Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 21 страниц)

Глава 22

Два часът следобед е – обикновено по това време съм в гимнастическия салон, но сега съм принудена да следвам чичо Паоло, докато той развежда гостите ни из Литъл Кейм. Цял ден съм неспокойна и усещам, че поглеждам с копнеж към джунглата, когато сме извън сградите. Почти се надявам, че Ейо ще се появи от другата страна на оградата, но него го няма и това е добре. Какво ли биха казали Щраус и Ласло за диво момче, голо до кръста, което чука на портите и пита за Пиа?

Не съм единственият проект, който са дошли да проверят. Има още десетки, ръководени от учени, които не са част от екипа Имортис. Повечето изследват възможните употреби на местните растения в медицината и някои вече са завършили със създаването на нови лекарства. Ако Литъл Кейм някога бъде открит от хората, които не трябва да знаят за него, те ще научат само за тези проекти – биомедицински изследвания, достатъчно важни, за да бъдат пазени в тайна, но достатъчно безобидни, за да не будят подозрение.

Опитвам се да стоя настрана от Щраус и Ласло, доколкото е възможно. При вида им си спомням спринцовката, напъхана в чекмеджето с чорапите в спалнята ми.

Най-после пристигаме в лабораторията с плъховете. Стените са покрити с клетки. Повечето са наследници на Рузвелт. Стомахът ми се свива при мисълта за този плъх. В Литъл Кейм имаме десетки безсмъртни плъхове, но никой от тях не е така специален както Рузвелт. Той беше първият, както аз съм първата.

Преди години се наложи учените да спрат да размножават безсмъртните плъхове, защото стана ясно, че в противен случай Литъл Кейм ще бъде пренаселен от тях. Излишните не можеше да бъдат пуснати на свобода, да не би някой от тях да бъде открит, а с него – и необичайните му дарби. Разбира се, сега, когато знаем, че елизиумът е смъртоносен за безсмъртните, бихме могли да го използваме, за да контролираме популацията на плъховете. Чудя се дали чичо Паоло вече се е сетил за това.

Чичо Паоло показва на Щраус и Ласло една клетка с албиноси, когато Ласло му прави знак да запази тишина. Той вади от чантата си бипкащ сателитен телефон, но шумът от плъховете му пречи да чуе каквото и да било. Ласло излиза от стаята и затваря вратата.

Секунди по-късно вратата отново се отваря.

– Тръгваме си! – изкрещява Ласло.

– Какво? – разширява очи Щраус – Какво става?

– Беше Джерард, от Рио. Хората на „Дженисект“ току-що са пристигнали, душат наоколо и търсят накъде сме тръгнали. Трябва да изчезваме. Веднага, докато все още имаме време да ги отклоним от следата към Литъл Кейм.

Щраус се втурва през вратата, а ние с чичо Паоло я следваме.

– Значи си тръгват? Просто така? – питам тихо, докато вървим забързано.

– Това не е малък проблем, Пиа. – Лицето на чичо Паоло е пребледняло. – Може вече да е твърде късно. Корпусът трябва да действа бързо, ако иска да отклони „Дженисект“ от Литъл Кейм.

– Всъщност какво е „Дженисект“?

– Конкурентна корпорация – отговаря чичо Паоло. – Помниш ли, когато ти казах, че има хора, които биха убили всеки в Литъл Кейм само за да те хванат? Е, това е „Дженисект“.

Представям си мъже с пушки, които нахлуват в комплекса и стрелят по всеки, докато аз стоя неспособна да ги спра. Потрепервам.

– Значи това е краят на голямата визита на Корпуса.

По някакъв начин е разочароващо, че проляхме толкова много пот за визита, която продължи по-малко от двайсет и четири часа.

– Ти трябва да се концентрираш върху теста си, Пиа. Това не променя нищо.

Излизаме навън, той се затичва към джиповете, за да помогне с багажа и ме оставя сама. Сядам в сянката на едно дърво край пътя и наблюдавам. Това е чист хаос. Дори Щраус тича с чантата си на точки, която виси от едното й рамо като торба с банани. Спомням си как тя каза, че „Дженисект“ ще започнат трета световна война, за да стигнат до мен и, странно, единственото, което ми хрумва, е: Значи вече е имало две световни войни?

За моя изненада чичо Смиди също се качва на един от джиповете заедно с куфарите си. Може би най-после се връща във външния свят. Не мога да го оставя да си тръгне, без да се сбогувам с него.

Затичвам се към джипа, пресягам се и слагам ръка на рамото му.

– Чичо Смиди! Напускаш ли ни вече? – Надявах се да остане още най-малко няколко седмици.

Старият учен ми се усмихва и ме потупва по ръката. Кожата му е тънка и крехка като крило на пеперуда и пръстите му изглеждат странно, без да държат неизменната му четка за рисуване. Чудно е как тези слаби ръце са нарисували толкова красиви неща през времето му тук.

– Сбогуваме се, Пиа.

– Къде ще отидеш?

– У дома. Не се тревожи за мен, Пиа. Корпусът се грижи отлично за своите пенсионери. Планирам да седна в някое кресло и да проспя остатъка от живота си. Не гледай така уплашено, мила. Това е моето желание.

Мина много време, откакто трябваше да се сбогувам с някого – последният човек, който напусна, беше леля Клер, лекарката, която предшестваше леля Бриджид.

– Ще ми липсваш. Ще ми липсват уроците по рисуване.

Чичо Смиди оглежда лицето ми и поклаща глава.

– Дадох четирийсет и три години на това място. Четирийсет и три години в тази забравена от Бога джунгла, но не съжалявам нито за миг от тях.

– Защо?

– Защото – той стисва ръката ми изненадващо здраво за толкова стар човек – така докоснах вечността. Ти си нашата надежда, Пиа. Не ни разочаровай.

Неспособна съм да отговоря заради буцата, заседнала в гърлото ми, затова само кимвам. Не искам да си го мисля, но имам чувството, че тези думи са подготвени от някой друг, а не от чичо Смиди. Прекалено точно съвпадат с теста тази сутрин. Но не му противореча. Чичо Смиди винаги е бил мил с мен и ще ми липсва.

Джиповете са готови за отпътуване. Щраус крещи на шофьорите да се качват и портите се отварят със скърцане. Минал е по-малко от час от телефонния разговор на Ласло.

Джиповете навлизат в джунглата с рев и с главозамайваща скорост. След минути звукът на двигателите заглъхва, заменен от песента на птиците и бръщолевенето на маймуните.

Краткото посещение предизвиква пълно объркване в Литъл Кейм и докато стоим около портата и гледаме след отдалечаващите се джипове, всички сме изумени. Вчера сутринта се появиха изневиделица, а сега отново ги няма, сякаш никога не са идвали.

Е, почти. Оставиха ни доказателство за визитата си и то е скрито в чекмеджето с чорапите ми.

Когато се замислям за теста, по гръбнака ми пролазват тръпки. Искам да се зарадвам, че Щраус и Ласло са си отишли, но вместо това изпитвам непреодолима тъга. Колко дълго мога да отлагам? Няма ли да е по-добре просто да отида и да приключа с това?

Опитвам се да погледна на теста от рационална, научна гледна точка. Всичко е в името на по-висшето благо. Кой знае? Може би чичо Сергей ще открие ваксина за КПИН още щом изследва клетките на Снизи.

Но това не помага. Прилошава ми от мисълта за спринцовката, за теста, за всичко. Може би чичо Паоло е прав. Може би въпреки всичко не съм готова. Определено не виждам връзка между Снизи и приемането ми в екипа Имортис, защото първото ми изглежда напълно излишно. Може би ако ще помагам на чичо Сергей да открие ваксината, в теста има някаква логика, но бъдещите ми изследвания са напълно несвързани с оцелоти, КПИН и пентобарбитал.

Но ако не издържа теста, Щраус ще уволни чичо Паоло, а може би и останалите членове на екипа Имортис. Сбогуването с чичо Смиди ми беше достатъчно тежко – ще е непоносимо да загубя и всички останали. Ти си нашата надежда – ми каза чичо Смиди. Може би чичо Паоло или Виктория Щраус са му наредили да го изрече, но това не го прави по-малко истина.

Чувствам се объркана и разкъсвана от съмнения и с труд се сдържам да не изкрещя на глас. Иска ми се двамата от Корпуса никога да не бяха идвали. Иска ми се чичо Смиди да не си беше заминал. Иска ми се в чекмеджето с чорапите ми да нямаше спринцовка с отрова. Иска ми се… иска ми се… Иска ми се да съм с Ейо. Точно сега.

Обзема ме силно и непреодолимо желание. Трябва да се махна от Литъл Кейм поне за няколко часа. Трябва да изчистя съзнанието си и пак да почна да мисля рационално. Оградата около Литъл Кейм сякаш се стеснява и ме притиска, стяга белите ми дробове и не ми дава да дишам. Просторът на джунглата отвъд нея ме зове.

Осъзнавам, че само аз съм останала при портите. Всички други са се пръснали по лабораториите или общежитията, вероятно за да обмислят посещението на Корпуса и как ще повлияе на бъдещето на Литъл Кейм. Тръгвам да търся леля Хариет и я намирам в лабораторията й, свела глава над снимка, поставена на масата.

– Лельо Хариет?

Тя се изправя и се обръща, като пъхва снимката в джоба си. Очите й са зачервени, сякаш е плакала.

– О, Пиа.

Заставам несигурно на вратата и питам:

– Добре ли си?

– Разбира се, че съм добре. – Тя разтърква очи. – Какво искаш?

– Трябва да изляза за няколко часа. Дали имаш някакви идеи освен джиповете?

– Пиа… – Тя хваща кичур от косата си и затваря очи. – Сега наистина не е добър момент. Всички са превъзбудени около цялата история с Корпуса и това ги прави непредвидими. Сега ме притискат двойно повече – казаха, че искат жизнеспособни клонинги на безсмъртни плъхове до края на годината и точно сега нямам време да те измъквам и вмъквам в комплекса. – Тя отваря очи и ме поглежда раздразнено. – Съжалявам. Изчакай няколко дни. Нека всичко утихне.

След миг мълчание кимвам бавно, излизам и тръгвам по коридора. Очевидно леля Хариет е също толкова под напрежение, колкото и чичо Паоло.

Чудесно.

Мога и сама да се измъкна.

Обикалям периметъра на комплекса и търся дупки в оградата. Няма нито една. Дори виждам места, които чичо Тимоти е подсилил, вероятно в деня, когато откриха първата дупка. Ако ще търся начин за измъкване, трябва да погледна нагоре.

Наелектризираните вериги свършват на пет метра над земята, но хоризонталните метални греди са още по-нависоко. Технически, мога да изкатеря оградата, тъй като електричеството няма да ми навреди. Но ще боли и вероятно преди да съм стигнала и половината, ръцете ми ще се пуснат сами. Освен това, алармата в будката на охраната ще се задейства и хората на чичо Тимоти ще ме хванат за секунди.

Секунди.

Електрическите импулси в оградата са на всеки 1,2 секунди, което теоретично означава, че бих могла да го направя, ако съм много-много бърза. Но не мисля, че дори и аз бих могла да изкатеря тези пет метра за по-малко от секунда.

Ако не се налагаше да изкатеря целите пет метра…

Тичам покрай оградата и стигам до сградата на поддръжката. Това е най-изолираната част на Литъл Кейм… и най-прорасналата. Едно дърво букайо се издига над оплетените храсти, клоните му започват ниско над земята и се извиват навън, покрити с яркочервени цветя, които приличат на човки на кълвачи.

Перфектно е.

Почвам да се катеря като маймуна – служа си с ръце и крака. Когато се изравнявам с горната част на металната мрежа, спирам. Мога да се покатеря по-високо и да достигна гредите, но те са прекалено гладки, за да се задържа и вероятно ще се подхлъзна и ще падна на земята от пет метра височина. Трябва да скоча, да се хвана за мрежата, да се прехвърля през нея и да се спусна от другата страна – за по-малко от 1,2 секунди.

Клонът, за който се държа, е як и го обхващам здраво с ръце, затварям очи и дишам възможно най-бавно. И слушам.

Чичо Паоло е тествал слуха ми многократно, но никога не съм се концентрирала толкова много, колкото сега. Изолирам ненужните шумове (крясъците на капуцините, вятъра в листата, ударите на собственото ми сърце) и се съсредоточавам върху най-неуловимия от всички звуци – почти незабележимото бръмчене на електричеството, пулсиращо през оградата. Отначало звукът е монотонен и ако обърна съвсем малко глава настрани, го губя изцяло. Но колкото по-дълго слушам, толкова по-ясни стават импулсите. Бръм… бръм… бръм… Улавям ритъма. 1,2 секунди, като часовник.

Отварям очи, но слухът ми вече е настроен на вълните на оградата. Напрягам мускули, изчаквам точния момент… и скачам.

Глава 23

Следващият електрически импулс изсъсква по жиците една десета от секундата, след като съм пуснала оградата.

Приземявам се от другата страна и спринтирам през храстите. Усещам как сърцето ми бие бясно в гърдите ми, облягам се на едно дърво и после се отпускам на земята до него.

На косъм бях да задействам алармите на чичо Тимоти.

Но успях да не го направя.

Изправям се разтреперана и се вглеждам в оградата, за да се уверя, че никой не е забелязал бягството ми. След няколко минути тишина пулсът ми най-после се успокоява и поемам към джунглата.

Денят е по-топъл и не след дълго тениската ми е мокра. Постоянното жужене на цикадите почти заглушава песните на птиците. Колкото по-дълбоко навлизам в гората, толкова по-тъмно става. Светлината струи на златни ивици от небето. Когато преминавам от хладната сянка към следващия изгарящ сноп от лъчи, все едно влизам от нощ в ден, от вода в огън.

Може и да съм извън Литъл Кейм, но думите на чичо Смиди продължават да ме следват и да ме обгръщат като аромат на парфюм. Ти си нашата надежда… не ни разочаровай… ти си нашата надежда…

Започвам да тичам, сякаш мога да оставя всичко зад себе си – Снизи, чичо Паоло, спринцовката… ако само се движа достатъчно бързо. Дърветата прелитат покрай мен и се нося през джунглата толкова леко, сякаш не аз се движа, а светът се върти твърде бързо, твърде безразсъдно, твърде неконтролируемо.

Бягам с такава скорост, че когато достигам Ай’оа и удрям спирачки, спирам с хлъзгане и вдигам облак прах.

Ейо стои с мъжете и момчетата, които са се събрали около огъня и държат листа със секрет от отровни жаби. Почти не забелязвам какво правят и се спускам право към него. Грабвам го за ръката и прошепвам в ухото му:

– Да тръгваме.

– Но ние отиваме на лов. Ще правим церемонията сапо…

Стисвам ръката му по-силно.

– Моля те. Имам нужда да се махна от всичко, само за няколко часа.

Той кимва безмълвно и подава тлеещите пръчки на Бурако, който ме поглежда неодобрително. Оставяме всички и тръгваме към реката. Ай’оа си шепнат и тихо се смеят, докато минаваме покрай тях, но не им обръщам внимание. Щом излизаме от селото, отново започвам да тичам.

– Пиа! – вика ме Ейо. – Какво става?

– Хайде!

Реката не е далеч. Тръгвам покрай брега и спирам до водата, а Ейо се мъчи да не изостане и за малко да не падне в реката. Улавям го и го издърпвам назад.

– Какво не е наред? – пита той. – Нещо случило ли се е?

– Не. Не, просто… имах нужда да се махна.

– Нещо лошо ли ти направиха? Да не би да са тези чужденци? Видяхме, че си заминаха. Преди час тръгнаха със своите моторни лодки надолу по реката. Изплаших се да не са те взели със себе си. – Той се обръща с лице към мен. – Помислих си, че са дошли, за да те отведат.

– Не, не го направиха. Поне не този път. – Взирам се във водата. Тя ромоли кафява и медена на слънцето.

– Ще дойдат отново?

Не и ако постъпя така, както искат и издържа последния тест…

– Не. Засега не.

Той кимва и се ухилва.

– Видя ли как се беше облякла онази луда караиба? Цялата в бял, тънък плат. Беше покрита с кал. Беше почти толкова глупаво, колкото и твоята рокля, помниш ли?

– Помня. – Опитвам се да се усмихна, но не се получава. Продължавам да съм разстроена след теста на Уикам тази сутрин. Чувствам се толкова ужасно, а дори още не съм го извършила.

Ейо нежно повдига брадичката ми и очите ни се срещат. После хваща кичур от косата ми и бавно прокарва пръсти по него.

– Не мога да те загубя, птичке Пиа – прошепва той. Толкова е близо, че долавям уханието на джунглата по кожата му. Банани и папая, дим от огньовете на Ай’оа, миризмата на земята и реката. Ароматът му е опияняващ. Навлиза в кръвта ми и препуска през сърцето ми, едновременно наелектризиращ и успокояващ. Мога да обиколя тичешком Земята или да остана завинаги тук с това момче. Нищо няма значение, докато той е до мен.

Що за наука е това?

– Ела с мен – казва той. – Искам да ти покажа нещо.

Завежда ме при най-голямото памуково дърво, което съм виждала някога. Расте на няколко метра от водата. Корените се извисяват поне два метра над главите ни, а основата на ствола е с размерите на спалнята ми в стъклената къща. Ейо ме води от другата страна на дървото, където един от корените расте като арка нагоре, а после потъва в земята и образува естествен подслон. Мъхът, който расте от корена, се спуска надолу като завеса – Ейо я повдига и влизаме вътре. Въпреки че стоя изправена, коренът е високо над главата ми. Слънчевата светлина преминава през мъха и придава бледо-зелен цвят на кожата ми.

– Виж – казва Ейо и сочи към корена. В кората му е издълбано сърце с големината на ръката му.

– Ти ли направи това? – питам, докато прокарвам пръсти по сърцето.

Той поклаща глава.

– Майка ми и баща ми.

Притискам ръка към сърцето.

– Преди колко време?

– Преди да се родя. Но майка ми ми го показа малко преди да умре.

– Как се случи?

Чертите му се опъват, а очите му, вгледани в сърцето, са студени.

– Ачири ми каза, че е било малария. Но аз съм виждал малария и е нещо различно. – Той се обляга на ствола на дървото. – Баща ми престана да идва. Бях малък и съм забравил много неща, но помня, че гледаше с празен поглед и спря да говори. Тя отиде при селото на учените и започна да чака пред оградата със светкавиците, но никой не дойде. Залиня и умря от мъка. Умря, защото загуби надежда, че той някога ще се върне.

– Но той се е върнал. Ти ми каза, че идва редовно.

– Когато се върна, вече беше твърде късно. Тя беше мъртва. – Ейо се втренчва в земята, а една вена пулсира на врата му. – Беше много ядосан, когато разбра. Първо не искаше да има нищо общо с мен, но това не ме интересуваше. Бях му сърдит. Мислех, че той е виновен за смъртта й. После започна пак да идва при Ай’оа, за да ме вижда. Каза ми, че се е опитал да дойде преди Мима да умре, но учените му попречили. Все пак… мина много време преди да му простя.

Ръката ми все още е върху издълбаното сърце и Ейо я докосва.

– Той обичаше майка ми – прошепва.

Взирам се в ръката на Ейо върху моята и в опънатите му жили. Обръщам глава към лицето му.

– И те е страх, че аз ще направя същото, нали? Че ще те напусна или че те ще ме отведат?

Той кимва, а очите му изгарят моите.

– Но аз няма да те напусна – казвам. – Ще идвам винаги, когато мога…

– Това само игра ли е за теб, Пиа?

– Какво?

– Да идваш тук. Да ме виждаш. Какво съм за теб? Играчка? Развлечение?

– Ейо…

– Искам те тук, Пиа. Тук. Не заключена в клетка. Не обградена от електрически огради и стъклени стени. Не когато ти хрумне или когато намериш как да се измъкнеш, а всеки ден. През цялото време. Мислиш ли, че можем да продължим така завинаги? Ти се измъкваш, когато можеш. Аз винаги чакам и се чудя дали ще се появиш, или не. Никога не знам колко време ще останеш. Никога не знам дали изобщо ще се върнеш.

Взирам се безмълвно в него.

– Защото за мен, птичке Пиа, това не е игра. Не искам да бъда забавление или играчка. Не искам вечно да чакам някой, който може и да не дойде. Имам нужда да знам какво искаш ти. Дали искаш да си „учен“, заключена там – той сочи в посоката на Литъл Кейм, – или искаш да си свободна с мен. Защото не можеш да правиш така вечно. Не можеш да имаш и двете. – Той хваща ръцете ми. – Птичке Пиа, ще трябва да избереш.

– Аз… не знам. Не знам, Ейо. – Усещам напиращите сълзи, примигвам, за да ги отпъдя и се насилвам да говоря. – Искам и двете. Искам своите безсмъртни. Искам… – Искам, искам… какво искам? – Искам място, на което да принадлежа – прошепвам най-после.

– Можеш да принадлежиш на Ай’оа. Можеш да принадлежиш на мен.

– Не мога. Не разбираш ли? – Спирам се разстроена и объркана, поемам дъх и продължавам бавно, опитвайки се да го накарам да разбере. – Аз никога няма да бъда Ай’оа. Може и да живея в джунглата, но си оставам чужденка. Вие Ай’оа сте част от нея. Джунглата е в кръвта ви.

– Това няма значение. Само ти и аз имаме значение. Всичко останало е разсейване.

Не, ти си разсейване… само че аз искам да бъда разсейвана…

– Ейо, аз…

Той вдига ръката ми от дървото и я поставя върху гърдите си, точно до сърцето си. Питам се дали може да усети пулса ми, защото е толкова учестен, колкото и неговият.

– Знаеш ли думата на Ай’оа за сърце? – пита ме.

Поклащам глава.

– Пи’а. – Толкова сме близо, че го прошепва в ухото ми и дъхът му затопля врата ми. – Ти си моето сърце, Пиа.

Облизвам устните си. Кога станаха толкова сухи?

Той обгръща главата ми с другата си ръка и повдига лицето ми нагоре.

– Тялото не може да живее без сърце. И аз не мога да живея без теб.

Не се сещам какво да кажа. Всичко това ми е непознато – то не е част от плана на доктор Фолк, нито влиза в учебната програма на чичо Паоло. Не знам какво да направя, какво да кажа. Не съм обучавана за подобни моменти. Никой не ми е казвал, че това може да ми се случи. Чичо Паоло, чичо Антонио, майка ми – никой от тях никога не е изричал и дума пред мен за подобен феномен. За това как ако стоиш близо до някого, кожата ти може да пламне.

За желанието да се приближиш още повече до него.

Виждам всяка черта на лицето му. Цветните линии в ирисите на очите му. Всеки изящен тъмен косъм над челото му. Сянката на наболата му брада, видима само под челюстта и над устните му. Устните му…

Поглеждам към устните му, той се навежда…

– Ето къде сте! – провиква се нечий глас.

Двамата отскачаме един от друг като ударени от ток. Мъхът прошумолява и Ейми се появява под него. Златистият тамарин на рамото й, чиято муцуна изглежда леко зеленикава, подскача.

– Търсихме те навсякъде, Ейо. Другите са готови за лов и ме изпратиха… – Тя спира по средата на изречението и ни зяпва, а по лицето й плъзва лукава усмивка. – Знам какво правехте вие двамата… – и започва да се кикоти и да издава към маймунката си звуци, имитиращи целувка.

– Нищо не правехме – казвам, но усещам как кръвта нахлува в лицето ми, сякаш нарочно иска да ме издаде. – Само си говорехме. Хайде, не искаме Ейо да пропусне своя лов.

Отмятам настрана мъха и примигвам към внезапната слънчева светлина. Ейо и Ейми тръгват след мен, а малкото момиче го дърпа за ръката. Усещам, че той ме наблюдава, но не мога да погледна към него. Не искам да види, че съм се изчервила и постоянно преглъщам. Сърцето ми все още бие така, сякаш ще се пръсне и на връщане избягвам очите на Ейо.

Бременната Лури с издутия корем, който изглежда готов да се спука, ми предлага копие.

– Можеш да гледаш, ако искаш.

Аз поклащам глава.

– Не, благодаря. Трябва да се прибирам.

Тя присвива очи.

– Добре ли си, птичке Пиа? Тези момчета – тя хвърля поглед към Ейо – понякога се превъзбуждат, а? Трябва да се научиш как да удряш, нали знаеш? Научи ги да не посягат. – Тя размахва юмрук и се ухилва.

– Какво? Не. Добре съм. Наистина. Просто трябва да се прибера у дома.

Тя вдига рамене и подхвърля копието на друг Ай’оа. Виждам как Ейо се опитва да стигне до мен, като си пробива път сред хората. Обръщам се и се насочвам към Литъл Кейм, но в края на селото спирам и изчаквам Ейо да ме настигне.

– Тръгваш ли си? – пита той.

Кимвам с очи, приковани в обувките ми, а после бавно вдигам поглед.

– Ще се върна.

– Не е нужно да си тръгваш. – По устните му се прокрадва усмивка, той пристъпва по-близо и прошепва: – Гледай лова. После, по-късно, може би ще успеем да се върнем при реката. Без Ейми. – Той вдига вежди подканящо.

Опитвам се да не се поддам на пеперудите, които пърхат в стомаха ми, нито на подтика да кажа „да, да“. Поклащам глава отрицателно.

– Не, аз… наистина трябва да се прибера.

Втренчва се в мен умолително, но явно вижда, че съм твърда, защото въздъхва и кимва.

– Добре. Върви тогава. Но първо… – Той протяга ръка към джоба на шортите си и изважда нещо. – Ето. Искам да ти я дам.

Той държи в ръката си миниатюрна птичка, направена от същия камък, от който е и ягуарът му. Разперила е крила, сякаш лети. Окачена е на тънка връв от здраво сплетени нишки.

– О, Ейо. Прекрасна е.

Той вдига рамене.

– Нищо особено. Но е за теб.

– Ейо направи подарък на птичката Пиа! – писка издайнически Ейми. Тя стои до мен, но дори не я забелязвам, преди да проговори. – Това означава…

С вик Ейо я хваща през кръста, вдига я и я завърта настрани. После я пуска и я избутва.

– Върви! И спри да приказваш! Говориш като майка си маймуната, никога не млъкваш!

– Какво означава? – питам любопитно.

– Нищо. Нищо не е… просто глупав… Ако искаш, можеш да ми я върнеш.

– Не, искам да я запазя.

– Хубаво – отговаря, все още намръщен. – Няма нищо особено.

Въпреки привидното си равнодушие, наблюдава внимателно как вземам подаръка и го прибирам в джоба си.

– Благодаря ти – прошепвам и после добавям: – Чакай ме.

Очите му сякаш изричат: „Завинаги“.