Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 21 страниц)

Глава 35

Светът пропада под краката ми и се хвърлям към чичо Антонио заедно с Паоло, Тимоти и Сергей. Но Ейо ме хваща за ръка, издърпва ме назад и преди да ни стигнат, побягваме.

След нас ехтят викове. Ние не спираме. Минаваме покрай дърветата, по алеята, покрай оградата… само за момент се обръщам да видя кой е отворил портата за нас.

Баща ми. Моят кротък, послушен, благ баща, който не би противоречил на никого дори и да му кажат, че небето е зелено, а слънцето – най-обикновен лимон. Той ми помахва тъжно, докато минаваме покрай него и дори не остава време да го повикам. Поглеждам назад и виждам, че Паоло и Тимоти връхлитат върху него.

Моля ви, нему правете нищо лошо – проплаквам вътрешно. – Той никога не е навредил на никого. Малкият жест на помощ, сравнен с отвратителното предателство на майка ми, е като нежен мехлем върху раната, която тя нанесе на душата ми. Няма да я излекува, но помага. Когато се наложи, поне единият от тях не ми изневери.

В ушите ни ехтят изстрели и усещам как един куршум ме парва по крака. Болката е ужасна, но естествено не успява да пробие кожата ми.

– По-бързо! – провиква се Ейо и ме дърпа след себе си. Нямат шанс да ни стигнат – мен с моята свръхскорост и Ейо, който е отраснал в джунглата.

Не могат да ни настигнат, но куршумите им може и да успеят. Ейо се препъва, улучен в дясното рамо, но запазва равновесие.

– Ранен си! – Дърпам го за ръка да спре, но той поклаща упорито глава и продължава, макар и с по-бавно темпо. Отклоняваме се от пътя и навлизаме в джунглата.

– Не можем… да спрем! – вика той и виждам, че в очите му има сълзи. – Обещах му, че ще те махна оттук – и предпочитам да умра пред това да се проваля!

Не мога да споря. Отново виждам как чичо Антонио се свлича надолу, виждам как животът го напуска, виждам как светлината в очите му угасва. Сега и аз плача и това ми пречи. Отдалечили сме се от преследвачите си, но Ейо губи сили.

– Добре ли си? – крещя, докато прескачам паднало дърво. Той трябва да го изкатери и забавям крачка, за да го изчакам. – Можеш ли? Ако ни хванат, направо ще ни застрелят! Този път окончателно!

– Добре съм – настоява той. – Давай. След теб съм.

За да го докаже, ускорява темпото. Но само за няколко крачки. После се препъва и пада. Връщам се при него и му помагам да седне.

– Ейо, не може да продължиш. Тече много кръв.

– Кал – изрича той през зъби. – За да спре кръвта. Листа и кал.

Започвам да копая, докато стигам до влажната пръст. Загребвам с шепи и я давам на Ейо, който намазва рамото си. Задъхва се от болка и потръпва при всяко докосване. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна.

Щом калта на рамото му се спича, той ляга, затваря очи и диша тежко. И аз дишам на пресекулки, сякаш тялото ми се опитва да подражава на неговото.

– Ейо – хващам ръката му, – Ейо, какво да направя сега? Да доведа ли Капукири?

– Той си отиде.

– Какво? Какво му се е случило?

– Не Капукири – Ейо отваря очи и се взира в зеления балдахин над нас. – Папи.

Ох. Да. Така е. Чичо Антонио е мъртъв. Сцената се преповтаря в ума ми. Чичо Антонио се притиска към иглата, пада, просва се неестествено на земята. По кожата ми пробягват тръпки. Имам чувството, че съм покрита с човекоядни мравки.

– Защо го направи? – питам тихо. – Можех да се договоря с тях. И двамата щяхте да бъдете свободни.

Всъщност знам защо го направи. Знам съвсем добре. Най-благородният живот е този, който се дава за друг.

Ейо отново затваря очи. Чудя се кое му носи повече болка – куршумът или скръбта.

– Върви, Пиа. Ще се скрия. Никога няма да ме намерят. Слушай. Ай’оа… се подготвят за битка. Искат да нападнат Литъл Кейм. Трябва да ги спреш… Така само ще ги избият. – Той потръпва и спира, за да си поеме въздух. – Трябва да продължиш напред. Аз ще се оправя, джунглата е моят дом. Ще… ще ме скрие и защити.

– Ейо…

– Върви! – изръмжава той и прозвучава точно като баща си.

– Добре – казвам аз. – Но не се отдалечавай. Ще се върна за теб.

Очите му се затварят от болката, но той кимва. Протягам се, докосвам бузата му и прокарвам пръсти по брадичката му.

– Пази се.

– Ще се пазя. И ти се пази.

– Сериозна съм, Ейо. Ти… ти си всичко, което ми остана – прошепвам.

– Върви, Пиа.

Побягвам.

Ейо не е излъгал. В селото цари оживление. Мъжете пълнят кратуните си с кураре и дори жените събират стрели. Обикалям колибите и търся Ачири или Лури.

Внезапно нечия ръка ме дърпа изотзад за тениската, завърта ме и се оказвам очи в очи с Бурако. Лицето му е като прорязано от линия червена боя, а ръката му е насочила – безсмислено – нож към гърлото ми.

– Ти – изсъсква той и ме разклаща. – Караиба! Дошла си да си довършиш работата? – пита на езика на Ай’оа. – Дошла си да убиеш децата, нали? Дошла си да пиеш кръвта им? Убийца!

– Не! Разбира се, че не! Дойдох да помогна…

– Лъжкиня! – Опира ножа до гърлото ми и се чудя какво според него ще постигне.

– Спри! – чувам писклив глас и Ейми се появява до него. – Пусни я! Тя ме спаси!

Бурако поглежда несигурно от мен към Ейми, но не отслабва хватката си.

Ейми слага ръце на кръста си и го пронизва с очи.

– Казах, че тя ме спаси. Тя е на наша страна, Бурако!

При други обстоятелства би ми било забавно да гледам как се опитва да сплаши мускулест воин. Сега само въздъхвам с облекчение, когато той ме пуска. Но в очите му продължава да има недоверие. Не мога да го виня.

Ейми ме прегръща през кръста.

– Ти си тук! Пиа!

– Да – отвръщам. – А ръката ти, Ейми? Как е?

– Добре е! – Някой й е направил по-стегната и по-добра превръзка и съм щастлива, че изглежда е спряла кървенето. Също се радвам, че Е13 не я е оставил в несвяст… или по-зле. Но не съжалявам, че използвах серума върху нея – ако не го бях направила, може би нямаше да е жива.

Ейми се оглежда наоколо.

– Къде е Ейо?

– Идва. Ранен е, но ще се оправи. – По-добре да се оправи, защото иначе ще го убия. – Къде са Ачири и Капукири?

Тя ме повежда. Ай’оа ме поздравяват, когато минавам покрай тях, но не прекъсват приготовленията си. Лицата им са гневни, неумолими и изрисувани с червена боя. Никога досега не съм ги виждала такива. Няма и следа от обичайното им спокойствие и приветливост. Напомнят ми на мравките на чичо Уил: диви и смъртоносни.

– Ачири! – Виждам старейшината и се затичвам към нея. Тя рисува страшни назъбени линии с кървав цвят по лицето на Лури. Обръщам се към нея на езика на Ай’оа. – Ачири, трябва да ме изслушаш!

Тя не спира да рисува, но пита:

– Какво има, птичке Пиа? Къде е Далекоходеца?

– Ранен е. В джунглата. Можеш ли да изпратиш някой да му помогне?

Ачири кимва, прави знак на мъжете и им нарежда да го потърсят.

Продължавам:

– Той ме изпрати да ви кажа… Не можете да нападнете Литъл Кейм!

Тя оглежда работата си и кимва.

– Върви, Лури. – Лури ми се усмихва и тръгва. Ачири избърсва ръце в полата си и се обръща към мен.

– Това пък какво е сега? Първо, Ейми идва и ни казва, че лоши хора са се опитали да я убият, а ти си й помогнала да избяга. После Ейо хуква да те търси и не се връща. Появяваш се ти и ми казваш, че не трябва да се защитим от тези, които убиват децата ни? – Намръщва се към Ейми. – Дори и тези деца да са достатъчно глупави да се скитат сами!

Ейми също й се намръщва.

– Трябваше да върна на Пиа огърлицата й!

– Глупаво момиче! – скарва й се Ачири. – И затова тръгна сама из джунглата? Тц! – Тя отново поглежда към мен. – Кажи ми, птичке Пиа, трябва ли да се хвърлим в краката на тези чужденци и да бъдем избити?

Отстъпвам назад, уплашена от силата й – и от гневните червени линии, изрисувани по лицето й.

– Не! Разбира се, че не! От всички хора аз най-добре разбирам защо трябва да се биете! Но те имат пушки, Ачири, и много Ай’оа ще умрат, ако се изправят така срещу тях!

Тя се замисля, но Бурако внезапно изниква до мен и заговаря на езика на Ай’оа.

– Ще се бием! Не слушай чуждото момиче! Виж каква беда ни донесе то!

– Млъкни, Бурако! – изръмжава Ачири. – Капукири! Ела!

Шаманът идва с накуцване. Само той не е изрисувал лицето си. Ачири ме посочва.

– Пиа казва, че не бива да се бием. Бурако казва, че трябва. Ейо Далекоходеца все още не се е върнал. – Тя вдига ръце. – Да се бием или да не се бием? Чувам много гласове и виждам много пръсти, сочещи в различни посоки! Кажи ми, Капукири, виждаш ли по кой път трябва да тръгнем?

Капукири примигва към нея като бухал и се оглежда.

Ай’оа, вече разбрали за спора, притихват и се приближават, за да чуят какво ще каже водачът им. Ейми се притиска към мен и ме държи за ръка.

Най-после Капукири проговаря:

– Видях знака на ягуара, богомолката и луната в очите на дъщерята на Миуа. Тази, която крачи с ягуар за неин пазител и която не може да падне от копие или стрела. Тя ни беше изпратена, за да ни води.

Ай’оа шепнат в съгласие и само Бурако се мръщи. Капукири протяга разкривената си ръка към мен.

– Говори, Неумираща, и ние ще слушаме.

Той отстъпва назад и аз се оказвам обградена от изпълнени с очакване Ай’оа. Отначало мълча, но Ейми ме гледа сериозно, изпълнена с толкова надежда и доверие в мен, че намирам думите.

– Ай’оа, аз съм, както казвате, караиба, чужденка. Но вие знаете историята на Калуакоа. Знаете, че Неумиращите се раждат само, когато мнозина умрат преди тях. Това важи за Калуакоа и важи и за мен. – Затварям очи и си поемам дълбоко дъх – иска ми се Ейо да беше тук и се мъча да не мисля как чичо Антонио се свлича на земята. Ако мога да се съсредоточа само за няколко минути… – Днес научих, че много са умрели и те са от вашата кръв. Учените, които са ме създали, са измамили хората ви и са използвали елизиум – иреса – за да ги убият. Кръвта им е била взета, преминала е нататък и сега тече в мен. – Вдигам ръце с китките нагоре, а сред Ай’оа се разнася шепот. – Аз съм чужденка, но кръвта ми е на Ай’оа и това е ужасно, ужасно зло. Не мога да ви върна мъртвите, но мога да опитам да ви спра, за да не стават повече. Моля ви, не нападайте Литъл Кейм. Учените имат пушки и макар да знам, че вие сте храбри и готови на всичко, стрелите ви не са проблем за тях. Съгласна съм с вас: чужденците трябва да си отидат. Трябва да си върнете джунглата. Но не това е начинът.

– А кой е начинът? – пита Ачири.

– Елате с мен там, където расте иреса. – Идеята се оформя в главата ми в момента, в който я изричам и знам, че това е единственото, което можем да направим. – Ако унищожим цветята, ще премахнем причината чужденците да са тук. Ако иреса изчезне, учените ще си отидат.

Отстъпвам назад, за да покажа, че съм свършила. Те започват да шепнат и шепотът става все по-силен, докато накрая Бурако надава рев, за да ги накара отново да утихнат.

– Не ми харесва това, което Неумиращата каза – обявява той и сърцето ми се свива. – Но думите й са истина.

Вдигам глава с надежда. Той кимва и ме поглежда сериозно.

– Ще отидем при иреса и ще ги унищожим до едно. Днес не бива да умират повече хора.

Ейми стиска ръката ми и надава радостен писък.

Искам да изпитам радостта й и наистина съм доволна, че Ай’оа ме послушаха. Но в този момент копнея единствено Ейо да е до мен и да поплача на рамото му.

Чак привечер стигаме до Долината на Глен. Има петима пазачи – явно чичо Паоло е очаквал да дойда тук. Но не е очаквал цялото племе Ай’оа. Да парализират пазачите с кураре, преди те дори да са успели да ни видят, е детска игра за тези ловци от джунглата.

И тогава започва истинската ни работа. Жените изпразват кошниците си от оръжията и започваме да ги пълним с цветя.

Учудвам се колко ми е трудно да го правя, макар и да знам каква е цената тези цветя да бъдат използвани. Те са напоени от кръвта на мнозина, но моето съществуване е свързано с тях. С тези цветя споделяме малко обща ДНК. Но трябва да бъда безпощадна. Трябва да си идат до едно.

Кошниците скоро преливат и хората започват да правят наръчи от цветя. Увиваме ги в тениски и в листа, а някои жени дори ги затъкват в косите си. Ай’оа превръщат лилавозлатните орхидеи в свое облекло – същите цветя, които са откраднали живота на толкова много хора от народа им. Лури ме намира и ме прегръща силно.

– Не бива да носиш тежестта на злото, сторено от други, Пиа. Вината не е твоя. Ние не обвиняваме теб.

Отдръпвам се от нея.

– Ако не бях аз, Лури…

– Ако не беше ти – промълвява тихо тя, – щеше да е някой друг. И кой би могъл да предположи? Ако беше някой друг, може би нямаше да има такова благородно сърце като теб. Може би щеше да е по-лошо за нас. Но не трябва да гадаем какво би било – а само да виждаме какво е сега. А именно, Пиа, че ти се доказа като приятелка на Ай’оа. Не… доказа, че си Ай’оа. – Тя е малко по-ниска от мен, но когато ме поглежда право в очите, имам чувството, че е много, много по-висока. – Ти каза, че във вените ти тече нашата кръв. Добре. Горди сме, че те имаме.

Стегналото сърцето ми менгеме леко отслабва хватката си. Искам да прегърна Лури и да заридая на рамото й. Искам тя да ме прегърне така, както майка ми никога не го е правила така, както я виждам да прегръща малката Ейми и искам да ми каже, че всичко ще бъде наред. Но в душата ми все още има твърде много болка и вместо това свивам юмруци и се втренчвам в земята.

Лури повдига брадичката ми с пръст.

– Малка Тапумири, на света има чудовища. – Тя затъква едно стъбло елизиум зад ухото ми, погалва косата ми и се усмихва. – Но ти не си едно от тях. Не поемай в сърцето си теглото на умрелите. Остави това на боговете. Смъртта невинаги е тъжна – за някои е вход към свят, в който всеки пие от иреса и става безсмъртен.

Взирам се в нея и усещам в очите си непотичащи сълзи. Това са красиви думи, но премахват съвсем малка част от болката ми.

Виждам през долината, че воините, изпратени да търсят Ейо, се връщат. Ейо не е с тях. Поемам дълбоко въздух и очите ми се премрежват от сълзи. Лури нежно обръща лицето ми към себе си, за да ме погледне в очите.

– Ейо е силен и знае как да се грижи за себе си. Не се тревожи за него сега.

Дъхът ми продължава да замръзва в гърлото и едва се сдържам да не се втурна в джунглата. Но му обещавам, че ще се грижа за Ай’оа и няма да добавя нарушено обещание към злото, което моят живот е причинил на света.

Когато събираме всички цветя, тръгваме към реката. Става късно – трябва да се движим по-бързо, но не мога да ги насилвам. Мисля си, че за Ай’оа това, което правим, е нещо като духовен ритуал. Може би ще се превърне в традиция. Може би всяка година ще идват в долината, изпълнена с някакъв вид цветя, ще ги берат и ще ги носят до реката. Може би след сто години ще продължат да го правят и ще разказват историята на птичката Пиа, без да са сигурни какво точно се е случило, но все едно ще я честват и ще й отдават почит.

Съжалявам, че не съм научила повече за религиите по света. Кой знае? Може би някъде там се крие истината за съществуването на всичко. Паоло обичаше да повтаря, че истината винаги намира начин да излезе на бял свят и според мен това е единственото вярно нещо, което някога е казвал.

Стигаме до реката и започваме да хвърляме цветята в нея. Скоро Литъл Мисисипи е препълнена от тях – никога не съм виждала по-красива гледка, освен може би онзи следобед, когато плувах с Ейо и Ейми и когато се смеехме, бяхме щастливи и нямахме представа за злото, което витае в света ни. Чудя се къде ли е Ейо и защо все още не ни е намерил. Може би е сам, кървящ и дори умиращ… насилвам се да спра да мисля за това и си спомням думите му: Джунглата ще ме пази.

Последното цвете е затъкнато зад ухото ми. Вземам го и се взирам в нектара му. Красота и смърт, толкова тясно свързани. Това май важи за целия ми живот.

Потапям го във водата. За разлика от останалите, които вече са отплавали надолу по течението и са се изгубили от поглед, то потъва и не се появява отново на повърхността.

Когато поглеждам нагоре, виждам две жълти очи сред листата на другия бряг. За момент застивам, а после се провиквам:

– Алай! Алай, ела!

Той излиза от храстите, застава върху меката кал до водата и ме наблюдава. Виждала съм и преди този му поглед, в нощта, която прекарах при Ай’оа, а Алай избяга в джунглата и едва се върна при мен. След една дълга минута кимвам.

– Сбогом.

Алай сякаш разбира, кимва с петнистата си глава и ми обръща гръб. Сърцето ми се свива, когато виждам как най-старият ми приятел изчезва в джунглата, но след миг изпитвам облекчение.

Време е и двамата да бъдем свободни.

Глава 36

– Сигурна ли си, че ще дойде? – пита Бурако. – Откъде да знаем какво ще направят тези чужденци? Ту ми се струва, че ще поемат по един път, ту – по друг. Няма смисъл. Няма причина. Как би могла да знаеш? – мърмори и клати глава той.

Ачири му отговаря спокойно:

– Не познава ли ловецът навиците на тапира? Така и нашата птичка Пиа знае навиците на чужденците. Послушай я.

– Той ще дойде – казвам и се мъча да мисля за работата, която ни предстои, а не за Ейо. Моля те, бъди в безопасност, бъди добре… – Трудът на живота му загива, а тази долина за него е центърът на света. Ще дойде.

Крием се из Долината на Глен или това, което беше долина. Сега е само гол склон в джунглата, покрит с мъх белег, който за дни ще бъде излекуван от нова растителност. Нормални орхидеи, папрат и хеликонии ще покрият раната и джунглата ще забрави какво е имало тук. Елизиумът си отиде. Завинаги. За него ще си спомнят само Ай’оа и учените, които успеят да се измъкнат от джунглата.

В гората притъмнява, остава само около час дневна светлина. Сигурна съм, че Паоло ще дойде рано или късно да провери долината, но може би ще трябва да изчакаме до сутринта, преди той да се появи.

Протягам пръсти към каменната птичка в джоба си. О, Ейо, къде си?

– Шшт. Идва. – Капукири стои със затворени очи и държи с две ръце дълга тояга пред себе си. Сърцето ми подскача, защото решавам, че говори за Ейо, но виждам, че не е така.

Пристъпвам напред и на пътеката се появява Паоло. Не е нужно да се обръщам назад, за да съм сигурна, че Ай’оа са невидими.

Паоло забавя ход, спира и оглежда опустошената долина с ледено изражение. Отвътре бликва гняв, горещ и жлъчен като вулкан. Скоро се появяват и останалите – Тимоти, членовете на екипа Имортис, майка ми, други учени и служители. Леля Хариет и баща ми ги няма. Надявам се двамата да са се измъкнали.

Всички носят пушки и, разбира се, са изтощени. Дали са успели да спасят нещо? Може би след няколко дни мравките ще си отидат и те ще успеят да се върнат и да приберат имуществото си и екипировката.

Защо изобщо мисля за това? Литъл Кейм вече не е мой дом. Проблемите са си техни.

– Днес направи нещо ужасно, Пиа – казва Паоло с глас, подобен на клокочеща лава. – Нещо много, много ужасно.

– И ти си направил много ужасни неща. Мисля, че имам право поне на едно.

Той гневно махва с ръка към унищожената долина.

– Значи това ще бъде твоето наследство? Един-единствен безсмъртен човек да се роди – и да се отплати по този начин? Хвърляш собствената си раса в пламъците на забравата заради прищявка. Заради хормонално привличане към едно диво момче.

– Знам достатъчно за диваците – отговарям. – Отгледана съм от диваци.

– Не се опитвай да си играеш на думи с мен, момиченце. Аз те направих това, което си. И аз ще те унищожа.

– Няма да я докоснеш, караиба – казва Лури, излиза от прикритието си и застава до мен. Ай’оа изникват от джунглата и се събират около нас. Учените отстъпват назад и вдигат пушките си. Но срещу всяка пушка има насочени по пет отровни стрели.

– Караиба – заговаря Бурако и пристъпва напред, – ние, Ай’оа, чухме историята на птичката Пиа. Сега знаем какво сте сторили с братята, сестрите, майките и бащите ни, които напуснаха селото ни и приеха вашия начин на живот. Знаем, че са мъртви. Чухме всички неща…

– Няма да слушаме това! – изкрещява Сергей, пристъпва напред и размахва пушката си. – Те са невежи и повтарят казаното им от Пиа. Това е абсурдно…

Сякаш омагьосана от Капукири, стрела със зелени пера прелита и улучва Сергей в гърлото. Той пада без да продума повече, учените ахват едновременно и започват да отстъпват. Затичвам се към него с плач, като за момент забравям, че е убиец. Виждам само човек, когото цял живот познавам, някой, когото съм мислела за приятел. Но Лури ме хваща за ръката и ме издърпва назад с тържествен поглед. Никой не казва кой е изстрелял стрелата, но Бурако продължава невъзмутимо:

– … и знаем, че са истина. Ние, Ай’оа, нямаме място в сърцата си за лъжци, крадци и убийци. Отсъдено е, че вие сте точно такива. Сега. Вие ще напуснете това място. Всички вие ще напуснете това място днес и никога няма да се върнете. Ако някой чужденец пак покаже лицето си тук, ще го застреляме. Няма да повярваме отново на лъжи и номера. Никога повече. Вървете си. Вървете си веднага.

Учените реагират различно. Някой са изпълнени с готовност да се подчинят, но други се мръщят и пристъпват напред с насочени пушки.

Паоло вдига ръце, докато всички – включително и Ай’оа – не запазват тишина, за да чуят какво ще каже.

– Ние ще си тръгнем. – Ай’оа надават възгласи, но той изчаква, за да видят, че не е свършил. – Ние ще си тръгнем – повтаря той – и няма да се върнем. Ако е имало причина да сме тук, вече я няма. – Той поглежда към мен. – А сега говоря на теб, Пиа. Чуй ме много, много внимателно. Ти ще дойдеш с мен. Сега.

– Никога. Аз…

– Държим момчето.

Изтръпвам.

Това не може да е истина. Ейо каза, че ще се скрие… че джунглата ще го пази…

– Държим момчето, Пиа. И ако не дойдеш, ще го убием. Съвсем просто е.

Той разперва ръце и плясва с тях, за да покаже, че е приключил. Ай’оа тихо говорят за лъжи и номера, но чувам единствено ударите на обезумялото си сърце. Те държат Ейо. Хванали са го. Дори и да не са го направили, как бих могла да поема този риск? Не Ейо. Никога Ейо. Обичам го – и дори нямах шанса да му го кажа.

– Ще дойда.

– Не, птичке Пиа! – прошепва Лури, но Ачири й казва да замълчи.

Пресичам празното пространство и тялото ми се вцепенява все повече. Точно преди да стигна до Паоло, се обръщам и поглеждам обратно към своите Ай’оа.

Толкова съм горда с тях. Беше тяхна идея да се изправят пред чужденците и да си възвърнат честта. Поглеждам към Бурако. Ачири. Лури. Капукири. Ейми. И всички останали, чиито имена са част от джунглата. Хора на джунглата. Хора на ягуара. Ягуар, богомолка, луна. Едно и също е – Ай’оа и джунглата, Калуакоа и иреса, ягуарите, маймуните, папагалите и реката. Свят на красота и мистерия, свят, който никога не е трябвало да оскверняваме. Но сме го сторили. И сега най-малко виновните плащат цената, а наистина виновните си тръгват свободни. Поне моите Ай’оа ще са в безопасност.

Но те никога не са били мои, нали? Те са на джунглата, както и джунглата е тяхна.

Обръщам се отново към Паоло. Той ме прегръща през раменете и не се опитвам да му попреча. Уморена съм да се боря.

Думите, които прошепва в ухото ми, докато вървим, само влошават нещата:

– Не си мисли, че това е краят, глупаво момиченце. Може и да си унищожила всичко, но ние знаем тайната ти, помниш ли? – Той ме хваща за брадичката и стиска силно, докато от очите ми не потичат сълзи. – Ето. Ето ги. Стотици, хиляди, ако пожелая. Трябваш ми само ти и сълзите ти. Можеше да имаш всичко, Пиа – цяла вечност здраве, богатство, щастие, сила и каквото още си поискаш. Но вместо това ти си спечели вечност на скръб. Ще плачеш, Пиа, о, да. Ще плачеш. Вече това ти е работата. Твоето предназначение. Харесва ли ти? Дадох ти едно предназначение и ти го захвърли. Премаза го, буквално. И какво сторих аз? Аз, добрият, щедър чичо Паоло? Дадох ти ново предназначение. Плачещ живот, живот, в който сълзите са цветя. Не звучи ли поетично? Би трябвало да ти хареса, с новата ти чувствителност и морал. Жалко, наистина. Ще се справим по-добре със следващата. Може би също ще я кръстим Пиа. Или Антонио. Кой знае? Светът е пълен с възможности. Нямам търпение…

Стигаме до реката, където ни чакат останалите жители на Литъл Кейм – включително и баща ми. Той ме поглежда тъжно, но аз съм щастлива, че не е пострадал, задето ни помогна да избягаме.

– Не се връщаме в Литъл Кейм, нали? – питам.

– Какво? И да бъдем изядени от онези чудовища, които Уил създаде? Не мисля, мила моя. Не, ще разширим хоризонтите си. Може би Африка. Чух, че там има места, на които можеш да видиш повече небе, отколкото земя. Няма ли това да е приятна промяна?

Всички се качват в лодките и тръгваме надолу по реката. Ейо беше прав, тук навсякъде има скрити лодки, далеч от полезрението на самолети и хеликоптери. Литъл Кейм винаги е потаен. До самия си край. Чичо Тимоти се бори с двигателя на една от лодките и сипе проклятия, докато накрая двигателят запалва.

– Не държиш Ейо, нали? – питам.

– Разбира се, че не – разсмива се Паоло.

Ейо е в безопасност.

Отново мога да дишам. Ето за това мога да се хвана. Това ще ми даде надежда.

Но не много.

Всичко, което Паоло каза, е истина. С Литъл Кейм е свършено, да, но изследването продължава да е в главите им, а сълзите ми му дават бъдеще. Проектът Имортис не е прекратен, а е само в началото си. Което означава, че още много хора ще умрат. Вероятно не Ай’оа, но други хора.

Създадена съм, за да донеса живот на света. Живот в изобилие, преливащ живот, живот отвъд най-смелите мечти на човечеството.

Но в действителност нося смърт.

– Една липсва – случайно достигат до ушите ми нечии думи. Липсваща лодка. Леля Хариет. Трябва да е била тя. Няма кой друг да е. В безопасност е и аз се радвам за нея. Надявам се който и да й каже за Иви, да го направи внимателно и един ден тя да намери начин да си прости. Тя направи всичко по силите си за сестра си, но знам, може би по-добре от всеки друг, че вината винаги намира начин да се просмуче в сърцето ти.

Предпоследната лодка потегля с родителите ми на борда. Майка ми не ме поглежда и за миг, а баща ми ми маха с ръка и извиква, че ще се видим после, с което си спечелва свирепия поглед на Силвия. Останали сме само Тимоти, Харуто, Джейкъб, Паоло и аз. Тимоти пали двигателя и всички започват да се качват на борда. Очите ми са изпълнени със сълзи, както често се случва тези дни. Но не потичат. Може би пресъхват. Все още не съм плакала за чичо Антонио. Може би все още не вярвам, че е загинал. Но ако заплача, не искам да е пред Паоло. Не искам да му доставям това удоволствие, все още не.

Последните лъчи на слънцето докосват реката и сякаш подпалват медната й повърхност. Взирам се във вълничките край брега и чакам да ме отведат.

Потръпвам. Сърцето ми пропуска удар и издишам бавно и тихо.

Там до лодката плава един самотен елизиев цвят и бавно се поклаща във водата.