Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 21 страниц)

От какво се страхуваш?

От чичо Паоло. От майка ми. Дори от чичо Антонио.

Какво могат да ти направят? На теб, момичето, което не може да кърви.

Какво биха направили? Да ми отнемат свободата, която имам? Тази мисъл ме тревожи. Досега не съм се замисляла внимателно върху този въпрос. Какво точно имам, което биха могли да ми отнемат?

Едва ли наистина ще ме заключат или нещо подобно.

Биха ли го сторили? Потрепервам.

Докато не се връщам в джунглата, мога да продължа да си мисля, че възможността е винаги налице. Както крия картата под килима си. Дори да я оставя там и никога повече да не я извадя, ще знам, че е там, ако наистина ми потрябва.

И това те задоволява? Задоволява те да умираш от жажда, когато чашата с вода е до теб?

Не знам! Не знам. Обръщам се й скривам лицето си в петната на Алай. През целия си живот никога не съм била толкова объркана. Преди всичко беше по-просто. Учи по биология, Пиа. Изяж си вечерята, Пиа. Отиди да спиш, Пиа. Хайде чичо Паоло да ти премери пулса, да ти изследва слюнката, да ти прегледа очите, ушите и носа, Пиа.

Бягай, Пиа.

Не разбирам този подтик да избягам. Няма логика. През последните няколко седмици стана по-силен. Може би ако не бях открила дупката в оградата, това чувство щеше да премине. Може би е само временно.

А може би не е.

Сега ме обзема ново чувство – за вина. Ако съм толкова отдадена на целта си в Литъл Кейм, защо толкова се зарадвах на кратката си свобода? Ти не си тук, за да тичаш из дъждовната гора, си казвам. Пълниш главата си с диви момчета от джунглата. Чичо Паоло е прав. Все още не съм готова. Твърде съм недисциплинирана, прекалено лесно се разсейвам. Трябва да се овладея.

Искам свободата на джунглата. Искам да създам някой като себе си. Мечтите ми са заплетени една в друга като растения, борещи се за най-доброто място под слънцето. Те се задушават взаимно и всяка иска да надделее. Знам какво желая повече от всичко – желала съм го цял живот. Но съм обзета от ново желание, от яростна и непредсказуема мечта, която може да унищожи всичко, към което съм се стремила.

Какво намирам в това момче? Спомням си дълбоката самота, която изпитах снощи на партито си и силното желание да имам някой, който да разбира какво е да си безсмъртен. Ейо не е този човек. Никога не може да бъде този човек. Той е като всички други – краткотраен, преходен. Огън, който гори ярко, да, но един ден ще угасне.

Спомням си разказа на Кларънс за жена си – как е умряла в автомобилна катастрофа. Спомням си болката в очите му и как трепереха ръцете му, докато говореше за нея. Осъзнавам, че съм ужасена – ужасена – че може да загубя някого по този начин. Представям си как чичо Антонио или майка ми внезапно си отиват, как ми ги отнема сила, която никога няма да разбера. Смъртта.

Побиват ме тръпки.

Да се обвържа със смъртен е все едно да привържа ръката си към мълния. Раменете ми се напрягат, навеждам се напред, обхващам лицето си с ръце, взирам се, но не виждам нищо.

Само че… когато погледнах в сините му очи… нямах чувството, че привързвам ръката си към мълния.

Имах чувството, че е проникнала в мен. Мълния от електричество в стомаха ми.

Мислех, че съм оставила дивата Пиа в джунглата или поне че съм уталожила апетита й за известно време. Но изглежда колкото повече я храня, толкова повече огладнява. Толкова повече огладнявам, напомням си аз. Последното нещо, което ми трябва, е да развия някакво психическо разстройство като шизофрения.

Само аз съм, една Пиа. Дивата Пиа и плахата Пиа са една и съща. Но продължавам да изпитвам раздвоение. Това ме обърква още повече. Чичо Паоло ми казва, че колкото и сложна да е ДНК, екосистемата или дори една-единствена клетка, накрая науката опростява всичко. Една формула може да придаде смисъл и на най-сложните числа. Няма може би в науката, освен хипотезите. А хипотезите не се третират като истина, третират се като трамплин, който те насочва към внимателен анализ, експерименти и документиране. Само тогава можеш да откриеш истината и щом веднъж го направиш, всичко отново е просто.

Чичо Паоло казва, че в крайна сметка всичко се свежда до науката. Няма нищо, което научният метод да не може да разреши. Ограничени сме единствено от въпросите, които все още не сме се сетили да зададем. А той никога не греши, така че в думите му трябва да има истина. В края на краищата той е помогнал за моето създаване. Ако има някой, на когото мога да вярвам, това е чичо Паоло.

Ако се върна в джунглата, само ще насърча всички онези неща в мен, които са възможно най-ненаучни. Вместо да се движа към целта си, ще се връщам назад. Знам, че съм близо до края. Трябва да е така. Обучавана съм цял живот. Мога ли наистина да си позволя да се разсейвам точно сега?

Прокарвам пръсти по ръцете си, представяйки си Ейо – не, не Ейо – някой друг, друго момче, момче с непробиваема кожа като моята. Безсмъртно момче. Господин Перфектен.

Вече решавам. Ще кажа на чичо Паоло всичко. За Ейо и неговите Ай’оа, за дупката в оградата, дори за дивата Пиа. Тогава той ще начертае няколко диаграми, може би и уравнения, ще извади учебник по психология и ще обясни научно всичко. И всичко пак ще стане просто.

Всичко ще стане такова, каквото беше преди.

Глава 10

Оставям Алай да спи, вземам паничката с плаващото в нея страстниче и излизам, без да погледна нито веднъж към дупката в оградата. Пред кухнята растат хеликонии и хвърлям цветето зад тях, където ще се разложи и ще се превърне в пръст.

После тръгвам из Литъл Кейм да търся чичо Паоло. Той винаги е много зает и никой не знае къде ще се намира в даден момент, затова се налага да обикалям. Накрая го намирам в моята лаборатория, облечен с дълга бяла престилка и с латексови ръкавици. Майка ми е до него и държи в ръце Рузвелт, безсмъртния плъх.

– Пиа! – Чичо Паоло изглежда изненадан и не особено щастлив да ме види. – Какво искаш? Защо си тук?

При този поздрав млъквам за момент, плъзвам поглед от него към мама и Рузвелт и казвам несигурно:

– Исках да те питам нещо.

– Може ли да почака? По средата на експеримент сме.

– С Рузвелт?

Лявата му вежда се вдига рязко.

– Очевидно.

– Мога ли да помогна? – Все пак почти всеки експеримент, проведен с Рузвелт, рано или късно ще бъде проведен и с мен. Имаме обща съдба, плъхът Рузвелт и аз.

– Не мисля, че е добра… – Но той спира и изглежда премисля. – От друга страна, може би можеш. В края на краищата, един ден ти ще ръководиш тези тестове. Време е да бъдеш по-въвлечена в действителния процес. Учебниците и теорията не са достатъчни. Вземи си престилка и ръкавици.

Признанието ми моментално е забравено и отивам бързо до малкия метален шкаф, в който са подредени чисти бели лабораторни престилки. Обличам една, доволна, че ръкавите не са прекалено дълги и си слагам чифт скърцащи латексови ръкавици.

– Какъв е експериментът? – питам, като се приближавам до чичо Паоло и майка си. Те не спират да ми се мръщят, откакто влязох в стаята. Не обръщам внимание.

– Искаш ли да обясниш, Силвия? – протяга ръка чичо Паоло.

– Ще дадем на Рузвелт капка елизиум.

Полазват ме тръпки, въпреки че в стаята е около 25 градуса по Целзий. Умът ми, както винаги, автоматично започва да изчислява: 25 градуса по Целзий, умножено по 1,2 плюс 32 прави 77 градуса по Фаренхайт. Разтърсвам глава, за да прогоня числата. Искам да мисля само за експеримента.

– Това… не е ли правено преди? – Сигурно някой го е пробвал. Но когато се замислям, не мога да си спомня да съм чела за такъв експеримент в анамнезата на Рузвелт. Или в моята.

– Не е – потвърждава чичо Паоло. – И тестът е доста закъснял. Опитвали сме всякакви видове болести и десетки отрови, включително кураре и секрет от отровни жаби. Но никога елизиум.

Чувствам се странно вцепенена, когато чичо Паоло взема спринцовка, пълна с бистра течност, която сигурно е екстракт от елизиум. Не питам дали е чист или разреден; всъщност не искам да знам. Иска ми се да не бях пожелавала да се присъединя към тях. Иска ми се да съм отново в лабораторията на чичо Уил и да храня Бабо̀ с моливи.

Чичо Паоло кимва на майка ми и тя задържа Рузвелт. Закръгленият гризач е вече толкова свикнал с хора, че не помръдва. Той изглежда толкова щастлив, колкото един плъх може да бъде; очите му са светли и будни, носът му трепти, улавяйки миризмите в помещението.

Чичо Паоло се поколебава само за миг, преди да пръсне една капка в устата на Рузвелт. Мъничките му челюсти действат бързо, докато той вкусва елизиума и го наблюдавам с интерес. Какъв ли е вкусът? Ако Рузвелт има мнение по въпроса, той не го споделя.

Майка ми поставя плъха на същата лабораторна маса, на която обикновено сядам и аз. Рузвелт подушва пръстите й, после масата, после започва да се търкаля наоколо, както обикновено прави в клетката си. Изглежда напълно незасегнат от елизиума.

Усещам как вътрешното ми напрежение спада. Мускулите ми един по един въздъхват от облекчение. Истински безсмъртен.

По лицето на чичо Паоло се разлива нехарактерна усмивка.

– Погледни това! Всеки друг плъх, десетки и десетки плъхове – всички умираха моментално! Не успяваха и да изписукат! Те просто си отиваха, като вятъра през прозореца. Но погледни нашия Рузвелт! Преизпълнен с живот. Успяхме, Пиа, ангел мой, мила моя, мое изящно перфектно момиче!

Той ме грабва за ръце и се завъртаме в кръг. Не мога да не се разсмея заедно с него. Никога не съм го виждала – него или някой друг – толкова развълнуван. Дори не знаех, че чичо Паоло е способен да се върти. Радостта му е заразителна и стъпките ми се забързват с опияняващото веселие.

– Успяхме! Успяхме! Успяхме! – повтаряме в синхрон, макар че, разбира се, доктор Хайнрих Фолк е успял, а не ние, но не ни е грижа за това. – Успяхме!

Най-сетне чичо Паоло пуска ръцете ми и спира, за да си поеме дъх, все още с усмивка с големината на резен диня като тези на рождения ми ден.

– Успяхме – повтаря той. – Живот, Пиа. Живот без смърт. Безсмъртие. Хиляди години човешка история, хиляди теории, опити, митове, мечти… но ние, ние го постигнахме. Измамихме смъртта, Пиа. Излъгах те, като ти казах, че няма богове. Но те съществуват, о, да, това сме ние. Ние сме богове, Пиа, ти и аз, и Рузвелт. Да, ха! Рузвелт, плъхът бог! Създадохме живот! И така станахме богове, сами се превърнахме в такива! – Той затваря очи за повече от минута, наслаждавайки се на успеха. После ги отваря и ми се усмихва. – Сега кажи какво искаше да ме питаш?

Поемам си дълбоко въздух и си спомням за признанието си. Не мога да си позволя да се разсейвам. Успехът на експеримента е допълнително доказателство, че Литъл Кейм е мястото, където трябва да бъда и трябва да насоча цялото си внимание върху проекта Имортис.

– Снощи след партито отидох в стаята си да… просто да остана сама. – Няма смисъл да вкарвам в неприятности и доктор Непохватка. – Както и да е, стоях и се взирах навън, когато видях…

– Паоло? – Гласът на майка ми е толкова тих, че едва го чувам.

– Да, Силвия, какво има?

– Рузвелт.

Обръщаме се едновременно към плъха.

Рузвелт лежи на една страна, а телцето му потръпва, докато се бори да си поеме въздух. Езикът му виси и е стряскащо розов на фона на тъмнокафявата му козина. Очите му са стъклени.

Чичо Паоло пребледнява. Той се втурва към масата за опити и поема плъха в ръце.

– Не. Не, не, не, не, не, не… Рузвелт! Рузвелт!

Безполезно е. Рузвелт продължава да диша тежко, прекалено бързо, прекалено неравно. Чичо Паоло го преобръща, задържа го изправен, отново го полага долу, но нищо не помага.

– Стига, Рузвелт! Стига, глупав, глупав плъх!

– Чичо Паоло! – Отивам при него и грабвам ръката му. – Спри да му крещиш! Той не е виновен!

– Махни се от мен, глупаво момиче! – Той ме отблъсва, за да се освободи от мен и се обръща отново към Рузвелт. Втренчвам се в чичо Паоло шокирана, объркана и заслепена от внезапния му гняв.

– Хайде, приятелче! – гука той към плъха. – Хайде, стари приятелю! Ти и аз преминахме през толкова много неща заедно… Върни се при нас, малък бог плъх. Върни се сега…

Дъхът на Рузвелт започва отново да се забавя, но не се връща към нормалния здрав ритъм. Продължава да се забавя, докато накрая е прекалено бавно. Скоро едва помръдва и очите му стават още по-стъклени.

Чичо Паоло с див поглед се обръща към майка ми.

– Направи нещо!

Тя отваря безмълвно уста и отстъпва назад.

– Аз… аз… – Тя се отдръпва и разперва безпомощно ръце. Чичо Паоло стоварва юмрук върху масата и спринцовките и стъклениците се раздрънчават. Ругае тихо под нос. Погледите ни се срещат. Смразявам се от това, което виждам в очите му. Никога преди не съм го виждала толкова ядосан, толкова… опасен. Дори по време на тестовете на Уикам. Смаяна, свеждам поглед и преглъщам трудно.

– Е, добре – казва той тихо. – Сега знаем.

Той оставя Рузвелт на масата, после избърсва ръце в престилката си. Лицето му е студено и сдържано. Майка ми пристъпва зад него със загрижени очи, насочени към чичо Паоло, не към плъха. И тримата стоим безмълвни, докато Рузвелт отслабва пред очите ни. Примигвам неспокойно към чичо Паоло, чудя се дали ще избухне отново. Много страшно е да го видя толкова разстроен. Паоло Алвес, когото познавам, е винаги хладен, винаги спокоен, винаги се владее.

– Достатъчно – казва най-после чичо Паоло. – Пиа, разчисти и замрази тялото. Ще го изследваме по-късно. Ще ми трябва помощта ти за документацията.

Нежно вземам Рузвелт. Той дори няма сила да размърда мустаци, както прави обикновено. Космите около носа и по лапите му са побелели. Това е странно. Не знаех, че елизиумът действа така на жертвите си.

Увивам го в бяла кърпа, но няма какво повече да направя. Той потръпва веднъж в ръцете ми и застива неподвижен.

Рузвелт, безсмъртният плъх, е мъртъв.

По някаква причина очаквах всички в Литъл Кейм да изпаднат в паника. Но това не се случва.

Из комплекса не се разнасят викове и ридания. Никой не си къса косата или дрехите в истерия. В края на краищата, Рузвелт е само един плъх.

Сядам на една от люлките при езерцето със златните рибки и се люлея със свити до брадичката колене. В момента съм най-тихият човек в Литъл Кейм. Но отвътре ми се иска да разкъсам дрехите си, да тичам из комплекса и да крещя.

Рузвелт е мъртъв. Елизиумът, субстанцията, която го направи безсмъртен, го уби.

Може да убие и мен.

Чичо Паоло се е заключил в личния си офис. Не иска да разговаря с никого. Отначало никой не можеше да разбере какво става и питаха какво не е наред, какво се е случило, защо доктор Алвес е толкова разстроен? Но майка ми изглежда е проговорила – със сигурност не бях аз – защото сега, вместо да ми задават въпроси, на които няма да отговоря, всички ходят на пръсти покрай мен и се опитват да не ме безпокоят. Не мога да ги виня. Чудя се дали подозират за урагана от емоции, бушуващ в главата ми и дали не се стараят да ме избягват, за да не го отприщят. Сигурно си мислят, че съм изпаднала в ужас, че това, което се случи с Рузвелт, ще се случи и с мен. Дори аз мисля, че трябва да съм ужасена. Все пак през целия си живот съм смятала, че няма да умра. И ето, откривам, че въпреки всичко мога да умра.

Но когато затворя очи, не виждам умиращия на масата Рузвелт. Не виждам спринцовката, пълна със смъртоносна отрова, която може да отнеме живота ми далеч по-бързо, отколкото ми го е дала. Дори не виждам как се гърча и задъхвам до смърт – нещо, което логично може да се очаква след гледката на Рузвелт.

Вместо това виждам чичо Паоло и погледа в очите му, когато осъзна, че Рузвелт умира. Чувам ликуващите му викове точно преди да се случи.

„Ние сме богове, Пиа. Ние измамихме смъртта.“

Само че не успяхме. Той не успя. Дали сега си мисли, че работата, на която е посветил живота си, е напразна? Навярно все още има много неща, с които да се гордее. Все пак аз продължавам да съм безсмъртна. Докато не направя нещо толкова глупаво като да пия елизиум, ще продължа да живея вечно. Ще създам раса от безсмъртни, моя собствена раса и мечтата на доктор Фолк и чичо Паоло ще се сбъдне. Щом расата ни стане самодостатъчна, ще можем да унищожим всичкия елизиум и да бъдем наистина напълно неуязвими за смъртта. Ще живеем вечно, ще се възпроизвеждаме и ще увеличаваме вечната си численост, докато светът се напълни и тогава ще спрем. И ще живеем. И ще живеем. Завинаги.

Опитвам се да се съсредоточа върху тази мисъл, върху образа на своята безсмъртна раса и себе си като неин водач. Безсмъртно момче, което да обичам. Безсмъртни приятели на моята възраст. Но умът ми продължава да се връща към лицето на чичо Паоло и дивото отчаяние в очите му, докато се бореше да върне Рузвелт от прага на смъртта.

Чичо Паоло трябваше да направи нещата по-ясни, а не да ги обърква още повече. Досегашната ми убеденост се разколебава в светлината на този нов страх, страх, който никога не съм изпитвала. Страх от човека, който ме създаде, даде ми име, отгледа ме…

Решавам, че ще се върна в джунглата.

И ще се връщам отново. И отново. И отново.

Ще ходя в дъждовната гора, докато споменът за очите на чичо Паоло в момента на смъртта на Рузвелт си отиде, отмит от пречистващия дъжд на джунглата.

Един час след настъпването на нощта аз съм от другата страна на оградата.

Глава 11

Ейо излиза иззад едно дърво и ме стряска. Никога не съм срещала човек, който умее да се промъква по този начин.

– Ти дойде – казва той, оглежда ме от горе до долу и се втренчва в Алай, на което ягуарът отвръща с хладен поглед. – И този път не си с рокля.

Облякла съм черна тениска и камуфлажни карго панталони. За всеки случай си нося тъмен дъждобран. По небето има само няколко облака, но времето може да се промени за минути.

– Разбира се, че дойдох. Обещах. – Не споменавам, че само преди няколко часа се канех да наруша обещанието си.

– Мислех, че се страхуваш.

– Не се страхувам.

Той ме оглежда подозрително и отвръщам по същия начин. Носи дрехите от предишната вечер. Може би няма други. Единствената разлика е, че днес е боядисал лицето си – три червени черти на челото, две бели точки на всяка буза и синя черта надолу по брадичката.

– Какво означава боята на лицето ти?

Той докосва с пръст трите червени черти.

– Белегът на ягуаровите нокти. – Пръстът му се премества към белите точки. – Петната на ягуара. – Накрая посочва брадичката си. – Срещата.

– Срещата?

Пръстите му поглаждат линиите по лицето му и той кима към Алай.

– Да видиш ягуар носи късмет.

Втренчвам се в Алай и се чудя какво биха казали всички в Литъл Кейм, ако и аз си боядисам лицето. На туземка ли се правиш, Пиа?

– Ще ти покажа Ай’оа – съобщава Ейо. – Освен ако не те е страх, малък учен.

– Все още не съм учен – отговарям спокойно. – И не ме е страх. Те спят ли?

– Не. Чакат те.

Чакат ме? Усещам нервни тръпки в стомаха си.

– Казал си им за мен?

– В Ай’оа няма тайни.

Оставям го да ме води, тъй като снощи на връщане обикалях в луди зигзази из джунглата. Той ме повежда направо към селото – или толкова направо, колкото е възможно да вървиш през дъждовната гора. Налага се да заобикаляме гигантски дървета и да се плъзгаме почти по гръб по стръмни тревисти склонове. Дори и така, стигаме до Ай’оа само за половин час.

Тази вечер селото изглежда доста различно. Огньовете са по-големи, а то самото ми се вижда по-голямо от снощи. Сламените колиби без стени са в две дълги редици. Те са съвсем малко по-високи от мен. В една колиба има от пет до двайсет хамака и всички те сега са празни. От прътовете, поддържащи покривите, се развяват разноцветни ленти, а на лианите, вързани между хамаците, са окачени ярко оцветени гърнета.

Огньовете са разположени в идеален ред по пътеката между колибите и съм поразена от това колко перфектно успоредно е всичко. Колкото повече гледам, толкова повече го виждам. Структурата и подредбата на колибите, начинът, по който са закачени хамаците, дори лентите, развяващи се на прътите – всичко е подредено изключително прецизно с цел да се постигне възможно най-добър естетически баланс.

Давам си сметка за всичко това за секунди, защото вниманието ми е насочено главно към Ай’оа. Те излизат от колибите и иззад дърветата, събират се около огньовете и сигурно чакат нас двамата с Ейо.

Изумена съм колко дребни са Ай’оа. Никой от тях не е висок, колкото мен. Носят странна смесица от традиционни и модерни дрехи. Някои Ай’оа са със същите шорти и тениски като жителите на Литъл Кейм, други нямат на себе си почти нищо, а повечето смесват двата стила. Една жена носи тениска с надпис „I LOVE NYC“ (чудя се какво е NYC) и пола от дълга трева.

Ейо ме повежда по пътеката между колибите и скоро съм обградена от Ай’оа. Зяпам ги и те ме зяпат. Отвсякъде се разнася шепот и мърморене, но щом се обърна да видя кой говори, виждам само безмълвни лица, а зад мен отново плъзват гласове. Изглежда Алай им е по-интересен от мен.

Трябват ми няколко минути, за да различа мъжете от жените. Най-после забелязвам, че жените носят косите си дълги до кръста и изпъстрени с папагалски пера, а косите на мъжете покриват вратовете им. Всички имат еднакви хоризонтални бретони до веждите. Освен Ейо.

Моят водач е аномалия. Поглеждам го и ми се струва, че с боядисаното си лице и голи гърди се смесва добре с тълпата. Но когато поглеждам втори път, той изглежда толкова не на място, колкото и аз. Косата му, за разлика от косите на останалите от племето, е прекалено къдрава, за да се задържи в подобната на паница подстрижка, с която са всички. Ай’оа имат плоски носове, а външните ъгълчета на очите им са скосени, но чертите на Ейо не са такива. Поради несъмнено смесения си произход той има лице, което лесно може да се срещне и в Литъл Кейм. С една глава и рамене е по-висок от другите и дори когато Ай’оа ме обграждат и ни разделят, мога във всеки момент да го видя, като погледна над главите им. Той ме наблюдава внимателно с весела усмивка и аз го питам кое е толкова смешно.

– Те смятат, че си грозна – казва той. – Като другите караиба.

– Не съм грозна! Какво е караиба?

– Означава чужденец и не е нещо лошо. Те смятат, че и аз съм грозен, заради кръвта на Папи.

Не мога да не се засмея на това.

– Ами, ти си грозен – казвам, само за да го подразня.

Внезапно Ай’оа започват да ми се смеят. Не разбирам защо, докато Ейо не си пробива път до мен и не казва:

– Повечето говорят английски, да знаеш. Папи научи и тях.

– Ох! – ококорвам се към лицата около себе си. – Ами тогава… ъм… Здравейте.

Чувам как измърморват поздравите си и има още повече смях. Нервите ми се успокояват и започвам да се чувствам по-добре. Малко момиче, облечено в сини шорти и огърлица от свежи цветя, се появява до лакътя ми и ме зяпва. След миг бързо избъбря нещо на своя език и отново изчезва. Когато поглеждам към Ейо, за да ми преведе, той само поклаща глава и се изчервява.

– Аз ще преведа – предлага бременна светлоока жена в традиционна Ай’оа рокля. Вглеждам се с възхищение в подутия й корем. Виждала съм бременни животни, но никога жена. Осъзнавам, че опипвам стомаха си с любопитство. Ще ми се случи ли? Хипнотизирана съм и замалко да пропусна превода на жената. – Тя каза грозна булка за грозния ловец.

– Какво! – завъртам се, докато открия Ейо и го приковавам с вбесен поглед.

Той размахва ръце.

– Не, не! Не е… не съм…

– В Ай’оа, малка караиба – продължава жената, – е обичай ловецът да доведе съпруга от друго село, но само ако тя го приеме. Но Ейо е толкова грозен, че може би никое момиче от племето Авари или от Хатпато няма да го иска, затова трябва да си намери за съпруга грозно момиче учен.

– Аз няма да ставам ничия съпруга! – отговарям разгорещено. И си мисля, че Ейо изобщо не е грозен, но няма да го кажа. И без това усещам горещина по бузите си.

– Не – съгласява се Ейо, – не съм довел Пиа тук, за да ми бъде съпруга, Лури.

– Тогава защо я доведе? – пита Лури. – Тя няма въпроси как използваме анато и сума. Не носи хартия и химикалки. Нито нещо, с което да търгува като другите учени.

– Доведох я – отговаря Ейо и се издува, подчертавайки височината си, – защото миналата нощ чух ягуар и когато тръгнах да го търся, намерих нея, момиче, което командва ягуар. Не виждате ли? Това е знак. Духовете са предизвикали ягуарския зов, за да ме изпратят да търся и да я намеря и доведа.

Думите му са посрещнати с мълчание. Чудя се дали отново ще му се засмеят, но лицата им стават сериозни и тържествени. Тогава Лури казва:

– Това е въпрос за Тримата.

Другите шепнат в съгласие и на английски, и на Ай’оа. Тримата? Не ми се налага дълго да се чудя кои са, защото тълпата пред мен се разпръсква, докато остават само трима, застанали в редица.

Първият е мъж с тежък гердан от папагалски пера, животински зъби и мъниста. До него стои закръглена жена със заплетени татуировки на лицето и пиърсинг на устните и носа. Ръцете й също са татуирани. Тя е много елегантна и уверена и дори не забелязвам, че е гола от кръста нагоре. Мъжът до нея е прегърбен от старост и кожата по лицето му е сбръчкана и провиснала. Косата му е бяла и рядка. От раменете и около кръста му висят лиани, на които са окачени връзки билки, издялани парчета дърво и многоцветни мъниста и кратунки.

Инстинктивно разбирам, че това трябва да са лидерите на Ай’оа.

Най-старият ме наблюдава с очи, които биха подхождали на по-младо лице. Те са светли и ясни и ми е трудно да гледам в тях дълго. Чувствам се сякаш може да ми прочете мислите. Вместо към него, гледам към жената, която изглежда по-мека. Тя се усмихва, но погледът й е любопитен и пронизващ и се мести от мен към Алай. Мъжът до нея се взира в Ейо.

Всички, изглежда, чакат някой да проговори и се надявам да не чакат мен. Нямам представа какво трябва да кажа. Не знам какво имаше предвид Ейо. Трябва да попитат него.

Накрая най-старият проговаря. Гласът му е лек като въздишка, но всяка дума е ясна. За съжаление, говори на езика на Ай’оа и не разбирам нищо. Лури идва по-близо и ми превежда.

– Знакът на ягуара е силен знак. Ако Далекоходеца чуе зова, не бива да го пренебрегва. Чуждото момиче трябва да притежава силна магия, за да е пратеник на духовете и да има уважението на могъщия ягуар.

– Аз чух зова – потвърждава Ейо.

– Аз нямам никаква магия! Кажи му, че нямам никаква магия! – Освен безсмъртието, разбира се, но то не е магия, то е наука.

– Не е хубаво да противоречиш на шаман като Капукири – казва Лури – Няма да му го кажа. Каквото той говори, трябва да е истина. Щом Ейо Далекоходеца е чул ягуара, тръгнал е да го търси и е открил теб, значи духовете те искат тук сред нас.

– Не мога да остана с вас. Трябва да се върна в Литъл Кейм.

– Върни се или остани – свива рамене тя.

Капукири пристъпва към мен, изправя рамене и лицето му е само на сантиметри от моето. Очаквам Алай да възрази срещу близостта му, но за моя изненада ягуарът само наблюдава спокойно. Изпитвам желание да се отдръпна, но Ай’оа са оформили стена зад мен и няма къде да отида. Принудена съм да се вгледам надолу към съсухреното човече, което ме пронизва с очи. Какво търси? Магията ми? Не вярвам в духовете и знаците на туземците – това би било ненаучно, – но не мога да се усъмня в искреността в погледите им. Струва ми се, че всички чакат Капукири да съобщи нещо.

Внезапно шаманът отстъпва назад с обезумели очи. Той започва да се тресе от глава до пети в спазми. Чудя се дали няма да получи удар. После откача кратунка от лианите, провесени на кръста му и започва да я разклаща. Тя трака шумно. Разклаща я над главата си, от двете си страни и ниско до коленете си, като в същото време стене и пее на езика на Ай’оа. Върти очи и тялото му се разтриса. До мен Алай издава странен звук, полуръмжене и полувой, дълбоко и ниско от гърлото му.

– Какво му става? – питам. – Има ли нужда от помощ?

Лури поклаща глава и слага ръка на рамото ми, давайки ми знак да запазя тишина. Другите Ай’оа наблюдават захласнато шамана си. Когато най-после спира да се тресе и да стене, той вдига ръце и ги поставя върху лицето ми. Не правя опит да се отдръпна, но нервно чакам да видя какво ще се случи.

– Далекоходеца е чул зова – обявява той и Лури бързо ми превежда, – и аз, Капукири, видях знака в очите на чуждото момиче.

– Знак? – питам и Лури ми шътка.

Капукири продължава:

– Видях знак на ягуара, богомолката и луната. Това чуждо момиче е… – Лури се запъва в превода си, очите й се разширяват и се приковават в моите. – Тапумири.

През тълпата преминава шепот.

– Ягуар, богомолка, луна – прошепва Ейо. – Онези, които са били, но вече ги няма. Тапумири.

Капукири пуска лицето ми и поема ръцете ми, като ги обръща така, че да разкрие бледосините вени по кожата ми. Той ги проследява с разкривените си пръсти нежно като допир на пеперуда.

– В тези вени текат сълзите на Миуа – прошепва.

Ай’оа притихват. Усещам хлад и го отдавам на студения нощен въздух. Думите на Капукири означават нещо за тези хора, нещо, което ги поразява и те онемяват от благоговение или страх, не мога да определя кое от двете. Те се втренчват в мен с широко отворени очи и не знам дали това в погледите им е отвращение или преклонение. Неудобно ми е и се опитвам да ги избегна. Дори Лури е отстъпила и се е стопила в тълпата от лица.

– Ягуар, богомолка, луна – шепнат на езика си, думи, които вече са запечатани в паметта ми, благодарение на превода на Лури. Тапумири, които вече ги няма. Сълзите на Миуа отново текат. Ягуар, богомолка, луна.

Отначало шепотът е нестроен и разпокъсан, но постепенно се слива в един глас, общ напев, от който ме побиват тръпки. Не знам какво означава или какво общо има с мен, но усещам, че пропускам нещо голямо и важно.

– Ейо – прошепвам, – какво казват?

Само той не припява, но стои до мен със спокоен и изпитателен поглед.

– Че си дошла да ни спасиш.