Текст книги "Гангстерски рап"

31.

Зеленият джип не беше паркиран пред дома на нито една от приятелките на Реджи. Стоеше пред един китайско-латиноамерикански ресторант в Долен Бродуей, близо до Хюстън стрийт в Манхатън.

Арчи Рейнолдс беше извикал в силовата си група своя доминикански снабдител, действащ по свободното договаряне, Кармен Санчес.

Кармен Санчес дори не беше си направил труда да паркира. Той бе качил своя мощен мотоциклет направо на тротоара и го бе оставил пред самия вход на заведението. Изобщо не му пукаше, че на клиентите им се налагаше да го заобикалят.

Управителят на ресторанта забеляза, че Санчес оставя двуколесното си внушително возило пред вратата на ресторанта, направо на претъпкания с минувачи тротоар, почти закривайки входа, но когато Санчес влезе, му хвърли само един поглед и реши да си държи затворена устата. Не че Санчес впечатляваше с физиката си. Беше нисък и кривокрак като индианец от Амазонка. А заради начина, по който изгледа управителя – с налудничав поглед, който казваше „дай ми само малък повод и ще те съсипя“. Имаше вид на човек, който живее само за да убива и осакатява.

Санчес седна на една маса край прозореца с Арчи Рейнолдс и Реджи Шантавия. Започна да се тъпче с боб и пържено свинско, поглеждайки към Арчи Рейнолдс с навъсен заплашителен поглед. От време на време кимаше на думите, излизащи от устата на Арчи, но не си правеше много труд да вниква в това, което сам казваше. Смисълът на нормалния, правилен английски му се изплъзваше. Жаргонът на гетото, говорен от Арчи, също не означаваше почти нищо за него.

Арчи и Реджи отпиваха от бирите си „Дос екувис“, докато Санчес ядеше. Те бяха привършили блюдата си. Санчес предъвкваше второто. Тъпчеше устата си и преглъщаше. Арчи говореше и отпиваше. Според Санчес, Арчи говореше твърде много.

Арчи се гордееше с плана си. Санчес нямаше нужда от план. Арчи изпитваше удоволствие да обмисля нещата предварително. Санчес рядко се замисляше, било преди, било след това. Неговият метод беше пределно прост. Той прикарваше мотоциклета си до жертвата – на тротоара, до прозореца на някоя кола или насред улицата. Това нямаше особено значение. Изваждаше някакво оръжие – патлак, автоматичен пистолет или карабина. Това също нямаше особено значение. След което дърпаше спусъка, докато не се увери, че жертвата му е мъртва.

Задължително обаче носеше напълно покриващ лицето му мотористки шлем, за да не може никой да го види. И караше мотоциклета си толкова бясно, че да не може никой да го настигне. И през няколко седмици сменяше марката.

Беше избил толкова много народ, че беше престанал да брои жертвите си. Когато започнеха да го издирват прекалено много хора, той просто се прибираше у дома – в Доминиканската република. След време се връщаше, за да убива отново.

Така че, докато Арчи описваше Рахман Абдул Х и къде живее той, как бяха организирани действията на МС-2 и как искаше той да се справят с мюсюлманите, Санчес ядеше и от време на време кимаше, макар и без да разбира.

След като сдъвка и последната хапка, Санчес изтри мазната си уста и каза:

– ’Начи, Попи, ти само ми покажи онез. Окей. Аз ще се погрижа.

– Добрее, но аз искам да убия онзи едър шибалник лично.

– Тогаз го убий, майната му.

– Аз всичко друго ще го уредя. Ти само ги гръмни. Разкарай ги. Погрижи се за онез задници на улицата.

– Да бе, да. Окей. А ке ора?

– Моят източник ми каза, че той обикновено се прибира вкъщи в един часа. Срещаме се пред къщата му в полунощ. – Арчи подаде една бележка с адрес на Санчес. – Аз те посрещам с всичко, което ще ни трябва.

– В полунощ?

– Да – каза Арчи. – Дос орас още, амиго.

Санчес се навъси.

– Точна ли е информацията?

– Ей, хората ми дължат тази информация. Дадат ли ми скапана, невярна информация, загиват! Късмет, че не са мъртви вече, откак се почна цялата тая скапания. Това е мястото, няма грешка.

– Що да чакаме толкоз? Да отиваме при него още сега.

Арчи погледна часовника си. Беше почти десет часът.

– Не, не. Трябва да бъдем при него на уреченото място. Трябва да свършим и с другия боклук. Можеш да почакаш. Ей, не съм спал от четири скапани дена. Педерасти, ще ми горят щаба те! Полицията души навсякъде. Вкъщи не мога да се прибера. Залягам и се крия къде ли не. Скапано, казвам ти. Имам да свърша един куп гадости, преди да се срещнем. Все едно, няма никаква полза да ходим там, ако не си е вкъщи. Ще го направим така, както искам, ще го свършим точно в един часа.

– Не се безпокой за това. Фащаме се и го свършваме, няма к’во да протакаме. Иди гледай едно кино или нещо такова, Санчес, отпусни малко. Изпий някоя бира. – Арчи хвърли банкнота от петдесет долара на масата. – Ще те потърся тук.

Санчес тръсна веднъж глава, докато гледаше напускащите ресторанта Арчи и Реджи. После часовника си. Нямаше никакви проблеми с убиването на хора, но го дразнеше, че ще се наложи да убие два часа.

Когато Лойд Шоу и Орестъс Мейсън се върнаха в Седемдесет и трети участък, след като се оправиха с Елард Уоткинс, беше почти единадесет. Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг седяха на бюрата си и преглеждаха разпечатките със списък на стотици талони за паркиране. Двата екипа бяха работили усилено в продължение на почти единадесет часа. Уолтър Уонг беше започнал веднага след като бяха вечеряли в понеделник. На него пък му се събираха почти тридесет часа.

Уолтър продължаваше да трака безпомощно по клавиатурата на своя централен процесор взирайки се в екрана, очакващ информацията да потече обратно към него, но изглежда беше стигнал до предела на възможностите си.

Малкият кабинет миришеше на пица „пеперони“ и цигарен дим.

Импелитери отпиваше от бутилката си „Будвайзер“ и добавяше своята дан към цигарения дим, който се стелеше на талази в затвореното помещение.

Шоу измъкна една топла бира от пакета шесторка на бюрото на Импелитери и поиска цигара.

Импелитери му подаде пакета, без да откъсва очи от разпечатката.

– Почти го намерихме – промърмори той.

– Какво сте намерили? – попита Шоу.

– Местоположението на Реджи Шантавия. Открихме, че кара зелен джип чероки. Уолтър Магьосникът откри проклетия му номер.

– Как го постигнахте?

Уолтър изчурулика от мястото си:

– Аз мога всичко.

– Нямаш си представа колко много Уилсъновци с джипове има в скапания Ню Йорк Сити – додаде Импелитери.

– Но само един регистриран на името на Милдред Уилсън – важно произнесе Спърлинг.

– Този пък кой е? – попита Мейсън.

– Мулатката Мили, сестрата на Реджи – отвърна Импелитери.

– И какво ви дава това?

– Не много, но като сравним този номер с къщите на неговите приятелки, правим удар.

– Търсите талони за паркиране? – попита повторно Мейсън.

– Аха. Намерихме две места. Едното е във Форт Грийн, другото на Мот Хейвън. Уолтър провери всеки талон за паркиране, издаден през последния месец в тези два района.

– И колко са те? – попита Мейсън.

– Не чак толкова много. Неколкостотин. Все едно, никой в тези шибани квартали не ги плаща. – Импелитери се изправи. – Бинго, имаме съвпадение! Какво ще кажете за това: Сто четиридесет и трета улица. Това е близо до спик1313
  Обидно обръщение към човек с латиноамерикански произход. – Б.пр.


[Закрыть] кучката, която той чука, нали?

– Искаш да кажеш испаноговорещата жена, с която той има сексуални отношения при отсъствие на законен брак? – попита Спърлинг.

– Както и да е. Виж само, лицензен номер XVR шест седем девет. Зелен джип чероки. Регистриран на името на Милдред Уилсън. Два талона за паркиране на тази улица. Това е вашият Реджи, шибаният мулат, песът му разгонен.

– Там ли е колибката, в която се гушка с приятелката си? – попита Мейсън.

Импелитери прокара пръст по дребния шрифт с подробните данни от талоните за паркиране.

– Да, ето виж. Два талона за последните десет дни. И двата на една и съща улица. И двата издадени между осем и осем и половина заранта. Точно по времето, когато минават и издават талони за непозволено паркиране. Скапанякът е прекалено мързелив, за да стане и да си премести колата.

Спърлинг вдигна глава от разпечатката пред него.

– Намерих талон на същото превозно средство близо до онези общежития във Форт Грийн.

– Без майтап. По кое време?

– Тук се казва в десет часа преди обед. За паркиране в забранен участък.

– Вероятно върху пожарен кран? Скапаняк! Реджи е зает човек. Трябва да е в едно от тези две места. Имам чувството, че е в това. Той чука дупето в Бронкс една нощ, после мамчето на бебето си, Дарлийс, другата. Песът тича от явка на явка, за да избегне клопката и се скатава там. Двамата с детектив Спърлинг ще предприемем едно сутрешно посещение за добро утро.

– Справяте се чудесно. Нещо друго? – попита Шоу.

– Да, имаме нещо уредено. Ще поразлаем кучетата веднага щом спипаме тоя шибалник Реджи. Вие момчета имахте ли късмет?

– Преди няколко часа се докопахме до Елард Уоткинс – осведоми ги Мейсън.

– Без майтап. Гръмнахте ли го?

– Не – отвърна Мейсън. – Детектив Шоу доста се постара, но той избяга от къщата. Опита се да скочи на един покрив и се срина.

– Сринал се през покрива?

– Като снаряд, хвърлен отвисоко.

– Мамка му! Страхотно! Уби ли се тоя дебел задник?

– Все още не – каза Шоу. – Но е достатъчно поочукан, за да не създава проблеми известно време. Няма да бъде проблем дори и в затвора, в който ще го натикат.

Шоу погледна часовника си. Единадесет и тридесет. Беше време да прескочи до „Ню Лотс“ и да се види с Рахман. Предполагаше, че досега Леон Блум трябва да му се е обадил и искаше да види какво ще може да изкопчи от Рахман за Арчи.

– Уолтър, намери ли нещо повече за Арчи Рейнолдс?

Уонг потърка очи и каза:

– Всичко, което намерих, са заповедите за арестите му и един адрес някъде в Браунсвил, но се съмнявам, че ще го намерим там. Нищо повече. Никаква шофьорска книжка, никакви данни за кредитна карта, никаква регистрация на превозно средство. Обадих се за него в отдела за идентификация на криминално проявени, да видя дали могат да ни подадат някоя нишка, но досега не са ми отговорили. Обадих се също така на един познат от ФБР, който може да има достъп до информация, до която ние нямаме. И той не ми се е обадил още. Тази банда не е обект на разследване от страна на Службата за борба с наркотиците, доколкото разбирам. Прегледах данни от шест щата. Засега не съм открил нищо.

– Говорих с един мой познат от „Банди“ рано този следобед, докато обикаляхме – взе думата Импелитери.

– Той знае ли нещо?

– Нищо, което би ни помогнало да го намерим. Но тоя приятел стана много сериозен, когато му споменах името на фукльото Арчи.

– Защо?

– Каза, че никой не знае много за него. Каза, че не живее в квартала. Мести се ту тук, ту там. Не е от редовните махленски момчета. Роден е и е отраснал там. Познава всички в махалата, но изглежда не се задържа на едно място. Идва да си върти бизнеса, после изчезва. Но всеки в този квартал се страхува от този фукльо.

– Защо? – попита Мейсън.

– Щот’ тоя тип първо стреля и после задава въпроси. Няма никакви задръжки, когато реши да претрепе някого. Гледа на всеки като на противник. Дори на тези, които са на негова страна. Всеки става заподозрян, когато загуби стока или когато липсват пари. Убива за най-дребното нещо. По какъвто и да е повод. Просто убива всеки, който сбърка. Или заповядва да бъде убит. Не мога да обясня точно какво ми каза той, но е ясно, че Арчи Рейнолдс движи нещата си отвън. Не знам. Опасен фукльо. Ако намерите някое изречение против него и го докопате, моят съвет е да го гръмнете на секундата, когато го видите. Иначе има вероятност вие да пострадате първи.

Шоу не коментира информацията на Импелитери. Просто я преглътна и попита Уонг:

– Нещо за тоя негов екзекутор, Санчес?

– Тъкмо съм го подхванал. Ако е доминиканец, предполагам, че често влиза и излиза от страната. Повечето типове като него се прибират у дома си и се крият там, когато стане напечено. Затова сега работя по визи, паспорти и митнически контрол.

– А какво стана с оня Мелвин Мели Мел или както там, по дяволите, му беше името?

Уонг записа нещо в компютърния файл на диска, отпусна се на стола, потърка отново очи и се обърна към останалите.

– Говорих с някои от участъковите детективи, разследващи нападенията с коли и пукотевицата в „Ню Лотс“. Един от тях ми каза, че са хванали някаква диря, затова се съсредоточих над останалите.

– Окей. Умно. Съсредоточи се над другите. Чинията ти е фрашкана с тия типове. Може би хората от участъка ще направят нещо за нас.

– Да – каза Импелитери, – стига да могат да съберат петдесетина души да го обкръжат и да го спипат.

– Антъни, ако те успеят да го хванат, тогава грижите ни ще станат с една по-малко. Уолтър, продължавай с това, над което работиш. Между другото, направи ли онова нещо за нас петимата?

Уолтър зяпна.

– Окей, успокой се. Само исках да ти напомня. Направи го, когато можеш. Не оставяй работата да се трупа. Ето ти бележки какво сме направили с Мейсън днес. Пропуснал съм ваденето на оръжие срещу цивилно лице, стрелянето без да съм попълнил формуляр, следенето на нелегални разговори по клетъчни телефони, влизането в частен дом без основателна причина и още няколко такива.

– Звучи добре – засмя се Импелитери.

– А денят дори не е свършил – продължи Шоу. – Уолтър, просто запиши това, което ти давам. Справяш се страхотно. Защо не привършиш това, което си започнал, и не си отидеш вкъщи? Да подремнеш няколко часа, да си вземеш дрехи и да дойдеш тук около осем часа сутринта. Облечи нещо, с което ще ти е по-удобно.

– И така ми е удобно.

– Както искаш – каза Импелитери.

Шоу погледна Уолтър. Реакция не последва.

– Както искаш. Схвана ли? Както… искаш.

– О, да.

– Ей, ама и аз съм един! Та ти не говориш английски.

– Майната ти, Импелитери.

– Шоу, на двете думи наведнъж ли си го учил? Нали разбираш, „майната ти“, или първо „майната“ и после „ти“?

– Не бе, задник, майка ти ме учи – изломоти Уолтър.

Импелитери се засмя.

– Уаа, Кунг Фу! Виж го ти, говори като…

– Внимавай – предупреди го Мейсън.

– Като махленско момче. Щях да кажа „махленско момче“, Мейсън, заклевам се.

Мейсън махна пренебрежително на Импелитери, отпусна се назад на стола, скръсти ръце върху затлъстелия си корем, и затвори очи. Спърлинг седеше с безизразна физиономия, кръстосал крака и просто чакаше. Дори Импелитери изостави обичайното заяждане, отпусна гръб на облегалката на стола и вдигна крака върху бюрото.

Шоу седеше на своето бюро и преценяваше как се чувства. Отвратително. Цигарите не помогнаха. Менюто от „Макдоналдс“ и китайската храна се бяха смесили в стомаха му. Изпитваше онова изтощение, все едно че е пребит, след като гневът бе отшумял и адреналинът му бе спаднал.

Замисли се как настървено се беше опитал да застреля Уоткинс Гирата. Колко много му се искаше да го убие, след като онзи беше стрелял по тях с проклетата си карабина. Изобщо не беше се поколебал. „Но после ще ти тежи цял живот, след като видиш куршумните рани в едрото му черно тяло, нали?“ – каза си той.

Помисли си как ще трябва да застреля Арчи Рейнолдс, само да му се мернеше пред очите. Опита се да отблъсне и този образ.

Внезапно изпита силно желание от порядъчна доза уиски, което да поеме с бирата. Дощя му се да изпита прилива на енергия, който алкохолът щеше да му осигури, заедно със затъпяващата изолация от цялата тази суматоха и хаос, които царяха наоколо.

– Има ли нещо за пиене тук?

Всички погледнаха към Шоу, все едно че беше задал глупав въпрос.

– Някой да иска да купи бутилка за офиса?

– Ти луд ли си? – каза Уолтър. – Алкохол в участъка? Не е позволено.

Шоу погледна Уонг така, все едно че беше от Марс. Импелитери пусна краката си на пода и също го зяпна. Мейсън също поклати глава при коментара на Уонг. Дори Спърлинг се огледа объркано.

– Не било позволено ли? – каза Шоу. – Не било позволено? Ей, ние не сме позволени в тоя шибан участък, нито боклука, в който сме се заровили.

Импелитери се засмя. След него Мейсън и Шоу. Смехът им зарази дори Спърлинг.

След десетина секунди вече никой не можеше да се спре. В един миг то ги беше поразило. Смешното, абсурдът на всичко това, огромният риск, умората, облекчението. Смяха се до просълзяване. Уонг също започна да се смее, без да му е съвсем ясно защо, тъй като шегата изглежда засягаше него. Смехът ги изтощи още повече и в същото време като че ли ги ободри. Стана им по-добре. На Шоу му стана хубаво както от самия смях, така и че беше споделен.

Най-сетне вълната отмина. Мейсън изтри очи и се вглъби в себе си след още няколко изблика на кикот.

– Мамка му – каза Импелитери. – Не го взимай на сериозно, Фу Манджу, правим го, защото те обичаме.

– Както и да е.

– Е, и какво по-нататък, Шоу? – попита Импелитери.

– Аз ще прескоча да поговоря с оня главатар на мюсюлманите. Той знае повече за Арчи Рейнолдс от нас. Трябва ни помощта му.

– Късмет, мамка му.

– Не, мисля, че ще бъде в настроение да сътрудничи. Упражних малко натиск върху работодателя му днес следобед. Може би все пак ще се вслуша.

– Кой? Мюсюлманите или шефът им? – попита Мейсън.

– И те, и той.

– Искаш ли компания? – попита Импелитери.

– Разбира се.

– Ти искаш ли да дойдеш, или ще поспиш? – обърна се Импелитери към Спърлинг.

Спърлинг наведе леко глава и каза:

– Добре. Искам да видя това място, извор на всички тия неприятности.

Шоу събра цялата енергия, която му беше останала и се изправи.

– Да тръгваме. – После посочи листовете и папките, разхвърляни по бюрата и каза: – Уолтър, преди да си тръгнеш, само се погрижи нищо тук да не остава така открито, да не влезе някой и да види неща, които не са за гледане. Внимавай с контактите.

Уолтър отново се бе залепил за екрана, но кимна и отвърна:

– Добре. Не се тревожи.

Четиримата напуснаха кабинета, качиха се на колите и отпрашиха за „Ню Лотс“.