Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 21 страниц)

Глава 18

– Ето тук! – съобщава Ейми.

Вече знам, че никога няма да се радвам на басейна си, не и след това. Кристален водопад, висок шест метра, се спуска в дълбок, спокоен тюркоазен поток. Орхидеи и хеликонии, натежали от розови, червени и лилави цветове, висят над водата, сякаш пият от нея.

Ейо с вик се покатерва на върха на водопада и се хвърля надолу. Пада с плясък във водата и ни измокря.

– Толкова е тъп – казва Ейми. – Ела, птичке Пиа! Не е забавно да се плува с Ейо, винаги гледа да ме напръска.

Тя грабва ръката ми и ме повежда по течението, на петдесетина метра от водопада, където потокът е плитък и широк, а дъното – покрито с камъчета. Водата блести златиста на слънчевата светлина, процеждаща се през дърветата.

– Това е нашето най-тайно място – прошепва тя и коленичи на брега.

– Каква е тайната му? – питам.

– Погледни във водата.

Коленича до нея, навеждам се над потока и го виждам. Не слънчевата светлина прави водата златна. Вътре има истинско злато. Камъчетата на дъното са покрити с лъскави петънца; сигурно са няколко шепи.

– Това истинско злато ли е? – питам.

Тя кимва.

– Не можем да кажем на никой външен човек. Видят ли злато, караиба се превръщат в чудовища и са готови да унищожат всичко, за да се доберат до него. Така казва Ачири. Затова никога не казваме на караиба за него.

– Аз съм караиба – изтъквам. Думата на Ай’оа за чужденец вече е записана в паметта ми.

– Капукири каза, че имаш сълзите на Миуа в себе си, това те прави една от нас.

– Но аз живея в Литъл Кейм.

– Не си длъжна. Можеш да живееш с нас.

– Не мога. Литъл Кейм е домът ми.

– Тогава защо идваш при Ай’оа?

Обръщам се с гръб, за да не види объркването в очите ми. Как да обясня на едно седемгодишно дете, че то представлява всичко, което ми е било отказано в Литъл Кейм? Защото си млада и свободна в джунглата. Ти си смъртна, но вместо да се вкопчваш в надеждата за безсмъртие, прегръщаш всеки следващ ден, без никога да се тревожиш за утрешния.

Тя коленичи до мен и се взира в небето.

– Била ли си някога на самолет? – пита внезапно.

Усмихвам се унило.

– Не. Или поне все още не. Никога не съм напускала джунглата.

– Ох – въздъхва тъжно Ейми. – Винаги съм искала да се кача на самолет. Да се нося над дърветата като птица.

Поглеждам през балдахина към петънцата небе. Виждала съм два самолета през живота си – веднъж, когато бях на пет и веднъж, когато бях на дванайсет. Летяха толкова високо и бяха толкова малки, че едва се забелязваха. Чичо Антонио веднъж ми каза, че сме прекалено далеч от градове, за да виждаме много самолети, но въпреки това в Литъл Кейм има достатъчно дървета, които скриват комплекса от всеки поглед от въздуха.

– Къде би искала да отидеш? – питам Ейми.

– Папи на Ейо ни разказа за места, където няма дървета. Там понякога всичко е само километри сгради, направени от бетон. На други места има само пясък, толкова много, че не можеш дори да му видиш края.

Опитвам се да си представя такава гледка, но ми се струва невъзможно.

– Никога не съм напускала джунглата.

Ейми ме хваща за ръка и се усмихва широко. Двата й предни зъба са леко раздалечени.

– Един ден ще отидем. Ти и аз, на самолет. Ще отидем до Китай и Америка, и Антарктида.

Зяпвам я.

– Откъде знаеш всичко това?

– Кое?

– Всички тези имена. – Мисля си за картата си и си припомням думите, отпечатани на нея. – Китай. Това е в… Азия? – Имената имат странен вкус в устата ми, като някаква чуждоземна храна.

Тя кимва.

– Папи ни научи двамата с Ейо на имената на толкова много места. Той каза, че трябва да знаем колкото може повече за света и че това… – Чертите й се опъват, замисля се за секунда и заговаря по същия начин, по който аз рецитирам периодичната таблица: – „Невежеството е Божие проклятие, знанието е крилата, с които летим към рая“. Това е от някакъв караиба на име Шекспир – усмихва се самодоволно Ейми. – Понякога уча по-бързо от Ейо.

– Шекспир, а? – Трябва да е бил учен, звучи ми като нещо, което и чичо Паоло би казал.

Изпитвам неочаквано пробождане от ревност. Някой от Литъл Кейм е преподавал на Ейми и Ейо за външния свят, а мен е оставил в тъмното като че ли съм идиот. Разбира се, аз мога да изредя всички части на чехълчето, но седемгодишно дете знае повече за света от мен. Ако знанието е „крилата, с които летим към рая“, то аз съм птица с подрязани крила.

Заравям ръце в меката пръст на брега и я намачквам с цялото разочарование, което не искам Ейми да види в очите ми.

Група златисти тамарини си бъбрят над нас и ни се хилят, като ни замерват с горски плодове. Ейми им отвръща с вик и една маймуна скача на рамото й. Играе си с косата й и ми изсъсква, когато се опитвам да я погаля.

– Ейми говори с маймуните – казва Ейо, който внезапно се появява зад нас и изтърсва водата от косата си, – защото самата тя е наполовина маймуна.

– Не съм! – вдига ръка към него тя и тамаринът слиза, скача на главата на Ейо и започва да му скубе косата. Той изпищява, удря я силно, с Ейми се разсмиваме и гневът ми изчезва.

Когато Ейо най-накрая се отървава от малката златиста маймунка, Ейми я взема и тръгва към водата, като подплашва двойка хоацини, които изкрякват и излитат. Перата на главите им се развяват зад тях.

– Родителите й умряха и тя беше отгледана от Ачири – казва Ейо – Като малка сестра ми е. Което означава, че аз съм нейният защитник.

– Тя е ангел – отвръщам. – Бих дала всичко, за да имам малка сестра като нея.

Ейо се просва на земята до мен и се протяга върху дебелия слой листа, които покриват земята на джунглата. Опъва ръце над главата си и излага на показ коремните си мускули. Усещам как бузите ми почервеняват и преглъщам, като се мъча да не показвам как скицирам наум всеки сантиметър от бронзовата му кожа.

– Как можеш да вярваш в ангели? – пита той. – Ти си учен.

– Не вярвам. – Или поне чичо Паоло не вярва, със сигурност. Забавям отговора. – Но според мен някои други вярват. Например леля Ненин. Само че не си признава, защото чичо Паоло ще побеснее.

– Не можеш да отнемеш от някого боговете му. Можеш да опиташ, но хората пак ще се скрият и ще се молят. Така казва Капукири.

– Ти вярваш много на всичко, което казва той. – Спомням си за реакцията на Ай’оа от думите му при първата ни среща. Ягуар, богомолка, луна.

– Той е нашият шаман, нашият чудотворец. Ако се разболеем, Капукири ни лекува. Той вижда нещата преди да се случат и понякога отива в света на духовете, без дори да използва йоппо.

– Anadenanthera peregrine – изговарям автоматично, – халюциноген.

Той кимва.

– Не би ти харесало. Никога не харесва на караиба. Кара мозъка ти да направи… – той хваща главата си с ръце – пууу! Като експлозия.

– Прав си. Няма да ми хареса. – Гадост.

Отвращението явно се изписва на лицето ми, защото той се разсмива.

– Ние Ай’оа правим нещата другояче, но много от тях са същите като при вас.

– Кои?

Той вдига рамене, взема стрък папрат, къса листата и ги свива на кълба.

– Храним се, спим, дишаме. Усмихваме се, когато сме щастливи и плачем, когато сме тъжни. Когато плуваме, трябва да дишаме над водата. Когато работим цял ден, ни болят гърбовете. Когато се порежем, ни тече кръв. Поглеждам към бледата си китка. Не на всички.

– По-силните се грижат за по-слабите и живеем така, че онези, които имат власт над нас, да бъдат доволни.

– Чичо Паоло смята, че слабите трябва да бъдат премахнати – изричам тихо. – Казва, че останалият свят не е съгласен. Затова учените дошли тук – трябвало да работят тайно, защото идеите им били прекалено напредничави, за да бъдат приети от всички. Били презирани и подлагани на съмнение, защото подсилването на човешката раса изисква да се вземат трудни решения.

Наричали ги чудовища – обясни ми чичо Паоло. – Презирали хората като доктор Фолк. Затова той дошъл тук, в джунглата, където чул легенда за цвете, което може да те направи безсмъртен…

Чичо Паоло е сърдит на външния свят заради това, че е принудил доктор Фолк и колегите му да се крият. Хората били глупави, Пиа, и продължават да бъдат. Не разбират, че понякога да отнемеш живот е по-милостиво от това да спасиш живот. Съсредоточиш ли се върху листото, вместо върху цялото дърво, губиш обективността си и преставаш да мислиш логично. Винаги гледай дървото, Пиа. Винаги бъди обективна. Разумът трябва да управлява сърцето ти, а не обратното.

– А какво мислиш ти? – пита Ейо, ляга по корем и се взира право в очите ми. – Съгласна ли си с това?

– Аз ли? – Никой никога не ме е питал какво изпитвам аз относно възгледите на чичо Паоло. В Литъл Кейм всички мислят по този начин. – Ами, не съм несъгласна. Имам предвид, чичо Паоло е учен. Той стига до заключенията си чрез внимателни наблюдения и документиране, и…

– Виж! – прекъсва ме Ейо. Той разчиства листата и чертае линия на земята. – Какво е това?

Поглеждам несигурно от линията към Ейо.

– Какво?

– Ами линия ли е или кръг?

– Какво е това, подвеждащ въпрос?

– Просто отговори.

Аз отвръщам предпазливо:

– Линия е.

– Значи не е кръг? Сигурна ли си?

Поглеждам го твърдо и сериозно.

– Да.

– Добре – казва той любезно. Протяга се над мен и взема едно кръгло листо, Tropaeolaceae tropaeolum изниква веднага в ума ми, и го държи хоризонтално на височината на очите ми, така че да изглежда като тънка линия във въздуха.

– Линия или кръг?

– Добре, умнико. Разбрах.

– Линия или кръг? – настоява той.

– И двете е. Ха-ха. – Грабвам листото, държа го отвесно, и проследявам с поглед кръглите му очертания.

– Папи ми го показа – казва Ейо. – Обясни ми, че да виждаш и да разбираш са две различни неща. С очите си виждаме едната страна на нещо, но това не означава, че то няма още пет страни, които не можем да видим. Затова защо вярваш на очите си? Защо прекарваш целия си живот, като си мислиш, че само защото не виждаш всяка страна на едно нещо, то другите му страни не съществуват?

– Ако не можеш да вярваш на очите си, тогава на какво можеш да вярваш?

Той се усмихва и хваща ръката ми.

– Вярваш на някой, който може да види и другите страни.

– Като теб? – Искам да прозвучи като недоверие, но вместо това за моя изненада думите излизат напълно искрени.

– Ами… защо не? – Той се усмихва широко и предизвикателно, сякаш ме подканва да споря с него. – Наистина ли си толкова изненадана, че ние туземците не сме така невежи, както вие учените твърдите? Мислиш, че само на вас ви е разрешено да сте умни?

Искам да кажа нещо остро и интелигентно в отговор, но замълчавам и го гледам леко объркана и с възхищение. Все така усмихнат, той се прозява и се протяга.

– Ей там има дърво с папая. Ще донеса малко, а после ще те науча на още умни неща. – Той се разсмива, когато завъртам очи, става и тръгва навътре в джунглата.

– Така ли? – виквам след него. – Смяташ, че си същински гений, а?

Той се обръща, прави лек насмешлив поклон и изчезва със смях.

Поклащам глава заради самодоволството му, събувам се боса, навивам си панталоните и влизам във водата след Ейми.

– Какво? Страх те е да не се измокриш? – Тя ме напръсква, аз вдигам ръце да се предпазя и се разсмивам.

Забелязвам тъмна вълна във водата зад нея и я посочвам.

– Какво е това?

– Не знам… – Ейми нагазва по-навътре, за да я разгледа по-отблизо.

Тогава я виждам.

– Ейми, не! Върни се!

– Какво…

Тя изчезва под водата. Змия, дебела колкото крака ми, за секунди се увива четири пъти около малкото й тяло и започва да се затяга пред ужасения ми поглед.

Глава 19

– Ейми! – крещя аз. – Идвам!

Гмурвам се във водата. Не съм виждала по-голяма анаконда. Няма начин да я измеря, но със сигурност е над пет метра.

– Ейми! Дръж се!

Не виждам главата на змията, затова хващам тялото й и започвам да дърпам. Тя стисва още повече. Ейми се задъхва и лицето й почервенява.

– Не! Дишай, Ейми! Продължавай да дишаш! – Вземам камъни и удрям змията – главата й се показва над Ейми и изсъсква. Езикът й е дълъг, черен и раздвоен.

– Махни се от нея! Пусни я! – Мятам камък към главата й и я уцелвам. Но вместо да умре, змията се раздвижва по-бързо и от течния живак, с който чичо Сергей обича да експериментира. Тя се развива от тялото на Ейми и цветът се връща на лицето на момичето. Грабвам я и я притискам към себе си.

– Всичко е наред, всичко е наред…

– Пиа!

Усещам, че нещо се стяга около крака ми и в следващия момент съм под водата. Задържа ме там една… две… три минути. Повечето хора вече щяха да са се удавили, но аз усещам как влизам в странно състояние, в което мога да не дишам. Все пак, когато се оттласквам нагоре, успявам да поема жадно глътка въздух, преди анакондата отново да ме потопи. Вие се около мен като демонично въже, кожата й е гладка, хлъзгава и студена. Увива се първо около краката, а после около кръста и гърдите ми. При последното завъртане змията се усуква около гърлото ми, първо бавно, почти нежно, сякаш се опитва да ме утеши преди смъртта ми. Не знаеш ли, че не мога да умра, змия?

Но можеш да бъдеш погълната – ми казва един съскащ глас и макар да знам, че е моят, въображението ми го приписва на змията. – Погълната във влажния тъмен търбух…

Забивам крака в дъното, с всички сили се оттласквам нагоре и вдигам глава над водата. Поемам въздух, усещам миризмата на гниещ мускус от змията и се задавям.

Ейми пищи от брега, а камъните, които хвърля, падат далеч от целта. Главата на змията е на сантиметри от лицето ми, тесните жълти очи са приковани в моите, устата й почти се усмихва.

Внезапно змията се изпъва и стяга и усещам как въздухът се изцежда от дробовете ми. Задъхвам се и надавам писък. Искам да кажа на Ейми да бяга, да потърси помощ, да направи нещо друго, вместо напразно да хвърля камъни, но не мога да говоря. Нямам въздух. Ядосвам се от това колко е безполезно безсмъртието ми. Бих го заменила на мига за силата да отхвърля от себе си това чудовище.

Змията се затяга около мен. На колене съм във водата, камъните драскат и стържат краката ми.

Безсмъртие, Пиа, не си ли късметлийка? Вечност в търбуха на змия.

Пред очите ми изплуват черни петна и скриват Ейми. Където не е черно, танцуват ярки цветове като калейдоскоп, който ме засмуква надолу и ме подканва да загубя съзнание.

Чувам див рев и водата наоколо се разплисква, а Ейми пищи. Змията се стяга… стяга… и после ме освобождава. Дебелите спирали се развиват като някаква ужасяваща люспеста дреха, която се свлича на земята. Хвърлям се напред и падам на брега. Ейми ме хваща за ръце и ме издърпва от водата.

Отпускам се на тревата, дишам тежко, кашлям и плача. Удрям по земята с юмрук и се мъча да поема дъх. Когато се обръщам и поглеждам назад, виждам Ейо, заплетен в битка със змията. Очите му са подивели, зъбите му са оголени, в едната ръка държи стрела, която се мъчи да забие в главата на змията.

– Убий я, Ейо! Убий я! – вика Ейми.

Несъмнено прави най-доброто, на което е способен. Когато змията се намотава около гърдите му, той плъзва ръка под нея и се бори да я отблъсне. Мускулите му се напъват под бронзовата кожа, лицето му почервенява от усилието, но той успява да я отблъсне от себе си. Борбата трае няколко дълги минути, през които сърцето ми се е качило в гърлото. Моля те, моля те, моля те… – иска ми се да знаех на кой бог да се моля. Вместо това, изпращам думите като зов за помощ по радиото. Моля те, моля те…

С дълбок безсловесен рев Ейо отхвърля змията от тялото си. Тя се преобръща яростно във въздуха, съска и се приземява с плясък във водата. Мисля си, че се е свършило, защото Ейо е свободен и сега можем да избягаме, но той тръгва след нея.

– Не! – викам с дрезгав глас.

Но Ейо не ме слуша, той е изпаднал в ярост от битката. Посяга назад към малкия лък на гърба си, но оръжието е счупено от прегръдката на змията. Хвърля се след нея с насочена като нож стрела. Един светкавично бърз удар и той пронизва главата на змията право в окото.

Известно време тялото се мята буйно, а изтощеният Ейо се сгромолясва до мен на брега. Той затваря очи и се мъчи да поеме дъх.

– Добре ли си? – питам го дрезгаво.

Ейо не ми отговаря, а само се мъчи да диша. Но след малко ми кимва. Свалям фланелката си – знам, че гледката на спортния ми сутиен няма да обиди никой Ай’оа – половината им жени се разхождат голи до кръста – и я потапям в реката. После започвам да мия лицето и гърдите му с нея – виждам как вените по врата и слепоочията му пулсират.

След малко отваря очи. Те са зачервени и уморени, но гледат към мен и само това ме интересува.

– Ти ме спаси – прошепвам. – Ти я уби.

И двамата се обръщаме към змията, която най-после е неподвижна. Зеленикавите спирали се вият във водата. Ейми нагазва, мушка я с пръчка и изпищява, когато тялото помръдва, но змията вече е мъртва. Главата й лежи на отсрещния бряг, а от черепа й стърчи стрелата. Ейо ми се ухилва. Ухилването му е малко страшно, защото е покрит с кал и листа и току-що е убил гигантска змия.

– Вечеря – казва той.

Колкото и да ме увещават, Ай’оа не могат да ме убедят да пробвам кебап от анаконда. Наистина има за всички. Насичат змията на парчета и ги пекат бавно на шиш на огньовете. Не мога да гледам. Нещо в идеята да ям създание, което едва не ме е изяло, убива апетита ми.

Става късно и тръгвам към мястото, където пазачите винаги паркират джипа. Трябва да измислим обяснение защо съм в този вид. Вече дишам нормално и знам, че нямам вътрешни увреждания, но имам синини по врата и стомаха, косата ми е разрошена, а дрехите ми са разкъсани и кални.

Ейо ме изпраща. Той също не говореше по време на пиршеството, въпреки че го засипваха с хвалби. Очевидно никой Ай’оа не е убивал толкова голяма змия, поне не в близкото минало. Сега Ейо е герой.

– Можеше да те убие – казвам, докато се изкачваме по стръмния склон и си помагаме с лианите и храстите.

Ейо вдига рамене и ми подава ръка. Хващам я и той ме издърпва до себе си.

– Трябваше да я махна от теб. Ти беше почти припаднала.

– Можеше да загинеш заради мен.

– Може би – отговаря той, сякаш това не му е идвало наум досега. – Но Капукири казва, че най-благородният живот е този, който даваш за друг човек.

Обмислям го известно време – това е странен начин да гледаш на смъртта. Момчето, което би рискувало живота си за мен, е още по-странно. Бих ли могла да сторя същото за него? Ако можех да умра… бих ли рискувала живота си за Ейо? Знам, че всеки в Литъл Кейм би казал: Никога, Пиа. Ти си прекалено важна, за да пропилееш живота си за когото и да е! Биха ми напомнили, че съм единствената безсмъртна и че съм надеждата на човечеството. И аз бих им повярвала – защото винаги правя така.

Но докато се навеждам под клона, който Ейо задържа за мен, си мисля за последното си посещение при Ай’оа и за това колко изпълнена с живот се чувствам всеки път, когато погледите ни се срещнат. Как кръвта ми препуска при докосването на Ейо. И как когато бях в опасност, той не се поколеба да рискува всичко, за да ме спаси.

Бих ли направила същото за него? Въпросът ме преследва, защото нямам отговор. Ако кажа „не“, ще предам Ейо и чувствата, които имам към него, но ако кажа „да“, ще предам всички в Литъл Кейм… може би дори собствената си мечта. Бих ли рискувала да изгубя вечността със своите безсмъртни само за да спася едно смъртно момче?

Никога няма да се стигне дотам – казвам си, – със сигурност няма да се стигне дотам.

Забелязвам, че Ейо се е преоблякъл и сега е с черна тениска. На нея с ръкописни букви пише „Чикаго“.

– Какво означава това? – питам и соча надписа.

– Не знам, но мисля, че е някакво място в Съединените американски щати. Папи снощи беше тук и ми я даде. Каза, че понякога тениски като тази попадат в кутиите, които едрият човек Тимоти носи в Литъл Кейм и че там никога не ги обличат, защото са против правилата.

За да не ги видя – мисля си, защото знам, че това е причината.

– Твоят Папи снощи е бил тук?

– Идва веднъж седмично.

– Ти така и не ми каза кой е. – Внезапно ми хрумва ужасяваща мисъл. – Ейо, ти не си му казвал за мен, нали? – Може да е всеки в Литъл Кейм… и може би вече знае тайната ми. Ако е така, защо не е казал на никого? Та той би могъл да е самият чичо Паоло!

– Разбира се, че не – отговаря ми Ейо и сърцето ми възстановява ритъма си. – Пазя тайната ти и пазя тайната на Папи. Не му казвам за теб и не мога да ти кажа за него. – Той вдига извинително рамене. – Така е честно.

– Сигурно – въздъхвам аз, щастлива, че тайната ми остава неразкрита. – Но аз ще разбера рано или късно.

– Може би – съгласява се той.

Изкачваме къс участък, покрит с папрат. Пътят, на който трябва да е джипът, е от другата страна.

Ейо спира на върха.

– Сигурна ли си за този план?

– Няма проблем. Малко е прашно, но нали така пристигнах? – Спирам до него. – Предполагам… че ще се видим пак?

Той отваря уста, после спира, сякаш не може да реши какво да каже, и грабва ръката ми.

– Не е нужно да се връщаш там – прошепва той.

– Ейо…

– Пиа… – Ръката му се плъзва по моята до лакътя ми и аз настръхвам. – Не е нужно да се промъкваш вън и вътре така, да се криеш под коли. – Той поклаща глава и присвива гневно очи. – Ти живееш в страх от тези хора. Защо не го признаеш? Това е клетка, Пиа. Трябва да го разбереш. Сигурно го усещаш всеки път, когато поглеждаш през рамо. Виж, и сега го правиш!

Наистина гледам през рамо, но не заради думите му. А защото се взирам към мястото, къде трябва да се намира превозното ми средство към дома… и там няма нищо.

Звукът на буботещи двигатели идва откъм реката, двамата с Ейо приклякваме в папратите и гледаме как джипът преминава покрай нас. Кара го пазачът, който трябваше да ме върне в края на своята смяна, но вместо това вози двама пътници. Непознати, брюнетка и белокос мъж.

– О, не! – Няма съмнение кои са.

Корпусът.

– Подранили са – прошепвам аз.

– Кои са те? – Ейо е приклекнал до мен и продължава да държи ръката ми.

– Те са външни. Идват да видят мен! – И когато пристигнат в Литъл Кейм и ме потърсят, истината ще бъде разкрита. Всичко – и всички – ще бъде застрашено. Аз, леля Хариет, Ейо.

Не. Не Ейо. Не мога да му позволя да се забърка в това. Спомням си какво му казах онази сутрин, когато едва успях да се промъкна в Литъл Кейм. Ако разберат, че знаеш прекалено много за мен, могат да… – Все още не съм съвсем сигурна какво биха направили, но знам, че не искам да науча.

Още един джип се приближава с ръмжене. Кара го друг пазач и в него е багажът на представителите на Корпуса.

– Трябва да се кача на един от тези джипове – прошепвам.

– Ейо, непременно трябва да се върна в Литъл Кейм, без никой да забележи.

Той като че ли иска да поспори с мен за това, но въздъхва и кимва.

– Ще ти помогна.

– Как…

Но той вече е изчезнал и тича през джунглата след джиповете. След секунда единият профучава край мен. След това чувам писък и приглушени крясъци. Следвайки стъпките на Ейо, отминавам суматохата и се скривам зад един бразилски орех извън полезрението на джиповете. Надничам зад дървото и виждам всичко.

Ейо е застанал в средата на пътя, кръстосал е ръце пред гърдите си и пречи на колата да мине. Шофьорът се е изправил, крещи и му маха да се отдръпне. Този джип е открит и няма пътници, само купчина багаж. Другият е продължил – виждам светлините на стоповете му сред дърветата. Вероятно дори не са разбрали какво става.

Ейо ме стрелва с очи. Той започва да крещи на шофьора на езика на Ай’оа. Шофьорът не разбира нито дума, но аз схващам достатъчно.

– Качвай се, птичке Пиа, преди да ме е сгазил! – крещи той. – Искаш ли да се върнеш на онова място? Това е твоят шанс. Отивай, преди този идиот да направи нещо глупаво и да ме принуди да го пронижа със стрелите си!

Надявам се, че ще задържи вниманието на шофьора, хуквам към джипа, скачам вътре и се приземявам върху купчина куфари. Свивам се на кълбо върху мръсната постелка на пода и издърпвам върху себе си една чанта на точки. Виковете продължават още минута и се състоят предимно в ругатните на шофьора по адрес на глупостта на туземците. После джипът потегля и с тътен се понася по пътя. Подавам главата си само колкото да погледна назад. Ейо стои на пътя и ме наблюдава.

Усмихвам му се и му махам с ръка, но той не ми отвръща. Вместо това вади цвете страстниче от колчана на рамото си и го вдига нагоре. Посланието е ясно. Върни се скоро.

– Надявам се – прошепвам аз. После правим завой и момчето с цветето се изгубва в гъстата зеленина на джунглата.