Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 21 страниц)

Глава 8

Той изкрещява. Аз изкрещявам. И двамата падаме – той по гръб, а аз – върху него. За момент само се гледаме удивени един от друг. Очите му са стряскащо сини и големи като папая.

Косъмчетата по врата ми настръхват като козината на Алай.

Момче.

Носовете ни са на сантиметри разстояние. Залива ме гореща вълна от глава до пети и коремът ми се свива, сякаш съм глътнала някоя от факлите от партито си.

Момче.

Никога не съм виждала толкова сини, сини очи.

Скачам на крака, всеки мускул е напрегнат и под тревога, готова съм да побягна на секундата, когато Алай се появява във въздуха, приземява се върху момчето и го приковава към земята. То започва да бърбори на странен език, който изобщо не прилича на английски, но щом вижда зъбите на ягуара на сантиметри от носа си, замлъква.

– Кой си ти? – питам с разтреперан глас.

Той продължава да се взира в ягуара. Насочвам фенерчето право в лицето му, а той примигва и вдига ръка между себе си и Алай – сякаш това би го предпазило, ако Алай реши да го захапе.

– Ягуар! – ахва той. – Ти имаш ягуар!

– Попитах кой си ти? – повтарям аз и държа фенерчето с две ръце, насочено към него като пистолет.

Момчето с все още вдигната ръка и без да откъсва поглед от Алай, отговаря:

– Прибери си котката и ще ти кажа.

Колебая се за момент, после викам Алай. Той изсъсква, ръсейки слюнка по лицето на момчето и идва до мен.

Момчето бавно се изправя на крака, като държи ягуара под око.

– Името ми е Ейо. Коя си ти?

– Пиа – казвам и отстъпвам крачка назад, когато виждам колко е висок, като все още държа фенерчето към лицето му. – Какво искаш от мен? Къде… откъде си?

– Ти си тази, която се сгромоляса върху мен. – По-висок е от мен и въпреки че е слаб, е много мускулест. Вижда се, защото е полугол. Носи зелени шорти и има около врата си връв, от която виси миниатюрен ягуар, изваян от нефрит. И това е всичко, няма дори обувки. Кожата му е с цвета на обелен бразилски орех – светла, топло кафява, с кафявото на дните, прекарани под шарената сянка на дъждовната гора. Косата му е черна като нощта около нас и със заплетени кичури. Нещо в лицето му ми е познато, но не мога да се сетя откъде. Това ме обезпокоява, тъй като аз не забравям нищо. Ако съм виждала това момче преди, щях да си спомня. И не само защото паметта ми е перфектна. Щях да си спомня тези очи… тези изваяни рамене… очертанията на корема му…

Рязко връщам поглед към лицето му и подреждам мислите си. Първоначалният ми страх отстъпва на гнева.

– Все едно, ти какво правиш тук? Посред нощ. Къде са ти дрехите?

Той отговаря забележително спокойно:

– Скиташ доста далеч от кафеза си, птичке Пиа.

– Какво? – питам неразбиращо аз.

– Роклята – казва той, като кимва към нея. – С нея приличаш на птица. От онези, които ние Ай’оа обичаме да носим на рамената си. Но не е удобна за тичане из джунглата.

Поглеждам скъсаната си рокля.

– Днес имам рожден ден. – Разярена, му хвърлям свиреп поглед и отказвам да му позволя да ме разсее. Отново. – Ай’оа? Какво е това?

Той слага ръка на голите си гърди.

– Не какво, а кои.

– Туземец ли си?

– Аз съм Ай’оа. Само учените ни наричат туземци. – Той навежда любопитно глава. – Ти учен ли си? Според мен трябва да си учен, щом си от селото Литъл Кейм.

– Не. Имам предвид да. Скоро ще бъда. Как така знаеш откъде съм? Бил ли си в Литъл Кейм? – Страхът ми премина първо в гняв, а сега се превръща в истински интерес. Момче от външния свят! Никога не съм разговаряла с външни хора. Хариет Фийлдс не се брои, защото сега и тя е от Литъл Кейм.

– Виждал съм го – казва той, – но само от дърветата. Не е място за Ай’оа. Капукири казва, че в селото на учените има зло.

– В Литъл Кейм няма зло – настръхвам аз. – Ти какво знаеш за него?

– Само каквото казва Капукири. – Той коленичи и зяпва любопитно Алай. – Той се подчинява на заповедите ти и те следва, където отидеш. Невероятно. Наистина, благословена си да имаш такъв другар.

При тези думи омеквам и ставам малко по-дружелюбна.

– Селото ти близо ли е?

Ейо свива очи подозрително.

– Защо? Какво искаш от Ай’оа?

Кой знае защо казвам:

– Искам да го видя. Покажи ми го!

– Не знам… – намръщва се той.

– Пушекът, който подушвам… да не е от Ай’оа? – Затварям очи и вдъхвам дълбоко. – Идва от… онази посока – отварям очи и тръгвам по миризмата. Когато поглеждам назад, Ейо се е втренчил в мен с широко отворени очи.

– Ти… – Той се затичва, за да ме догони. – Успяваш да го подушиш оттук?

– Аха… – Преглъщам и отстъпвам малко. – Ти не можеш ли?

По лицето му е изписана неувереност.

– Ами… ако обещаеш да не будиш всички…

– Заклевам се.

– Е… добре. – Все още изглежда напрегнат. Отдавам го на това, че в Ай’оа не канят често гости.

Следвам го сред паднали дънери, покрити с мъх, под провисналите лиани и клони. Чудя се как вижда къде ходи, но той изглежда по-скоро усеща, отколкото вижда пътя си. Мислех си, че аз се движа тихо през джунглата, но Ейо сякаш не ходи по земята, а се носи над нея. Движи се гъвкаво като змия и леко като пеперуда. Алай остава между нас през цялото време, а недоверието му личи по настръхналата козина и изпънатата опашка.

Дълго след като съм усетила пушека, виждам огньовете, от които идва. Те са ниски, с повече жар, отколкото пламъци и са няколко десетки. Около огньовете има колиби, построени на четири пръта с покриви от палмови листа. Няма стени. Когато стигаме началото на селото, Ейо ме спира.

– Те спят. Никога не е добре да будиш спящите. Стой тук и гледай, но не ги буди.

– Ти си буден – казвам аз.

– Не можах да заспя. Чух ягуар и тръгнах да го търся. – Той поглежда към Алай.

Спомням си рева на Алай, когато избягахме през оградата.

– Добра идея ли е да ходиш на лов за ягуари? На мен ми се струва, че накрая от ловец можеш да станеш плячка.

Ейо сяда на покрит с мъх камък и кръстосва ръце пред гърдите си.

– Не тръгнах на лов. Исках да го видя. Да зърнеш ягуар е силен знак.

– Аз виждам ягуар всеки ден – казвам и се протягам да почеша Алай зад ушите.

– Това е нечувано – поклаща глава момчето. – В джунглата ягуарът е цар. Той не следва никого, освен себе си и ние Ай’оа се страхуваме от него, почитаме го и го наричаме пазител.

– Всъщност Алай е просто едно голямо бебе.

Ейо се разсмива кратко.

– Разбира се. Затова се опита да ми отхапе носа.

– Как така знаеш английски? Чичо Паоло ми е казвал, че вие туземците сте невежи за всичко извън вашите села.

– Аз не съм невеж – възразява Ейо. – Ти си тази, която е невежа, птичке Пиа. Баща ми ме научи на английски.

– Баща ти?

– Той е учен като теб, в Литъл Кейм.

– Наистина ли? – Примигвам и го гледам с учудване. Виж ти, някой пази наистина голяма тайна… – Кой е той? Как се казва? – Мислено изреждам всички учени и се чудя кой ли може да бъде.

– Не знам името му. За мен той е само Папи. Идва и ме учи на английски, математика и писане.

– Как изглежда?

Ейо вдига рамене.

– Грозен като всички учени.

Намръщвам се.

– И аз ли съм грозна?

– Разбира се – казва той, загледан в селото.

Усещам как почервенявам от гняв.

– Това е най-гадното нещо, което някой някога ми е казвал! Аз не съм грозна! Аз съм… – Поглеждам надолу към калната си мърлява рокля и гласът ми преминава в шепот. – Аз съм перфектна.

– Перфектна? Затова ли обикаляш из джунглата в рокля и вдигаш шум като тапир, бягащ от копие?

– Аз… днес имам рожден ден… Исках да видя джунглата. Никога преди не съм била извън Литъл Кейм. Просто исках да почувствам какво е да си навън, сред дивата природа.

– Затворничка ли си, птичке Пиа?

– Не – отговарям инстинктивно, но се сепвам. Затворничка ли съм?

– Тогава защо не си излизала никога?

– Аз… казват, че е опасно. Анаконди.

– Анаконди! Убивал съм анаконда.

– Така ли?

– Да. Беше толкова дълга, колкото съм висок, а аз съм най-високият Ай’оа в селото. Направих от кожата й колан за Папи.

– Виждала съм анаконда само веднъж. Мъртва. Чичо Тимоти я беше прострелял.

– С пушка?

– Разбира се, че с пушка!

– Не обичам пушките. Ловувам с копия и стрели. Те са безшумни и никога не подплашват плячката като глупавата пушка.

Не мислех, че е възможно, но нощта става още по-тъмна.

– Вече трябва да се връщам.

Мина много, много повече от час. След невероятния прилив на адреналин се чувствам уморена и нервна. Искам да се върна, да се изкъпя и преоблека, преди да забележат отсъствието ми. Ако вече не са забелязали.

– Ще те изпратя.

– Мога да намеря пътя – казвам.

– Ще те изпратя – повтаря той по-твърдо. – Не е добре за жена да ходи сама из джунглата без мъж, който да я защитава.

Той мисли, че съм жена. Изправям се малко по-високо.

– Е, добре. Щом искаш.

Докато вървим, той започва да ми изброява имената на растенията, покрай които минаваме. Вече ги знам, но не му го казвам. Изглежда смята, че учените винаги искат да знаят имената на всичко и сигурно си мисли, че така е полезен. Както и да е, приятно ми е да слушам гласа му. Той е дълбок и малко дрезгав, сякаш е крещял цял ден, а произношението му кара всяка дума да звучи нова и вълнуваща, сякаш говори на друг език, който не ми се налага да се напрягам, за да разбера.

– Ето това е анато, отблъсква насекоми и лекува змийски ухапвания. Момичетата казват, че става за любовна отвара, но аз не им вярвам. Всичките я опитаха на мен, но не се влюбих в никоя.

– Защо? Не са ли силни и красиви?

Той ме поглежда малко особено, преди да ми отговори.

– Някои, предполагам. Виж, това е сума. Помага на кръвта, мускулите и паметта, много полезно е да се яде. Кураре, за отрова на стрелите. Това е много силна отрова, но не колкото иреса.

За разлика от другите, това име ми е непознато.

– Какво е иреса?

– Тук няма иреса. То расте само на едно място в целия свят. Това място е свещено за Ай’оа, но ние вече не можем да ходим там. Учените ни го забраниха със своите пушки.

Имам чувството, че знам какво е иреса, но не го изричам. Няма топлина в гласа на Ейо, докато разказва как учените взимат цветята от народа му и не искам да си мисли, че това е мое решение. По някаква причина искам това странно диво момче да ме разглежда като по-добра от тях.

Наблюдавам всяко негово движение с очарование. Въпросите напират в устата ми, блъскат се в зъбите ми. Искам да знам всичко за него. Къде спи? Какво яде? Бил ли е в град? Има ли приятели? Но се чувствам необичайно стеснителна и не знам какво да кажа. Или дори как да го кажа. Познавам го от минути и той ми се вижда съвсем различен от всеки в Литъл Кейм.

– Погледни – казва Ейо и спира до високо стройно дърво. – Знаеш ли какво е това?

Почуквам по кората му.

– Mauritia flexuosa.

– Не. – Поглежда ме сякаш съм луда. – Това е агуахе.

– Точно това казах.

Той поклаща глава.

– Почакай тук. Ще ти донеса нещо.

Преди да кажа и дума, Ейо сграбчва клоните на друго дърво и се изтегля нагоре. За секунди е на шест метра във въздуха и продължава да се катери. Наблюдавам го с широко отворени очи, като очаквам всеки момент да се подхлъзне и да се сгромоляса на земята.

Скоро се изгубва от поглед, скрит от листата. Взирам се цяла минута и започвам да се чудя дали не си е променил решението да ме изпрати до вкъщи и просто ме е изоставил насред джунглата. Тогава чувам шумолене и вик зад себе си, обръщам се и виждам как се спуска на земята по една дебела лиана. Приземява се леко, със свити колена и наниз от агуахе, метнат през рамото му.

С усмивка, която може да бъде описана само като наперена, той сръчно обелва плода и ми го подава. Осъзнавам, че се хиля като маймуна.

– Благодаря. – Плодът е леко тръпчив, не е любимият ми местен продукт, но какво мога да кажа, когато момчето се покатери на трийсет метра, за да го набере? – Ти няма ли да си хапнеш?

Той се разсмива.

– Не. Агуахе е за момичета. Ако мъж яде прекалено много от него, започва да изглежда като жена.

– Това е най-антинаучното нещо, което съм чувала някога.

– Защото не си виждала братовчед ми Джакари. – Ейо залюлява напред-назад наниза плодове. – Прекали с агуахето. Сега майките го използват за дойка.

Замръзвам преди да отхапя и го зяпвам.

– Дразниш ме!

Ъгълчетата на устата му се изтеглят в усмивка.

– Може би.

Замерям го с костилката от агуахе, той се засмива отново и я улавя. Смехът му е заразителен. Не мога да престана да се усмихвам. Всичко, което прави, всяко движение, всяка дума, е толкова живо и странно. Чувствам се сякаш откривам нов забележителен вид. Homo ferus: дивият човек. Непредсказуемо нощно създание, което обикновено се среща по дърветата. Внимание: може да причини объркване и дезориентация. Също така, склонно да дразни.

Ейо взима друго агуахе от наниза и го подхвърля във въздуха, като ме наблюдава с наклонена глава и любопитни очи.

– На колко години си?

– Седемнайсет. Ти на колко си?

– Почти осемнайсет.

– Имаш ли братя и сестри? – Винаги съм била очарована от идеята за братя и сестри. По правило членовете на моето семейство не могат да имат повече от едно дете заради контрола на популацията, обаче това им е изиграло лоша шега при инцидента.

– Не по кръв – казва той. – Но по сърце.

– Какво означава това? Ако не е по кръв, значи не сте истински братя и сестри.

Той се намръщва, улавя отново агуахето и започва да търка с палец люспестата му кора.

– Това показва колко знаеш за семейството.

– Прекарала съм месеци от живота си в изучаване на генетика – казвам. – Мисля, че знам всичко, което трябва да се знае за семейството.

– Генетика – повтаря Ейо замислено.

– Това е наука за…

– Знам какво е. Но е само част от това, което е семейството, поне при Ай’оа. И то много малка част.

Отварям уста и отново я затварям. Мозъкът ми прави салто и се приземява с вдигнати юмруци.

– То е всичко. Моят генетичен произход е подбран и проектиран от най-добрите учени в света… – Спирам, преди да отида твърде далеч и да му кажа какво съм в действителност.

Ейо ми се усмихва тъжно.

– Ти наистина си учен. Винаги, когато противоречим на някого от вас, в очите ви се появява стена. Имаме дума на Ай’оа за това. Акангита̀. Глава като камък.

Устата ми увисва. „Глава като камък!“

Стисвам зъби, завъртам се на пети и обидена тръгвам с маршова стъпка към Литъл Кейм.

Отначало не усещам нищо зад себе си и почти се забавям и спирам, но после чувам как Ейо бърза да ме догони. Изтривам усмивката от лицето си, преди да я е видял. Той подскача около мен и застава на пътя ми.

– Извинявай. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, всички в Ай’оа ме наричат Акангбиту.

– Какво означава това?

Той се замисля за момент.

– Глава, пълна с вятър.

Вече отслабналото ми възмущение изчезва съвсем. Разсмивам се.

– Глава, пълна с вятър! Перфектно! А как казваш уста?

– Юру – намръщва се той – Защо?

– Значи ако те нарека юрубиту…

Той ме поглежда мрачно.

– Уста от вятър. Ха-ха. Юрукай.

– Какво е това?

– Казах, че говориш с плам, птичке Пиа. Думите ти парят.

Усмихвам се.

– Научи ме на още!

Докато вървим, изреждам думи, Ейо ми ги превежда на ай’оа и аз ги съхранявам в паметта си. Той е изумен колко бързо помня нещата и колко лесно сглобявам думите в изречения.

– Отне ми години да проговоря английски толкова добре – казва той. – Говориш езика ми така, сякаш е посаден в сърцето ти!

Усмихвам се и се чудя дали може да види червенината по бузите ми.

Внезапно оградата се появява и не сме никак далеч от дупката, през която избягах. Виждам падналото дърво само на няколко десетки метра надясно. Горещината по лицето ми се стопява. Иска ми се да бях вървяла по-бавно.

– Благодаря ти, че ме изпрати – казвам, защото усещам, че така е правилно.

– Пиа… – Той внезапно поглежда към краката си и като че ли се смущава. – Трябва да ти кажа нещо. Излъгах те.

– Все пак не си убил анаконда?

– Не! – възразява възмутено той. – Юрукай. Убих анакондата! Излъгах те, когато ти казах, че си грозна. Не е истина. Ти… – Ейо се почесва по косата и притеснението му ме кара да се усмихна. – Ти всъщност си много красива. По-красива от всяко момиче, което познавам. Трябва да ти направя подарък, защото те излъгах. Това е обичаят на Ай’оа. Взех ти истината и сега трябва да ти върна нещо.

Той протяга ръка и виждам, че държи цвете. Голямо е колкото двете му ръце и е прекрасно розово-лилаво страстниче. Втренчвам се в него и сърцето ми пропада надолу, а езикът ми се превръща в камък.

– Ще дойдеш ли пак? – пита той. – През деня? Ти не си като другите учени, които идват и се опитват да ни тормозят, като се перчат с пушките си и моторните си лодки. – Той изсумтява. – Ако не бяхме ние, твоите учени нямаше да подозират и половината от това, което знаят за джунглата. Но ти си… все още млада и не толкова грозна. Мога да те науча на още от езика си. Мога да ти покажа Ай’оа.

Преглъщам късчето лед, което е застанало в гърлото ми.

– Аз… не мога, Ейо.

– От какво се страхуваш? – поглежда ме предизвикателно той. Сините му очи се врязват право в сърцето ми.

Повтарям си наум обещанието никога повече да не напускам Литъл Кейм, но главата ми се обърква и всичко, за което мога да мисля, е нефритеният ягуар на гердана на Ейо. Думите излизат по собствена воля.

– Добре… ще дойда.

Устните му бавно се разтягат в усмивка и разкриват редица красиви бели зъби. Той кимва, обръща се към Алай, покланя се ниско и казва:

– Сбогом, пазителю.

После се смесва като дим с пъстрата нощ и изчезва.

Глава 9

На следващата сутрин виждам учебната програма, съставена от чичо Паоло и не мога да сдържа усмивката си. Днес, вместо обичайните часове с чичо Антонио, трябва да работя с чичо Уил в залата с буболечките. Но дори и да ме разпределят да къпя Мърморко, няма да възразя. Приключението от миналата нощ – макар да съм уплашена и малко ужасена, че изобщо се случи – ме остави зашеметена и не на себе си. Не изглежда съвсем истинско и ако не беше страстничето, което скрих в чекмеджето на нощното шкафче, щях да реша, че е било див и ярък сън. Преди да изляза от стаята си, поглеждам цветето още веднъж, просто за да се уверя, че продължава да е там. Стомахът ми се изпълва с пърхащи пеперуди от гледката и се чудя дали е защото излязох навън, или защото Ейо ми даде цветето.

Ентомологическата лаборатория се намира в Сграда А и стените й са покрити с табла с насекоми. Пеперуди, паяци, гъсеници – за каквото и да си помислите, чичо Уил го има. Колкото по-отвратително и по-голямо е насекомото, толкова по-любимо е на чичо Уил. Но никой друг не споделя тези чувства. Всеки в Литъл Кейм се старае по всякакъв начин да избягва лабораторията му. Аз нямам нищо против нея – има само едно нещо в колекцията му, което не харесвам и се надявам да не се появи в днешния урок.

Когато влизам в лабораторията, чичо Уил вдига поглед от микроскопа си и ми се усмихва леко.

– Пиа – казва той и това е всичко. Баща ми е най-тихият човек в Литъл Кейм. Той рядко прекарва време с другите или в гимнастическия салон и предпочита да е сам. Обитателите на Литъл Кейм се делят на много групи, но никога не съм чувала чичо Уил да е в някоя от тях. Изглежда компанията на буболечките му е по-приятна, отколкото тази на хората. Понякога си представям ден, в който всички напускат Литъл Кейм, за да се върнат във външния свят и сградите остават празни и тъмни. Всички, освен чичо Уил. Не мога да си го представя никъде другаде, освен точно където е сега и си мисля, че дори след като всички са си заминали, той все така ще си е тук и ще продължи да забожда бръмбари върху стиропор.

– Чичо Паоло ме прати да уча с теб. Не ти ли каза?

Чичо Уил кимва разсеяно. Той вече е залепил обратно око към микроскопа. Намествам се на металното столче – синята му тапицерия е скъсана и пропуска жълт дунапрен – и чакам.

След няколко минути чичо Уил отново вдига очи и се усмихва.

– Пиа.

– Ъм… да?

– Днес ще изучаваме моя малък любимец. – Той отваря капака на терариума и вади най-ужасяващото същество в Литъл Кейм. Това е искрящо черен бръмбар, по-голям от ръката ми и въоръжен с чифт страшни щипци. Сърцето ми се разтуптява. Значи все пак урокът ще е за Бабо̀. Обикновено не съм гнуслива, но при вида на този ненормално голям бръмбар ми се повдига. Когато бях на три, чичо Уил ми подари един титанов бръмбар, според него идеалният домашен любимец. Една нощ бръмбарът избяга от клетката си и два дни по-късно го намерих под възглавницата си. След години ми разказаха, че всички в Литъл Кейм са чули ужасения ми писък.

– Ох – поклащам глава, – може ли да изучаваме пеперуди? Или мравки? Или дори червеи? Моля ти се? Всичко, но не и това.

Чичо Уил изглежда обиден.

– Бабо̀ няма да ти направи нищо, Пиа. Послушен е, виж. Той поставя чудовището на металната маса до мен и автоматично се отдръпвам по-далече. Бръмбарът драска из документите и петриевите панички, събаря разни неща и разбърква всичко.

– Изглежда гладен – коментирам.

– Не, не, Бабо̀ не яде. Той е мъжки. Мъжките титанови бръмбари не се хранят, само летят и търсят женски за разплод.

Знам всичко това, но Бабо̀ е любимият обект на изследване на чичо Уил. Баща ми рядко изрича повече от три думи на ден, но ако го споменеш, може да стане приказлив като доктор Непохватка. Или ще говорим за Бабо̀, или ще имам един много тих урок.

– Очарователно – казвам.

– Знам, знам! – весело клати глава чичо Уил, доволен, че съм разбрала радостта, която носят титановите бръмбари.

Докато той бърбори за Бабо̀, единственото, върху което успявам да се съсредоточа, са опитите на чудовищно грамадния бръмбар да се покатери върху микроскопа. Чичо Уил го вдига, като внимава пръстите му да са по-далече от щипците.

– Виж колко е силен. – Той взема молив и го разклаща над главата на Бабо̀. Бръмбарът изглежда се интересува доста повече от това да се измъкне от хватката на чичо Уил, отколкото от молива, и аз колебливо се намръщвам.

Внезапно Бабо̀ хваща молива с щипците си и го разполовява. Изскимтявам и скачам от стола, чичо Уил се разсмива и започвам да се чувствам като идиот.

– Сряза го на две! – Притискам се към терариума, пълен с мравки, и не желая да съм и на сантиметър по-близо до този звяр.

– Искаш ли да го подържиш?

– Не! – Залитам назад и фермата за мравки се разлюлява.

Чичо Уил надава безмълвен стон, пуска Бабо̀ на пода и се втурва към мен. Изумена, аз се чудя какво става и чак тогава осъзнавам, че фермата за мравки е на път да падне от стойката си. Баща ми се хвърля напред и я задържа, докато отново застане стабилно. На челото му избиват капчици пот и виждам, че трепери.

– Чичо Уил? Извинявай, не исках да прекатуря мравките…

– Не са просто мравки, дете! – Той се взира почти трескаво в терариума. – Eciton burchellii. Или поне бяха Eciton burchellii преди експериментите.

– Експерименти?

Чичо Уил прехапва устни. Изглежда няма желание да говори за това, но аз се взирам многозначително в него и чакам отговор. Бабо̀ е изчезнал в най-далечния ъгъл на стаята, където го чувам да рови в купчина изхвърлен стиропор.

– Аз… разработвах формула, главно с Ilex paraguariensis…

– Стероид – отбелязвам. Виждам листата, разпилени по масата.

– Да. Понякога няма ефект. Понякога подтиква обектите да бягат в кръг, докато не умрат от изтощение. Но този път…

– Изражението на чичо Уил е мрачно. – Този път е различно.

Премествам поглед от него към мравките. Големи са за мравки, но не уродливо големи като Бабо̀. Терариумът не е запълнен с пясък и кал, за разлика от обичайните ферми за мравки, в които има листа и пръчки, имитиращи дъждовната гора. Осъзнавам, че има много, много повече мравки, отколкото съм забелязала в началото. Това на дъното на терариума, което взех за горен пласт на почвата, всъщност е жив килим от мравки.

– Eciton burchellii са армия мравки – казвам. – Месоядни, ловуващи на рояци.

Той кима.

– Точно така. Но стана грешка. Порязах си пръста на счупена стъкленица, докато правех формулата. Помислих, че съм я изчистил, но по-късно открих, че една капка е паднала в сместа. – Гласът му трепери и той продължава дрезгаво. – Мравките… жадуват за човешка плът.

– Какво?

Чичо Уил ми показва пръст, увит с парцалче, и си прочиства гърлото, но гласът му продължава да трепери.

Пръстът изглежда така, сякаш е бил потопен в киселина. Кожата е червена и обезобразена, в резултат на работата на стотици мънички челюсти.

– Нападнаха ме. Отидох до терариума да им сменя водата и те просто… ме нападнаха.

Човекоядни мравки. Чела съм за видове мравки, които могат да разкъсат човек, но никога за такива, които предпочитат конкретно хора.

– Ако избягат на свобода…

– Подготвил съм се за такова малко вероятно събитие. – Той посочва бялата кутия на стената. В нея има широка червена ръкохватка.

– Аларма за извънредни случаи – казвам аз, разпознавайки я веднага. Има по една във всяка сграда в Литъл Кейм, дори в стъклената къща. Ако дръпнеш ръкохватката, ще се задействат силни аларми из целия комплекс – сигнал всички да се евакуират моментално. Доколкото знам, алармите никога не са били задействани.

– И имам това – добавя чичо Уил. Той отваря металната кутия под терариума. Пълна е със спрейове срещу насекоми. Почуквам по терариума. Вместо да се разпръснат, мравките се покатерват една върху друга и се мъчат да захапят пръста ми през стъклото.

– Да се надяваме, че никога няма да ни се наложи да го използваме – казвам. – Защо просто не се отървеш от тях, преди да избягат и да изядат всички?

Чичо Уил взима Бабо̀ и го връща в клетката му.

– Все още може толкова много да се научи от тях – казва той леко свенливо. – Рискът си струва.

Докато оправя бъркотията след Бабо̀, разсеяно потропвам по петриевата паничка с вода и гледам вълничките по повърхността й. Умът ми е изпълнен със спомена от предишната нощ, особено колко обезпокоително сини бяха очите на Ейо, когато осветих лицето му с фенера си. Изведнъж ми идва една мисъл.

– Чичо Уил?

– Хм?

– Кога за първи път излезе от Литъл Кейм?

Той сбръчква чело, докато измита парчетата стиропор в кошчето.

– Сигурно бях на девет. Излязохме с доктор Сато за час-два, за да събираме паяци.

– На девет! Толкова малък? – изправям се възмутена.

– Нещата… – той спира, устата му потръпва. – Нещата тогава бяха различни.

Опитвам се да сдържа раздразнението си от тази несправедливост. Причината да задавам въпроса е друга.

– Имаш предвид преди инцидента?

– Да.

– И виждал ли си някога хората, които живеят в джунглата?

– Туземците ли? – Той вдига рамене. – Няколко пъти. Защо?

– Те какви са?

– Не общуват с нас, освен ако не търгуваме – намръщва се той. – Чакай. Не знам дали Паоло би искал да ти кажа всичко това.

– Стига с този чичо Паоло. Кажи ми още.

Той предпазливо поклаща глава.

– Чичо Уил…

– Пиа, моля те. – Той присвива умолително очи. – Хайде да продължим с урока.

Наблюдавам мълчаливо как подрежда пластмасови кутии с насекоми и се чудя дали някога се е осмелявал да се измъкне навън като мен. Дали би ми казал, ако го е правил? Но не. Прекалено кротък е, прекалено потънал в своя собствен свят с титанови бръмбари и бойни мравки. Не мога да си го представя да лъже на табла, какво остава да се измъква от Литъл Кейм, за да отиде при Ай’оа.

Може би чичо Уил няма да отговори на всичките ми въпроси… но сега съм почти сигурна, че Ейо не ми е брат.

С изненада установявам, че се усмихвам.

След като времето ми с чичо Уил изтича, излизам и виждам, че навън се сипе проливен дъжд и плющи в градината, а езерцето прелива. Една златна рибка е изхвърлена на пътеката, където безпомощно се мята в малка локва вода. Хуквам през дъжда, вдигам я и я връщам в езерцето.

Кларънс и Мик са на двора, облекли са жълти дъждобрани и събират останките от вчерашното парти. По земята са разхвърляни неизядени плодове, салфетки и сребърни прибори, заедно с листа и клони, повалени от бурята. Навеждам глава срещу дъжда и бързо минавам покрай тях, доволна, че задачата не се е паднала на мен. Когато стигам до къщата си, съм мокра до кости.

Преобличам се, изсушавам си косата, затварям вратата, сядам на пода пред стъклената стена и се вглеждам в джунглата. Облегнала съм глава на Алай и от мъркането му тялото ми вибрира. Малката част от небето, която успявам да зърна, е покрита с облаци с цвят на въглища и дъждът разтърсва листата на дърветата грубо като вятър. Въпреки че стената ми е частично защитена от навеса на покрива, по стъклото се стичат струи вода. През тях светът навън се вижда като през калейдоскоп, умножен и увеличен в експлозия от зелено, черно и кафяво.

Тихо почукване на вратата ми напомня, че тази сутрин не съм изнесла навън мръсните дрехи за леля Ненин. Отварям и я виждам застанала под огромен капещ чадър в едната ръка.

– Извинявай, лельо Ненин – измърморвам и хуквам из стаята да събера всичко, което се нуждае от пране. Издърпвам роклята си изпод леглото и оглеждам мръсотията по нея. Калта, листата и две-три дупки са ясно доказателство, че съм прекарала нощта навън. Снощи не изглеждаше чак толкова зле, но тогава бях прекалено смаяна от това какво съм сторила, за да забележа.

Твърде късно – леля Ненин я е видяла.

– Пиа! Какво си направила с красивата си рокля? – ахва тя, взима я от мен и я разглежда слисано. Пъха пръст в една дупка и клати глава. – Мога да я закърпя, но ще са нужни няколко пранета, за да се изчисти.

– Аз… – Умът ми е напълно блокирал.

– Не се ли замисли, Пиа, преди да отидеш в менажерията с тази рокля? Виж какво са направили ноктите на ягуара? – цъка с език неодобрително тя.

– О-о… разбира се. Менажерията! – Отпускам се облекчено и престорено се разкайвам. – Съжалявам, лельо Ненин. Стана без да искам.

– Ще видя какво мога да направя – въздъхва тя и излиза с торбата мръсни дрехи в ръка.

Когато си отива, аз отново се отпускам, разгъвам част от картата и започвам да разучавам Тихия океан. Поглъщам имената на островите, пръснати като бонбони „Скитълс“ сред синьото, но скоро умът ми започва да блуждае.

Изваждам страстничето от чекмеджето на нощното шкафче, където то плава в плитка паничка с вода, слагам го до себе си на килима и започвам да разглеждам сложната му структура. Малко цветя са така зашеметяващо сложни като страстничето и още по-малко са така красиви като него. Мисля си за времето, когато държах в ръцете си елизиум и решавам, че това са двете най-красиви цветя, които съм виждала. Цветето на живота и цветето на страстта.

Разбира се, не мога да гледам цветето, без да си мисля за Ейо. За гердана с нефритен ягуар на голите му гърди. За сините му очи с цвят на джунгла.

Отново се чудя кой ли е баща му. Изключих чичо Уил. От това, което знам, може дори да не е истински учен – може да е Кларънс или Жак. Следващия път, когато видя Ейо, ще го накарам да ми опише своя Папи.

Следващия път, когато го видя.

– Кога реших, че изобщо ще отида да го видя отново, Алай? – В момента, в който се заклех, че ще го направя? Защо го направих? Не мога отново да изляза навън. Снощи беше достатъчно опасно…