Текст книги "Гангстерски рап"

29.

Влязоха в магазина с много сериозен вид. За щастие наоколо не се виждаха едри момчета, търсещи дрехи за наднормения си ръст, така че се наложи да кокошинят перушина, докато притиснат управителя и двамата му продавачи. И тримата погледнаха арестантската снимка на Уоткинс Гирата. И тримата го разпознаха.

– Да имате някакви записи за него? – попита Шоу. – Номерът на кредитната му карта? Адрес някакъв? Телефон?

Продавачът, който изглежда познаваше Уоткинс най-добре, каза:

– Винаги плаща в брой, но имам един телефонен номер, на който му се обаждам, когато дрехите му са готови, след като ги прекроим.

Той излезе да донесе номера. Шоу си представи дебелак, пъхащ се в огромни панталони. Скоро продавачът се върна с телефонния номер на Елард Уоткинс.

Шоу съобщи номера на Уолтър Уонг, който на свой ред се свърза със службата за телефонна регистрация. Измъкнаха му някакъв адрес в Браунсвил, отговарящ на телефона.

Попита продавача дали някога са доставяли поръчки на този адрес.

– Не. Ние не доставяме.

– Колко често си купува той дрехи?

– О, може би веднъж месечно. Редовно пазарува при нас.

– И винаги се обаждате по телефона, когато дрехите са готови?

– Понякога, когато просто не мине лично.

– Мейс, обади се на този телефон и направи същото като този продавач. Да видим дали няма да го намерим вкъщи – обърна се Шоу към Мейсън.

– Вие нямате нищо готово за него в момента, нали? – попита детективът продавача.

– Не.

Шоу забеляза, че продавачът и управителят нервничеха да се отърват час по-скоро от тях. Сигурно им беше светнало, че можеха да последват ужасни наказателни мерки от това, че са насочили полицията към Уоткинс Гирата. Лоша работа. Това е цената, която плащаш, когато продаваш на дебели престъпници, помисли си Шоу.

Мейсън позвъня на телефона и му отговориха.

– Ало, тук е „Класическо облекло“, търсим господин Уоткинс. Той вкъщи ли е?… А-ха… А-ха.

Шоу забеляза загрижената физиономия на продавача, докато Мейсън споменаваше името на магазина. После се обърна към детектива. Видът на стария му партньор в действие му доставяше удоволствие. Знаеше много добре, че Орестъс Мейсън е стабилен мъж. Не си поплюваше. Стабилен – физически и емоционално. Беше го виждал неведнъж как се оправя в тежки ситуации с трудни типове, без изобщо да изпуска нервите си. Но Мейсън продължаваше да го интригува, защото въпреки всичко запазваше спокойствие, и този свой обезкуражаващо кротък глас на духа, които чудесно демонстрираше в телефонния разговор.

Шоу си представи Мейсън в ролята на преподавател в колеж за чернокожи момчета някъде в Юга. Подкарал лекцията си в този свой разсъдлив, муден стил. Съветващ кротко младите си войнствено настроени афроамерикански събратя за техните законни политически права и цели. Грижливо насочващ ги към една малко по-реалистична гледна точка за живота.

Внезапно осъзна, че никак не му се иска ужасът и жестокостта на войната между Сините тапи и мюсюлманите да засегнат по някакъв начин Мейсън. Искаше му се полицията да им стане длъжник. Искаше му се Албърт де Лука силно да задлъжнее пред този добър, честен, праволинеен чернокож мъж. Но не искаше Мейсън да пострада.

Управителят връчи на Мейсън копие от последната разписка за покупка на Уоткинс. Вторият продавач също даде ухо на разговора. Въпреки страховете им, те също не можеха да издържат на изкушението да погледат действията на Мейсън.

– Ами, хм, с кого говоря, моля? Госпожа Уоткинс? О, разбирам, вие сте майката на господин Уоткинс. Ами, госпожо Уоткинс, ние току-що прегледахме записите си и забелязахме, че при последната покупка на сина ви… А-ха. Точно така. Та казвам, Елард трябваше да плати половин цена за втория чифт панталони, но ние по погрешка сме му взели пълната цена. А-ха. Точно така. Тъй че, когато се върне господин Уоткинс, моля ви, кажете му, че има кредит тук, за… Чакайте да погледна… За осемдесет и шест долара. Точно така. „Класическо облекло“. Кога очаквате да се върне? Окей. Ами, предайте му, ако обичате, мадам. Благодаря.

Мейсън сложи слушалката на вилката.

– Е?

– Това беше майчицата му. Каза, че Елард се прибира и излиза когато му скимне. Не знае кога ще се върне, но ще му предаде съобщението.

Не беше кой знае какво, но за усилията, които бяха вложили в това, не беше лошо.

– Господа, благодаря ви за съдействието – обърна се Шоу към продавачите. – Бих искал да запазите естеството на разговора ни между нас. Ако господин Уоткинс се появи тук в следващите няколко дни, дайте му тази компенсация и ми се обадете веднага. Ще дойда за броени минути. Пет най-много. Много е важно.

Шоу връчи на управителя една от новите си визитки. Беше готов да се обзаложи, че изобщо нямаше да ги чуе повече.

Към девет часа Шоу и Мейсън бяха паркирали на една пресечка от къщата на госпожа Уоткинс, в самото сърце на Браунсвил, на Ню Лотс авеню, недалече от комплекса „Ню Лотс“.

Щеше да е истинско попадение, ако Уоткинс Гирата се върнеше в родния си дом, но друга стратегия в момента Шоу не можеше да измисли.

Бяха обиколили карето веднъж, за да добият представа за къщата. Като повечето жители на този квартал, госпожа Уоткинс обитаваше порутено, паянтово двуетажно жилище. Къщата всъщност представляваше една стара кутия със скеле от прогнили дървени греди, покрита с дебели плоскости и след това с евтина асфалтова заливка.

В района можеше да се видят и по-стабилни постройки. Както и по-окаяни. Но всяка обитаема къща, включително и тази на госпожа Уоткинс, беше укрепена с решетки от ковано желязо, покриващи вратите и прозорците. Железните прегради всъщност представляваха най-характерният архитектурен елемент за целия квартал. И бяха навсякъде… Рязани, огънати и запоени на всеки прозорец, на всяка врата, по всички възможни места за проникване в малките домове.

Някои от къщите бяха изцяло защитени с арматура от железни пръти от приземния етаж чак до покривите. Все едно всяка къщичка беше натикана в огромна птича клетка.

На Шоу му хрумна, че ако този Елард Уоткинс си е вкъщи, то той вече е зад решетките.

Имаше два начина да разберат дали си е у дома. Да седят и да чакат тук с часове или дни, надявайки се, че ще го видят да влиза или да излиза. Или направо да влязат в проклетата къща и да разберат.

Шоу седеше в колата с Мейсън и се чудеше дали да не влязат. Тъй като кварталът беше достатъчно опасен, за да има нужда от железни решетки навсякъде, спокойно можеше да се хване човек на бас, че повечето от тези хора държат и оръжие под ръка.

Мейсън пък изчакваше решението на Шоу.

– Коя дата сме днес? – попита Шоу.

– Пети.

– Вторник, нали?

– Вторник.

– Искам тая врата да се отвори, без да се налага да я събаряме. Какво ще кажеш да отидеш да почукаш и да кажеш, че те праща собственикът? Кажи им, че събираш месечния наем. Бас държа, че госпожа Уоткинс още не го е платила.

Мейсън погледна часовника си. Времето за събиране на наем беше съвсем подходящо. Малко след осем часът.

– А ако вече го е платила?

– Ммм, ами просто й кажи, че твоите бележки показват друго. Кажи й да отвори вратата, за да й покажеш.

Шоу забеляза, че идеята му не допадна особено на Мейсън.

– Не знам. Ако собственикът никога не праща хора тук да си събира парите? Чакай да помисля. Стар съм за човек и на „Кон Ед“. Никой в този квартал не пуска кабелната компания в къщата си. Тя няма как да не знае на кого си плаща наема. Няма да отвори вратата на някой, когото не е виждала преди.

– Добре, измисли нещо. Не искам да седя тук цяла нощ.

Мейсън не възрази. Той искаше също да приключват. Изчакването само влошаваше нещата още повече.

– Хайде – каза Шоу, – да надяваме жилетките.

Двамата изровиха две противокуршумни жилетки от багажника и се напъхаха в тях. Шоу вдигна ципа на коженото си яке, за да я прикрие. Мейсън закопча спортното си сако, но не можа да скрие съвсем своята. На вечерната светлина можеше да мине за дебел пуловер под сакото.

Изведнъж на Мейсън му хрумна нещо:

– Сетих се! Хайде.

Оставиха колата на мястото, където бяха спрели, защото знаеха, че ако се приближат с нея, както беше без обозначителни номера, щяха да познаят, че са от полицията, още преди да са излезли от нея.

Шоу изчака да се приближат до предната врата и чак тогава извади своя глок. Насочи го надолу, опрян плътно на десния му крак. В главата му кръжаха тревожни мисли за това, как ще прикрива партньора си така, застанал до него, вместо да е зад него.

Мейсън внимателно извади своя зиг зауер и леко почука по вратата със свободната си ръка. Нямаше звънец, нито табелка с име. Нямаше как да се разбере кой всъщност живее в къщата. Отвътре се чуха някакви звуци и Шоу се зачуди как ли получаваха пощата си, щом нямаше нито пощенска кутия, нито име на вратата.

Мейсън почука, отново и тихо извика:

– Госпожо Уоткинс! От здравната служба сме.

Той се обърна към Шоу и махна с ръка на въпросителния му поглед.

Шоу чу проскърцването на пода и най-сетне се отзова плахият глас на възрастна жена.

– Кой е?

– От здравната служба, от район Кингс, госпожо Уоткинс. Бихме искали да поговорим с вас за малко.

– За к’во?

– Става дума за сина ви, Елард.

– Какво за него?

– Бих предпочел да не викаме през вратата, госпожо Уоткинс. Донякъде е лично. Трябва да поговоря със сина ви.

– За ’кво?

Мейсън се поколеба, за да имат думите му по-голям ефект, и каза:

– За едно полово заболяване, което може да е прихванал.

Аха, от онази жена, която е изнасилил, помисли си Шоу.

Старата дама нямаше намерение да отваря вратата на когото и да било, но новината, донесена от Мейсън, натисна някакъв бутон в главата й. Тя се извърна от вратата и извика сина си по име.

Това беше всичко, което двамата детективи искаха да чуят. Мейсън опря своите сто и петнадесет кила във вратата. Шоу добави неговите деветдесет и пет. И двамата заблъскаха яката врата. Шоу се натресе с всичка сила, Мейсън също, засилвайки се и ритайки вратата малко над бравата. Чуха как рамката изскърца, но се наложи да нанесат още няколко удара, преди най-сетне да избият всички резета от рамката.

Елард не се виждаше никакъв, но и двамата чуха тътнещия звук от едрите му крака, тичащи нагоре по стълбата.

Госпожа Уоткинс стоеше на около три метра встрани и вдясно, разгневена и предизвикателна. Беше слаба, с набръчкано, отвратително лице на стара вещица.

– Махайте се на майната си от къщата ми! – изврещя тя.

В отговор, Шоу изкрещя:

– Полиция, отдръпни се!

Той се затича през дневната към вътрешната стълба. Зави и се понесе пред Мейсън, но по-едрият му партньор не остана далече от него.

Едва достигнаха стълбата, когато чуха късащия нервите звук на влизащи в рязана карабина сачмени патрони. Двамата залегнаха на пода, когато Уоткинс се надвеси към тях от стълбата и изстреля оглушителен откъс. По-голямата част от зарядите профучаха в стегнат откос над главите им.

Шоу беше виждал касапницата, която можеше да предизвика една карабина с такива патрони. Откос толкова отблизо можеше да откъсне цели части от човешкото тяло. Шоу се присви, представяйки си как горната част на главата му отхвърча при втория откос.

Като се бореше със страха и се мъчеше да се прицели точно, легнал по корем, Шоу насочи своя глок към горната част на стълбата и натисна леко спусъка. Продължи да натиска, целейки се в стената вдясно, откъртвайки с куршумите си парчета фазер и пластмаса, надявайки се да попречи на Уоткинс да зареди отново оръжието си и да се прицели добре следващия път, когато се надвеси да стреля по тях.

Шоу имаше още седемнадесет патрона. Димът и гърмежите го заслепиха и оглушиха в тясното пространство, но след около седем изстрела усети, че стената до него се разтресе. Уоткинс Гирата се беше засилил. Шоу скочи, едва не падна, но Мейсън го сграбчи, помогна му и двамата се затичаха по късото стълбище нагоре.

Единственото, което успя да си помисли, бе да тича колкото може по-бързо и да държи кучия син под око, за да може да го застреля, преди той да е застрелял тях.

Шоу се озова на горната площадка, молейки се да не му се изпречи някой друг на пътя – хлапе или жена, изскочила от спалнята, защото в този момент беше готов да застреля всичко, което му излезе на пътя.

Успя да се добере горе тъкмо навреме, за да види как Уоткинс зави към една от спалните и затръшна вратата след себе си. Отпрати един изстрел към вратата само за да е сигурен, че няма пак да изскочи оттам с карабината си и да ги покоси. Мейсън мина бегом покрай него и се опря плътно до стената, заемайки флангова позиция. Шоу застана от другата страна. Сърцето му биеше толкова силно, че се уплаши да не получи кръвоизлив в мозъка и да умре, без дори Уоткинс да е стрелял.

Успя да събере достатъчно въздух в дробовете си и изрева:

– Уоткинс! Полиция! Хвърли оръжието. Няма къде да бягаш. Излез!

Уоткинс му отговори с нов оглушителен гръм, който взриви дупка във вратата на спалнята с размерите на чиния. Последва нов и нов. Три последователни изстрела.

Шоу очакваше, че Уоткинс ще продължи да стреля слепешката, но той внезапно престана. Една и съща мисъл споходи и Мейсън, и Шоу. Презареждаше.

Мейсън се обърна и изрита останките от вратата по пътя си, след което веднага се сниши като истински стрелец. Все още не беше изстрелял нито един патрон. Шоу се наведе над него, насочил своя глок в стаята, но вътре нямаше никой. Виждаше се само разнебитено легло през барутния дим. Спалнята беше с излаз към задна тераса на втория етаж. Уоткинс вече се бе озовал навън и трополеше по дървения под.

Затичаха след него и го видяха, тъкмо когато се добра до дървения парапет и понечи да скочи.

– Не мърдай – изрева Шоу.

Но той не го послуша. Без дори да поглежда назад, Уоткинс скочи върху покрива на едноетажна постройка, долепена до къщата. Разстоянието от терасата до покрива не надвишаваше деветдесет сантиметра, така че на Гирата не му се наложи да лети дълго. Но под него имаше близо два метра. Едрият мъж се стовари с такава сила, че паянтовият покрив нямаше никакви шансове. Елард Уоткинс се приземи със съкрушителен трясък и пропадна през покрива.

– Боже мили! – изкрещя Мейсън.

А Шоу промърмори:

– Исусе Христе!

От вътрешността отекна тътен и през зейналата дупка изригна облак прах. Шоу надникна от терасата, но не можа да види нищо.

Не допускаше Уоткинс да е оцелял невредим, но и не можеше да рискува да го остави да избяга от бараката, в която беше пропаднал.

Шоу и Мейсън изтичаха обратно по стълбата, прекосиха дневната и изскочиха навън. Госпожа Уоткинс беше изчезнала. Шоу очакваше да се покаже от спалнята си и да загърми по тях със своята карабина, но успяха да се измъкнат от дома й без изстрели в гърба. И слава богу, защото не желаеше да си навлече наказание за това, че е застрелял невинна чернокожа жена в собствения й дом.

Завиха покрай къщата и се озоваха до постройката, която Уоткинс беше продънил като артилерийски снаряд. Изглежда беше стар тухлен гараж, но толкова порутен, че хоросанът и тухлите се ронеха отвсякъде. Уоткинс беше изкъртил няколко тухли в опита си да се измъкне.

Някой обаче беше наковал парчета шперплат по зейналите дупки, където зидът беше поддал. Прогнила двойна гаражна врата преграждаше входа. Някога трябваше да е била червена, но сега цветът й наподобяваше голям, люспещ се струпей. Старата врата беше закована и залостена, но двамата с Мейсън чуха стонове, идващи отвътре.

Шоу огледа постройката, ала Мейсън пристъпи напред и продъни част от дървената врата още с първия ритник.

Надникна вътре, но не видя нищо, само тихи стенания – стенания на човек, борещ се със силна болка.

Двамата нахлуха в мрачното, прашно помещение, стъпвайки по купчини зидария и боклуци. Голяма част от покрива се беше сринала върху Уоткинс. Шоу веднага разбра, че управителят на Сините тапи беше счупил поне единия си крак, тъй като другият се показваше изпод него под неестествен ъгъл. Надяваше се Уоткинс да е счупил и двата.

Светлината беше достатъчно, за да видят, че туловището на едрия мъж лежи под купчина отломки.

Шоу искаше да се увери, че Елард няма друго оръжие, затова двамата с Мейсън се заеха да го изровят.

Уоткинс започна заедно да ругае и да псува ченгетата. Шоу се опита да не му обръща внимание, но Мейсън кипна.

– Имаш ли други оръжия, Елард? – изрева Шоу.

– Майната ви!

– Върви по дяволите – процеди Шоу.

Той бръкна под зидарията и напипа дясната ръка на Уоткинс. Едва успя да закопчае едната гривна на белезниците на дебелата му китка, измъкна ръката му от парчетиите тухли и мазилка и закачи другата гривна на водопроводната тръба, стърчаща от стената.

– Заеби го! Да лежи тук.

Обадиха се в участъка да помолят за помощ, след което седнаха на прага да изчакат подкреплението. Пет ченгета и двама санитари бяха нужни, за да измъкнат Уоткинс от развалините и да го положат на носилка. Двамата детективи не им помогнаха. Шоу само изчака да поговори с местния помощник-прокурор, който отговаряше за делото. Искаше да се увери, че Елард Уоткинс ще се озове в затвора, въпреки счупения си крак и всичко останало. Не му отне много време да го убеждава. Знаеше, че за главорези, стрелящи по ченгета – дори ченгета като Шоу и Мейсън – гаранции не важат.