Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 21 страниц)

– Но коя е тя?

– Доктор Хариет Фийлдс е инженер биомедик. Идва да смени Смидърс, струва ми се.

– Чичо Смидърс напуска? – Древният белокос учен е по-дълго в Литъл Кейм от всеки друг. Някои казват, че е бил тук и преди трийсет години, когато се е случил инцидентът. Освен инженер биомедик, той е и художник и винаги държи четката си за рисуване под ръка.

– Така чух – свива рамене чичо Тимоти. – Е, ти май предложи да разтовариш всичко? Звучи страхотно, защото аз съм изтощен.

Не се хващам в капана. Прекалено съм смутена от тази нова жена инженер биомедик. От години в Литъл Кейм не са идвали нови хора. Последният беше електротехникът Кларънс, който дойде, когато бях на осем.

Решавам, че съм изморена от разговора за доктор Хариет Фийлдс или, както я наричам вече наум, доктор Непохватка. Питам чичо Тимоти дали ми е донесъл роклята.

– Рокля? Каква рокля? – Плясвам го по огромната ръка. Твърда е като стомана, но той се преструва, че го боли и разтрива мястото. – О, онази рокля.

Трябва да изчакам да разтовари камионите, да занесе всичко до склада и да отвори кутиите. Накрая я намираме – синьозелена е и корсажът й е осеян с мънички кристали.

– О-о! – ахвам аз при вида й.

Майка ми идва и я взима. Вдига я пред мен и лицето й става нетипично радостно.

– Прекрасно – казва тя. – Шифон и коприна… и дори ти отива на очите. Изненадана съм от теб, Тимоти! Очаквах, че щом ти пазаруваш, ще се върнеш с тога с ягуаров десен или нещо ужасно от този род.

– Мамо! – ахвам аз и се навеждам да запуша ушите на Алай. – Ти го обиждаш!

– Заслугата не е моя – заявява чичо Тимоти. – Накарах Фийлдс да я избере. Да изпратиш мъж като мен на пазар за празнична рокля… ха!

– Отиди да я пробваш! – настоява мама.

– Не, тя е за партито ми. Няма да я облека до рождения си ден.

Още две седмици. Едва ще устоя. Откакто научих за партитата, се молех с месеци за едно истинско. Накрая всички се съгласиха, макар и неохотно. Смокингите са рядкост в дъждовната гора. За щастие чичо Тимоти вече имаше планиран курс за провизии, така че една от разпилените в склада кутии трябва да е натъпкана с дрехи за парти. Чичо Паоло все още ми мърмори за разноските и всичките главоболия, но с половин уста, защото иначе изобщо не би се съгласил на всичко това.

– Ето – казва чичо Тимоти и ми връчва малък пакет. Това е кутията с надпис „Скитълс“, той вече я е отворил и съдържанието се изсипва в шепите ми. – Опитай тези.

Очаквам шоколад, защото малките бонбони приличат на външен вид на М&М (които чичо Тимоти ми донесе предишния път), но вместо това имат плодов вкус.

„Хубави са.“

Изсипвам половин пакет в устата си и решавам, че искам „Скитълс“ вместо торта на рождения си ден. Мама обикаля, за да помогне в описването на кутия със спринцовки и други медицински принадлежности, а аз вървя след чичо Тимоти, докато той наблюдава разопаковането.

– Чичо Ти – казвам, опитвайки се да звуча възможно най-безгрижно, – що за място е Манаус?

Той е с гръб към мен, но виждам как мускулите на рамената му се стягат. Когато се обръща, си придавам най-решителното изражение.

– Е? Вярно ли е, че трябва да минеш през Манаус, за да стигнеш до което и да е място?

Той се оглежда, но никой не е чул въпроса ми. Надвесва се над мен и мрачното му лице се озовава на сантиметри от моето.

– Не ми задавай такива въпроси, Пиа. Знаеш, че е против правилата. Искаш ли да ме забъркаш в неприятности?

Намръщвам се и козината на Алай, който е до мен, леко настръхва.

– Няма да издам на никого, че си ми казал. Хайде, чичо Ти! Знам всичко за протозоите и митохондриите и мога да ти кажа към кой род и вид спадат всички животни в менажерията, но всичко, което наистина искам да знам, е за джунглата!

– Не, Пиа. – Той се отдръпва, преструва се на много зает и продължава да разтоварва камиона.

Наблюдавам го известно време, но дори и перспективата за още „Скитълс“ вече не ме привлича. Денят на доставката е съсипан. Излизам от склада с Алай и се сърдя на чичо Ти, на мама, на чичо Антонио и на доктор Непохватка, задето въобще спомена Манаус.

Правилата. Глупавите правила ги има от трийсет години. Във фоайето е закачен дълъг списък с тях, за да не може никой да ги забрави. Никакви книги, списания или книги от външния свят, освен ако не са научни книги, но дори те минават под редакцията на чичо Паоло. Имам книги по биология, пълни със зачеркнати параграфи и изличени снимки. Всяка музика тук трябва да бъде само инструментална, без текст. Никой не говори за външния свят – или поне докато аз съм наблизо. Никакви карти. Никакво радио. Никакви снимки. Всичко, което чичо Паоло като директор на Литъл Кейм е определил като оказващо „вредно влияние“, е иззето и заключено някъде, вероятно в стаята на чичо Тимоти, докато собственикът му не се пенсионира. Ако дотогава не бъде напълно унищожено.

Знам защо съществуват правилата.

Една дума: инцидентът.

Глава 3

Чичо Антонио се мъчи едновременно да бяга на пътеката и да чете от списъка с въпросите. Това не е добра идея, но си замълчавам. В гимнастическия салон сме и имаме урок по микробиология. Освен нас двамата, тук няма никой друг, което е странно за ранния следобед, но се досещам къде са другите – помагат на Хариет Фийлдс да се нанесе. Вчера на вечеря всички говореха за нея, а масата й беше пренаселена от учени, надпреварващи се да я впечатлят с интелекта си. Двете с майка ми седяхме в ъгъла и мрачно наблюдавахме ставащото иззад салатите си с риба тон. Струва ми се, че мама харесва доктор Непохватна точно толкова, колкото и аз.

Чичо Антонио се е задъхал от бягането:

– Петнистият тиф се пренася от…

– Rickettsia prowazekii – довършвам аз.

Чичо Антонио натиска стоп-бутона на своята пътека и продължава да тича, докато тя спре напълно. Доста е задъхан и по синята му тениска има повече петна от пот, отколкото сухи места. Накрая успява да си поеме дъх и казва:

– Не това беше въпросът, Катеричке. Щях да те попитам не коя бактерия, а кое животно пренася…

– Въшки. Pediculus humanus. – Увеличавам скоростта на моята бягаща пътека с една степен и влизам в новото темпо.

– Хей, кой е преподавателят тук – ти или аз? – Чичо Антонио застава пред пътеката ми и се обляга на парапета. С другата си ръка хваща бутилката вода така, сякаш животът му зависи от нея. Поглежда към дисплея на машината и поклаща глава: – Ти си друга категория, дете.

– Защо всички са толкова развълнувани от новата жена? – питам с малко рязък тон. – Какво й е специалното?

Той повдига въпросително вежди.

– Защо, Катеричке, да не би да ревнуваш?

– Не!

Веселото пламъче в очите му ме дразни още повече.

– Според мен ревнуваш, че получава толкова много внимание.

– Не е вярно – отговарям. – Не искам по цял ден всички да се въртят около мен.

– Нима? – Той сяда на пейката за вдигане на тежести, която никой не използва. – Защото на мен ми се струва, че обикновено е точно така.

Гледам гневно, но той само се смее.

– Тя е нова и различна, Пиа. Това е всичко. След няколко месеца ще стане една от нас, поредното лице, с което всички ще са свикнали. Но ти винаги ще си бъдеш ти – безсмъртна и специална. Така че не се тревожи. Никой няма да заеме мястото ти.

– Все едно, не виждам защо ни е нужна. Скоро ще бъда част от екипа Имортис и тогава ще създадем още безсмъртни. За какво ни е Хариет Фийлдс?

Усмивката напуска лицето му, заменена от странно, мрачно изражение.

– Не знам.

– Мислиш ли, че ще спрат да водят нови учени, когато стана пълноправен член на екипа?

– Не знам.

Продължава да ме гледа с този неприветлив поглед. Може би се занимавам прекалено много с доктор Непохватка.

– Грешиш – казвам. – Не ревнувам, защото всички й отделят толкова много внимание. Но мислиш ли… мислиш ли, че е тук, защото чичо Паоло не вярва, че съм готова? Дали не смята, че имаме нужда от подкрепление в случай, че не издържа следващия тест на Уикам?

Чичо Антонио се взира в мен.

– Не – отговаря тихо той, но се чудя дали не го казва, само защото искам да го чуя.

– Е, откъде мислиш, че е тя? – питам аз като се опитвам да разведря разговора.

– Доктор Фийлдс? – свива рамене той. – Няма значение.

– О, хайде, чичо Антонио! – Спирам пътеката, за да си вържа отново косата на опашка, понеже се е разхлабила от тичането. – Ти си точно толкова запленен, колкото и останалите. Видях те снощи как цяла вечер се въртеше около нея.

– Не се въртях.

– Въртеше се.

По лицето му заиграва усмивка.

– Добре, може би малко.

– Не е ли чудно? Тези нови учени, които идват тук… те имат свой живот извън Литъл Кейм. Замислял ли си се някога за това? Например откъде идват? Какви са били преди да дойдат в джунглата?

Той ме поглежда предпазливо.

– Защо? Ти замисляла ли си се?

– Това е естествен въпрос. А аз съм учен. Моята работа е да задавам въпроси. Чичо Антонио – казвам аз, сядам до него и прехапвам устни за момент, – ти някога… нали знаеш… чудил ли си се какво би било там? Отвъд?

Чичо Антонио се взира в ръцете си.

– Отвъд?

– Знаеш какво имам предвид. Отвъд… оградата.

Когато погледите ни най-после се срещат, устните му са се превърнали в тънка стегната линия.

– Не, не съм се чудил.

Без нито дума повече, той става и излиза.

Вратата се затваря, а аз дълго гледам след него. Не му вярвам.

Нито за миг.

Следобед отивам в лабораторията за седмичния си преглед и срещам в коридора Хариет Фийлдс. Тя ме поздравява и ми махва с ръка, а аз й отвръщам с леко потрепване на брадичката. Докато преминавам покрай нея, усещам очите й върху гърба си.

Наричам я „моята лаборатория“, защото е предназначена само за мен. Тя ми е нещо като втора спалня и съм много горда с нея. Държа редица саксии с орхидеи на первазите на прозореца, а стените са покрити с мои снимки. Те са скучни и са направени, за да документират неща като развитието на лицевите ми кости, но както и да е.

Чичо Паоло ме чака както винаги. Той е седнал на металната маса за прегледи и разглежда таблицата с предишните резултати.

– Добро утро – казвам му аз и поглеждам към стъклената клетка в ъгъла. Дебелият сънлив плъх вътре вдига нос към мен. – Добро утро, Рузвелт.

– Добро утро, Пиа – усмихва се Чичо Паоло и аз заемам мястото си на масата. – Откри ли нещо хубаво в доставката?

– „Скитълс“. – Залюлявам крака напред-назад и го наблюдавам, докато той си води бележки.

– А, да. – Той изважда стетоскоп и започва да ми мери пулса. – Не съм ял „Скитълс“ от години. Ще трябва да си взема.

– Късно е. Вече си ги заплюх – те са за партито ми.

– Партито – повтаря чичо Паоло. – Все още замисляш своя приказен бал, а? Отвори.

Отварям уста и той я попива с памучен тампон.

– Не е приказен бал, а истинско парти, като тези, които се правят в градовете.

– А ти какво знаеш за градовете?

– Четох за тях в речника – „урбанизирана площ, където живеят и работят голям брой хора“ – цитирам. Той само изсумтява, докато слага пробата от слюнката ми на стъклото на микроскопа. После, само за да видя как ще реагира, допълвам: – Знам, че Манаус е град.

Чичо Паоло изпуска памучния тампон.

– По дяволите. Отвори отново, трябва да взема друга проба.

Чудя се дали това „по дяволите“ е заради изгубената проба от слюнката ми или заради точното ми предположение.

– Значи е град!

– Пиа… – Той слага втората проба върху метална табличка и започва да си сваля скърцащите латексови ръкавици. – Никога не споменавай Манаус отново, ясно?

– Защо?

Ръцете му замръзват с наполовина свалени ръкавици и той няколко пъти си поема дъх отсечено, преди да ми отговори.

– Казвал съм ти много пъти, Пиа. Навън е опасно. Онези хора няма да те разберат. Ще ги уплашиш с това, което притежаваш, и те бързо ще започнат да ревнуват. Не можеш да умреш, но това не означава, че те не могат да ти сторят нещо лошо.

– Онези хора… – повтарям бавно.

– Да, онези навън. Те не виждат нещата като нас, Пиа. Те ще те затворят в кутия и никога няма да те пуснат, разбираш ли?

Кимам, като си мисля за врабчето в наелектризираната клетка и си представям, че съм на негово място. Потръпвам.

– Не споменавай Манаус повече – набляга той с тона, който обикновено пази за дните на тестовете, но лицето му омеква. Той хваща ръката ми. – Тук си в безопасност. Засега това е твоето място. Един ден, Пиа, ти ще видиш света. Не се съмнявай в това. Но докато светът не е готов да види теб, се опасявам, че трябва да се задоволиш с Литъл Кейм.

– Добре – отвръщам покорно.

Той се усмихва и стисва ръката ми.

– Аз бях тук в деня, когато се роди, нали знаеш. Бях първият, който те държа в ръце. Аз избрах името ти.

– Така ли? – Никога досега не го беше споменавал.

– Да. Пиа, защото означава благоговейна и точно това изпитах, когато те видях.

Очите му, приковани в моите, са топли и сериозни. Осъзнавам, че се усмихвам.

Останалата част от прегледа минава както винаги. Не отнема много време. Толкова съм свикнала с прегледа, че мога да го правя и сама. Сърдечен пулс, проба от слюнката, очи, уши и нос, проверка, проверка, проверка и готово.

Чичо Паоло се отказа от кръвните проби преди години – независимо от какъв материал са направени иглите и независимо колко силно натиска с тях, просто нищо не може да пробие кожата ми.

– Приключихме, Пиа. Отивай да работиш върху партито си или каквото имаш да правиш.

– Трябва да си полея орхидеите.

Той кима и свършва още няколко дреболии из лабораторията, преди да си тръгне.

Едва съм поляла първото цвете, когато чувам стъпки и се обръщам да видя какво е забравил чичо Паоло. Но не е той. Доктор Непохватка е.

– Ти какво искаш? – питам я.

Тя вдига изненадано вежди. Червени са като косата й.

– Защо не се успокоиш? Искам само да си поприказваме. Така и не се запознахме като хората онзи ден.

Прекрасно. Обръщам се отново към орхидеите си.

– Здравей. Приятно ми е да се запознаем.

– „Приятно ми е да се запознаем“ – отвръща ми тя със същия равен тон. – Небеса, дете, поне ми дай шанс, преди да решиш, че съм ти враг. Хайде, дай да ти помогна.

Тя се опитва да ми вземе лейката, при което я преобръща и намокря целите ми обувки.

– Опа! – казва тя, докато аз гледам надолу, а доктор Непохватка търси кърпа и ми я подава. Попивам водата и прехапвам език, за да не кажа нещо обидно, за което после ще съжалявам. Доктор Непохватка сяда върху масата за опити и се оглежда наоколо.

– Ужасни снимки – казва тя, докато разглежда портретите ми по стените.

– Те са перфектни. – Обикновено не бих го изтърсила така пред някого, но не мога да се сдържа. Тази жена просто успява да ме раздразни.

– Правилно – отвръща тя и замислено ме наблюдава. – Не успях дори да измия от лицето си праха от пътя, преди твоят доктор Паоло Алвес да ме прикове в ъгъла и да ми изнесе цялата лекция за Пиа.

– Лекция за Пиа? – Любопитството за момент надвива ината ми и се приближавам към нея. – Какво е това?

– Да не би да не си я слушала? – Тя вади кутия цигари от джоба си и запалва една. Мразя цигарите. Те са единственото нещо на света, от което ми прилошава, макар майка ми да казва, че просто не харесвам миризмата и всъщност ми няма нищо. – Да, Алвес ме притисна в ъгъла и направо ми дишаше в деколтето, докато ми обясняваше за поверителността, как съм подписала договор, какви са последиците и всякакви други страхотии. И в центъра на всичко това… – Тя пое дълбоко и издиша към мен облак отвратителен дим: – … беше ти.

– Ами – отговорих й сковано, – нали аз съм причината за съществуването на това място.

– Трябва да призная, че нямах представа в какво се забърквам, когато приех тази работа. Мислех, че идвам само да изследвам клетъчния строеж на комарите и може би да клонирам няколко плъха. Казаха ми, че това е изследователски център, насочен към лечението на най-тежките болести – рак, сърдечни заболявания… – Лицето й внезапно застина, сякаш виждаше нещо в далечината. – … церебрална парализа. Наистина си помислих, че е странно да подпиша договор за минимум трийсет години, но… – Тя явно е забравила за цигарата между показалеца и средния й пръст. Тънката струя дим се къдри около лицето й. – Е, нека просто да кажем, че сделката, която ми предложиха, беше много убедителна.

Тя отново насочва поглед към мен и свива очи подозрително.

– И после, по пътя насам, изживях цялата тази шпионска история. Този Тимоти, който има телосложение на лос, не искаше да ми каже нищо. И знаеш ли какво – първото нещо, което ме попита, беше дали мога да купя рокля за седемнайсетгодишно момиче!? – Тя поклаща глава и за първи път забелязвам, че непокорните й червени къдрици сега са сплетени на плитка през рамото й. С поставена под някакъв контрол коса тя е доста красива и по-млада, отколкото си помислих в началото.

– Роклята не е лоша – казвам и свивам рамене. Няма нужда да добавям, че веднага се влюбих в тази рокля. Не искам да си помисли, че сме приятелки или нещо подобно.

– Странно е да се прави официално парти насред джунглата.

– Приказваш си каквото ти дойде наум, нали?

– Винаги. Без съмнение. Само по този начин съм сигурна, че съм наистина оригинална.

– Защо дойде в Литъл Кейм?

– Не ме ли чу? За да изучавам тапири и трипръсти ленивци.

– Какво ти каза чичо Паоло за мен?

– Че си безсмъртна.

По начина, по който цигарата потрепва между устните й, познавам, че не го вярва.

– Такава съм.

– Ха. Каза също, че си перфектна.

– И това е така.

– Пфу! Разбира се, мила.

– Наистина! – Настръхвам като Алай. – Гледай!

Взимам един скалпел от масичката с инструменти на чичо Паоло. Очите на доктор Непохватка се разширяват.

– Пиа…

– Само гледай! – Прокарвам го по ръката си и натискам с всичка сила. Боде ме, но само малко. Усещам болка, но не толкова силно, колкото другите хора. Едва забележимата бяла резка е единственото доказателство за допира на острието, но и тя изчезва след секунди.

Доктор Непохватка зяпа с ококорени очи, напълно забравила за цигарата между пръстите си.

– Леле, ти ме разби!

Това може би звучи странно, но съм необикновено доволна от реакцията й. Оставям скалпела, отивам до чекмеджето, изваждам навита карта и я разтварям на масата за прегледи пред нея. Тя наблюдава всяко мое движение с изострено внимание.

– Какво е това?

– Това – обявявам с немалка гордост – е моето родословно дърво. Чичо Паоло разказа ли ти историята на Литъл Кейм, моята история, всичко това?

– Каза, че ще го включи в инструктажа ми довечера, но…

– Тя се навежда напред и прошепва: – Аз съм доста нетърпелива жена. Затова давай, разкажи ми.

– Добре – започвам, развълнувана, че си имам слушател. Никога досега не съм имала възможността да разкажа на някого историята си, не и по този начин. – Всичко започнало преди 100 години, през 1902 година. Група учени пристигнали в джунглата, за да търсят нови растения, които да използват за лекарства. Те навлезли доста по-навътре от предшествениците си и срещнали туземци, които никога до този момент не били виждали хора с бяла кожа и мустаци. Експедицията била водена от биолог и ботаник на име Хайнрих Фолк. Той чул за растение в самото сърце на джунглата, което удължавало човешкия живот. Всички други смятали това за мит. Подобни истории били по-многобройни от листата на памуково дърво и никоя от тях не била доказана. Но доктор Фолк го открил. Epidendrum elysius. Нарекъл го елизиум. В цялата дъждовна гора и в целия свят то се среща само на едно-единствено място. Долината на Фолк. Казват, че не е далеч оттук, но самата аз никога да не съм ходила там.

– И какво направили после с това вълшебно цвете? – пита тя. Усещам как скептицизмът й се завръща. Това е хубаво. Все още не съм завършила историята си.

– Не е вълшебно. Това е наука. И те убива за минути, ако го изядеш или изпиеш нектара, който се събира в цветовете му.

Никога не съм виждала долината на Фолк, но съм виждала елизиум. Чичо Антонио веднъж ми донесе стрък от безценното растение, залегнало в основата на моето съществуване. То е тъмнолилаво и върховете на цветовете са златисти. Не изглежда много по-различно от някои от моите орхидеи на прозореца. Пробвах да го пресадя, но то умря. Не бях първата, която опитва. Една от най-големите надежди на учените на Литъл Кейм е да разберат как да разсаждат елизиум. Засега – без успех. Нямаше да е такъв проблем, ако знаехме как се възпроизвежда, но това е друга мистерия. Цветята, които сега растат в долината на Фолк, са съвсем същите, които Фолк и екипът му открили. Елизиумът не показва жизнен цикъл и доколкото ни е известно, не се възпроизвежда.

Доктор Непохватка изсумтява и си спомня за цигарата си. Преди обаче да дръпне пак, казва:

– Прилича ми на измислица. Значи това се е случило навремето с Фолк? Появява се самоуверено, дава име на растението, кръщава мястото на свое име, на бърза ръка изяжда тъпото цвете и пада мъртъв.

– Не, изобщо не се е случило така. Те устроили лагер и започнали да експериментират с плъхове, това направили. Местели лагера напред-назад и най-накрая се установили за постоянно тук, където сме сега. Мисля, че Уикам – наследникът на доктор Фолк – го нарекъл Литъл Кеймбридж.

Същият, който разработил тестовете на Уикам с цел да оценяват новите учени, преди да ги включат в проекта. Чудя се какъв е бил тестът на Уикам за доктор Непохватка.

– Е, каква е тази карта?

– Ще стигна и до това. Малко търпение. – Прибирам косата си зад ушите и поемам дълбоко дъх. – И така, експериментирали с плъхове. Открили как да добавят нектар от друго цвете към елизиума и да неутрализират смъртоносния ефект, за да го инжектират безопасно на плъхове и хора. Никога не съм виждала другото цвете, но чичо Паоло ми казва, че то се нарича само катализатор. Трябва да е рядко, защото не го намирам в никоя енциклопедия, нито в базите данни. Все едно, започнали да инжектират плъхове, но нищо не се случило – те живеели, колкото обикновено живеят плъховете, и умирали, когато остареят. Край на историята.

– Това ли е всичко?

– Кое?

– Това ли е краят на историята?

– Разбира се, че не! – Тази жена може и да е инженер биомедик, но започвам да си мисля, че май е и освидетелстван идиот. – Защото се случило нещо, което никой не очаквал. Учените инжектирали поколението на плъховете и следващото поколение с Имортис – не смъртоносната форма на елизиум, получена с помощта на катализатора, – без да се надяват, че от това ще излезе нещо. Плъховете живеели, после умирали и не давали признаци за нищо необикновено. До… – Прекосявам стаята, вдигам капака на стъклената клетка и изваждам плъха от нея. – До Рузвелт.

Подавам го на доктор Непохватка с надеждата, че макар и доктор по биология, ще изпищи и ще се дръпне. Вместо това тя поема Рузвелт от ръцете ми и започва да му гука, сякаш е котенце.

– Рузвелт е роден през 1904 година – продължавам аз.

Тя едва не го изпуска и той изцвърчава възмутено.

– Лъжеш!

– Разбира се, че не лъжа. Рузвелт е на над сто години. Плъховете живеят най-много две-три години.

Доктор Непохватка се втренчва в Рузвелт, а после в мен.

– И какво се случило после?

Аха. Сега пак й става интересно и този път знам, че иска да научи всичко.

– Ами, Рузвелт поднесъл още няколко изненади. Той бил роден сам в котилото си, което само по себе си е необикновено. Когато доктор Фолк пробвал да го инжектира с Имортис, иглата на спринцовката се счупила. Това се случило и със следващите десетина игли, които опитал да използва. Да, кожата на Рузвелт е дебела като моята. С други думи, напълно непробиваема. А освен това той е по-бърз и по-подвижен от всеки друг плъх. Да-да. – Тя ме поглежда въпросително и аз кимам: – Също като мен. И най-важното, минават три, четири, двайсет години, а Рузвелт продължава да си живее все така доволен и здрав, колкото е възможно за един плъх. Разбира се, доктор Фолк експериментира със стотици плъхове и разкрива тайната.

Правя пауза, за да се насладя на начина, по който доктор Непохватка попива всяка моя дума. Накрая казвам:

– Предава се по наследство чрез постепенно изменение на генома на човека или плъха. Необходими са пет поколения – нито повече, нито по-малко, – които да се инжектират периодично с Имортис, за да може безсмъртният ген на цветето да се усвои в генетичния код на плъха или човека. Доктор Фолк се завърнал във външния свят и намерил трийсет и двамата възможно най-здрави, атлетични, блестящи и красиви млади хора, които обществото можело да предложи. Довел ги в Литъл Кейм – от този момент мястото започнало наистина да процъфтява – и започнал да ги инжектира. Те имали деца, децата им имали деца и аз съм тяхно дете.

Поемам Рузвелт в ръцете си, галя меката му козина и усещам как сърцето му бие в дланта ми.

– И точно както всички се надявали през тези сто години на изследвания, експерименти и селективно размножаване… аз съм безсмъртна.