Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 21 страниц)

Глава 20

Скрита под багажа, чувам отварянето на портите на влизане в Литъл Кейм и после викове – всички са се събрали да посрещнат гостите. Представям си усмихнатите лица на учените, които по този начин прикриват нервността си, както и любопитните погледи на хората от поддръжката в задната част на тълпата. От мен се очаква да съм там. Очаква се да съм отпред с чичо Паоло – първият човек, когото ще видят от Корпуса при пристигането си. Притискам лицето си към чантата на точки и ми иде да изкрещя от отчаяние. Защо са подранили с два дни? Никой не спомена и дума за това тази сутрин. Единственото ми заключение е, че никой не е знаел.

Може би от Корпуса са искали да ни изненадат. Да ни хванат неподготвени. Като подвеждащите въпроси, които чичо Антонио понякога ми задава по време на обучението ми – замислени да ме объркат и заблудят, да ме накарат да преоценя хипотезата си и дори да я отхвърля. Мразя тези въпроси. Те са единственото нещо, което ме затруднява и разваля иначе безупречния ми успех.

Осъзнавам, че вместо да очаквам с вълнение посетителите от Корпуса, може би трябва да се страхувам от тях. Нервността на чичо Паоло ми се стори забавна, но може би трябваше да я приема като предупреждение.

Двигателите на колите загасват.

В капан съм. Ако скоча, всички ще ме видят. Ако остана, ще ме открият, когато разтоварват куфарите. И това – ако чичо Паоло все още не е забелязал, че липсвам. Какво ще му кажа? Че това е първият път, в който се измъквам навън?

Че не съм отишла далеч? Ай’оа? Какви Ай’оа? Никога не съм чувала за тях. Представям си как пристъпвам от крак на крак, докато изричам тези думи, а очите ми шарят във всички посоки, само не и към лицето на чичо Паоло. Не за първи път се проклинам, че не мога да лъжа.

Точно когато се примирявам със съдбата си, чувам силен смях, който може да принадлежи само на леля Хариет. Идва отблизо и става все по-висок – тя се приближава към джипа.

– Аз ще помогна с багажа – казва тя. – Не, не, ще го взема! По-яка съм, отколкото изглеждам!

Изведнъж някой вдига чантата от лицето ми. Ето я и нея! Изражението й почти не се променя, когато ме вижда под куфарите.

– Аз ще ги отвлека – прошепва тя. – Хайде бързо!

Леля Хариет изважда чантата от джипа, като бърбори за влагата, комарите и другите изпитания в джунглата и после чувам тупване. Тя изругава и се разнася звук от тичащи към нея крака. Поемам си дълбоко въздух, сякаш за да поема заедно с него кураж и надзъртам над багажа, за да огледам обстановката.

Чантата лежи отворена пред краката на леля Хариет и по земята са разпилени женски дрехи. Брюнетката от Корпуса, облякла абсолютно неподходящ за джунглата панталон, гледа свирепо леля Хариет, а колегата й се прави, че не забелязва разпиляното дантелено бельо. Възползвайки се от удобния момент и колкото мога по-бързо, се прехвърлям от другата страна на джипа, скачам и приклякам. Всички са прекалено заети с леля Хариет и другата жена, за да забележат момичето, което притичва и се скрива зад гаража.

Щом излизам извън полезрението им, се притискам към стената и дишам с надеждата кислородът да успокои нервите ми. Дрехите ми са съсипани, косата ми е сплъстена и по ръцете, краката и врата ми има речна кал. Няма начин да се изправя пред Корпуса в този вид. Общежитие Б е на около осемдесет метра оттук и от двете страни на алеята до сградата има високи храсти. Ако се приведа и тичам бързо, мога да взема разстоянието за секунди. Заобикалям гаража, привеждам се, поемам си въздух и хуквам.

Продължавам да чувам шума на тълпата, включително и виковете на чичо Паоло, който се опитва да успокои всички. Вмъквам се във входа на Лаборатории Б и тичам през коридора към басейна. За по-малко от минута се събличам и се гмурвам. Плувам до другата страна и оставям след себе си кална следа. Но когато излизам, мръсотията се спуска към дъното. Трябва ми само секунда, за да стигна до огледалото в съблекалнята и да проверя дали по мен има още кал. Слагам хавлия и се насочвам към вратата.

Когато излизам сред тълпата, са изминали само две минути и половина. Все едно никога не съм била в джипа. Нямам избор – трябва да се изправя пред всички мокра, боса и полугола.

– Ето те! – изръмжава глас и чичо Антонио грабва ръката ми. – Плуваш, Пиа? Наистина ли? Търся те от половин час! Паоло каза, че си с Хариет, а тя каза, че така и не си се появила. Почти си помислих, че си прескочила оградата и си избягала в джунглата!

– Ха! – възкликвам аз. – Това… това е лудост, чичо Антонио! Аз… плувах. Виждаш ли? – Размахвам кичур мокра коса и решавам, че сега е идеалният момент да сменя темата. – Какво става?

Той изръмжава.

– Изпратиха ни радиосъобщение преди четирийсет минути, че се намират на брега на Литъл Мисисипи и чакат да ги докараме. – Той поклаща глава. – Предизвикаха пълен хаос. Паоло крещеше нон стоп, сигурен съм, че Харуто получи микроинфаркт, а сега Хариет изпусна бельото им в калта. – Чичо Антонио ме повежда през тълпата, без да спира да мърмори: – Проклетият Корпус добре ни изигра.

Заставаме до чичо Паоло и чичо Сергей, които се извиняват многословно на намръщената жена за непохватността на леля Хариет. Но когато чичо Антонио прочиства гърлото си, всички се обръщат, зяпват ни и затихват.

Чувствам се ужасно смутена и съм се вкопчила в тънката си хавлия, сякаш тя по някакъв начин би могла да върне деня към невинното му начало. Усмихвам се възможно най-сияйно.

– Уважаеми гости – казва чичо Паоло, а една вена на клепача му пулсира толкова силно, че цялото му слепоочие потръпва в спазъм, – ето я и нея. Нашата Пиа.

Знам, че смяташе да ми посвети цяла реч и да я произнесе точно в този момент, за да спечели Корпуса от самото начало, но изненадващото им пристигане осуети всичките му планове. Затова сега се налага сама да измисля нещо, но въображението ми е в доста лошо състояние след сутрешната среща с анакондата.

Нима беше тази сутрин? Потискам желанието да се прозея и да се запътя право към леглото си и вместо това кимвам на посетителите.

– Здравейте. Добре дошли в Литъл Кейм.

Опитвам се да не мигам, докато двамата ме оглеждат. Никой от тях не отвръща на поздрава ми, нито ми казва името си. Въпреки че очите им са приковани в мен, имам чувството, че не ме виждат. Гледат ме така, както чичо Паоло гледа лабораторните мишки – лесно долавям изчисленията в главите им. Събират, изваждат, претеглят и сравняват. Не виждат пред себе си седемнайсетгодишно момиче. Виждат резултата от особено дълъг и скъп експеримент. И не мога да определя по напрежението в погледите им дали това, което виждат, им харесва.

– Сигурен съм, че сте гладни и уморени – казва накрая чичо Паоло. Те кимват и тръгват след него към Общежития Б, където ще бъдат настанени по време на престоя си тук. Той, доколкото знам, е с неопределена продължителност. По пътя продължават да ме оглеждат.

Щом влизаме вътре, чичо Антонио им помага с багажа, а аз прошепвам на чичо Паоло, че ще се преоблека за вечеря. Той кимва разсеяно, а тикът на окото му продължава с пълна сила. Измъквам се доволна, че са ме забравили.

Прекосявам Литъл Кейм с плътно пристегната около мен хавлия и продължавам да усещам тежестта на тези два погледа, като окачени около врата ми вериги.

По време на вечерята научавам, че се казват Виктория Щраус и Гюнтер Ласло и заедно управляват огромната компания, която наричаме Корпуса. Научавам всичко това от леля Хариет, която седи до мен. Двамата от Корпуса са на отделна маса с чичо Паоло и останалите от екипа Имортис. Обмислям дали да не се изплезя или да си бръкна в носа, но си спомням как чичо Сергей каза, че те могат да ни закрият, и вместо това само си представям как го правя.

– Имат операции в над двайсет държави – прошепва леля Хариет, докато атакува спагетите си. – Повечето от тях са секретни. Никое правителство в света не може да ги докосне. Имат пръст във всичко – разработване на оръжия, банки, космически изследвания. Но са се насочили основно върху биотехнологиите и по-специално генното инженерство. С други думи – тя нарязва спагетите, за да ги забоде на вилицата си, – върху теб.

– Откъде знаеш толкова много за тях?

– Те ме вербуваха. Щраус беше тази, която първа се свърза с мен. Жената е психопат. – При тези думи леля Хариет забожда свирепо вилицата в спагетите.

– Защо? – питам. – Има личностно разстройство? Шизофрения? Не мога да си представя как на човек, страдащ от циклофрения или халюцинации, ще му бъде възложена толкова важна работа…

– Тя не е буквално психопат, Пиа. Боже мой, изразих се образно. Просто е откачена. Не си помисляй и за миг, че разпилях случайно точно нейния куфар. О, не! – Едно кюфте загива от мъчителна смърт под ножа на леля Хариет. – Тази жена заслужава повече от кално бельо.

– Защо?

– Чух, че планират да останат няколко дни. Сигурна съм, че ще имаш време да разбереш.

След вечерята чичо Паоло предлага на гостите да се оттеглят, но Щраус и Ласло поклащат глави и ме посочват. Вътре в мен нещо се свива. След описанието на леля Хариет нямам представа какво да очаквам от тези хора.

Събираме се в моята лаборатория, която отеснява при натъпканите в нея осем души. Това сме аз, екипът Имортис и представителите на Корпуса. Сядам на масата за прегледи и се надявам с всяка своя клетка, че няма да поискат да се съблека. За щастие не го правят, но претърсват всяка страница от архивите за мен, а те са огромни. Щраус и Ласло разпитват часове наред чичо Паоло и останалите от екипа. Какви левкоцити произвежда тялото ми срещу заразите? Каква е разликата между моите хромозоми и тези на обикновените хора?

А какво е обичайното ми ниво на теломераза? Бих могла да отговоря на всички тези въпроси насън. Но те не питат мен. Щраус и Ласло са тук от часове, но никой от двамата не ме е заговорил. Имам чувството, че ако кажа нещо, ще подскочат и ще ме зяпнат като амеба, която внезапно ги е попитала дали им е харесала закуската.

След въпросите искат да видят демонстрация на уникалните ми свойства, започвайки от непробиваемата ми кожа. Чичо Паоло взема скалпел и го подава на Щраус.

За малко да откажа, но майка ми, без дори да ме погледне в очите, взема ръката ми и ми навива ръкава, преди да успея да проговоря. На Щраус изглежда й е приятно да натиска скалпела върху кожата ми и си мисля, че сега разбирам защо леля Хариет изпитва толкова силно отвращение от нея.

– Забележително – казва тя, като диша дълбоко и подава скалпела на Ласло. – По нея няма и драскотина.

Принудена съм да се облегна назад и да не правя гримаси, докато Ласло прокарва острието по ръката и дори по бузата ми. Не ме порязва, но пак боли! Искам да изпищя, но не мога. Чичо Паоло е вперил поглед в мен през цялото време и ме принуждава да се подчинявам. Затова затварям очи и си мисля за бъдещето. За първия безсмъртен, който ще създам. Ще бъде мъж. Може би ще трябва да го кръстя. Може би… Бавно, сякаш изплува от вода, лицето на Ейо се появява в съзнанието ми. Може би ще го кръстя Джордж… Тялото на Ейо, което се извива в перфектно гмурване, когато скача от върха на водопада. Или Питър, или Жак… Очите на Ейо, пълни със звезди, докато седим край реката… Клаус, Свен или Хайнрих. Хубави имена. Всичките са на учени, които са били тук по едно или друго време… Ейо, който ме води през джунглата, протяга ръка и ме подканва да я поема…

– Отвори очи, Пиа – казва майка ми.

За момент съм объркана. Над мен са надвесени странни лица и насочват ярки фенерчета в очите ми, за да проверят как се свиват и разширяват зениците ми. Огън, мисля си аз, ако искате наистина да видите нещо, трябва да ги погледнете на огън. Поглеждам нагоре към Щраус и Ласло, като се насилвам да не мигам, докато надзъртат под клепачите ми.

Става два часът сутринта, когато най-после не могат да измислят повече въпроси. Чичо Джейкъб се прозява в шепата си, а очите на чичо Харуто са кръвясали.

– Е, как ви се струва? – казва чичо Паоло и потропва с пръсти по масата, близо до коляното ми.

Щраус и Ласло се споглеждат и после ми хвърлят бърз поглед.

– Трябва да поговорим насаме, доктор Алвес – казва Ласло. Гласът му никога не е по-силен от шепот, така че всички проточват вратове към него.

Чичо Паоло кимва.

– Добре, хора. Това е всичко за тази вечер.

Очевидно „насаме“ означава само чичо Паоло и двамата представители на Корпуса, но в този час май никой няма нищо против. Всички излизат, прозяват се и търкат очи.

Вървя най-отзад, но когато стигаме до стълбището, се навеждам да си завържа връзките.

Никой не забелязва, че съм по джапанки.

Щом чувам как вратата се затваря зад другите, бързо се връщам по коридора. Не се налага да се приближавам много – слухът ми е доста над средното ниво.

– Да, да, не може да се отрече, че тя е чудо – говори Ласло със строг глас. – Обект 77 е перфектна. Всичко, на което сме се надявали, а и повече. И точно затова се чудим защо е отлагането, Алвес. Трябват ни още като нея. Тя не ни върши работа сама.

Обект 77… Сложили сами номер?

– Имаме нужда от нея, за да ускорим процеса – отговаря чичо Паоло. Чувам как потропва с пръсти по масата. – Умът на Пиа е много по-развит, отколкото са нашите. Търсите пряк път към безсмъртието, нали? Е, тя е единствената, която ще го открие, ако такъв изобщо съществува. Но не е готова.

Готова съм! – иде ми да изкрещя. – Готова съм, ох, готова съм!

– Какво точно чакате? – пита Щраус.

– Правя й тестовете на Уикам точно по график, но резултатите все още не са на нужното ниво за пълното й включване в екипа Имортис.

– Бордът започва да губи търпение – отвръща Щраус. – Искат резултати.

– Пиа е резултат. Най-добрият резултат, който човечеството някога е виждало. Бордът ще трябва да бъде търпелив. А и не контролирате ли вие борда? Ако си спомням правилно, всичко, което кажете, се приема. Без въпроси. Без оплаквания.

– Добре. Предпочитате да говорим направо? Ние искаме резултати. За разлика от вас, не всички сме вдъхновени от изрази като „за благото на човечеството“ и „да изградим по-добро бъдеще“. Не искаме раса от безсмъртни след пет поколения. Искаме резултати сега. Експериментите на Сато доказаха, че безсмъртието не може да бъде постигнато от човек, роден като смъртен. Добре. Приехме това. Но някои от нас ще имат деца и внуци през следващите години.

– Но…

– Да, ние контролираме борда – продължава Щраус, сякаш чичо Паоло изобщо не е проговорил. – Но без повече резултати и без по-голям напредък, ще изгубим контрол. А ти, Паоло, ти не искаш да изгубим контрол. Някои в Корпуса силно желаят тази операция да се прехвърли в Съединените щати… с различен екип.

Не, не, не… не ни затваряйте…

– Тогава заведете Пиа при тях. По дяволите, дайте на всички да прокарат скалпели по нея, ако искат. Щом веднъж я видят, ще престанат да говорят за резултати…

Коленете ми омекват и се прилепям към стената. Опипвам ръцете си, като си представям стотици скалпели, които се забиват в кожата ми.

– Знаеш, че не можем да направим това – отговаря Ласло. – Мълвата ще плъзне. „Дженисект“ са готови да започнат трета световна война, за да се доберат до нея. Те вече подозират, известно ти е. Подозират от години. Защо си мислиш, че рискуваме да идваме тук само веднъж на няколко десетилетия? Наблюдават ни. Пиа е Свещеният граал на модерната наука, Алвес – не можем да я излагаме на показ като прасе, спечелило първа награда.

– Добре, разбирам ви. Но ви казвам, тя не е готова! Трябва да се съсредоточим върху изследванията на доктор Фийлдс за клонирането. Това е най-добрият ни ход.

Тишина. Щраус проговаря първа.

– Доктор Фийлдс няма да ни сътрудничи още дълго.

– Какво имате предвид?

– Сестра й. Мъртва е.

– Какво?

– Фийлдс не знае. Фийлдс не бива да знае възможно най-дълго. В мига, в който научи, ще си тръгне. Имаме нужда от изследванията, Алвес. Тя е най-добрата в своята област.

Какво става!? Закривам устата си с ръка, за да не изкрещя.

– Всичко се свежда до Пиа – продължава Щраус. – За кога е планиран следващият тест на Уикам?

– За след три месеца. И не е последният. Има още три…

– Ще бъде последният и ще се проведе утре.

– Аз… Виктория, това е невъзможно. Твърде скоро е. Не е готова.

– Но ще бъде. След утре.

– Виктория, наистина, аз…

– Утре! – Тя продължава с по-тих глас и трябва да се напрегна, за да доловя думите й. – Ще говоря направо, Алвес, защото и двамата знаем на какво е способен Корпусът. Помниш ли Женева?

Пълна тишина.

После Щраус продължава:

– Сещам се за поне двайсет учени, които биха убили за шанса да получат твоята работа. Твоята и тази на целия ти екип. Не ни карай да стигаме дотам. Заклевам се, Алвес, ако упорстваш…

Задавено мърморене от чичо Паоло.

– Какво каза? – пита Щраус.

– Няма да се стигне дотам. Както кажете. Утре.

Чувам шумолене на хартия и стъпки и разбирам, че разговорът е приключил.

Със силно биещо сърце и кожа, изстинала до температурата на течен азот, бягам навън.

Глава 21

Събужда ме познатата слънчева светлина, падаща от стъкления покрив. Зелена е, прониква през диплите от листа между покрива и небето и нежно ме гали. Ако имах възможност, лесно бих заспала отново. Но алармата на часовника е безмилостна.

Спомням си разговора между чичо Паоло и представителите на Корпуса, който подслушах снощи, и сядам, напълно разсънена.

Днес ще ме тестват. Стискам одеялото, докато кокалчетата ми побеляват. И това ще бъде последният тест.

Точно в този момент някой почуква на вратата и се стряскам, толкова е зловещо. Майка ми е.

– Има промяна в графика ти, Пиа – казва тя. – Ще се срещнеш с доктор Алвес в менажерията след половин час.

Тя се приближава и издърпва одеялото.

– Хей! – казвам възмутено аз и свивам колена.

Майка ми сяда на ръба на леглото и се навежда близо до мен.

– Трябва да бъдеш силна, Пиа. Това е всичко. Всичко. Трябва да направиш всичко, което поискат, или ще ни отнемат Паоло. – Тя ме хваща за тениската. Толкова съм шокирана, че не я отблъсвам. – Не мога да го загубя, Пиа. Разбираш ли ме? Паоло е… не мога да го загубя.

Пръстите й са студени и бели, очите й са зачервени от безсъние. Дали е говорила с чичо Паоло снощи? Дали й е казал за заплахите на Щраус и Ласло? Винаги съм знаела, че майка ми обожава чичо Паоло, но напрежението в очите й е по-силно, отколкото някога съм виждала. Обикновено тя е сдържана и се контролира. Изнервям се от това да я виждам такава. Ще бъда безкрайно доволна, когато Щраус и Ласло си тръгнат и всички започнат отново да се държат нормално.

– Ставам – прошепвам аз. – Всичко ще мине добре. Ще видиш. Готова съм.

Тя ме задържа за момент, после въздъхва и ме пуска. Преди да излезе от стаята, ме поглежда и казва:

– Дано да е така. Защото ще направя всичко, за да го задържа тук.

Не се и съмнявам в думите й.

В менажерията заварвам не само чичо Паоло, Ласло и Щраус – облекли бели престилки, – но и леля Хариет. Тя и надзирателят на менажерията Джонас Брайър наблюдават и обсъждат една болна мармозетка в телена клетка. Виждат ме и ми махат, но продължават разговора си.

Отивам при чичо Паоло и изпитвам тревога, но съм решена да успея, каквото и да поискат от мен. Мисля си за своите вечни хора. За братя, сестри и приятели, които никога не умират. За вечно семейство, неуязвимо за болка и смърт, познаващо само живот, любов и красота. Опитвам се да си го представя, да видя лицата им в съзнанието си… но виждам само едно синеоко момче, което седи край реката и ми подарява звезди.

Затова решавам да мисля за майка си и чичо Паоло и за това колко силни и сдържани са. Мога да бъда като тях, мисля си аз. Свикнала съм да ме гледат с гордост заради безсмъртието ми, но искам да видят, че в мен има и други качества, че съм силна и дисциплинирана. Кръг и линия…

– Здравей, чичо Паоло – казвам с усмивка и се надявам да не забележи колко съм нервна. Пропускам Щраус и Ласло. Щом не искат да разговарят с мен, и аз няма да разговарям с тях. Ще издържа малкия им тест, но не съм длъжна да се сприятеляваме, докато го правя.

– Здравей, Пиа. Здравей, Силвия – кимва на майка ми той.

– Наистина трябва да започваме – изрича превзето Щраус.

Чичо Паоло ни повежда към задната част на менажерията. Очаквам двамата от Корпуса да тръгнат напред, но те ни изчакват и ни следват като дебнещи плячката си ягуари.

Усещам към коя клетка се е насочил чичо Паоло още преди да я стигне до нея и стомахът ми се свива. Надявам се, че ще се обърне и ще спре при тарантулата или при терариума със змиите, но той продължава… и спира пред клетката на оцелота, точно както се страхувах.

Виждам вътре Джинкс с новороденото й, което чичо Джонас кръсти Снизи. Джинкс е на 73 години и е единственият ни безсмъртен оцелот. Тя е оплодена от смъртен мъжки, инжектиран с експериментален разтвор от Имортис, и учените се надяваха, че бебето ще наследи някои от чертите на елизиума. Но Снизи се роди напълно нормален, доказвайки, че безсмъртната трябва да се оплоди от друг безсмъртен, за да предадат своята вечност на следващото поколение.

Джинкс и Снизи лежат до купичката си с вода, а Джинкс лиже гърба и главата му. Котето й мяука с досада, а после кихва.

Те изглеждат толкова спокойни и доволни, че искам да избягам още сега, преди чичо Паоло да успее да ми каже какъв е днешният тест. Но не мога да спра да мисля за екипа Имортис и за мястото, което ми пазят – само ако успея да издържа този тест.

Чета на глас картона, окачен на клетката.

– Снизи…

– Обект 294, Пиа. Или, ако предпочиташ, мъжки оцелот. Но не Снизи. Никога не давай имена на обектите си, Пиа. – Той поглежда крадешком Щраус, сякаш се страхува, че тя ще го връхлети.

Освен Обект 77. Нали ти си я кръстил Пиа.

– Да. Обект 294 е мъжки оцелот, Leopardis pardalis, на две седмици и три дни. 294 е позитивен за котешка придобита имунна недостатъчност, наследена от майка му, Обект 282, но изглежда понася вируса изключително добре. Това е котешката форма на СПИН. Обикновено не е фатална за носителите й и може да не ги засегне с години.

– Отлично, отлично – промърморва чичо Паоло. – Добре, Пиа, ти без съмнение се сещаш какъв ще бъде този тест.

– Да – отговарям тихо. Усещам, че чичо Джонас и леля Хариет ме гледат, но задържам очите си върху Снизи. Той в момента се опитва да улови опашката на майка си с лапи, но тя я дърпа настрана.

– Пиа, това ще бъде твоят последен тест на Уикам.

– Последният? – Полагам всички усилия да изглеждам изненадана. Щраус ме наблюдава като ястреб.

– Да. Ако преминеш този тест, ще станеш пълноправен член на екипа, изследващ елизиума и ще научиш тайната формула, на която дължиш съществуването си.

– Имортис – прошепвам.

Той кимва.

– Ето защо този тест е много важен. Искам да го обмислиш и да си абсолютно сигурна, че си готова. След това няма връщане назад, Пиа.

– Добре.

Той ми подава спринцовка.

– Пентобарбитал – казва лаконично той.

Чувам от другия край на пътеката лекото ахване на леля Хариет. Сърцето ми затихва. Очаквах нещо лошо, но не толкова лошо.

– Какво искате да… – задавям се от думите. Не мога дори да погледна към котенцето. – Но вирусът не му пречи! Той може да живее съвсем нормален живот…

– И да предаде вируса на своето потомство – прекъсва ме чичо Паоло. – Доктор Зингър разработва ваксини за КПИН и затова има нужда от заразени трупове, които да изследва.

– Някакъв проблем ли има? – пита рязко Ласло.

– Не! – отсича чичо Паоло. Когато се обръща отново към мен, по челото му е избила пот. – Правили сме го и друг път. Налага се. Литъл Кеймбридж не е като другите научни институти, Пиа. Тук е по-трудно. По-тежко. По-важно. Докато повечето учени си губят времето с малария, рак и брадавици, ние, Пиа, ние се занимаваме с безсмъртие. Вечност за нашия собствен вид. Няма нищо по-важно от това, Пиа. Целта. Помни целта! – Той слага ръце на раменете ми и ме гледа право в очите. – За благото на вида, Пиа. Само това има значение. Целта оправдава средствата. Помни го.

Не става дума за Снизи и за откриването на ваксина за КПИН. Не става дума дори и за Ласло и Щраус и заплахите им. Става дума за мен. Сигурно този конкретен тест е бил на месеци или дори на години разстояние. Но е предстоял. Един ден щеше да се наложи да се докажа.

И този ден е днес.

Достатъчно силна ли съм? Мога ли да докажа, че съм достойна да имам своя собствена раса? Необходимо е само да забия бързо иглата, да натисна с палец и да инжектирам химикала. И за Снизи ще бъде като заспиване.

Но когато се насилвам да го погледна и виждам как си играе с опашката на майка си, напълно неподозиращ своята съдба, краката ми се разтреперват и искам единствено да избягам, да се скрия и да плача. Щраус и Ласло наблюдават всяко мое движение. Не мога да погледна към леля Хариет. Имам чувството, че ако го направя, напълно ще изгубя контрол и ще се разкрещя.

– Трябва да можем да вземаме трудни решени, Пиа – продължава чичо Паоло. – Ако не можехме, ти самата нямаше да си тук. Това – той посочва иглата – е твоето наследство, твоята съдба. Трябва да се научиш да контролираш емоциите си и да се съсредоточиш върху целта.

Той е само бебе – мисля си, наблюдавайки Снизи.

– Последният тест винаги е най-трудният – казва чичо Паоло. – Трябва да си напълно уверена. Дай си време. Обмисли го. За ден. За седмица. Колкото ти е необходимо. Но трябва да стигнеш до крайното решение. Прогрес или регрес. Оцеляване или изчезване. Сила или слабост.

– Седмица? – прекъсва го Щраус със стегнат глас. – Това не е ли малко… дълго, Паоло?

Чичо Паоло отговаря, съскайки през зъби:

– Вече наруших система, доказвала се цял век, като прескачам тестове и отивам направо на края, Виктория. Финалният тест се провежда по този начин. Прибързаната работа води до лоши резултати. Остави ме да го направя по моя начин… не, не по моя начин. По начина на Литъл Кейм. Съжалявам, ако не ти харесва, но някои неща не могат да бъдат насилвани.

За първи път Щраус не разполага с отровен отговор.

– Пиа – изрича чичо Паоло, – сега всичко е в твоите ръце. Мечтата ти за безсмъртна раса е в твоите ръце.

Не отговарям, но стискам спринцовката, докато кокалчетата ми побеляват.

– Хайде, Силвия – казва чичо Паоло, обгръщайки майка ми с ръка. – Да й дадем малко време.

– Бъди силна – казва майка ми и думите й са по-скоро предупреждение, отколкото окуражаване.

Ласло тръгва с тях, но Щраус се забавя. Тя ме хваща за ръката и забива нокти в китката ми. Явно е разбрала, че мога да изпитвам болка. Усещам, че леля Хариет тръгва към нас.

– Ние те създадохме – прошепва Щраус, – ние можем да те унищожим. Затова се заемай с това.

– Ахъм… – Леля Хариет слага ръка на рамото ми. – Мисля, че тя разбира, Виктория.

Виктория вдига очи към леля Хариет и се насилва да прикрие гнева си, но погледът й остава все така твърд.

– Хариет. Радвам се да се видим отново.

Леля Хариет не отвръща нищо.

– Е, ще предам поздрави на Иви. – Щраус се отдръпва и оправя бялата си престилка.

Леля Хариет свива устни, но не казва нищо.

След като Щраус излиза, аз се отпускам на земята и се вглеждам в двата оцелота. Те са толкова невинни, толкова не наясно, че държа смъртта в ръцете си. Отвратително е.

– Ужасно е да накараш някого да направи това – казва леля Хариет.

– Кой е Иви?

– Просто бивш колега. Не е важен – отговаря бързо леля Хариет. – Е, ще го направиш ли?

– Рано или късно. Не днес – все още не съм готова, точно както каза чичо Паоло. Трябва ми време да се подготвя, да успокоя нервите и стомаха си. А и не искам да доставя на Щраус удоволствието да ме види да „се заемам с това“ твърде скоро.

– Мисля, че е варварско. А и все едно, какво трябва да докажеш по този начин? Какво ще поискат от теб следващия път, щом веднъж покажеш, че си отвъд морала?

Морал. Това не е често изговаряна дума в Литъл Кейм. Запомнила съм я някъде дълбоко заедно с думи като „любов“ и „Сан Франциско“.

– Не знам. Но по-лошо от това не може да бъде, нали?

– Как бих могла да знам? Знам по-малко от теб. Нова съм тук, помниш ли?

– Той е само бебе.

Леля Хариет ме наблюдава как гледам Снизи и сяда до мен с кръстосани крака и сключени под брадичката ръце.

– Ти не искаш да го направиш.

– Разбира се, че не искам!

– Това е хубаво. Означава, че си човек.

Зяпвам я и усещам как в очите ми напират сълзи.

– Ако наистина бях човек, щях като чичо Паоло да съм загрижена за прогреса на вида, а не за едно глупаво котенце.

Леля Хариет отново свива устни.

– Предполагам, че те са те научили така. Е, добре, как бих могла аз, която идвам от място, което никога не си чувала, да ти казвам кое е правилно и кое не, след като за тази цел вече имаш всички тези блестящи учени? Все пак, ти не искаш да ги послушаш, нали? Иска ти се да има някакъв друг начин.

Кимвам, неспособна да проговоря.

– Това е моралният ти компас, Пиа.

– Кое?

– Моралният компас. Опитват се да те насилят да тръгнеш по грешния път, но той продължава да се бори, продължава да сочи в противоположната посока. Не го ли усещаш?

Усещам го и се чудя откъде знае, че се чувствам точно така.

– Твоят морален компас – потвърждава леля Хариет.

– Да не би да казваш, че не трябва да го правя? – питам и вдигам спринцовката. Че трябва да предам всичко – всичките си мечти – само заради един незначителен живот?

– Трябва да… – Тя се поколебава, в очите й бушува нещо, което не мога да разпозная. Обикновено познавам какво си мислят другите, но леля Хариет се затваря за мен така, както буреносен облак закрива слънцето. – Трябва да обмислиш това дълго и внимателно, Пиа – казва тя накрая. – И обмисли най-вече цената. Запитай се само какво искат от теб. Запитай се каква е Пиа сега и помисли каква искаш да бъдеш.

– Перфектна – отговарям моментално. – Те искат да бъда перфектна.

– Перфектността – изрича леля Хариет глухо – е в очите на гледащия.

– Къде си чула това?

– Някога човек на име Платон е казал нещо подобно. Предполагам, че не са ти говорили за Платон, нали? Явно не. Трябваше да се досетя. Добре, постарай се да не го споменаваш пред никого или и двете ще си имаме неприятности. Струва ми се, че засега си имам достатъчно потенциални неприятности, благодаря много, така че не казвай на никого.

Тя се изправя и изтръсква сламките от джинсите си. После тръгва към изхода, а аз викам след нея:

– Лельо Хариет?

– Да?

– Всеки, който дойде в Литъл Кейм, преминава през тест като моя. Твоят какъв беше?

Тя обръща главата си така, че къдравата й червена коса да прикрие изражението й.

– Не знам за какво говориш.

С тези думи напуска бързо менажерията и ме оставя сама с животните и със спринцовката в ръцете ми.