Текст книги "Гангстерски рап"

Автор книги: Джон Кларксън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 26 страниц)

– Разбира се. Как ги искате?

С шибани узита вътре, помисли си Импелитери.

Арчи се извърна да види какво става зад него. Движението му привлече вниманието на Импелитери и той неволно го погледна. Очите им се срещнаха само за миг, преди Импелитери бързо да извърне поглед към сервитьорката.

Онзи стана нервен. Изправи се и тръгна към предното помещение.

Импелитери придвижи ръката си под масата и стисна дръжката на пистолета. Арчи мина покрай тяхната маса и Импелитери леко се отпусна.

Сервитьорката записа поръчката им и се отдалечи.

– Какво става, мамка му? – попита Импелитери.

– Говори с аверите си.

Арчи спря до Санчес и го попита:

– Следиш ли го?

Санчес кимна.

– Това е той. Просто исках да съм сигурен, че знаеш кой е – рече Арчи и тръгна да се връща към масата си. Тъкмо когато сервитьорката, обслужваща външните маси, пристъпи към вратата с поднос, пълен с питиета, Уолтър се появи.

За миг се оказа, че Уолтър, Арчи и сервитьорката се срещнаха на вратата и се наложи всеки от тях да отстъпи настрани, за да направи път на другия.

Спърлинг видя как Уолтър се отдръпва от пътя на Арчи, но не можа да се въздържи да не направи гримаса. Когато Уолтър забеляза, че за малко щеше да се блъсне в Арчи, нещо му прещрака. Арчи го погледна за секунда, обърна се и продължи към масата си.

Спърлинг кимна на Импелитери, когато Арчи мина покрай тях.

– Та какво казваш за „Дребосъците“? – каза Спърлинг.

– А?

Арчи отмина.

Уолтър бързо зае позиция близо до изхода и взе менюто.

Блум се върна от тоалетната. Изглеждаше изненадан, че Арчи стои прав и попита:

– Какво правиш?

– Млъкни, мамицата ти, и седни!

Двамата заеха местата си.

– Е, и какво ще правим сега? – попита Блум. – Защо сме тук?

Арчи извади един плик.

– Благодарение на теб и на тая говнярщина с мюсюлманите за мен тука стана напечено. Още някои подробности за уреждане и изчезвам оттук, докато нещата не се закротят.

Арчи плъзна плика към Блум.

– Вътре има пет карти и пет ключа. В плика има листче с пет адреса. Дръж ги отделно. Картите и ключовете са за пет различни сейфа. Картите те допускат. Ключовете ти отварят вратичките.

– Да.

– Парите ми са разделени в тия пет сейфа. Който има картите и ключовете може да ги вземе. Трябва да се грижиш за мангизите ми, докато ме няма. Ще ти се обадя и ще ти кажа на кого да платиш на ръка или на кого да изпратиш пари. Първо обаче да се уредя.

– Само това ми трябваше – завъртя очи Блум. – Да си чувал случайно, че има банки?

– Коя шибана банка ще се занимава с мен? Слушай…

Блум вдигна ръка.

– Не се притеснявай. Ще го направя.

– Ще го направиш и още как, по дяволите! – Арчи посочи през рамото си към Санчес, дебнещ до бара. – Виждаш ли го оня там?

Блум погледна през рамото на Арчи и видя Санчес, чиито хищни животински очи се бяха впили в него.

– Да. Още когато влязохте с него. Защо е тук?

– За да ти вземе кройката, Блум. Сега вече познава лицето ти. Гледа те достатъчно. Само да направиш няк’ви глупости, само да ме прецакаш, той и партньорът му знаят по кого да стрелят. И вярвай ми, ако не им се обаждам редовно да ги озаптявам, ще те намерят и ще ти пръснат задника.

– Ама какво говориш? Ти сега заплашваш ли ме? Смяташ, че трябва да го направя, а ме заплашваш? Така ли си въртиш бизнеса?

– Дебел еврейски педераст, защо ми излизаш с тия номера? – озъби се Арчи. – Ти ме прецака с „Ню Лотс“. Накара ония шибани мюсюлмани да изгорят хората ми…

Блум повиши тон:

– Идеята не беше моя. Нямам нищо общо. Аз ти казах къде да го намериш. Не исках това да продължава повече.

Арчи не го доизслуша.

– И седиш тук и ми пробутваш глупости! Не на мене тия!

Гласът на Арчи беше станал достатъчно висок, за да го чуят всички в ресторанта.

– Скапано, тоя шибалник си изтървава нервите – промърмори Импелитери.

Спърлинг стисна дръжката на пистолета си.

Санчес се изправи, за да вижда по-добре Арчи.

Арчи измъкна беретата и започна да крещи на Блум:

– Върни ми шибания плик!

Блум го напъха в джоба си, разбрал, че е прекалил.

– Върни си ми шибания плик – пресегна се Арчи.

Блум напъха плика още по-дълбоко в предния джоб на сакото си.

– Не, казах ти, че ще го направя, и ще го направя.

– Дай ми го! – изрева Арчи.

Барманът понечи да излезе иззад барплота. Импелитери не можеше да позволи това да се случи. Той се изправи и посочи с пръст бармана.

– Ти! Върни се на мястото си!

Арчи и Санчес моментално се извърнаха към Импелитери.

Блум понечи да се измъкне изпод масата.

Санчес посегна към оръжието си. Спърлинг измъкна пистолета и се изправи. Хектор, забелязал движението на Санчес, посегна за своето. Импелитери извади глока си и изрева към Арчи:

– Спри! Полиция, остави оръжието!

Арчи се обърна към Блум, който почти бе успял да се измъкне изпод масата.

– Ти ли ми нагласи това, мамка ти?

Без повече приказки той вдигна беретата и изстреля един куршум в окото на Блум. Импелитери се прицели в Арчи и дръпна спусъка, тъкмо когато Арчи се обърна и стреля по Импелитери, улучвайки го в лявата ръка. Изстрелът го отхвърли към стената.

Санчес се извърна мълниеносно и се прицели в Импелитери. В този миг Спърлинг откри огън. Обръщането спаси Санчес и куршумът не го улучи смъртоносно. Порази само рамото му и Санчес се блъсна в барплота. Хектор на свой ред откри огън по Спърлинг.

Барът за миг като че ли се взриви. Хората вътре залегнаха на пода, запищяха, покрили главите си с ръце. Онези навън пък изпаднаха в паника, заобръщаха маси и се заблъскаха, докато се опитваха да избягат.

Уолтър измъкна револвера си и застана до изхода, без да знае по кого по-напред да стреля. Знаеше единствено, че не трябва да допусне никой да се измъкне.

Импелитери успя да се изправи, за да стреля повторно по Арчи, но един от хаотичните изстрели на Хектор го улучи в левия крак и той се срина върху масата зад него.

Спърлинг пусна три куршума в Хектор, събаряйки го върху бара, но Санчес успя да се съвземе и стреля по Спърлинг. Спърлинг се стовари тежко на пода, но се извърна към Санчес и отново откри огън. Двамата мъже продължиха да стрелят един към друг от пода.

Отвън Шоу бе заел позиция до хондата. Когато чу първия изстрел в заведението, той измъкна пистолета си и се затича. Докато бягаше, изрева в полицейската радиостанция:

– Десет-тринадесет, десет-тринадесет, офицери под огън! „Слейдс“, Монтагю стрийт! „Слейдс“, Монтагю стрийт!

Втурна се към бара, но налетя на едър мъж, бягащ панически от масите на тротоара пред ресторанта. Блъсна го настрани и изрева:

– Полиция, полиция, отдръпни се!

Отстрани някаква жена, после залегна, когато един от предните прозорци се разби и по тротоара се разхвърчаха стъкла.

Дори отвън стрелбата в ресторанта оглуши Шоу. Барът беше дотолкова изпълнен с дим от изстрелите, че не можеше да се види какво става вътре.

Арчи се беше добрал до служебните помещения зад бара, отделящ салона за хранене. Изстрелите на Импелитери го бяха принудили да се отдалечи от трупа на Блум, но той все още искаше да си прибере плика. Импелитери беше долу на пода, обездвижен, заклещен зад някаква маса, с пистолет, насочен към Арчи. Бореше се да не изгуби съзнание, стиснал в две ръце оръжието си.

Шоу най-сетне нахлу в бара, сниши се и присвил очи от пушека, насочи напред пистолет. Изтича покрай Уолтър, стърчащ край входа, и го бутна на земята.

Стрелбата беше престанала, с изключение на изстрела на Импелитери към мястото, където се бе прикрил Арчи.

Изруга, посягайки с лявата си ръка към Уолтър, за да го притисне към пода.

– Стой така, Уолтър! Стой долу.

– Шоу! – изрева Импелитери. – Той е отзад.

Арчи се показа от укритието си. Дори сред дима от стрелбата, писъците, трясъка на счупено стъкло и кръв, той разпозна Шоу. Пусна два бързи изстрела в неговата посока. Импелитери се обърна и стреля по Арчи, но той вече се бе скрил и се бе понесъл по малкия коридор, водещ към тоалетните.

Той пусна още два изстрела за всеки случай.

– Задръж огъня – изрева Шоу.

Добра се до Импелитери, видя кръвта по него и инстинктивно посегна да го опипа.

Арчи достигна кухнята, напредвайки към задния вход.

– Давай! – изрева Импелитери. – Давай! Той е отзад. Не му позволявай да се измъкне, по дяволите!

Шоу скочи и се затича, препъвайки се в някаква жена на пода. Профуча покрай кухнята и тоалетните и се озова навън в двора зад ресторанта.

Арчи не се виждаше никакъв, но на Шоу му се стори, че чу някакъв шум от другата страна на дървената ограда, издигаща се високо над тухлена стена, разделяща задния двор на ресторанта от градината на градската къща, чиято предна фасада гледаше към другата улица.

Шоу се озърна. Другите две стени бяха увенчани с противоциклонна ограда. Имаше стълби, вентилационна шахта, купчина стари вещи, боклук, сред които ръждясал умивалник и печка. Оградата завършваше с бодлива тел. Той чу изстрели и трясък на счупено стъкло от другата й страна. Напъха глока в колана си и се затича към задната стена. Трябваше да прескочи противоциклонната ограда вдясно, да стъпи на тухлената стена и да се хване за дървената ограда.

Подострените по върховете летви се забиха в ръката, в стомаха и в хълбока му, докато се прехвърляше през оградата. Височината отвъд беше почти три метра. Той провисна на оградата, отблъсна се от стената и се пусна, без да вижда добре терена долу. Приземи се лошо. Десният глезен силно го заболя, сякаш го бяха шибнали с камшик. Стъпалото му се изкълчи и той падна, удряйки дясното си коляно и набивайки ръка в каменните плочи, покриващи пътеката в задния двор.

Успя да се изправи, без да обръща внимание на болката, и закуцука към плъзгаща се стъклена врата, която беше разбита с изстрел. Скочи през отвора, плъзгайки се с усилие по армираното стъкло, натрошено по теракотения под. Заопипва около себе си и острите стъклени парчета израниха ръцете и коленете му. Изпълзя от купчината стъкла, след което успя да се изправи, дишайки тежко, стиснал зъби от болка, кървящ, но движещ се със сетни сили напред.

Усети, че се е озовал в кухня. Помещението беше тъмно. Измъкна глока, почти сигурен, че ще се изправи пред някой пазещ с карабина дома си собственик. Чу шум пред себе си, залитна напред и удари бедрото си в ръба на някаква маса. Завъртя се наляво, тъкмо когато Арчи се показа иззад ъгъла и се прицели в главата му. Експлозията от изстрела заслепи Шоу, той рязко се сниши и залегна, като в същото време започна да стреля напосоки пред себе си. Стори му се, че чу стъпки и затръшване на врата.

Превъртя се, примигвайки, все още заслепен от изстрелите, като се мъчеше да се съвземе и да се изправи на крака. Успя да се надигне, залитайки замаяно, посегна слепешката към стената в тъмната стая и тръгна пипнешком напред. Придвижваше се натам, накъдето предполагаше, че трябва да е изходът за жилищните помещения.

Забеляза бледа светлина пред себе си. Добра се до някаква полуотворена врата, бутна я яростно и пристъпи в общ коридор, водещ към главния вход на градската къща. Сниши се и се огледа за Арчи. Надяваше се, че няма да се натъкне на нова засада. Коридорът беше чист. Затича се към предната врата, бутна я и се спусна по стъпалата, водещи към улицата.

Погледна наляво, но не видя нищо. После надясно. Арчи тичаше с бясна скорост и беше почти с цяло каре пред него.

Кафеникави каменни зидове и фасади на градски къщи се редяха от двете страни на тясната тиха улица, осветена само от уличните лампи на пресечките. Внезапната тишина дезориентира Шоу, който се движеше със сетни сили. Арчи вече приближаваше пресечката.

В този миг Шоу чу сирените. Като че ли цялата Монтагю стрийт се изпълни с полицейски коли, но всички бяха на едно каре вдясно от него. Отпред, на червения светофар бе спряло такси. Синьо-бяла патрулна кола изпищя по пресечката пред таксито и се насочи към Монтагю. Светофарът превключи на зелено. Арчи се втурна към таксито. Светлината беше вече зелена, но таксито не тръгваше. Шоу искаше да изреве на шофьора да потегля, но водачът беше твърде изплашен да излезе на пресечката при всичките тези сирени, които виеха наоколо.

Арчи се втурна през улицата към шофьора на таксито. Шоу вдигна глока, прицели се и стреля по него. Той дори не се обърна, а посегна към вратата на таксито, с беретата в ръка. Вдигна оръжието и застреля таксиджията, докато онзи се обръщаше да погледне към силуета, който изведнъж бе изникнал до прозореца му. Един изстрел. Кракът на шофьора отпусна педала на спирачката. Таксито поднесе и се блъсна в колата, паркирана до бордюра, двигателят замря.

Шоу се затича натам с всички сили. Арчи измъкна трупа от таксито, скочи вътре и включи двигателя. Таксито обаче не помръдна.

Шоу прекоси улицата.

– Стой! – изкрещя той.

В този миг двигателят запали. Шоу вдигна глока, но Арчи натисна газта. Детективът спря и се прицели в таксито, ала чу зад себе си скърцане на спирачки и плъзгане на гуми по асфалта и се обърна. Една синьо-бяла кола се приближаваше по инерция към него. Той вдигна настрани свободната си ръка, пристъпвайки назад, но не беше достатъчно бърз. Патрулът го блъсна в левия хълбок, отпращайки го върху капака. Главата му се удари в предното стъкло. Останал без въздух, Шоу се превъртя и падна на платното. Помъчи се да запази съзнание, дишайки дълбоко. Чу как колата продължи напред и ченгетата отвориха вратите.

– Аз съм ченге – изпъшка той. – На служба съм. На служба съм… – Помъчи се да се изправи на крака и да извади значката си пред двамата униформени полицаи, които се втурнаха към него с насочени пистолети.

Накрая отчаяно вдигна значката си, надявайки се, че няма да го застрелят. Спомни си онази нощ, когато едни други ченгета за малко да го убият на улицата в Бруклин.

Чу как единият полицай изрева:

– Не стреляй! Ченге е.

Шоу усети как нечии ръце го повдигнаха.

– Той е в онова такси! Дръжте онова такси!

– Добре ли сте? – попита униформеният.

– Влизайте в патрулната кола. Не изпускайте шибаното такси – повтори Шоу.

Сякаш мина цяла вечност, докато влязоха в патрулната кола. Таксито на Арчи вече беше набрало скорост и отминало три-четири пресечки нагоре по улицата, преди ченгетата да се понесат след него.

Арчи чу сирените и кракът му натисна докрай газта. Не можеше да различи откъде идват. Единствената му мисъл беше да се измъкне от района, да увеличи разстоянието между себе си, онзи бар и сирените. И тогава мерна в огледалото мигащата синьо-червена лампа зад себе си.

– По дяволите!

Блъсна яростно волана с юмрук. И тогава забеляза момичето. На около половин каре пред него. С ученическа раница на гърба. Пързалящо се на летните си кънки, маневриращо по улицата, отбягвайки тесните тротоари и бордюри.

Арчи се усмихна и натисна още по-здраво вече стигащия почти до пода педал на газта.

Шоу и ченгетата чуха сблъсъка и писъка едновременно. И после видяха телцето, вече отпуснато, да излита нагоре в дъга, ударено с такава ужасяваща сила, че прелетя над покрива на колата, подскочи и се пльосна на пътя им.

Ако Шоу шофираше, сигурно щеше да мине направо през тялото, без да спре. Но не и полицаят, който караше. Той рязко удари спирачките. Внезапното спиране отхвърли Шоу назад. Той се надигна само за да мерне за последен път жълтото такси, завиващо надясно.

Двете ченгета изхвърчаха от колата да видят момичето.

Шоу се пресегна напред, пръстите му се добраха до радиото на патрулната кола и той отчаяно натисна бутона. Със сетни сили съобщи да спрат всички таксита в района. Опита се да надвика какофонията от статичен пукот и дрънкане в полицейския ефир. Повтори съобщението отново и отново, знаейки, че е безполезно. Най-сетне се предаде и се отпусна назад на седалката.

46.

Тони Импелитери седеше на пода, опрял гръб в стената. Беше покрил лицето си с окървавена салфетка. Двама медицински работници се занимаваха с него, почиствайки и превързвайки раните от куршуми в ръката и в крака му.

Бяха минали десетина минути, когато Лойд Шоу успя да се върне с куцане в опустошения ресторант. През това време улицата и заведението се бяха изпълнили с ченгета, медицински екипи и детективи. Даваха първа помощ на ранените и отнасяха загиналите.

Шоу си проправи път към Импелитери.

– Много ли е зле?

– Адски! Кажи ми, че си го спипал, Шоу! Хвана го, нали? Някой трябва да го е спипал. Кажи ми, че някой е хванал тоя педал!

– Не.

– Боже мой, мамицата му!

Шоу извърна глава от Импелитери и се огледа за Уолтър Уонг. Той също седеше на пода, опрял гръб в бара, изпружил крака, все още с блуждаещ поглед. Не забеляза кръв по него, освен няколко пръски по яката и предниците на бялата му риза.

Помещението вонеше на барут и изпражнения. Поне един от мъртвите се беше изпуснал, издъхвайки. И сякаш положението не беше достатъчно гадно, та Шоу чу някой и да повръща.

Все още не беше видял Джеймс Спърлинг. Той присви очи към друга група ченгета и медици и забеляза мършавото тяло на Спърлинг, сгърчено между две маси. Някакъв висок мъж в костюм правеше огледа. Шоу се затътри натам. Спърлинг изглеждаше по-мъртъв от всеки мъртвец, който бе виждал през живота си. Лицето му и приживе не беше особено изразително. Сега, вече мъртъв, всичките му мускули се бяха отпуснали и устата му се беше отворила леко надолу, сякаш издъхвайки беше пуснал едно последно „О“.

Шоу се взря в мъртвия мъж. Не каза нищо и не се опита да се приближи повече. Не смяташе, че има право да променя каквото и да било в смъртта, която бе споходила Спърлинг.

Издърпа един стол и седна недалеч до тялото. Огледа се, мъчейки се да прецени колко убити има. Видя труповете на Санчес и Хектор. Видя и още една група близо до задното помещение и предположи, че се занимават с някой пострадал клиент, без все още да знае, че там лежеше тялото на убития Леон Блум.

Някой помогна на Уолтър да се изправи и той пристъпи към Шоу. Отпусна се съкрушено на един от столовете с вид на човек, който е забравил собственото си име. Примигна, преглътна и продължи да се взира в нищото, без да промълви нито дума.

Медицинският персонал беше стабилизирал Импелитери. Поставиха го на носилка. Докато го откарваха, той видя Спърлинг, напъна се да се надигне въпреки пристегналите го колани и изрева:

– О, Джеймс, Джеймс…

Шоу съобрази, че до този момент Импелитери не беше разбрал, че Спърлинг е застрелян. Когато носилката премина близо, Импелитери посегна към тялото на Спърлинг. Медиците се помъчиха да го задържат. Той се надвеси от носилката с изкривено от болка лице и повторно простена:

– О, Джеймс, Джеймс…

Беше целият облян в кръв. Спърлинг също. Шоу скочи на крака, стисна ръката на Импелитери и промълви:

– Не, недей, Тони. Той си отиде.

Импелитери понечи да се освободи, но силите му бяха на привършване.

– Пусни ме. Пусни ме, по дяволите!

– Не, недей, Тони.

Импелитери изрева към медиците:

– Почакайте, по дяволите, почакайте!

Шоу се изправи пред него, блокирайки пътя му към Спърлинг. Импелитери вдигна очи, осъзнавайки, че Шоу нарочно беше застанал между него и мъртвия му партньор, но без да разбира защо. Стисна ръката на Шоу и той я постави обратно на носилката и я задържа там, помагайки на санитарите да го изнесат навън.

– Какво, за бога, правиш?

– Свърши се, Тони. Остави.

Импелитери погледна още веднъж назад към Спърлинг, после се вкопчи със здравата си ръка в Шоу и го придърпа към себе си, взирайки се в него със здравото си око, пламнало от гняв и омраза.

– Хващаш тоя скапаняк, Шоу! Хващаш го и го убиваш, мамка му! Чу ли ме? Мамицата му, застрелваш го като шибан пес, какъвто е всъщност. Просто го убиваш…

Шоу стисна китката на Импелитери и той най-сетне се отпусна на носилката.

Детективът остана на прага на ресторанта с изкривено лице, гледайки как го откарват. Искаше да му обясни защо не можеше да му позволи да докосне Спърлинг, но осъзна, че моментът не е подходящ.

Името на мъртвия се бе появило в списъка с детективи на Де Лука, защото Джеймс Спърлинг имаше СПИН. На Джеймс му беше ясно, че няма да мине много време, преди колегите му детективи да разберат, че е серопозитивен. И знаеше, че това щеше да бъде краят му. В полицията винаги е имало хомосексуалисти сред ченгетата. И Спърлинг знаеше, че той не е единственият със СПИН, но можеше да предположи какво щеше да последва, когато се разчуе. Вече бе преживял прехвърлянето на стрелковия полигон. От тук нататък щеше да става само още по-лошо. Нямаше да му кажат директно. Но изолацията и отхвърлянето щяха да се задълбочат. Бавно, неотменно, като самата болест, Спърлинг знаеше, че в един момент ще се окаже съвсем сам, работещ някъде на някаква административна служба, нямаща нищо общо с работата на един детектив.

Затова беше приел предизвикателството на Де Лука. Само Шоу знаеше защо – защото то предлагаше на Спърлинг възможността да умре достойно, както се полага на едно истинско ченге. Да загине при изпълнение на служебния си дълг. С колегите ченгета, сражаващ се рамо до рамо с тях.

Шоу хвърли последен поглед към суматохата, кипяща зад гърба му, след което излезе навън. Вдигна един преобърнат стол и седна. Думите на Импелитери отекваха в съзнанието му, но нещо сякаш се бе откъснало от него, заменено от хладина и безразличие, от болезнена празнота. Той си представи как дърпа спусъка по Арчи Рейнолдс и не изпита нито помен от разкаяние, камо ли от неохота.

Импелитери си беше отишъл. Мейсън си беше отишъл. Спърлинг си беше отишъл завинаги. Уолтър изглеждаше толкова изчерпан, че също изглеждаше извън строя.

Бяха толкова близо, а сега всичко се бе превърнало в пълен, окончателен провал.

И сякаш за да стане още по-лошо, до бордюра спря черен немаркиран автомобил и от него излезе Албърт де Лука.

Шоу остана седнал и изгледа с пълно равнодушие приближаването му.

Шефът закрачи по тротоара, облечен в тъмен костюм, бяла риза, синя вратовръзка на шарки акцентирани в жълто, позволявайки на почти неиздрасканите кожени подметки на обувките си да докоснат тротоарната настилка.

Албърт де Лука, кралят на следствието, помисли си Шоу. Дори сред тази кървава воняща гмеж.

Де Лука забеляза Шоу, докато минаваше покрай него, погледна го косо и каза:

– Не ставай.

Шоу забеляза колко бяла изглеждаше ризата му и колко стилна бе вратовръзката му, изрядно защипана със златна игла под възела, за да пада елегантно върху безупречната риза, твърде изискана и чиста за такова място, където нещо гадно можеше лесно да я опетни.

Детективът седеше и продължаваше да мисли как Де Лука ще издраска кожените подметки на лъснатите си до блясък обувки. Може би дори щеше да нареже токовете им върху всичките тези счупени стъкла. Със сигурност щеше да ги изцапа с това, по което стъпваше. Жалко за обувките.

Изчака навън, докато Де Лука, шефът на детективите, накара своя помощник да се разшава. Движещият се труп, Конклин, увисна на прага, за да надзирава кой има право да влиза в бара, докато екзалтираният Де Лука ощастливява мъртвите и ранените с присъствието си. Поне тези, които бяха останали.

Шоу сметна, че е твърде късно просто да стане и да си тръгне. Какво пък. Ако Конклин се опита да го спре, той просто ще го удари през лицето и ще го избута от пътя си.

Нещо в апатичното лице на този надут полицейски началник силно безпокоеше Шоу. Вездесъщият организатор. Човекът, който придвижваше хода на нещата. Първопричината на злото, което се беше развихрило около Де Лука, човекът, който беше предизвикал събитията, довели до касапницата в ресторант „Слейдс“.

Шоу се замисли за кървавата баня вътре, за двойната игра на Леон Блум и на недвижими имоти „Арбър“, за исканията на Де Лука, за натиска, за преплитането на интереси. Замисли се как всичко това бе довело дотам, че ченгета като Спърлинг, Импелитери и Мейсън да платят за него – да ги стигнат куршумите и да потънат в собствената си кръв, когато адът се развихри.

В този момент Шоу вероятно беше в състояние да застреля Конклин, само ако посмееше да го провокира с нещо. В този момент той беше готов да застреля всеки, изпречил се на пътя му.

Насили се да извърне очи от Конклин и се взря в екипа, правещ оглед на престъплението – медицинските служители и униформени ченгета, плъпнали навсякъде наоколо.

Видя как Де Лука се насочи към една маса наблизо. Сега дяволът щеше да го изгледа сардонично и да му съобщи, че с него е свършено. Майната му, каза си Шоу. Майната им на всички!

Де Лука изглежда го беше прочел изписано на лицето му, когато придърпа стол и седна на масата срещу него. Той видя пред себе си човек, стигнал до ръба, на който не му пукаше повече какво говори или с кого говори. Или който бе готов да го застреля, след като му съобщеше решението си.

Но Де Лука не беше стигнал до поста шеф на детективите с глупост и боязън. Той притежаваше силно развит инстинкт и безскрупулна натура. Беше достатъчно умен, за да съобрази нещата и да заговори на Шоу спокойно.

– Как си, детектив Шоу? Медицинският екип прегледа ли те?

– Само съм понатъртен тук-там. Няма с какво да ми помогнат.

– Трябва да се приберете у дома.

– Какво значи това? На бунището ли ме изхвърляш? Вече съм история, а?

– Успокой се.

– Как така да се успокоя? Това ли е следващият ти ход, Де Лука? Вече приключваш с нас, така ли?

– Казах успокой се. Мога да разбера какво си преживял. Не съм дошъл тук да нагнетявам обстановката. Покривах теб и хората ти през купища трупове и ранени из цял Бруклин. Не се дръж сега така с мен.

Шоу си помисли за пистолета. После за кроше. Представи си как юмрукът му се стоварва в лицето на Де Лука. Но изведнъж нещо в главата му просветна. Моментът беше напълно подходящ Шоу да се върне към истинското си аз. Но за първи път в живота си, в миг на просветление, той избра по-добрия начин. Ръцете му останаха отпуснати, а устата здраво стисната. Шоу осъзна, че деликатното поведение на Де Лука целеше само едно: да го вкара в разговор. Де Лука не знаеше всичко, с което разполагаше Шоу.

Той си наложи да диша бавно, осъзнавайки колко близо се бе оказал до това да избълва всички обвинения и подозрения и даде воля на гнева си. Преглътна с мъка, решен да не дава на Де Лука това, за което беше дошъл.

Вместо това Шоу повтори въпроса си:

– Само попитах – аз вече минало ли съм?

Де Лука се отпусна на стола и изгледа Шоу. После пробва да подходи към него по друг начин.

– Как е Импелитери?

– Не знам. Прострелян е.

На лицето на Де Лука се изписа фалшива загриженост.

– Съжалявам. Мейсън е добре. Утре ще бъде изписан.

Като някой шибан политик, помисли си Шоу. Конклин трябва да го бе заредил с прясна информация, преди да седне тук и да говори с него.

– Аз нямах възможност и време да се свържа с него.

– Знам.

– Какво стана с Арчи Рейнолдс? – попита Шоу. – Някой залови ли го?

– Не. Подозирам, че се е измъкнал от района. Ще го намерим, бъди спокоен. Защо Леон Блум е бил тук?

– Питай него.

– Той е мъртъв. Ти откъде разбра, че той ще се среща тук с Арчи Рейнолдс?

– Чиста случайност.

– Какво?

– Разбрах и това е. Ти, какво, разпитваш ли ме?

Де Лука се облегна назад. Разбираше, че Шоу няма да му каже нищо.

– Дали те разпитвам? Погледни се само. Да, разпитвам те, защото с теб е свършено, Шоу. Ти си освободен. Прецакан. Прибирай се у дома. Иди и се скатай там, в пещерата си, докато не ти наредя да се върнеш.

– Да се върна за какво?

– Ще ти кажа.

Де Лука прояви разум да не му го каже. Не искаше точно сега да рискува да тласне Шоу към ръба. Не и докато седеше тук, пред него. Твърде мръсен номер щеше да бъде.

На Шоу не му пукаше. Толкова му беше писнало от Де Лука, колкото и на Де Лука от Шоу.

– Той се измъкна с такси.

– Кой?

– Арчи Рейнолдс. Намериха ли таксито?

– Не мисля.

– Може да е навсякъде.

– Какво толкова може да направи, по дяволите? – Де Лука хвърли някакъв оцапан с кръв плик на масата. – Знаеш ли какво е това?

Шоу погледна бегло към плика.

– Беше в джоба на Блум – каза Де Лука.

Шоу не отвърна нищо, но предположи, че картите и ключовете имаха нещо общо с парите на Арчи.

– Знаеш ли какво е това?

– Мога само да предполагам – отвърна Шоу.

Де Лука стана и погледна за последен път Шоу.

– Довиждане, детектив. Прибирай се вкъщи.

Вкъщи, помисли си Шоу. Какво всъщност значи „вкъщи“?

Назад к карточке книги "Гангстерски рап"