Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 21 страниц)

Глава 33

Ейо сипе заплахи и обиди, но трима мъже го държат здраво и го пренасят през комплекса. Той се мята и се бори, кожата му е хлъзгава от дъжда и им създава значителни трудности да го удържат, но въпреки това не успява да се измъкне. Имам чувството, че са забили нож в корема ми и с всяка следваща стъпка острието влиза все по-дълбоко.

Отвеждат ни обратно в лабораторията, където Ейми се размина на косъм със смъртта. Тимоти и хората му се мъчат да удържат Ейо, докато Джейкъб и Харуто завързват с колани ръцете, глезените, тялото и врата му към масата. Сергей му запушва устата и така спира гневните му викове.

Паоло казва с ужасяващо приятен глас:

– Хайде да пробваме пак.

Насочвам поглед към калните си обувки и не казвам нищо, твърдо решена да мълча и да запазя спокойствие, докато умът ми трескаво търси изход. Но такъв няма. В главата ми са единствено думите на Ейо. Обичам те.

– Харуто! – Паоло протяга ръка и Харуто му подава спринцовка. Няма нужда да питам каква е течността в нея. Въпреки решението ми да запазя спокойствие, сърцето ми се разтуптява още по-бързо.

– Ела! – Той прави жест към Сергей и Джейкъб и те ме бутат напред. Когато отказвам да помръдна, ме вдигат и ме изблъскват до Ейо, който продължава да се съпротивлява. Бих искала да имам същия боен дух, но той, изглежда, ме е напуснал.

Паоло поставя спринцовката в ръката ми и когато продължавам да стоя с опънати пръсти, той ги сгъва насила.

– Няма да го направя. Не можете да ме накарате! – Съпротивлявам се и се мъча да пусна спринцовката на земята. Паоло вади анкерпласт и облепва юмрука ми. Сълзи изгарят очите ми, но отказвам да се предам. Трябва да мисля ясно.

Само че започвам да губя надежда.

– Мислиш си, че ако ме принудиш да го направя веднъж, ще промениш решението ми? – питам с глас между шепот и ръмжене.

– Разбира се, че не, мила моя – прошепва Паоло в ухото ми, а брадата му ме гъделичка по врата. – Ще го променя, след като те накарам да го направиш десет или петдесет пъти, или колкото пъти е необходимо. Все пак – той махва с ръка, – имаме цяло село, върху което да се упражняваме.

– Не.

– Изглеждаш странно разстроена от съдбата на хора, които дори не познаваш – казва той замислено. – Или пък ги познаваш?

Паоло кимва към отсрещния ъгъл и изведнъж виждам, че леля Хариет седи в сянката със свити ръце и гледа в земята.

– Какво искаш от нея? – питам.

– Истината, мила Пиа. И истина, каквато не си бяхме и представяли. Докато ти си беше в стаята, с доктор Фийлдс имахме интересен разговор, преди да бъдем прекъснати от опита на твоя приятел да се самоизпържи на оградата.

– Казала си му за Ейо и мен? – питам я направо. Тя не ме поглежда в очите, но кимва.

– И не само това – каза ни и други смайващи неща – добавя Паоло. – Както изглежда, сама си направила важно откритие? Искаш ли да го споделиш?

Изстинала от ужас, се вторачвам слисано в леля Хариет.

– Казала си му? За… – спирам, защото може и да греша.

Но не греша. Той се усмихва.

– Да, Пиа. Тя ни каза. През цялото това време тайната на възпроизвеждането на елизиума си била ти. Абсолютно невероятно. Това растение има толкова странен жизнен цикъл!

– Предателка – прошепвам. Тя продължава да избягва погледа ми, като се взира в обувките си. Червената й коса крие изражението й. Ако беше достатъчно близо, щях да я наплюя.

– Може ли да си ходя вече? – пита тя.

Паоло махва с ръка и я освобождава.

Когато минава покрай мен, леля Хариет прошепва:

– Съжалявам, Пиа.

Вратата се затваря зад нея и Паоло въздъхва.

– Хората са готови на всичко срещу подходяща цена, Пиа. Открий най-дълбокото им желание и ще ги подчиниш на волята си. Този чудесен принцип важи, мила моя, дори и за теб.

Той кимва към Ейо.

Поглеждам го право в очите и се опитвам да открия в този студен поглед чичото, когото познавах някога. Невъзможно е. Познавам лицето, но не и човека. Това съм аз, чичо Паоло, Пиа. Познавам те през целия си живот. Не прави това.

Докато разговаряме, другите работят над Ейо. Изчистват лицето му от боята и махат дори огърлицата с ягуара. Лишен е от всичко, което го прави Ай’оа. Прилича повече отвсякога на чичо Антонио. Дали подозират? Знаят ли кой е баща му?

Джейкъб несъзнателно отговаря на въпроса ми.

– Представяте ли си, да имаш безсмъртна красота като нейната и да си паднеш по копелето на някакъв бракониер. Какъв срам!

– Не ме карай да го убивам, чичо Паоло. – Опитвам се да звуча разкаяно и благоразумно. – Ще направя каквото ми кажеш, обещавам. Заклевам се, само го пусни! Подложи ме на тест, ако искаш! – Това, разбира се, е лъжа, но няма нужда да знаят това, докато Ейо не бъде свободен и далеч оттук.

– Не разбираш ли – казва Паоло, – това е тестът.

Те ме избутват до Ейо и вече съм само на сантиметри от него. Усещам аромата на джунглата по кожата му, влажна, уханна и жива.

В гърлото ми засяда буца колкото топка за тенис. Сълзите ме заслепяват, но не потичат, а стомахът ми се държи сякаш съм погълнала титановия бръмбар на чичо Уил жив и той се опитва да си пробие път през кожата ми.

– Създадена си с определена цел – заявява Паоло с глас от стомана, коравосърдечен глас, който рядко съм чувала досега. В рамките на часове Паоло се е превърнал в абсолютно непознат и ужасяващ човек. – Да създадеш други като себе си. Не възнамерявам да бъда запомнен като единствения учен от Литъл Кеймбридж, който се е провалил. Ти си моят успех, независимо дали това ти харесва или не, и ще се подчиниш или ще бъдеш заставена да го направиш насила. Кое си избираш?

Затварям очи и мълча.

– Много добре – въздъхва той.

Грабва ръката ми и въпреки съпротивата ми комбинираната тежест на тримата мъже – всеки от които може да ме надвие – е прекалено много. Паоло вдига ръката ми пред лицето ми. Иглата сочи надолу. Ейо се взира в мен и съм изумена колко е спокоен. Просто ме гледа и виждам цялата джунгла в очите му. Сякаш почти иска да го направя.

– Само помни – прошепва Паоло и усещам как мускулите му се напрягат за движението надолу, – че не трябваше да става по този начин.

Той започва да натиска ръката ми и иглата се плъзга малко над бедрото на Ейо. Той не издава звук, но мускулите на корема му потръпват от болката. Мъча се да задържа палеца си вдигнат, като отказвам да натисна спринцовката и почти не виждам от сълзите, бликнали в очите ми. Паоло натиска палеца ми с неговия, за да инжектирам елизиума в Ейо. Съпротивлявам се и пак си мисля как всичко се свежда до едно – проклетата ми слабост. Единственото, което стои между Ейо и смъртта, е моят крехък пръст. Усещам, че не мога да издържа – Паоло е много силен, прекалено силен – и в този момент вратата на лабораторията изскача от пантите си. Всички се раздвижват и залягат, а по тавана точно над главите ни се посипват куршуми. Паоло продължава да ме държи, за да не се измъкна.

– КЪДЕ Е СИНЪТ МИ? – изревава чичо Антонио и насочва към нас два автомата АК-47. – Махайте се от него, копелета!

Искам да изръкопляскам. Вместо това ухапвам силно ръката на Паоло, той започва да сипе проклятия и ме пуска за миг – достатъчно, за да успея да се прехвърля от другата страна на масата. Разкъсвам анкерпласта и махам спринцовката от ръката си. Разчитайки, че чичо Антонио ще се разправи с учените, грабвам скалпел и започвам да режа коланите, с които е вързан Ейо.

– Здравей, Антонио – казва любезно Паоло, сякаш са се срещнали на опашката за закуска. – Син? Брей, брей… има ли още тайни, които искаш да споделиш с класа? – Погледът му е ясен, твърд и гневен – толкова гневен, че очите му ще изскочат от орбитите.

– Казах назад! – Очите на чичо Антонио пламтят и изглеждат точно толкова опасни, колкото и оръжията в ръцете му. Откъде ги е взел? Сигурно от тайния арсенал на Тимоти. Чичо Антонио знае неподозирани тайни за Литъл Кейм.

Учените бавно тръгват към ъгъла, където преди седеше леля Хариет. Вдигат ръце на тила и гледат единствено към оръжията.

– Нямаме много време, Пиа – предупреждава ме чичо Антонио – Другите скоро ще са тук.

Последният колан е срязан едва наполовина, но Ейо го разкъсва и скача на крака. Двамата изтичваме и се крием зад него, докато той започва да отстъпва към вратата.

– Пиа! – вика Паоло. – Върни се, Пиа. Моля те. Ще намерим изход. Все още има шанс. Все още можеш да бъдеш учен, да сбъднеш мечтата си…

– Тази мечта никога не е била моя – отговарям. – Беше твоя. Ти ме накара да си мисля, че е моя. Е, имам нова мечта и повярвай ми – поглеждам го право в очите, – ти не си включен в нея.

– Паоло! – казва чичо Антонио – Ела тук! Веднага!

Той бавно се надига и после, след като чичо Антонио нетърпеливо изръмжава, бързо идва до нас. Чичо Антонио подава единия автомат на Ейо, хваща Паоло под ръка и го държи пред себе си като щит. Паоло е неподвижен като статуя, но очите му ме изгарят като двойка лазери.

Оставяме останалите свити в ъгъла.

И бягаме с всички сили.

Глава 34

Първото, което забелязвам, когато изскачаме с трясък от Лаборатории А, е, че най-после е спряло да вали. Светът е толкова жив и контрастен, сякаш е пренарисуван в три пъти по-ярки тонове. Чувствам се уязвима и незащитена въпреки чичо Антонио и неговите автомати. Хората вече се събират. В Литъл Кейм новините се разнасят бързо.

Както очевидно и звукът на изстрелите.

– Назад! – изревава чичо Антонио и размахва автомата като меч. Ейо държи своя насочен към главата на Паоло. Изненадана съм как ръцете му не трепват въпреки отвращението му от това оръжие. Но имам чувството, че лъкът и стрелите не биха имали същия ефект върху затварящата се около нас тълпа.

Това е един от най-странните моменти в живота ми. Обградена съм от познати лица, но очите им са на чужди хора. Това са хората, които ме отгледаха, обучиха, храниха се заедно с мен и празнуваха рождените ми дни. Джонас, Жак и Сергей. Дори леля Бриджид и леля Ненин. Всички те ни гледат с ледени очи; някои са изгарящо студени, други са огнени, трети – изпълнени с объркване.

Кои сте вие, хора? Какво сте направили с моя Литъл Кейм?

Ако леля Хариет е сред тях, успява да се скрие от погледа ми. Което сигурно е добре, защото ако се появи, може да помоля чичо Антонио да я застреля.

И къде са родителите ми?

Внезапно чуваме тежки крачки и Тимоти и десетина от мъжете му си пробиват път през тълпата. Всички държат пушки – някои още по-големи от тези на чичо Антонио.

– Стой близо до мен, Ейо – прошепва той. – Не си устойчив на куршуми като Пиа.

Заставаме плътно един до друг – Паоло е пред нас, все така неподвижен.

– Махнете се от пътя ни – заповядва чичо Антонио.

– Антонио, приятелю – казва внимателно Тимоти. – Вярвам, че всичко това е някакво недоразумение. Спри всичко това. Защо се тревожиш за едно диво момче? Чуй какво ще ти кажа. Оставете оръжията и ще го пуснем да се върне в джунглата си. И после ще оправим всичко.

– Махнете. Се. От. Пътя. Ми! – Чичо Антонио насочва автомата към него.

Тимоти вдига ръце.

– Кротко, приятелю. Помниш ли колко услуги съм ти правил? Списанията, картите, радиоприемниците… От дълго време въртим бизнес, нали? Днес е същото. Остави оръжието, ще направим сделка.

– Ето ти една сделка – обаждам се за изненада и на двамата. Пристъпвам пред малката си група, защото все пак наистина съм устойчива на куршуми. – Какво ще кажеш вие да се махнете и ние да не ви убием?

– Какво правиш, Пиа, дете? – поклаща глава Тимоти. – Присъединяваш се към този луд човек? Никой ли не ти е казвал досега? Той не е с всичкия си от години.

– Ако той е луд, значи и аз съм луда. Пуснете ни да минем.

– Прави каквото ти казва Пиа, Тимоти. – Чичо Антонио стреля в земята пред ботушите на Тимоти и той отскача назад с изненадан вик. – Моля те – добавя чичо Антонио.

Те се раздвижват и в този момент Ейо без да иска натиска спусъка. Куршуми обсипват земята между нас и тълпата. Не знам кой е по-шокиран – чичо Тимоти или Ейо.

В тълпата избухва паника. Всички започват да крещят и да стрелят и съм пометена от паническия бяг на учените, които се опитват да се спасят от стрелбата. Чичо Антонио и Ейо бягат в обратна посока и по пътя изпускат чичо Паоло. Изглежда никой не забелязва, че съм повалена и лежа под един голям храст до вратата на Лаборатории А. Изпълзявам зад него и наблюдавам как всички невъоръжени хора напускат сцената, а чичо Антонио и Ейо се оттеглят зад електрическата станция. Чичо Тимоти нарежда на хората си да продължат да стрелят по тях и крещи:

– А къде отиде Пиа?

Някой посочва нанякъде и Тимоти и хората му бързо тръгват. Изправям се и се насочвам към чичо Антонио и Ейо, но после виждам, че Паоло идва към мен и в последната минута влизам в Лаборатории А и бягам по коридора. Вмъквам се в първата лаборатория, когато Паоло влиза в сградата. Уплашена, че ще ме види, затварям вратата, свивам се до стената и затаявам дъх.

Помещението е тъмно, но си спомням, че е лабораторията на чичо Уил. Чувам в мрака дращене, което сигурно идва от Бабо̀. Стъпките на Паоло отминават моето скривалище и продължават нататък, а аз си отдъхвам. Но после вратата се отваря и се подава глава… която ме вижда.

Леля Хариет.

Взираме се една в друга за един дълъг момент, първо изненадано, а после предпазливо. Под очите й има тъмни сенки. Изглежда е плакала, след като си тръгна от лабораторията.

– Пиа – казва тя предпазливо.

– Хариет. Ще ме издадеш? Отново?

Тя въздъхва и заключва вратата.

Заключва вратата. Идеално, Пиа. Не мога да повярвам, че ти самата изобщо не се сети за това!

– Защо го направи? – питам я. Нямам време за това, но изглежда сега моментът е подходящ. Може би ще ми каже истината.

Тя започва бавно, несигурно.

– Веднъж ме попита, Пиа, какъв тест е трябвало да издържа, за да получа тази работа.

Кимвам и чакам.

Тя си поема дълбоко дъх, преди да продължи.

– Беше кобила. Черна арабска кобила, най-великолепното създание, което съм виждала. Не знам откъде я бяха взели, нито откъде знаеха, че от всички създания на земята тези са ми любимите. Виктория Щраус ме заведе при нея, даде ми пистолет и ми каза, че щом натисна спусъка, получавам работата. – Тя оглежда ръцете си. – При други обстоятелства не бих го направила. Но… – Тя въздъхва и вади нещо от джоба си – снимката, над която я видях да плаче снощи.

– Излъгах те, Пиа. Иви не е бивш колега. Тя е малката ми сестра.

Момичето на снимката не е много по-голямо от мен. Седи на инвалидна количка и се усмихва, а Хариет стои до нея и я е обгърнала с ръце.

– Сестра ти – прошепвам.

Сестра й. Мъртва е – каза Щраус на Паоло. – Фийлдс не знае.

Дъхът ми секва. Не смея да погледна към леля Хариет.

– Иви има церебрална парализа – прошепва тя. – Щраус ме намери след диагнозата. Каза, че Корпуса разработва обещаващо ново лекарство, което може да помогне на Иви, ако й го дадат… при условие, че дойда тук за трийсет години. Болестта беше много напреднала и Иви се мъчеше ужасно, Пиа. Бях готова да опитам и да направя всичко! Дори… дори да издържа онзи ужасяващ тест. Но и при това положение не минава и ден, през който да не ми се иска да имаше друг начин, да имах избор… Толкова много ми напомняш на нея. Преди да се влоши, беше любопитна като теб. Затова исках да ти помогна. Беше почти като… почти като да видя каква би била Иви, ако не беше болестта й.

Сякаш са напъхали памук в гърлото ми. Не мога да й кажа, че сестра й е мъртва. Може би щях, ако не беше надеждата в очите й… тя е като нож в сърцето ми и просто не мога да обърна острието му към леля Хариет.

За първи път разбирам защо чичо Антонио се опита да скрие от мен истината за Имортис. Истината може да прониже и унищожи дори и най-неразрушимите от нас.

Внезапно чуваме стъпки по коридора, притискаме се към стената и затаяваме дъх. Който и да е, отминава бързо лабораторията и не отваря вратата – този път.

– Продължавай – казвам на леля Хариет. Знам, че нямаме много време, но трябва да чуя цялата история. Иначе може би никога няма да успея да й простя.

– Когато ти казаха, че си преминала своя финален тест – продължава леля Хариет, – видях себе си, изправена пред същото решение, жертваща душата си по същия начин и си помислих, че само ако можех да те спра, да те спася по някакъв начин от това да направиш същата грешка, бих изкупила греха си. И за момент си помислих, че съм успяла. Но после Паоло сглоби пъзела. Досети се, че аз съм била тази, която ти е помагала да се измъкваш навън и заяви… заплаши, че ще каже на Щраус. И тогава Иви нямаше да бъде лекувана и… все още имах този коз, Пиа и знаех, че с него мога да им докажа, че продължавам да съм отборен играч. Че продължавам да съм аморалният им учен. И го направих. Дадох им каквото искаха. Върнах си доверието им и спечелих живота на сестра си. И унищожих малкото човечност, която бях успяла да си възвърна късче по късче. А ти, мила Пиа, ти попадна под кръстосания огън. Съжалявам. Наистина, ужасно съжалявам. Но ако имах шанса да се върна назад…

Съсипана, гледам как започва да плаче.

– Щеше да постъпиш по същия начин. Знам. Сега разбирам, лельо Хариет. – Връщам й снимката с надеждата Щраус да бъде изядена от анаконда. – Чичо Антонио и Ейо са притиснати от хората на Тимоти. Трябва да стигна до тях и да излезем от Литъл Кейм. Ще ми помогнеш ли?

Тя се вторачва в мен, подсмърчайки, а червената й коса й придава вид сякаш главата й е експлодирала. Кимва.

– Ще видя дали хоризонтът е чист и ще ти дам сигнал.

Не ме поглежда в очите, а мига и ги бърше. После излиза.

След по-малко от секунда вратата се отваря и тя влиза обратно с насочена към главата пушка.

Тимоти. С подкрепление от десетина въоръжени мъже. Сред тях са Джейкъб, Сергей и дори баща ми. Чичо Уил държи пушката си така, сякаш е змия, която се кани да го ухапе и ме гледа с големи уплашени очи.

– Достатъчно, Пиа – казва Тимоти и включва осветлението. – Хайде ела с нас. Нека разрешим този спор.

Поглеждам към него, поглеждам и към другите, към намръщения Джейкъб и гневния Сергей, и си мисля само за едно нещо.

Мравки.

Терариумът е точно зад гърба ми, а до мен има стол. Плъзвам поглед от стола през терариума до чичо Уил. Той явно разбира какво си мисля, защото става много, много блед.

– Пиа, не!

Но аз вдигам стола, завъртам го и чупя стъклото. Мравките се изливат като черна вода. Поглеждам право към Тимоти и се усмихвам.

Чичо Уил изтичва при алармата и я задейства, но не успява да стигне до спрейовете срещу насекоми. Мравките пълзят навсякъде. Чудя се дали останалите знаят какво съм освободила.

Знаят. Възрастните мъже закрещяват като обградени маймуни, захвърлят в бързината пушките си и напускат помещението. Тимоти се опитва да поддържа ред, но е понесен от вълната. Уплашената леля Хариет също не чака. Следвам я по петите.

В Литъл Кейм настава масова истерия. Има хора, които надават писъци, без да е възможно вече да знаят какво се е случило. Може би ги плашат оглушителните сирени. Поглеждам назад само веднъж и виждам някой – невъзможно е да определя кой – да изчезва под приливната вълна от мравки.

Впускам се към чичо Антонио и Ейо. Мъжете, които стреляха по тях, са напуснали поста си и бягат панически заедно с всички останали.

– Мравките на чичо Уил – казвам и чичо Антонио пребледнява.

– Мравки? Всички са толкова изплашени от някакви мравки? – пита Ейо.

– Това не са обикновени мравки… Няма време! Да вървим! – Грабвам ръката на Ейо и го дърпам. Вълната от месоядни насекоми е стигнала до центъра на Литъл Кейм и виждам как Харуто сваля покритата си с мравки риза. Всички са прекалено заети да се спасяват от малките чудовища и ни оставят да бягаме необезпокоявани към портата.

Точно преди да стигнем джиповете, ни пресрещат Тимоти, Паоло и Сергей, и тримата – въоръжени. Замръзваме.

И те замръзват. Никой не отклонява оръжието си.

– Спри тази лудост, Антонио – казва Паоло с най-спокойния си и убедителен глас. – Няма нужда да става така. Ще пусна момчето да си иде, кълна се. Не знаех, че ти е син. Трябваше да ни кажеш. Можехме да го подслоним тук. И може би все още можем. – Той бавно се навежда, оставя пушката си на земята и вдига ръце. – Виждаш ли? Не искам насилие.

Не мога да се сдържа. Избухвам в недоверчив смях.

– Не искаш насилие? Не искаш насилие? И колко души си убил?

– Пиа! – Той ме поглежда с укор. – Може би трябва да погледнеш зад себе си.

С Ейо се обръщаме. Чичо Антонио също понечва да го направи, но го спира опряната до врата му игла. Той замръзва, същото прави и сърцето ми.

– Майко – прошепвам, – недей.

Лицето й представлява ледена маска, а пръстите й, деликатно държащи спринцовката с елизиум, не трепват.

– Не мърдай, Антонио. Не ме принуждавай да го направя.

– Рано или късно някой ще бъде инжектиран днес – казва Паоло. – Тимоти?

Тимоти идва и взема пушките на чичо Антонио и Ейо, като никой от тях не възразява.

– Силвия – прошепва чичо Антонио, – отраснахме заедно. Помниш ли? Ти, аз и Уил. Промъквахме се в лабораториите, смесвахме разни химикали и правехме експлозии. Крадяхме всички ножове от кухнята и ги криехме в шкафа на бавачката. Веднъж пуснахме всички животни от менажерията. Помниш ли този ден? Как старият Сато тичаше наоколо и се опитваше да хване онзи тапир…

– Млъкни, Тони – казва тя и се обръща към мен. – Трябваше да бъда аз – прошепва. – Делеше ме само едно поколение… Само като си помисля колко малко. И ето ме мен, затворена в това смъртно, умиращо тяло, и теб, неблагодарно, глезено момиченце, което дори не знае какво има. Трябваше да бъда аз. Аз нямаше да го разочаровам.

Може да има предвид единствено Паоло. Зяпвам я, зашеметена от отровата, която никога не съм подозирала, че таи в себе си.

– Ти си ми майка…

– Никога не съм искала да ти бъда – е нейният отговор и думите й сякаш разцепват земята между нас и създават пропаст, която никой мост не би могъл да преодолее.

– Е, изглежда всички стигнахме до съгласие. – Паоло прави знак на Тимоти и Сергей и те свалят оръжията си. – Ето. Така е по-добре. Все пак сме цивилизовани хора.

През рамото му, през стъблата на дърветата, засадени в центъра на алеята, виждам, че вратата се отваря. Не мога да разбера от кого. Поглеждам настрани и виждам, че чичо Антонио и Ейо също са забелязали това.

Но майка ми продължава да държи иглата, допряна до врата на чичо Антонио.

– Ако остана – питам внезапно – и се закълна да правя каквото ми кажете, ще пуснете ли на свобода чичо Антонио и Ейо?

Паоло ме поглежда замислено.

– Ами, да видим. Ако…

Прекъсва го оглушителен крясък. Поглеждаме нагоре и виждаме Мърморко, който прелита с великолепен скок над главите ни от покрива на Лаборатории А до дърветата и крещи по целия си път. Клоните шумолят, когато преминава по тях и той внезапно скача през пролуката между металните пръти и веригите – същата пролука, през която Ейми се измъкна тази сутрин. Мърморко изчезва в джунглата с див крясък.

Някой – вероятно чичо Джонас – е освободил всички животни, като сигурно е мислел, че мравките може да решат да ги изядат за десерт. Папагали крещят и летят над нас, Джинкс се изплъзва като сянка, група маймуни правят всичко по силите си да настигнат Мърморко. Последен, Алай бяга с големи скокове и хвърля един златен поглед към мен, преди да изчезне в джунглата.

Изглежда всички сме изпуснали нишката на разговора и чичо Антонио се обажда първи. Той завърта глава достатъчно, за да ме погледне. Ужасена съм от това, което виждам в очите му.

– Помни, Пиа – прошепва той. – Перфектен е този, който постъпва перфектно.

Той пристъпва назад и иглата се забива във врата му. Шокирана, майка ми изпуска спринцовката и тя пада на земята, но не и преди половината от съдържанието да се влее право в кръвта на чичо Антонио. Той пада в краката на майка ми като смачкан лист хартия.