Текст книги "Гангстерски рап"

36.

Лойд Шоу намери чакалнята на етажа на спешната хирургия и седна да чака вест за приятеля си, Орестъс Мейсън.

Веднага щом седна в тихата зала, отзвук от изстрели на карабина и пистолети, и гледки на горяща джамия изпълниха съзнанието му, редуващи се с въображаеми картини на изпънати на операционните маси тела, окъпани в сюрреалистична луминесцентна светлина. Доктори, които режат и бъркат в кървавата, разкъсана плът и търсят куршуми.

Но скоро изплува смътният силует на Арчи Рейнолдс. Не преставаше да му се привижда тъмната, слаба фигура, бягаща пред него. Усещаше рамото на Арчи под дланта си. Всъщност, беше успял да го докосне. Беше го видял. Беше го хванал, макар и за няколко кратки мига, беше попаднал в обхвата на оръжието му. Най-после знаеше как изглежда този мерзавец, кой е. Шоу го искаше. Искаше го отново в ръцете си. Представи си как сграбчва Арчи за гърлото, удря лицето му, докато юмрукът му не започва да чупи кости, блъска го, докато очите му не хлътват навътре в черепа, след което извива ръцете му и му щраква белезниците толкова бързо и толкова стегнато, че онзи изкрещява от болка.

Само да му щракне белезниците веднъж. Само да го спипа, преди някой да го е спрял. Да го хване, преди да успее да стреля по него и да го застреля собственоръчно. Да измъкне Мейсън от болницата и да натика Арчи в затвора, преди Албърт де Лука да го разкара и да каже, че се е прецакал и да го хвърли в друг ад.

Антъни Импелитери и Джеймс Спърлинг намериха Шоу в коридора до чакалнята на хирургическото отделение да смуче възкисело кафе, изчаквайки вест за Мейсън и Рахман. Уолтър Уонг все още пътуваше насам.

Шоу им разказа какво се беше случило. Импелитери закрачи из помещението, бълвайки ругатни и заплахи как щял да избие до крак Сините тапи. Спърлинг се настани на един разнебитен, изпоцапан стол и заби поглед в празното пространство.

– Мразя болниците – промърмори само той.

Някъде около десет минути след пристигането им клетъчният телефон на Шоу иззвъня. Беше Джъстин Бъртън.

– Шоу?

– Искам да поговорим. Имам нужда от теб тук.

– Къде?

– В моя център.

– Ти още си там?

– Върнах се. Нали ми каза, че мога да ти се обадя? Трябва да поговоря с теб.

– Какво се е случило?

– Моля те, сякаш адът се е отворил! Можеш ли просто да дойдеш тук?

– Виж, един от хората ми беше застрелян и аз…

– Какво се е случило?

– Той е добре. В болницата „Кингс Каунти“ е. Чакаме.

– Наблизо сте. Можеш ли да дойдеш тук? Само за няколко минути.

– Тази гадост няма край – каза Шоу на останалите. – Вие останете тук, докато ви съобщят как е Мейсън. Ще се опитам да се върна, преди да е излязъл от хирургията.

Шоу забеляза мигащите полицейски буркани, обкръжили центъра на Джъстин, от три пресечки разстояние. Не си позволи да разсъждава какво ги беше докарало тук. Паркира извън кордона на полицията и линейките, оставяйки буркана си да мига.

Видя отвън сградата група униформени ченгета и детективи да оглеждат дупки от куршуми в стените на сградата.

Когато Шоу се приближи до кабинета на Джъстин, позна двама от тримата прикрепени към нея детективи да седят в чакалнята пред вратата й.

– Какво се е случило? – попита единия.

– Пълен ад! Кварталът е побеснял. Ново нападение от кола по улицата пред входа на комплекса. Стрелба напосоки. Някой е обстрелвал това място през цялата нощ. Мюсюлманите са се побъркали. Като че ли всички наоколо са луднали.

– Някой да е ранен?

– Една дама в спалното отделение в дъното на коридора е била простреляна в ръката. Няма да умре от раните си, но плътта е силно разкъсана. Жените вътре са изпаднали в истерия. Не смеят да напуснат, не могат и да останат. Чакаме „Кралицата на Шеба“ да вземе решение.

– Тя как е?

– Никак не е щастлива.

Той пристъпи в кабинета и затвори вратата зад себе си. Джъстин седеше зад бюрото си. Напрежението, изписано на лицето й, й придаваше суровост, но така на Шоу му се стори още по-привлекателна.

– Разбрах какво се е случило – каза той.

Тя впери очи в Шоу, но зад пронизващия й поглед той забеляза, че суровата й маска е донякъде паднала. Това не беше вече самоуверената жена, която бе видял преди малко. Шоу успя да усети жената Джъстин под външността на Джъстин Бъртън – дъщерята на полицейския шеф.

– Лойд, благодаря ти, че дойде. Имам нужда някой да ми каже, че всичко това ще спре. Какво научи? Не мога нищо да измъкна от когото и да било. Трябва да разбера какво става.

– Хванаха ли някои от хората, които са стреляли тук?

– Някакво десетгодишно момче. Мъртво.

– Мъртво ли? Как така?

– Казват, че мюсюлманите са го видели горе на покрива от другата страна на улицата, на една от сградите на „Ню Лотс“. Стреляло е оттам. Подгонили го. Казват, че побягнало и паднало. Чух един от униформените полицаи да споменава, че вероятно са го хвърлили от покрива. Намерили са пистолет до трупа му.

– Боже мили!

Шоу премести стол до бюрото на Джъстин и седна. В мига, в който се приближи достатъчно, тя стисна ръката му и попита:

– Какво, по дяволите, да направя, Лойд? Не мога да ги оставя да си развяват коня. Не мога да позволя да ме прогонят. Кажи ми какво да направя?

Той постави ръката си върху нейната и се опита да говори спокойно.

– Не го преживявай толкова, Джъстин. Това е само, само…

– Само какво?

– Виж, ти трябва да…

– Тази нощ те стреляха из целия квартал. Какво прави този човек? Ще го залови ли някой най-после? Ще го спре ли? Ти не можеш ли?

– Слушай, Джъстин, той просто се опитва да тероризира хората. Това са глупости. Пълни дивотии. Това, което прави… да раздава патлаци на десетгодишни, говори за отчаяние. Неговите главорези изглежда са се разбягали. Тази вечер хванахме един от тях. Хората от участъка са подгонили друг. Краят наближава.

– И за това използва деца?

– Те му струват по-евтино. По-малко вероятно е ченгетата или мюсюлманите да ги спрат, като ги видят. Съжалявам, знам, че изглежда безумно…

– Трябва да спрем това, Шоу! Опитах се да говоря с баща ми. Той няма да дойде тук. Каза, че не може да си позволи да фаворизира квартала. Каза, че правят всичко, което е по силите им, но никой не може да ми каже нищо. Не знам дали баща ми наистина прави нещо, или просто е толкова безпомощен срещу цялото това безумие, колкото всички нас.

– Не е безпомощен. И ти не си му се обадила, за да разбереш какво прави полицията. Сама разбираш, че всеки, който се е забъркал в това нещо, не е на себе си. Попитала си го, защото си имала нужда от…

– Още нещо. Баща? Не. Просто от някой.

– Да. Ти трябва да се прибереш у дома, Джъстин. Махни се оттук. Поспи малко. Изчакай до заранта и тогава се заеми да преместваш тези жени оттук. Дотогава всичко ще свърши, надявам се.

– Надяваш се?

– Да, надявам се да хвана Арчи Рейнолдс.

– И кога ще стане това?

– Скоро. Повярвай ми, ще стане скоро.

Джъстин извърна поглед.

– Това е лудост. Пълно безумие – промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на Шоу.

– Тогава разкарай хората си оттук.

Тя се обърна към Шоу и почти изкрещя:

– Не мога да преместя толкова лесно четиринадесет жени и единадесет деца за един ден! След като говорих с теб, не се върнах в Манхатън. Върнах се тук и събрах жените. Казах им да не се тревожат, че от утре ще започна да търся друго място. А после, преди още да са си легнали, стрелбата започнала. Сега те са по-изплашени от всякога. Страх ги е да напуснат. Смятат, че в мига, в който излязат от тази сграда, някой ще ги застреля. Страх ги е и да останат и да бъдат застреляни през прозорците, докато се крият тук. Не им е мястото тук, Шоу. Какво да правя? Ако оставя центъра отворен, всичко това ще продължи. Ако го затворя, те печелят. Не мога да гарантирам безопасността на хората тук.

Джъстин говореше толкова рязко, обсебена от гняв и страх, че Шоу се отказа да й отговоря. Пресегна се, хвана я за рамото и я разтърси леко, за да я накара да спре.

Разтърсването я спря за миг и й даде възможност да се съвземе. Но мълчанието позволи на чувствата й да вземат надмощие. Тя издърпа лицето си от Шоу и брадичката й затрепери. Шоу забеляза как една сълза се плъзна от крайчеца на окото й.

Изпълнена с решимост, тя се изправи, стегна се, отстъпи настрани от Шоу и бързо изтри очи. Не искаше да плаче пред него.

– По дяволите – промълви тя. – Какво предизвиках!

Шоу стана и пристъпи към нея.

– Джъстин, недей. Не си го предизвикала ти.

Тя се обърна към него. Усетила загрижеността и добротата му, пристъпи и непресторено сложи ръце на раменете му, сякаш искаше да му благодари. Положи глава на гърдите му и въздъхна.

– О, Господи – отрони тя. Вече се беше предала. Остави напрежението, умората и страха да изплуват на повърхността и даде воля на сълзите си. Позволи на чувствата да се излеят от нея, скрила лице от очите му.

Той я задържа, нежно потупвайки я по гърба. Почувства се неловко, без да е сигурен какво точно трябва да направи, но напълно сигурен, че е готов да направи за Джъстин всичко, което можеше.

Искаше му се да я успокои с присъствието си. Тя имаше толкова нужда от това. Искаше му се да направи подходящото нещо, да й помогне, да я успокои, но тя неочаквано се сгуши в прегръдките му. Той усети допира на стройното й гъвкаво тяло и пълните й гърди, ръцете й, които го обгърнаха, и онова неумолимо красиво лице, прилепено до гърдите му, и не можа да го преодолее. Сексуалното привличане го завладя напълно. Трябваше да положи усилие, за да преодолее порива да я притисне още по-силно и да позволи истинска интимност помежду им. Стоеше изопнат като струна и продължаваше да я потупва по гърба, мъчейки се да запази самообладание и да укроти нагона, макар да си даваше сметка, че беше се стигнало твърде далече.

– Всичко е наред – продължаваше да мълви той. – Всичко е наред.

А тя продължаваше да се притиска в него, прегръщайки го все по-отчаяно. Държеше го толкова здраво, че Шоу не можеше да направи нищо. Изпита внезапен порив да прокара ръце по гърба й и да я погали, а после още по-неочаквано тя изведнъж се успокои, отдръпна се от него и го погледна в очите. Той също се взря в нейните. И после тя леко отметна глава, пристъпи напред и го целуна. Съвсем леко, встрани по устните, но не и съвсем по бузата. Той усети мекотата на пълните й устни с ъгълчето на своите и отъркването на лепенката на лицето й с брадичката си.

Остана неподвижен, оставяйки я да направи това, което искаше. Отвърна на целувката й, само колкото да й даде да разбере, че не е обиден, нито отблъснат. Изглежда бе постъпил правилно, защото тя се успокои и отново отстъпи от него, но лявата й ръка остана на рамото му. Шоу я задържа за лакътя, като не откъсваше очи от нея. Тя явно очакваше да й каже нещо.

– Всичко ще се оправи – промълви той.

– Защо? Кажи ми!

За миг Шоу си помисли, че трябва да й покаже колко уверен е, че Арчи ще бъде озаптен. Колко сигурен е, че мюсюлманите или ченгетата скоро ще го хванат. Знаеше, че думите му можеха да прозвучат съвсем убедително при толкова много сила, съсредоточена срещу Арчи, но дълбоко в себе си осъзнаваше, че това би било лъжа. Разбираше, че Арчи Рейнолдс вече се е обрекъл на съдбата си. Арчи Рейнолдс знаеше, че е загубил „Ню Лотс“. Арчи Рейнолдс знаеше, че скоро ще умре, и поради това разполагаше с едно предимство, с което всеки терорист разполага срещу превъзхождащите го по численост сили. Смъртта вече не можеше да бъде пречка за него и докато се носеше към неизбежния си край, без да се страхува за живота си, Арчи Рейнолдс можеше да причини ужасни беди на всички тях.

Не искаше да я лъже. Но не можеше и да й каже ужасяващата истина. Не искаше да я признае дори пред себе си.

– Снощи се натъкнах на Арчи, но ми избяга. Може да е ранен, може и да не е. Но той вече бяга, Джъстин. Не може да продължи по този начин дълго. Не може. Не и след всичко, което се случи. Така или иначе той е обречен – да умре или да прекара остатъка от живота си в затвора.

– Надявам се всичко да приключи благополучно. Затова те помолих да дойдеш. Не мога да говоря с другите ченгета. Всичко, което те правят, всичко, което ми казват, е заради това, което представлявам аз. Не мога да им се доверя. Имам нужда от теб. Имам нужда да се доверя на някого.

– Можеш да ми се довериш.

– Не го използвай срещу мен.

– Разбира се, че няма.

– И не използвай другото срещу мен.

– Кое?

– Това, което направих преди малко.

– Защо да го използвам срещу теб?

– Защото…

Джъстин се поколеба дали да продължи. Шоу я попита нежно:

– Нима бих могъл да го използвам срещу теб?

– Не знам. Не би било редно.

– Защо?

– Защото не може да…

– Да бъде нещо повече от един миг?

– Да.

– Все пак е чест.

Меките й кафяви очи се разшириха за миг и тя като че ли отново щеше да се разплаче. После отново пристъпи напред и го целуна. Този път леко. По бузата.

– Благодаря ти – промълви.

– Няма защо.

От устните й се отрони дълга въздишка. Тя се усмихна леко и каза:

– А ти продължаваш да се държиш както подобава.

– По-лесно е с подобаваща жена.

– Е?

– Да. Е?

Тя замълча за миг.

– Добре. Аз съм по-добре.

– Хубаво.

Джъстин погали бузата на Шоу и каза:

– Бодеш!

– Нямах време да се бръсна.

Шоу докосна брадичката й там, където брадата му я беше одраскала. Тя не се възпротиви. Изглежда й хареса.

– Съжалявам.

– Недей.

Тя се върна до бюрото си, наметна сако и взе чантичката си.

– Радвам се, че ти се обадих. Мога да ти се обаждам, нали?

– Абсолютно.

– Даде ми добър съвет. Тази нощ няма да съм от полза на никого тук. Ще се прибера да поспя малко и ще се заема с това безумие утре. По-добре през деня, отколкото сега.

– Точно така.

Шоу я изведе от кабинета и я предаде на охраната й. Третият детектив се беше върнал. Тримата мъже станаха, когато тя излезе в приемната. Начинът, по който обкръжиха Джъстин, и поведението им подсказаха на Шоу, че не е нужно да им напомня, че трябва да внимават.

Джъстин отново се беше превърнала в Джъстин Бъртън.

– Да тръгваме – каза тя на детективите.

Насочиха се към изхода. Шоу ги последва до колата й, след което отново потегли към „Кингс Каунти“ с нов товар от чувства и емоции, напиращи в главата му.

Импелитери и Спърлинг бяха точно там, където Шоу ги беше оставил. И Уолтър беше пристигнал.

Минута след като Шоу се присъедини към тримата мъже, една сестра, все още облечена в хирургически дрехи, пристъпи към тях и им съобщи, че могат да се срещнат с доктора. Четиримата я последваха извън чакалнята и тя ги отведе в сектора за следоперационно възстановяване.

Дежурният хирург се стори ужасно млад на Шоу. Но поне говореше английски. Казваше се Фишман. Противно на очакванията Шоу се почувства някак по-уверен заради това, че лекарят на Мейсън е евреин.

Фишман им съобщи, че куршумът е проникнал в левия хълбок на Мейсън под странен ъгъл и е заседнал в подкожната тъкан над лявото бедро. Каза им, че според него изглежда е рикоширал от друг предмет, вероятно на улицата, което обяснява странния ъгъл на проникването му и това, че не е влязъл надълбоко.

– Извадихте ли го?

– Разбира се. Дреболия. Трудното беше докато проверим дали не е засегнат някой важен център.

– И засегнат ли е?

– Не. Нито ребрата, нито стомаха, нито важни кръвоносни съдове и други вътрешни органи, но трябваше да срежем малко навътре, за да го извадим и да прочистим раната.

– Ще се оправи ли бързо?

– Да. Ако се налага да те прострелят, това е много добро място. Вие не носите ли жилетки?

Никой не си направи труд да му отговори.

– Ще се оправи бързо все пак, нали? – настоя Импелитери.

– Стига да не се инфектира раната.

Докторът ги остави. Шоу и останалите влязоха в стаята за възстановяване, за да се видят с ранения си партньор.

Мейсън лежеше неподвижен под болничните чаршафи в сумрачното помещение, пълно с проснати по леглата тъмнокожи тела, медицинска апаратура, миризми на дезинфектанти и болка. Тенът му се беше възвърнал и изглеждаше спокоен, все още под анестезия, след всичко, с което го бяха упоили.

Шоу извика съпругата на Мейсън, Мюриъл, настрани и й описа раната на мъжа й по-подробно дори и от хирурга. Почувства се глупаво. Ранен съпруг, лежащ в болницата, е истинско нещастие за всяка жена, независимо какво й говорят. Шоу й повтори, че Орестъс е добре поне пет пъти, преди да изпита несигурното чувство, че може би му е повярвала. Каза й да не идва тук преди деветдесет часа заранта, тъй като Мейсън почти сигурно щеше да спи дотогава, но знаеше, че тя ще се върне и ще стои до леглото му много преди този час.

Той нареди на Уолтър да остане при Мейсън. Даде му указания как да обясни на Мюриъл защо обичайният контингент полицейски началници, представители на синдиката и разни политически фигури, които обикновено се размърдват, когато бъде застреляно някое ченге, не бива да се допускат вътре. Нямаше представа дали Мюриъл ще разбере това, или сама ще тръгне да се оплаква. Само се надяваше Мейсън да се събуди скоро и да я успокои. Последното, което му трябваше сега, беше изпаднала в истерия съпруга, звъняща на прекия началник на Мейсън или на някой друг.

После Шоу, Импелитери и Спърлинг намериха операционната зала на Рахман и почти се сблъскаха с излизащия от нея също млад лекар. Този лекар беше повече от това, което Шоу можеше да очаква в обществена болница. Оказа се пакистанец. Очевидно беше приключил своята част от работата. Каза на Шоу, че Рахман ще остане под ножа поне още четири часа.

– Прострелян е с куршуми 22 калибър, така че раните не са дълбоки, но тези куршуми предизвикват разкъсвания. Поразяват сериозно кръвоносни съдове, органи и кости. В тялото му има поне шест куршума, ако не и повече. Още не сме ги извадили всичките.

– Ще оживее ли?

– Не знам. Вероятно. Стига ние да не го убием, докато се мъчим да му помогнем.

И докторът се затътри надолу по коридора в операционните си чехли, без да им каже нищо повече.

Шоу разбра, че дори Рахман да оживее, нямаше да бъде вече в състояние да направи нищо повече за тях. Но това нямаше значение. Сега, след като престрелките в „Ню Лотс“ и около джамията бяха приключили, Шоу знаеше, че онези, с които искаше да говори, щяха скоро да се появят. Тъкмо затова беше извикал тук хората си. В този момент искаше да разполага с цялото си войнство.