Текст книги "Гангстерски рап"

18.

Лойд Шоу избра четирима други. Четирима бяха достатъчно. Четирима, които според него щяха да му осигурят необходимото.

Той прекоси коридора, влезе в кабинета на Конклин и му връчи списъка.

– Мислите ли, че можете да ги съберете за среща тази вечер?

– В колко часа?

– Да речем, в осем.

– Къде?

– Един ресторант в Трибека.

– Разбрано.

Шоу даде на Конклин адреса и напусна. Не повтори нищо, за да се увери, че Конклин го е разбрал.

В осем и десет Шоу седеше сам и чакаше на мястото, което беше определил. Беше избрал този бар ресторант, заради тихия заден салон и защото заведението беше придобило внушаващия уют похабен вид, дълго преди кварталът да получи претенциозното име Трибека.

Той погледна часовника си, чудейки се дали в случая закъснението им означава проява на независимост, и реши, че най-вероятно им е било трудно да си пробият път през задръстените улици в долната част на града.

Докато чакаше, отпиваше бира „Бас“, която подсилваше с двойна доза ирландско уиски „Джеймисън“.

Първият от групата пристигна в осем и петнадесет – детектив Антъни Импелитери, опитен полицай с деветгодишен стаж, който работеше към отдел „Убийства“ в Седемдесет и пети участък в Източен Ню Йорк, съседен на Браунсвил.

Импелитери до голяма степен приличаше на това, което Шоу си беше представил, докато четеше досието му: малко над тридесетгодишен, метър и осемдесет, добро телосложение. Носеше черни джинси, черна фланелка и тъмнозелена жилетка. Гъстата черна коса на Импелитери беше подстригана толкова високо, че приличаше на боне върху темето му. Имаше нужда от бръснене, но Шоу реши, че тъмната двудневна четина му стои добре. Забеляза, че Импелитери носеше своя глок напъхан в панталона над дясното бедро и изобщо не се притесняваше, че жилетката му не го покрива добре.

Приличаше на човек, когото средният гражданин ще помисли за престъпник, а средният престъпник веднага ще познае, че е ченге.

Импелитери му махна сдържано с ръка, вместо да се ръкува, и каза:

– Ако ти си Шоу, значи това трябва да е мястото.

– Аз съм. Това е мястото. Седни. Какво пиеш?

Импелитери погледна към бара, сякаш искаше да прецени възможността да получи прилично питие в заведение като това.

– Ще взема чаша червено.

Домакинът извика поръчката на барманката. Това го подсети да удари още една глътка от бирата, и да отпие от ирландското. След като приключиха с напитките, Импелитери не му обърна повече внимание и зарови нос в менюто.

Шоу също нямаше охота да води незначителни разговори.

След още няколко минути още двама детективи се приближиха след сервитьорката, носеща виното на Импелитери. Шоу познаваше единия от тях много добре. Другият никога досега не беше срещал. Единият беше черен, другият бял. Единият едър и снажен, другият не повече от закачалка за дрехите, които носеше.

Черният детектив, по-едрият и по-възрастен от двамата, се казваше Орестъс Мейсън. Младежът беше Джеймс Спърлинг. Шоу не можеше да не забележи, че лицето на длъгнестия Спърлинг беше абсолютно безизразно. То до такава степен беше лишено от чувства, че Шоу не можа да определи дали Спърлинг е постигнал някакво дълбоко блажено спокойствие като при дзенбудистите, или е пристигнал на срещата в състояние на дълбока депресия. Съдейки по обстоятелствата Шоу реши, че видът на Спърлинг по-скоро се дължи на депресия.

Едрото, широко лице на Мейсън говореше с томове, дори когато устата му беше затворена. В този момент то казваше, че никак не е доволен.

Спърлинг кимна на Шоу и седна. Мейсън остана прав, сочейки с пръст и попита:

– В какво, по дяволите, си ме набутал, Шоу?

– Заповядай, седни, Мейс. Какво пиете, момчета?

– Кой плаща? – попита Мейсън.

– Службата.

– Ще взема каквото ти пиеш.

– Клъб-сода – каза Спърлинг.

Преди напитките да дойдат, пристигна последният член на екипа, Уолтър Уонг. Двадесет и шест годишен, той беше най-младият член на групата. Импелитери и Спърлинг бяха около тридесетте. Шоу гонеше четиридесетте. Мейсън пък беше прехвърлил петдесетте.

Шоу беше чувал за Уолтър Уонг, още преди името му да се появи в губещия списък на Де Лука. Уонг беше провел една изключително дръзка операция, използвайки кадровите досиета на НЙПУ.

Уолтър напълно се покриваше с образа на архетипния азиатски компютърен магьосник, чак до евтиния костюм, бялата риза и очилата с телени рамки. Но Шоу знаеше, че Уонг е играч, майстор на триковете, човек, който не се ограничава от правила и разпоредби и затова го беше включил в екипа.

Уонг бързо си намери място край кръглата маса, вляво от Шоу. Той заклати глава нагоре-надолу и каза:

– Извинете, сър, имах няколко спешни неща, които трябваше да изчистя.

Шоу не се хвана на хитрината и само махна с ръка на извиненията му.

– Какво пиеш, Уонг?

– А-а, „Ролинг Рок“, сър.

– Ей, я недей да ми ги въртиш тия! – сряза го Шоу. – Не ми викай „сър“ и не се опитвай да ми пробутваш глупости от сорта, че си имал спешни задължения. Щом си решил да закъсняваш, просто закъснявай и толкова. – Изгледа всички и каза: – Което ме навежда на първия въпрос. Както вече сте се досетили, ситуацията не е нормална, така че в следващия около един час, момчета, дайте да оставим всички глупости пред вратата. Някой да има проблем с това?

Уонг вдигна глава от поредния си полупоклон и изостави отчасти китайския си акцент.

– Предполагам, че това зависи от въпроса защо все пак сме тук.

– В такъв случай мога веднага да мина на него. Вижте менюто, колеги, и си поръчайте някаква храна или каквото още искате за пиене. Не желая никой да ме прекъсва, щом веднъж започна.

Шоу изчака всеки един от мъжете да си поръча храна. Импелитери не можа да се въздържи да не пофлиртува със сервитьорката. Спърлинг, който приличаше повече на начален учител, отколкото на ченге с разкопчаната си бяла риза и панталони цвят каки, не изглеждаше заинтересован нито от храната, нито от сервитьорката. Мейсън, облечен в старомодната си детективска униформа, включваща спортно сако, вратовръзка и работни панталони, прояви обичайната си учтивост и внимание към подробностите. Той прегледа менюто с очилата си за четене, кацнали на върха на широкия му нос, зададе на сервитьорката няколко въпроса за храната и си поръча внушително количество, за да задоволи внушителния си апетит.

Уонг не зададе никакви въпроси, но отправи две специални изисквания как точно да му приготвят хамбургера.

Шоу даде поръчката си последен, и помоли сервитьорката да пълни чашите на всички редовно, за да не се налага да я молят. След като тя напусна сумрачния заден салон, Шоу се обърна към останалите.

– Така – каза той, – уговорката е следната. Аз свалям гащите и си показвам задника пръв. На половин крачка съм от това да ме изритат от службата, да загубя пенсията си и Албърт де Лука да направи каквото поиска, за да стане животът ми черен.

– Какво означава това? – попита Импелитери.

– Това означава, че той ми обеща не само да ме изрита, но се закле, че ще направи всичко, за да не мога да си намеря друга работа.

– Този път за какво? – попита Мейсън.

– Заради поведението ми по принцип, плюс, че се набутах, докато бях под запрещение.

– Застреля ли някого? – попита кротко Мейсън.

– Не. Ако искаш да разбереш подробностите, Мейс, ще удовлетворя желанието ти, когато имам време за това. Да кажем засега само, че шефът ме е натикал там, където е поискал.

– Моите уважения, Шоу – изчурулика Импелитери, – но защо на нас трябва да ни пука за всичко това?

– Защото според Де Лука, всички вие сте в подобно положение. Той ми хвърли спасително въже. Каза ми, че ще ми даде шанс да се измъкна от говната. Той хвърля на всички вас същото въже.

– Същото говно хвърля той – каза Импелитери.

– Шефът на детективите не се ебава – контрира го Мейсън. – Повярвай ми! И какъв е пазарлъкът, Шоу?

Шоу огледа масата. Храната все още не беше пристигнала, затова все още задържаше вниманието им. Не, имаше чувството, че ще задържи вниманието им, дори да им поднесат храна с четиризвездно качество.

– Пазарлъкът е, че ако ние му свършим мръсната работа, получаваме чиста самоличност. Всички грехове са опростени. Ако не, той ни прецаква от много високо място. Излишно е да пояснявам, че това, което той иска от нас, за да ни удостои с помилването си, никак няма да е лесно да му го поднесем. Все още ли проявявате интерес?

– Предполагам, че зависи колко дълбоко в лайната е нагазил всеки един от нас – обади се Импелитери.

– Това ще си го реши всеки поотделно. Тук няма да си играем на изповедалня.

– Някой от вас да е блудствал с малки момченца или да е бил жена си? – попита Импелитери.

Никой не отговори.

– Много добре. Ти си прав, Шоу. Нищо друго не би могло да ме откаже да работя с вас, момчета. Аз знам в какво точно съм се прецакал. Въпросът е колко от него знае шефът?

– Ти знаеш ли? – попита Уонг Шоу.

– Мога да ви кажа какво пише в досиетата, които ми даде. Не знам доколко е пълна информацията обаче.

– Какво има той за мен? – попита Уонг.

Шоу разбра, че всички искаха да разберат какво има Де Лука срещу тях, преди да вземат решението си.

– Добре, да го изчистим тогава докрай. Вие би трябвало да знаете какво знае Де Лука, и всички ние би трябвало да го знаем един за друг. Тогава можете да решите дали сте вътре, или вън. След като ти дойде последен, да започнем с теб, Уолтър.

– Чудесно.

– Уолтър е един от служебните компютърни гении на отдела. Той работи за сектор „Операции“, нещо като „Личен състав“, нали?

– Точно.

– Измъкнал си секретни данни, което ми подсказва, че знаеш как да заобикаляш бюрократичните разпоредби. Кои бутони кога да натиснеш. Какъв формуляр ти е нужен и за какво. Как да се добереш до лични досиета. Според досието на Де Лука, офицер Уонг е използвал своя талант и личните данни на НЙПУ, за да реализира някаква програма за продажба на социални осигуровки. Явно е успял да продаде цяла камара застраховки „Живот“ и „Инвалидност“ на свои колеги, служители в полицията.

Уонг го прекъсна:

– Което между другото трябва и вие да го видите. Бях измислил един много лесен начин да се финансира…

– Ей!

Уонг млъкна. Шоу го изгледа сърдито за секунда.

– Че какво толкова му е лошото на това? – попита Мейсън. – Човек би могъл да го преживее.

– Не и ако си играл с плащанията и си свивал премиите – добави Шоу.

– Това никога няма да го докажат!

– Предполагам, че зависи доколко добре си успял да припокриеш следите си, Уолтър. Според досието при Де Лука, ти си изправен пред възможността от криминално, гражданско и вътрешно съдебно преследване. Имам чувството, че това е оферта, която не можеш да откажеш. Иначе Де Лука ще се погрижи да те ударят и с трите. Но както ти казваш, може би дори Де Лука не може да го докаже. Най-малкото няма да останеш полицай много дълго.

– Голяма работа – процеди Уонг.

– Може би. Това не е моя грижа. Но очевидно трябва да обмислиш тази оферта щом си тук.

– Ако искаш да продължа да мисля, кажи ми какво ще трябва да правя? – каза Уонг.

– Ако се включиш, искам да ни бъдеш оперативния мозък. Ако имаме нужда от екипировка, ти я осигуряваш. Ако ни трябват компютърни издирвания, правиш ги. Официални искания, връзка с други елементи от отдела, данни извън щата, всичко, което ни трябва. Ти си човекът. Ти работиш в системата. Човекът ти за свръзка е един от хората на Де Лука, униформен лейтенант. Името му е Конклин. Ти организираш, намираш, уреждаш, получаваш. Ако някъде се задръстиш, оправяш се с този Конклин. Това е.

– Не звучи чак толкова тежко.

– Не мисля, че ще бъде. За теб. Плюс още нещо.

– Какво е то?

– Искам да водиш отчети за дейността ни. Пишеш за нас петимата въз основа на това, което аз ти подавам. Искам здрава документна следа, която да покрива задниците на всички ни. Ще ти подаваме достатъчно информация, за да сглобиш нещо, но останалото го правиш ти. Не разчитам на Де Лука. Ако това замирише, а то ще замирише, никой няма да ни покрие, освен ние самите. Много се надявам, че никой не знае за нас, но ако се стигне до това, искам запис с нашата версия за случая.

– Как е английският ти? – попита Импелитери.

Уонг му отвърна:

– Майната му на английския! Говоря полицейски жаргон не по-зле от всеки друг.

– Чудесно – кимна Импелитери. – Но ме чуй добре, Кунг Фу. Само защото можеш да пишеш още не значи, че ще седна да чета какво си сътворил. Ако се набутам, гледай да не ме прецакаш.

Уонг сви рамене.

– Ами каквото дойде.

Шоу кимна към Импелитери.

– Детектив Импелитери е от Седемдесет и пети в Източен Ню Йорк. Той работи в отдел „Убийства“ и съм сигурен, че е твърде зает, тъй като Източен Ню Йорк обикновено се слави като участъка с най-много убийства в града. Убийствата са част от проблема, с който ще се занимаваме, затова реших, че Тони… Тони или Антъни?