Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 21 страниц)

Глава 16

На другия ден трябва да скицирам и после да направя диаграма на цветята в градината между Лаборатории А и Общежитие Б, но вместо това рисувам лица. Имам един час да завърша задачата, възложена от чичо Смиди, но всъщност ще ми отнеме само петнайсет минути, затова не се тревожа за времето.

Първо рисувам чичо Антонио, с правоъгълната челюст и брадатото лице, което съм рисувала много пъти. Брадата му го превръща в любимия ми модел и винаги с удоволствие рисувам всяко косъмче. Рисувам също и мама и татко, но се отегчавам от портретите им още преди да ги довърша. Не мога да рисувам като чичо Смиди, който е най-добрият художник в Литъл Кейм. Според него умението ми да предавам детайлите и да се съсредоточавам върху всяка подробност, а не върху цялата външност, е и причината за провала ми като художник.

За по-забавно обръщам на празен лист и започвам да си драскам ей така, без да имам наум определено лице. Всичко друго е по-хубаво от това да скицирам поредното листо на орхидея, което така и така мога да предам по памет.

Докато рисувам, мислите ми блуждаят и движа молива машинално. Мисля си за стоящия в дъжда от другата страна на оградата Ейо – видях го за последен път преди три дни. Мисля си за леля Хариет, която ми помогна да прикрия нощта си в джунглата, а също и за това колко би се разгневил чичо Паоло, ако научи. Мисля си за заключената врата в Лаборатории Б и мистериозните помещения зад нея и се чудя каква ли е истината за тях.

Когато се връщам от мислената си разходка, поглеждам надолу към листа и оттам ме гледа лицето на Ейо. Шокирана се обръщам назад, за да се уверя, че никой не го е видял. След това омаяна разглеждам произведението на блуждаещите си мисли.

В тази рисунка има повече живот, отколкото във всичките ми досегашни. Най-после съм открила онова, което чичо Смиди нарича „освобождаване на напрежението“ и творческо вдъхновение, за да бъде картината спонтанна и естествена. Очите на Ейо са почти толкова дълбоки и пълни с живот, колкото в нощта при Ай’оа и изпитвам внезапното и фантастично усещане, че това е той, гледа ме и изобщо не е рисунка.

Ненадейно чувам гласове и обръщам страницата. Чичо Антонио и леля Хариет идват по покрития коридор, свързващ всички сгради в Литъл Кейм. Тя го е хванала под ръка.

– Пиа! Здрасти, мила! Какво правиш?

– Скицирам. – Вдигам листовете до гърдите си.

– Може ли?

– Ами… добре. – Подавам й всички рисунки, без тази с Ейо.

Тя кима и хъмка над тях, като показва особен интерес към портрета на чичо Антонио.

– Доста добри са. Малко… сухи… но добри. Трябва да прибавиш емоция и ще станат страхотни. Като Мона Лиза.

– Коя е тя?

– Може би някоя, която чичо Паоло не иска да срещаш. А това какво е? – Тя сочи листа, който все още е в ръцете ми.

– Ох, нищо… все още не е готово.

– Нека го видя!

Почти отказвам, но волята ми отслабва. Предполагам, че част от мен има нужда да го сподели с някого и от всички в Литъл Кейм леля Хариет изглежда най-малко способната да изтича при чичо Паоло с рисунката ми. Но няма да й кажа кой е. Не и това. Твърде е лично.

Тя взима листа и известно време кима над него.

– Ето това имах предвид. Емоция.

– Мислиш ли? – поглеждам над рамото й.

– О, да. Не бих го показала на този, който отговаря за теб днес. Би довело до въпроси. Боже, готино парче е, нали?

– Какво? – Изразът е нов за мен.

– Готино парче. – Тя прави неопределен жест към рисунката и повтаря: – Готин тип.

Поглеждам отново към лицето на Ейо и се изчервявам.

– Е, кой е той? – пита леля Хариет.

– Името му е Ейо. – Запушвам устата си с ръка. Какво! Пиа, идиотка такава! Какво беше това? И това ако не е липса на самоконтрол… Нямах представа какво ме накара да го изрека. Може би нуждата да споделя е по-силна, отколкото си мислех. Ако бях сама, щях да се плесна по главата, че съм толкова глупава и безразсъдна.

Сега съм приковала цялото внимание на леля Хариет. Тя обръща лицето си към мен и повдига вежда почти до къдравата си коса.

– О-о?

– Моля те, просто ми го върни. Не е нищо. Само въображението ми…

Тя ми го подава, но по лицето й пропълзява усмивка като червена гъсеница по листо – бавна, но решителна.

– Само въображението на момиче, което никога не е виждало мъж под трийсет.

– Не е вярно – протестирам, но слабостта в гласа ми е ясно забележима. Аз съм седемкратен идиот, това съм! – Нали няма да кажеш?

– Ще добавя това към кутията под леглото си с етикет „Тайните признания на безсмъртната Пиа“. Боже, момиче, не гледай така покрусено. Няма такава кутия!

Събирам останалите си скици и се чудя как да се отърва от тях. Няма нищо престъпно в лицето на баща ми, но бих предпочела да забравя напълно цялата случка. Всеки може да ги извади от кошчето за боклук. Това, което ми трябва, е огън.

– Хайде, дай ми ги – заповядва леля Хариет.

Толкова съм разтревожена и параноична, че й ги давам. Тя небрежно се оглежда наоколо, но все още сме сами. Отива в езерцето с рибките и потапя рисунките във водата. Изображенията мигновено се размиват и стават неузнаваеми. Биха могли спокойно да бъдат безобидни скици на папратови листа.

– Не мислех да го рисувам – прошепвам. – Само си драсках. Не внимавах.

– Нормално за мечтателка – казва тя, докато събира влажните съсипани листове. – Имах приятелка в училище, която зяпаше през прозореца в часовете по история и от разсеяност написа мръсни думи в изпитната си работа. Излишно е да ти казвам, че я скъсаха.

– Никога не съм изучавала история – отбелязвам аз, въпреки че този факт няма никаква връзка с настоящото ми затруднение. Никога през живота си не съм имала толкова много затруднения за толкова кратко време. Леко налудничаво се тревожа, че съм обречена да живея през вечността, като бързо трупам тайни и дилеми. Колко напрежение може да понесе човек, преди да се пръсне?

– Имам нужда да поплувам – решавам аз, но след това си спомням за растенията, които трябва да скицирам и страданието ми се удвоява.

Леля Хариет ме изучава, сякаш съм пъзел, на който липсват всички ъглови части. И аз се чувствам като пъзел с липсващи ъглови части.

– Това, от което имаш нужда – казва тя накрая шепнешком, защото чичо Кларънс обикаля наоколо с кош, пълен с мръсни кърпи, – е да обмислиш отново предложението, което ти направих преди няколко дни.

Отнема ми само секунда, за да събера две и две. Оглеждам я предпазливо и се чудя къде е уловката.

– Значи все още ти трябва „асистент“, който да ти помага с изследването?

– Правилно.

Втренчвам се във върховете на маратонките си и се чудя дали съм толкова прозрачна, колкото ми се струва.

– Как разбра?

– Това, че момчето на рисунката вероятно има нещо общо с изчезването ти? – Тя се усмихва иронично. – О, Пиа. Знам как работи ума на една тийнейджърка. Не беше чак толкова отдавна, когато самата аз бях тийнейджърка, нали се сещаш. – Тя се изкикотва. Изкикотва се. Като някое от малките момичета в Ай’оа. – Веднъж в гимназията имах три гаджета едновременно. Спомням си няколко вечери, в които имах три срещи една след друга. – Тя отново се изкикотва. – И, знаеш ли, никой от тях не разбра за останалите. Толкова добра бях.

– Гаджета?

Тя примигва.

– Ти… не знаеш какво е гадже? Ох. Ох, Пиа. Мила. Доста си залупена, а? Гаджето е… нали се сещаш… момче, което харесваш и което също те харесва. Добре де, повече от харесва.

Гледам с празен поглед.

– Ох, забрави. Това ще е урок за някой друг ден.

Гаджета. Хъх. Това е нещо, което ще обмисля по-късно.

Представям си да имам трима Ейовци и решавам, че леля Хариет определено е луда. Достатъчно трудно се справям и с един.

– Така че… ако получа разрешение да прекарам няколко дни или седмица с теб…

– И ако изчезнеш за част от деня…

– Те никога няма да разберат – разсъждавам като всеки добър учен аз. – Ще бъде доста сложно. Ще трябва да знам точно какво правиш във всяка минута, в която ме е нямало, в случай че някой попита. Не можем да си позволим никаква грешка.

– Това е лесно. Както без съмнение си забелязала, аз съм отлична лъжкиня.

– Дали ще ми позволят? След всичко, което се случи…

– Има едно нещо, Пиа, на което винаги може да се разчита, когато става дума за учени като тези в Литъл Кейм.

– Да?

Тя се ухилва и почуква с пръст по носа си.

– Гордостта.

Според леля Хариет чичо Паоло и екипът Имортис са толкова заслепени от своя успех – създаването ми, – че не могат да си представят да ги мамя умишлено. Те винаги са били нащрек да не би нещо случайно да поквари ума и характера ми, както и за външните влияния, които биха могли да ме отвлекат от отредената ми роля на глава на екипа им. Но мисълта аз целенасочено да нарушавам правилата им е невъзможна за тях също като идеята за едноклетъчно чехълче, което размахва юмруче към микроскопа, отказва да бъде изучавано повече и напуска с маршова стъпка.

Не съм сигурна, че съм на нейното мнение, но се съгласявам. Все пак идеята й с хладилника се оказа доста добра. Може би леля Хариет е по-свястна, отколкото ми се стори отначало. Независимо дали ми харесва или не, тя бързо стана най-довереният ми човек в Литъл Кейм. И също най-голямата заплаха за бъдещето ми на учен – или поне така би казал чичо Паоло, ако разбере за всичко, което леля Хариет направи. Защо тогава в момента не тичам право при него и не признавам всичко?

Подозирам, че причината е свързана с факта, че несъзнателно нарисувах лицето на Ейо на онзи лист. Аз мечтая за своите безсмъртни, да… но не може ли в сърцето ми да има място за повече от една мечта?

Вървим през Лаборатории А и търсим чичо Паоло. Това, което научих за леля Хариет, е, че тя подплатява думите си с незабавни и смели действия. Щом приех предложението й, веднага се зае да го финализира.

Откриваме чичо Паоло – и останалите от екипа Имортис, – не в коя да е, а в собствената ми лаборатория. Майка ми реди таблици по масата. Доктор Харуто Хашимото, мрачен, но блестящ японски биохимик, ни поздравява с характерното си намръщване. Доктор Джейкъб Оуенс и доктор Сергей Зингре ни се усмихват топло – те са най-симпатичните членове на екипа. Винаги изпитвам гордост, когато ги видя всички заедно в чисто белите им лабораторни престилки. Моят екип. Умовете зад моето съществуване. Дължа им всичко и някой ден ще бъда една от тях.

Докато ги оглеждам, осъзнавам, че изучавам чертите на лицата им и цветовете на очите им и ги сравнявам с Ейо. Дали е син на някой от вас? Погледът ми се връща на чичо Джейкъб, който е вероятно най-непредвидимият от всички. Със сигурност не е чичо Харуто.

– Пиа, тъкмо щяхме да те извикаме – възкликва чичо Паоло. – И вие здравейте, доктор Фийлдс. Какво ви води при нас?

– Трябва да поговоря с теб, Паоло, ако може – казва леля Хариет.

– Разбира се, какво…

– Насаме.

Той изглежда смаян, но кима и двамата пристъпват в антрето. В това време аз оставам при останалите от екипа Имортис. Мисля си за това, което Ейо каза през първата нощ, в която се срещнахме – че семейството е нещо повече от кръвта. Оглеждам тези учени, които ме отгледаха и обучиха, и си мисля, че знам какво имаше предвид той.

Настанявам се на един метален стол, усмихвам се и соча към папката на чичо Сергей.

– Защо ме търсехте?

Чичо Харуто отговаря със строг тон:

– Трябва да изчакаме доктор Алвес.

– О, стига, Харуто! – казва чичо Джейкъб. – Тя е вече една от нас толкова, колкото и ти. Тук няма тайни. – После, без да обръща внимание на неодобрителното мръщене на чичо Харуто, се обръща към мен, намигва ми и обяснява: – Ще имаме гости.

– Гости? Кой? – Изправям се на стола с ускорен пулс. – Хора от външния свят?

Чичо Джейкъб кимва.

– От Корпуса.

– Какво е това?

Чичо Харуто изсъсква предупредително, но чичо Джейкъб завърта очи.

– Все едно Паоло ще й каже. Какъв е проблемът? Корпусът е компанията, която поддържа това място, Пиа. Те финансират изследването, изпращат нови учени като доктор Фийлдс, когато ни потрябват и вършат и други неща от този тип.

– И сега искат да видят теб – казва чичо Сергей. – От Корпуса не са посещавали Литъл Кейм от почти двайсет години и идват сега. Изключително важно ще бъде да създадем възможно най-доброто впечатление. Ако не харесат това, което видят тук, ще ни затворят – той плясва по масата, – без да се замислят.

– Ще ни затворят? – Помещението внезапно става студено. – Ще направят това? Но…

– Пиа, Пиа – прекъсва ги майка ми, – не ставай смешна. Разбира се, че няма да ни затворят. Защото ти ще им покажеш, че на света няма нищо по-важно от Литъл Кейм. – Тя ме вгледа втренчено. – Нали?

Знам, че има предвид „нали ще им покажеш“, но погледът й сякаш изрича: Няма нищо по-важно от Литъл Кейм… нали, Пиа?

– Кога ще пристигнат? – питам, като отклонявам погледа си от твърде проницателните й очи.

– След три дни – отговаря чичо Джейкъб. Той оглежда лабораторията, из която са разхвърляни стари хартии и празни чаши от кафе и въздъхва. – Имаме доста работа за вършене.

– Каква работа? – пита чичо Паоло, когато с леля Хариет влизат обратно в помещението. Наблюдавам я за някакъв знак какъв е резултатът от разговора им, но лицето й е безизразно.

– Той каза на Пиа за Корпуса – изрича чичо Харуто и разперва ръце. – Казах му да те изчака.

Чичо Паоло въздъхва и хвърля на чичо Джейкъб строг поглед, но той само вдига рамене.

– Добре тогава – казва чичо Паоло. – Вече е съобщено и само това има значение. Пиа, всички ще бъдем заети в следващите няколко дни, за да разчистим това място и да го подготвим за гостите. Ще имаме нужда от помощта на Антонио, затова обичайните ти уроци ще бъдат отменени. Вместо тях, реших да те изпратя засега при доктор Фийлдс, поне докато всичко се върне към нормалното разписание.

– О-о – казвам небрежно, – хубаво. Щом смяташ, че така е най-добре.

Той кимва отривисто.

– Разбира се. И без това си го мислех от известно време.

Зад него леля Хариет почти незабележимо ми намигва.

Глава 17

– Добре дошла, Пиа! – казва ми леля Хариет с широка усмивка, когато надниквам в лабораторията й. Тя е в отделна малка постройка, не много по-голяма от бараката за градинарските инструменти на Кларънс. Преди се използваше като склад за резервни части за джиповете и камионите, които преместиха в гаража, за да освободят помещението за леля Хариет. Тук цари пълен хаос. По стените безразборно са накачени листове, в ъглите са струпани кули от клетки с мишки и плъхове, а по дългата маса в средата на стаята са наредени десетина микроскопа. Леля Хариет преминава от един към друг като прелитаща от цвете на цвете пчела. Чудя се как изобщо успява да научи нещо важно в цялата тази бъркотия и хаос.

– Е, какво правиш тук? – питам и вземам изчистения череп на гущер, който едва не настъпих на влизане.

– Тук? – Тя оглежда изтощено стаята.

– Не. В Литъл Кейм. Защо изобщо си тук?

Леля Хариет се намръщва.

– Аз съм инженер биомедик, Пиа.

– Да, знам. Но за какво е всичко това?

– Аха. Е, преди да дойда в Литъл Кейм, работех за компания, която се занимаваше с клониране. Знаеш ли какво е клониране?

– Да – отговарям леко обидено, – знам какво е клониране.

– Добре. Как бих могла да знам какво са ти казали и какво – не? Предполагам, че никога не си чувала за овцата Доли…

– Овцата Доли е родена на 15 юли 1996 година и умира от белодробно заболяване на 14 февруари седем години по-късно…

– Добре, добре – махва с ръка леля Хариет. – Достатъчно, схванах.

– Ти ли клонира Доли? – поглеждам я с ново страхопочитание.

– Ами… не. Всъщност нямах нищо общо с Доли. Но работех в същия институт и я видях няколко пъти, така че… Както и да е, бях доста добра в работата си и ми предложиха да дойда тук. Така и не ми казаха точно какво трябва да клонирам, направиха го чак няколко дни, след като пристигнах. Тогава, разбира се, вече знаех всичко за истинската цел на Литъл Кейм – за теб. Затова сега искат от мен да изследвам възможността за клониране на безсмъртни.

– Клониране на безсмъртни – прошепвам, – разбира се. Това е перфектна идея. Бихме могли…

– … да прескочим петте поколения на бездействане и чакане, да, да. Точно така.

– Възможно ли е?

Тя разперва ръце.

– Тук съм, за да установя точно това. Разбира се, работата ми би била много по-лесна, ако някой ми разкаже цялата истина за това място.

– Имаш предвид за старото крило на Лаборатории Б?

– И това – отговаря тя с потрепване на веждата, – заедно с останалите неща. Например, какъв е този „катализатор“, за който всички говорят, но никога не показват? Ако знаех кое е нещото, което прави елизиума безопасен за пиене, бих напреднала абсолютно бързо с изследването си.

– И на мен не ми казват – признавам аз. – Това е една от причините да искам толкова силно да бъда в екипа Имортис. Тогава ще трябва да ми кажат.

– Е, докато старата Хариет не докаже себе си, изглежда ще бъде държана на тъмно… О, дай ми това. – Тя прекосява стаята, взема черепа на гущер от ръцете ми, сяда върху масата си (единственото достатъчно чисто място в помещението, където може да се седне) и го върти в ръцете си. – Не ти ли е странно колко е тайнствено всичко? Първо катализаторът, после онзи коридор.

Кимам и ми се иска да мога да не се съглася.

– Сигурна съм… сигурна съм, че все пак за всичко си има основателна причина. За тайните и лъжите. Трябва да има причина, иначе чичо Паоло щеше да каже истината и на двете ни.

Тя ме оглежда внимателно, сякаш се чуди как изглежда моят череп.

– Наистина ли мислиш така?

– Аз… разбира се. – Усещам колебание и виждам, че и леля Хариет го е усетила. Но тя само отмахва къдриците от очите си и въздъхва.

– Предполагам, че всичко ще ни се разкрие с времето, нали? Вероятно е някакво драматично представление, с което да се почувстват важни и тайнствени. Не се подвеждай от цялата скованост и стерилност, Пиа. Учените са шоумени по сърце – просто са по-отегчителни и с по-лошо зрение.

Кимвам несигурно.

– Е… как точно мога да се махна оттук?

– О, да! – Тя скача и захвърля черепа в полуразопакована кутия със защитни очила. – За малко да забравя покрай всичките шпионски истории. Хайде да проверим дали е чисто!

Портата е съвсем близо до лабораторията на леля Хариет и дърветата осигуряват отлично прикритие от останалата част от Литъл Кейм. Алеята е празна и портата се охранява от самотен пазач. Той седи от външната страна на оградата, с гръб към нас. Заставаме на вратата на малката лаборатория, облягаме се на стената и си придаваме безгрижен вид.

– Ами той? – питам. – И как ще отворим портата?

– Ще бъде отворена за нас – отговаря самоуверено тя. – Хайде.

Тръгвам след нея по алеята към обширния паркинг с ламаринен навес, където са джиповете. Тя върви сред колите, стига до последната и почуква по гюрука.

– Ето. Всеки ден по обед един тромав пазач кара до Долината на Фолк, за да бъде сменен с друг тромав пазач. Същото се случва и привечер. Ако се качиш в джипа за навън и се върнеш със следобедната смяна, няма грешка. Разбира се, не можем да използваме този метод всеки път, защото рискуваш да те хванат. Ще трябва да действаме ден за ден. Има повече от един начин да одереш тапир – разсмива се тя.

– Няма под какво да се скрия – изтъквам аз. – Имаш ли някакво платнище или одеяло?

– Шшт! Използвай главата си, Пиа. Разбира се, че има под какво да се скриеш! – Тя отново почуква по гюрука на джипа.

Веднага разбирам какво има предвид.

– О, хайде, Пиа, това е по-добро дори от идеята ми с хладилника!

Аз коленича и надниквам под джипа. Има много начини да се пъхна отдолу и да се задържа.

– Отдолу ще е доста горещо, което би било пречка за повечето от нас. Но ти не би трябвало да имаш подобни проблеми. – Хариет се оглежда наоколо. – По-добре побързай. Ще дойде скоро.

– Това, че не мога да изгоря, не означава, че не усещам горещината!

Тя ме поглежда унищожително.

– Искаш ли да излезеш навън или не?

Пъхам се под джипа с въздишка и се намествам, като се мъча да докосвам възможно най-малко тръби и носачи.

– Това е най-лошата ти идея досега – казвам на леля Хариет.

– Всички са заети да се подготвят за посещението на Корпуса, но това не означава, че са слепи. Върни се, като почне да се стъмнява. Не по-късно или главите и на двете ни ще са на дръвника. А моят врат, за разлика от твоя, може да бъде отрязан.

– Обещавам.

– И не се губи. Честно, кълна се, ако го направиш, ще намеря начин да ти откъсна главата, безсмъртна или не. Той идва! Трябва да тръгвам. Късмет! – Тя пъха под джипа ръка с вдигнат нагоре палец и хуква. След минута чувам стъпки, виждам дебели черни ботуши и усещам как джипът поляга с няколко сантиметра при качването на пазача. Все още между мен и земята има трийсетина сантиметра, но ми се струва, че тя е много, много по-близо. Двигателят започва да работи и множеството неща, за които съм се захванала, се разтракват, но само стисвам зъби и се държа здраво. В последната минута вдигам косата си, която виси надолу, и я напъхвам в тениската.

Държа очите си затворени, за да се съсредоточа само върху висенето, но пак чувам ясно скърцането на отварящата се порта, после затварянето и форсирането на двигателя, когато каращият джипа пазач натиска газта. Мъча се да не падна на земята, за да не се налага да обяснявам защо имам следи от гуми по стомаха си.

Най-добре е да чакам.

Най-после джипът спира и пазачът скача от него. След като се уверявам, че вече е в джунглата, се пускам на земята. Струва ми се, че изобщо не съм си поела дъх, откакто излязохме от комплекса.

Джунглата е надвиснала над мен и изтривам калта и ръждата от ръцете си. Отнема ми миг да се ориентирам. Спомням си и със затворени очи всяка стъпка, която извървях от Литъл Кейм до Ай’оа и сравнявам разстоянието и завоите с маршрута на джипа.

Значи е някъде… – обръщам се в противоположната посока на тази, по която пое пазачът, – натам.

Тръгвам и не след дълго Ейо се появява сред дърветата. Той самият е като част от джунглата, с листа около врата, главата и ръцете. Неговите камуфлажни карго шорти изглеждат не на място, особено в съчетание с боята на лицето му и огърлицата с ягуара.

При вида му от гърдите ми се вдига тежест, за чието съществуване не съм и подозирала, и за първи път през последните три дни усещам, че отново мога да дишам. Осъзнавам, че се хиля като идиот, но не мога да се сдържа.

– Ейо!

– Птичке Пиа, ти дойде! – Той стои на половин метър от мен и ме гледа ококорено, сякаш не вярва, че наистина съм тук. – Бурако каза, че трябва да те забравя. Че ти сигурно си ме забравила.

– Да съм те забравила? Не бих могла, дори и да искам. – И не само защото паметта ми е безгрешна. Хващам ръката му с тромави и несръчни пръсти, сякаш не са моите, а са лапите на Алай. Но после усещам как неговата ръка ме обхваща така естествено като ръкавица и не искам никога да го пусна. – Разбира се, че дойдох. Казах ти, че ще дойда.

Той поглежда сплетените ни пръсти и се усмихва.

– Значи намери начин.

– Да, с помощта на леля Хариет.

– Жената с откачената коса – кимва той многозначително. – Тя ти помогна да се вмъкнеш обратно.

– О, видял си и това? – Какво е правел? Седял е на някое дърво край Литъл Кейм и цял ден си е водил бележки?

– Знаех, че ще дойдеш. Всеки ден идвах тук и чаках, но мина доста време. Капукири също каза, че ще дойдеш.

За първи път съм в джунглата през деня. Когато се успах при Ай’оа и трябваше да тичам към къщи, не се огледах наоколо. Сега обаче спирам, бавно се завъртам в кръг с широко отворени очи и поглъщам цялата гледка.

Между величествени памукови дървета и стройни цекропии тесни лиани се спускат и вият сред огромни листа на антириуми. Въздухът е по-плътен и влажен, отколкото в Литъл Кейм. Сякаш си под вода. Бледи изпарения запълват мрака между ниските листа и земята – като призраците, от които се страхува леля Ненин. Оранжеви и жълти лишеи покриват всичко, което е мъртво или загнило, и където свършват, започва мъхът. Само на това място има поне десетина различни видове мъх.

Поглеждам нагоре – от небето се виждат само сини петънца – място, което е толкова нависоко и така скрито от джунглата, че може спокойно да бъде и космосът. Небето в дъждовната гора се състои от листа и клони, а вместо звезди има крещящи маймуни и разноцветни птици. То е живо небе.

Но най-хубавото са цветовете – и точно те ми липсваха по време на нощните ми скитания. Дъждовната гора е зелена, зелена, зелена – този цвят сигурно е измислен тук, заедно с хилядите си различни варианти. Сред зеленината се открояват лилави орхидеи и оранжеви гъби и трептят, търсейки внимание. Сега единственото липсващо нещо е до мен да бъде и Алай, но би било невъзможно да измъкна и него.

Въпреки цялата красота наоколо, очите ми продължават да се връщат към Ейо. Той отмества всички клони от пътя ми и внимава да не се върнат и да ме ударят. Всеки път, когато го прави, по врата и раменете му се посипват капки вода. Тъмната му коса е толкова влажна, че виси пред очите му. Пръстите ме сърбят да я среша нагоре.

Благодарение на Ейо стигаме до Ай’оа за по-малко от час. Можех да ги намеря и сама, но щеше да ми отнеме повече време, защото никога не съм минавала оттук преди.

Този път селото не се стича да ме поздрави. Някои извикват към мен или ми махват, но не ме посрещат с танци и гирлянди от цветя. Чудя се дали изобщо съм добре дошла. Ейо явно е забелязал колебанието ми, защото ми обяснява, че когато един човек получи своя пир за добре дошъл, вече завинаги е част от селото и се отнасят към него като към останалите жители.

– Те ме мислят за Ай’оа?

– В този смисъл, да.

– И за всеки нов посетител ли устройват такова пиршество?

Той ме поглежда.

– Не. Само за теб, защото носиш знака, а също и за баща ми, защото обичаше майка ми и се доказа като приятел на селото.

Не съм сигурна дали съм поласкана или изплашена. Ако ме разглеждат като една от тях, какво ще очакват в замяна? Защо изобщо се върнах тук? Нима си мислех, че по цял ден ще танцуваме и ще се смеем всеки път, когато дойда? Какво очаквам от тях?

– Ейо – прошепвам аз, – не знам какво да правя.

Той ме поглежда весело, сякаш съм му задала много глупав въпрос.

– Просто се дръж нормално.

Едно момиченце, което ми стига до кръста, се затичва към Ейо и се покатерва на гърба му. Той се засмива и се опитва да я погъделичка, но тя го дръпва за косата и това го спира. Разпознавам я от предишното си идване. Тя се въртеше около мен с часове и наблюдаваше всичко, което правя, с огромни любопитни очи.

– Ейо! – изписква тя – Ти я върна! Както каза!

Усмихвам й се. Английският й е много добър.

– Ако кажа, че отивам до реката да хвана риба – отговаря той, – винаги се връщам с риба. Защо се усъмни в мен, Ейми?

– Не се усъмних и за миг, но Пичира и Акуе казаха, че не можеш, защото светещата ограда ще те спре. – Тя ме поглежда над рамото му. – Здрасти, птичке Пиа! Къде е ягуарът ти?

– Здравей – отговарям срамежливо. – Алай не можа да дойде днес. Името ти е Ейми? Много е хубаво.

– Означава пакостлива – казва Ейо.

– Означава перфектно дете – поглежда тя от Ейо към мен със закачлива усмивка. – Ейо казва, че ти си перфектна, птичке Пиа. Казва, че си най-перфектното момиче, което някога е виждал.

Ейо почервенява, изтърсва я от гърба си и изревава, че ще нахрани някоя анаконда с нея. Тя се скрива зад мен, пищи и се смее, а аз също се засмивам и я скривам от него.

– Така ли? – питам. – И какво друго казва?

Тя прилепва устни към носа си и мисли.

– Че очите ти са като късчета небе, които се виждат през листата… и че като дъжд, отмиващ тинята от листата, ти… как го каза? А, да. Че ти отмиваш мрака от света.

– Той… той е казал това? – Сега е мой ред да се изчервя. Ейо ни хваща за ръце.

– Хайде, ужасно дете такова. Нека покажем на Пиа къде плуваме.