355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Джон Кларксън » Гангстерски рап » Текст книги (страница 8)
Гангстерски рап
  • Текст добавлен: 3 октября 2016, 20:43

Текст книги "Гангстерски рап"


Автор книги: Джон Кларксън


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 26 страниц)

Шоу призна, че Де Лука е прав, но не изпитваше желание да го казва на глас.

– Нямах избор.

– Глупости! Могъл си да избягаш. Да побегнеш със сетни сили. Знаеш много добре колко адски трудно е да бъде простреляна тичаща мишена. Онези копелета едва ли са могли да те надбягат.

– Не, просто щяха да влязат в колата си и да ме догонят.

– Не мисля. Смятам, че бягството е било реална възможност.

– Може и да сте прав, шефе. Възможно е да сте прав.

– Снизходителен сте към мен, детектив Шоу?

– Не мисля.

– Не се опитвайте да избегнете истината. Тя е важна. Не отстъпвай, ако смяташ, че греша. Разбира се, ти си бил уплашен. Това е явно. Но трудната част обаче е да си признаеш, че страхът те е разгневил. Точно това е станало.

– Звучи логично – съгласи се Шоу.

И наистина го мислеше.

Де Лука кимна, вдигна дебелата си пура, примигна няколко пъти към Шоу и се възнагради с няколко дръпвания.

– Окей. Следващият въпрос. Имаш ли някаква идея как да спасиш пенсията си?

– Моля?

– Добре ме чу.

– Искате да кажете…

– Знаеш какво искам да кажа.

След няколко секунди Шоу отговори:

– Предполагам, че тя зависи от онова, което ще каже моят адвокат и хората от профсъюза за мен.

– Твоят адвокат и хората от профсъюза?

– Да.

– Майната им на твоя адвокат и на хората от профсъюза!

Шоу не беше го очаквал. Не беше очаквал нищо такова.

– Детектив Шоу, направил ли сте си сметките?

– Сметките?

– Сметките. Пенсията. Стажът. Знаеш ли какво означава, ако те изхвърлят, преди да си навършил двадесетте години стаж? Знаеш ли колко много ще загубиш?

– Не. Такива сметки не съм правил.

– Защо?

Шоу понечи да отговори, но Де Лука продължи:

– Ще ти кажа защо не си. Защото не си и помислял, че ще я загубиш. Смяташ, че просто ще те пощадят. Ще те набутат някъде зад някое бюро в службата за задържани лични вещи или нещо по-ужасно, като… – Де Лука погледна листовете пред себе си. – … Колко? Осемнадесет месеца, ако се включи полагащата ти се отпуска. Това ти остава. Смяташ, че ще те потулят някъде за осемнадесет месеца и може би ще направят живота ти нещастен, но ще приспаднат полагаемия ти се отпуск и после ще те пуснат на воля. Но ако не стане така, ако те изхвърлят навън, това означава, че си твърде стар, за да започнеш кариера, и то, ако приемем, че за едно ченге като теб изобщо съществува възможност за нова кариера, каквато реално не съществува, но дори и да сполучиш, ще се наложи да го направиш без никаква база, без своите двадесет и пет процента. Без нищо. Оставаш навън и не разполагаш с нищо, освен със спестяванията си и с нищожния шанс да си намериш някаква работа. Шоу, имаш ли спестявания?

– Това не е ли записано някъде из вашите бумаги?

– Не. Само кредитното ти досие, разходите ти, такива неща. Не си направих труда да изискам справка за финансовото ти състояние. Но мога да предположа. Мисля, че дори с пенсия и по някоя и друга случайна работа ти предстои да живееш един доста скромен живот. Без нея ще бъдеш един беден възрастен мъж.

Шоу си помисли за Джейн. Той би трябвало да знае, че съм женен за адвокатка. Една преуспяваща, упорита адвокатка. Откъде, по дяволите, би могъл да знае, че двамата сме прекратили връзката си и че бракът ни е само формален? Откъде би могъл да знае, че ако се оттегля и получа пенсията си, плюс нейните доходи и онова, което бих могъл да припечелвам допълнително, ще живеем трудно? Откъде би могъл да знае, че Джейн се е отчуждила от мен?

Шоу положи максимално усилие да не издаде мислите си и каза само:

– Изглежда ще трябва наистина да си погледна сметките.

Но сам усети, че започва да губи обичайното си чувство за контрол и почва под краката си. По някакъв начин Де Лука беше успял да го потисне с тихото, монотонно поднасяне на неприятните факти, с примигващите си очи, лишени от всякакво чувство, пускайки болезнените си жила между кръгчетата дим от дебелата, скъпа, контрабандна кубинска пура.

– Да – каза Де Лука, – но не в това е истинският проблем.

Шоу изкрещя наум. Не било истинският проблем? Да ме изгонят и да остана без нищо? И това не било шибаният истински проблем, ти, студена, безсърдечна, смърдяща рибо? Какъв, по дяволите, е проблемът тогава, хищник такъв?

– Истинският проблем е, че щом ние те изхвърлим веднъж, никой друг няма да те наеме. Нито дори да пазиш някоя скапана сладкарница през нощта.

– И защо?

– Защото когато ние те изхвърлим, ще се погрижим да ти лепнем етикета на смахнато ченге, на расист психар, изхвърлен от полицията. Това ще те съсипе завинаги.

Шоу изпита стягащо гърлото и гърдите усещане, някакво болезнено, парализиращо парене в областта на гърдите, нещо, което нямаше нищо общо със стомаха и беше свързано единствено с осъзнаването, че макар Де Лука да му беше представил една хипотетична възможност, способността му да я осъществи беше безспорна.

Де Лука изпуфтя облак дим и присви очи с вид на човек, който без усилие беше докарал срещата до точка, при която можеше също така без усилие да извърши акт на милост.

– Склонен съм да те поздравя за способността да държиш устата си затворена. Да не се оплакваш. Да не се, държиш като глупак. Да не спориш за щяло и нещяло. Надявам се само, че сега не седиш тук, мислейки си, че всичко това е празна заплаха.

– В никакъв случай, сър.

– Добре. Много добре. Така че единственото, което ми остава да ти кажа, за да не скрия болезнената истина, е следното: ти би могъл сега да си излезеш оттук и да се обадиш на адвокатите и на профсъюза и да чуеш нещо от сорта: „Но те не могат да постъпят така с един ветеран детектив първи клас с двадесетгодишен стаж“. Или: „Такива свинщини едва ли ще си позволят“. Донякъде, подчертавам, донякъде те ще бъдат прави.

Де Лука погледна Шоу, за да се увери, че следи мисълта му.

– Но в твоя случай, не. В твоя случай такива приказки не вършат работа.

– И защо?

– Без да е необходима кой знае каква хитрост, можем да ти изготвим едно досие… Изобщо не е трудно. Помниш онази налудничава стрелба преди няколко години, с която се прочу. Достатъчно си лабилен, щом ти е необходим психолог. А сега стреляш по коли посред нощ. – Де Лука сви рамене, сякаш тава щеше да е най-лесното нещо на този свят. – Дори бихме могли да го пробутаме на хората от профсъюза. Да се погрижим да отдръпнат защитата си от теб. Но знаеш ли кое е най-голямата свинщина, Шоу? Това, че не е нужно да пробутваме каквото и да било на когото и да било. Както вече споменах, ние не можем да си позволим да прецакваме ветерани като теб по този начин. Но ти, ти не си проблем.

Шоу преглътна с усилие, мъчейки се да потисне гнева и гаденето, което се надигаше у него. Не искаше да слуша повече, но Де Лука продължи невъзмутимо:

– Ти ли? Ти никога не си се вмествал в някакви рамки, Шоу. Знаеш го. Не те познавам толкова добре, колкото някои други, но все пак те познавам. Познавам хората, с които си работил и тези, за които си работил. Ти никога не си се вмествал в някакви рамки. Винаги си бил над това. От теб просто лъха на „Аз съм над всичко“. Отношение, което означава: „Не искам да бъда тук, защото съм по-добър от всички вас, останалите“. Мога да се справя с теб, без да деморализирам никого, без да предизвикам никакъв ропот или загриженост в отдела. Мога просто да те съсипя, защото на никого изобщо няма да му пука за теб.

– На никого не му пука за никой в службата и вие го знаете. Единственото, което ми казвате, е, че с мен ще бъде по-лесно.

– Окей. Щом го приемаш така.

– Но щом като седя тук и слушам всичко това, вие нямате намерение да го направите, нали?

Де Лука не си направи труда да увери Шоу в противното.

– И не само това. Вие всъщност ми казвате, че можете да ме отървете от цялата тази неприятност. От историята с вътрешното следствие и от онзи задник, заместник-прокурорът Джонсън, от всичко.

– Смяташ ли, че някой прокурор би имал успех без съдействието на детективския отдел? Смяташ ли, че той може да ме притеснява?

– Не.

– Тогава?

– Тогава какво искате от мен? – попита Шоу.

Де Лука се облегна назад, вдигна своята Ел Рей, дръпна, примигна и изпусна кръгче дим. Издърпа стола си от писалището, извърна се странично и запафка замислено. Кръстоса крака и разсеяно завъртя глезена си обратно на часовниковата стрелка.

След което промълви, по-скоро на себе си, отколкото на Шоу:

– Много по-лесно е да работиш с умни хора. Винаги съм го казвал.

Докато Де Лука въртеше стъпалото си, Шоу хвърли поглед на подметката на обувката му. По нея не личаха почти никакви драскотини. Като че ли Де Лука прекарваше цялото си време стъпвайки върху килими. Това порази Шоу, такъв живот на завет за един полицай? Но не беше се отразил на способността на Де Лука да постави Шоу точно там, където искаше.

– Значи се споразумяваме, че, първо – аз знам за теб повече, отколкото ти самият знаеш за себе си, и второ – че контролирам съдбата ти. – Де Лука се извъртя в стола си и отново погледна Шоу в очите. – Ясно ли е?

– Ясно.

– Съгласен ли си също така да ми помогнеш, за да не ти причиня тези ужасни неща, които ще ти гарантират живот в бедност и все по-растяща мизерия?

– Да. Стига. Това да не означава, че ще ме пратите в затвора? По-скоро беден навън, отколкото каквото и да било вътре.

– Това определено не влиза в намеренията ми. Ни най-малко не искам да те видя в затвора. Възнамерявам да поискам от теб да извършиш нещо съвсем в реда на нещата, а как точно ще го свършиш, си е твоя работа. Някой друг завой можеш да съкратиш. Ще те прикривам, доколкото е възможно, но очевидно не мога да ти гарантирам всичко. Ако отидеш твърде далеч, ще трябва сам да си поемеш последствията. Още ли си съгласен?

– Да.

– Сега искаш ли да ми кажеш „майната ти“ и да си тръгнеш?

– Не.

– Добре. Тогава трябва да ме изслушаш.

17.

Албърт де Лука заговори без прекъсване, безпристрастно, излагайки историята, сякаш диктуваше факти на стенограф, въпреки че най-лошото, кръвопролитието в щаба на Сините тапи, се беше случило едва тази сутрин. Дърпаше от кубинската си пура, пускаше облачета дим и описваше с подробности битието на една общност, намираща се в процес на пълна деградация.

Шоу седеше и го слушаше, без да го прекъсва, мъчейки се да си представи жилищния комплекс „Ню Лотс“, бандата пласьори на кокаин, наречени Сините тапи. През годините в полицията беше изпаднал в достатъчно ситуации с наркотрафиканти, така че можеше да си представи онова, което описваше Де Лука, но му беше трудно да разбере защо шефът на детективите проявяваше толкова особен интерес към случая. Докато Де Лука говореше, Шоу се помъчи да отгатне. Дали от фирмата, която стопанисваше комплекса, не идваха дарения по политическа линия? Дали просто защото толкова много трупове падаха в Браунсвил? Дали пресата не беше раздухала нещата?

Когато Де Лука случайно спомена, че жената, ранена в общинския център се казва Джъстин Бъртън, Шоу зададе първия си въпрос.

– Бъртън ли казахте?

– Да.

– За онзи Бъртън ли става въпрос? Говорите за дъщерята на полицейския шеф?

Де Лука кимна.

Шоу се облегна на стола си и се намръщи.

– По дяволите! Значи за това седя тук? За това заплашвате да съсипете живота ми, защото тази шибана полицейска щерка си е порязала брадичката?

Де Лука отмина реакцията на Шоу, без да коментира.

– Това е само едно от нещата. Полицейският шеф, естествено, е обезпокоен.

– Тогава защо просто не каже на дъщеря си да се махне оттам? Какво, по дяволите, прави тя в Браунсвил?

– Може би се опитва да помогне на някои хора? Какво има, детектив, нима не смятате, че тя би трябвало да помогне на хора, които имат нужда от това?

– Не, ако е заплашена да бъде убита, докато го прави. Звучи все едно че е попаднала в зона на бойни действия.

– Това не е ново. Смъртността в този район от години е като в зона на бойни действия.

– Как са отвърнали мюсюлманите на двете нападения?

– О, да, бях забравил, че се криеш на север в Масачузетс. Не си ли преглеждал днешните вестници?

– Не. Пристигнах направо тук.

– Слуша ли новините, докато караше насам?

– Не, предпочитам да карам на музика.

Де Лука се пресегна и хвърли сутрешните издания на „Ню Йорк Таймс“ и „Дейли Нюз“ пред Шоу. И двете заглавия крещяха: „Седем души в Бруклин загиват при палеж“.

Шоу прегледа първите страници.

– Какво са направили?

– Още не съм получил пълните доклади. Явно са отишли там, обстреляли са мястото, заключили са вратите и са ги подпалили. Но това не е всичко. Точно преди да дойдеш тук получих доклад, че са намерили две тела, проснати на пейки в малък триъгълен парк срещу комплекса. Телата изглежда са били пребити до смърт. Има и още неща, разбира се.

Де Лука хвърли червената папка върху двата вестника.

– Тази папка съдържа копия от докладите, които получих. От тях ще научиш още някои подробности. Това е всичко, което знам засега. Очевидно не е достатъчно. Нещата трябва да се сложат под контрол.

– За да може щерката на полицейския шеф да си играе на Майка Тереза в Браунсвил?

За първи път, откакто се бяха срещнали, Де Лука извиси тон:

– Заради много неща, детектив! Това е само една от причините. Някои от нас все още смятат, че хората нямат право да се избиват един друг, когато им скимне. Някои от нас все още смятат, че полицията трябва да направи нещо по въпроса. Може би други смятат, че черните просто трябва да бъдат оставени да се избият взаимно, за да ни спестят куп неприятности? Аз не мисля така. Вие как мислите, детектив?

– Мисля, че сте прав. Мисля, че на хората не бива да се позволява да убиват други хора.

– Добре. – Де Лука насочи пурата си към Шоу. – Тогава да преминем към действие. Вие сте избран да сложите край на тази война. Незабавно! Каквото и да струва това. Или ще доживеете да съжалявате за това. Ще съжалявате много повече, отколкото можете да си представите. Ясно ли е?

– Да.

– От този момент вие сте на мое разпореждане. Единственото лице, което знае това, е Парнъл. Можеш да оживееш или да умреш, на никой няма да му пука. Но имаш шанса да се измъкнеш и да доживееш живота, който си заслужил. – Де Лука хвърли друга папка върху купчината. – Ако ти трябва помощ, ще я получиш от този списък. Реши кой ти трябва, преди да тръгнеш. После поговори с лейтенант Конклин, две врати вляво оттук, по коридора. При него са пистолетът ти, значката и личната карта. Уговори каквото ти трябва с него. Не губи време. Имаш ли някакви въпроси?

Шоу имаше въпроси, но просто отговори:

– Не.

– Тогава те съветвам да се заемеш със случая. Искам всичко да се оправи. Срок вчера. Ще чакам да ми се обадиш.

Де Лука се обърна към писалището си и зарови глава в документите. Срещата беше приключила.


Шоу излезе от кабинета на шефа с папките и вестниците под мишница и се запъти към кабинета на Конклин.

Посрещна го полицейски лейтенант в служебна бяла риза с отличителни знаци по нея. Шоу погледна възрастното ченге и си помисли, че ако Фред Гуин имаше брат, то това сигурно трябваше да е той.

Без да каже нито дума, Конклин избута личната карта на Шоу, пистолета му и значката, заедно с един формуляр за подпис. Шоу надраска подписа си, без да го чете и каза:

– Трябва ми кабинет. Място, където да седна, да почета и да завъртя няколко телефона.

Конклин кимна към вратата и каза:

– Отсреща в коридора. И затвори вратата.

Шоу намери кабинета, хвърли докладите на Де Лука на бюрото, но все още не можеше да се накара да седне и да започне да чете. Изведнъж усети, че му е трудно да диша. Разхлаби вратовръзката си и разкопча яката. Имаше нужда от малко въздух.

Слизането в затворения задушен асансьор, преминаването през голямото фоайе, през въртележките на охраната, сякаш му отнеха двадесет, а не пет минути. Най-сетне той закрачи под слънчевата светлина и вдиша дълбоко хладния въздух.

Купи си чаша кафе от един от павилионите за закуски около площада и седна на някакъв неудобен пластмасов стол, отпивайки от горчивата черна течност от чашката.

– Мамка му! – въздъхна той. – В какво се забърках?

Загледа се в минаващите покрай него нюйоркчани, мислейки си, че те си нямаха и представа какво става. Никаква представа! Заради тези ли хора беше всичко това, запита се Шоу.

Представи си как ще убива или ще бъде убит от жестоки чернокожи младежи, които стрелят и се палят едни други.

Шоу седеше и отпиваше от кафето си, колебаейки се дали да се върне, или не в Първи полицейски участък и да се заеме с това, с което се бе нагърбил. Де Лука се беше постарал да му внуши, че няма друг избор, и донякъде беше успял. Но Шоу беше наясно, че въпреки всичко може и да се откаже. Просто оставя чашката с кафе, става и си тръгва. Оставя онези доклади в празния кабинет и просто напуска площада, взима такси, връща се в къщи, влиза в колата си, и просто отпрашва по магистралата Уест Сайд. Обажда се на адвоката или на Парнъл, или изобщо не се обажда на никого. Просто се маха. Пробва си късмета. Разбира се, Де Лука щеше да направи всичко, с което го беше заплашил. Но въпреки това, той можеше да оцелее. Нямаше да му струва много скъпо да преживява някак в своето ателие в Масачузетс. Може би щеше да продаде няколко картини. По дяволите, може би щеше да продаде много картини! Щеше да оцелее.

Шоу знаеше, че може просто да каже „майната ти“ и ако в най-лошия случай нищо не се получи… дори тогава все пак можеше да изпие половин бутилка бърбън, да напъха цевта на своя глок в устата си, насочена нагоре, така че мозъка му да се взриви моментално, и после да дръпне спусъка. Една последна, драматична, кървава червена рисунка. Най-малкото знаеше, че поне ще може сам да сложи край. Можеше с чиста съвест да каже „мамка ти“ и да си отиде.

Но не го направи.

Защо ли? Ами защото знаеше, че Де Лука му беше казал истината. Някой трябваше да сложи край на тази война. Някой трябваше да спре онези безмозъчни убийци. Цивилизованото общество имаше нужда от легитимни убийци, за да държат под контрол онези извън закона. И Албърт Дж. де Лука, детективът, издигнал се до Господ на земята, току-що му беше казал, че е избрал тъкмо него да дръпне спусъка.

Шоу стана, допи изстиналия остатък от кафето и закрачи обратно към Първи полицейски участък.

18.

Лойд Шоу избра четирима други. Четирима бяха достатъчно. Четирима, които според него щяха да му осигурят необходимото.

Той прекоси коридора, влезе в кабинета на Конклин и му връчи списъка.

– Мислите ли, че можете да ги съберете за среща тази вечер?

– В колко часа?

– Да речем, в осем.

– Къде?

– Един ресторант в Трибека.

– Разбрано.

Шоу даде на Конклин адреса и напусна. Не повтори нищо, за да се увери, че Конклин го е разбрал.


В осем и десет Шоу седеше сам и чакаше на мястото, което беше определил. Беше избрал този бар ресторант, заради тихия заден салон и защото заведението беше придобило внушаващия уют похабен вид, дълго преди кварталът да получи претенциозното име Трибека.

Той погледна часовника си, чудейки се дали в случая закъснението им означава проява на независимост, и реши, че най-вероятно им е било трудно да си пробият път през задръстените улици в долната част на града.

Докато чакаше, отпиваше бира „Бас“, която подсилваше с двойна доза ирландско уиски „Джеймисън“.

Първият от групата пристигна в осем и петнадесет – детектив Антъни Импелитери, опитен полицай с деветгодишен стаж, който работеше към отдел „Убийства“ в Седемдесет и пети участък в Източен Ню Йорк, съседен на Браунсвил.

Импелитери до голяма степен приличаше на това, което Шоу си беше представил, докато четеше досието му: малко над тридесетгодишен, метър и осемдесет, добро телосложение. Носеше черни джинси, черна фланелка и тъмнозелена жилетка. Гъстата черна коса на Импелитери беше подстригана толкова високо, че приличаше на боне върху темето му. Имаше нужда от бръснене, но Шоу реши, че тъмната двудневна четина му стои добре. Забеляза, че Импелитери носеше своя глок напъхан в панталона над дясното бедро и изобщо не се притесняваше, че жилетката му не го покрива добре.

Приличаше на човек, когото средният гражданин ще помисли за престъпник, а средният престъпник веднага ще познае, че е ченге.

Импелитери му махна сдържано с ръка, вместо да се ръкува, и каза:

– Ако ти си Шоу, значи това трябва да е мястото.

– Аз съм. Това е мястото. Седни. Какво пиеш?

Импелитери погледна към бара, сякаш искаше да прецени възможността да получи прилично питие в заведение като това.

– Ще взема чаша червено.

Домакинът извика поръчката на барманката. Това го подсети да удари още една глътка от бирата, и да отпие от ирландското. След като приключиха с напитките, Импелитери не му обърна повече внимание и зарови нос в менюто.

Шоу също нямаше охота да води незначителни разговори.

След още няколко минути още двама детективи се приближиха след сервитьорката, носеща виното на Импелитери. Шоу познаваше единия от тях много добре. Другият никога досега не беше срещал. Единият беше черен, другият бял. Единият едър и снажен, другият не повече от закачалка за дрехите, които носеше.

Черният детектив, по-едрият и по-възрастен от двамата, се казваше Орестъс Мейсън. Младежът беше Джеймс Спърлинг. Шоу не можеше да не забележи, че лицето на длъгнестия Спърлинг беше абсолютно безизразно. То до такава степен беше лишено от чувства, че Шоу не можа да определи дали Спърлинг е постигнал някакво дълбоко блажено спокойствие като при дзенбудистите, или е пристигнал на срещата в състояние на дълбока депресия. Съдейки по обстоятелствата Шоу реши, че видът на Спърлинг по-скоро се дължи на депресия.

Едрото, широко лице на Мейсън говореше с томове, дори когато устата му беше затворена. В този момент то казваше, че никак не е доволен.

Спърлинг кимна на Шоу и седна. Мейсън остана прав, сочейки с пръст и попита:

– В какво, по дяволите, си ме набутал, Шоу?

– Заповядай, седни, Мейс. Какво пиете, момчета?

– Кой плаща? – попита Мейсън.

– Службата.

– Ще взема каквото ти пиеш.

– Клъб-сода – каза Спърлинг.

Преди напитките да дойдат, пристигна последният член на екипа, Уолтър Уонг. Двадесет и шест годишен, той беше най-младият член на групата. Импелитери и Спърлинг бяха около тридесетте. Шоу гонеше четиридесетте. Мейсън пък беше прехвърлил петдесетте.

Шоу беше чувал за Уолтър Уонг, още преди името му да се появи в губещия списък на Де Лука. Уонг беше провел една изключително дръзка операция, използвайки кадровите досиета на НЙПУ.

Уолтър напълно се покриваше с образа на архетипния азиатски компютърен магьосник, чак до евтиния костюм, бялата риза и очилата с телени рамки. Но Шоу знаеше, че Уонг е играч, майстор на триковете, човек, който не се ограничава от правила и разпоредби и затова го беше включил в екипа.

Уонг бързо си намери място край кръглата маса, вляво от Шоу. Той заклати глава нагоре-надолу и каза:

– Извинете, сър, имах няколко спешни неща, които трябваше да изчистя.

Шоу не се хвана на хитрината и само махна с ръка на извиненията му.

– Какво пиеш, Уонг?

– А-а, „Ролинг Рок“, сър.

– Ей, я недей да ми ги въртиш тия! – сряза го Шоу. – Не ми викай „сър“ и не се опитвай да ми пробутваш глупости от сорта, че си имал спешни задължения. Щом си решил да закъсняваш, просто закъснявай и толкова. – Изгледа всички и каза: – Което ме навежда на първия въпрос. Както вече сте се досетили, ситуацията не е нормална, така че в следващия около един час, момчета, дайте да оставим всички глупости пред вратата. Някой да има проблем с това?

Уонг вдигна глава от поредния си полупоклон и изостави отчасти китайския си акцент.

– Предполагам, че това зависи от въпроса защо все пак сме тук.

– В такъв случай мога веднага да мина на него. Вижте менюто, колеги, и си поръчайте някаква храна или каквото още искате за пиене. Не желая никой да ме прекъсва, щом веднъж започна.

Шоу изчака всеки един от мъжете да си поръча храна. Импелитери не можа да се въздържи да не пофлиртува със сервитьорката. Спърлинг, който приличаше повече на начален учител, отколкото на ченге с разкопчаната си бяла риза и панталони цвят каки, не изглеждаше заинтересован нито от храната, нито от сервитьорката. Мейсън, облечен в старомодната си детективска униформа, включваща спортно сако, вратовръзка и работни панталони, прояви обичайната си учтивост и внимание към подробностите. Той прегледа менюто с очилата си за четене, кацнали на върха на широкия му нос, зададе на сервитьорката няколко въпроса за храната и си поръча внушително количество, за да задоволи внушителния си апетит.

Уонг не зададе никакви въпроси, но отправи две специални изисквания как точно да му приготвят хамбургера.

Шоу даде поръчката си последен, и помоли сервитьорката да пълни чашите на всички редовно, за да не се налага да я молят. След като тя напусна сумрачния заден салон, Шоу се обърна към останалите.

– Така – каза той, – уговорката е следната. Аз свалям гащите и си показвам задника пръв. На половин крачка съм от това да ме изритат от службата, да загубя пенсията си и Албърт де Лука да направи каквото поиска, за да стане животът ми черен.

– Какво означава това? – попита Импелитери.

– Това означава, че той ми обеща не само да ме изрита, но се закле, че ще направи всичко, за да не мога да си намеря друга работа.

– Този път за какво? – попита Мейсън.

– Заради поведението ми по принцип, плюс, че се набутах, докато бях под запрещение.

– Застреля ли някого? – попита кротко Мейсън.

– Не. Ако искаш да разбереш подробностите, Мейс, ще удовлетворя желанието ти, когато имам време за това. Да кажем засега само, че шефът ме е натикал там, където е поискал.

– Моите уважения, Шоу – изчурулика Импелитери, – но защо на нас трябва да ни пука за всичко това?

– Защото според Де Лука, всички вие сте в подобно положение. Той ми хвърли спасително въже. Каза ми, че ще ми даде шанс да се измъкна от говната. Той хвърля на всички вас същото въже.

– Същото говно хвърля той – каза Импелитери.

– Шефът на детективите не се ебава – контрира го Мейсън. – Повярвай ми! И какъв е пазарлъкът, Шоу?

Шоу огледа масата. Храната все още не беше пристигнала, затова все още задържаше вниманието им. Не, имаше чувството, че ще задържи вниманието им, дори да им поднесат храна с четиризвездно качество.

– Пазарлъкът е, че ако ние му свършим мръсната работа, получаваме чиста самоличност. Всички грехове са опростени. Ако не, той ни прецаква от много високо място. Излишно е да пояснявам, че това, което той иска от нас, за да ни удостои с помилването си, никак няма да е лесно да му го поднесем. Все още ли проявявате интерес?

– Предполагам, че зависи колко дълбоко в лайната е нагазил всеки един от нас – обади се Импелитери.

– Това ще си го реши всеки поотделно. Тук няма да си играем на изповедалня.

– Някой от вас да е блудствал с малки момченца или да е бил жена си? – попита Импелитери.

Никой не отговори.

– Много добре. Ти си прав, Шоу. Нищо друго не би могло да ме откаже да работя с вас, момчета. Аз знам в какво точно съм се прецакал. Въпросът е колко от него знае шефът?

– Ти знаеш ли? – попита Уонг Шоу.

– Мога да ви кажа какво пише в досиетата, които ми даде. Не знам доколко е пълна информацията обаче.

– Какво има той за мен? – попита Уонг.

Шоу разбра, че всички искаха да разберат какво има Де Лука срещу тях, преди да вземат решението си.

– Добре, да го изчистим тогава докрай. Вие би трябвало да знаете какво знае Де Лука, и всички ние би трябвало да го знаем един за друг. Тогава можете да решите дали сте вътре, или вън. След като ти дойде последен, да започнем с теб, Уолтър.

– Чудесно.

– Уолтър е един от служебните компютърни гении на отдела. Той работи за сектор „Операции“, нещо като „Личен състав“, нали?

– Точно.

– Измъкнал си секретни данни, което ми подсказва, че знаеш как да заобикаляш бюрократичните разпоредби. Кои бутони кога да натиснеш. Какъв формуляр ти е нужен и за какво. Как да се добереш до лични досиета. Според досието на Де Лука, офицер Уонг е използвал своя талант и личните данни на НЙПУ, за да реализира някаква програма за продажба на социални осигуровки. Явно е успял да продаде цяла камара застраховки „Живот“ и „Инвалидност“ на свои колеги, служители в полицията.

Уонг го прекъсна:

– Което между другото трябва и вие да го видите. Бях измислил един много лесен начин да се финансира…

– Ей!

Уонг млъкна. Шоу го изгледа сърдито за секунда.

– Че какво толкова му е лошото на това? – попита Мейсън. – Човек би могъл да го преживее.

– Не и ако си играл с плащанията и си свивал премиите – добави Шоу.

– Това никога няма да го докажат!

– Предполагам, че зависи доколко добре си успял да припокриеш следите си, Уолтър. Според досието при Де Лука, ти си изправен пред възможността от криминално, гражданско и вътрешно съдебно преследване. Имам чувството, че това е оферта, която не можеш да откажеш. Иначе Де Лука ще се погрижи да те ударят и с трите. Но както ти казваш, може би дори Де Лука не може да го докаже. Най-малкото няма да останеш полицай много дълго.

– Голяма работа – процеди Уонг.

– Може би. Това не е моя грижа. Но очевидно трябва да обмислиш тази оферта щом си тук.

– Ако искаш да продължа да мисля, кажи ми какво ще трябва да правя? – каза Уонг.

– Ако се включиш, искам да ни бъдеш оперативния мозък. Ако имаме нужда от екипировка, ти я осигуряваш. Ако ни трябват компютърни издирвания, правиш ги. Официални искания, връзка с други елементи от отдела, данни извън щата, всичко, което ни трябва. Ти си човекът. Ти работиш в системата. Човекът ти за свръзка е един от хората на Де Лука, униформен лейтенант. Името му е Конклин. Ти организираш, намираш, уреждаш, получаваш. Ако някъде се задръстиш, оправяш се с този Конклин. Това е.

– Не звучи чак толкова тежко.

– Не мисля, че ще бъде. За теб. Плюс още нещо.

– Какво е то?

– Искам да водиш отчети за дейността ни. Пишеш за нас петимата въз основа на това, което аз ти подавам. Искам здрава документна следа, която да покрива задниците на всички ни. Ще ти подаваме достатъчно информация, за да сглобиш нещо, но останалото го правиш ти. Не разчитам на Де Лука. Ако това замирише, а то ще замирише, никой няма да ни покрие, освен ние самите. Много се надявам, че никой не знае за нас, но ако се стигне до това, искам запис с нашата версия за случая.

– Как е английският ти? – попита Импелитери.

Уонг му отвърна:

– Майната му на английския! Говоря полицейски жаргон не по-зле от всеки друг.

– Чудесно – кимна Импелитери. – Но ме чуй добре, Кунг Фу. Само защото можеш да пишеш още не значи, че ще седна да чета какво си сътворил. Ако се набутам, гледай да не ме прецакаш.

Уонг сви рамене.

– Ами каквото дойде.

Шоу кимна към Импелитери.

– Детектив Импелитери е от Седемдесет и пети в Източен Ню Йорк. Той работи в отдел „Убийства“ и съм сигурен, че е твърде зает, тъй като Източен Ню Йорк обикновено се слави като участъка с най-много убийства в града. Убийствата са част от проблема, с който ще се занимаваме, затова реших, че Тони… Тони или Антъни?


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю