Текст книги "Гангстерски рап"
Автор книги: Джон Кларксън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 26 страниц)
Тусан се навъси, когато го оставиха. Може би беше проумял колко малко значение има личността му за Шоу.
За Уили Мичъл не беше се намерила свободна стая за разпит, затова го бяха оставили в килията му. Той поздрави Шоу с подигравателна усмивка. Хиленето му помогна гневът на Шоу да лумне като надигащ се от пъкъла адски огън и той блъсна Мичъл в гърдите.
– Ей! – възпротиви се онзи.
Шоу пристъпи към него и заби пръст в лицето му.
– Недей, лайно такова, да ми викаш „ей“! Недей да ми викаш, мамицата ти! Недей да ми се хилиш. И никакви глупости. Нито гък. Нищо. Ще седиш тук, мамка ти, и ще ме слушаш. И сам ще решиш дали да ми изпееш това-онова. Ще ме слушаш и ще си затваряш скапаната уста. После ще ми кажеш каквото искам да науча, или ще речеш „майната ти“ и ще приемеш това, което, кълна се във всеки, когото съм обичал, ще ти направя.
Шоу забеляза омразата, блеснала в очите на Мичъл. „Чудесно – помисли си той. – Мрази ме колкото щеш. Само гледай добре да ме чуеш.“
– Слушаш ли ме? Само ми кимни, мамка ти. Не говори. Кажи ми сега дали искаш да ме изслушаш.
Мичъл кимна.
– Има два факта, които искам да набия в скапания ти, невеж, безполезен и тъп мозък. Два трудни за преглъщане факта. Първо, отиваш в затвора за дълго време. И второ, имам срещу теб ред обвинения. Имам срещу теб обвинение за притежаване на дрога с намерение продажба. Имам обвинение за незаконно използване на оръжие. Имам обвинение в опит за предумишлено убийство. Имам обвинение в убийство. Имам обвинение за съучастие в заговор. Имам обвинение в рекет. Имам повече обвинения от необходимото, за да те натикам в дранголника до края на живота ти. И ако таиш мисълта, че не разполагам с всичко това, знай следното: разполагам с всичките шибани свидетели, които ми трябват, за да кажат срещу теб всяко шибано нещо, което аз пожелая. Мога да направя очна ставка и да те улича за участието ти в нападението на „Ню Лотс“ с колите, за засадата в Ямата, за пожара на сервиза, за нападението над джамията, за всяко проклето нещо, което се е случило напоследък. Второ, ще се погрижа на всяка цена да те пратят някъде, където ще те очистят. Ще намеря затвор с хора от бандите, които вие, Сините тапи, сте прецакали! Ще намеря затвор с мюсюлманите, които ще приемат за свещен дълг да отмъстят за своите братя. Ако си се ебавал с някой в шести клас, и него ще намеря и ще го поставя в една килия с теб. Заклевам ти се, ще се погрижа да направя престоя ти в дранголника най-непоносимата част от живота ти, най-ужасния ад, пред който си се изправял някога. Ако всичко това не те унищожи, първо ще те осакати и така ще те доубие. Ще бъдеш изтезаван, ще те превърнат в скапана кучка и ще те довършат само за една година.
Шоу се вгледа от упор в очите на Мичъл, търсейки страха в тях, търсейки да види дали омразата бе оставила място за него. Не можа да реши със сигурност дали го имаше, или не.
– А сега, предложението ми. Не мога и няма да направя нищо за срока, който ще ти дадат. Но ще направя нещо за мястото, където ще го изтърпиш, ако ми кажеш това, което искам. Това, за което те питам, е просто. Нищожно. Но няма да си губя времето с теб. Сега те оставям и правя същата оферта на твоите момчета. Първият, който каже „да“ и ме убеди, че може да ми помогне, сключвам сделка с него. Ти решаваш. Ще се върна. Когато вляза отново тук, искам да чуя или да, или не, и после ще говорим. Само една дума – да или не. Десет минути.
Когато Шоу излезе, изпита онова разтърсващо, уталожено мрачно чувство, което остава, след като гневът е отминал. Не беше му останало много за Елис Марвин, освен истината.
Както се оказа, нямаше нужда от много.
Елис притежаваше нещо, което другите нямаха. Мозък. Това прави нещата още по-лоши, когато те чака затвор. Шоу можа да долови пресмятанията, емоциите и осъзнаването на предстоящото как прескачат в съзнанието на Елис. Четеше го в очите му. И той му даде това, което имаше – една изстрадана истина.
– Елис – обърна се към него, – интересува ли те една сделка? Само ми кажи да или не, защото съм твърде уморен и отвратен, за да се разтакавам. Да или не?
– Да, разбира се.
– Арчи Рейнолдс застреля твоя брат, нали?
Елис се взря мълчаливо в Шоу.
– Не, не те питам, казвам ти го. Не ми трябваш като свидетел за това. Не става дума за това. Няма адвокат, както виждаш. Не искам изявление от теб. Просто е факт. Извън протокола. Арчи уби твоя брат.
Елис кимна.
– Добре. Сега ме слушай. Искам Арчи Рейнолдс. Предполагам, че след като той е застрелял брат ти, ти също го искаш. Сега ти не можеш да стигнеш до него, но аз мога. Мразя го този шибан тип! Почти го бях хванал, но го изтървах. Това не може да остане така, Елис. Арчи Рейнолдс е зло. Той е зло за теб, зло за мен, зло за всички. Докато ние с теб седим тук, той се подготвя да убива отново, да наранява хора, да отвърне на удара. Усещам го. Готов е да удари и да изчезне вдън земя. Усещам го как се изплъзва, оставяйки след себе си теб и другите да плащате за това. Теб те прибират. За дълго време. Той уби твой близък човек и може да се измъкне невредим след всичко това. Не го оставяй да го направи, Елис. Дай ми Арчи Рейнолдс. Искам това опасно копеле да ми падне в ръцете. Това е всичко, Елис. Искам Арчи Рейнолдс.
– А-ха. И какво получавам аз в замяна?
– Освен, че ще знаеш, че си помогнал да спипам този, който уби брат ти ли?
– Да.
– Ще живееш.
Шоу направи хода си без преструвки. Само едно искрено обещание, с което можеше да уреди Елис или да умре, или да живее в затвора.
Не мислеше, че решението по принцип е трудно. Смяташе, че трудното щеше да последва, когато се наложеше Елис да го убеди, че информацията, която му дава, си струва.
– Виж сега, Елис, бъди откровен с мен. Ако е само предположение, или ако ще ми седиш тук и ще се мъчиш да измислиш някаква глупост на която мислиш, че ще повярвам, недей. Нямам време за това. Нямам време за разни приказки за разкарано гадже, което държи парите му, или за майче, което е скатал някъде, или за стара леля, която го била отгледала и на която трябвало да каже довиждане, преди да замине. Каквото и да кажеш, ще трябва да го взема за чиста монета, Елис.
– Арчи няма гаджета. Всеки случай няма кучки, които да държат парите му.
– Каквото и да е, човече, само ми кажи истината, защото трябва да се хвана за нещо.
Шоу леко натърти на последното, а Елис просто седеше и го зяпаше, докато думите проникваха дълбоко в съзнанието му.
Елис Марвин беше абсолютно прав. Това, което каза на Шоу, беше правдоподобно, макар и да звучеше невероятно. И въпреки това, изглеждаше напълно логично.
– Ако Арчи си събира мангизите и се гласи да се маха оттук, той трябва да отиде при някой друг.
– При кого?
– Преди да ти кажа, к’во ще направим, тая уговорка ще я запишем ли, или к’во?
– Не се безпокой за това. Адвокатът ти нали идва?
– Мекерето му преди малко беше отвън и вдигаше шум, че иска да се види с клиента си, преди да дойдеш – намеси се Импелитери.
– Добре, Елис, излизам оттук доволен, свързвам адвоката ти с помощник районния прокурор, и те написват нещо, което гласи, че получаваш затвора, който искаш, така, както адвокатът ти пожелае. Избор между три места, вето, каквото трябва. Кажи сега какво имаш за мен, мамка му? Трябва да го чуя веднага.
– Преди Арчи Рейнолдс да се разкара, можеш да бъдеш адски сигурен, че ще се види с човека, за когото бачка, с партньора му в цялата тая гадна история, оня, който се грижи за мангизите му. Ще си уреди първо нещата с него.
– И кой ще да е той?
– Еврейчето. Леон Блум. Намериш ли тоя дебел педераст, намерил си и Арчи.
44.
След три секунди шеметно мълчание, Лойд Шоу подскочи толкова рязко, че удари коляното си в стола.
– Ти спечели сделката! – изрева той на Елис Марвин и се втурна към вратата.
Поговори съвсем накратко с Чарлс Еджъртън, преди да напусне, колкото да му обясни какво беше обещал на Елис. Чарлс му каза тихо само едно „добре“ и той изхвърча от Централата, последван от Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг.
Когато излязоха на бегом на служебен паркинг отзад, Импелитери попита:
– Накъде?
Шоу му извика в отговор:
– Краун Хайтс!
Не му се налагаше да подканя Импелитери да кара бързо. Въпреки непрестанните ругатни, трескавото натискане на газта и на спирачките, натовареният трафик в долната част на Бруклин не им позволи да напредват бързо.
Нямаха нито миг за губене сред пълзящата колона коли. Шоу трябваше да намери Блум, и то веднага.
Той удари ядосано таблото с юмрук. Понечи да изпсува, но вместо това, досещайки се, че Уолтър Уонг в момента е по-близо до Краун Хайтс от тях, включи радиостанцията. Уолтър се отзова на третото повикване.
– Да.
Шоу изрева в микрофона на радиостанцията толкова силно, че Уонг сигурно дръпна своята на разстояние.
– Спиш ли бе, човек? Звучиш ми все едно спиш.
– Може би. Не знам. Предполагам, че само съм затворил очи.
– Е, събуждай се, мамка му! Това е. Имаме следа към Арчи Рейнолдс. Качвай се в колата. Отиваш на Проспект Плейс, в Краун Хайтс, недвижими имоти „Арбър“. Офисът на Блум. Не помня точния адрес. Беше в каре 1300. Там някъде. Отивай и го намери. Не прави нищо. Арчи може да е при Блум, или поне Блум би трябвало да знае къде да го намерим. Ако някой от тях се покаже, просто стой наблизо и ни кажи по радиото накъде отиват. Не прави нищо. Просто ги следвай. Тръгвай! Веднага!
Шоу не дочака отговор.
– Мамка му, каква е ролята на тази компания с имотите? – попита Импелитери.
– Леон Блум или този за когото той работи, плаща и на двете страни. Боже мой, допусках какво ли не, но не и това.
– Какво точно става, Шоу?
– Звучи съвсем логично. Всички тия банкрутирали имоти като „Ню Лотс“, градът се е отказал от тях от години насам. Дават ги на частни инвеститори. Едно място като „Ню Лотс“ би привлякло крупни интереси и конкуренция, освен ако не е бъкано със скапани дилъри на дрога като Сините тапи.
– И тия шибалници от компанията за недвижими имоти се справят с конкуренцията като…
– Като използват Арчи Рейнолдс да напълни мястото с престъпници и пласьори на кокаин.
– Което им гарантира, че ще го купят евтино – добави Спърлинг.
– Тогава защо, мамка му, не кажат просто на Арчи и на тия задници да се разкарат, когато го поемат? Би им спестило много неприятности.
– Може би са го направили. Или просто са пуснали мюсюлманите да го направят, за да вземат пари и за охранителната компания. Покрили са всеки източник. Първо съсипват имота или поне ускоряват процеса. После го купуват на безценица, защото няма никаква конкуренция. После го прочистват, за което им плащат. Ремонтират го и започват да прибират наемите до второ пришествие. Мамка му!
– Мамка му, и още как! Но изглежда не са могли да свият перките на това момченце Арчи. Тоя е излязъл от кожата си.
– Мисля, че Арчи се е почувствал здраво прецакан и това не му е харесало.
– Как точно са го прецакали? – попита Импелитери.
– Имам чувството, че е получил това предупреждение да се разкара малко по-рано, отколкото е очаквал. Предполагам, че когато се е намесила дъщерята на полицейския шеф, са му казали да се маха веднага – много по-рано, отколкото е очаквал. Това му отрязва печалбите от дрогата, но какво толкова. Не могат да откажат на полицейския шеф. И Арчи се е оказал прецакан.
– Избутват го и той започва война, мамка му!
– Да, и освен това имам чувството, че и мюсюлманите са го отиграли прекалено грубо, за да може Арчи да го преглътне. Може би прекалено грубо и за самия Блум. Някой е казал на Арчи къде да намери Рахман и обзалагам се, този някой е въпросният Блум.
Шоу отново удари таблото на колата.
– По дяволите! Погледни своите. Точно това ми каза Юсеф. Мислех, че има предвид ченгетата. А той е имал предвид компанията за недвижими имоти.
– Или и двете – каза Спърлинг.
– Да – отвърна Шоу. – Може и така да е, Джеймс. Може и така да е.
– Смяташ ли, че началството знае какво става? – попита Импелитери.
– Не знам. Не мисля, че знаят за връзката между Сините тапи и недвижими имоти „Арбър“. Надявам се, че не знаят.
– Какво значение има? – добави Спърлинг. – Резултатът е същият. Тази компания с недвижимите имоти прескача през главите им и какво правят те? Дръпват конците и ръководството вкарва тежката артилерия.
– Нас – додаде Импелитери.
– Екипът камикадзе – уточни Спърлинг.
– Заеби! – измърмори Импелитери. – Ако някой загине, има няколко в списъка, които…
– Блум претендира за номер едно – прекъсна го Шоу.
– Търси си куршума – измърмори Спърлинг.
– Браво, Джеймс – усмихна се Импелитери и после се обърна към Шоу: – Защо тоя шибан тип Блум не е мъртъв вече, след като е прецакал Арчи?
– Елис Марвин каза, че Арчи го използва да държи парите му. Арчи вероятно не може да си позволи да го убие. И ако Блум му е казал как да ликвидира Рахман, сигурно му дължи и за това. Малкото, което компенсира преждевременната покана да напусне терена.
– По дяволите. Ако мюсюлманите разберат това, ще имаме още един мъртъв чифут.
– Ей, стига с тия антисемитски тъпизми. Чифут? Еврейче? Всеки път ли, когато има някаква схема, изискваща поне малко мозък, трябва да са непременно евреите?
Импелитери качи колата на тротоара, за да избегне трафика. Тримата подскочиха в седалките си и Шоу се извърна към Спърлинг.
– Ти да не си евреин?
– Да, евреин съм.
– Е, сега трябва да признаеш, Джеймс, че точно в този случай изглежда всичко е замислено от еврейски ум.
– О, хайде, Джеймс, само един евреин може да измисли подобно нещо – добави Импелитери. – Адски коварен замисъл. Прекарваш всеки да играе срещу всеки и прибираш мангизите от разиграванията.
– Импелитери…
– Какво?
– Майната ти!
– Ей, къде ти е скапаното чувство за хумор бе, човек?
– Остана в Холокоста.
– Добре, добре. Успокой се. Имам една новина за теб, евреин или не, с тоя Блум е свършено точно както с всеки друг педал, виновен затова, че си наврях задника в огъня, за да спра тая гадост, която е натворил.
– Напълно ме устройва.
– Майната му на Блум – каза Шоу. – Арчи Рейнолдс е гадняр номер едно. Блум все пак не стреля по хората наоколо. Много път трябва да минем, преди да съберем достатъчно неща срещу него. Сега търсим Арчи Рейнолдс.
Импелитери се извърна към Спърлинг с лукава усмивка.
– Хей, Джеймс!
– Какво?
Импелитери изговори тихо и бавно:
– Само не забравяй. Бам-бам!
Спърлинг кимна.
Шоу присви очи към пътния знак, покрай който минаваха. Пресметна разстоянието до Краун Хайтс. Погледна часовника си и промърмори:
– Хайде, Арчи, хайде, копеленце, дано да си там.
Но Арчи не беше в недвижими имоти „Арбър“. Беше в Бронкс и продаваше своя сааб на собственика на един магазин за вехти крадени коли, който щеше да пренабие номерата върху двигателя на таратайката, да я пребоядиса, да й сложи други идентификационни номера и да я препродаде на два пъти по-висока цена от седемте хиляди, които даде на Арчи.
Арчи си беше осигурил джобните пари, без да се налага да се връща до сейфа в жилището си в Садъл Брук. И сега се зае да изпълнява методично следващите ходове от плана си.
Срещна се с основния си снабдител на кокаин, доминиканец на име Рикардо Арсел. Арсел имаше ресторант в Уошингтън Хайтс, на няколко минути пеша от магазина за таратайки. Пратките кока се напасваха добре между чувалите с продукти, които доставяха всекидневно в заведението.
Арсел знаеше за проблемите на Арчи. Той беше уредил услугите на Санчес. Сега пак щеше да му помогне с уреждането на още няколко други неща.
Двамата седнаха в едно закътано сепаре и договориха месечния пай за Арсел, ако се свърже със своя снабдител, колумбийска група, контролираща малък планински град недалеч от Богота. Сумата щеше да гарантира на Арчи тяхната протекция. А липсата на договор за екстрадиране между Колумбия и САЩ щеше да му гарантира, че дългата ръка на закона няма да го достигне.
След това Арчи взе такси до един платен гардероб в долен Манхатън, където отвори багажна клетка и прибра оттам пет пластмасови карти и пет ключа. Картите осигуряваха достъп на приносителя до пет платени гардероба в Манхатън и Бруклин, петте ключа отваряха багажна клетка във всеки един от тях. Освен картите и ключовете в клетката имаше и валиден паспорт на мъж на име Адам Еверет, но със снимката на Арчи. Арчи си беше купил паспорта преди две години точно за такива критични ситуации.
Единственото, което му оставаше да свърши, беше да вземе Кармен Санчес, за да му помогне при последната среща с Леон Блум.
Арчи знаеше, че не може да рискува да мъкне пачките с пари в Колумбия. Куфари, пълни с банкноти, невинаги минават през рентгеновия контрол на летищата. Трябваше да убеди Блум да предаде парите му на Арсел, докато той отсъства. Санчес му трябваше, за да притисне Блум.
Санчес спря пред банката в уговореното време. Караше раздрънкана хонда акорд, модел 1985, която Арчи се бе съгласил да купи срещу три хиляди долара. Той самият се канеше да стигне с нея до друг град и да вземе самолет до някъде, където снимката му нямаше да е разлепена на всеки терминал.
Санчес беше облечен в джинси и кожено рокерско яке, с червена, бяла и синя линии – алюзия с американското знаме. До него седеше някакъв мъж, който се представи като негов братовчед. Казваше се Хектор. Беше само по джинси и пуловер, като че ли не можеше да си позволи дрехите на Санчес.
Арчи се качи на задната седалка, мислейки, че непознатият наистина може да е братовчед на Санчес. Имаше същите черти на индианец от долината на Амазонка като него.
– Ей, човече – каза Арчи, – нямаме нужда чак от двама души за това нещо.
– Не се притеснявай – каза Санчес. – Няма да плащаш. Аз го вкарвам. След това се оттеглям за малко. Трябва ни някой от семейството тук да държи бизнеса.
– Ремък има ли?
– Да бе, да. – Санчес измъкна един „Смит & Уесън“ деветмилиметров, автоматичен, с пълнител с петнадесет патрона и рече: – Покажи му.
Хектор измъкна оръжието.
Арчи кимна, размърда се и напипа дръжката на своята берета под колана на леките си вълнени панталони „Джаред Барнс“, скрита под копринената риза, ретро, стил – петдесетте години – последният му комплект чисти дрехи. Разкърши рамене и се отпусна на задната седалка, мислейки си как, ако сега ченгетата се опитат да ги спрат, ще ги засипят с куршуми.
Каза на Санчес да кара към моста Бруклин.
– Браунсвил? – попита Санчес.
– Не – отвърна Арчи, – не сега. Ще ти покажа накъде. Ти само мини по моста.
45.
Лойд Шоу и екипът му се намираха на десетина карета от офиса на Леон Блум на Краун Хайтс, когато гласът на Уолтър Уонг прозвуча през пукота на радиостанцията.
– Шоу, обади се!
– Да.
– Как изглежда Блум?
– Ти къде си?
– Пред офиса на компанията. Току-що излезе един, отива към колата си.
– Дебел, мазен тип, с проскубана червена брада и еврейска шапчица на главата.
– Същият.
– Проследи копелето. Гледай да не те забележи. Ще се справиш ли?
– Разбира се.
– Направи го. Дръж ни в течение.
Шоу включи бутона на радиостанцията на приемане.
Уличното движение отново се задръсти и Тони Импелитери изруга:
– Мамка му!
– Спокойно – каза Шоу. – Изключи тази шибана сирена. Още не знаем накъде отиваме. Само задръж.
– Никакъв избор нямам при тоя трафик.
Полицейското радио запращя и отново се чу гласът на Уолтър.
– Тръгва на запад към Истърн Паркуей. Може би към моста. Още не мога да кажа.
– Следвай го. Не се приближавай прекалено.
– Страхотно! – възкликна Импелитери. – Тоя е тръгнал към нас. Минаваме по Флетбуш авеню и може би ще го прихванем.
– Добре. Давай.
Импелитери пусна сирената на колата и едва успя да се провре през задръстените улици. Въпреки това им струваше пет минути, докато излязат на Флетбуш.
Шоу вдигна микрофона на радиото и повика Уонг.
– Уолтър, къде си сега?
– Току-що минахме Атлантик авеню.
– По дяволите! – изруга Импелитери. – Сега скапанякът е пред нас.
– Не се притеснявай – успокои го Шоу. – Давай на запад. Не сме много след него.
Той натисна бутона за предаване и каза:
– Съобщи ни, ако излезе на моста или спре някъде.
– Не мисля, че отива към моста. Зави по Уилъби.
– Той е в Бруклин Хайтс – намеси се Джеймс Спърлинг.
След пет минути до тях достигна последното съобщение на Уолтър.
– Паркира. Влезе в бар „Слейдс“ на Монтагю стрийт.
– Добре, Уолтър. Ти само остани отвън. Не влизай. Пристигаме след три минути. Само изчакай.
– „Слейдс“ – повтори Импелитери. – Нещо като закусвалня. Предната част е с дълъг барплот, с маси на отсрещната стена и още няколко маси в дъното. Храната им е скапана, но трябва да е фрашкан по това време на деня.
– Шибаната Монтагю стрийт! Оживен район. Лошо място за такава работа.
Шоу погледна часовника си. Беше почти осем часът. Барът със сигурност нямаше да е празен.
Импелитери взе остър завой и изруга:
– Всяка проклета улица из тоя квартал е или еднопосочна, или води в различна от желаната посока!
– Попитай някого – посъветва го Спърлинг от задната седалка.
– Знам къде е. Трябва просто да завия. Всеки път, когато питаш някой, само те обърква. Ти да познаваш някой нюйоркчанин да ти каже „не знам, мамка му“? Не. Те ти казват…
– Ето там е. Завий – прекъсна го Шоу.
Импелитери зави по улица с три платна, но широка едва колкото за еднопосочен трафик и банкет за паркиране. От двете страни на улицата се редяха локали, ресторанти и магазини – всичко, от веригите „Уолдънбукс“ до „Старбъкс“.
Забелязаха паркираната кола на Уонг на едно каре разстояние пред магазина на „Рейдио Шак“, точно срещу „Слейдс“.
Импелитери спря и Шоу се наведе през прозореца и попита Уонг:
– От колко време е вътре?
– Около десет минути.
Някакъв шофьор, заклещен между двата шевролета, натисна клаксон и Импелитери тъкмо се накани да му извика да върви на майната си, но Шоу го сграбчи за ръката:
– Задръж! Дай да не предизвикваме суматоха отсега. Спърлинг, излез и наблюдавай бара. – После извика на Уонг: – Уолтър, последвай ни и спри на пресечката. Да разкараме колите от улицата.
Спърлинг се скри във входа на един супермаркет срещу бара, докато двете коли се измъкваха.
След две минути Импелитери, Шоу и Уонг се появиха на тротоара, крачейки към Спърлинг. Точно преди да стигнат до него пред „Слейдс“ спря бяла хонда. И четиримата детективи видяха как Санчес паркира и излезе, следван от Хектор и Арчи.
Шоу се обърна да погледне към отсрещната страна, все едно че говореше на Импелитери. Уонг продължи да крачи, но долови с периферното си зрение, че двамата спряха и се обърна. Спърлинг остана на място, объркан от появата на тримата мъже.
Щом Арчи и другите влязоха в бара, Шоу махна с ръка на Спърлинг да дойде в карето, където беше той с другите двама от екипа.
Първите думи, които излязоха от устата на Спърлинг, бяха:
– Това са те! Черният…
– Е… Арчи Рейнолдс – довърши изречението Шоу.
– Вероятно.
– Не. Не, вероятно. Това е той. Сигурен съм.
– Спипахме ги! – процеди Импелитери.
– Не, още не сме – охлади ентусиазма му Шоу.
Извърна се и погледна към ресторанта. Половината от тротоара пред заведението беше запълнен с маси, повечето от които бяха заети с вечерящи на открито клиенти. Отстрани на отворената врата имаше два големи витринни прозореца, ала това не помогна на Шоу да види много от вътрешността на заведението. Реши, че и вътре има много хора.
– Защо, по дяволите, са избрали точно това място за срещата си? – затюхка се Импелитери.
– По средата между Краун Хайтс и Манхатън е. Близо до моста – обясни Спърлинг.
– Това няма значение – намеси се Шоу. – Сега са тук. По дяволите, няма никакъв начин да ги хванем вътре! Дори да минат покрай тези хора, които ядат отвън.
– Какъв е планът? – попита Уонг.
– Добре, слушайте. Не можем да чакаме да излязат оттук. Този тип няма да ни се измъкне пак. Трябва да заемем позиция веднага.
Шоу се огледа още веднъж, мъчейки се да избере най-добрия начин за действие.
– Така. Вътре в бара не можем да ги хванем. Не можем да ги нападнем и докато минават покрай масите отпред, така че, когато излязат, изчакваме ги, докато стигнат платното и тръгнат към колата си. Когато се приближат до колата ще бъдат далече от хората в бара и от минувачите по тротоара.
– Блум и Арчи са ме виждали, така че Антъни, Джеймс, вие двамата влизате вътре. Сядате на маса, от която можете да ги държите под око. Уолтър, ти изчакваш няколко минути, след което влизаш след тях. Заемаш позиция край вратата. Аз оставам тук, навън.
– После какво? – попита Импелитери.
– Когато те тръгнат да излизат, тръгвате след тях, не прекалено плътно, просто излизате след тях. Аз ще бъда в колата им. Когато излязат на улицата, вие поемате Санчес и другия. Аз ликвидирам Арчи.
– Защо просто не чакаме отвън? – попита Импелитери.
– По-добре е да ги ударим от две страни, вие зад тях, а аз отпред. Плюс това не знам дали това заведение няма заден изход. Съмнявам се, но държа този тип Арчи да е пред очите ни.
– Окей. Добре – сви рамене Импелитери.
– Аз какво правя? – попита Уонг.
– Ти чакаш тук, докато излязат отвътре, после само ставаш и заставаш на прага. Дръж оръжието в ръката си. Дръж го ниско до крака си, за да не го види никой. Не искам клиентите да започнат да се измъкват навън, но дръж шибаната ютия в готовност. Ако някой от бандата се усети и се втурне обратно вътре, стреляш по тях. Просто насочваш шибания патлак и стреляш. Не искам никой от тях да има време да се върне обратно и да вземе заложници.
Уонг направи гримаса, но кимна. За всички останали беше очевидно, че Шоу беше възложил на Уонг най-лесната задача, но въпреки това тя изглежда го притесни.
– Разбра ли? – притисна го Шоу. – Ще се справиш ли? Просто не бива да им позволиш да се върнат обратно?
– Да, да. Разбрах – изломоти Уонг стреснато.
– Добре, Уолтър. Ще се справиш. Така. Значи всеки от нас си знае задълженията.
Другите трима кимнаха.
– Много добре. Недейте да дебнете открито този тип. Той сигурно е дал газ в момента. Бяга. Цялата му операция се издъни. Просто го раздавайте спокойно, изпуснете въздух, приближете се, спипайте който трябва и сме приключили. Край на всичко. Закопчаваме тримата пишльовци и Де Лука може да ни целуне задниците. Да тръгваме.
Импелитери и Спърлинг нагласиха оръжията си така, че да могат да ги извадят бързо и без повече приказки се отправиха към бара.
Шоу включи полицейската радиостанция и започна да търси началството. Но скоро изключи радиото и извади клетъчния телефон. Реши, че няма полза да влиза в спорове с някой шеф от средно ниво как точно да действа. Набра направо номера на Де Лука.
Импелитери и Спърлинг влязоха в ресторанта. Минаха покрай Санчес и Хектор, седнали близо до входа на ъгъла на дългия бар. Погледнаха през тях и потърсиха с очи Арчи и Блум. Видяха ги. Бяха до отсрещната стена, в дъното, Арчи с гръб към тях, Блум – с лице. Бързо заеха маса в средата на предното помещение до стената срещу бара. Импелитери седна така, че да може да наблюдава масата на Арчи. Спърлинг държеше под око доминиканците.
– Боже мой – промърмори Импелитери, – това място никак не е голямо.
– Няма значение – отвърна Спърлинг. – Добре е. Повечето хора се хранят отвън. Аз виждам стрелеца му и другия с него. Ти гледай нашето момче.
Импелитери бързо се огледа. Барманът и една сервитьорка стояха в края на бара до служебното помещение. Друга сервитьорка влезе от улицата с табла в ръка. Импелитери си представи как се изпречва на пътя им, когато се затичат навън. Забеляза, че всички маси в предната зала срещу бара бяха празни, с изключение на тяхната и една маса зад тях, заета от някаква семейна двойка и хлапето им. Малкият седеше гордо в количката си и си играеше с връзка пластмасови ключове, докато майка му търпеливо буташе парченца пиле на грил в устата му.
В отделението отзад имаше още шест маси. Пространството завиваше наляво, следователно помещението имаше Г-образна форма. Освен Арчи и Блум, две от масите отзад бяха заети от вечерящи. На едната седяха мъж и жена, а на другата три момичета и един младеж. Импелитери остана с впечатлението, че са колеги, решили да вечерят заедно след работа.
Той сведе поглед, разшава се на стола си и прегледа менюто.
– Мамка му, колкото по-скоро тия типове се разкарат оттук, толкоз по-добре.
Спърлинг, както обикновено, не изрази никакво мнение. Беше се отпуснал на стола си и гледаше тъпо напред, държейки Санчес и Хектор под око.
Импелитери погледна крадешком към Арчи. Не можеше да види лицето му, нито какво говореше на Блум, но следеше движенията на главата му. Изглежда говореше доста рязко. Можа обаче да види по-голяма част от лицето на Блум. Евреинът не изглеждаше особено респектиран от Арчи. Отговаряше му с кратки изречения и свивания на раменете. Импелитери имаше чувството, че Блум се опитва да успокои Арчи, но изглежда усилията му не даваха резултат.
– Колко пъти трябва да ти повтарям, не е по моя вина! – каза Блум.
– Върви по дяволите! Първо ме напъха във всичко това. Уж беше уредил далаверата. Занимавах се с всички тия говна и ала-бала. После, след по-малко от шест месеца, заеба всичко и затръшна кепенците.
– Да не мислиш, че аз съм го решил? Да не мислиш, че съм им казал да те разкарат? Откъде да знам, че щерката на шефа на полицията ще вземе да се спазари точно за това място? Щом това стана, всичко се промени.
– Да бе, всичко се промени. Всичко се промени, но не за вас, педерастите. За мен се промени. Аз съм прецаканият.
– Какво ти става? – изгледа го ядно Блум. – Това е бизнес. Нещата се променят. Понякога за добро, понякога за лошо. Днес настъпва една промяна. Утре – друга. Ще се появят други обекти. Нови възможности. – Блум вдигна ръце. – Извинявай, трябва да се изпикая.
– Къде тръгна, мамицата ти?
– Трябва да отида. От пиенето е.
– Много пиеш, мамка му.
– Да, и ям много, освен това. Може би трябва и да се издрискам, като съм тръгнал така и така.
Арчи се надвеси над него.
– Побързай, дебелак, че само на дрисък ще ми станеш!
– Добре, добре. Успокой се. Една минута ми дай.
Блум плъзна стола си назад и измъкна туловището си изпод масата. Тоалетните се намираха в дъното на малък коридор зад тях, срещу кухнята.
Санчес се надвеси от бара и проследи с поглед Блум.
Спърлинг пък следеше Санчес.
Импелитери забеляза леката промяна във фокуса, когато Спърлинг се вторачи в Санчес.
– Какво гледа тоя? – попита Импелитери партньора си.
– Блум току-що вдигна дебелия си задник от масата, за да отиде до кенефа, предполагам. Спокойно, не привличай вниманието му.
Спърлинг се отпусна, когато сервитьорката се приближи до тях.
– Какво да ви донеса? Ще вечеряте ли?
– Да – кимна Импелитери.
Спърлинг се намръщи при мисълта да си поръчва храна. Импелитери го изгледа окуражително.
– Малко бързаме. Я да поръчаме всичко наведнъж. Две бири „Бас“ и два бургера. Нали правите бургери?
