355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Джон Кларксън » Гангстерски рап » Текст книги (страница 5)
Гангстерски рап
  • Текст добавлен: 3 октября 2016, 20:43

Текст книги "Гангстерски рап"


Автор книги: Джон Кларксън


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 26 страниц)

11.

Лойд Шоу се добра до ремонтираната си плевня, разположена сред фермата от двадесет и пет акра земя в Масачузетс, приблизително по времето, когато първата атака на Сините тапи порази „Ню Лотс“. Пътуването продължи по-малко от три часа, но Шоу вече се бе озовал в друг свят. Вместо кръвопролития и лудница, тук щеше да слуша песента на птиците и полайването на черния лабрадор на старата госпожа Макгъвърн.

Кофеинът, който беше погълнал по време на пътуването си от Бруклин, нямаше никакви шансове да пребори умората ми. Шоу се изтегна и притвори очи. Чувстваше се мръсен и изтощен след нощта, прекарана в участъка, но не си направи труда да си вземе душ или да си смени дрехите. Искаше му се само да си отдъхне малко със затворени очи и да се опита да се освободи донякъде от напрежението, с което го бяха изпълнили събитията от предишната нощ и трудното шофиране. Само след няколко минути заспа мъртвешки и се събуди късно следобед.

Госпожа Макгъвърн – собственичката на двадесетте и пет акра земя около реконструираната плевня на Шоу, беше забелязала пристигането му, но нямаше намерение да му се натрапва. Резервираността й се коренеше в суровия й характер на гражданка на Нова Англия, в бедното й ирландско потекло и осемдесетте й години нелек живот.

Шоу се беше запознал със старата госпожа в една студена септемврийска неделна вечер преди година и половина. В продължение на два месеца преди това, той беше предприемал екскурзии през уикендите, мъчейки се да намери местенце за отдих в провинцията, което да може да си позволи да купи. Да си намери убежище далече от Ню Йорк представляваше втората стъпка от усилията му да подреди живота си, след като напусне НЙПУ. Първата стъпка беше предприел две години преди това, когато започна да реализира една от отколешните си мечти – да се научи да рисува.

През последните няколко години, докато още работеше като полицейски детектив, Шоу бе положил максимални усилия да заживее като човек на изкуството. Почти цялото си свободно време прекарваше в създаване или съзерцаване на изкуство. Записа се на курсове по рисуване в Съюза на студентите художници и прекарваше часове над етюди с човешки фигури в едно ателие в сутерените на Сохо, обикаляше художествени галерии и музеи от единия край на Манхатън до другия. През последната година Шоу най-сетне се бе престрашил да рисува върху платно.

През уикенда, в който Шоу се запозна с госпожа Макгъвърн, той вече беше прекарал съботата и по-голямата част от неделята в обикаляне по места, които или не му се нравеха особено, или струваха твърде много. Преди да потегли обратно към големия град, той реши все пак да се обади на агентката на недвижими имоти. Слънцето се беше снишило на запад, когато спря до един телефонен автомат край магистралата. Остави двигателя на мъркюрито да боботи, защото очакваше разговорът да е съвсем кратък. Искаше само да й каже, че си тръгва, и че ще се върне през следващия уикенд.

Но агентката го помоли да не заминава, преди да е видял още едно място.

– Собственичката току-що се е върнала у дома си и едва сега е чула съобщението ми. Трябва да видите това място, господин Шоу. Мисля, че може да се окаже точно това, което търсите.

Шоу погледна часовника си и реши, че има време да го види.

След три часа погрешни завои насам-натам, мъчейки се да следва указанията на агентката на недвижими имоти, той най-после откри фермата. Беше малка, разположена на края на рядка борова гора. Веднага щом видя плевнята, още преди да е влязъл да я разгледа, Шоу разбра, че я иска. Постройката беше кацнала на поземления имот, заобиколена от три страни с гора, с голямо, открито поле между нея и старата фермерска къща на госпожа Макгъвърн.

Когато приближи с колата, видя, че агентката на недвижими имоти беше застанала пред верандата на собственичката и го чакаше.

– Здравей, Джоан – протегна й Шоу ръка.

Джоан Къмингс беше дребничка жена, която застанала пред него, изглеждаше още по-дребна.

– Здрасти, Лойд. Госпожа Макгъвърн като че ли е склонна да се спогодите. Мъжът й почина преди около четири месеца. Тя обича това място, но има нужда от пари в брой за разходите по завещанието и данъците. Цената я устройва. Не е грабеж, честна сделка е. Сумата е по силите ти. Мястото се нуждае от малко облагородяване, но ти ми каза, че това не е проблем. Хубавото е, че постройката е солидна, с хубаво изложение.

– А лошото кое е?

– Ами, собственичката е малко опърничава. Придирчива е на кого точно ще го продаде.

Шоу сви рамене.

– Ще се държа добре.

– Е, просто бъди себе си. Не мога да кажа какъв точно тип поведение й харесва.

– Окей.

Шоу така и не разбра защо госпожа Макгъвърн му продаде плевнята. Джоан ги представи един на друг, след което ги остави сами на предната веранда и отиде да ги почака в колата си. Старата дама не го покани вътре, създавайки у Шоу впечатлението, че изобщо не го харесва.

Стоеше на входната врата, облечена в мъжки дрехи – шарена фланелена риза, панталони от рипсено кадифе, толкова износени, че резките по коленете се бяха изтъркали, и шведски сандали „Биркенсток“ върху вълнени чорапи.

– С какво си изкарвате прехраната, господин Шоу? – попита го тя.

– Ченге съм.

– Съжалявам, трудно чувам.

Шоу извиси глас, като внимаваше да не си помисли, че й вика.

– Полицай съм. Детектив. Ню Йорк.

– О – каза тя, – значи Ню Йорк?

– Да.

– В ситито?

– Да.

– Женен ли сте?

– Да.

Шоу не й обясни нищо за брака си. Не очакваше Джейн изобщо да се съгласи да дойде тук на село с него, а и не виждаше с какво можеше това да интересува госпожа Макгъвърн. Остави я да си мисли каквото си иска по отношение на брака му.

– Моят мъж почина преди четири месеца – осведоми го тя.

– Моите съболезнования.

– Деца имате ли? – попита тя.

– Не.

– Ах!

Шоу имаше чувството, че това „ах“ беше предназначено да изрази съчувствие, което двамата би трябвало да изпитат един към друг заради общата си съдба да бъдат бездетни, но не изпитваше нужда от съчувствие точно по този повод. Нямаше намерение да й казва, че Джейн отдавна му беше дала да разбере, че не желае деца и че той се бе примирил с това, без да прави почти никакво усилие да я разубеди. Нито пък държеше да сподели, че ако двамата с Джейн бяха станали родители, той никога нямаше да може да спести пари и за най-ниската сума, от която госпожа Макгъвърн се нуждаеше, за да плати данъците по имота.

– Значи търсите си място за почивка през уикендите?

– Да. Засега. Но се каня да се преместя тук за постоянно, когато се оттегля.

– Да се оттеглите?

– Не да се оттегля изобщо от работа. Само от силите.

– От какво?

– От силите. Полицейските сили.

Шоу вече изпитваше желание да се оттегли и от разговора, затова нямаше нищо против, когато госпожа Макгъвърн изведнъж млъкна. Тя само стоеше пред вратата и го гледаше. Повечето хора на негово място щяха да се почувстват неловко пред типичната за Нова Англия хладна резервираност на госпожа Макгъвърн и пронизващия й поглед. Повечето на негово място щяха да се опитат да нарушат настъпилата тягостна тишина, но Шоу разбираше, че мълчанието й се дължи на усилието й да вземе решение. Знаеше, че докато тя не се обърне и не влезе вътре, все още има шанс.

Най-после госпожа Макгъвърн проговори, но не произнесе думите, които Шоу очакваше.

– Носите ли оръжие? – попита тя.

Вместо да избухне „А вас какво ви интересува това, по дяволите?“, Шоу отговори простичко:

– Да.

– А това редно ли би било тук, в Масачузетс?

– Не мисля, че би създало някакви проблеми.

Тогава тя махна с покритата си със старчески петна ръка, сякаш искаше да признае, че въпросът й е бил глупав. Погледна към плевнята и после отново към Шоу.

– Е, добре. Можете да огледате мястото. Постройката е стабилна. Мъжът ми беше започнал да я подновява. Така и не я довърши, но си има инсталация, нов покрив и всичко останало. Предполагам, че вие разбирате повече от тези неща. Той не искаше да се мяркам там, докато ремонтираше. Ако я харесате, говорете с Джоан. Тя знае цената. Предполагам, че ще се попазаря малко, понеже така си е редно, но не много. Искам парите да бъдат внесени в банката. Джоан ще ви помогне за това.

Пазарлъците отнеха една седмица, и уреждането на необходимите документи и бордерото от банката още два месеца. Така Шоу се сдоби със свой личен, безопасен рай.

От този момент нататък той зачака с още по-голямо нетърпение пенсионирането си. Остатъкът от спестяванията си и повечето си свободно време употреби, за да довърши подновяването на едновремешната плевня. Но сега по всичко изглеждаше, че последната му година служба в полицията ще се окаже най-тъжната.

Когато се събуди от дългата дрямка, той свали дрехите си, които все още миришеха на барут и цигарен дим, изкъпа се, обръсна се и дълго три зъбите си с четката. След като усети тялото си чисто, се постара да прочисти и ума си от всякакви мисли, свързани с живота му, посветен на полицейската служба.

Облече удобните си омацани с боя домашни дрехи, зареди компактдиск плеъра и прекара няколко минути, седнал безгрижно, зареял поглед към слънцето, което бавно се снишаваше зад върховете на боровете и планинските възвишения в далечината. После си сипа едно двойно „Джак Даниълс“ с лед, отпи първата глътка, за да премахне миризмата на зъбна паста в устата си и се залови да полага мазки върху платното, което беше оставил недовършено върху статива, разположен на открито, така че да улавя променящата се дневна светлина, струяща от втория етаж на подновената плевня.

В следващите два дни заниманията на Шоу в общи линии си останаха същите. Към обичайното питие, рисуването и музиката добавяше само закуска и по-стабилна храна от време на време, както и разходки из околността. Понякога спеше в леглото си. Друг път просто си седеше на стола, взрян в играещата светлина на гаснещия ден, и подремваше.

Щеше да бъде самото съвършенство, стига да го правеше по своя воля.

12.

Арчи Рейнолдс се обърна към Уилямс Белилката и каза:

– К’во е това? К’во казваш, че трябва да знам, старче?

Белилката махна с ръка на Арчи да се върне до прозореца.

– Виждаш ли онази дама ей там, сред бъркотията?

Арчи надникна навън. Ченгета и персонал на Спешната медицинска служба сновяха около жертвите на нападението. Сред униформените, пращящите радиостанции и мигащите буркани на линейките и полицейските коли, той различи някаква млада чернокожа жена, облечена в тъмносин делови костюм и бяла блуза. Ръстът й почти съответстваше на обкръжилите я мъже и внушаваше респект. Въпреки сложната ситуация, няколко от полицаите се бяха съгласили да отговорят на въпросите й. Арчи можеше да се закълне, дори от прозореца на четвъртия етаж, че тя привличаше вниманието им.

– Коя е тая устата кучка? И защо ония ченгета плямпат с нея, мамка им?

– Щот’ оназ устата кучка е дъщерята на шефа на полицията.

– Айде бе! – извърна глава Арчи.

– Истина е.

– Какво, по дяволите, прави тая тук, в „Ню Лотс“? – погледна отново надолу той.

Старецът посочи в далечината.

– Виждаш ли онази редица от постройки, дето ги сглобяват ей там?

– Какво? Ония полуготовите ли, дето ги стоварват върху празните парцели?

– Да, използват ги за временни класни стаи и такива ми ти работи.

– Кои?

– Това е някакъв приют за бездомни жени и деца. Тя го ръководи.

– Тя ли?

– Аха.

– За жени? К’ви жени? Тук няма такива, освен куп безполезни дрогирани кучки и курви.

Арчи се отдалечи от прозореца, клатейки глава и говорейки по-скоро на себе си, отколкото на стареца.

– Ще видя аз тази работа.

– Какво ще видите?

– Защо разчистват точно сега това място?

– Щот’ тя е тук ли?

– Ти как мислиш?

– Не знам. Може и така да е.

– Ама какво, мамицата му, смята да прави тази в „Ню Лотс“ бе, човек?

– Предполагам, че си представя, че прави нещо добро тук. Създава си репутация, един вид.

– Да си прави доброто в нейния шибан квартал и да не ми мъкне задника на Чичо Том тук, за да се бърка в моите работи.

Белилката отново извърна очи към прозореца. Пет секунди по-късно той чу как входната врата се затръшна и Арчи изчезна, без да каже нито дума повече.


След малко Арчи прекоси улицата зад комплекса и застана пред полуготовите конструкции, които старецът му беше посочил. Бяха прости, едноетажни панелни блокове, стоварени в празен, покрит с останки от зидария парцел. Бяха подредени и свързани от край до край, образувайки дълга, тясна постройка. Пред тях, огромен надпис някак си помпозно известяваше: „ОБЩИНСКИ ЦЕНТЪР ЗА ГРИЖИ, ПОДСЛОН И СОЦИАЛНИ УСЛУГИ. ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР ДЖЪСТИН БЪРТЪН“.

Арчи зяпа изумен надписа в продължение на няколко секунди. После погледна през рамо към полицейските коли и линейките, струпани на мястото на стрелбата. Взря се през колите и персонала към комплекса „Ню Лотс“, после отново извърна очи към общинския център на Джъстин Бъртън. Изплю се веднъж на уличната настилка и се запъти в противоположна посока.

Беше разбрал кои са враговете му. И докато обикаляше фасадите на комплекса, вече си беше съставил план как да се разправи с всички тях.


Когато Арчи стигна до страната на комплекса откъм Ню Лотс авеню, той прекоси улицата и влезе в пивницата, за която беше споменал на Белилката. През това време беше видял, че дъщерята на полицейския шеф, Джъстин Бъртън, беше приключила събеседването си с полицията и се бе върнала в своя Общински център за социални грижи. Беше разбрал също така, че пред комплекса лежат простреляни още двама от работниците и беше гледал достатъчно отблизо здравеняка с военно облекло и мюсюлманска шапка, за да може да го разпознае по-късно.

Вътре в пивницата Арчи взе телефона на бара. Докато набираше първия номер, той мърмореше под нос:

– Мамка му, този шибан драйв-бай ще ви се стори като пикник в сравнение с това, което ще ви спретна следващия път.


По същото време, от другата страна на улицата, Рахман Абдул Х беше приключил с телефонните обаждания.

Леон Блум го видя, отдели се от групата, струпана около загиналия работник и пристъпи до Рахман толкова бързо, колкото късите му дебели крака му позволяваха.

– Какво, по дяволите, беше това? – просъска той.

Рахман погледна Блум, присвивайки очи и каза:

– А ти как мислиш? Ответният им удар заради снощи.

– Снощи трябваше само да ги сплашите.

– Ей, смяташ ли, че биха направили това, ако не сме ги поразтърсили? Но няма да е лесно наистина да им дадем да се разберат.

– Лесно! И ти ми говориш за лесно. Мислиш ли, че ще ми бъде лесно сега да намеря някой, който да се съгласи да работи тук? Кой ще рискува да дойде да го убият, докато поставя тази проклета ограда? Не мога да го допусна.

– Недей да ми крещиш, господин Блум. Ако искаш да напуснем, кажи ми го още сега. Това е само началото.

– Да напуснем? Вие създадохте тази бъркотия и сега искате да…

Рахман неочаквано сграбчи Блум за реверите на сакото и го дръпна настрана от другите, почти повдигайки го от земята. Надвеси лицето и заговори меко, но напрегнато.

– Казах ти да не ми крещиш, господин Блум! Не искаш хората да научат за бизнеса ни, нали?

Блум преглътна и си пое дълбоко въздух.

– Не, не искам. Съжалявам. Извинявам се. Но това не можем да го допуснем.

Рахман бавно отпусна хватката си, но задържа лицето си близо до това на Блум.

– Всеки мъж, жена или дете в „Ню Лотс“ живее в опасност. Заблуден куршум може да убие който и да е от тях, почти по всяко време на денонощието. Не всеки е под закрилата на МС-2. Не ние сме поставили тези хора в това положение. Това е война, господин Блум. Разбираш ли? Не ми се прави на невинен или на изненадан. Знаеш чудесно, че тук ще загинат още хора, преди всичко това да свърши. Така че или им обръщаме гръб, или ще се погрижим да докараме нещата до добър край. Кажи ми още сега, ако искаш да напуснем. Не си и помисляй да се изтегляме след това.

– Можеш ли да се справиш с това, Рахман? Можеш ли да се оправиш с тези животни? С тези убийци?

– Смяташ ли, че някой друг може?

– Не знам.

– Ние ще се справим с тях. Те ще се научат, господин Блум. Ще научат, че ако пролеят и една капка от нашата кръв, ние ще пролеем реки от тяхната. Ще се научат, и още как!

– Тогава прави каквото знаеш. Само действай.

Блум обърна гръб на Рахман и тръгна към изхода на „Ню Лотс“.

Рахман погледна към двамата си пазачи и мина покрай мъртвия работник. Някой го беше покрил със зелено палто. Червено петно кръв вече бе избило през плата. Рахман си даде сметка, че никога не беше разбирал защо всъщност хората покриваха телата на мъртвите. От уважение? Или просто защото живите не искаха да виждат лицата на мъртвите? Помисли си, че е много по-добре човек да ги гледа в лицето, независимо дали са приятели, врагове или просто непознати.


На отсрещната страна на улицата Арчи приключи с телефонните обаждания и пристъпи към Оскар, който стоеше на прага на пивницата и наблюдаваше ченгетата и медицинския персонал. Застана до кръчмаря, който следеше спокойно сцената отвъд улицата.

– Мързеливи шибалници! Като че ли там няма нищо друго, освен мъртво месо. Никой не му пука да побърза да откара ранените в болницата.

Арчи се върна в кръчмата.

– Окей, Оскар. Ще ида да дремна малко в склада. Когато дойде Реджи, кажи му да ме събуди около обед. Направи ни сандвичи. И никакви колбаси и сирене. Искам пуешко с пшеничени хлебчета. Разбра ли?

– Да.

Оскар са върна на бара, чудейки се как шефа му може да спи след всичко станало.

Арчи се извърна през рамо и му извика.

– И днес няма да движим нищо, освен бакалски стоки, разбра ли?

Оскар вече беше напъхал запаса кокаин на прах в тайника в пода зад бара. Знаеше, че скоро тук щяха да се изсипят ченгета и да задават въпроси, ако не за друго, то поне да пият кафе. Когато си представеше ченгета в кръчмата, Оскар получаваше киселини в стомаха. Той се пъхна под бара и затърси шишенцето с пепто-бисмол.


Рахман не изявяваше по-голямо желание да разговаря с полицията, отколкото Оскар. Той стигна до мястото, където стояха двамата му охранители, и им махна с ръка да го последват. Отведе ги настрани, при Ямата. След като останаха сами, той ги наблюдава няколко секунди, за да прецени в каква степен двете нападения в движение им се бяха отразили.

Единият от охранителите, нисък, набит младеж, едва осемнадесетгодишен, стоеше прегърбен, забил поглед в земята и пъхнал ръце дълбоко в джобовете на униформеното си яке на служител на МС-2. Не показваше външни признаци на страх, но Рахман почувства, че ако имаше възможност, щеше веднага да се махне от „Ню Лотс“ и никога повече нямаше да се върне.

Нито един от двамата не беше мюсюлманин. Бяха просто чернокожи мъже, търсещи някаква работа. От „легитимните“ хора, които Рахман използваше в своя редовен охранителен бизнес.

Рахман стоеше близо до тях, за да може да им въздейства със силата на физическото си присъствие. Не толкова здравото мускулесто тяло на Рахман ги плашеше, колкото изражението му. Той винаги изглеждаше готов за мигновен светкавичен удар или изстрел. Когато не гледаше някого, ръмжеше. Заговореше ли, първо се постараваше да прикове поглед в този, на когото говореше.

Докато Рахман стоеше пред тях, на никой от двамата охранители и през ум не му минаваше да избяга.

Той им заговори, но се съсредоточи върху по-младия охранител.

– Спокойно, живи и здрави сте. Всичко свърши.

Изчака за отговор, но никой от двамата не реагира.

– Аллах бди над вас. Не ви улучиха. Справихте се, нали? Нали?

Рахман се взря настойчиво в тях, докато не кимнаха.

– Вие бяхте изправени пред злото. Ала Аллах ви защити. Вие сте благословени. Той ще продължи да ви закриля. Направихте добро дело. И доброто ви очаква. Не му обръщайте гръб.

Зъбите на по-младия охранител престанаха да тракат, когато той заговори, но гласът му трепереше от страх. Явно още беше в шок.

– Не мога да се справя, господин Рахман. Моите уважения, но приех тази работа само щот’ мама все ми натяква да си намеря нещо. Знам, не си е мислила, че ще стрелят по мен…

– Всичко свърши – прекъсна го Рахман. – До края на седмицата ще седите в бронирана будка за охраната. Ето там. Зад желязна ограда. Никой няма да може да се приближи до вас, освен ако не натиснете бутона, за да го пропуснете. Ще има и телефон. Телефон за всичко, което може да ви потрябва. Няма да ви се налага да излизате. Тук ще бъдете в по-голяма безопасност, отколкото у дома.

– Ами тогава ще се върна, когато построите оградата и будката – рече другият младеж.

Рахман пристъпи към по-възрастния от двамата.

– Не – изрече категорично той. – Това да го изхвърлите от главите си. Не бива да позволите на злото да ви надвие. Трябва да си спечелите правото да бъдете тук. Ще бъдете защитени и ще получавате чисти честни пари за добре свършена работа.

По-младият охранител погледна към по-възрастния си колега, изчаквайки да види дали ще се осмели да спори с Рахман. По-възрастният обаче се държеше така, все едно че младежът изобщо го нямаше. Той поклати глава и се извърна, без да отговори.

Рахман го остави да се отдалечи, осъзнал, че вероятно вече го е загубил, но не искаше по-младия да се поддаде на страха си.

– Престани да се тревожиш – каза му той. – Ти си под закрилата на правоверни. На мъже, които са готови да дадат живота си заради теб и други като теб. Наши хора. Стрелци. Кой друг ще направи такова нещо за теб?

По-възрастният охранител се обърна към тях и каза:

– Не виждам никакви такива стрелци наоколо.

– Тогава остани тук, изчакай и ще ги видиш. На път за насам са. Остани тук и си върши работата. Не позволявай на враговете да те уплашат и прогонят. Не им позволявай да ти отнемат работата. Обещавам ти, ще бъдеш в безопасност. – Рахман изгледа последователно и двамата. – Идете и застанете ето там, на входа. Поговорете с полицията. Кажете им какво сте видели. А после си изкарайте смяната. Моите хора вече са на път.

Двамата охранители се отдалечиха, изпълнявайки указанията на Рахман. Рахман изобщо не се заблуждаваше, че ще духнат при първа възможност, макар че засега не бяха свалили якетата на МС-2.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю