Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 21 страниц)

Глава 4

– Значи – казва Хариет, като гаси цигарата си върху масата за прегледи и я хвърля в кошчето, – това е всичко? Ето те теб, безсмъртната, перфектна Пиа. Изглежда ми като края на пътя. Или някъде наблизо има някое безсмъртно, перфектно гадже? – Тя се оглежда, сякаш очаква някой да се крие зад пълния с проби от слюнка хладилник.

– Какво имаш предвид?

– Доколкото разбирам, целта на съществуването на това място е да се създаде нова раса от свръх хора…

– Свръх какво?

– Безсмъртни. Но виждам само едно мършаво момиче със самочувствие, по-голямо от размера на сутиена му.

– Не съм мършава – казвам, изправям рамене и я поглеждам свирепо.

– Да, да. – Тя махва с ръка пренебрежително. – Забравих, ти си перфектна. Както и да е, ето го моят въпрос: къде е господин Перфектен?

Кимам с разбиране и поемам дълбоко въздух.

– Ами щом завърша обучението си и стана част от екипа Имортис, ще го създадем. – След като изричам на глас мечтата си, сърцето ми почва да бие в очакване. Усмихвам се гордо.

По някаква причина тя избухва в смях. Обляга се на масата, хваща главата си с ръце и се смее с пръхтене. Когато вдига пак поглед към мен, явно забелязва изражението ми, защото спира.

– Извинявай, Пиа. Аз просто… – Едва не започва отново, но се овладява. – Като чух какво каза… Обзалагам се, че си първото дете в историята, което може откровено да изрече нещо такова…

– В това, което казах, няма нищо лошо.

– Не, не.

Усещам, че тя продължава да полага усилия да не се смее и се ядосвам още повече.

– Бих искала да престанеш.

– С кое?

– Да ми се подиграваш. Държиш се така, сякаш всяко нещо, което кажа… е глупаво.

Тя се намръщва и идва при мен. Сепвам се, когато ме хваща за ръка.

– О, Пиа. Не мисля, че си глупава. Но трябва да разбереш. Тук съм само от един ден. Дойдох с впечатлението, че ще извършвам рутинни изследвания и ще водя обикновена документация. Но вместо това намирам теб. Изумително красива млада жена, която ми казва, че е безсмъртна. И освен това може да го докаже. Събра ми се много.

По лицето й разбирам, че казва истината, но продължавам да съм ядосана.

– Все едно, не е твоя работа. Както и ти каза, тук си за рутинни изследвания. Не за да изследваш мен.

– Така ли? – Тя накланя глава. – Веднъж изследвах една бяла тигрица в зоологическата градина в Сан Франциско. Тя беше арогантна като теб. Красиво създание, което осъзнава своята уникалност и я носи като медал върху снежното си палто. Никога не бях срещала толкова надменно животно преди Саша.

Мисля си, че може би отново се шегува с мен, но не съм сигурна, затова питам:

– Какво е Сан Франциско?

– Какво каза? – пита друг глас.

И двете с изненада виждаме застаналия на входа чичо Паоло. Веднага разбирам, че Хариет Фийлдс ще си има неприятности. Усмихвам се широко на чичо Паоло:

– Здрасти! Доктор Фийлдс тъкмо ми разказваше за Сан Франциско!

Тя завърта глава и ме дарява с поглед, който може да изгори и подгизнали памукови дървета.

– Разбира се, че не правех това, млада госпожице! – И отново се обръща към чичо Паоло. – Не й разказвах!

– Доктор Фийлдс – казва той студено, като все още ме наблюдава, – може ли да поговорим в кабинета ми?

Тя изпъшква и вдига ръце.

– Е, хайде де! Нова съм тук! Дайте ми малко въздух!

– Доктор Фийлдс, ако обичате. – Чичо Паоло не е никак доволен. Ама никак. Решавам да се измъкна и си затварям устата. Доктор Непохватка ме поглежда раздразнено и напуска стаята. Чичо Паоло остава за момент с мен. Изражението му ми напомня на Алай, когато лови мишки в менажерията.

– Пиа, ще е най-добре, ако не приказваш с доктор Фийлдс няколко дни.

– Тя неприятности ли си има? – питам.

Погледът му става още по-студен.

– Моля те, отиди си в стаята.

Е, сега вече съм просто бясна.

– Не!

– Пиа. В стаята си. Моля. – Това „моля“ звучи повече като предупреждение, отколкото като молба.

Не мога да устоя на този поглед дълго и бързо омеквам.

– Добре – тръгвам гордо през помещението. Ако имах опашка като Алай или като онази бяла тигрица на доктор Непохватка, щях да я размахам.

В стаята си сядам на леглото с изправен гръб и кръстосани крака, прегръщам възглавницата и се взирам навън. Зад металните решетки и електрическата ограда джунглата е безмълвна, сякаш очаква нещо. Или някого. За един налудничав момент си представям, че очаква мен.

Била съм извън оградата само веднъж. Бях на седем и беше ден за доставка. Портата се отвори, камионите влязоха, а аз се изстрелях навън. Тринайсет крачки. Толкова успях да направя, преди чичо Тимоти да ме сграбчи като торба с банани и да ме хвърли обратно зад оградата. Поне петима души ми се караха, а всички поучителни лекции съдържаха страховити истории за хора, изгубили се в джунглата и погълнати от анаконди. Не ми отне много време, за да осъзная, че момиче, което не може да кърви, все пак може да бъде погълнато цяло. Излишно е да казвам, че не повторих.

Но докато се взирам през прозореца в тъмносиньо-зелените сенки на дъждовната гора, си мисля за онзи ден и онези тринайсет крачки. Разстоянието от стъклената стена на спалнята ми до оградата също е около тринайсет крачки.

– Пиа, време е за вечеря! – вика майка ми от всекидневната.

Разтърсвам се, за да се върна в настоящето и тръгвам с нея към трапезарията. Все още е малко рано, затова помещението е почти празно. Благодарение на доставката имаме пържоли и скариди. И двете са рядка гощавка и аз обикновено първа се хвърлям към такива ястия. Но сега не мога да спра да мисля за онзи ден, в който почти стигнах до джунглата. Мисля си за вълнението и еуфорията, които ме обзеха през тези тринайсет крачки свобода, и споменът, сякаш от вчерашния ден, ме оставя с чувството за натрапчива празнота, която храната не може да запълни.

Един от учените седи на масата в ъгъла и с майка ми отиваме при него. Наричам го чичо Уил, но бих могла да го наричам и татко – защото това е баща ми. Не го виждам често. Живее в общежитията с останалите и прекарва почти цялото си време скрит в лабораторията си. Там изучава насекомите, които чичо Антонио събира в джунглата. Чичо Уил е луд по буболечките.

И двамата с майка ми са родени в Литъл Кейм, както и техните родители и родителите на родителите им. Всяко поколение от семейството ми е по-силно от предишното в резултат на усвояването на елизиума в генетичния му код. Родителите ми имат необичайно висок коефициент на интелигентност и притежават почти перфектна имунна система, но клетките им вече са започнали да стареят – докато с моите това никога няма да се случи. Според изчисленията на чичо Паоло, основани върху наблюденията на различните безсмъртни животни в Литъл Кейм, щом навърша двайсет години, клетките ми ще продължат да се регенерират, вместо да започнат да стареят както тези на обикновените хора. Ще остана млада завинаги.

За разлика от чичо Паоло, чичо Тимоти, чичо Джейкъб и останалите, които са дошли в Литъл Кейм от външния свят, моите родители – както и чичо Антонио, – са родени в комплекса и са прекарали тук целия си живот. Те са получили образованието си от учените, както ме обучават сега и мен, и имат свои роли в Литъл Кейм, които някога са били изпълнявани от учени, доведени от външния свят.

Чичо Паоло веднъж ми разказа, че учените се надяват да открият начин да създават безсмъртни, без да се налага да прибягват до органично възпроизвеждане. Преди четирийсет години започнали да използват ин витро оплождане. Което, както изглежда, направило целия процес по-плавен. Но докато не открият начин да отглеждат ембриони извънутробно, в Литъл Кейм ще продължава да има майки.

Радвам се, че поне засега не са намерили начин да възпроизвеждат бременност. Харесва ми да знам, че съм родена от истински, дишащи човешки същества, а не в някоя епруветка в лабораторията. Макар и никога да не съм познавала бабите и дядовците си, имената им са в родословието, което показах на доктор Непохватка. Моят произход. Моето родословно дърво.

Ако проследите линиите в него, като започнете от родителите ми и продължите нагоре, ще стигнете до Алекс и Мариан.

Двамата, които са умрели много млади.

Докато си режа скаридата, си мисля за Алекс и Мариан. Те са единствените от своето поколение – към което спадат моите дядо и баба и родителите на чичо Антонио, – които решили да не използват ин витро оплождане. За разлика от останалите си връстници, те се избрали един друг за спътници за цял живот и поискали да се възпроизвеждат по естествен начин. Чух леля Ненин да си говори с леля Бриджид за това как двамата се обичали. Оглеждам родителите си и се чудя защо никога не са били влюбени. Те почти не си говорят и рядко сядат на една и съща маса. Отношенията им в най-добрия случай могат да бъдат описани като толерантни.

Алекс и Мариан напуснали заедно Литъл Кейм преди трийсет години и никога не се върнали. Не знам къде са се опитали да отидат, нито защо… но знам, че не са успели да го направят.

Казват, че учените обсъждали дали да не започнат линията на техния род отначало, което означавало, че ще трябва да доведат шестнайсет нови двойки и да започнат да ги инжектират с Имортис. Но понеже по онова време никой не бил напълно сигурен, че проектът ще бъде успешен, решили да изчакат до моето раждане. И все още чакат, за да видят каква ще стана.

За да видят дали ще издържа тестовете на Уикам.

– Доктор Фийлдс си навлече неприятности днес, като ми разказа за Сан Франциско.

Родителите ми спират да се хранят, вдигат очи към мен, а после оглеждат помещението. Все още сме сами. Майка ми изглежда умерено ядосана, но чичо Уил се усмихва.

– Това е град – казва той. – Доктор Маршал ми разказа за него веднъж. Каза, че се намира в Съединените щати в Америка.

– Съединените американски щати – поправя го майка ми и се изненадвам, че тя знае това. От всички нас най-малко тя се интересува какво има отвъд оградата. Като най-добрия математик на Литъл Кейм, тя е напълно погълната от работата си и често казва, че числата са еднакви, независимо къде се намираш – в джунглата или на луната.

– Досетих се, че е град – отвръщам на чичо Уил. – Там сигурно има повече хора, отколкото в Литъл Кейм.

Представям си друг Литъл Кейм със същите сгради, но с разменени места.

– Не е трябвало да ти казва нищо – мърмори майка ми. – Не ми харесва вида на тази Фийлдс. Толкова е несдържана и непредсказуема.

– Тя не е математическа задача. Не можеш да извадиш от нея частите, които не ти харесват. – Още докато го изричам, се чудя защо защитавам доктор Непохватка. И аз не харесвам вида й.

Чичо Уил се засмива на това. Сега майка ми се намръщва и размахва ножа си към него.

– А ти също не трябва да казваш нищо. На Паоло това няма да му хареса. – Тя пак се оглежда. Готвачът се приближава с поднос с топли хлебчета, но все още е прекалено далеч от нас, за да чуе разговора ни.

– Защо да не трябва да казва нищо? – предизвиквам я аз. – Може пък аз да искам да знам нещо за Сан Франциско.

– Няма нужда да се занимаваш с нищо друго, освен с уроците си – казва майка ми твърдо. – Когато дойде време, трябва да си готова да поемеш работата на доктор Алвес.

– Чичо Паоло не е чак толкова стар. Ще бъде тук още дълги години.

Подготвят ме някой ден да заема мястото на чичо Паоло като директор, за да не се налага никога чичо Тимоти да води друг главен учен за Литъл Кейм. Аз ще отговарям за всичко. Завинаги. Ще следвам съдбата, за която си мечтая от години – да създавам други като мен. Мой собствен вид. Безсмъртни перфектни хора, които на свой ред ще помогнат за създаването на още повече като нас. След време вече няма да бъдем изолирана група, скрита в джунглата, а раса. При мисълта за този ден почти се просълзявам, толкова много го искам.

Всичко е част от плана, който доктор Фолк е съставил преди век. Или повечето е част от този план. Инцидентът не е бил в плана, но въпреки това се е случил.

Ако не беше инцидентът, Алекс и Мариан щяха да си имат момиченце. Когато избягали от Литъл Кейм, Мариан била бременна. Момиченцето трябвало да има деца с чичо Антонио и техният син щеше да бъде моят „господин Перфектен“, както го нарече доктор Непохватка. И заедно щяхме да сложим началото на нова раса. Дотук с великия план на доктор Фолк.

Алекс и Мариан умрели, а моят безсмъртен другар загинал заедно с тях. И сега ще трябва да изчакам чичо Паоло да го създаде отначало. А той няма да го стори, докато не реши, че съм готова да му помогна. Което означава, че ще трябва да премина през още тестове на Уикам. При тази мисъл губя напълно апетит и си спомням неравния пулс на врабчето в ръката ми.

– Бих искал да видя Сан Франциско – казва баща ми замечтано, като побутва скаридата в чинията си.

– Това е глупаво – заявява майка ми. – Никога няма да видиш Сан Франциско. Мястото ти е тук, в Литъл Кейм.

Взирам се ту в единия, ту в другия си родител и изведнъж се чудя дали някога са поглеждали навън през прозорците си, както правя аз. Чудя се дали са мразели оградата като мен и дали джунглата е зовяла и тях. Те са били навън, разбира се. Баща ми понякога излиза с чичо Антонио, за да събира образци, а майка ми е стигала до Литъл Мисисипи. Един ден чичо Паоло ще пусне и мен, но чакането е толкова мъчително.

– Чичо Уил – питам аз и си взимам банан, – виждал ли си някога карта на света?

Питам него, защото знам какво ще ми отговори майка ми: „Разбира се, че не е виждал, Пиа, това е глупаво“. Но виждам, че дори и той се притеснява от този обрат на разговора.

– Не, Пиа, не. – Той не добавя нищо повече, избърсва си устата, захвърля салфетката на масата и се изправя. – Имам да направя няколко теста в лабораторията.

Гледам как си отива и изпитвам желание и аз да имам лаборатория, в която да избягам. А разполагам само със стъклена стая. В такива моменти почти ми се приисква да не ги бях спирала да измажат стените, колкото и да обичам гледката.

Стъклената стая е идеална да гледаш навън, но не е много добро скривалище.

Глава 5

Днес навършвам седемнайсет години.

Седемнайсет рождени дни са зад гърба ми. А пред мен е цяла вечност от тях.

Стъмва се и вадя роклята, избрана ми от доктор Непохватка. Когато заставам пред огледалото и се оглеждам, се зашеметявам. Независимо какво е мнението ми за доктор Непохватка, не мога да отрека, че роклята е красива. Отива ми на очите, както каза майка ми. Те са със същия синьозелен цвят като дъждовната гора. Забождам с фиби няколко кичура от косата си над едното ухо и оставям другите да падат свободно от двете страни на лицето ми.

Така и нямаше никога да науча за партитата, ако не беше портиерът Кларънс. Една вечер, докато се хранех в трапезарията, той забрави, че седя наблизо и започна да разказва какъв е бил животът му преди да дойде в Литъл Кейм. На никого не е разрешено да говори за предишния си живот. Това е първото правило, което всеки трябва да прочете и подпише в деня на пристигането си тук. Но понякога хората забравят и чувам разни истории. Кларънс говореше за деня, в който се запознал жена си на парти с рокли, смокинги и торта. След като жена му загинала в автомобилна катастрофа, той оставил всичко и дошъл тук.

Беше тъжна история, но ме накара да мечтая за партита. Когато поисках от чичо Паоло парти с рокли и торти, той ме накара да му кажа откъде съм чула за това. Обясних му, че съм намерила информация в речника, което беше лъжа, но той ми разреши да си направя парти. Понякога се чудя защо всички са толкова плахи около него – чичо Паоло е по-добър човек, отколкото показва.

Долавям отражението си в стъклената стена, на фона на дъждовната гора. Обръщам се бавно, за да видя пълния ефект на роклята. Отразеният цвят почти се смесва с джунглата отвъд, сякаш не съм облечена в плат, а в листа.

Отивам до прозореца и опирам длани в стъклото. Перфектна вечер за перфектно парти. Поглеждам през балдахина от дървета и виждам ясно звездно небе. Пълната луна свети над памуковите дървета и палмите, но листата и лианите са толкова нагъсто, че лъчите й почти не достигат земята. Все пак виждам едно място, където блед сребърен лъч прониква през балдахина и обагря по-ниските клони. Светлината танцува по листата и си проправя път през храстите – лунна пътека, невидима през деня. Ако бях пеперуда, щях да последвам тази пътека към сърцето на джунглата, може би дори до Долината на Фолк, където расте елизиумът.

За миг не желая партита, торти и рокли. Тези неща ненадейно започват да ми изглеждат кухи и глупави. Вместо това искам да извървя сребърната пътека до края й и никога да не поглеждам назад. Притискам ръцете си към студеното стъкло, взирам се в джунглата и се чудя какви ли тайни се крият в сенките й.

Внезапно забелязвам движение. От храсталака изниква коати и се приближава към оградата. Дългата му черна опашка сочи право към небето. Души оградата и за момент изпадам в ужас, че ще я докосне и ще го удари ток. Електрическите импулси са на всеки 1,2 секунди и са с напрежение, достатъчно само да възпре неканени гости, но малко животно като коати би могло да пострада сериозно. То обаче явно надушва опасността, защото разтърсва глава и се обръща назад.

Изчезва в листата и моето умопомрачение си отива с него. Засмивам се високо на собствените си налудничави мисли – сериозно, да избягам в джунглата през нощта? – и се разбързвам за своето парти.

В средата на Литъл Кейм има градина. Една голяма част е отделена за отглеждане на зеленчуци и плодове, но останалата се състои от алеи, изкуствени езерца и цветни лехи. Усещам аромата на орхидеите още преди да стигна в градината. Те ухаят най-сладко вечер, за да привличат нощните пеперуди, които разнасят прашеца им из джунглата.

Там ме чака тълпа. Щом ме виждат, започват да подвикват, а аз се разсмивам при вида им. Повечето мъже са с костюми, които са донесли преди години с идването си в Литъл Кейм и съм сигурна, че ги обличат за първи път оттогава. Всичките са измачкани или не са им съвсем по мярка. Някои, включително баща ми и чичо Паоло, са в смокинги, които сигурно чичо Тимоти им е донесъл от външния свят. Майка ми е облякла сребриста рокля, а в косата й има орхидеи. Тя изобщо не прилича на сериозната, строга жена, която обикновено обикаля наоколо по тениска и шорти. Досега не съм осъзнавала колко е красива. Няколкото бръчици на лицето й сякаш са изчезнали и тя се усмихва и държи чичо Паоло за ръка.

Щом ме вижда, тя пуска чичо Паоло и протяга ръце към мен.

– О, Пиа! – Пръстите й докосват изящните ръкави на роклята. – Я се завърти да те видя.

– Защо? Нещо лошо ли има? – питам аз и бавно се завъртам. Майка ми винаги ще намери някаква грешка.

Но когато се обръщам пак към нея, в очите й не виждам презрение, а сълзи. Оставам с отворена уста. Сълзи? Майка ми? Нечувано.

– Добре ли си? – питам несигурно аз.

Тя се усмихва.

– Толкова си пораснала, Пиа. Седемнайсетгодишна. – Изведнъж, сякаш моментът вече не е достатъчно странен, тя ме дърпа към себе си и ме прегръща. Прегръдка. Последния път, когато ме прегърна, още не можех да ходя. Замръзвам от учудване, после бавно отвръщам на прегръдката. Поглеждам през рамото й към чичо Паоло и той ми отвръща със също толкова учуден поглед.

Когато майка ми ме пуска, ме обзема топло чувство. Може би не я познавам така добре, както си мисля.

– Хайде, Пиа – казва тя. – Партито ти те чака.

Навсякъде из градината са запалени факли. Пламъците им се люшкат и извиват – десетки мънички оранжеви и бели танцьори, които създават с телата си беззвучна огнена музика. За момент съм хипнотизирана и изпитвам силно желание да затанцувам с тях. Факлите са разточителство, специален подарък, за който не съм молила. Когато в Литъл Кейм се стъмни, оставяме възможно най-малко светлина. Чичо Тимоти веднъж ми каза, че външният свят има очи в небето – сателити, изстреляни високо в небето, откъдето наблюдават всичко под себе си. През деня сме скрити под многото палми, памукови дървета и капирони, растящи между сградите. Но нощем светлината би се виждала дори през гъстия им балдахин.

– Пиа, изглеждаш прекрасно – казва чичо Паоло и ми подава чаша пунш. – Седемнайсет години – добавя той и вдига чашата си. Всички последват примера му. – Седемнайсет години на съвършенство, Пиа. Повечето от нас помнят деня, в който ти се роди, помнят какъв незабравим момент беше. След време рожденият ти ден ще се празнува не от малка компания като тази, а от целия свят. – Очите му засияват на светлината на факлите. – Денят на твоето раждане отбелязва нова ера в човешката история и някой ден цяла раса от безсмъртни ще ти отдава почит. Но нека помним, че всичко започна тук. Всичко започна от нас. – Той обръща поглед към хората на Литъл Кейм и сочи с ръка. – Всички ние сме част от това. Ние променихме хода на историята, приятели мои, но най-важното от всичко… – той отново се обръща към мен и ме хваща за ръката, – най-важното е, че ние самите бяхме променени. От теб, Пиа. От бурния неугасим огън, който гори в теб. Честит рожден ден.

Не мога да се сдържа и се усмихвам. Двамата се гледаме със сияещи очи.

– За Пиа! – казва той.

– За Пиа! – повтарят останалите в хор и после всички пият.

– Сега – казва чичо Паоло, – ела да видиш тортата си.

Той ме води към отрупана с храна дълга маса и всички се събират около и зад нас. Има предимно местни плодове – юмунаса, агуахе и анона. Но има също ягоди, ябълки и най-любимите ми дини, всички – донесени отвън от чичо Тимоти. Разбира се, има и торта.

Огромна е – три реда розова и бяла глазура, водопади от тъмнолилави орхидеи и – не мога да не се ухиля – разноцветни „Скитълс“. Ахвам и плясвам с ръце, изгубила дар слово от възторг. Останалите също започват да ръкопляскат, а готвачът Жак се покланя дълбоко, преди да започне да сервира.

Получавам първото парче и се захващам с него. Вкусвам го и се мъча да ям по-бавно, за да се насладя на всяка хапка. Лайм, ванилия и сметана… Заклевам се, че никога няма да ям нищо друго – нищо не може да се сравни с това!

– Честит рожден ден, Пиа! – провиква се някой зад мен и всички повтарят тези думи след него. Родителите ми ме прегръщат, после чичо Антонио и чичо Паоло, леля Бриджид, която управлява медицинския център, леля Ненин, пазачът на менажерията чичо Джонас, старият чичо Смиди, който без да иска си слага бастуна на крака ми, а след тях и още десетки други. Всеки иска да ме прегърне, дори тези, с които говоря рядко – хората по поддръжката и лаборантите.

Чичо Антонио започва да мърмори и ме издърпва от всички точно когато водопроводчикът Мик с широка усмивка пристъпва напред за прегръдка. Той ни се разкрещява възмутено, но чичо Антонио не му обръща внимание и ме повежда към широката, покрита с плочки площадка, на която обикновено слагат маси за хранене навън. В средата расте огромен бразилски орех – стволът му се издига на трийсет метра, а короната му е като огромен чадър. Около него горят факли, а в основата му седи слаб, покрит с лунички лаборант със сиди плейър в ръце. Изглежда позаспал и чичо Антонио го ритва по крака.

– На рожден ден сме, Оуенс! Пускай музика или ще те изпратя цял месец да чистиш менажерията!

Оуенс бързо натиска едно копче и от двете големи тонколони се разнася музика. Мисля, че този вид музика се казва джаз. В Литъл Кейм не слушаме много музика. Чичо Паоло казва, че ни е чужда и ни отвлича от истинската ни работа. Музиката изпълва слуха и вените ми и дори пламъците на факлите като че ли се полюляват в такт с нея.

– Може ли един танц? – пита чичо Антонио и се покланя ниско.

Смея се.

– Не мога да танцувам!

– Нека ти покажа! – Той ме завърта в кръг и аз не мога да спра да се кикотя, толкова е глупаво. Но след малко към нас се присъединяват и други и вече не се чувствам толкова глупаво. Майка ми танцува с чичо Паоло и после с баща ми. Леля Бриджид танцува с чичо Джонас. Готвачът танцува с перачката. Скоро почти всички танцуват, но внезапно осъзнавам, че някой липсва.

– Къде е онази доктор Фийлдс? Не прилича на човек, който би пропуснал парти.

– Тук съм – казва някой, обръщам се и виждам, че е застанала зад мен. Облякла е много тясна червена рокля, която започва ниско и завършва високо. Краката й са дълги и носи червени обувки на страшно високи токове, с които аз бих паднала по лице, но тя се придвижва около мен с лекота.

– Може ли един танц? – пита тя.

Взирам се в нея, докато чичо Антонио накрая казва:

– Хм. Да, с удоволствие.

Той слага ръка на кръста й и я придърпва към себе си. Тя се засмива и нагласява ръцете му така, че да води танца. Трябва да призная, че когато танцува, не е никак непохватна. Отивам до масата, наливам си чаша пунш, облягам се на бразилския орех и гледам как двамата се въртят в кръг. Луничавият лаборант Оуенс стои на няколко метра от мен и запелтечва нещо, което звучи като покана за танц, но аз сбърчвам нос към него и поклащам глава. Танц с Оуенс? Виждала съм го да си чопли носа, когато мисли, че никой не гледа и няма начин да позволя да ме докосне.

Той се изчервява и започва съсредоточено да си играе с радиото.

Чичо Антонио и доктор Непохватка танцуват като пламъци близнаци. Не съм сигурна дали ми е приятно да танцува с нея, но все едно те са изумителна гледка. Забелязвам, че и други им се възхищават. Има нещо между двамата, което не мога да назова, светлина в очите им, когато се погледнат. Не е светлината, която виждам в очите на майка ми, когато погледне баща ми. Мисля си за Алекс и Мариан и се чудя дали не е любов.

Любовта не е нещо, което чичо Паоло и другите учени поощряват, макар че дори те не могат да спрат флиртовете, които се случват между някои от по-младите членове на Литъл Кейм. Спомням си какво ми каза веднъж чичо Паоло за любовта:

– Тя е феномен, Пиа, но е опасна. Виж например Алекс и Мариан. Любовта те прави слаб. Разсейва те от важните неща. Може да те накара да изгубиш целта от поглед.

– Коя цел? – попитах.

– Новата раса. Всичко е заради нея, Пиа. За мен и теб тя е всичко. Другите… те могат да си играят на любов и романтика. Но ние двамата имаме работа за вършене и не можем да си позволим да бъдем разсейвани.

Тогава се почудих дали това не е причината да няма момчета на моята възраст в Литъл Кейм. Оуенс е може би най-младият човек освен мен, а сигурно е на почти трийсет. Пристигнал е в Литъл Кейм като едва прохождащо дете, заедно с баща си Джейкъб Оуенс, един от биолозите ни, и за мен винаги е бил слабо, луничаво момче, което си чопли носа и през повечето време играе покер с пазачите. Няма опасност да ме разсее.

Докато наблюдавам как чичо Антонио и доктор Непохватка танцуват и се смеят, се чудя дали не са влюбени. При тази мисъл, кой знае защо, се натъжавам… и малко завиждам. Странно. Любовта не е нищо друго, освен повишени нива на допамин, норепинефрин и други химически вещества. Но начинът, по който светва лицето на чичо Антонио, докато танцуват… Чудя се какво ли би било да се чувствам така. Да позволя на химическите вещества на романса да надделеят поне замалко.

После си спомням, че съм безсмъртна и че тялото ми не функционира като телата на всички останали. Кой знае дали изобщо мога да изпитвам любов?

Докато гледам втренчено танцуващите хора, си пожелавам тази нощ да продължи завинаги. Всички са изпълнени с необичайна за Литъл Кейм жизненост и по лицата им има повече усмивки, отколкото съм виждала някога. И все пак, докато ги наблюдавам, съзнавам по-силно от всякога, че не съм като тях. За тези смъртни хора рождените дни са един вид обратно броене към края, тиктакащ часовник на намаляващия живот. За мен рождените дни са резки в безкрайната линия на времето. Ще се уморя ли някой ден от партитата? Ще изгуби ли рожденият ми ден смисъл? Представям си как след векове, може би на 300-ия си рожден ден, ще си спомням седемнайсетия. Как би било възможно да бъда щастлива, като си спомням светлината в очите на майка си? Бързината на стъпките на чичо Антонио, когато танцува? И как баща ми стои отстрани и се усмихва загадъчно и разсеяно?

Сцената се променя и размива във въображението ми. Тези хора, които познавам през целия си живот, изчезват като изметени с невидима метла. Дворът е празен и гол, покрит с гниещи листа. Представям си Литъл Кейм изоставен – всички са мъртви и вече ги няма, а в сенките съм останала само аз.

Завинаги.

Не. Няма да се случи така. Никога няма да бъда сама, защото с мен ще има и други безсмъртни. Ще имам някой, който ще ме гледа така, както чичо Антонио гледа Хариет Фийлдс, само че ще ме гледа така през вечността. Стомахът ми се свива от копнеж. Искам да изтичам при чичо Паоло и да поискам да ми каже тайната на Имортис, да го помоля да започне процеса по създаването на „господин Перфектен“. Мисля си за петте поколения, които ще са нужни преди той да се роди и изпитвам желание да крещя. Искам го сега. Искам някой, който да ме гледа в очите и да разбира всичко в тях.

За да се разсея, тръгвам да търся още пунш. Няма никой при масата с храната, всички са на дансинга. Намирам празна чаша, наливам си и се оглеждам. Чудя се дали да не се включа пак в танците, но вълнението ме е напуснало и ме обзема меланхолия, от която не мога да се отърся.

Изглежда никой не забелязва, че не танцувам. Оставям рязко чашата и се измъквам незабелязано. През градините се насочвам към менажерията. Дългата ми рокля докосва цветята, докато вървя, затова вдигам полите й до колената си.

Менажерията е тъмна, а не искам да събуждам Мърморко и той да започне да крещи, затова търся слепешком и накрая намирам електрическото фенерче, което чичо Джонас държи върху варела с храна за папагалите.

Минавам тихо покрай клетките, следвайки лъча на фенерчето. Няколко птици изчуруликват към мен, а бременната оцелотка Джинкс надниква от високия клон, на който обича да спи. Очите й приличат на жълти фенери.

Алай е буден, сякаш ме е очаквал. Отварям вратата на клетката му и влизам. Закачам фенерчето на стената, сядам до ягуара и обвивам ръка около врата му. Той отърква глава в мен – изглежда допирът с гладката коприна му е приятен.

– Намерих те – чувам глас в тъмното.