави да се изправи.
Добраха се до средата на Ямата и детективът го пусна. Онзи се превъртя върху асфалта и се изправи на едно коляно, мъчейки се да вдиша през отеклия си гръклян, закашля се и се задави от кръвта, която продължаваше да се лее от носа му. Със закопчани отзад ръце той с мъка се изправи. Тълпата започнала приижда. Някой хвърли камък, който го улучи в рамото. Той се обърна и изръмжа:
– Назад!
Някой се изхрачи в него, една жена се спусна и издра лицето му. Той понечи да я изрита, но тя се отдръпна невредима.
– Застреляй ме, шибалник! Ти, ченге такова, дръпни шибания спусък! – изрева Арчи.
Шоу му хвърли последен поглед, обърна се и си тръгна. Зад гърба му сякаш избухна ураган – юмручни удари, ритници, свистене на ножове. Чу се писъкът на Арчи. Шоу продължи да се отдалечава. Едва сега си даде сметка, че можеше и да не успее. Изведнъж всичкото заболя. А после усети Джъстин до себе си и я прихвана през кръста. Двамата се облегнаха един на друг, затътриха крака към желязната порта.
Полицейски сирени изпълниха нощния въздух.
Първите патрулни коли вече пристигаха. Един хеликоптер закръжи в небето над Ямата, насочил ярките си светлини към голямата площадка и люлеещата се маса от хора, струпани около Арчи.
Когато Шоу и Джъстин се добраха до портата, някой поднесе запалена клечка кибрит към прогизналите от бензин дрехи на Арчи. Докато Шоу излезе от „Ню Лотс“, обитателите му бяха превърнали Арчи Рейнолдс в кървава, полуобгоряла маса плът.
Епилог
В следващите три дни Лойд Шоу понесе търпеливо констатациите на докторите, които се изредиха да обясняват какъв късмет е имал, че е оживял. Полицейското началство проведе пет разпита с него. Накрая им заяви, че това е всичко, което могат да научат от него, и пое към своето ателие в Масачузетс.
Преди да си замине, Шоу отиде на погребението на Джеймс Спърлинг заедно с Орестъс Мейсън, Антъни Импелитери и Уолтър Уонг. Мейсън изглеждаше добре, отслабнал с близо пет килограма, докато се възстановяваше. Импелитери пък изглеждаше страховито с превръзка на окото и с бастун. Уолтър като че ли най-бързо се бе възстановил, макар да бе малко по-разсеян от обичайното.
Шефът на детективите, Албърт де Лука, беше дал дума на Шоу, че смята да спази своята част от уговорката, но никой от мъжете не заговори за това. След погребението те си стиснаха ръцете, определиха си дата за обща вечеря след месец, смятайки, че този срок ще бъде достатъчен, за да могат спокойно да осмислят преживяното.
Шоу се върна към рисуването и любимия си „Джак Даниълс“. Уискито беше добро, но червеният цвят на платната дразнеше очите му. Започна да мисли в сиво, кафяво и черно.
Пет дни след като бе пристигнал в ателието, телефонът иззвъня. Шоу остави телефонния секретар да запише обаждането, но когато чу гласа на Джъстин, грабна слушалката.
Тя му съобщи, че се намира на автобусната спирка в Хартфорд и го попита дали не би могъл да я вземе оттам. Нямаше представа как да стигне до „плевнята“ му.
Шоу я намери да го чака на автобусната спирка. Шал покриваше главата й и по-голямата част от лицето, а слънчеви очила скриваха очите. Той се постара да бъде много внимателен с първата прегръдка и целувка. И с всичко останало след това.
Почти не продумаха на път към ателието. А когато пристигнаха, говориха за всичко друго, но не и за „Ню Лотс“. Стараеха се просто да бъдат милостиви един с друг.
Джъстин излизаше на дълги разходки с черния лабрадор на госпожа Макгъвърн. Старата дама понякога идваше да чисти – грижлива и внимателна в старанието си да не нарушава уединението им.
Когато се спуснеше нощта, Шоу си пийваше доста за разлика от Джъстин, след което се отдаваха на дълги и нежни ласки. Поради раните й, Шоу трябваше да бъде много нежен с нея, от което сексът ставаше някак по-наситен, по-чувствен, а удовлетворението – по-голямо.
Бяха оцелели. И използваха всяка възможност да си дарят взаимно удоволствие.
Болезнените отоци по кадифената иначе кожа на Джъстин късаха сърцето на Шоу, въпреки че чувствата му към нея преливаха отвъд всичко, което бе изпитвал някога.
Най-трудно му беше да понесе мисълта за онова, което бе преживяла. Особено в моментите, когато докосваше местата по нея, които все още я боляха. Тя потръпваше и нещо вътре в него започваше упорито да го души.
Самата мисъл за това, което беше изтърпяла, фактът, че занапред щеше да живее с кошмарите за Арчи Рейнолдс, го изпълваха с гняв и съжаление. Изглежда никога нямаше да се измъкне напълно от горчивата хватка на тези чувства, колкото и осезателно Джъстин да му напомняше, че все пак е жива и то благодарение на него.
В следващите дни те сякаш се опознаха и обикнаха наново. Шоу никога не си беше представял колко топлота и нежност има в нея. Дори в онези мигове, когато бяха заедно в Ню Йорк, когато се бяха намерили, работата и различията между тях някак ги разделяха. Сега, за първи път в живота му, една жена го караше да чувства, че тъкмо той е нейният избраник, а тя – неговата. Беше преминал през всичко това, за да я спечели, и сега близостта им беше заслужен подарък.
Той знаеше, че ще прекара остатъка от живота си с Джъстин. Тя щеше да е винаги до него и тази мисъл го изпълваше с благодарност. Приемаше нейната преданост като скъпа награда, но не споменаваше за това, от страх магията да не изчезне.
Времето минаваше бавно. Първата седмица им осигури възможност да свикнат с промяната.
Но по средата на втората Шоу намали уискито и започна да придружава Джъстин по време на разходките й. Един късен слънчев следобед те за пореден път поеха на разходка с Ели – лабрадора. Април на смъртния ужас беше отминал, прелял в спокоен и топъл май.
Отдалечиха се на около три километра от имението, по обрасла с трева пътека, минаваща през рядка горичка. Стигнаха до крайната си цел – малко езеро сред мочурлива ливада.
Седнаха на един дънер, с лице към водата. Джъстин погледна захождащото слънце, а Шоу неуловимите отблясъци по водната повърхност. Помисли си, че си заслужава да се опита да нарисува нещо толкова ефимерно като танцуващата по водата светлина. Езерото можеше да бъде километър дълбоко, но за Шоу животът беше тук, на повърхността, където можеше да улови играта на светлината. Слънчевите лъчи правеха всичко видимо и живо, въпреки че не проникваха и един сантиметър под повърхността.
Той изглеждаше спокоен, потънал в мислите си, но Джъстин наруши тишината.
– Говорих с баща ми.
Шоу само кимна, без да каже нищо. Разбираше, че няма нужда да настоява. И Джъстин не бе склонна да го принуждава. Но сам усещаше, че е време да поговорят.
– И какво те пита той?
– Ами, много неща. Но главно искаше да се увери, че съм добре.
– А ти какво му отговори?
– Казах му, че наистина съм добре. Или че скоро ще бъда.
– Аха.
– И за теб говорихме.
– Така ли?
– И за това, че благодарение на теб съм жива и се възстановявам.
Джъстин го погледна усмихнато.
Той осъзна, че може да гледа усмивката на Джъстин цял живот и всеки път когато я види, сърцето му да трепва.
– И той как го възприе?
– Е, не го приема като мен, но ти е благодарен.
– Ти ме обикна заради случилото се?
– Да, заради случилото се и заради онова, което ни предстои.
– Джъстин, не съм сигурен дали думата „любов“ дори отчасти се покрива с това, което изпитвам към теб.
– О?
– Да.
Шоу забеляза, че думите му й харесаха. Тя се огледа, уж търсейки кучето на госпожа Макгъвърн.
– Е, и какво предстои от тук нататък, Лойд?
– За нас двамата ли говориш?
– Не, за нас не се безпокоя. А какво ще правиш ти от тук нататък?
– Още не съм решил.
– Защо?
– Защото всичко се свежда до това да продължа да бъда ченге още около година, а не мога да си го представя дори за миг.
– Защо не?
– Не знам – сви рамене той. – Напоследък ми е много добре като не мисля за някои неща.
– Знаеш ли, те ще приемат твоето решение, каквото и да е то.
– Кои са те?
– Баща ми и Де Лука.
– Баща ти сигурен ли е?
– Не мисля, че има нещо относно теб, за което той да е сигурен. Просто не те познава достатъчно добре, но отлично съзнава колко ти е задължен. Може и да не го признава пред теб, но го знае.
Шоу отново се загледа в отблясъците на залязващото слънце.
– Преди да напусна, Де Лука ме извика. Остави онзи Конклин да пази на вратата и ми издекламира речта си.
– Речта си?
– Да-а. Започна да ми говори как съм взел правилното решение, но съм действал в разрез с нормите. Продължи в този дух. Помислих си, че най-накрая ще ми каже какво великодушие проявява отдела като не завежда съдебно производство срещу мен. Не ми се щеше да чуя точно това. Заявих му, че не ми пука. Казах му, че е потънал до гуша в мръсотия. Казах му, че имам запис как Леон Блум говори с Конклин. Казах му още, че техният човек, Блум, е използвал Арчи Рейнолдс и неговата банда, за да съсипят жилищния комплекс. Не му спестих и че разполагам с информация кой какво е получавал от недвижими имоти „Арбър“, която ще изнеса при евентуален съдебен процес. Но му заявих, че всичко това изобщо не ме интересува. Важното беше, че той се опита да ме задържи в отдела. Продължих по въпроса за сделките, за това що е чест, за натиска, упражнен от баща ти, за това, че жертват хора като мен заради гадостите, които самите те са забъркали. Исках да разбере, че играта ми е ясна.
– И каква беше реакцията му?
– Той седеше и ме слушаше спокойно. Накрая каза, че не знам и половината от истината.
– Шегуваш се!
– Не. Тогава дойде моят ред да седя и да слушам. Разказа ми за корейците.
– За корейците ли?
– Оттам идват парите на недвижими имоти „Арбър“. Целият район се изкупува от тях. Каза ми, че те са стиснали за гушата не само отдела, притиснали са кмета и заплашват, че ще прекратят финансовата си подкрепа. И че не били единствените. Имало замесени банкери, строителни магнати, членове на Градския съвет и други висши чиновници, които надигнали вой до небето. Корейците, пресата, политиците – всички оказали натиск. Твърде много трупове имало в Браунсвил и това засягало интересите на разни хора. Каза ми, че само защото баща ти проявил глупостта да ти позволи да се забъркаш там и че само защото Блум е оплескал работата с онази банда продавачи на дрога, не означавало, че той или баща ти са си изцапали ръцете.
– Ти спори ли с него?
– Не. Защото след като ми разказа всичко това, той заби пръст в гърдите ми и рече, че всичко това нямало никакво значение.
– Всичко това нямало значение?!
– Каза, че независимо кой е прав и кой си е изцапал ръцете… всичко това се свеждало до едно и също нещо, поне според него.
– И кое е то?
– Ами, че след всички сключени сделки, съюзи и отправени заплахи, след като всеки измъкне каквото успее, идва ред на ченгетата, които разчистват мястото и нещата пак потръгват. Хора като Импелитери, Уонг, Мейсън и Спърлинг, които застават рамо до рамо с насочени оръжия, оправят бакиите. За втори път чувам тази теория. Без нас, цивилизацията била обречена. И наистина си вярва.
– А ти?
– Предполагам, че и ти няма как да не вярваш, но не в това е проблемът, Джъстин.
– А в какво?
– Знам, че винаги е имало и ще има хора като Де Лука и като баща ти. Въпросът е дали аз искам да бъда един от тях. Въпросът е дали искам да ме поставят в ситуация, при която трябва да загърбя всичко човешко у мен и да дръпна спусъка. Едва ли бих могъл да се примиря с мисълта, че съм просто един от цивилизованите убийци.
Джъстин го гледаше и недоумяваше.
Шоу усети, че се налага да бъде ясен докрай.
– Някой трябваше да убие Арчи Рейнолдс. Или поне да се погрижи друг да го стори.
Джъстин кимна. Беше го разбрала.
– Сигурна съм, че ще вземеш правилното решение.
