Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 21 страниц)

Глава 24

Промъквам се обратно в Литъл Кейм по същия начин, по който излязох. Този път обаче съм толкова разсеяна, че не успявам да го направя достатъчно бързо. Електричеството опарва ръката ми, изскимтявам и падам тромаво на земята. Не ме заболява, но да те ударят пет хиляди волта и да паднеш от пет метра не е особено приятно дори за мен. Известно време лежа, пъшкам и нямам сили да се изправя. Ръката ми е изтръпнала, но болката прогонва част от паниката, бушуваща в главата ми с любезното съдействие на Ейо.

Той щеше да ме целуне. Да целуне мен. Още една секунда и устните ни…

Дишам плитко и ускорено, но не заради изтощението, а от ужас и учудване. Вадя изваяната от нефрит птичка от джоба си и я разглеждам. Щях ли да го направя? Щях ли да му разреша? Исках, в това съм сигурна. В онзи момент, когато той беше толкова близо до мен, топъл и изпълнен с живот, не исках нищо на света така силно, както да усетя устните му. Сега, в своя познат Литъл Кейм, се чудя какво ли щеше да е, ако бях стигнала до края. Перспективата едновременно ме възбужда и тревожи.

Той щеше да ме целуне.

Чувам стъпки, изправям се бързо на крака и пъхвам птичката в джоба си. Чичо Тимоти се появява с провесена на рамото пушка иззад ъгъла на сградата и щом ме вижда, поклаща глава и въздъхва.

– Какви ги вършиш, а?

– Извинявай. Разхождах се и без да искам докоснах оградата. – Сигурна съм, че чува колко силно бие сърцето ми. Аз го чувам.

Чичо Тимоти премества поглед от мен към оградата и оглежда джунглата.

– И аз се разходих дотук само защото си се блъснала в оградата?

Преглъщам и кимвам.

Тъмните му очи се връщат на мен и усещам, че не е напълно убеден от отговора ми.

– Вече се извиних – повтарям аз. – Не е като никой досега да не го е правил. Хората докосват случайно оградата непрекъснато.

Той бавно кимва.

– Да… правят го. Но не и ти.

Вдигам рамене и се старая да си придам възможно най-безгрижен вид. Тръгвам покрай него, но той ме спира, навежда се и се взира в очите ми.

– Не вършиш нищо глупаво, нали, Пиа?

– Не! Пусни ме. Трябва да… се видя с чичо Паоло. Закъснявам.

Той тръгва след мен и въпреки че се мъчи да не го показва, знам, че ме подозира. Стигам до Лаборатории А и преди да вляза, се обръщам назад – виждам, че чичо Тимоти ме наблюдава. Сега трябва да измисля какво да правя тук поне за един час или той ще стане още по-подозрителен.

Качвам се по стълбите и тръгвам да търся чичо Паоло. Минавам покрай чичо Харуто и чичо Джейкъб, които си говорят тихо във фоайето и двамата ми кимват. Чичо Паоло е сам в лабораторията до моята и дори не чува, когато отварям вратата. Навел се е над масата и реди по нея снимки на хора. Пристъпвам зад него и наблюдавам. Лицата са безизразни и без усмивка; всичките са ми непознати.

– Пиа! – Чичо Паоло най-сетне ме забелязва. – Какво правиш тук? Мислех, че вратата е заключена!

– Не беше.

Той се оглежда наоколо като подплашена маймуна. Има ли нещо, което не иска да видя? Но след като оглежда какво е на показ и какво мога да видя, той се успокоява и не ми нарежда да изляза.

– Над какво работиш? – питам. – Тези кои са?

Той поглежда надолу към снимките.

– Това е първото поколение от проект 793.

– Проект 793?

Той се поколебава и потропва с пръсти по масата.

– Корпусът… изяви желание да продължим напред със създаването на още безсмъртни.

– И… това е проект 793? – Ще правим господин Перфектен, мисля си, като си спомням думите на леля Хариет. – Кои са те?

Той потропва по една от снимките.

– Това са кандидатите, селектирани от Корпуса да започнат процеса.

– И идват тук? От външния свят?

– Скоро. Когато сме готови за тях.

– Къде ще се съберат всичките?

– В Общежития Б. Повечето стаи са празни, нали знаеш. Предназначени са за такива групи.

– И ще живеят тук?

– Не, не за постоянно. – Той се намества на стола си, вдига левия си крак и обляга глезена върху дясното си коляно. През цялото време, докато говори, кракът му подскача. – Мъжете ще бъдат тук за три години, достатъчно дълго, за да получат три инжекции от Имортис. След това ще вземем проби от спермата им и ще ги изпратим да си вървят. Жените, след ин витро осеменяване, ще останат по-дълго. Те ще родят и ще ги изпратим и тях, след като подпишат договор за пълна конфиденциалност относно всичко, което са видели или правили тук. Не можем да издържаме толкова много хора дълго време, без да привлечем внимание.

– Безопасно ли е? Ами ако се изпуснат?

– Корпусът ще се занимава с това – отговаря неясно чичо Паоло. – При всички положения те няма да научат каква е истинската ни работа. Истинската ти същност ще бъде строго пазена в тайна. Ще знаят единствено, че ни предоставят генетичния си код за някакво биомедицинско изследване.

– Защо биха го направили? – Взирам се в безизразните лица. – Защо биха дошли тук за три години, за проект, за който никога няма да научат нищо?

Чичо Паоло ме поглежда намръщено.

– Защо се безпокоиш за мотивацията им?

– Аз съм учен – свивам рамене. – Е, почти учен. Ти винаги повтаряш, че истинската работа на учения е да задава въпроси и да намира отговори.

– Добре. Приема се. – Той размества снимките. – Повечето от тези хора са атлети, учени и художници, които са изключително надарени и умствено, и физически, но в даден момент от живота си са взели някакво лошо решение. Всички се нуждаят от нещо – ново име, нова самоличност, начин да започнат начисто. Ние пък се нуждаем от генетичен материал. Всички печелим.

– А децата? – Сърцето ми подскача. – Ще имаме много деца в Литъл Кейм, нали?

Той кимва, въздъхва и потърква носа си.

– А това означава, че ще трябва да назначим бавачки, които да се грижат за тях. Антонио не може да поеме всички.

– И децата ще имат деца, и пак, и пак… – Посочвам снимка на много красива брюнетка, но с тъжни и безизразни очи.

– И ще ги видя всичките. Ще видя как се раждат, ще видя как растат и се учат и ще видя как умират.

Чичо Паоло взема от мен снимката и я слага при останалите.

– Пиа? Всичко наред ли е?

– Добре съм – отговарям автоматично. – И кога ще пристигнат? Кога ще бъдем готови?

– Това – казва той бавно, срещайки погледа ми, – зависи до голяма степен от теб.

– Ох. – Знам какво има предвид, но не искам да мисля за това и сменям темата с нещо, което ме тормози от няколко дни. – Чичо Паоло, кога точно се е случил пожарът в Лаборатории Б? Този, който е разрушил старото крило.

Той се изправя и ме поглежда изпитателно.

– Защо питаш?

– Защо не? Това е едно от малкото неща за Литъл Кейм, които не знам. И как се е подпалил? Изглежда е било голямо събитие и се чудя защо не се говори много за него. – Въпреки че тонът ми е небрежен, наблюдавам чичо Паоло много внимателно. Виждам как мускулите на врата му потръпват, но лицето му не се променя. Хайде. Кажи ми истината. Толкова много ми се иска само да каже: Не е имало пожар, Пиа. Толкова ли е трудно? Ако просто ми каже истината, тревогата, която ме мъчи, откакто с леля Хариет открихме онези помещения, ще изчезне.

Но вместо това чичо Паоло насочва разговора пак към мен.

– Защо се тревожиш за това? Трябва да се съсредоточиш върху теста си.

Веднага минавам от отбрана в нападение.

– Каза да си дам време…

– Казах, че няма да те подлагам на натиск, Пиа, знам. Но си ни нужна за всичко това. – Той посочва снимките. – Колкото по-дълго отлагаш, толкова повече се тревожа, че все още не си готова и не си оправдала надеждите ни.

– Аз… аз съм почти готова. – Демонстрирам решителност, като го поглеждам право в очите и се надявам, че така ще го убедя.

Той кимва, но продължава да е напрегнат. Сякаш казва: Тогава иди и го направи!

– Но наистина ли е необходимо? – питам отчаяно. – Каква полза има от това? За какво по-точно ще ме подготви убиването на Снизи… на обект 294?

– Пиа…

– Просто не разбирам как като убия едно коте, ще покажа, че съм способна да създавам серума Имортис! – завършвам решително, доволна, че най-после съм изрекла основния си проблем. – Може би не искам да го направя! Може би не искам да премина през твоя тест. Така или иначе, кой казва, че трябва да го направя? – С всяко следващо изречение ставам все по-невъздържана. Думите се изливат от мен като вода от пробита пластмасова бутилка. – Уморих се винаги да правя каквото кажеш, чичо Паоло! Уморих се да стоя затворена на това място!

– Пиа…

– Защо трябва да съм аз? Ако ти трябва мъртво животно, на което чичо Сергей да направи дисекция, направи си го сам! – Удрям с ръка по масата и снимките подскачат във въздуха. Дошло ми е до гуша от всичко. Объркана съм заради Ейо, изпитвам безсилие заради чичо Паоло, преизпълнена съм с гняв заради онази Щраус и отвратителните й бели костюми. Никога не съм потискала толкова емоции в себе си. Сега те се изливат и не мога да ги спра. – Просто искам… искам… – А какво искам? Сълзи замъгляват погледа ми и ги избърсвам с ръка.

Устните на чичо Паоло потрепват и очите му се изпълват със силна болка. За момент ми се струва, че ще ме удари. Но той преглъща и изрича тихо:

– Това е онази жена Фийлдс, нали?

– Не…

– Тя ти пъха разни идеи в главата. Знам, че го прави. Има този навик. Ако зависеше от мен, тя никога нямаше да… Пиа. Чуй ме. – Той ме хваща за раменете и навежда глава към мен. Брадата му е пораснала – толкова дълго и упорито е работил по подготовката за гостуването на Корпуса, че е спрял да се бръсне. – Ти си перфектна. Перфектна. Не просто перфектна заради това коя си, а заради това каква си. Заради това какво означаваш за цялата си раса. Ти си върхът на човешката перфектност, мечтата на хората от хилядолетия. Няма по-велико нещо от теб, Пиа. Ти си краят на всички спорове за религията и морала. Няма правилно и грешно. Има само разум и хаос. Прогрес и регрес. Живот и смърт. Ние те създадохме по определена причина, Пиа, за прогрес и за живот. За живот. Той е най-ценното нещо от всичко и ти имаш повече от него, отколкото е имал всеки друг в човешката история.

Очите му са подивели като тези на Ейо, когато се би със змията.

Чичо Паоло започва да крещи.

– Ние ти дадохме живот, Пиа, и ние те направихме перфектна! И направихме жертви, за да го постигнем. Жертвахме живота си и световната си репутация на видни учени. Жертвахме удобството да живеем със семейства и приятели, за да работим и умрем в тази забравена от Бога джунгла. Жертвахме неща, от които повечето хора не биха си и помислили да се откажат. Извършихме – и вършим – неща, които повечето хора там навън ще обявят за грешни и лоши, само че тези хора са изключително невежи. Невежи и слаби. Но ти ще сложиш край на това. Ще донесеш разум, прогрес и живот в тъмния, умиращ свят. И ако другите могат да сочат и да крещят: „Зло!“, ние знаем – ние знаем, Пиа, – че това, което правим, е наистина най-великата и най-благородната форма на милосърдие. Ние…

Той спира задъхан и сяда обратно на стола си. Разтривам раменете си там, където ги беше стиснал. Болят ме и са студени.

– Съжалявам – прошепвам.

Той затваря очи и се потупва с пръст по носа, докато се успокои. После поглежда към мен и част от свирепостта е напуснала очите му.

– Но разбираш ли, Пиа? Разбираш ли какво ти казвам? Ти си перфектна и няма нищо по-важно от това. Някои неща трябва да бъдат жертвани по пътя, да, включително и котета. Необходимо е. Все още не разбираш, но ще го проумееш. Трябва да го направиш. Трябва да ни докажеш, че си готова. Че разбираш важността на своето собствено съществуване и какво означаваш за човечеството. Че можеш да се посветиш на себе си и на тези, които ще дойдат след теб. Те ще гледат към теб, Пиа, защото ти си първородната безсмъртна. Един ден ще бъдеш най-възрастното същество на света. Ще управляваш всички мъже и жени като кралица, като безсмъртна богиня. И всичко това започва днес. Започва от момента, в който направиш своя избор и си кажеш: „Това е. Ще вървя напред и никога няма да поглеждам назад“. Не можеш да се разкайваш, не можеш да носиш вина в себе си. – Той се изправя отново и лицето му е на сантиметри от моето. – Трябва да убиеш обект 294 и да си способна да го оставиш в миналото, разбираш ли? Тогава, само тогава ще бъдеш готова.

Усещам се толкова притисната, колкото когато анакондата се беше увила около гърлото ми. Думите на чичо Паоло са като змия – красиви и страшни едновременно.

– Съжалявам, Пиа – казва той, очевидно долавяйки страха в очите ми. – Не исках да викам. Надявах се, че сама ще осъзнаеш тези неща. Но може би съм бил прекалено мек, може би съм надценил силата ти. Покажи ми колко силна можеш да бъдеш. Завърши теста.

Кимвам и след като той маха с ръка, че мога да си вървя, избягвам от стаята.

Намирам тихо място под разстлалото ниски клони хининово дърво зад стъклената къща. Коленича там и давам воля на сълзите си. Те се стичат по ръцете ми, капят по земята и оставят тъмни следи по почвата.

Какво искаш от мен? Какво повече искаш? Не е ли достатъчно, че съм безсмъртна, бърза и умна? Защо трябва да съм…

Каква? Каква искат да бъда?

Отвъд морала – проехтява гласът на леля Хариет. Не каза ли тя точно това само преди няколко часа? – Точно това казах, знаеш, че е това – подиграва ми се гласът й. – В края на краищата, твоята памет е…

– Перфектна – прошепвам и изтръгвам стръкче трева. Cynodon dactylon, мисля си, докато разглеждам стройните стъбълца.

Просто трябва да го направя. Да го превъзмогна. Пентобарбиталът все още е в чекмеджето с чорапите ми и мога да го извадя за секунди. И тогава всичко ще приключи. Тревогите ми, страхът…

– Катеричке?

Извръщам лице и се опитвам да изтрия сълзите си, преди да ги види.

– Чичо Антонио!

– Добре ли си?

Обръщам се към него и не успявам да повярвам на очите си.

– Брадата ти!

Той прокарва ръка по гладко избръснатата си брада.

– Какво? Не ти ли харесва? – Той се изчервява. – Хариет каза, че предпочита да я махна.

Но не липсващата брада привлича вниманието ми, а това, което е било под нея през цялото време. Очите ми изненадано проследяват линията на челюстта му, която никога преди не съм виждала, а също и формата на устните му… и трапчинката под левия им ъгъл. Виждала съм това лице и преди. Поглеждам към кръста му за финалното доказателство… и ето го. Колан от кожа – на анаконда. Цяла минута го зяпам с блокирал ум и широко отворени очи.

– Ти си Папи! – ахвам.

Той надзърта зад рамото си, а после коленичи срещу мен с поглед, който ме изгаря също като чичо Паоло преди малко. Започвам да се уморявам от всички тези пробиващи черепа ми диви и свирепи погледи.

– Къде чу това име? – просъсква той.

Все още съм в шок. От всички учени в Литъл Кейм никога не бях предполагала… но не. Има логика. Чичо Антонио. Тихият чичо Антонио, който е трябвало да бъде баща на безсмъртен. От инцидента насам неговата задача в Литъл Кейм винаги е била неясна. Присвива устни винаги, когато някой ме нарече перфектна и очите му се натъжават всеки път, когато издържа поредния „тест“.

Усещам, че съм спечелила малка победа, защото казах на Ейо, че вероятно сама ще открия баща му. А победата дава сила. Може би именно тя ми вдъхва куража да изрека истината.

– И аз ги правя.

– Какво правиш? – Всеки момент ще избухне. Никога не съм го виждала толкова напрегнат.

– Посещенията. – Знам, че ще разбере какво имам предвид и той наистина въздъхва.

– Хариет – е единственото, което изрича.

Кимвам.

– Хариет.

– Дупката в оградата…?

– Дупката в оградата – потвърждавам. Невероятно лесно е най-после да изрека всичко, след като съм лъгала толкова дълго. Не се страхувам, че чичо Антонио ще ме издаде. Все пак двамата имаме една и съща тайна.

– Ейо?

Отново кимвам и прошепвам:

– Той ме спаси от анаконда. Беше дълга седем метра.

Този факт не го впечатлява особено. Продължава да е прекалено развълнуван.

– Пиа, не можеш… трябва да спреш. Спри да се промъкваш при Ай’оа.

– Защо? Ти го правиш.

– Аз съм… по-възрастен. Имам по-малко за губене.

– По-малко ли? – изсумтявам. – Аз съм безсмъртна. Какво могат да ми вземат? Вечерята?

– Доста по-сериозно е! – сопва се той и аз се замислям.

– Като празното крило в Лаборатории Б? – питам. – Знам, че не е изгоряло в пожар. С леля Хариет го разгледахме.

Чичо Антонио зяпва за момент.

– Ти… Пиа, моля те, обещай ми, че няма да излизаш повече.

– Ще излизам. Не можеш да ме спреш. Освен ако не ме издадеш, но тогава и аз ще те издам.

Той изръмжава.

– Колко пъти си излизала?

Вдигам рамене.

– Досега само четири. Лош си, чичо Антонио. Наистина лош. Измъквал си се навън с години. Дори си имал бебе с…

– Това не е твоя работа – казва бързо. – И за твое сведение, аз обичах Ларула.

– Тогава защо не я доведе в Литъл Кейм? А също и Ейо? – Колко различен щеше да е животът ми, ако бях израснала с приятел. А майката на Ейо можеше да е още жива.

Внезапно осъзнавам иронията. Ако инцидентът не се беше случил, чичо Антонио щеше да е баща на моя безсмъртен господин Перфектен. Вместо това е станал баща на Ейо. Но Ейо не може да ми е… или може? Обмислям нашата почти целувка и сърцето ми прескача.

– Не можех да ги доведа тук – отговаря ми чичо Антонио. – Беше твърде… Имах си своите причини. Пиа, трябва да ми обещаеш да не се връщаш там. Повярвай ми. Ако те бяха хванали… щяха да те лишат от много повече от една вечеря. Това не са хора, с които можеш да си играеш, Пиа. Те са настървени да получат каквото искат и съдбата на всеки, който застане на пътя им, е просто пренебрежима загуба.

Сещам се за разговора си с чичо Паоло преди малко, за Лаборатории Б и за заплахите на Виктория Щраус да смени екипа Имортис и усещам, че чичо Антонио може би е прав. Това сериозно ме безпокои.

– Обещавам… – … да отида пак там. Стотици пъти. Толкова, колкото трябва… Може да стана всичко, което чичо Паоло иска от мен, но ще се връщам при Ай’оа само за да си напомням, че продължавам да бъда човек.

– Как излизаше, без да те видят? – питам с любопитство.

– Не е нужно да знаеш.

– Хубаво. Аз споделих с теб тайната си. Честно е и ти да споделиш с мен своята.

Цупя се, но не ми пука.

– Пиа.

– Извинявай.

Рано или късно чичо Антонио ще отиде при Ай’оа, най-малкото за да предупреди Ейо да не идва да ме търси. Когато тръгне да излиза, ще го проследя. А след днешния ми разговор с чичо Паоло, усещам, че той ще прекрати „заниманията“ ми с леля Хариет и така ще сложи край на прикритието на отсъствията ми. Обещах на Ейо, че ще се върна, което означава, че ми трябва нов път навън.

Ето как ще си открия такъв.

Глава 25

Той излиза късно през нощта.

Наистина ли вярва, че ще спазя обещанието си да не се връщам при Ай’оа? Ако е така, значи учените са се провалили с гръм и трясък в създаването на интелигентност над средната в обектите с елизиумски гени.

Наблюдавам го от разстояние цял ден. Тръгвам след него още когато става от масата, като казвам на леля Бриджид и леля Ненин, които седят до мен, че трябва да си легна рано. Надявам се, че това е достатъчно, за да обясни отсъствието ми на басейна тази вечер и се измъквам след чичо Антонио.

Отбива се в общежитието, където е стаята му и го изчаквам на стълбището да се върне. Сложила съм огърлицата, която Ейо ми подари, но съм я скрила под тениската. Сега я изваждам отгоре и държа каменната птичка в ръка, докато чакам. Гладките й очертания вече са ми добре познати.

След няколко минути чичо Антонио излиза, облечен в тъмни дрехи. Оттук нататък лесно го държа под око. Многото дървета в комплекса ми предоставят отлично прикритие, докато го следвам като сянка.

Той няколко пъти поглежда назад, но рефлексите ми ме предупреждават навреме. Усещам всеки път, когато се кани да обърне глава и се скривам зад дърво или храст, преди да ме види. Чичо Антонио влиза в сградата, в която се намират електрическите генератори. Изчаквам няколко секунди и се вмъквам тихо след него.

Помещението е осветено от червени светлини, защитени с жълти решетки по стените. Генераторите са огромни цилиндри, които работят денонощно и осигуряват електричество за целия комплекс. Дори и да се разкрещя, чичо Антонио няма да ме чуе от бученето на турбините. Трябва ми само минута, за да го открия – намира се зад ъгъла, в тъмното, пред метален шкаф.

Чувам трясък и продължително стържене – той мести шкафа настрани. Зад него има не стена, а врата, която едва се вижда в сенките. Ниска е, стига ми едва до кръста. Чичо Антонио я отваря и изчезва вътре, после пак се показва и издърпва шкафа на мястото му.

Страхотно. Шкафът изглежда тежък. Но трябва да опитам, защото иначе рискувам да не видя никога повече Ай’оа. Изчаквам няколко минути, за да дам преднина на чичо Антонио. Изръмжавам, напрягам се, ругая и избутвам шкафа, докато се разкрива достатъчно място, за да се мушна и аз. Трябва ми още малко време да намеря дръжката на вратата, а после да преместя обратно шкафа.

Свършвам и, колкото и да съм издръжлива, усещам умора и се налага да спра и да успокоя дишането си. Сериозно, толкова трудно ли щеше да бъде да ме направят свръхсилна, както са ме направили свръхиздръжлива? Решавам, че щом стана част от екипа Имортис, ще превърна в приоритет изнамирането на начин за генетично увеличаване на физическата сила.

Тунелът е влажен и мръсен и само интуицията ми ме води в мрака. Побиват ме тръпки при мисълта за змии, но продължавам бързо напред. Дали чичо Антонио е изкопал този тунел? Или е тук от години, още от строежа на Литъл Кейм? Може би параноичният страх на доктор Фолк, че комплексът ще бъде затворен насила, е причина за съществуването на тунела. Ако е така, как го е открил чичо Антонио?

Скоро тунелът ме извежда в джунглата. Изходът е прикрит с храсти и шума, които след като излизам навън внимателно връщам на място.

Чичо Антонио не се вижда никъде, но вече не ми е нужен. Намерила съм пътя навън и оттук нататък знам накъде да вървя точно толкова добре, колкото как да стигна от стъклената къща до всяка сграда в Литъл Кейм.

Селото е тихо като през онази нощ, когато го видях за първи път сред дърветата, доведена от Ейо. Не посрещат чичо Антонио с пир. Но не би и трябвало – той е много повече част от племето, отколкото аз.

В, момента би трябвало да говори с Ейо, но къде? Ослушвам се и не чувам нищо.

Примирявам се, че ме очаква дълго и трудно търсене и започвам да бродя из джунглата около Ай’оа. Когато се озовавам на юг от селото, между къщите и реката, виждам светлина. Минавам предпазливо покрай дърветата и използвам цялата си ловкост, за да не издам нито звук. Намирам скрита сред дърветата колиба, чието съществуване никога досега не съм забелязвала. Не се вижда от селото и е напълно изолирана, което е нетипично за Ай’оа. Те се чувстват най-добре близо един до друг.

Има един малък прозорец. Сядам под него, опирам гръб до стената и се заслушвам.

– Не ме интересува – говори Ейо и се усмихвам на гнева в гласа му. И на теб ти изнасят същата лекция, а? – Искам да я видя отново. И отново, и отново.

– Не разбираш опасността, на която я излагаш, Ейо! – крещи чичо Антонио. – Невъзможно ти е да разбереш!

– Разбирам. Знам историята какво се е случило с теб, когато си се опитал да избягаш и са те хванали.

Какво?

– Това, което биха причинили на Пиа, ще е по-лошо и много по-дълго! Те не могат да рискуват да я изгубят. Мен просто искаха да накажат. Но Пиа е прекалено ценна, за да бъде рискувана. Ще я затворят, както направиха с мен, но вместо за месец, ще е за години. За години, Ейо!

Не биха го сторили. Не биха ми го причинили! – Преглъщам, но устата ми е пресъхнала – Или пък биха?

– Тя и без това живее в клетка. Каква ще е разликата?

– Като говориш по този начин, си мислиш, че си голям мъж, нали? Какво ще направиш, Ейо? Ако я затворят заради теб? Ще можеш ли да го понесеш?

– Ще прескоча оградата и ще я спася.

– Не можеш, оградата е…

– Знам какво е електричество! – Гласът на Ейо става все по-висок и разгорещен. – Не съм невеж Ай’оа, Папи! Част от мен принадлежи на джунглата, да, но другата ми половина принадлежи на мястото от другата страна на онази ограда, при теб и Пиа!

– Виж, синко – казва чичо Антонио с най-убедителния си глас. – Разбирам те. Знам какво се случва между вас двамата, защото преди двайсет години се случи с мен. С мен и майка ти. И виж… виж какво излезе от това. – Гласът му става хриплив. – Съсипа и двама ни, Ейо. Смееш ли да рискуваш да се случи същото? Знам какво изпитваш. Повярвай ми. Аз знам. Защото съм го изпитал. Мислиш си, че докато сте заедно, нищо няма значение, че не може да ви се случи нищо лошо, защото по някакъв начин чувствата ви един към друг ви предпазват.

Чувства. Пеперуди в стомаха ми. Спомням си как Ейо хваща ръката ми и я поставя на сърцето си.

– Нищо не знаеш за нас – протестира Ейо. – Нищо не знаеш за нищо. Аз я спасих от анаконда.

– Много благородно. Но хората вътре в този комплекс са по-лоши от анаконди, Ейо. Те са гнездо усойници и няма да се поколебаят да забият отровните си зъби и в теб.

Не мога да понеса повече да слушам това. Ейо не бива да поема целия му гняв сам, не и заради мен. Изправям се и подавам глава през прозореца.

– Ако си спомняш, аз бях тази, която съвсем сама излезе от Литъл Кейм. Той няма нищо общо с това.

И двамата се втренчват в мен. Лицата им са почервенели от викане и носовете им са на сантиметри един от друг. За моя изненада Ейо е висок почти колкото чичо Антонио. Приликата между двамата е изумителна. Същите квадратни челюсти, същите трапчинки и, общо взето, същото здраво телосложение. Все пак Ейо, също като мен, е наследник на внимателно подбрани първокласни индивиди.

Не е перфектен – напомням си. – Но е близо.

– Пиа, ти обеща – изрича чичо Антонио с тих глас, който е дори по-опасен от виковете му.

– Излъгах. Знаеш, че мога да го правя. Все пак съм отвъд морала.

– Къде чу това?

– Не можеш ли да се досетиш? – обръщам се, посрещам погледа му и той ахва.

– Хариет – изричаме едновременно.

Вмъквам се вътре през прозореца и се оглеждам. Това не е дом на Ай’оа. Очевидно е нещо, построено от чичо Антонио и Ейо.

По стените са окачени портрети на разни хора, заедно с карти и снимки на градове, океани, планини и места, които дори не съм си представяла. Имат си етикети, има и кутии и предаватели. Радиоприемници, камери, дрехи. Вземам книга със заглавие „Повест за два града“ и се взирам в изображението на мъж в странни дрехи, застанал до дървена каруца и обграден от гневни хора. Връщам я на мястото й, вземам друга на име „Пълни съчинения на Уилям Шекспир“ и се разсмивам горчиво. Под нея лежи книга, подвързана с черна кожа и със златен надпис на корицата, гласящ „Библия“. Доста е дрипава – може би е любимата на чичо Антонио?

Това е колекция от нелегални вещи, каквато никога не биха му разрешили да притежава в Литъл Кейм. Колекция с една основна тема: външният свят. Дали тези неща са вкарани нелегално чрез чичо Тимоти или ги е набавил сам? Доколкото знам, никога не е стигал по-далеч от Ай’оа.

– Откъде е дошло всичко това?

Чичо Антонио изглежда всеки момент ще избухне.

– Ти… това е… аааааа! – Той плясва с ръце. – Цял живот съм събирал всичко това! И в мига, в който разберат, че си се измъквала навън, ще го открият и ще унищожат всичко!

– Кой прокопа тунела?

– Не знам, някой ми го показа… – Той пребледнява. – Пиа! Някой ще види шкафа…

– Не се тревожи – махвам с ръка, – върнах го на мястото му.

– Това не е игра, Пиа!

– Не е, така ли? – Чувствам се безразсъдна и дива. Прекалено много неща са ми в главата – страстната лекция на чичо Паоло, сълзите, многото тайни на чичо Антонио, Ейо… чувствата… Може би все пак е игра, от началото до края. Раждане, живот, смърт. Само на някои от нас ни е дадено да я играем вечно. Вдигам глава и разглеждам снимка на руса жена, която е застанала над някакъв отдушник и се мъчи да задържи надолу полата си. – Това означава ли, че печеля?

– Пиа, говориш безсмислици! – заявява нервно чичо Антонио.

– И какво от това? – Безсмислиците са хубаво нещо. Те са нелепи, безвредни. Като хаоса, който ужасява чичо Паоло. Може би разумът е по-ясен и подреден, но безсмислиците са освобождаващи. Ако не говориш нищо друго, освен безсмислици, никой няма да очаква нищо от теб, нали? Няма да ти се налага да оправдаваш очаквания. Няма да ти се налага да издържаш тестове.

– Защо си се опитал да избягаш? – попитах.

Чичо Антонио прокарва ръка през косата си.

– Бях изплашен. Знаех, че ако някой разбере какво върша, Ларула и Ейо ще платят цената и затова трябваше да ги опазя. Помислих си, че ако избягаме… Но дори не успях да стигна до оградата. Хванаха ме в същия миг, с приготвен багаж и всичко…

– И те заключиха? – прошепвам.

– Каза, че си видяла затвореното крило на Лаборатории Б?

Отварям уста, но не успявам да проговоря веднага. Най-лошите ми страхове, тези, които дори не съм се осмелявала да изрека, се оказват истина.

– Значи… тези помещения са за хора? Защо са им, чичо Антонио?

– В случай… че някога отново се случи произшествие. Инцидент.

– Алекс и Мариан.

– Да, Алекс и Мариан. Знаеш, че бях на десет, когато избягаха. Забавиха се с няколко години със зачеването – спомням си, че имаше шеги за това сред по-нисшия персонал. – Той въздъхва. – Тези двамата бяха лудо влюбени. Дори аз го виждах, а бях дете. Бяха винаги заедно, напълно неразделни. И един ден новината дойде – че бебето е на път. Всички си отдъхнаха, знаейки, че планът продължава да върви гладко. И после двамата избягаха.

– Защо?

– Имаха си добри причини. – В очите му отново се появява страх. – Освен това почти успяха да го направят. Не като мен. Ех…

– Какво им се случи? – прошепвам.

– Има различни версии. Някои казват, че преследвачите им са ги застреляли. Други – че Алекс и Мариан са вързали камъни за краката си и са скочили в реката. Че са се удавили заедно с малкото си момиченце.

Която е трябвало да бъде негова жена. Какво ли си е помислил, когато е чул новините? Десетгодишно момче, живеещо сред учени, чиято съдба е да стане баща на безсмъртен?

– Със сигурност не са ги убили…

Чичо Антонио пак въздъхва.

– Не знам. Не знам.

Следва тишина. Имам още въпроси, но ме е страх да чуя отговорите. Нощта вече донесе твърде много разкрития. Но трябва да науча едно нещо.

– Защо избягаха, чичо Антонио? Какво ги е накарало да се самоубият по този начин?

Той не отговаря веднага. Заиграва се с радиото, което издава само пращене. Ейо е нащрек, изчаква тихо и разсеяно търка с палец устната си. Най-после чичо Антонио изключва радиото, но вместо да отговори, само ме оглежда и се чеше по брадичката, сякаш е забравил, че се е обръснал. На път съм да повторя въпроса си, когато той проговаря.

– Пиа, искам да напуснеш Литъл Кейм. Завинаги – казва той, като ме поглежда право в очите. – И искам да го направиш тази нощ.