Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 21 страниц)

Глава 14

– Пиа! – Тя изглежда не по-малко стресната от мен и още повече при вида на Алай.

Отдръпвам се и се чудя дали да не побягна, но вече съм забелязана. Само на крачка съм от главната порта, която действително е отворена точно както се надявах. Но толкова се бях унесла в мислите си, че не се погрижих да проверя зад всяко дърво, покрай което минавам. Доктор Непохватка се е облегнала на едно от тях, пуши спокойно и изглежда се наслаждава на зрелището, предизвикано от изчезването ми.

– Здравейте, доктор Фийлдс – измърморвам и не знам какво да очаквам от нея. Вероятно ще се развика и ще хукне към чичо Паоло като подплашено маймунче към майка си.

– Предизвика голяма олелия – казва тя вече по-спокойно и почуква замислено с цигарата по долната си устна. – Къде беше?

Не отговарям. Отговорът би трябвало да е очевиден. Била съм навън и това е определено против правилата. Не могат да ми намалят заплатата, защото нямам такава – дали вместо това няма да ме оставят без вечеря? Или нещо по-лошо?

– Измъкваш се, а? – промърморва доктор Непохватка. – Била си лошо момиче, перфектна Пиа.

– Нали няма да ме издадеш? – питам с последна надежда.

Тя ме гледа продължително и дърпа от цигарата си. Хвърлям бърз поглед към портата. Пазачът е там, но не може да ни види през храстите. Освен, разбира се, ако доктор Непохватка не се развика. Което е напълно възможно.

– Ето какво ще ти кажа – проговаря тя най-после, като тръска пепел на земята. – Чувам те, че наричаш всички други „леля“ и „чичо“. Е, вече съм част от всичко тук толкова, колкото всеки от вас. Имам договор, нали помниш. Така че започваш да ме наричаш „леля Хариет“ и аз може би ще ти помогна.

– Може би? – изричам колебливо, макар че ми се иска да закрещя от облекчение.

– Кажи го. – На лицето й се промъква усмивка. Припомням си за опасния й подарък за рождения ми ден и за неприятностите, които мога да й навлека, ако някой го открие, и се предавам.

– Добре. Лельо Хариет. Казах го. Сега ще ми помогнеш ли?

Тя се ухилва.

– Още веднъж. Хайде. И не с такова нежелание, момиче. Не съм ти направила нищо лошо.

Освен че ми даде карта, която може да ме вкара в най-големите неприятности през живота ми. Е, разбира се, като се изключи сегашната ситуация.

– Моля те помогни ми да вляза през портата, лельо Хариет, и се заклевам, че дори мислено ще те наричам леля Хариет, вместо…

– Вместо какво? – Тя накланя глава любопитно. – Как точно ме наричаш мислено?

– Ъ-ъ… доктор Фийлдс, разбира се.

Погледът й ми подсказва, че отговорът е неубедителен, но не се опитвам да го поправя. Тя изглежда удовлетворена и кима отривисто.

– Добре тогава. Влизаме през портата! Изчакай тук за секунда.

Хвърля цигарата си и излиза от храстите. Стъпквам с отвращение с обувката си все още горящия малък цилиндър, а после гледам какво ще направи. Струва ми се, че казва на пазача къде се намирам. Но не. Сочи в посоката на чичо Паоло и екипа му. Пазачът кимва, вдига рамене и тръгва с маршова крачка, вероятно в изпълнение на заповеди, които чичо Паоло никога не е дал. Щом се изгубва от поглед, леля Хариет ми махва и предпазливо излизам от дърветата.

– Ти го направи!

– Разбира се, че го направих! – отговаря тя и изглежда малко възмутена. – Учих в едно тъпо девическо училище. Трябваше да използвам всяка възможност за измъкване, иначе щях да умра от социална изолация.

Лесно ми е да си представя как бяга.

– Е, благодаря ти.

– Пак заповядай. Сега ще хукнем ли вътре или ще трябва да убием следващия човек, който се появи и те види?

– Да го убием! Но…

– Не буквално, Пиа! – размахва раздразнено ръка тя.

Преминавам през портата, едва вярвайки на късмета си.

След като видях всички събрани около тайния ми изход и бях толкова сигурна, че няма да успея да се промъкна обратно, нямам представа какво да правя по-нататък. Те няма да приемат обикновено обяснение за отсъствието ми. Четенето в библиотеката или упражненията в салона никога не биха задоволили чичо Паоло и след като ме познава цял живот, веднага ще ме разкрие. Освен това не ме бива да лъжа, благодарение на факта, че никога не го правя. Досега не е имало за какво да лъжа.

Все пак има някой доста опитен в лъжите… Много ми е неприятно да я моля за още една услуга, но нямам избор.

– Ъ-ъ, лельо Хариет?

– Да? – Тя ме гледа така, сякаш вече знае за какво ще я помоля и се забавлява безкрайно.

О, хайде, Пиа. Преглътни гордостта си и го направи.

– Какво… ъ-ъ… да кажа, когато дойдат и ме открият?

– Хм. Имаш нужда от някаква история, и то убедителна. Няколко часа ни вест, ни кост, а нека си го кажем – Литъл Кейм не е толкова голям. Търсиха те навсякъде. – Тя прехапва устни и се вглежда в мен замислено. – Добре. Сетих се. Ела с мен.

Тя се затичва по обиколната алея и тръгвам след нея с надеждата, че знае какво прави. Нямам представа дали мога да й вярвам, но при тези обстоятелства, изглежда, не ми остава друго. Леля Хариет знае тайната ми, затова засега завися от милостта й.

Щом излизаме от полезрението на патрулиращите около оградата, тя забавя ход и се изравнява с мен.

– В такива ситуации най-добрата лъжа е тази, която предизвиква съчувствие.

– Какво имаш предвид?

– Ами, ако кажеш, че си заспала в някой ъгъл или си се крила нарочно, това само ще ги вбеси още повече – а повярвай ми, те вече са достатъчно ядосани.

Кимам, като си спомням разговора на чичо Паоло и чичо Антонио, който подслушах.

– Така че – продължава леля Хариет, – много по-добре е да измислим ситуация, която ще ги накара те да се почувстват виновни, когато те открият. Например, върху теб е паднало пиано и ти не си успяла да го отместиш.

– Чакай! – Спирам и я гледам с ужас.

– Божичко, Пиа, само се шегувах! Но ти схвана идеята, нали?

– Предполагам – казвам и тръгвам отново, макар и на по-голямо разстояние от нея, просто за всеки случай, ако наистина реши да стовари пиано върху мен.

– Номерът е да ги накараш да им дожалее за теб. Съчувствието е най-добрият заместител на гнева. И така… – Тя спира и махва с ръка към сградата, пред която сме спрели. Лаборатории Б, по-малката от двете главни изследователски сгради в Литъл Кейм, е разположена до североизточната част от оградата. – Влизаме тук.

– Защо? Какъв е планът?

Без да отговори, тя ме повежда по белите лъснати коридори и не поглежда нито веднъж назад. Явно всички ме търсят – мястото е напълно тихо. Звукът от стъпките ни по пода ехти в стените. Плочките под краката ми са толкова безупречно чисти, че когато поглеждам надолу, се виждам като в огледало. Всички бели врати, покрай които преминаваме, са означени с Лаборатория 114, Лаборатория 115, Лаборатория 116, а между тях има малки складови помещения без прозорци. Флуоресцентните светлини над нас светят постоянно и безмилостно като слънце. Чичо Паоло най-много от всичко мрази дефектни лампи и появи ли се и най-малкият признак за разваляне, вика Кларънс да ги смени.

Най-после леля Хариет спира, слага ръце на кръста и се оглежда объркано.

– Къде е хладилното помещение?

– Лаборатория 112? Натам…

– Какво има тук? – прекъсва ме тя и тръгва към вратата в края на коридора.

– Не ходи там! – казвам аз.

– Защо? – Ръката й вече е на дръжката.

– Това е старото крило. Изгоряло е преди години, никой не го използва. Празно е.

– Наистина ли? – Тя любопитно разглежда вратата. – Странно. По фасадата на сградата няма следи от пожар.

Вдигам рамене.

– На никого не е разрешено да влиза. Опасно е.

Леля Хариет завърта дръжката на вратата, но тя не поддава.

– Заключено.

– Лельо Хариет…

Преди да успея да я спра, тя вкарва пропуска си и вратата се отваря. Искам отново да я предупредя да не влиза, но любопитството ми надделява. Бавно тръгвам след нея.

Залата е тъмна и прашна. Виждам врати с малки прозорчета. Леля Хариет опитва първата и тя се отваря лесно. Стаята зад нея е малка и тъмна и успяваме да различим пейка на отсрещната стена. Никъде няма следи от пожар, но помещението изглежда старо и несъмнено изоставено. Малко е, за да е лаборатория или спалня, но е достатъчно голямо за склад. Дървеният под е покрит с поне два сантиметра прах.

Леля Хариет сочи безмълвно към пейката. Метални вериги, покрити с дългогодишна ръжда, висят над нея като стари кости. По дължината на дървото има дълги драскотини, сякаш оставени от нокти.

По гръбнака ми преминава тръпка, сякаш е издраскан от същите нокти. Тази стая не прилича по нищо на познатия ми Литъл Кейм. Тя е студена, мрачна и усамотена и крие тайни, които не искам да научавам.

– Да продължим нататък. – Леля Хариет се връща във вестибюла и аз неохотно тръгвам след нея. Следващата стая е горе-долу същата като първата. Още по-следващата няма пейка, но има повече драскотини – на стената са, започват от нивото на очите ми и продължават надолу. Следващата стая има тъмни петна по дървения под и неясна металическа миризма във въздуха.

Вече всеки косъм от косата ми е настръхнал от ужас и когато леля Хариет се насочва към поредната врата, поклащам глава.

– Стига толкова.

Тя само кимва. Връщаме се на пръсти в осветената зала, сякаш ни е страх, че ще събудим някое заспало чудовище.

Стоим отново на светло, зад затворена врата, надеждно деляща ни от сенките, и се гледаме втренчено една друга.

След минута прошепвам:

– Много неприятно чувство изпитвам. Стана ми… студено.

Тя кимва с пребледняло лице.

– Виждала съм и преди такива стаи.

– Къде?

Тя поклаща глава и май няма желание да говори повече за това.

– Пиа, имаш ли представа за какво се е използвало това крило?

– Не… казаха, че са били лаборатории и склад, и всичко е изгоряло… – В пожар, какъвто никога не е имало. – Защо биха излъгали? – прошепвам.

Леля Хариет не отговаря, а само ме наблюдава със странен и далечен поглед.

– Трябва да те скрием.

– О, да.

Щом се озовавам извън залата и от външната страна на вратата, се опитвам да се освободя от мрачното настроение, което се е впило в мен като пиявица. В Лаборатория 112 откриваме ред от вградени хладилници – хладилници, които не могат да бъдат отворени отвътре. Веднага разбирам плана на леля Хариет. Добър е, но никак няма да ми е забавен.

Въздишам и влизам в един хладилник. Бих искала да мога да измисля нещо по-добро. Леля Хариет се забавя, преди да затвори вратата.

– Пиа…

– Да?

– Знаеш ли, дадоха ми малка лаборатория близо до централната порта, в която да правя изследванията си…

– Да. И?

– Ами – тя вдига вежди многозначително, – бих могла да поискам някой – сещаш се кой – да идва при мен от време на време… с учебна цел, разбира се. Няколко часа на ден, през които всички да мислят, че си на сигурно място при мен…

Срещам погледа й и разбирам какво ми предлага. Не е възможно да знае какво съм правила в джунглата, но ми предлага начин да се върна там, ако искам. Но не съм сигурна какво искам точно сега. Затова само кимвам леко и уклончиво. Тя също ми кимва и не казва нищо повече.

– Ще изчакам час и нещо и небрежно ще попитам дали някой се е сетил да провери тук. Дотогава по-добре приготви обяснение как си попаднала в толкова тъпо положение, нали?

Кимвам пак.

– Лельо Хариет – питам аз, – защо ми помагаш?

Тя се поколебава и тръгва да казва нещо, но го прикрива с мрачна усмивка.

– Ще се видим след час, Пиа.

И затваря вратата.

На нея има малък прозорец, но стъклото е непрозрачно и виждам само отварянето и затварянето на вратата на лабораторията, когато леля Хариет излиза. Примирена със своя час на мъчение, аз се обръщам и започвам да разглеждам малкото помещение.

На отсрещната страна има два метални стелажа, на които са подредени пластмасови съдове, надписани със сложни шифри от букви и цифри и дори цветни етикети. Имах причина да избера точно този хладилник и причината стои на втория рафт на около метър от лявата ми ръка. Това е контейнер с проби от Anopholese darlingi – комари – които използвам в изследванията си на маларията с чичо Харуто и баща ми. Едно от занятията ни беше планирано за днес – просто ще кажа, че съм искала да започна по-рано и случайно съм затворила вратата зад себе си.

Докато седя на пода и треперя, мога да мисля единствено за топлината на огньовете на Ай’оа – толкова по-силни, диви и опасни от електрическите печки, които използваме в Литъл Кейм. Бих запалила огън тук, но няма нищо за горене, освен пробите от животински тъкани, а те биха стигнали едва за десетина минути.

Иска ми се да имахме повече открити огньове в Литъл Кейм, точно както ми се иска да имахме деца. Никой тук не говори за деца. Ако някой от служителите или учените има, никога не ги споменава. Предполагам, че или никога не са имали, или децата са пораснали и са си заминали. Защо иначе родителите им биха ги оставили? Вече имам чувството, че светът е малко по-мрачен без смеха и безгрижните им игри. Завиждам на Ейо за живота му с децата и се чудя колко по-различен би бил моят собствен живот, ако имаше деца на моята възраст, с които да си играя и с които да порасна.

Но Литъл Кейм не е място за деца. Няма къде да тичат и играят, а и така или иначе според чичо Паоло всяко нещо, което не допринася за изследванията тук, е странично и ненужно. Той би казал, че децата само се пречкат, чупят разни неща и те отвличат от истинската ти работа. Когато бях малка, чичо Антонио ме следваше навсякъде и ме държеше настрана, за да е сигурен, че няма да прекъсна някой важен експеримент. Прекарвахме цялото си време главно в социалния център. Той ме научи да плувам, да чета, да събирам и изваждам. Представих си всичките деца на Ай’оа да седят на едно място толкова дълго, колкото аз с чичо Антонио и да учат корен квадратен и деление. Би било кошмар. Имат повече дива енергия от мен тогава – може би и аз съм я имала, но никога не съм се научила да я показвам поради липса на други деца. Всичко, което знаех, беше как да бъда възрастна – не просто възрастна, а учен. Започнаха да ме обучават от четиригодишна, за да заема мястото си в екипа Имортис.

Казвам си, че чичо Паоло трябва да е прав. Очарованието ми от най-малките Ай’оа само изважда емоциите ми извън контрол. А няма нищо по-опасно от загубата на контрол, ехти гласът на чичо Паоло в мислите ми, повтаряйки едно от любимите му изречения.

Дълбоко в себе си осъзнавам, че мисля за всичко това, само за да блокирам една друга мисъл. Мисълта за онзи мрачен коридор и малките стаи, странните вериги и драскотините по дървените пейки и стените. Ами пожарът? Защо ще ме лъжат?

Един въпрос ме смразява повече дори от хладилника, в който съм хваната в капан – какво крият?

За да спра да мисля толкова много, започвам да удрям по вратата, сякаш съм го правила цял ден. Удрям толкова дълго и силно по неумолимия метал, че почти започвам да вярвам на собствената си лъжа. Толкова ми е студено, че оглупявам.

Когато вратата се отваря, съм полузамръзнала и толкова отчаяно искам да изляза, че продължавам да стискам юмруци няколко секунди след като са ме увили в одеяла. Щом разбирам, че вече съм навън и че чичо Антонио, майка ми, чичо Паоло и леля Хариет са наоколо и се грижат за мен, се успокоявам достатъчно, за да изпелтеча обяснението си защо съм се озовала там. Лъжливото обяснение, разбира се.

Изпитвам облекчение, че не ме разпитват повече и си казвам, че погледът, който чичо Паоло и мама си разменят, е само съвпадение. И че свирепостта, с която майка ми стиска рамото ми, докато ме извежда от стаята, не е нищо повече от родителска загриженост за премръзналата дъщеря.

На леля Хариет не й мига окото.

Глава 15

Минават два дена, които прекарвам в ужас, че някой ще се сети как всичко е било нагласено и двете с леля Хариет ще бъдем повикани в офиса на чичо Паоло. Но нищо необичайно не се случва – освен кражбата на кутийка кибрит от кухнята, която извършвам, докато Жак не гледа.

Затварям се в стаята си, заставам пред огледалото, вадя клечка от кутията и я драсвам. Не съм сигурна какво ще видя и ще видя ли изобщо нещо, но от посещението си при Ай’оа насам не мога да махна думите на Ейо от главата си: Знакът се вижда само на огън.

Задържам клечката на няколко сантиметра от носа си и наблюдавам дали нещо ще се случи.

Нищо не се случва.

Навеждам се по-близо, докато почти не залепвам нос до отражението си. Вдигам клечката по-високо.

И го виждам, точно когато клечката почва да пари пръстите ми. Не усещам пламъка по кожата си, докато той накрая не угасва. Връхчетата на пръстите ми са топли, но незасегнати. Драсвам нова клечка един, два, три пъти, докато пламне и едва не я забождам в окото си, толкова съм потресена от това, което виждам.

Изглежда почти като отражение. Почти. Но пламъчето на клечката е неподвижно и равномерно за разлика от буйните отблясъци в златно и виолетово в ирисите ми. Преди не съм ги виждала. Никога не съм подозирала, че ги има. Сигурна съм, че и никой друг в Литъл Кейм не ги е забелязал. Чичо Паоло със сигурност не е споменавал за тях. Но ето ги – светлинки, които се въртят и разцъфват в синьозелените ми ириси. Изчезват, когато отдалеча клечката и се връщат в мига, в който я приближа пак. Цветовете на елизиума, уловени в очите ми, блестят, вият се и гаснат като огън, като вода, като дим.

Значи това е знакът на ягуара, богомолката и луната. Знакът на Тапумири на Ай’оа. С трепереща ръка гася поредната клечка и я хвърлям в кошчето. За момент стоя, втренчена в себе си, сега – с нормалния си поглед. Какви други тайни се крият в мен? Бавно прокарвам ръце по лицето си, но не знам какво още очаквам да видя. Антени, излизащи от косата ми? Люспи по бузите ми?

Изпитвам отчаяна нужда да се поразсея и решавам да ида да плувам, макар че излизането от къщата ми и отиването до Общежитие Б, където се намира басейнът, само по себе си може да бъде наречено плуване. Дъждът идва на вълни и след минути съм мокра. Събличам тениската и слагам банския костюм.

Басейнът е празен, точно както обичам.

Захвърлям мократа тениска и шортите на стола и пристъпвам бавно, за да не се подхлъзна на плочките. Водата е синя, неподвижна и подканваща. Пазя равновесие на ръба и предвкусвам как ще наруша тази спокойна повърхност. Собственото ми отражение, полюшващо се долу във водата, ме вика.

Протягам ръце, събирам ги над главата си и скачам, без почти да изплискам вода. Тя е хладна, приятна и ме обгръща отвсякъде. Правя няколко бавни дължини, като редувам лек бруст и плуване по гръб. Както и в спалнята ми, таванът е стъклен и виждам как дъждът бие по него.

Толкова се мъчех да не мисля за туземците – да не би някой да види истината в очите ми, че не успях наистина да обмисля случилото се. Сега разравям паметта си и споменът се връща като сън – мъглив, чуждоземен и невъзможен.

Наистина ли го направих? Бях ли там? Истинско ли беше? Когато си мисля за дивите, жизнерадостни хора, в сърцето ми има болка. Осъзнавам, че вече ми липсват. Сега, когато оградата е поправена, се съмнявам, че ще ги видя отново. Има толкова много въпроси, които искам да им задам. Откога са тук, толкова близо до Литъл Кейм? Какво мислят за нас, учените? Спомням си как Ейо каза: Защо иначе духовете биха изпратили неумираща?

Хващам се за ръба на басейна, избърсвам очите си и ми става студено, но не от водата. Имало ли е други като мен?

И дали все още съществуват?

Въпросът е нов и неочакван, и никой в Литъл Кейм не си го е задавал досега, поне доколкото знам. Възможно ли е племето Ай’оа да знае повече, отколкото някой тук предполага? Някой някога изобщо помислял ли е да ги попита? В края на краищата, това е тяхната земя. Ако някой би могъл да знае тайните на елизиума, това ще са те. Имам ужасно много въпроси, които искам да задам на Ейо, ако го видя отново.

Ейо.

Въпросите внезапно започват да ми изглеждат не толкова важни в сравнение с него – студът отстъпва на неочаквана топлина.

Ейо не е като никой, когото познавам в Литъл Кейм. Първо, той е на моята възраст, но не това го прави различен. Той не е точно Ай’оа и определено не е от Литъл Кейм… изглежда повече като част от джунглата. Но може би съм повлияна от първото впечатление, защото се запознахме в дъждовната гора.

Хвърлям се във водата, плувам по гръб, гледам как дъждът пада върху стъкления таван и си представям как се стича по стените в басейна. Плувам под същия дъжд, който вали и над Ай’оа. И над Ейо. Момчето с орехово кафява кожа и очи с цвят на дъжд. Момчето, което ми показа другата страна на света. Дори сега усещам докосването му върху кожата си, когато танцувахме, и топлината на ръката му под главата ми, когато спях.

Искам да го видя отново. Имам нужда да го видя отново. Искам да видя Ай’оа и Лури, и Тримата, и танците около огньовете, но най-много искам да видя Ейо. Да го разпитам, да, но също така да го слушам как говори с красивия си акцент. Да ми разкаже как ходи на лов за анаконди и как дебне ягуари из джунглата. Животът му е съвсем различен от моя и се съмнявам, че някога бих могла да го разбера напълно. Но това само засилва интереса ми.

Кое е това момче от джунглата? Какво е то за мен?

Нищо – изсъсква в мен остър, критичен глас и ме изненадва със злобата си. – И трябва да си остане нищо. Той е опасност. Непредсказуем. Неконтролируема променлива. Не е за теб. Не е за теб.

Това е моят глас на учен, гласът, който използвам, когато правя тестовете на чичо Антонио или описвам какво виждам през микроскопа в лабораторията. Гласът ме ядосва и изпитвам желание да тропам с крак като дете, но вместо това покорно се потапям във водата с главата напред като видра, а после слизам надолу и кръстосвам крака на дъното.

Може ли безсмъртна да се удави?

Не научавам, защото щом оставам без дъх, се отблъсквам от дъното и изскачам на повърхността, като поемам дълбоко влажния въздух.

Връщам се в стаята си, обличам тениска и анцуг, излягам се на леглото и се приготвям да мързелувам през цялата вечер. Плуването не е изтощително – нищо не е изтощително, – но в момента съм отегчена от гимнастическия салон, социалния център и всичко останало в Литъл Кейм. Това е проблем, с който съм се сблъсквала преди. В Литъл Кейм винаги има какво да се прави. Едно от нещата, които чичо Паоло особено много внимава да избегне, е да ме остави да се отегча. Не е добър признак да се отегчиш от живота на седемнайсет години, ако ще живееш вечно.

След като проверявам, че майка ми не е вкъщи, вадя картата изпод килима в ъгъла и я разгръщам на леглото.

Проследявам с показалец земната площ на име Азия и запаметявам границите й, когато чувам рязко „чат“.

Моментално смачквам картата, без да се мъча да я сгъна по линиите и я натъпквам под възглавниците си. Оглеждам се наоколо ужасена, че тайната ми е разкрита. На вратата няма никой. Нито в антрето. Викам, но никой не ми отговаря от тихата къща.

Връщам се в стаята си и почти съм решила, че е било само паднал на покрива орех, когато чувам ново „чат“. После „чат-чат-чат“. На второто вече съм разбрала откъде идва звукът. Идва от най-широката от стъклените стени.

Когато заставам до прозореца и слагам ръка на стъклото, следващото камъче удря точно там, където е дланта ми. Дръпвам се назад и инстинктивно оглеждам ръката си, но, разбира се, камъчето е отскочило от стъклото.

– Ейо? – казвам невярващо, макар че няма начин да ме чуе.

Той стои от другата страна на оградата и когато вижда, че е привлякъл вниманието ми, пуска останалите камъчета на земята. Устните му се движат, но не мога да прочета какво казва. Притискам се до прозореца, поклащам глава към него и си мисля колко хубаво е, че свалих банския си и се преоблякох в дрешника, а не в спалнята, както правя понякога.

– Какво правиш тук? – изговарям бавно с устни, но виждам, че той не разбира. Сърцето ми бие ускорено от ужас да не го забележат, както и от вълнение, че го виждам. Вдигам пръст, а после и двете си ръце, обърнати с длани към него, докато той не кимва и не остава неподвижен. Изчакай.

След по-малко от минута изтичвам навън, оглеждам района и щом виждам, че е чист, заобикалям къщата и отивам на мястото, където Ейо стои на сантиметри от оградата.

– Не я докосвай! – извиквам тихо, когато го виждам да тръгвам напред. Той се отдръпва в последната секунда и въздъхвам с облекчение. Не искам да го видя изпържен, преди да ми каже защо е дошъл.

– Къде беше, птичке Пиа?

– Какво правиш тук? – казвам в същия момент.

И двамата изчакваме другия да заговори пръв, а после и двамата започваме едновременно. След моментното объркване най-после успявам да взема думата.

– Не мога да дойда пак, Ейо.

– Все още ли си ми сърдита? – Изглежда искрено загрижен.

– Не, разбира се, че не. Така или иначе вината беше моя. Трябваше да се прибера много по-рано. Може би тогава нямаше да открият дупката… – Посочвам към наскоро преобърнатата пръст и разместените камъни, край които стоим. – Затвориха дупката, през която се измъквах, Ейо. Вече не мога да бягам.

– Трябва да се върнеш! – настоява той. – Има толкова много неща, които искам да ти покажа! Водопади и пещери, и…

– Ейо… – Сърцето ми се преобръща от копнеж и за момент си представям как заедно изчезваме в джунглата. Неконтролируема променлива, предупреждава ме отново вътрешният ми глас на учен. Не се увличай. Инстинктите ми водят война помежду си. Бягай. Остани. Взирам се в смъртните очи на Ейо и усещам присвиване в стомаха, сякаш съм завързана с връв, която ме придърпва обратно към Литъл Кейм, далеч от непознатото. – Аз… аз не съм Ай’оа, Ейо. Моето място е тук. Съжалявам. Не мога да дойда с теб.

Той отстъпва назад и се втренчва за известно време в мен.

– Опитомили са те като маймунка. Дресирали са те да носиш орехи и да седиш на рамената им, и сега би предпочела да живееш на каишка пред това да тичаш свободна по върховете на дърветата.

– Това не е истина! Изборът е мой, Ейо.

– И маймунката казва така.

– Ейо! – Той е толкова вбесяващ! Не може ли да види, че ни разделя нещо повече от оградата? Спомням си как потънах в танците на Ай’оа, спомням си тези няколко пленителни момента, в които се почувствах част от тях. Да забравя коя съм и да се слея с тълпата беше крайно съблазнително – но магията се развали в момента, в който ми припомниха безсмъртието ми. – За мен няма място в селото ти и в надеждите на твоите хора. Казах ти. Аз съм безсмъртна и мястото ми е тук.

– Не ме интересува – отговаря той. – Искам те, Пиа. Ти си първата като мен. Твоето място е навсякъде и никъде. Ти не си учен, не си Ай’оа. Диво момиче. Момиче от джунглата. Но все пак избираш клетката.

Прехапвам устни и се мъча да не се поддам на желанието да ударя главата си в оградата от раздвоение и безсилие.

– Ейо, прибирай се. Ако те видят тук, ще те принудят да си тръгнеш и едва ли ще го направят любезно. Моля те, върви си.

– Мога да изкатеря тази ограда и да ти помогна да излезеш.

– Не можеш. Наелектризирана е.

Той свива мрачно рамене.

Казвам с въздишка:

– Не е, защото не харесвам теб или Ай’оа. Харесвам ви. Наистина. Но не мога да изляза сега. Дупката е затворена. Няма път навън.

– Ако откриеш такъв, би ли дошла?

– Ако открия – обещавам аз и се чудя защо всеки път, когато ме помоли за нещо, отстъпвам и давам обещания, които разкъсват разума и сърцето ми в две различни посоки. Какъв е интересът ти към мен, момче, че не ме оставяш на мира?

Вероятно същият интерес, който и аз изпитвам към него, но запазвам тази мисъл за себе си.

– Върви си, Ейо. Моля те.

Той дълго се взира в очите ми и се чудя какво ли си мисли, че ще види в тях. После се обръща и изчезва в джунглата. На пътя ни винаги има ограда. Искам да я сграбча и да я разтърся, без да мисля за електричеството, но тогава алармата ще се включи и чичо Тимоти ще почне да задава въпроси…

Когато се връщам в стъклената къща, усещам по бузата си дъждовна капка, която се стича по бузата ми и стига до устните ми. Има солен вкус.