Текст книги "Гангстерски рап"

9.

На по-малко от пет пресечки от мястото, където тялото на Малкия Марвин рухна върху циментовия под на автосервиза, Уилямс Белилката седеше до прозореца на своя апартамент студио в „Ню Лотс“, в сграда Г. Белилката, един от първите наематели в комплекса, пушеше сутрешната си пура „Уайт Оул“ и гледаше дима. Безопасността диктуваше да прекарва повечето време в апартамента си, както повечето възрастни жители в Браунсвил. Той беше превърнал умението си да бъде незабележим в изкуство. Беше в сравнително добра форма за своите осемдесет и две години и движеше жилавата си, метър и седемдесет и пет сантиметрова фигура бавно и методично. Когато се налагаше да излезе от апартамента си, не правеше нищо, с което да привлече нечие внимание. За човек като Белилката, в Браунсвил беше много по-безопасно да не привлича ничие внимание. Малцина го забелязваха. Нямаше и какво толкова да му се забелязва, освен може би сплъстената му бяла коса.

Заранта след щурма на Рахман апартамента за продажба на кока на Сините тапи осигури на Белилката много повече неща за гледане от обичайното. Някаква промяна настъпваше в „Ню Лотс“, предизвестена от два петтонни камиона, натоварени с полуготови пана желязна ограда. Сериозна ограда, при това – от квадратни пръти, всеки от които дебел по два сантима и половина и висок три метра, свързани помежду си с дебели хоризонтални ленти.

Тежък строителен булдозер ръмжеше, копаеше и ринеше ровове между всяка от петте сгради на комплекса. На Ню Лотс авеню беше спрял циментовоз, чийто огромен барабан се въртеше, готов да изсипе бетон в дупките. Дори от своята позиция на четвъртия етаж старикът можеше да прецени, че става дума за сериозно начинание. По всичко личеше, че щом веднъж бригадите, струпани около комплекса, бетонираха онази желязна ограда в рововете, нищо няма да може да мине през нея, освен танк.

Той вече беше чул за пукотевицата в сграда А предната нощ. Сега планът му стана ясен. Значи управлението не само беше решило да прогони оттук Сините тапи, но и да не им дава достъп повече вътре.

Белилката седеше и наблюдаваше строителните операции в „Ню Лотс“. Кой, по дяволите, се беше захванал с това нещо? Реши, че набитият бял мъж, облечен в омачкан кафяв костюм и плетена ярмулка88
  Шапка на еврейски равин. – Б.пр.


[Закрыть], застанал до едър чернокож в кубинки, камуфлажни панталони, военно полево яке и шапка „Кине“, би трябвало да стои зад всичко това.

Белокож с бодигард, помисли си Беличкия.

Мамка му, колкото и да беше лошо в „Ню Лотс“, сега щеше да стане още по-лошо.

Леон Блум и Рахман Абдул Х стояха до главния вход към комплекса, където желязната ограда щеше да се превърне в новия главен портал към апартаменти „Ню Лотс“.

Въпреки ледения утринен априлски въздух, Блум дишаше тежко. Не само защото носеше двадесет и пет наднормени кила върху късите си набити крака, и не просто защото петдесетгодишният мъж беше в ужасна физическа форма. Блум дишаше тежко и от лицето му капеше пот, защото знаеше колко опасно е да стоиш пред входа на „Ню Лотс“ на заранта, след като Рахман бе предприел наказателния си щурм.

Страхът го правеше нетърпелив да свърши работата колкото се може по-бързо. Блум непрекъснато викаше на работниците наоколо да се раздвижат и да действат.

В промеждутъците между подвикванията, Блум тичаше наоколо да разпъжда тумбите хлапета, чието присъствие беше вездесъщо в района на „Ню Лотс“. Той не бе впечатлен от факта, че макар повечето деца да бяха на училищна възраст, много от тях не бяха на училище. Изобщо не слушаха шишкавия бял мъж, но заплашителните погледи на Рахман ги държаха на разстояние.

Блум ги блъскаше и крещеше. Рахман стоеше на едно място, държеше устата си затворена и само гледаше.

Преди всичко оглеждаше улицата. Дори когато Блум му досаждаше с нервните си въпроси, той не откъсваше поглед от улицата. По сградите не се мяркаха снайперисти, само двама от обичайните гардове на Рахман, невъоръжени. Полицията не бе реагирала на стрелбата рано тази заран, защото никой от обитателите на „Ню Лотс“ не си беше направил труда да се обади.

Рахман също искаше оградата да стане готова колкото се може по-скоро, но знаеше, че ако непрекъснато подканя работниците, с нищо няма да им помогне.

Той се държеше на разстояние от Блум. Въпросите му го дразнеха. Както и неприятната миризма, която лъхаше от него. Стриктната вегетарианска диета на Рахман го правеше особено чувствителен към телесни миризми. Блум ядеше месо, тлъсто месо с мазен сос, пушеше поне по два пакета „Кемъл“ всеки ден, и пиеше, предимно джин, джин с черен етикет, смесен с евтин вермут, по три двойни питиета, които изгълтваше всеки ден с обяда си.

Блум не отговаряше на стереотипите на правоверния хасид. Нито с навиците си, нито с външния си вид. Имаше червена коса, лунички и проскубана рижа брада, рядко набола по кръглото му лице.

И разбира се, изобщо не го интересуваше желанието на Рахман да стои настрана от него.

– Значи ти направи това, което ми каза? – попита Блум за втори път тази заран.

– Да – отвърна Рахман.

– И всичко мина добре?

– Да.

– И твоите хора се измъкнаха невредими?

– Да, господин Блум.

– Има ли ранени?

– Може би. Те отвърнаха на стрелбата ни.

– Какво?

– Стреляха по нас.

– Как? Откъде?

– Вътре от апартамента.

– И вие им отвърнахте? Ти ми каза, че ще бъде само предупреждение и няма да има пострадали.

– Не може да не се защитиш, когато…

– О, това не е моя работа.

– Аз ви обясних методите ни, господин Блум.

– Добре, добре. Не искам повече да чувам за това. Да се надяваме, ако е рекъл господ, че няма да се случва повече.

– Ще се случи. Бъдете сигурен в това. Преди да се свърши, няма как да не се случи.

– Това място поне е разчистено, нали? Нали напуснаха?

– Ами…

– Напуснаха ли комплекса?

– Не, господин Блум. Не са. Само отровната си бърлога с праха. Само едно от местата им в сградата. Знаете, че ще е нужно повече от предупреждение.

– Добре, добре. Просто ги прогонете от всички апартаменти, които използват тук. Да не остава нито един.

– Знаете ли колко празни апартаменти използват?

– Колко ли? Откъде, по дяволите, да знам? Как мога да го разбера в тази тъмнина? Влизат, излизат, като плъхове по дупките в някой лабиринт. Видиш един ден някой нехранимайко, после го няма, на другия ден се натъкнеш на отрепка, която смуче дрога, или на улична курва, която си върши работата тук, вътре. Кой знае? Из тия коридори шетат повече хора, отколкото по Атлантик авеню. Трябва да ги разкарате всички.

– От утре ще започнем да изхвърляме незаконните обитатели и скитниците, но със Сините тапи няма да е толкова лесно. Вие трябва да ремонтирате празните жилища веднага, щом ги прочистим.

– Утре. Утре започваме. Ще доведа работници. Но щом веднъж ги изхвърлите, не трябва да ги допускате да се връщат обратно, господин Рахман, иначе те просто ще изпочупят облицовката и ще започнат да хвърлят дори прозорци по главите на бедните минувачи.

– Знам това, господин Блум.

– Две бригади идват утре и започват да облицоват празните апартаменти.

– И врати, и прозорци, нали?

– Както поръчахте, господин Рахман, така ще го направя. Имате ли хора да обикалят с бригадите?

– Екип от по трима за всяка бригада.

– Въоръжени, нали? – попита Блум.

– Един въоръжен и двама редови. Но те не са стрелци, господин Блум. Не са професионалисти.

– Вие казахте, че ще имате еди-какъв си контингент хора с оръжие.

– Хора с разрешителни, с редовите, господин Блум. Но запомнете, хората, притежаващи законно оръжие, не искат да се разделят с разрешителните си. Те няма да стрелят.

– Да, да, господин Рахман. Онези, които имат разрешителни за оръжие, не искат да стрелят с него. А онези, които нямат – стрелят.

– Всичко това вече го обсъдихме.

– И аз трябва да плащам допълнително за хора с оръжия, които не искат да ги използват.

– Има разлика – не искат да загубят разрешителните си.

– Да, да.

– Те си струват цената, господин Блум. Ще обезкуражат опъващите се и ще изплашат онези, които са готови да създават неприятности. За това нещо не ни трябват стрелци.

– Знам, знам. Не искам да слушам повече. Ваша работа. Започнете със самонастанилите се и разкарайте оттук наркоманите.

Този път Рахман само кимна, защото не искаше да го обсъжда повече, а и защото забеляза един петгодишен линкълн да завива от улицата вляво от него по Ню Лотс авеню. Колата изглежда беше пълна. Рахман отстъпи на две крачки встрани от Блум, за да я погледне по-добре. За кратко той беше убеден, че е драйв-бай99
  Въоръжена атака от движещо се превозно средство. – Б.пр.


[Закрыть], но се поколеба, защото се движеше много бавно.

Рахман знаеше от опит, че шофьорът или е твърде възбуден или твърде изнервен, или готов да убива, за да продължава да се приближава толкова бавно. Но той не знаеше, че колата пъпли като мравка, тъй като водачът бе пушил марихуана и препил малцов алкохол още на ранното събиране на Сините тапи в автосервиза. Алкохолът и тревата го бяха гипсирали достатъчно, за да го притеснява фактът, че кара едва с 16 км/ч.

Едва след като Рахман забеляза цевта на първата пушка да се показва през задния прозорец, той бутна Блум вдясно от себе си и изрева на останалите да залегнат.

Повечето работници го чуха да вика, но малцина го разбраха.

Блум се пльосна на земята точно преди първият изстрел да изтрещи и мощният заряд да профучи през желязната ограда и да се забие в тухлената фасада на сграда А. Самотният изстрел зашемети всички и ги парализира. А после цялата зона около главния вход избухна в оглушителна канонада. Изстрелите на пушката се смесиха с пукането на деветмилиметровите пистолети и лая на автоматично оръжие. Десетки куршуми поразиха всичко наоколо – камиона с поялника, бетонния тротоар, оградата. Рахман едва успя да се сниши зад камиона. Толкова много куршуми обаче се забиха в машината, че генераторът, завинтен на каросерията му, се взриви и избухна в пламъци.

Рахман измъкна глока, който беше задържал от тазсутрешното нападение, опря оръжието на бронята на камиона и откри огън по линкълна.

Ала стрелбата от движение изобщо не спря. Рахман изпразни пет патрона по святкащите прозорци на колата без никакъв ефект. Той си даде сметка, че при цялото това трещене и гилзите, които изхвърчаха вътре в колата, Сините тапи вероятно изобщо не бяха разбрали, че някой е отвърнал на огъня им.

Рахман обаче чу, че някой от тях изпъшка и се задави.

Камионът с генератора за запояване изведнъж се килна напред, след като няколко куршума улучиха двете му предни гуми. Рахман задържа оръжието си на бронята, изръмжа и изпразни глока по посока на Сините тапи.

И ето че най-после стрелбата престана. Навярно нападателите бяха изчерпали боеприпасите си.

Линкълнът продължи нататък по Ню Лотс авеню със същата мудна скорост, с която се беше довлякъл до комплекса. Шофьорът направи мързелив завой на следващата пресечка, все едно че караше старата си майка на църква.

Бяха изпълнили своя драйв-бай, за да покажат, че владеят улицата. Ако смелостта на Рахман изобщо бе постигнала нещо, то може би се изразяваше в това, че им попречи да спрат колата, да излязат и да изпразнят оръжието си от изправено положение.

За няколко мига след апокалиптичния хаос се възцари тишина. А след това като че ли всички оцелели започнаха да реват и да викат за помощ. Крещяха ранените, чуваха се команди и рев, които се смесваха в неразбираема какофония, внушаваща само болка, страх и паника.

Оказа се, че са улучени по-тежко двама от работниците. Един от тях, паднал по гръб, от чиито гърди шуртеше кръв, с килната настрани глава, изглежда вече беше мъртъв. Другият пострадал псуваше и крещеше безсмислени, гневни закани. Сачми от пушечен заряд бяха поразили лицето, врата и горната част на рамото му. Отпрана кожа висеше от челюстта и врата му. Като че ли цялото му лице беше обезобразено. Мъжът жалеше най-вече за очите си.

Първата грижа на Рахман бяха гардовете му. Очакваше да са сред пострадалите, защото тъмносините им якета МС-2, окичени с табели „Охрана“ с големи, изпъкващи златни букви на черен фон, ги превръщаха в очевидни мишени.

Двамата охранители лежаха на земята зад купчина желязна ограда, все още покрили главите си с ръце. Не издаваха никакъв звук. Отначало Рахман реши, че са мъртви, но кръв не видя. А после те се раздвижиха бавно, надигайки предпазливо глави. Рахман измърмори кратка молитва на благодарност към Аллах, да бъде волята му. Но в следващия момент молитвата му прерасна в дивашка ругатня, когато гръмки изстрели на сачмена пушка и смразяващият трясък на автоматични оръжия избухнаха от другата страна на комплекса.

Рахман се извърна и погледна през Ямата към задните сгради. Втора кола на Сините тапи се беше спряла пред работната площадка. Стрелци от предните и задните седалки засипаха куршуми по посока на работниците. Трети стрелец от другата страна на колата се беше измъкнал през прозореца достатъчно, за да може да седне в отвора му, поставил автоматична пушка върху покрива, най-невъзмутимо сипейки откоси към комплекса.

Рахман забеляза как един от работниците се беше изправил до каросерията на камиона и се опитваше да разбере какво става. Рахман се обърна и видя Блум да застава на колене и трескаво да се мъчи да измъкне клетъчен телефон от джоба на сакото си, който беше твърде малък, за да побере едновременно и телефона, и дебелата му ръка.

Беше очаквал, че Блум ще бъде прекалено изплашен, за да може да направи нещо повече, освен да се подмокри. Уважението му обаче нарасна, докато го гледаше как се изправя на крака, сипейки еврейски ругатни в усилието си да измъкне телефона, за да извика помощ.

Рахман напъха нов пълнител в глока и докато тичаше към полесражението, извика на Блум:

– Обади се първо на линейките, после на ченгетата.

Нападението откъм задната страна на комплекса беше по-яростно от фронталната атака. Отзад имаше повече работници, но за щастие, двата камиона и булдозерът им осигуряваха прикритие. Повечето мъже бяха успели да се скрият зад возилата. А после, също толкова внезапно, колкото беше започнала, и втората атака престана. Колата на Сините тапи се понесе с вой и изчезна за броени минути. Един работник беше улучен с куршум в рамото, който почти бе откъснал горната част на ръката му от ключицата. Като по чудо, други пострадали нямаше.

Стрелците на Сините тапи, разбира се, не бяха се целили грижливо. Те просто бяха насочили оръжията си по посока на комплекса и натискаха спусъците, докато ловните им пушки, пистолети и автоматични оръжия не престанаха да стрелят. Куршумите можеха да улучат когото и да е и каквото и да е: коли, стени, жени, деца, кучета, всички – причастни и непричастни на гнева им жертви.

Тъй като стрелците на Рахман бяха напуснали комплекса няколко часа преди това, тази заран в „Ню Лотс“ нямаше виновни. Този факт обаче изобщо не интересуваше Арчи Рейнолдс.

Той беше седнал на задната седалка на своя сааб, на половин каре от входа към апартаментите в „Ню Лотс“ откъм задната зона за паркиране, отпиваше кафе и гледаше как хората му минават в движение и стрелят. Беше видял как работниците изпопадаха по земята толкова бързо, като че ли всички бяха улучени. Отчаяните им усилия да избегнат куршумите го бяха развеселили.

Освен наказателната мярка, Арчи имаше и друга причина да организира двете нападения драйв-бай. Целта му беше да предизвика достатъчно хаос и объркване, за да може да се измъкне от колата и да се шмугне невидим в тесния безистен, отвеждащ към Ямата. Оттам той беше преминал бегом деветте метра и бе влязъл в преддверието на сграда Г.