Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 21 страниц)

Глава 27

Никога няма да разбера дали ме е последвал. Бягам много бързо и прескачам дънери и камъни сякаш са мравуняци. Краката ми едва докосват земята. Летя. Отлитам към къщи точно както птичката, за която ме мисли Ейо. Но противно на думите му, не летя обратно към клетката си. Или ако е така, то е само временно.

Трябва да им докажа, че съм готова.

Да. Точно това трябва да направя. Не мога да тъпча повече на едно място. Трябваше да се вслушам в чичо Паоло, трябваше да се вслушам в собствения си разум. Не в сърцето, а в разума. Чичо Паоло беше прав. Винаги е прав. Сърцето води до хаос. Регресира. Умът е единственият път към разума и реда.

А аз почти го предадох. Слаба, глупава Пиа! Почти предадох мечтата си – предназначението си – за какво? За целувка? И бях толкова близо. Още един момент и щях да се отдам, да изгубя себе си в приливната вълна на емоциите.

Но в последната минута Ейо си убоде пръста и кръвта потече червена. Ти можеш да кървиш, Ейо, а аз не мога. Това е твоята слабост и моята сила. Това е причината да трябва да отлетя и ти да трябва да ме забравиш. Моля те, моля те, забрави ме.

Съжалявам. Иска ми се никога да не го бях подвеждала. Искаше ми се да си бях седяла на мястото, от своята страна на оградата, с приковани към микроскопа очи, там, където принадлежа.

Но сега имам шанса да променя всичко и да направя това, за което нямах кураж досега.

Достатъчно силна съм, чичо Паоло, и ще ти го покажа. Чичо Антонио греши, толкова много греши. Готова съм. Ще направя каквото искаш, ще бъда каквато искаш, ще осъществя това, заради което си ме създал. Ще създам безсмъртни и може би след много години ще намеря начин да забравя всичко, което се случи тази нощ.

Съдбата ми е да живея. Гняв бушува във вените ми, предизвикан от ударите на разбитото ми сърце. От всички хора точно чичо Антонио да ме предаде? Ако е толкова сигурен в някаква мрачна и ужасна тайна зад Литъл Кейм… защо все още не е изгорил цялото място до основи? Защо не е унищожил изследването и безсмъртните плъхове? Защо се бави и не изразява истинските си чувства? Откога го знае? Не мога да направя това, което иска от мен. Да изпълня мечтата си означава да си оцапам ръцете – и какво от това? На всеки тук му се е налагало да прави същото в даден момент. Както казва чичо Паоло, необходимо е. В джунглата за миг почти се поддадох. Представих си как се качвам на лодката с Ейо и напускам своя свят завинаги. Това беше слабост. Почти изгубих контрол над себе си и над това какво съм – и какво трябва да направя с живота си – завинаги. Сега ще докажа, че това няма да се повтори. Ще бъда силна.

Тайният вход е толкова добре скрит, че заблуждава за момент дори и моята памет. Най-сетне го виждам, отмахвам листата и отварям вратата. Този път стъпките ми през тунела са много по-уверени и бързо стигам до другия край.

Щом отново се озовавам в електрическата станция и в Литъл Кейм, вълната на адреналин, която ме е държала досега, ме напуска. Все още е нощ и почти всички спят.

Но може би не всички…

Прекосявам на пръсти пътя до Лаборатории А и поглеждам зад ъгъла. И ето. Прозорецът на лабораторията на втория етаж все още свети. Чичо Паоло работи до късно.

Добре. Трябва да продължа. Ако спра сега, може отново да изгубя контрол, да се поддам, да се върна и да помоля Ейо да ме хване за ръка и да ме отведе…

Спри тази мисъл дотук.

Няма движение в стъклената къща. Стаята на майка ми е тиха, но тя винаги спи леко.

Стаята ми е тъмна и светвам лампата. Надявам се Ейо да не стои навън и да не ме наблюдава със своите големи, тъжни сини очи. Не мога да мисля за него. Не мога да се тревожа за него. Ейо е голям човек и ще трябва сам да се погрижи за себе си. Нека тича за помощ при чичо Антонио.

Отварям чекмеджето с чорапите си по-грубо, отколкото е необходимо. Спринцовката все още е там, иглата е остра и блестяща точно както сутринта. Вземам я и нежно я държа в дланите си. Остава още малко. Почти усещам допира на лабораторната престилка по краката си.

Спирам пред огледалото и се вглеждам в отражението си, в бледото момиче с диви очи и листа, останали в косата след тичането из джунглата. С малко боя на лицето бих могла да мина за Ай’оа, като се изключи бледият цвят на кожата ми.

Това е. Продължавам и никога няма да се обърна назад.

Оставам в стаята си само колкото да си среша косата и да си облека чисти дрехи. Широки бели панталони и обикновена бяла тениска. Белите дрехи подхождат на бялата ми лабораторна престилка. Бяла като чистотата на целта и като ясната мисъл.

Бяла като смъртта.

Менажерията, разбира се, е пуста. Чичо Джонас, както винаги, е оставил вратата отключена. Светвам редицата електрически лампи над главата ми и те една по една се връщат към живот с примигване и съскане. Животните, повечето от които бяха заспали, започват да грухтят и да ръмжат, раздразнени от светлината.

Спирам при клетката на Алай и поглеждам вътре, съжалявайки, че напоследък съм го забравила. Забравих доста важни за мен неща.

– Здрасти, момче – прошепвам, макар че наоколо няма кой да ме чуе. – Извинявай. Обещавам, че ще те изведа, може би утре.

Той вдига петнистата си глава, поглежда ме и за момент се стряскам колко човешки изглежда погледът му. Дали укорът в очите му е заради това, че го забравих… или заради нещо друго? Той остава тих и не идва до вратата.

Малко разколебана продължавам към клетката на оцелотите. Джинкс се е свила и продължава да дреме, но Снизи изправя главичка и ясните му сини очи надничат над петнистото й бедро.

Обект 294 – напомням си. – Той е само обект 294.

Когато отварям вратата и влизам в клетката, спринцовката натежава като камък в джоба ми. Трябва ли да го направя тук, пред Джинкс? Или навън, пред Алай и всички останали? Това е смешно. Те са само животни, Пиа. Нямат чувства.

Затварям вратата зад себе си, металните решетки са ледени. И ти не бива да имаш чувства.

Тялото на Снизи е топло и меко. Свикнал е чичо Джонас да го държи и не възразява, когато го вземам. Джинкс вдига глава и мустаците й потрепват, но щом вижда, че съм аз, се прозява, разкривайки остри зъби, и пак си ляга. Толкова неподозираща. Толкова невинна.

Само животни.

Решавам да го изнеса от клетката. Ако Джинкс усети, че се готвя да направя нещо на малкото й, ще обезумее.

Чичо Джонас има метална маса до стената, където разресва и лекува животните. Покрита е с драскотини и резки от нокти, виждам дори следи от зъби по ръба й. Полагам Снизи на масата и прокарвам ръка по гръбчето му. Той се извива, мърка и отърква главичката си в ръката ми. По-добре никога да не научава какво е КПИН.

Вадя спринцовката и имам чувството, че очите на Алай пробиват дупка в гърба ми. Ръката ми трепери силно чак до рамото. Изпускам спринцовката, тя пада шумно и аз подскачам. За щастие не се счупва. Вдигам я и се налага да държа китката си с другата ръка, за да овладея треперенето. Вместо това се задъхвам като Рузвелт преди смъртта му. Чувствам се като една от дрънкалките на Ай’оа, които те правят като пълнят кратуни със сушен боб и използват да отмерват ритъма, когато танцуват.

– Всичко е наред, всичко е наред – повтарям си, без да съм сигурна дали думите са насочени към мен или към Снизи. Котенцето примигва, прозява се и се изпъва, като протяга малките си нокти пред себе си.

Хайде направи го, Пиа, не се замисляй повече. Спри да разсъждавай. Направи го и край.

Вземам спринцовката и се разтрепервам, но колената ми омекват. Не мога да стоя права. Вземам Снизи и сядам с кръстосани крака на пода.

Трябва да докажа… няма правилно и грешно… прогрес, регрес, разум, хаос… Живот и смърт.

Снизи подушва спринцовката, после отърква глава и уши в нея и мърка, доволен от допира на гладката повърхност.

Ти си върхът на човешкото съвършенство… Няма по-велико нещо от теб, Пиа… Наистина най-великата и най-благородната форма на състрадание.

Снизи се опитва да направи скок – наблизо има щурец и той иска да го улови. Задържам го.

Трябва да го направиш. Трябва да ни докажеш, че си готова.

Хващам Снизи за козината на гърба му и се боря с треперенето на ръката си. Алай е на крака в клетката си, крачи напред-назад с приковани в мен очи и потрепваща опашка.

Не можеш да се разкайваш, не можеш да носиш вина в себе си. Трябва да убиеш обект 294 и да си способна да го оставиш в миналото, разбираш ли това?

Не разбирам – прошепвам и чак тогава усещам, че по бузите ми се стичат сълзи. – Не разбирам.

Алай крачи напред-назад, погледът му е като този на Ейо – остър, жив и изпълнен със знание.

Необходимо е.

– Не мога! – Оставям спринцовката, вдигам Снизи и заравям лице в козината му. – Не мога да го направя! – прошепвам. – Не съм достатъчно силна.

Чувам тупване, оглеждам се и с изненада виждам майка си, която стои на входната врата и ме наблюдава.

– Какво… какво правиш тук? – заеквам. – Мислех си, че спиш.

– Слаба – казва тя.

– Какво? – Притискам котенцето към себе си.

– Винаги си била слаба, Пиа. Мека. Емоционална. Неспособна.

– Не… не съм! Просто той е котенце… какъв е смисълът…

– Смисълът – казва тя и тръгва към нас. Все още е облечена и осъзнавам, че изобщо не е била в спалнята си днес. Вероятно е работила с чичо Паоло в лабораторията. – Смисълът е, че Паоло поиска това от теб. Той е блестящ учен и велик човек и ти трябва да бъдеш благодарна за честта да работиш заедно с него.

– Благодарна съм…

Тя се приближава и взема Снизи от ръцете ми.

– Наследила си това от баща си, Пиа. Със сигурност не от мен.

– Какво правиш?

Тя се навежда и взема спринцовката.

– Това, което ти не можа. Паоло е отдал живота си на теб, Пиа. Ти си всичко за него. Няма да позволя слабостта ти да му струва мястото в Литъл Кейм. Не и след всичко, което е направил за нас. Ти ще станеш това, което той иска да бъдеш, но не е необходимо да научава, че сме ускорили нещата.

– Какво искаш да… Не!

Твърде късно е. Тя забива иглата в топлата козина. Запушвам си ушите в опит да заглуша скимтенето на Снизи. Алай изревава и Джинкс се изправя, козината й настръхва. Дори Мърморко се присъединява, като надава ужасния си дълъг рев с уста, образувала буквата „о“. Другите животни, събудени и развълнувани от суматохата, започват да скимтят, да лаят, да ръмжат и да кряскат.

Става много шумно. Спрете, спрете, спрете!

– Спрете! – проплаквам към майка ми и към обезумелите животни. Снизи отслабва. Спира да маха с опашка и да се опитва да достигне с лапи косата на майка ми. Очите му изгубват любопитния си блясък.

Той застива. Майка ми го захвърля на земята пред мен. Тялото тупва с гаден звук и аз се отдръпвам с ужас.

– Ето – казва тя. – Аз свърших мръсната работа, а ти ще обереш овациите.

– Няма! Ще му кажа какво направи!

– Няма да направиш нищо подобно. – Тя грабва ръката ми и напъхва спринцовката в нея. – Не ти се иска малкото котенце да е умряло напразно, нали?

Дълго се гледаме очи в очи, а после тя се обръща рязко и излиза, като оставя вратата да се затръшне зад гърба й. Взирам се след нея и се чудя дали изобщо някога съм я познавала, а от гърлото ми излиза ридание. Сърцето ми се свива и по бузите ми потичат сълзи. Как можа, майко?

Мисля си за рождения си ден, за това колко сигурна се чувствах в ръцете на майка ми през онази кратка, неочаквана прегръдка.

Дали този момент беше лъжа? Трябва да е било така. Тази вечер в очите й определено нямаше майчинска топлота. Споменът за нежната прегръдка, който носех със себе си като защитна обвивка, беше изтръгнат и разбит на парченца.

Тя ме предупреди, че ще направи всичко, за да задържи чичо Паоло в Литъл Кейм и сега доказа думите си. Майка ми никога не е била близка с мен. За нея най-важни винаги са били чичо Паоло и екипа Имортис, работата и изчисленията й. Но все съм си мислела, че я разбирам поне малко. Тя е типът учен, какъвто чичо Паоло иска и аз да бъда – ръководена от хладен ум и напълно концентрирана върху задачите си. Винаги съм й се възхищавала.

Но точно сега само я мразя – и мразя себе си за това. Точно в този момент се мразя за страшно много неща, но най-вече за тялото в ръцете ми.

– О, Снизи – плача, приведена над него. – Снизи, Снизи, Снизи, съжалявам, съжалявам, съжалявам… – Поглеждам към Джинкс и я виждам през сълзи. – Съжалявам, съжалявам…

Не мога да спра да плача. Ако това продължи, някой ще чуе врявата, която животните вдигат и ще дойде да провери какво става. Не бива да ме видят в този вид. Трябва да бъда готова, да съм силна. Все пак вече съм една от тях. Мечтата ми се сбъдва.

Обмисли най-вече цената – навестява ме гласът на леля Хариет. – Задай си въпроса какво искат от теб. Помисли каква искат да бъдеш.

– Вече е малко късно – казвам на глас. – Сторено е. Беше… необходимо.

Но защо? Не. Трябва да спра да мисля по този начин. Направено е, свършено е. Трябва да се примиря.

Не мога върна Снизи, но както майка ми каза, не мога и да позволя смъртта му да бъде напразна.

Изправям се – тялото му е доста по-тежко, отколкото преди – и го полагам на масата. След това отивам до мивката при клетката на папагалите ара и си измивам ръцете. Насапунисвам ги, търкам отново и отново, после ги изплаквам и повтарям всичко отначало. Мия си ръцете пак и пак и с усилие си налагам да спра.

След това се връщам и увивам Снизи в одеяло – вероятно в същото, в което чичо Джонас го е увил след раждането му. Главата му се показва със стъклени и неподвижни очи. Прегръщам вързопа, хвърлям празната спринцовка в кошчето за боклук и се насочвам към изхода. Снизи е тежък, толкова тежък…

Загасям лампите в менажерията и животните започват да притихват. Освен Алай. Успявам дори в тъмното да зърна огъня в очите му и чувам постоянното ръмжене, вибриращо в гърлото му. Има нещо диво в поведението му, нещо ужасяващо. Прилича повече на диво животно, отколкото на питомния домашен любимец, който отгледах и разглезих.

Доволна съм, че вратата се затваря зад мен и че сама прекосявам бързо двора към Лаборатории А. При чичо Паоло все още свети. Ще му дам неговия обект 294 и ще приключа с това.

Колкото и да се мъча да заглуша всяка мисъл, и особено тези за майка ми, една упорства, докато не се измъква като обезумяло врабче от клетката на ума ми.

Ако това беше само тест, който да ме подготви… какво следва оттук нататък?

Глава 28

Днес ще ходим до Долината на Фолк, за да вземем проба от елизиум.

Чичо Паоло и останалите – никой от екипа Имортис не иска да пропусне този велик ден – се подготвят за пътуването, а аз седя и ги наблюдавам. Веселите поздравления на екипа и посрещането ми в него са още съвсем пресни, заедно с вчерашното официално решение на чичо Паоло – да отпразнуваме новия ми статус на член на екипа, като отидем до долината и вземем достатъчно елизиум за една инжекция Имортис. Преди седмица това щеше да ме зашемети от щастие. Но сега вълнението ми е примесено със страх. Не съм виждала чичо Антонио от предишната нощ в колибата и не съм сигурна, че искам да го видя. Думите му продължават да се разхождат из мислите ми, като изписани с главни удебелени букви. Зло в Литъл Кейм… Забивам поглед в ръцете си.

– Готова ли си да тръгваме, Пиа? – пита чичо Паоло.

– Готова съм – отговарям и потупвам раницата си.

– Заминаваме след пет минути! – провиква се той. Учените набързо си приготвят раниците с екипировката. Наистина не разбирам защо носят толкова много багаж. Това трябва да е само едно кратко пътуване. Отиваме, вземаме пробата от нектара и се връщаме.

Десет минути по-късно се качваме в три джипа, макар че без багажа бихме могли да се поберем в два. Учените са се натоварили сякаш се подготвят за едномесечна полева операция. Майка ми се качва до чичо Паоло и раздава заповеди на другите, които товарят екипировката си. Наблюдавам я, но тя не ми обръща внимание. Когато снощи показах на чичо Паоло тялото на Снизи, тя беше там и пак не ме погледна.

Чичо Паоло кара единия джип и чичо Тимоти изпраща в другите два свои хора, въоръжени с автомати.

– Заради безопасността – обяснява чичо Паоло. Самият чичо Тимоти остава в Литъл Кейм.

Когато портата най-после се отваря и се понасяме с бучене навън, внезапно осъзнавам, че за пръв път излизам от Литъл Кейм с разрешение. След толкова тайни измъквания почти забравих, че е против правилата.

Вземаме първия завой и Литъл Кейм изчезва.

Чичо Джейкъб се обръща към мен с крива усмивка.

– Добре дошла в джунглата, Пиа! – казва той.

Усмихвам му се в отговор, но бързо поглеждам настрани, за да не забележи колко вяло го правя.

Долината на Глен е само на четири километра. Паркираме, и два километра и половина вървим пеша, защото пътят извива на юг към Литъл Мисисипи, а долината се намира на запад. Джунглата днес е изпълнена с изпарения, макар че не е много горещо. Но с всяко вдишване въздухът става все по-влажен. Учените ругаят и се задъхват, пристъпват трудно под товара, който носят и се мръщят, когато майка ми ги подканва да побързат. Чичо Паоло поклаща глава към тях и се примирява, че трябва да ги изчака. И той се поти, но изглежда изпълнен с енергия, която не намалява от усилието. Поглеждам го и мога да се закълна, че се тресе от вълнение. Минали са осемнайсет години, откакто за последен път е правен Имортис. Било е за родителите ми, година и нещо преди да ме заченат. Чичо Паоло и тогава е бил тук, но ръководителят е бил друг – казвал се е доктор Сато и се е пенсионирал малко преди да се родя. Тъй че това е първият шанс на чичо Паоло да направи сам Имортис, да бъде човекът, който надзирава целият процес.

След като съобщи за днешната екскурзия, го попитах защо отиваме толкова скоро. Още не е пристигнал никой от новите обекти, а и аз не знам много за Имортис. Знам, че трябва да бъде използван до седмица, след като е направен – иначе губи свойствата си. Отговорът на чичо Паоло беше изненадващ:

– Както изглежда, Пиа, един от обектите вече е тук: аз. Да, лично ще се присъединя към проекта Имортис и като част от него ще получа първата инжекция. – Доколкото знам, той е първият учен, който предлага себе си за тази роля. Не е учудващо, че е толкова нетърпелив. Той влага в тази екскурзия повече от всички останали, освен може би от мен.

Знам, че чичо Паоло винаги е мечтал да повлияе върху бъдещето на човечеството, като създаде безсмъртни, но той прави допълнителна крачка, като включва своя генетичен код в гените, които накрая ще произведат господин Перфектен. Чудя се дали когато някоя от обектите жени роди сина на чичо Паоло, – детето ще бъде гледано по различен начин от останалите? Внезапно започвам да се питам дали планът му е не само с цел да окаже още повече влияние върху проекта, а просто да има дъщеря или син. Това е въпрос, който никога не съм задавала на него или на някой друг от учените. Те искат ли деца? Във всички живи същества е заложен стремеж да се размножават, основен биологичен инстинкт, и повечето от тях са жертвали това, за да работят тук. По времето, когато се пенсионират, вече ще бъде твърде късно да имат деца.

Още веднъж си напомням колко много е вложено в мен и в проекта Имортис и когато се замислям как снощи бях на косъм да изоставя всичко, се засрамвам от себе си.

Все пак съжалявам за нещо. За болката в очите на Ейо, когато побягнах…

Но не мога да мисля за това. Трябва да бъда силна. Вървим по тясна пътека и вместо да се нагаждам към мъчително бавната крачка на другите, тръгвам напред. В резултат достигам долината около пет минути преди тях. Изкачвам се по нисък склон, покрит с яркозелена папрат и червени хеликонии, спускам се надолу и пред мен се разкрива Долината на Фолк.

За момент стоя и гледам с широко отворени очи. Долината не е по-голяма от двора на Литъл Кейм, но цялата е залята от лилави орхидеи, като чаша, пълна с лилаво вино. Те са по-големи и по-сложни от повечето видове орхидеи и цветовете им са обрамчени със злато. Неописуемо красиви са. Гледката на долината след толкова години на гадаене повдига духа ми. Чичо Антонио със сигурност греши. Не е възможно такава красота да съществува редом до злото от представите му, независимо какво е то.

Внезапно започвам да се чудя дали и цветето катализатор расте тук, но виждам само елизиум.

Посреща ме Диксън, един от хората на чичо Тимоти. Пита ме къде са останалите и когато му казвам, че се мъчат с екипировката, той простенва, изплюва се върху папратите и отива да им помогне, като ме оставя сама в долината.

До езерото от цветя има гладка скала. Сядам на нея, навеждам се към най-близкото цвете и ето, в малката чашка, образувана от венчелистчетата му, виждам няколко унции от нектара на безсмъртието. Изумително, как животът и смъртта могат да бъдат толкова силно свързани в този цвят и само присъствието на катализатора да прави разликата между тях.

– Пиа?

Обръщам се и виждам скрито сред папратовите листа лице. Замръзвам, а после скачам на крака и свивам юмруци.

– Какво искаш?

Ейо е почти невидим. Може да е стоял там незабелязан цял ден.

– Да ти кажа, че съжалявам. Не исках да те ядосам.

– Ейо, учените ще са тук всяка минута. Трябва да си вървиш!

Той поклаща глава по своя упорит начин.

– Ще липсваш на всички, особено на Ейми. Тя пита за теб.

– Просто забравете за мен, и двамата с чичо Антонио! Сега съм на мястото си и правя това, което трябва. И съм тази, която трябва да бъда! Не можеш ли да разбереш това?

– Разбирам, че те ядосах и съжалявам. – Лицето му е изрисувано, а очите му са умоляващи. Трудно ми е да остана непоколебима, когато ме гледа по този начин. – Накажи ме, ако искаш, но моля те, недей наказва Ейми. Нито баща ми.

Хвърлям поглед към пътеката, за да се уверя, че сме сами, но не знам колко време ще продължи това. Намръщвам се към Ейо и соча към джунглата.

– Върви си, Ейо! Остави ме сама! Наистина! Не искам да виждам Ай’оа повече – теб, Ейми или някой друг! Хайде върви си!

Той ме поглежда сякаш съм го пронизала с отровна стрела.

– Дойдох тук, за да ти предам съобщение от Папи. Той каза, че ако искаш да знаеш истината, ще я научиш.

– Така ли? – Поглеждам го скептично. – И ще ми каже всичко? Защо Алекс и Мариан са избягали? Защо иска да напусна?

– Да. Не. Ами, да, ще научиш всичко това, но не Папи ще ти го каже.

Вдигам ръце.

– Кой тогава?

– Капукири.

Отпускам ръце.

– Капукири? Какво пък знае Капукири?

– Ще дойдеш ли? Довечера?

– Аз… – Спомням си гнева си и как чичо Антонио ме нарича чудовище и решавам, че няма да се предам лесно. – Не знам. Вероятно не.

Внезапно чувам гласове. Другите изкачват хълма. Вече виждам главите им.

– Ейо! Ейо, тръгвай!

Той се кани да каже още нещо, но вместо това стисва зъби и отново изчезва в джунглата. Обръщам се точно когато чичо Паоло се спуска в долината и се надявам, че няма да забележи зачервените ми бузи, нито раздвижването на листата на мястото, където беше Ейо. Но чичо Паоло гледа елизиума, а не мен. Издишам бавно и заповядвам на сърцето си да се успокои.

Значи чичо Антонио иска да ми каже истината… цялата истина. Ще отида ли? Не знам. Наистина не знам. Може би е трик и може би чичо Антонио се кани да ме накара насила да замина, щом не решавам сама да го сторя. Или може би това е моят шанс най-после да разбера за какво са били всичките шушукания. Но защо от Капукири?

Чичо Паоло и останалите пристигат. Моментално наизваждат фотоапарати и бележници, пристъпват предпазливо през цветята и започват да ги документират до последното петънце на всяко цветче.

– Е, Пиа – казва чичо Паоло, – как ти се струва?

– Красиво е. Прекалено красиво, за да се опише.

Той кимва одобрително.

– И като си помислиш, че това са единствените цветя от този вид в целия свят.

– Може ли да го направя? – питам колебливо. – Да събера нектара?

Чичо Паоло се вглежда замислено в мен.

– Да… мисля, че е добра идея.

Като полагам всички усилия да бъда сдържан, делови учен като чичо Паоло, вземам малката стъкленица, която ми подава, и следвам внимателно инструкциите му. Майка ми, която държи апарат в ръце, заснема всяка секунда от действията ми.

– Сега – казва чичо Паоло, – избери едно цвете. Всяко ще свърши работа. Сложи стъкленицата под най-ниското венчелистче и наклони цвета. Отлично, Пиа. Браво.

Подавам наполовина пълната с искряща чиста течност стъкленица на чичо Паоло. Той й слага запушалка и я прибира внимателно в джоба на жилетката си.

– Само една стъкленица?

– За днес това е достатъчно.

На екипа му трябват цели трийсет минути да преопакова оборудването си, половината от което изобщо не са изваждали от чантите.

Когато Долината на Фолк изчезва зад нас, изпитвам съжаление. Тя е място, което не може да се сравни с никое друго. Място, което не можеш да оцениш напълно – място, толкова уникално и красиво, че усещаш като свещено.

По обратния път усещам, че изплувам от тъмния облак, в който ме потопи чичо Антонио. Може би нещата не са толкова лоши. Оглеждам екипа си и виждам усмивки, приятелство и надежда. Това не са чудовища. Това са моите колеги и учители. Моите приятели. Дори майка ми… тя стои до чичо Паоло, смее се на нещо, което той й казва и ръката е на коляното му. Тя уби Снизи, да. Но го направи, за да спаси по-важен човек в живота си. Може би ще успея да приема това.

Чувствам се все по-уверена, че завръщането ми в Литъл Кейм е било правилното решение. Това е моето място и каквито и тайни да крие, не са толкова страшни, колкото си мисли чичо Антонио.

Обмислям поканата на Ейо да изляза от Литъл Кейм довечера и да науча истината. Изкушаващо е, но не мисля, че ще отида. В края на краищата сега съм част от екипа и чичо Паоло скоро сам ще ми разкрие тайните на Имортис, включително и естеството на мистериозния катализатор. Въпреки съмненията на чичо Антонио, сега съм една от тях и затова трябва да започна да се държа като такава. Нека чичо Паоло ми каже истината.

Влизаме през портите в Литъл Кейм, и се чувствам почти щастлива. Когато се върнах миналата нощ, взех своето решение и сега ще се придържам към него.

Днес е първият ден от вечността.

На вечеря сядам до чичо Сергей и чичо Джейкъб, които са направили от спагетите шахматна дъска и използват пеперони и маслини за игрални фигури. Много е забавно, но осъзнавам, че ми е трудно да се засмея. Виждам чичо Антонио през рамото на чичо Сергей. Всеки път, когато се обърна към него, той ме гледа право в очите. Знам, че се чуди дали Ейо ми е предал съобщението.

По-късно вечерта решавам да отида да плувам, но там ме чака Антонио. Седнал е на ръба на басейна и е потопил крака във водата. Наоколо няма никой друг. Знам, че не мога да го отбягвам повече.

– Той говори ли с теб? – пита ме, когато скачам във водата.

Потапям се на дъното на басейна и оставам там почти минута. Излизам на повърхността, избърсвам очи и кимвам.

– Няма да отида. – Започвам да плувам по гръб и ми се иска чичо Антонио да се откаже и да си отиде.

– Пиа, ела тук.

– Не.

– Ела тук.

Неохотно и раздразнено, поемам бавно към него. Когато се приближавам достатъчно, той ме хваща за китката и ме издърпва близо до себе си, за да не изчезна отново във водата.

– Чичо Антонио! – Мъча се да се освободя, но той стиска още по-силно.

– Някой казвал ти е какво се случи с бабите и дядовците ти, Пиа? И с моите родители?

– Напуснали са Литъл Кейм – отговарям гневно. – За да заживеят във външния свят.

Той поклаща глава.

– Лъжи. Не са напуснали Литъл Кейм. Никога не са имали шанса да го направят, защото след „инцидента“ на Алекс и Мариан бяха заключени в Лаборатории Б, където… – той вдишва и издишва няколко пъти, – където умряха.

– Умряха? – прошепвам. – Как?

– По онова време Сато беше шеф. Той беше по-нетърпелив от Паоло и искаше да открие начин да заобиколи петте поколения чакане за раждането на безсмъртен. Искаше безсмъртие за себе си и… – Чичо Антонио затваря очи и поема въздух. Щом отново ги отваря, гневът е изчезнал и е заменен от тъга. – Той ги използва, за да тества върху тях различни варианти на Имортис. Всички умряха за няколко дни, а телата им…

– Спри – прошепвам, защото изглежда толкова нещастен.

И защото не искам да чуя това.

Но той е безмилостен.

– След като Сато приключи, телата им бяха захвърлени в джунглата, за да се разложат там.

– Но майка ми…

– Майка ти знае истината, Пиа, но много отдавна се превърна в една от тях. Бог знае защо. Може би от страх, че същото може да сполети и нея. А и заради Паоло, разбира се – поклати глава чичо Антонио. – Тя се влюби в него в мига, в който той пристигна, преди години. Беше само на петнайсет, когато той дойде, но в момента, в който го зърна, стана негова. Напълно. И оттогава нататък намрази горкия ти баща. Паоло беше всичко, което Уил не е, а тя негодуваше, че е предназначена за Уил. Все пак стори добре, че избра него. Той е по-добър от Паоло, макар и да не го показва.

Водата сякаш е изстинала с трийсет градуса, но не температурата е виновна за изтръпването на ръката ми. Не. Моля те, не. Той беше прав. По-ужасно е, отколкото някога съм предполагала. Мисля си за помещенията в Лаборатории Б, за петната по подовете и стените… петната от кръв. Вдлъбнатините, направени от ноктите на собствените ми баби и дядовци, подлудени може би от болка и клаустрофобия. Колко дълго са оцелели в онези тъмни клетки преди експериментите на Сато да им отнемат живота? Дали когато са умрели, е било с облекчение?

Как майка ми живее със знанието какво се е случило? А баща ми? Той е прекалено тих и плах… може би това е причината. Винаги съм си мислила, че се крие от нещо, но никога не съм знаела от какво.

Но дори и тази ужасна истина – макар и да искам, не се съмнявам, че е истина, защото никоя лъжа не може да предизвика такава болка на лицето на чичо Антонио – не е най-лошото нещо. Той все още не ми е дал най-търсения от мен отговор. Макар че след това, което ми каза, не съм сигурна дали искам да го получа.

– Защо избягаха Алекс и Мариан, чичо Антонио?

– Ела с мен при Ай’оа, Пиа, и ще разбереш. Заклевам се, че няма да искам от теб нищо повече. Ела с мен веднъж и ако не промениш решението си, ще знам, че наистина си една от тях. Дори сам ще ти подам лабораторната ти престилка.

Думите му са твърди и режещи, но в погледа му виждам отчаяние и молба.

– Ако не заради мен – продължава той, – иди заради Ейо. За един последен път. Доколкото разбрах, той е рискувал живота си, за да спаси твоя. Дължиш му поне толкова.

След тези думи той се изправя, обува си сандалите и ме оставя да се гмурна под водата още веднъж. Но не го правя. Гледам го как си тръгва и срещам очите му, когато се спира на вратата и поглежда назад.

– Ще те чакам в тунела в полунощ. – Тъгата в очите му е толкова дълбока, че може да се удавиш в нея. – Твърде късно е за Алекс и Мариан, Пиа. Твърде късно е за мен, за майка ти и за прародителите ти. Не е твърде късно за теб, но времето ти изтича.