Текст книги "Гангстерски рап"
Автор книги: Джон Кларксън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 26 страниц)
За миг Джъстин омекна.
– Да. Вие не можете да го разберете съвсем, но те страдат повече от всеки друг.
– Възрастните поне имат избор. Може би не е съвсем реален, но… – Шоу млъкна. – Сигурен съм, че вие знаете повече за това от мен.
– Видяла съм много повече, отколкото би ми се искало. От първа ръка.
– И затова сте тук?
– Затова съм тук, детектив Шоу. Тези жени имат нужда от помощ. Децата им имат нужда от помощ. И аз съм тук, за да им я дам. В момента това тук не е нищо повече от един кратковременен приют за съсипани жени в тежко състояние, но имам намерение да осигуря нещо много повече от това.
– А-ха.
– Единственият начин тези хора да могат да оцелеят, е да им се осигурят пълно здравно обслужване, работа, специализирани съвети, консултации, психотерапия за отказ от дрогата, рехабилитация, подслон. По друг начин просто нищо няма да се получи.
– Звучи амбициозно.
– Така е. Но ако успея да го постигна тук, ще мога да го направя където и да е другаде. Където и да е в града.
– Изобщо не ми се струва, че разполагате с достатъчно пространство за всичко това тук.
– Не разполагам.
– Тогава…
– Къде ще го намеря ли? Това ли искахте да ме попитате?
– Да.
– Къде мислите? Изглеждате интелигентен човек.
– За ченге?
– Хей, познавам някои ченгета.
– И какво ви е мнението за тях?
– Това съществено ли е?
– Не. Просто съм любопитен.
– Ами повечето от тях не ме зяпат така открито като вас.
– Това е, защото са по-възпитани или защото повече ги е страх от баща ви?
– Не знам.
– Може да ви прозвучи неискрено, но съжалявам, че съм толкова нахален.
– Няма нищо. Все пак ме ласкае.
– Радвам се да го чуя. Вие самата гледате хората съвсем открито.
– Опитвам се да вникна в тях. Не ме е страх да ги гледам в очите.
– Е, аз добре ли ви изглеждам?
– Не съм забелязала нещо, което да ме подразни, както обикновено се е случвало досега.
– Поласкан съм.
– Сега, след като и двамата сме вече поласкани, детектив, стигнахте ли най-после до частта, за която всъщност искахте да говорим?
– Почти.
– Аз не разполагам с много време.
– Окей. Колко от апартаментите „Ню Лотс“ смятате да вземете за своя Общински център?
– Благодаря ви, че най-сетне стигнахте до същината. Кой е казал, че смятам да взема част от „Ню Лотс“ за моя център?
– А не смятате ли?
Джъстин замълча, но накрая призна.
– И как ще го отиграете?
– Повярвайте ми, не беше никак лесно. Никога не е лесно. Където и да се опиташ да го направиш, винаги се оказва доста заплетено.
– Не и в задния двор.
– Да. Но този двор тук е толкова лош, че най-накрая взех, че впрегнах всичко наведнъж: политическата, финансовата и общинската поддръжка. Недвижими имоти „Арбър“ се съгласиха да ми отстъпят двадесет апартамента на първия етаж на сграда А. И може би допълнителни офиси някъде из комплекса.
– А-ха.
– Какво трябва да означава това „а-ха“?
– Сега нещата стават малко по-ясни.
– Защо?
– Ами, предполагам, че не е кой знае каква тайна това, че се премествате в апартаменти „Ню Лотс“.
– Не. Не е тайна.
– Следователно можем да приемем, че Арчи Рейнолдс също знае това.
– Защо?
– Защото е дошъл тук, забил е патлак в лицето ви и ви е заплашил.
– Какво? Искате да кажете, че е искал да ме прогони оттук ли?
– Нямаше да му трябва да ви гони, ако ви беше застрелял.
– Тогава защо не го направи?
– В доклада, който прочетох пише, че пистолетът му е бил празен.
– Вижте, останах с впечатлението, че някакви хора го преследваха и той просто избяга оттук.
– Не. Той е дошъл тук преднамерено. Планирал го е.
– Вие откъде знаете?
– Колата, с която се е измъкнал, се е намирала на улицата, минаваща от другата страна на постройките ви. Чакал го е. В докладите се казва, че той е притичал през жилищния комплекс от другата страна на улицата и е излязъл през безистена на Рокауей. Аз току-що минах през този район. Колата не го е чакала там. Вместо това се е намирала чак от другата страна на панелите. Той е знаел къде отива. Точно тук. Подозирам, че ако е имал време да презареди, щяхте вече да сте мъртва.
Шоу погледна Джъстин в лицето. Част от храбростта й като че ли се беше изпарила.
– Къде е била охраната? – попита я той.
– Имам двама охранители. Един за дневната смяна и друг за нощната. Този от дневната смяна беше отишъл да обядва.
– Не, къде са били хората от полицията?
– Мен не ме пазят по двадесет и четири часа в денонощието. Във всеки случай не и до този момент. Баща ми е този, когото пазят денонощно. Аз не искам това. Досега само ме наблюдаваха. А и нямаше признаци, че може да възникне неприятност.
– Не ви е хрумвало, че тук може да възникне проблем?!
Джъстин замълча за миг, след което каза:
– Те ме увериха, че ще бъда в безопасност.
– Кои са ви уверили?
– От компанията за недвижимо имущество казаха, че вземат мерки за сигурност.
– Кои? Мюсюлманите ли?
– Да. Смята се, че са много добри в този бранш.
– Кой точно ви каза, че ще се погрижат за безопасността ви?
– Един човек на име Блум. Леон Блум.
– И вие приехте уверенията му, че всичко ще бъде наред?
– Той изглеждаше толкова уверен…
– Но е сгрешил. Този път мюсюлманите не са могли да изплашат никого. Лошите момчета не са се поколебали да ги нападнат.
– Явно.
– Но вие не сте знаела на какво са способни Сините тапи, затова не сте предупредили охраната да се погрижи за вас.
– Вижте, казах ви вече, че съм плътно охранявана. Баща ми ги изпраща да ме пазят, не е по мое настояване.
– Да, но баща ви не се опитва да организира общински център в жилищен комплекс, който се владее от банда за пласиране на кока, която е във война с една незаконна мюсюлманска охранителна фирма, нали?
Измъчената усмивка на Джъстин отново се появи, но тя бързо я прогони.
– По дяволите! Вече ви казах, че ме боли, когато се усмихвам.
– Съжалявам.
– Вижте, знам, че звучи малко наивно. Но наистина нямах никаква представа.
– Вашите хора би трябвало да знаят с какво точно се занимавате тук.
– Ами ето че вече знаят, нали така? И тъкмо затова сега вие сте тук, нали?
– Аз не съм от разузнавателния отдел.
– А за кой отдел работите?
– Тук съм със специално назначение.
– Каква е задачата ви, детектив Шоу?
– Да прекратя войната между групировките и да се погрижа нищо лошо повече да не ви сполети.
– Разбирам. И как смятате да направите това?
– Като ви помоля да…
– Да какво? Да се прибера у дома и да си пъхна главата под завивките, докато НЙПУ прочисти квартала и той стане напълно безопасен?
– Нещо такова.
– И какво се очаква да правят всички тези жени и деца, които се изсипват тук всеки ден, през времето, докато аз чакам нещата да утихнат? – Джъстин не дочака отговора на Шоу. – Вие наистина ли смятате, че всичко тук ще потръгне, след като направите онова, което смятате за нужно? Вече сте тикнали зад решетките половината мъже от квартала, а тук все още е толкова зле, колкото винаги е било, ако не и по-зле. Какво вие лично смятате да направите, за да промените нещо?
– Ами…
– Доколкото мога да преценя, затварянето на единствените хора, които могат да предложат решение на проблема, е глупаво.
– Имате предвид мъжете от района.
– Да. Мъжете. Как е възможно да се създадат здрави семейства тук, щом няма мъже? Щом ги няма бащите на тези деца? Не всеки мъж в Браунсвил е пласьор на наркотици, който налита на жени.
– А какво да правим с онези, които са като Арчи Рейнолдс?
– Вие ми кажете.
– Да ги затваряме. Това и правим. Пъхаме ги в панделата. За остатъка от живота им, ако е възможно.
– Каква изненада.
– Вие вече май добихте превратна представа за мен?
– Какво виждате, когато погледнете някой млад чернокож? Кажете ми.
– Зависи от младия чернокож, когото гледам. Ей, аз все пак живея в Америка, госпожице Бъртън. Виждам много…
– Много какво?
– Много черни хора. Виждал съм, слушал съм и съм чел, и съм живял, и съм работил с тях. Само затова, че съм ченге, не означава, че не знам нищо за Малкълм, или за Мартин Лутър Кинг, или за Майлс, или за Мингъс, или за Мандела. Или за моя приятел Орестъс Мейсън.
– О, някои от приятелите ви са чернокожи?
– Само тези, чиито фамилни имена започват с „М“. Що за въпрос беше това впрочем? Не е ли малко досадно да смятате, че всеки бял човек, когото срещнете, е непременно расист?
– Не толкова досадно, колкото когато разбера, че е.
Джъстин се облегна назад в стола.
– Знаете ли кое е най-досадното? Непрекъснато да виждаш бели ченгета, които идват в черни квартали под претекст, че ще прилагат закона, и всичко това да завършва с все повече избити или натикани в затвора чернокожи.
– Има твърде много черни хора в Америка, които нямат нищо общо с полицията. Ей, без черните хора няма Америка, но, за нещастие, не цари в Америка мир и причината са някои млади, жестоки, обезумели чернокожи мъже. Не е необходимо точно аз да ви го казвам, нали? Повярвайте ми, госпожице Бъртън, не съм убеден, че всеки един от тях трябва да бъде затворен. Може би поне половината трябва да се озоват в рехабилитационен център или в професионално-учебен център, вместо в затвор. А може би не. Но този тип, госпожице Бъртън, този Арчи Рейнолдс, неговото място е точно в затвора! Той е застрелял от упор двама невинни чернокожи, които са се опитвали да си изкарат хляба, лице в лице, точно на Ню Лотс авеню. Повел е тайфа други младежи, с които е направил засада. Убили са един и тежко са ранили двама. Той е един крайно опасен субект, който е порязал лицето ви и ви е наранил. Нещо повече – щял е да ви убие, ако в пистолета му беше останал още един патрон. Неговото място наистина е зад решетките.
– Е?
По реакцията й не можа да разбере дали беше разтопил леда със своята реч.
– Съжалявам – каза той. – Не знам откъде дойде всичко това.
– Подозирам, отвътре. Може би ви поставям в категория, където не ви е мястото.
– Няма проблеми.
– Сега успяхте да ме разтревожите.
– Какво искате да кажете?
– Накарахте ме да повярвам, че знаете за какво говорите.
Шоу сви рамене.
– Не знам всичко. Но е очевидно, че този тип и членовете на бандата не се колебаят да убиват хора. И той изглежда достатъчно умен, за да може да планира атака, при която е убил трима и е ранил двама, подложил е на терор хората, които живеят тук, и почти е успял да се погрижи и за вас. Никак не е лошо за пет минути работа. Това не ви е някакъв обикновен главорез, пласьор на наркотици. Не е човек, на чиято мушка бих искал да бъда.
– И вие сте сигурен, че той ме държи на мушка?
– Да, сигурен съм. Но дори и да не бях, щеше да е по-добре, ако го погледнехте по този начин, докато тази банда не бъде разкарана оттук.
– Но защо точно мен? „Ню Лотс“ щеше да бъде прочистен и благоустроен с или без моята намеса. Недвижими имоти „Арбър“ притежава тази собственост, преди аз да предприема някакви стъпки.
– Вие знаете това. Но кой е наясно какво си мисли тази наркобанда. И нека да си го кажем честно, компанията с недвижимото имущество е разбрала, че прочистването на мястото ще стане по-скоро и по-сигурно, ако дъщерята на полицейския шеф работи в техния имот. Арчи Рейнолдс също го знае. Освен ако, разбира се, не сме дооценили алтруизма на недвижими имоти „Арбър“ и тяхното чувство за благотворителност, в случай че са готови да отстъпят над двадесет апартамента и приземния етаж на всеки, който изяви желание.
Джъстин се размърда неспокойно. Изглежда болката отново я мъчеше.
– Не смятам, че не дооценявате каквото и да било, детектив.
– Но все пак не отстъпвате, нали?
– Вие имате ли представа какво мога да направя с това място? Мога да осигуря подслон, здравни грижи, професионално обучение, консултантски кабинет за отказване на наркотици, психиатрични услуги. Да измъкна някои от тези жени от тяхната пристрастеност. Да им дам шанс да престанат да продават телата си, да се самоубиват, да провалят бъдещето на децата си. Мога дори да осигуря малко място за клиника.
– Поне да спасите някои, като не можете да спасите всички.
– Точно така. Вчера ни се обади една жена, която каза, че дъщеря й е изчезнала. Двадесет и четири годишна. Но тази жена се тревожеше не толкова за дъщеря си. Тревогата й беше заради четирите деца на дъщеря й. Даде ни адреса й, на улицата точно срещу „Ню Лотс“. Влязохме в апартамента. Две от децата се оказаха заключени в спалнята близо три денонощия, на шест и на четири години. Четиригодишното беше толкова недохранено и дехидратирано, че лекарите се опасяват, че е получило трайни увреждания. И двете деца бяха мръсни и видимо малтретирани. Ръцете на момченцето и пръстите му бяха окървавени, може би докато се е опитвало да отвори вратата на спалнята с удари и драскане. В една кошарка лежеше осеммесечно бебе, голо, затънало в собствените си изпражнения, треперещо. Беше с двойна пневмония, оставено просто така, незавито. Нямам представа дали това бебе ще оживее. Все още не са намерили най-голямото момче. То е осемгодишно. Може би го е взела със себе си на своя наркогуляй.
– Защо?
– За да го използва като разменно средство. Да го даде на наркодилърите наоколо, за да го използват за куриер. Или може би за някаква друга отвратителна цел, каквато би могла да им хрумне. Знаете ли къде се оказа майка му?
– Някъде, където е пушила три дена непрекъснато.
– Някъде ли? Беше точно срещу своя апартамент в „Ню Лотс“, няма и на шестдесет метра от дечицата. Разбира ли някой изобщо колко безумно е всичко това, или аз съм единствената? На вас поне хрумна ли ви колко лесно може да се премахне тази неописуема мизерия тук? – Джъстин махна с ръка. – На мен не ми се налага да излизам извън този комплекс. Разполагам с необходимите ресурси. Мога да направя нещо по въпроса. Хората, които имат нужда от мен, се намират точно тук. Единственото, което ми трябва, е пространството.
– И вие смятате да го получите.
– Адски сте прав. Или мислите, че в „Ню Лотс“ има място за тази проклета наркобанда, но не и за мен?
– Не.
– Не, господине, тяхното място не е тук.
– И вие искате това пространство.
– Искам го.
– Не, няма да се предам, за нищо на света?
– Не, няма да се предам.
– Тогава имам само още един въпрос.
– Какъв?
– Колко души смятате, че ще трябва да загинат, преди да го получите?
За първи път през целия разговор Джъстин Бъртън погледна настрани. Но само за няколко секунди. После се обърна и каза:
– Предполагам повече, отколкото мога да си представя. Надявам се на Господ, детектив Шоу, че не сте поредният убиец, когото са изпратили. Надявам се на Господ, че може би ще се окажете човек, който ще направи всичко възможно да не загине никой повече.
– Имате предвид още някой? Вече дванадесет души загинаха тук. Трябва да сте чула какво са направили мюсюлманите вчера в отговор на наркозасадата, нали?
Джъстин не отговори.
– Аз не съм убиец – омекна Шоу. – Но не мисля, че който и да било може да спре това нещо, без да пролее кръв.
– Добре тогава, детектив Шоу, позволете ми аз да ви задам един въпрос.
– Какво?
– Колко още жени и деца ще загинат, ако аз не получа „Ню Лотс“?
22.
След като се раздели с Джъстин Бъртън, Лойд Шоу поговори с тримата детективи, назначени да я охраняват, и се увери, че тя ще бъде под старото наблюдение. Разбираше, че детективите нямат никакво желание да го слушат, нито пък той тях, но искаше да е сигурен, че когато видят изражението му, ще знаят на чия страна е.
Срещата на Шоу с полицейската дъщеря с нищо не подобри настроението му, но определено проблемите му се бяха изяснили. Джъстин Бъртън знаеше какво иска. Акулата също. Тогава какво, по дяволите, искаше той самият? Освен служба, репутация и пенсия?
Отговорът го осени толкова бързо, че той се зачуди дали изобщо е трябвало да си задава този въпрос. Сега, след като беше дошъл в квартала и бе говорил с Джъстин Бъртън, бе видял хората, майките и децата, бе видял семейството, което пристигна на спирката на метрото, забързано да пристигне на време за работа, за да си изкара прехраната, Шоу искаше да сложи край на това безумие.
Когато стигна до източната страна на комплекса, забеляза мюсюлманския охранителен патрул от двама души, който беше срещнал преди това. Запъти се право към тях. Те усетиха, че Шоу е ченге само след пет секунди. Той се постара да им се представи учтиво.
– Извинете, господа, казвам се Лойд Шоу. НЙПУ. Бих искал да поговоря с шефа ви. Той тук някъде ли е?
Вместо да им покаже златната си значка „щит“, Шоу отвори полицейската си лична карта. Изглеждаше по-малко заплашителна. Така в по-малка степен приличаше на обичайното бяло ченге, размахващо символа на властта си.
Шоу застана пред тях, държейки личната си карта, а мюсюлманите останаха безмълвни в очакване да видят дали ще се опита да ги изнудва.
– Първи етаж, сграда А. Офисът ни е там.
– Благодаря.
Вторият охранител посочи към фронталната страна на комплекса, пресечката вдясно.
Когато Шоу се приближи до предния портал, не можа да не забележи отново колко много деца сновяха вътре и навън около комплекса. Бяха вездесъщи. Тичаха наоколо. Провираха се между колите. Мотаеха се из двора. Присъствието им изглеждаше неотделима част от „Ню Лотс“. Той се зачуди защо повечето от тях не бяха на училище. Не знаеше, че училищата в квартала бяха толкова претъпкани, че децата учеха на смени. След обяд повечето от тези, които сега виждаше, щяха да бъдат на училище. Тогава техните приятелчета от първа смяна щяха да запълнят вътрешния двор на „Ню Лотс“.
Двама охранители на МС-2, които пазеха на портала, се погрижиха да погледнат отблизо картата на Шоу, преди да натиснат бутона, който отключи монтираната наскоро триметрова желязна порта.
Застана за миг неподвижен, взирайки се към сградите, съставляващи комплекса – общо пет, подредени в една гигантска буква U. Четирите сгради, А, Б, В и Г, стояха на двойки една срещу друга, а петата, по-голямата, Д – в дъното, перпендикулярно.
Шоу влезе в гъмжащия двор, така наречената „Яма“, чудейки се как никое от тези деца не беше пострадало при двете стрелби от колите по време на засадата. Даде си сметка, че този късмет няма да ги съпътства вечно. Ако тук продължаха да хвърчат куршуми, все едно от тях щеше да пострада.
Намери офиса на МС-2 на партера, който се оказа в общи линии една гола стая. Нищо не омекотяваше сребристосивата като на боен кораб боя и дразнещото флуоресцентно таванско осветление. Мебелировката се състоеше от едно бюро и два метални, сиви сгъваеми стола, както и разнебитена кантонерка. На бюрото имаше един телефон и няколко радиостанции, включени в кутия за презареждане на батериите.
Шоу отново се оказа застанал на прага на нечий кабинет, но за разлика от Джъстин, Рахман Абдул Х не говореше по телефона. Беше коленичил, обърнат с лице на изток, молитвеното му килимче беше опънато под него, с протегнати напред ръце и вдигнати нагоре длани. Молеше се.
Изненада се от собствената си реакция. Молитвата на Рахман го разгневи. Заприлича му на театрална преструвка – лицемерна ломотеща театрална преструвка. Той се загледа в Рахман и си помисли, че този господин тук е шефът на типовете, които са подпалили живи хора и са пребили други до смърт, като са ги захвърлили на открито за назидание на всички. Изглеждаше като проява на абсолютна наглост същият този човек сега да се моли така усърдно.
Рахман изглежда усети присъствието на Шоу зад себе си, както и неговата враждебност, и набързо привърши молитвата си. Шоу изчака, докато мюсюлманинът навие килимчето си. Когато Рахман се извърна, за да дари Шоу със злобен поглед, той се постара да не се впуска в извинения, че е прекъснал благочестивото му занимание.
– Свършихте ли?
– Да. Вие кой сте? Пак ли полиция?
– Казвам се Лойд Шоу. НЙПУ. А вие сте?
– Рахман Абдул Х.
За секунда на Шоу му се дощя да го попита за истинското му име, но се сдържа. Отново се вгледа в Рахман и си помисли за онзи автосервиз и седемте купчини човешка пепел и почернели кости.
– Тогава как предпочитате, господин Рахман, господин Абдул или господин Х?
Рахман се вгледа в Шоу, очаквайки да се появи усмивка на самодоволство или какъвто и да е друг знак на неприкрито неуважение.
Шоу запази безизразно изражение, въпреки че изобщо не му пукаше дали Рахман ще си помисли, че го презира. Всъщност, част от Шоу желаеше мюсюлманинът да се почувства засегнат и да се опита да направи нещо. Част от него искаше да се приближи до този едър чернокож, застанал пред него, който се опитваше да го прикове с поглед. Помисли си дали да не го провокира като замахне, или го заплаши, и после да го фрасне с юмрук в гърлото, да опре пистолета си в главата му, да му щракне белезници и да го арестува. Просто да го извади от уравнението още сега. Да разкара поне един от убийците.
Рахман обаче се оказа твърде сдържан и обигран, за да захапе стръвта. Той протегна ръце напред, стиснал лявата си китка с дясната длан, и заговори равнодушно:
– Рахман си е добре.
– Вие ли ръководите охраната тук?
– Да.
– Тогава бих искал да ви задам няколко въпроса. Нещо против?
– Защо надойде толкова много полиция?
– Знаете ли, господин Рахман, обикновено нямам нищо против, когато задавам на някого въпрос и ми отговарят с въпрос. Така се поддържа разговорът. Но да ви кажа истината – не желая точно вие да ми задавате каквито и да било въпроси. Искам само да знам дали ще отговаряте на моите.
– Разбирам.
– Не знам доколко ме разбирате. Дано да разбирате защо полицията е тук. Има твърде много застреляни, обгорели или пребити до смърт хора, нали така?
Челюстта на Рахман се скова, но той успя да запази спокойствие.
– Вече имаше достатъчно много, преди вие да се появите наоколо.
– Може би, но когато жертвите станат двама, трима, деветима наведнъж – това обикновено изисква полицейско присъствие. Имате ли някакви възражения, че тук се е появила полиция?
– Не, стига да сте справедливи и да спазвате закона. Но не желаем полицията да се нахвърля срещу нас само защото се опитваме да се защитим и да прочистим това място от престъпниците.
– Разбирам. И какво точно имате предвид под „прочистване“?
– Имам предвид… да направим това, което никой друг няма да свърши. Никой друг не искаше да има нещо общо с това място, преди да се появим ние. Никаква полиция не беше идвала, дори когато са я викали.
– Значи сега се предполага, че трябва да спорим дали това ви дава правото или не да поемете прилагането на закона в свои ръце.
– Защо да спорим?
– Точно така. Защо да спорим? Имате ли нещо против това, че сега полицията е тук?
– Не. Аз искам да са тук. Ако всички вие бяхте тук всеки ден досега, нямаше да има трупове.
– Мда, грешката е наша. Признавам го. Ние сме ви натикали в тази ситуация. Трябвало е да поставим по един полицай във всеки блок, по двадесет и четири часа в денонощието. Трябвало е да се сетим за това преди много време. Но и така да е, господин Рахман, това все още не ви дава правото да извършите повечето от нещата, които вече извършихте.
– Ние съблюдаваме реда и справедливостта във всяко отношение, господин Шоу.
– Уточнете се.
– Какво имате предвид?
– Справедливост, ред… Това предполага, че вие смятате, че легитимната власт е несправедлива. Дявол да го вземе, позволете да ви запитам следното: коя власт ви дава правото да пребивате хора до смърт, да ги застрелвате, да ги изгаряте живи? Искам да кажа, не мисля, че вие лично сте го направил, но що за власт би била могла да оправдае подобни действия?
– Грешно е да се отнема чужд живот без основание. Грешно е да поемаш закона в собствените си ръце. Но най-грешно е да бъдеш потискан и да не правиш нищо. Да е заплашен животът ти, твоите хора да бъдат убивани и след това сам да поднесеш главата си на враговете. Това е най-големият грях. Светът е виждал прекалено често какво става с една общност от хора, когато се примирят с положението. Резултатът е геноцид и точно това се случва тук с моите хора.
– Следователно, решението е да се избиват още повече от вашите хора?
– Само онези, които ни потискат. Независимо от цвета на кожата.
Шоу кимна, доловил заплахата.
– Независимо от цвета?
– Точно така.
– Бели или черни?
– Бели и черни – повтори Рахман.
– Необходимост, несъмнено – каза Шоу.
Рахман реши да не отговаря.
– Тази дивотия ми е добре известна, господин Рахман. Целта оправдава средствата. По-малката от двете злини.
Охранителят остана безмълвен. Вероятно по-скоро за да прецени Шоу, отколкото въпроса му. Но след миг-два отговори просто:
– Да.
– Много добре – кимна Шоу. – Това мога да го схвана. – Той пристъпи към Рахман, като се наведе напред, за да подчертае гледната си точка, с което го предизвика. – А сега, вие гледайте да схванете следното: доколкото се отнася до мен, вие и вашите хора присъствате в списъка на опасните престъпници. Вие сте убийци. Все още не съм поглеждал полицейското ви досие или досиетата на хората, които използвате, но още сега мога да се обзаложа, че големите пари, срещу които ви е наела тази компания, която държи имота, не са за законна охранителна операция. Мога да се обзаложа и че по-голямата част от досегашния ви съзнателен живот е преминала по затворите. Така че пет пари не давам за това колко се молите тук, за мен вие и вашите хора сте убийци.
Шоу замълча, за да даде възможност на Рахман да реагира. Мюсюлманинът остана безмълвен.
Шоу отстъпи назад и протегна ръце, с вдигнати длани.
– Но сега-засега, тук вие всъщност наистина се оказвате по-малката от двете злини. Стане ли дума за лошите, колкото и да е удивително, вие се оказвате втори в класацията. Така че, ето какво предлагам. Аз ще се погрижа за голямото зло. Аз и хората ми ще тръгнем по петите на Арчи Рейнолдс и хората му и ще ги елиминираме от живота ви и от живота на този квартал. Какво е направено преди от полицията тук или не е направено, какво не са направили детективите от местния участък или е трябвало да направят, но не са, изобщо не ме интересува. Аз лично ще изпълня задълженията на представителите на органите на реда. И не искам да ми се пречкате. Има ли някакъв проблем?
– Защо трябва да има?
– Вие обичате да отговаряте на въпроси с въпроси. Много добре. Това беше почти отговор. Целта ми е да спра хората тук да се избиват едни други. Имате ли нещо против?
– Не.
– Хубаво. Значи, докато се занимавам с това, не искам да се притеснявам, че се налага да елиминирам и вас. Така че ви моля да държите патлаците в джобовете си. Да стоите кротко. Да кажете на хората си да стоят кротко. Иначе на мен ще ми бъде много по-трудно. И може да не успея. А ако не успея, това няма да помогне и на вас. Не ви моля за помощта ви. Моля ви да престанете да се биете със Сините тапи и да оставите на нас да се погрижим за тях.
– Защо трябва да ви вярвам, че ще го направите?
– Защото аз ви казвам. Но очевидно това не ви е достатъчно. Затова ви съветвам просто да се съгласите да изчакате няколко дни и да видите какво ще стане. Не смятам да се занимавам прекалено дълго с този проблем.
Рахман кимна.
– Значи се споразумяхме?
– Засега.
– Ще зачетете ли споразумението?
– Да го зачета? Нямам никакво основание да вярвам, че сте човек, заслужаващ такава чест.
– Защо?
– Защото сте от полицията.
– Аха, разбирам. Добре, в такъв случай ми кажете ясно още сега какво смятате да правите? Ще задържите ли за известно време тази ваша непримирима война, за да видите какво ще направя аз? Или просто ще продължите да убивате хора?
Мюсюлманинът отново замълча, сякаш се мъчеше да вземе решение. Шоу изтърпя етюда му, но вече знаеше какъв ще бъде отговорът. Беше заключил, че Рахман е във фазата „ще изчакаме и ще видим“. Мюсюлманският подход изглеждаше очевиден. Нахълтваш. Заплашваш хора. Ако ти окажат съпротива, удряш противниците си безмилостно и светкавично. После изчакваш, оставяйки враговете си да се опитат да нанесат ответен удар. Рахман просто можеше да каже „да“, без да загуби нищо. Шоу не се стремеше да спечели съгласието му. Просто се опитваше да прецени колко упорит ще се окаже той.
Рахман най-сетне кимна театрално и промълви тържествено:
– Ще изчакам и ще видя.
Шоу не можа да се въздържи.
– Тоест?
– Няма да гоня враговете си. Но ако те ме нападнат, ще се защитавам. И ще защитавам този имот дотогава, докато той е под моя закрила.
Шоу кимна, сякаш той самият също беше решил нещо.
– Много добре, господин Рахман.
– Наричайте ме просто Рахман.
– А-ха. Между другото, кой е собственикът на този имот в момента? Кой ви нае да закриляте „Ню Лотс“? Недвижими имоти „Арбър“?
– Да. Недвижими имоти „Арбър“.
– Кой отговаря за обекта? На кого докладвате?
Рахман настръхна. Загатването, че докладва пред някого, подразни Рахман.
– Как се казва? Блум?
– Защо ме питате, след като вече знаете?
Защото искам да разбереш, че ще се разправям и с негодника, който ти бута мангизите, помисли си Шоу.
– Само за потвърждение. Къде мога да го намеря?
– Офисът му е в Краун Хайтс. Никога не съм бил там. Проверете в телефонния указател.
– Телефонният указател? Как не се сетих.
Шоу остави визитната си картичка на бюрото на Рахман и написа върху нея телефонния номер на Седемдесет и трети участък. Не си направи труда да му я подаде, защото не беше в настроение да види как Рахман отказва да я пипне. Беше постигнал това, което искаше. Засега.
