Текст книги "Гангстерски рап"

23.

Лойд Шоу напусна офиса на Рахман и постоя на Ню Лотс авеню, докато не мерна едно раздрънкано такси. Возенето до Седемдесет и трети участък отне пет минути. Той бързо намери кабинета, предназначен за екипа му. Трябваше да им отделят два пъти по-голям кабинет, но не протестира, защото знаеше, че петимата рядко щяха да бъдат вътре по едно и също време.

Всички вече го чакаха.

Четирите бюра в кабинета им бяха долепени едно до друго, оформяйки остров по средата на квадратното помещение, боядисано в пепеляв цвят. Имаше също така четири телефона, кантонерка, една дълга маса до стената. Нямаше прозорци. Стандартна обстановка.

Новият участък заемаше едно старо рухнало помещение, минало основен ремонт, което ченгетата, работещи в него, обикновено наричаха „лайнарника“. В Седемдесет и трети участък водопроводът работеше, осветлението беше прилично и имаше място за паркиране. Щеше да свърши работа.

Уолтър Уонг се бореше с подреждането на струващата двадесет хиляди долара електронна апаратура върху дългата маса, поставена до стената срещу вратата на пълната стая. Останалите седяха и го гледаха.

– Уолтър, изглежда си получил всичко, което ти трябва – каза Шоу.

– Да.

– Взе ли и другите неща?

– В колите са.

– Намерил си всичко от списъка?

– Да.

– Къде са колите?

– На служебния паркинг. Ключовете са на стената.

Уолтър се пребори със седемнадесетинчовия монитор на масата, вмествайки го между един скенер, факс машина, изправено ЦПУ, лаптоп компютър, кабели, захранващи жици и регулатори на напрежението. Шоу го остави да си довърши работата. Всеки от останалите си беше заел място. Шоу зае бюрото срещу Орестъс Мейсън. Джеймс Спърлинг и Тони Импелитери седяха един срещу друг на съответните бюра. Така, съвсем импровизирано, се бяха разпределили на партньори.

– Добре дошли в Браунсвил, момчета.

Никой не си направи труда да му отговори.

Импелитери се беше облегнал на стола, вдигнал крака върху бюрото. Беше навлякъл обичайното си облекло на неуниформено ченге – черни джинси и фланелка, кашмирен пуловер с отворена яка и златен синджир.

Спърлинг седеше неподвижен и безизразен. Приличаше на застаряващо учениче от подгответо в спретнатите си, поизтрити жълто-кафяви панталони, мокасини, синя, разкопчана на врата риза от оксфорд и син блейзър.

Мейсън поддържаше стил, присъщ на старши детектив – спортно сако на тънки райета, вратовръзка, спортен панталон и леки обувки с внушителни размери.

Стилът на Шоу беше някаква смесица между този на Спърлинг и Импелитери. Носеше черни джинси и поло.

Уолтър Уонг предпочиташе по-различен стил. Той носеше евтин и неотговарящ на размерите му костюм „Брукс Брадърс“, евтина обикновена бяла риза и вратовръзка, която като че ли му я беше купил някой друг с по-изискан вкус. С нейния преливащ се десен от правоъгълни кафяви шарки, редуващи се от тъмношоколадово до медно, тя се стори на Шоу доста стилна. Дори му хрумна да попита Уолтър откъде я е купил, но си го спести.

– Така, да се залавяме за работа. Целта на играта е да лишим колкото се може повече Сини тапи от комисионната. Дотук сме наясно, нали?

Всички кимнаха.

Шоу издърпа една страница, която беше взел от папката на Де Лука и я залепи на стената.

– Това е списък на дванадесет задника с техните нюйоркски лични номера. Де Лука и хората му от Отдела за досиета на криминално проявените и членовете на банди са ги идентифицирали като хора на Сините тапи. Списъкът не е пълен. По техни изчисления, активните членове трябва да са някъде между тридесет и пет и четиридесет. Но както казах снощи, ние се ограничаваме до водачите.

Шоу извади комплект арестантски снимки, които Конклин му беше осигурил от Бюрото за криминална идентификация и от фотографския отдел, все от Първи полицейски. Започна да ги лепи на стената до списъка.

– От цялата дузина, тези са главатарите. Искам първо тях. Отрежеш ли главата, тялото загива. Очевидно трябва да хванем онези, които можем, но тези типове са първите.

– Номер едно, Арчи Рейнолдс. Известен също като Арчи Ар. Шефът. Според това, което се знае от разпитите на мюсюлманите, той е застрелял двамата охранители извън комплекса миналия петък и е устроил засадата. Не мисля, че някой го е чул или видял оттогава. Покрил се е някъде, след като е разнебитил Общинския център.

– Номер две, Реджинал Уилсън, известен още като Реджи Шантавия. Помощник-главатарят. Управител. Очевидно един от тримата управители. Нищо не знам за него, но разполагам с арестантското му досие и снимки. Прилича ми на обичайния гангстерски тип. Не съм виждал млади чернокожи бандитчета с толкова щръкнала коса като неговата. Като че ли прическата му е направена от същия тип, който е фризирал Ал Шарптън. В досието му пише, че има проблем с речта, силно заеква. Това ще ни помогне да го идентифицираме по-лесно.

– Номер три, Елард Уоткинс, улично име „Гирата“, щот’ тренира тежести. Този тип е над сто и двадесет кила.

– Прилича ми по-скоро на сто и шестдесет – апострофира го Импелитери.

– За него нямам много данни – продължи Шоу. – Все още не разполагам с досието му. Сигурен съм, че го знаят на улицата.

– Номер четири, Роналд Дженкинс…

Мейсън го прекъсна:

– Преди десет минути получихме съобщение за него. Идентифицирали са останките му. Той е един от изгорелите при пожара в сервиза.

– Вече са го идентифицирали?

– Всички са оправили, с изключение на един. Изпращат ни това, с което разполагат. Шефът си знае работата.

– Предполагам. Е, значи един по-малко, за когото да се притесняваме. Разбирам, че сред останалите девет няма никой от тези, които търсим.

– Засега не – каза Мейсън.

– Може би последната купчина изгорял боклук ще се окаже самият Арчи Рейнолдс.

– Не залагай на това, Тони – не пое шегата Шоу. – Окей, новият номер четири, Мелвин Браун, уличен прякор Мели Мел или Мърльо Мърл, или някаква такава глупост. Един от трепачите. Вероятно човекът, който е отговарял за нападението с колите.

Шоу се върна при бюрото си.

– Според Де Лука, това са главните фигури в наркобандата. Както казах, бандата не е много голяма, членовете й са изключително гадни. Те не преговарят. Просто стрелят. Поради това другите тайфи стоят настрана от тях и те до голяма степен държат Браунсвил под контрол. „Ню Лотс“ е най-голямата им операция.

Импелитери го прекъсна, плъзгайки друга снимка и арестантски лист на Шоу.

– Преди да дойда, говорих с един приятел в отдел „Банди“. Това е копие от личната му папка, така че не сме го получавали от него. Сложи този задник на стената. Името му е Санчес. Още един от трепачите. Произлиза от доминиканските им снабдители. Действа самосиндикално, но явно е прикачен към групата.

Шоу стана и прибави снимката и листа на Санчес към останалите.

– Добра работа. Кармен Санчес.

– Не знаят много неща от биографията му, освен че е претрепал около дванадесет души – продължи да обяснява Импелитери. – Източникът ми каза, че когато някой сгафи, снабдителите му го посочват, за да се погрижи за него. Бих казал, че моментът сега е точно такъв.

– Къде живее? – попита Мейсън.

– В Бронкс. Така смятат. Когато не е извън града.

– Тогава какво? – попита Мейсън. – Крие се по островите?

– Точно. В Доминиканската република.

– Някакви заповеди за арестуването му? – попита Шоу.

– И то какви! Федерални и щатски. И двете за убийство.

– Добре. Ако той е палачът, бих допуснал, че ще го привикат за това. И бих допуснал също така, че няма просто така да се изнижат и да оставят тези мюсюлмани, след като са им подпалили мястото с хората от бандата вътре. Ще ударят в отговор. Искам да ги разкарам, преди да им се отдаде тази възможност.

Шоу се върна при бюрото си срещу Мейсън и седна, отвори бележник и започна да си записва нещо.

– Окей, една секунда да се организираме малко. Нека да ви задам няколко въпроса, момчета. Първи въпрос. Уолтър, намерил ли си заповеди за арестуването на някой от тези типове?

Уонг престана да намества кабелите и отвори някаква папка. Докладва документите си по случая, преглеждайки страница по страница. Шоу забеляза, че Уонг беше напълно погълнат от заниманието си. Говореше по-скоро на себе си, отколкото на останалите, докато поглеждаше различните разпечатки, които беше събрал.

– Нищо за Арчи Рейнолдс все още. Успях да прегледам само две бази данни в мрежата на Федералната прокуратура. Само щатската и градската, дори не всички съдилища. Все още предстои да прегледам заповедите на окръжния прокурор, МПС, външни агенции, искам да кажа, нали ме разбирате, имах само два часа, а през повечето време не разполагах и със свободен терминал. Дори не успях да се свържа с извънщатската мрежа. Но имам един свестен човек, с когото се познаваме, така че посъбрахме с него нещичко…

– Знам, знам, едва сега започваш, но какво намери все пак? Каквото и да е?

– Окей, имам нещо за тоя тип, Шантавия… Реджинал Уилсън, и за дебелия, Елард Уоткинс. Все още нищо за Мелвин Браун, макар че тъкмо бях започнал с него. Разбира се, нищо за този Санчес, но вече имате материал за него, което е добре, щот’ в този шибан град има поне един милион Санчевци.

– Какво? Сякаш тук няма един милион Браунови? – сряза го Импелитери.

– Да, много време отнема.

– За какво са обвиненията, Уолтър?

– А, чакай да погледна. Реджинал Уилсън има едно за притежаване и продажба на забранени вещества…

Импелитери възкликна:

– Бинго, седем срещу петнадесет.

– Друго какво?

– Няколко условни присъди за дреболии.

– Нещо за другите типове.

– Имам нещо за Елард Уоткинс. Изнасилване.

Импелитери подсвирна.

– Изнасилване? Дебел, сто и шестдесет кила шибалник излиза и изнасилва някой?

Мейсън промърмори:

– Предполагам, че ако ти тежеше толкова, това щеше да бъде единственият начин да го направиш.

– Но как изобщо е могъл да изнасили някого? Сигурно не може да си намери пишката между сланините.

– Окей, Импелитери, дай да прескочим тези подробности, ако не възразяваш. Изнасилване ще свърши работа, благодаря, Уолтър. Това ли е?

– Засега.

– Окей, някакви предпочитания кой кого иска? – попита Шоу.

– Аз му хванах нишката, така че предлагам двамата със Спърлинг да потърсим Санчес – каза Импелитери.

– Окей, но изглежда, че той едва ли е на наша територия в момента. Избери си някой от другите двама: Реджи Шантавия или Уоткинс.

– Аз ще поема Шантавия. Да взема да гръмна някой сто и шестдесет килограмов смукач и да гледам как му се влачи хернията. Как ли пък не!

– Правилно – каза Спърлинг.

– Ей! – възкликна Импелитери. – Човекът на едната дума проговори! И когато проговори, казва самата истина.

Спърлинг не отвърна на комплимента.

– Окей, Мейс – кимна Шоу. – Ние с теб ще се погрижим за тежката категория.

– Няма проблем. Не го виждам да бяга много бързо.

– Добре, момчета, знаете упражнението. Намираме им колите, намирате им мацките, бившите им гаджета, намирате майките им, дечицата, къде обичат да киснат, купувате им бензина, правите им сутрешното кафе и ги изаквате, давате им илачите, изпирате им прането, каквото е там. Просто ги намирате. А ако не можете да намерите хората в челото на списъка, намирате другите. И ако намерите някой от другите, използвате го, за да намерите тарторите. Но…

– Какво „но“? – изгледа го Импелитери.

– Това е важно. Когато ги намерите, докарайте ги в този участък и ги задръжте тук. Не ги вкарвайте в Централния регистър, докато не съм приключил с тях. Не позволявайте на сержанта на регистрацията или на някой нощна смяна да ги откара в Централния, докато аз не се разпоредя. Не искам тези типчета да ми се измъкнат през въртележката и отново да излязат на улицата. Искам да ги зачисля на някой, който да ги държи здраво заключени, поне докато ги изправят пред съда. Не искам никой от тези смукачи да се измъкне. Хващаме ги и ги държим. Ясно?

– Ако ги застреляме, няма да ни притесняват никакви въртележки.

– Това не съм го чул, Импелитери.

– Добре де, аз пък не съм го казвал.

– Уолтър?

Уонг се беше навел под масата и търсеше жака на телефона си. Той измъкна глава:

– Да?

– Слушай ме малко. – Шоу се обърна към останалите. – Уолтър е осигурил по един клетъчен телефон за всеки екип и по една радиостанция за всеки от нас. Запишете телефонния номер на този кабинет. Уолтър, ти ще бъдеш центърът за комуникация. Ако не можем да се свържем помежду си, ще се обаждаме на теб. Разбра ли?

– Да.

– Останалото е в колите?

– Да.

– Радиостанциите настроени ли са на собствена честота?

– Да. Не я променяйте.

– Сигурно един милион пакистански таксиджии са на същата вълна – каза Импелитери.

– Не. Няма начин – каза Уолтър.

– Така, момчета, когато влезем в ефир, използвайте само първите имена.

– Мамка му, какво ти беше първото име, Шоу?

– Лойд, Антъни.

– А на Мейсън?

– Орестъс.

– Ох, сякаш тия имена няма да лепнат на ухото на някой. Тони и Джеймс, няма проблеми, но като чуе някой Орестъс и Лойд в ефира? Забрави.

– Добре, добре, просто използвайте шибаните ни инициали или нещо такова. Все ми е тая. Гледайте само никой в участъка да не знае кои сме ние и какво правим навън. Уолтър, докато ни няма, заеми се с онези тримата от Сините тапи. И после се заеми със списъка. И с всички други имена, които ти подадем.

– Скапана работа. Ще кисна тук цяла вечност.

– Напълно си прав. Не очаквай да се прибереш вкъщи, освен за да си облечеш чисти дрехи. Всъщност, няма да е зле да си донесеш тук дрехи за смяна и самобръсначка. И не е необходимо да е на всяка цена костюм, човече. Отпусни малко. Никой от нас няма да има свободно време, докато тая работа не приключи и Де Лука не каже край. Имаш ли всичко необходимо тук за издирванията си?

– Да, не се налага да ходя до Централния отдел. Имам си свой модем и кодовете, за да вляза в Централния оттук. Но не казвайте на никого. Не е много редно.

– Да, добре де, това е първото от многото не много редни неща, които предполагам, че ще се наложи да извършим. И не забравяй да ни държиш в течение за боклуците.

Импелитери вдигна ръка:

– Въпрос.

– Какво?

– Имаш ли някакви пари? Ще ни трябват.

Шоу знаеше, че Импелитери е прав. Това беше най-голямото нещо, което беше поискал от Конклин и изглежда се оказа най-лесно за осигуряване. Шоу измъкна пачка употребявани стодоларови банкноти.

– На всеки екип по дял.

Той подаде куп банкноти на Импелитери.

– Това е приказка, шефе! Сега вече можем да направим едно-друго навън, нали, Спърл?

– Използвайте ги разумно – каза Шоу. – Всяко пени!

Уонг изчурулика отстрани:

– Ей, а моят дял къде е?

Шоу му подхвърли една банкнота.

– Ето ти сто за храна. Импелитери, дай му още сто.

– Майната му.

Уонг се намръщи. Импелитери се засмя.

– Ей, само се бъзикам бе Кунг Фу. – Подаде му банкнота. – Това ще ти стигне за „чоу мейн“ за цялото време. Радвай се.

– Да ти го начукам, стиснато ’талянско копеле.

Уонг беше изплюл оскърбителния епитет толкова бързо, че издаде прикрития си китайски акцент. Беше се впрегнал. Всички се разсмяха, включително Импелитери.

– Точно така, Уолтър – каза Шоу. – Не му давай да се ебава с теб. А сега пусни вълшебните си азиатски пръстчета да потанцуват по тази клавиатура.

Мейсън вдигна ръка.

– Още нещо.

– Какво, Мейс?

– Като стана дума, ами останалите в участъка? Тукашните ще ни се пречкат ли? Какво знаят те? Какво се очаква да правят?

– Не знам. Не мога и за това да мисля. Искам да свършим с това нещо преди някой друг да започне да се мотае около нас.

– Късмет – промърмори Импелитери.

Шоу се обърна към другите:

– Забравете за хората от участъка. Забравете за всичко друго в живота ви, освен за копелетата от Сините тапи. Хванете главните колкото може по-бързо, и дребните риби, докато разработвате тарторите. Който излови най-много Сини тапи, печели. Изобщо не ми пука как ще го направите. Изобщо не ми пука, ако след три месеца арестите ви не издържат. Искам тези типове заключени. Искам имена. Измъкнете ги от тези задници, измъкнете ги от връзките си, измъкнете ги отвсякъде, откъдето можете.

– Може ли един въпрос, Шоу – проговори Спърлинг най-сетне.

– Да.

– Не е ли най-важното да доведем тук главния им?

– Арчи Рейнолдс? Да.

– Е, ако тръгнем с неговите помощници, управители и бойни тартори, това ще изпрати господин Рейнолдс в някоя дълбока дупка, където няма да можем да го намерим. Или ще го накара да побегне.

– Не мисля, че този тип обича да се крие в дупки.

– Изглежда е станал доста кротък, след като мюсюлманите прецакаха приятелите му – намеси се Импелитери.

– Може би. Или може би заседава някъде със своите снабдители и биячи и замисля следващия си ход. Или може би търси начин да задвижи бизнеса на някое друго място и после да се върне, за да се разправи с мюсюлманите. Това наистина няма значение. Засега тръгваме за всеки, когото можем да докопаме. Ако го изровим някъде и го заковем, чудесно. Ако духне и се скатае в някой друг щат, също не е лошо. И в двата случая ще спре да трепе хора тук.

– Аз бих предпочел да хвана тъкмо този човек – рече Мейсън.

– Аз също. Но едно нещо искам да запомните всички: тази банда е в бойна готовност. Във война са. Може би вече са се прикрили някъде. Или най-малкото ще внимават да не се показват много по улиците. Но когато наистина ги намерите, а аз знам, че ще ги намерите, гледайте адски добре да се пазите. Първото нещо, което ще направят, е да стрелят.

– Майната им – каза Импелитери. – Стрелят ли първи по мен, ще се измъкнат на куково лято. И запомни едно, Шоу, никой няма да сбърка мен и Спърлинг с черните мюсюлмани. Ти по-добре гледай партньора ти да не се мотае с кафтан и фес.

Мейсън в това време преглеждаше папката на Де Лука, сложил очила за четене. Той се извърна към Импелитери и го изгледа над очилата, кацнали на носа му.

– Ей, ей, Импелитери!

– Какво?

– Аз съм баптист – смъмри го Мейсън.

Стана ясно, че повече няма да търпи неуместното остроумничене на Импелитери.

Но тактът и умереността съвсем не бяха в природата на италианеца. На излизане от кабинета той се обърна, вдигна юмрук и с патос изрече:

– Смело напред, братко! Хайде, Спърлинг.

Шоу и Мейсън ги изгледаха, докато излизаха, след което Шоу попита Мейсън:

– Имаш ли копие от заповедта за арестуване, която Уонг е намерил за Уоткинс?

Мейсън вече я преглеждаше.

– Там се споменаваше някакъв адрес – напомни му Шоу. – Може би да започнем от него?

– Ти по-добре измисли нещо по-умно – отвърна Мейсън.

– Да, прав си. Мисли и ти. Но все с нещо трябва да започнем. Изчакай само секунда да видим как е при Уолтър.

– Уолтър?

– Да?

– Колко време ще ти трябва, докато се настроиш?

Уонг вече чукаше по клавиатурата и плъзгаше мишката по плота. Шоу чу звуците, характерни за модемите, когато установяват връзка. Уонг почти опираше екрана и лицето му беше придобило отнесения израз на компютърен маниак. Той заговори на Шоу, без да се обръща.

– Вътре съм.

– В кое?

– Полева помощна терминална мрежа.

Мейсън и Шоу се спогледаха.

– Мейс, ти знаеше ли какво означава съкращението ППТМ?

– Знаех за ТМ – отвърна Мейсън. – Но другото го чувам за пръв път.

– Така ли е, Уолтър?

Уонг отвърна със самодоволна усмивка.

– Мисля, че го изгубихме в киберпространството.

– От моя страна проблеми няма, стига да се върне с някаква полезна информация.

– Уолтър, съсредоточи се над Арчи Рейнолдс, но ни намери нещо и за Елард Уоткинс също така. Ще ти се обадя след някой и друг час. Гледай да имаш нещо за нас, нали?

– Да, да.

– Щатските им паспортни номера са в папката на Де Лука.

– Знам, знам.

Уонг вече беше загубил интерес към всякакви разговори. Той почукваше по клавишите и натискаше мишката, прониквайки все по-дълбоко и по-дълбоко в полицейските бази данни.

– Уолтър, осигури ли ми телефонен монитор?

– В багажника на колата – изръмжа Уолтър.

Шоу грабна връзката автомобилни ключове и тръгна към вратата с Мейсън. На път към паркинга на участъка, Шоу каза на Мейсън какво беше намислил.

– Искам да притисна този тип от компанията, дето плаща на мюсюлманите.

– Това за какво?

– По няколко причини. Ти можеш ли да се оправяш с тези телефонни монитори?

– Не бих казал.

Шоу му изнесе бърза лекция в движение.