Текст книги "Гангстерски рап"
Автор книги: Джон Кларксън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 26 страниц)
47.
Преди да си тръгне, Лойд Шоу се върна в ресторанта и взе бутилка „Джак Даниълс“ от рафтовете на бара, една от малкото, които не бяха пръснати от куршуми.
Никой не понечи да го спре. И никой не го спря, докато отпиваше от нея, карайки към Манхатън.
Но когато влезе в жилището си, върху креслото му лежеше нещо, което го накара да остави шишето.
Тя знаеше къде да го остави, за да го види лесно.
Беше една от нейните папки за правни документи, със синя корица. Шоу мразеше сините корици. Те винаги предвещаваха неприятност.
Не изпита никакво желание да чете документите. Дори не ги докосна. Но върху тях Джейн беше оставила бележка, в която той се зачете.
„Скъпи Лойд,
Това нещо отдавна стоеше в списъка ми. Нали знаеш, че обичам да си правя списъци. Навик. Първо ми беше в списъка наум. После, преди много, много месеци, го записах на хартия. Когато си правя нов списък, прехвърлям онова, което не съм свършила от стария. Вземането на документите за развод се местеше от списък в списък, Лойд. Непрекъснато отлагане. Но най-сетне го направих. Отървах се от това бреме. Може би тази последна седмица най-сетне ме подтикна да го направя.
Ти през това време или отсъстваше, или се държеше все едно че не съществувам. Не мога да продължавам да се притеснявам за теб, Лойд. Не ми действа никак добре. Това е период от живота ми, с който трябва да скъсам. Налага се. И заради двама ни. Предполагам, че бих предпочела да ти връча документите лично. Но както вече казах, ти напоследък изобщо не се мяркаш тук. И очевидно не работиш в Първи полицейски, така че не можах да те намеря и там.
Налага се да обсъдим въпроса с жилището. По закон (знам, че много мразиш тази фраза), то до голяма степен ми принадлежи, тъй като по-голяма част от парите за него бяха мои. Но аз си давам сметка за целия труд, който си вложил в него, и то струва нещо. Имам предвид трудът, разходите по благоустройството и всичко останало. Така че трябва да поговорим. Доколкото разбирам, ти сам няма да можеш да изплащаш вноските по ипотеката, така че, предполагам, ще трябва евентуално да изкупя твоя дял. Разберем ли се веднъж по тази точка, останалото лесно ще го придвижим. Нека да поговорим.
Джейн“
Шоу задържа бележката в ръката си, но отказа да я погледне повече, след като я прочете.
Период от живота й, с който трябвало да скъса. Моят труд бил струвал нещо. Нещо? Колко?
Бележка. На нея дори не беше й стискало толкова, колкото на Де Лука. Той поне му каза в лицето, че е свободен и не му трябва повече.
Той поклати глава при спомена за арогантността й. Тя беше толкова самоуверена, че си въобразяваше, че може да диктува условията и да го напътства какво да прави. Или може би, ако лично бе изговорила всички тези неща, които беше написала, те нямаше да прозвучат толкова безсърдечно. А Шоу щеше да кима мълчаливо и накрая да се съгласи. Да се премести на север в Масачузетс и да се приюти сред спокойствието, тишината и картините си с чаша „Джак Даниълс“ в ръка.
Всички искаха да се махне.
Той постави бележката върху студеносиния пакет документи и се замисли за Джейн. Бедната! Какво ли бреме беше станал за нея. Да се мотае в тези нейни списъци толкова дълго, да се мотае в живота й. Тя обаче щеше да му плати, за да напусне. Колко мило от нейна страна. Така всичко ще бъде наред. По-честно някак си. По-малката от двете злини. Същото онова проклето оправдание, белязало всички неуспехи в скапания му живот, включително брака му, оказал се пълен провал, и съсипания живот на всички онези нещастници от „Ню Лотс“.
Шоу извърна очи от белите страници. Не искаше дори да си помисли какво ще му коства да подпише този малък заплашителен документ.
Тръгна към банята, като започна да свлича дрехите от себе си, хвърляйки ги по пода.
Под пречистващите водни струи пак си каза майната му. Едно жилище и толкоз. Каквото и да е било някога, те двамата вече не значеха нищо един за друг. Нека да си го запази.
Загърна се в хавлиения халат, извади портфейла си и откри визитната картичка на Джъстин. Обади се в апартамента й. Никакъв отговор. Нямаше дори телефонен секретар. Погледна часовника си. Десет без малко. Позвъни в общинския център. Лицето, което се отзова му каза, че в момента Джъстин води друг разговор. Шоу спомена, че е спешно. Наистина спешно.
След няколко минути чакане и скърцане със зъби, Джъстин се обади.
– Ало?
– Аз съм, Шоу.
– О, чудех се кой ли може да е. Току-що говорих с баща ми.
– Значи си чула.
– Да. Толкова съжалявам. Един от твоите хора…
Шоу я прекъсна, сменяйки темата. Не искаше да обсъжда това с Джъстин.
– Да, да. Ти още ли си там?
– Почти привършвам. Цял ден съм тук, мъча се да намеря места за тези хора. Почти приключихме. Последните ще напуснат утре.
– Виж, Джъстин, трябва да се махнеш оттам веднага. Арчи Рейнолдс все още е на свобода. Съмнявам се, че би се осмелил да се приближи, но той е на ръба. Луд е. Те ще го хванат. Няма да трае дълго, но искам да се махнеш засега оттам. Напусни веднага „Ню Лотс“, докато всичко това не свърши.
– Добре. Само довършвам работата с няколко от моите хора, преди да ги изпратя да се приберат. Веднага затваряме. Тръгвам си след няколко минути. Всичко ще бъде наред.
– Внимавай! Не се отделяй от охраната си.
– Не се безпокой. Ще внимавам. Кога мога да те видя? Какво става с теб?
– Не знам. Аз… Няма значение. Ти кога ще се прибереш у вас?
– След час-два.
– Добре. Обади ми се, когато се прибереш.
– Добре, мили. Ще ти се обадя.
Шоу затвори телефона и се приближи до прозореца, пренебрегвайки болката в глезена. Надникна навън към почти празния паркинг.
– Къде си се заврял, мамка му? – промърмори той.
Сграбчи телефона и набра номер на пейджър. Все още разполагаше с Уолтър Уонг. Все още разчиташе на себе си. Нямаше да се предаде.
Зачака, прехвърляйки грижливо случилото се в главата си. Всичко се свеждаше до парите. Сега Арчи имаше нужда от пари. Без тях беше мъртъв. Ключовете към неговите пари бяха в ръцете на Де Лука. Нямаше начин да се добере до сейфовете, но имаше осезателна нужда от пари.
Мина повече време, отколкото Шоу очакваше, но най-накрая телефонът иззвъня.
– Уолтър?
– Да.
– Тук е Шоу. Добре ли си?
– Да, да, предполагам.
– Къде си в момента?
– В някаква болница. Чакам да ме прегледат. Не съм сигурен…
Все още беше в шок. Личеше по говора.
– Уолтър, дадоха ли ти някакви лекарства? Успокоителни? Нещо друго?
– Не, не. Аз само съм…
– Знам, като пребит си, но ми трябваш.
– Какво? За какво?
– Можеш ли да намериш телефон?
– Да, да, има някакъв телефон тук, в стаята.
– Тогава се обади на твоя братовчед в отдел „Сгради“ и го попитай дали е намерил онази информация за недвижими имоти „Арбър“.
Последва дълга пауза. Шоу си помисли, че Уонг може съвсем да се е унесъл. Или че събира кураж да му каже да върви на майната си.
Най-сетне Уолтър отговори:
– Какво? По дяволите, Шоу! За какво ти е?
– Блум е мъртъв. Може би Арчи е тръгнал по следата. На него му трябват парите. И предполагам, той все още смята, че недвижими имоти „Арбър“ или този, който стои зад фирмата, му дължи парите. Това е единственото на което разчитам, Уолтър.
– Нямаме нищо.
– Уолтър, само това. Само направи това и край!
– Аз дори не знам дали ще го намеря.
– Пробвай. Опитай у дома му. Не знам как ще го направиш, но просто го намери.
– Какво каза Де Лука? – попита Уолтър.
– Майната му на Де Лука! Не ме оставяй сега, Уолтър. Направи само това последно нещо. Добери се до информация за недвижими имоти „Арбър“.
– Аз не съм дезертьор – изстреля в отговор Уолтър.
– Тогава го направи.
– Добре, добре…
– Обади ми се като намериш нещо.
– Окей.
Шоу затвори.
„Какво правя аз, по дяволите – зачуди се той. – Не мога ли просто да зарежа всичко и да се махна?“
Отговорът беше „не“. Всички можеше да са приключили с Лойд Шоу, но Лойд Шоу не беше приключил с Арчи Рейнолдс.
Той се изтегна в леглото. Умираше за сън. Иначе нямаше да е в състояние да продължи. Затвори очи. След минута беше потънал в дълбок, безпаметен сън.
Когато телефонният звън отново го върна към действителността, можеше да са минали десет минути или десет часа. Няколко мига Шоу нямаше представа нито за времето, нито за мястото. Пресегна се за телефона, очаквайки да чуе гласа на Уолтър, гласа на Джъстин – всеки друг глас, но не и този, който чу.
48.
Арчи Рейнолдс беше подкарал бясно таксито, провирайки се на зигзаг по еднопосочните улици, като се мъчеше да се отдалечи колкото се може повече от воя на сирените, докато не се озова на странична улица. Той забави, без изобщо да знае къде се намира, но убеден, че трябва незабавно да се отърве от таксито.
Спря до бордюра и се измъкна навън. Намираше се на не повече от десетина метра от метростанцията на ъгъла до зала „Бъро“. Паркира таксито, добра се до ъгъла и изчезна в подземната станция.
Като се изключи едва доловимата миризма на кръв от тъмните му панталони и леката драскотина на главата, Арчи изглеждаше почти нормално. Той слезе бавно по стъпалата с намерението да се смеси с рехавата тълпа на перона.
Сега, след като успя да се измъкне от бойното поле, той започна да мисли как го бяха разкрили. Кое беше онова шибано ченге? Вече на два пъти го изненадваше от засада. „Само ми се покажи още веднъж, педераст, и си мъртъв! Гарантирам ти го“, закани се наум той.
Купи си билет и слезе по най-близкото стълбище до платформата на метрото. Нямаше никаква представа кой влак минава през тази станция и накъде отива. Надвеси се над релсите и надникна в тъмното, изгаряйки от нетърпение влакът да се появи.
Отдалече забеляза светлините на приближаващия се локомотив.
– Хайде, педераст, давай!
Влакът идваше, все по близо и по-близо.
Изведнъж Арчи дочу пращенето на полицейски радиостанции над главата си. От другата страна на станцията долови стъпките на тичащи хора и пращенето на още радиостанции.
Той сниши глава между раменете си и пристъпи към идващия влак. Постара се да не извръща лице към другата страна на станцията, но с ъгълчето на едното си око забеляза първия слизащ по стъпалата полицай. Влакът почти беше стигнал платформата от неговата страна. Още един миг и щеше да го прикрие от погледа на ченгетата.
– Хайде, по дяволите, хайде!
Ала тъкмо преди да навлезе в станцията той зави наляво, сякаш за да изиграе лоша шега на Арчи, и се понесе към друга платформа.
Арчи изпсува и се затича към края на платформата, наблюдавайки как влакът завива наляво и се отправя към друг сектор на подземния терминал. Той стигна до края на платформата и скочи на релсите, изоставил всякаква предпазливост. Затича през релсите, докато не се добра до далечния край на платформата за северната част на Манхатън. Ако само го забележеха как тича между релсите – край!
Влакът „Север“ навлезе в станцията. Арчи се вкопчи в мазния ръб на платформата и се набра нагоре. Вратите се отвориха. Проехтя познатия звън, после вратите започнаха да се затварят. Арчи се хвърли и успя да се хване за последната врата на вагона, преди да се е затръшнала под носа му.
Водачът забеляза червената предупредителна светлина. Натисна бутона и вратите се отвориха за миг. Беглецът се провря и влезе във вагона. Вратите се плъзнаха обратно и влакът потегли към Северен Манхатън. Той се отпусна на една от празните седалки.
Арчи беше забелязал камиона за химическо чистене при първото си посещение в жилищната сграда на Джъстин. Опита се да си спомни по кое време го беше видял. Погледна часовника си. Десет и пет. Може би имаше шанс.
Веднага щом зави по Хорейшо стрийт, той се огледа дали камионът за химическо чистене или колата с охраната на Джъстин Бъртън бяха паркирали пред сградата. Не ги видя.
Продължи да крачи покрай парадния вход на жилищната сграда на Уест стрийт. Сякаш по поръчка камионът за химическо чистене се появи, на път към горната част на града. Мъжът се усмихна.
Когато камионът забави, за да завие по Хорейшо стрийт, Арчи просто пристъпи пред него, вдигна ръка и се усмихна в отговор.
Може би, ако Арчи беше по-гаден наглед, по-едър или заплашителен, корейчето зад волана щеше да мине покрай него или да даде заден и да се разкара бързо от мястото. Но Арчи изглеждаше добре облечен и дружелюбен. Кръвта по тъмните му панталони не личеше. Така че Еди Ли спря.
Еди се гордееше със своята учтивост и трудолюбие. Той се стараеше да не бъде рязък и груб като повечето корейци, работещи в ателието за химическо чистене. Никой портиер досега не бе имал проблеми с Еди. Арчи също.
Един бърз изстрел, насочен към шофьорската седалка, две карета шофиране до близкото пазарище за месо, където напъха тялото на Еди под голям метален купол на който пишеше „РАЗВАЛЕНО“, и Арчи вече беше готов да прибере Джъстин. Куршумът беше заседнал в черепа на Еди, така че дори нямаше много кръв в шофьорската кабина на камиона.
Той подкара към служебния вход на жилищната сграда на Джъстин, паркира камиона, после измъкна голяма количка за мръсно бельо, върху която беше закрепен кош. Внимателно подбра чистото бельо, предназначено за комплекса „Уест Коуст“ и подкара количката към предния вход.
Когато портиерът попита какво е станало с Еди, Арчи му отвърна:
– Болен е. Извикаха ме от другото ателие да го заместя.
– И друго ателие ли имат?
– Аха. Даже две. Едното на Уошингтън Хайтс, другото в Мидтаун.
Портиерът се намръщи, но Уошингтън Хайтс като че ли обясняваше защо са извикали чернокож да замести Еди.
Той прегледа бельото и се увери, че имената и адресите на наемателите са верни. Дрехите бяха за „Уест Коуст“, а следователно и Арчи.
Портиерът го остави да вземе пакетите, принадлежащи на живущи в „Уест Коуст“, и да ги постави в коша зад бюрото му. Дори му помогна да натовари торбите с мръсно бельо обратно в количката. После Арчи прилежно се запъти към служебния изход, като мина покрай няколкото асансьора, водещи към апартамента на Джъстин.
Ако портиерът наистина беше обърнал внимание, щеше да забележи на екрана на видеокамерата при асансьорите, че Арчи взима асансьора към осмия етаж, вместо да излезе през служебния изход. Но той дори не погледна към проклетия екран.
Арчи знаеше, че е твърде вероятно Джъстин да живее на осмия етаж. Спомняше си кои лампи бяха светили онази нощ. Но беше длъжен да провери.
Когато се озова на осмия етаж, той награби няколко пакета дрехи и започна да чука по вратите на апартаментите, докато нечий глас не му отговори зад поредната заключена врата. Арчи знаеше, че обитателят го наблюдаваше през шпионката на вратата.
– Химическо чистене. Дрехи за Бъртън.
Каза го много дружелюбно.
– Тук не живее Бъртън – отвърна женски глас. – Не е ли доста късно за доставка?
– Сега доставяме нощните пакети. Просто ги донесох вместо портиера.
Жената въпреки това не отвори вратата, но отговори:
– Сгрешили сте. Бъртън е от другата страна на коридора. Осем-Д.
– О, благодаря. Благодаря ви. Извинете.
Арчи се усмихна, обърна се и звънна на Осем-Д, знаейки, че Джъстин не си е вкъщи, но за да види и чуе съседката отсреща, че се опитва да предаде доставката.
Арчи изчака секунда-две, след което подкара количката си обратно към асансьора.
Двадесет минути по-късно вратите на асансьора на осмия етаж се отвориха. Джъстин излезе от кабината, придружена от единия детектив от тричленната й охрана.
Като повечето работещи жени, завръщащи се у дома, ръцете й бяха пълни с покупки. Носеше куфарче, дамска чанта, пазарска торба, пъхната и в нея поща и връзка ключове.
За нейно нещастие тя наведе глава, мъчейки се да улучи ключа за входната врата на жилището си и не видя Арчи. Детективът обаче го видя в коридора до количката с бельо. Изгледа го подозрително, но само за миг. Арчи вдигна ръка и го застреля право в междувеждието.
Точно в този момент Джъстин се обърна, с пълни ръце, смутена и объркана. Арчи я удари с юмрук в слънчевия сплит, с достатъчно сила да прати в нокаут деветдесеткилограмов мъж. За крехката женска фигура на Джъстин ударът беше достатъчно силен, за да спре пулса й за две секунди, да парализира диафрагмата й и тя да изпадне в безсъзнание.
Арчи я изрита в тила, просто за всеки случай, после я сграбчи през кръста и я вдигна. Тежестта й го накара да изпсува. Той пъхна коляно под лявото й бедро и успя да я тръшне в количката с бельо.
– Шибана кучка!
Стисна отново юмрук, стовари го в лицето й и се изплю върху него.
– Кучка!
Уталожил малко гнева си, той събра куфарчето, бакалските стоки и пощата и захвърли всичко, с изключение на ключовете, в количката, целейки се в лицето на Джъстин.
Откри ключа за апартамента й, завлече вътре мъртвото ченге и го просна на пода. Точно тогава полицейската радиостанция изпращя.
– Всичко наред ли е, Фил?
Арчи измъкна апарата от джоба на мъртвия детектив, натисна бутона „предаване“ и произнесе с възможно най-добрата имитация на говор на бял човек:
– Да-а. Всичко е наред.
– Окей – беше отговорът, който последва.
„Окей, педераст такъв“, каза си наум Арчи и натика радиостанцията в задния си джоб.
После затръшна вратата и стисна дръжката на количката. Джъстин беше паднала на хълбок, почти по гръб, краката й стърчаха, полата й се беше вдигнала до кръста, разкривайки дългите й крака, обути в ефирни чорапогащи. Арчи дръпна левия й крак и надникна между бедрата. Беше безпомощна и гротескно разголена – по-лошо, отколкото да е гола.
– Ще ми бутнеш, кучко, няма как.
Той сгъна дългите крака на Джъстин и ги напъха в количката, покри я с денковете мръсно бельо и я вкара в асансьора.
Асансьорът го свали до партера, без да спира. Арчи и количката му за химическо чистене завиха, минаха по коридора и излязоха през служебния изход за по-малко от минута.
Двамата полицаи, останали пред входа на Джъстин, само мярнаха излизащия през служебния изход на улицата камион, който откарваше дъщерята на полицейския шеф пред разсеяните им погледи.
49.
Когато Лойд Шоу най-сетне вдигна слушалката на звънящия телефон, очаквайки да чуе гласа на Джъстин Бъртън или на Уолтър Уонг, в ухото му прозвуча скръбният глас на лейтенант Конклин.
– Задръж за шефа.
Неочакваното обаждане така обърка Шоу, че му се стори да чува „Слава на шефа“. Дори докато чакаше да го свържат с Акулата, той не успя да се разсъни достатъчно, за да го отреже.
– Шоу, Де Лука е.
– М-да.
– Буден ли си?
– Почти.
– Яви се в кабинета на шефа. Веднага!
– Какво?
– Чу ме. Тръгвай към Първи полицейски. Яви се в кабинета на шефа.
Шоу се събуди окончателно.
– Защо? Какво има?
– Просто го направи. Ще разбереш, когато стигнеш там.
Шоу се изправи, едва сега проумял чутото.
– Чакай, чакай малко, какво става, по дяволите?
– Ще разбереш, когато отидеш там. Побързай!
– Кажи ми защо трябва да ходя там или просто забрави.
– Шоу…
– Ти ми каза, че съм освободен. Прати ме вкъщи. Какво става, мамка му?
– Шоу, просто стани и иди веднага там!
– Трябва ли ми адвокат?
– Не, не ти трябва адвокат. – Последва пауза. После Де Лука каза: – Арчи Рейнолдс е отвлякъл дъщерята на шефа. Ти си в списъка на исканията му. Отвън пред сградата те чака една синьо-бяла кола. Тръгвай веднага!
Телефонът замлъкна, както и нещо в душата на Шоу.
Гърдите му се свиха, гърлото също. Ледена тръпка пролази в стомаха и в слабините му. Усети, че не му достига въздух.
Потърка лице, за да се освободи от мъртвешката хватка, която изведнъж го бе стиснала за гърлото. Седна, после се насили да стане и сърцето му лудо заби от усилието.
Той промърмори едно „не“, което премина във вик. Остави безсилен потока страх, тревога и ярост да изригне навън. Раздвижи се, намери дрехите си, облече се, награби ключове, пари, оръжие, клетъчен телефон, полицейска радиостанция, бипър и екипировка, мъчейки се да се движи бързо и в същото време да не забрави нещо, което можеше да му потрябва. Допълнителни боеприпаси, помисли си той. Не, не, те ще го снабдят с всичко необходимо. Но въпреки това се хвана как рови в долното чекмедже на дрешника, за да намери някой резервен пълнител за глока.
Отказа се да търси пълнител. Нямаше време за нищо друго. Не трябваше да се бави нито миг повече, иначе щеше да започне да крещи.
Синьо-бялата кола, с мигаща сигнална лампа и светнати фарове, наистина го чакаше долу. Той се плъзна на предната седалка, все още неспособен да мисли, но поне напълно буден. Как го е направил? Какво се е случило? Преди колко време? Как, по дяволите, е успял при цялата тази охрана? Въпросите изникваха един след друг в ума на Шоу и всеки от тях усилваше още повече яростта и страха му.
Десет минути по-късно той премина през лабиринта от коридори на Първи полицейски участък. Един служител от администрацията, чиято лична карта висеше на врата му, го посрещна и придружи до асансьора, водещ направо до офиса на полицейския шеф.
Шоу най-сетне се почувства на себе си. Полагаше усилия да не мисли за Джъстин. Съсредоточи се над това да изтласка образа й от съзнанието си, да потисне чувствата си към нея. В противен случай те заплашваха да парализират действията му.
Погледна си часовника. Наближаваше полунощ. Беше спал едва два часа. Незабавно го прониза мисълта, че в този момент можеше да бъде с Джъстин. Представата за нея, застанала на прага на жилището си, усмихната очаквателно, разкъса сърцето му. Шоу се спря навреме. Забрани си да мисли за нея и да храни повече илюзии.
Когато пристъпиха в просторния офис, детективът усети, че е постигнал самоконтрол. Това, което видя, не го изненада особено. Вътре цареше хаос. Помещението гъмжеше от полицейски персонал, цивилни и служители от системата на правораздаването. Разни началници крещяха въпроси и даваха нареждания, изпращайки по задачи подчинените си. Други просто си стояха видимо незаети с нищо. Като че ли никой не контролираше положението.
Шоу забеляза капитан Парнъл и неколцина от бившите си партньори от отдел „Углавни престъпления“ в ъгъла. На тях се възлагаха случаите с отвличания, но изглежда все още никой не бе прибягнал до услугите им.
Поне два екипа от отдел „Техническа осигуровка“ се движеха из помещението, инсталирайки допълнителни телефонни линии и устройства за свръзка и запис.
Командващият личната охрана на полицейския шеф стърчеше навъсен близо до групичка свои подчинени. Сред просторния офис се виждаха още униформени началници и цивилни секретари. Двама командири от СВТ1616
Специално въоръжение и тактика – група за специални операции към правораздавателните органи на САЩ. – Б.пр.
[Закрыть] също бездействаха в очакване да им наредят да предприемат някакви действия.
Шоу забеляза дори няколко души от федералните служби. Изглежда предполагаха, че Арчи може да е преминал границите на щата, с което отвличането автоматично се превръщаше във федерално престъпление.
Той се огледа за Де Лука и неговия помощник, но не ги видя никъде.
Наблюдаваше отстрани целия този хаос и си мислеше колко порочна е системата в такива случаи. Така не можеше да се свърши работа. Твърде много хора, твърде малко контрол и липса на истинска организация.
Шоу реши, че никой не се беше осмелил да узурпира властта на шефа на полицията, и поради това нито един от останалите шефове не бе поел командването на операцията.
Нямаше съмнение, че Арчи се кани да убие Джъстин Бъртън, но предприетата операция по залавянето му бе обречена на провал поради липсата на строга организация и контрол.
Служителят от администрацията, който го беше довел, се появи отново.
– Изчакайте тук. Ще ви извикат след минута.
Шоу кимна, без да го удостои с поглед.
Докато мъжът се отдалечаваше, той усети как бипърът запулсира на бедрото му. Присви очи към малкия екран от течен кристал, разпозна номера на клетъчния телефон на Уолтър Уонг и моментално извади телефона, за да му се обади.
Пристъпи навън в коридора и запуши с пръст лявото си ухо, за да заглуши какофонията, която цареше наоколо.
– Уолтър, къде си? Какво стана? – Едва чуваше гласа му.
– На път за Седемдесет и трети участък. Братовчед ми се обади. Събрал е куп говна за недвижими имоти „Арбър“.
– Какво е открил?
– Не знам. Дори не го е принтирал. Само е свалил няколко файла и ги е пуснал през модема до нашия компютър в Седемдесет и трети.
– Кога?
– В момента привършва.
– Кога ще имаш информацията?
– Когато стигна, трябва да е там. Не знам с какво разполага. Не знам колко време ще ми отнеме да разпечатам всичко. Ще бъда там след петнадесетина минути.
– Добре, обади ми се, когато пристигнеш. Ще оставя бипъра включен.
Шоу усети потупване по рамото. Обърна се и видя зад себе си Конклин, който го гледаше втренчено.
– Насам.
Помощникът го поведе по коридора. В дъното двамата минаха през някаква странична врата и се озоваха в по-малък кабинет.
Тук нямаше толкова хора и бе по-тихо и спокойно.
Де Лука се появи отнякъде и въведе Шоу при началника.
Уилям Бъртън седеше зад масивно дървено писалище, върху което се виждаха само телефон, касетофон и жълта служебна папка. Шоу беше виждал и бе слушал много за този човек по разни поводи. Уилям Бъртън, с благородната си осанка, внушаваща уважение, със строгия си сив костюм, синя риза и вратовръзка на райета беше самото олицетворение на полицейски шеф. Но Шоу нямаше представа дали изобщо беше в състояние да изпълнява функциите си в този критичен момент.
Беше погълнат от съдържанието на някаква папка. Шоу реши, че това е неговото досие.
Други двама мъже в костюми стояха близо до писалището, облегнати на решетката на радиатора, със скръстени ръце и здраво стиснати зъби. Шоу разпозна в единия от тях агент на ФБР, прикрепен към офиса в Ню Йорк. Предположи, че и другият е федерален агент.
Технически екип от трима полицаи седеше около сгъваема маса до отсрещната стена. Два високоговорителя, инсталирани на масата, пукаха от статичния шум. Единият от специалистите намали звука. Цивилен мъж със слушалки на главата седеше от другата страна на масата и следеше излъчванията.
Телефонът на полицията беше със специално предназначение, свързан с всички налични проследяващи и записващи устройства. Чрез него обажданията на Арчи Рейнолдс щяха да достигнат направо до шефа.
Шоу добре знаеше, че при всяко отвличане, водещият преговорите е ключовият елемент. Приемаше се, че никой роднина не би могъл да бъде в адекватно емоционално състояние, за да води ефективно преговори с похитителите. Изглежда Уилям Бъртън вече бе нарушил това основно правило.
Без обяснения или предисловия Де Лука представи Шоу.
– Господин началник, това е детектив Шоу.
Той пристъпи напред.
Мъжът зад писалището вдигна очи. Не стана, за да се ръкува. Шоу също не протегна ръка.
– Вие се занимавате с този Рейнолдс, нали? – премина направо на въпроса.
– Да.
– Той държи дъщеря ми. Знаете ли какво иска?
– Не съвсем. Може да иска пари или безпрепятствено да се измъкне от страната. Но ако наистина държи дъщеря ви, знам, че ще пусне куршум в главата й в момента, в който реши, че повече няма нужда от нея. Ако не го е направил вече.
По израза на лицето на началника Шоу разбра, че никой досега не се бе осмелил да му даде толкова откровена прогноза. На Шоу му беше все едно.
– Звучите твърде убедено.
Предизвикателството накара Шоу да отметне глава. Той погледна Бъртън в очите.
– Абсолютно сигурен съм. Арчи Рейнолдс е убиец. Чудовище. Той ще дръпне спусъка без никакво колебание. Без нито секунда колебание. За мен той не е човешко същество.
Лицето на шефа на полицията се сгърчи. Шоу не беше сигурен дали изражението му бе предизвикано от него самия, или от отговора му.
– Сигурен сте, че все още е жива?
– Надяваме се да е така – отвърна Бъртън.
– Надявате се! Говорихте ли с него? Той съобщи ли ви исканията си? – Шоу се обърна към Де Лука: – Да не искате да кажете, че сте разговаряли с него, без да изискате доказателство, че е жива?
Никой не отговори.
– Господин началник, всички знаем процедурата. Защо вие…
– Не ми дръжте такъв тон, детектив – вдигна ръка шефът. – И не ми задавайте въпроси. Тук аз задавам въпросите.
Шоу пренебрегна думите му и продължи да говори. Пристъпи напред и опря ръце върху писалището.
– Ако той се поколебае да ви даде да говорите с нея по телефона, смятайте, че е мъртва. Надявам се, че не вие преговаряте с него. Невъзможно е един родител да се справи. Дори и да е професионалист.
– Свършихте ли? – Гласът на Бъртън остана спокоен, но Шоу долови стаената в него ярост.
Шоу отстъпи назад.
– Изглежда вие сте част от неговите искания – продължи Бъртън. – Той държи да занесете парите. Трябва да чакате в офиса отпред. Останете тук и бъдете готов да изпълните указанията ми.
– Кога се очаква да се обади отново?
– Скоро. Излезте навън и чакайте.
Началникът се обърна към Де Лука смятайки, че Шоу ще се подчини на заповедта му. Шоу обаче не помръдна. Бъртън заговори на Де Лука.
– Не! – прекъсна го Шоу.
– Какво? – Бъртън отново се извърна към него, сякаш не вярваше на ушите си.
– Чухте ме. Казах, не!
– Отказвате да се подчините на заповедта ми?
– Така ще я убиете! Няма да участвам в това.
Шоу се обърна, готов да напусне. Де Лука го сграбчи за ръката.
– Шоу!
Той се извърна с лице към шефа, свил юмруци. Погледът на Шоу накара Де Лука неволно да отпусне хватката си.
Гласът на полицейския шеф прозвуча напрегнато.
– Главен детектив!
– Да, сър.
– Изведете го оттук! Вие сте прав. Той е неуправляем. Не искам да участва в операцията. Уволнен е! Приберете му оръжието и значката на излизане.
Де Лука отпусна хватката си.
Шоу хвърли последен поглед към мъжа зад писалището. Разбираше, че този човек бе решил да съхрани властта и авторитета си с цената на една грешка, която можеше да се окаже фатална. За миг му се дощя да опита отново, но Де Лука настоя:
– Хайде!
Шоу поклати глава, било от неприязън, било от съчувствие, след което излезе, следван от Де Лука.
Когато се озоваха в коридора, Шоу зави и продължи да крачи към асансьора, без да се обръща назад, без да го интересува повече нито Де Лука, нито шефа на полицията, нито който и да било друг. Стигна до асансьора и блъсна с длан бутона за надолу, изпитвайки желание да удари главата си в стената.
– Шоу! – извика след него Де Лука.
Той се извърна.
– Искаш да вземеш оръжието и значката ми? Само опитай! Давай! Искаше да ти кажа „майната ти“. Е, добре. Майната ти! Майната ви на всички. Вие ще я убиете. Той, ти, всички вие!
Асансьорът пристигна и вратите се отвориха. Де Лука набута Шоу в клетката, пристъпи след него и изрева:
– Млъкни!
Вратите се затвориха и Де Лука се извърна към него.
– Шоу, ти си прав. Добре, прав си.
Гневът му тутакси утихна.
– Имаш ли нещо, детектив? Някакви следи? Каквото и да е?
– Аз н… Не знам. Може би. Не е много.
Де Лука бръкна в джоба си и извади карта и връзка ключове. Подаде ги на Шоу.
– Колата ми е на паркинга. Вземи я. Картата е пропуск за него. Второ ниво под партера. Мястото е обозначено.
Вратите на асансьора се отвориха. Шоу излезе навън.
