Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 21 страниц)

Произход
ДжесикаКори

На Бен.

Завинаги.

Глава 1

Създадена съм в джунглата – момиче, изплетено от цветя и плът. Казват, че в деня, в който съм се родила, чичо Паоло ме притиснал към бялата си лабораторна престилка и прошепнал: „Тя е перфектна“. Шестнайсет години по-късно все още повтарят тази дума. Всеки ден я чувам от учените или от пазачите, от майка ми или леля Бриджит. Перфектна.

Казват и други неща. Че няма други като мен поне засега. Че съм върхът на човешката раса, богиня, родена в човешка плът. Ти си безсмъртна, Пиа, и си перфектна, казват.

Но докато следвам чичо Паоло към лабораторията, връзките на обувките ми се влачат в калта и в ръцете си стискам борещо се врабче, в никакъв случай не се чувствам перфектна.

Отвъд двора джунглата е по-неспокойна от друг път. Вятърът, леко ухаещ на орхидеи, се носи през памуковите дървета и палмите и сякаш търси нещо, което е загубил. Въздухът е така влажен, че по кожата ми и по прошарената коса на чичо Паоло почти магически се появяват капчици вода. Докато преминаваме през градината, натежалите от цветове страстничета и хеликонии леко докосват краката ми и покриват обувките ми с роса. Водата е навсякъде, както всеки друг ден в дъждовната гора. Но днес ми се струва по-студена, по-малко освежаваща и по-агресивна.

Днес е ден за тест. Наричат ги тестовете на Уикам и са само веднъж на няколко месеца, понякога изненадващо – както днес. Когато тази сутрин се събудих в спалнята си със стъклени стени, очаквах обичайното – да рецитирам списъците на родовете и видовете пред чичо Антонио, да сравнявам различни водорасли под микроскоп с чичо Джейкъб и после може би дълго да плувам в басейна. Вместо това дойде майка ми и ми съобщи, че чичо Паоло е решил да проведем тест. После излезе и ме остави да се приготвя набързо. Дори нямах време да си завържа връзките на обувките.

И ето ме тук, преди да са минали и десет минути.

Птичето в ръцете ми се бори неуморно, драска дланите ми с мъничките си нокти и кълве пръстите ми с човка. Не успява да постигне нищо. Ноктите му са достатъчно остри, за да пробият кожа – но не и моята. Може би затова чичо Паоло ми каза аз да нося врабчето, вместо да го вземе той.

Кожата ми може и да е неразрушима, но я усещам три пъти по-тясна и с всички сили се мъча да дишам спокойно. Сърцето ми тупти по-трескаво и от сърцето на птичето.

Ден за тест.

Последният ми тест преди четири месеца не включваше живо животно и въпреки това беше труден. От мен се искаше да наблюдавам петима различни хора – готвачът Жак, портиерът Кларънс и други служители, които не бяха учени. Трябваше да изчисля дали допринасят повече за благоденствието на Литъл Кейм, отколкото струва прехраната, заплащането и издръжката им. Бях ужасена, че заключенията ми могат да причинят нечие уволнение. Не уволниха никого, но чичо Паоло каза на перачката леля Ненин да си помисли колко време прекарва в дрямка и колко – в пране. Попитах чичо Паоло какво ще покаже тестът и той отговори, че ще покаже дали преценката ми е достатъчно безпристрастна, за да мога да правя рационални научни наблюдения. Но все още не съм сигурна дали леля Ненин ще ми прости за доклада, независимо дали е научно наблюдение, или не.

Поглеждам към врабчето и се чудя какво го очаква. За момент волята и пръстите ми отслабват съвсем леко, но достатъчно, така че то се освобождава и се издига във въздуха. Подсилените ми рефлекси вземат решението преди мозъка – ръката ми го достига, затваря се около него и го изтегля обратно за един миг.

– Всичко наред ли е? – пита чичо Паоло, без да се обърне.

– Да, добре е. – Ясно ми е, че знае какво се е случило току-що. Той винаги знае. Но знае и че никога не бих била толкова непокорна, че да реша да пусна на свобода избрания от него екземпляр.

Извинявай. Това бих искала да кажа на птичето.

Но само го хващам по-здраво.

В Литъл Кейм има две лабораторни сгради. Пристигаме в лаборатории Б, по-малката сграда, и майка ми ни чака вътре. Тя е облякла своята безупречна бяла престилка и слага латексови ръкавици. Те изплющяват около китките й.

– Всичко готово ли е, Силвия? – пита чичо Паоло.

Тя кима и тръгва пред нас. Преминаваме врата след врата. Накрая спираме пред малка, рядко използвана лаборатория близо до старото крило, което е било унищожено от пожар преди години. Вратата на изгорялата зала е заключена и от ръждата по дръжката й познавам, че не е отваряна много отдавна.

Стените на лабораторията са покрити с метални рафтове, шкафове и мивки – всички улавят и изкривяват отражението ми. В средата на помещението има малка алуминиева маса с два стола и метален кафез отгоре.

– Постави обект 557 вътре – казва чичо Паоло и аз пускам птичето в клетката. Тя е достатъчно голяма, за да може да лети в тесен кръг. Врабчето се хвърля към металните решетки, после каца и несръчно размахва крила. След малко започва отново, решително атакувайки с крила пленничеството си.

Тогава забелязвам жиците, виещи се от клетката по масата, надолу и нататък по пода към малък генератор, поставен под машината за миене на очи при спешни случаи.

Дъхът ми секва и хвърлям поглед към чичо Паоло, за да разбера дали е забелязал. Не е. Той попълва някакви формуляри в папката.

– Добре, Пиа – казва, докато драска с химикалката. Птичето каца отново, литва, улавя се за решетката с малките си нокти. Чичо Паоло ми подава папката. – Седни. Добре. Взе ли си химикалка?

Не съм, затова той ми дава своята и издърпва друга от джоба на престилката си.

– Води си бележки. Оценявай всичко. На този специален обект на изследване периодично са му давани дози от нов серум, който разработвам със сума.

Сума. Pfaffia paniculata, доста обикновен стимулант, който вероятно има още десетки, все още неизвестни приложения.

– Значи… ще проверим дали може да понесе… стреса от този тест по-добре от нетретиран обект?

– Точно така – казва той с усмивка. – Отлично, Пиа. Този серум – наричам го Е13 – ще започне да действа, когато птичката се изтощи и е на края на силите си и ще й даде още няколко минути енергия.

Кимвам с разбиране. Такъв серум може да се окаже лекарство с безброй много полезни приложения.

– Никакви компютри днес – казва ми чичо Паоло – Никаква апаратура. Осланяй се само на собствените си способности. Наблюдавай. Записвай. После ще оценяваме. Процесът ти е познат.

– Да. – Хвърлям поглед към птичето. – Познат ми е.

– Силвия! – Чичо Паоло щраква с пръсти към майка ми и тя завърта ключа на генератора. Усещам електричеството преди да удари клетката, слаба вибрация, която изсъсква по жиците до краката ми. Косъмчетата по ръцете ми настръхват, все едно, че токът протича през мен.

Клетката започва да бръмчи, а птичето пищи и се мята във въздуха, само за да се сблъска с метала и да се разтресе отново. Навеждам се напред и наблюдавам, виждам момента, в който то осъзнава, че не може да кацне. Зениците му се свиват, перата му настръхват и започва да прави къси, замаяни лупинги.

Повдига ми се, но не смея да го покажа пред чичо Паоло. Той се обляга назад и държи с две ръце папката. Не е тук, за да наблюдава птичето.

Тук е, за да наблюдава мен.

Навеждам глава и се насилвам да напиша нещо. Ammodramus aurifrons – жълтовеждо врабче, обикновено обитаващо по-малко гъстите площи на дъждовната гора… Вдигам поглед и го наблюдавам. Наблюдавам и как чичо Паоло ме наблюдава. Не позволявам на нито един мускул на лицето ми да помръдне, поемам отмерено всеки дъх, бавно и равномерно. Не мога да позволя да ме види как трепвам или ахвам, или нещо друго, което би показало, че емоциите пречат на обективността ми. Птичето отново се опитва да кацне и чувам пукането и съскането на електричеството. Вече уморено, безпомощното врабче възобновява дивото си кръжене.

Лети 3,85 минути – нахвърлям бързо аз. – При 9,2 удара с криле в секунда = 2097.6 удара… лети от 2,4 минути… Числата са рефлекс за мен. Учените обичат да ме дразнят за това, като казват, че прекарвам твърде много време с числата. Веднъж казах: А с кой друг да бъда? Никога не ми отговориха на този въпрос.

Птичето започва да прави грешки. Крилата му стават тромави и токовите удари зачестяват. В един момент сграбчва металните решетки с ноктите си и се прилепва към стената на клетката – малко тяло, тръпнещо от електричеството.

Знам, че чичо Паоло е насочил поглед към мен и търси някакъв знак на слабост. Правя всичко възможно, за да не трепна.

Не мога да се проваля. Не мога. Тестовете на Уикам са най-важни от всичките ми учебни занимания. Те показват дали съм готова да бъда учен. Дали съм готова за тайните на собственото си съществуване. Докажа ли веднъж, че съм една от тях, ще започне истинската ми работа – да създавам други като мен. И това е всичко. Аз съм първата и единствената от своя вид и съм първата и единствената едва от шестнайсет години. Искам само едно: да има някой друг, който знае. Да знае какво е никога да не кървиш. Да знае какво е да поглеждаш напред и да виждаш вечността.

Да знае какво е да си заобиколен от лица, които обичаш, лица, които един ден ще спрат да дишат и ще започнат да се разлагат, докато твоето остава непроменено от времето.

Никой от тях не знае. Нито майка ми, нито чичо Паоло, никой. Те си мислят, че могат да разберат. Мислят си, че могат да са съпричастни, да си го представят. Но всъщност знаят само това, което се вижда – колко бързо мога да бягам и колко бързо ми изчезват синините. Стане ли въпрос за скритата част от мен, за вътрешната недосегаема Пиа, знаят само, че съм различна.

Едва ли могат да си представят колко различна.

Серумът Е13 явно започва да действа, защото птичето внезапно полита отново, кръжи и се върти, а аз наблюдавам всяко движение, макар че ръката ми леко трепери. Виждам триумфиращото изражение на лицето на чичо Паоло, когато птичето започва да маха с крила с двойно повече сила, отколкото в началото на теста. Още една, две, шест минути и предизвиканата от серума енергия постепенно намалява. Птичето отново започва да залита.

Искам това да свърши, но не смея да погледна към майка си, която винаги взема страната на чичо Паоло. Химикалката се плъзга по хартията с шеметна скорост. Искам да видя какво записва за мен, но трябва да се съсредоточа и да прикривам емоциите си.

Врабчето няма да издържи още дълго и сърцето му ще спре. Със сигурност няма да позволите да се стигне дотам. Хвърлям поглед към лицето на чичо Паоло, но то си остава безизразно, както винаги. Перфектният учен.

– Мисля… – Спирам и облизвам устните си. Устата ми е пресъхнала – Мисля, че имам достатъчно информация.

– Тестът не е приключил, Пиа – намръщва се чичо Паоло.

– Да, само че… след още някоя минута сърцето му ще…

– Пиа! – Името ми прозвучава строго и потрепервам. Нещо, което до този момент съм удържала. Чичо Паоло се обляга напред. – Тестът не е приключил. Контролирай емоциите, Пиа. Насочи поглед към целта, не към стъпките, които трябва да направиш, за да я достигнеш. Целта е всичко. Стъпките са нищо. Независимо колко трудно е пътуването, целта винаги си струва.

Отварям уста, за да възразя, но бавно сядам обратно и омеквам. Той няма да позволи това да стигне прекалено далеч. Няма.

Врабчето каца тромаво, полита отново, вече в търсене не на спасение, а на почивка.

Няма.

Птичето не успява да се задържи във въздуха за повече от три секунди, преди да се строполи отново. Бори се, но не може да събере енергия да полети. Вместо това подскача неравно, с изцъклени очи.

Електричеството съска и пука.

Ще го направи ли?

Отварям уста и си поемам дъх…

Но най-сетне чичо Паоло проговаря.

– Достатъчно. Спри го, Силвия.

Майка ми изключва генератора и птичето се отпуска с облекчение.

Аз също.

Чичо Антонио ме намира в стаята ми. Седя на леглото си с кръстосани крака и държа врабчето в ръце. Сега е твърде изтощено и травматизирано, за да се бори, а аз галя перата му разсеяно и се взирам в джунглата.

Три от стените на спалнята ми и дори таванът са от стъкло. Тъй като малката къща се намира в края на комплекса до западната ограда, имам почти 360-градусова гледка към дъждовната гора. Стаята ми е била оранжерия, но когато съм се родила, учените решили да я превърнат в моя спалня, а останалата част от къщата – ботаническите лаборатории – били преустроени в още една спалня и баня, всекидневна и работен кабинет за майка ми.

Често обсъждат дали да не сменят стъклените стени в стаята ми с непрозрачни, но аз се боря с тях всеки път, както се борих и да махнат камерите, които преди ме наблюдаваха ден и нощ. Победих и в двата случая, но много трудно. Тъй като стъклената къща се намира на метри от оградата и спалнята ми гледа към дъждовната гора, аз съм скрита от останалата част от Литъл Кейм и в същото време имам панорамна гледка към джунглата. Все едно, че няма никакви стени. Обичам да се събуждам и да гледам дърветата над себе си. Понякога стоя на леглото си с часове и се взирам навън, за да видя какви животни ще минат край прозореца ми.

И понякога дори си представям какво би било да застана от другата страна на тази ограда. Да надзъртам навътре, вместо навън. Да мога да тичам, докъдето поискам.

Но това е глупаво. Моят свят е Литъл Кейм и дори и да се намирах в джунглата, нямаше да има къде да отида.

Чичо Антонио отива до стъклената стена, застава с гръб към джунглата с ръце в джобовете, и ме наблюдава.

От всичките ми лели и чичовци в Литъл Кейм чичо Антонио ми е най-любим. За разлика от другите той не казва, че съм перфектна. Вместо това ме нарича Катеричка, макар че никога не съм виждала такава извън учебниците по зоология. Нито пък той. Също като мен, чичо Антонио е роден в Литъл Кейм.

– Издържах теста – отвръщам на неизказания въпрос и погледът му се насочва към врабчето в ръцете ми.

– А то?

– Трябва да го върна в менажерията.

Чичо Антонио е стиснал устните си, скрити в гъсто порасналата му брада. Той дълбоко не одобрява тези тестове, но никога не го казва. Чичо Паоло има пълния контрол над Литъл Кейм и чичо Антонио не може да направи нищо по този въпрос.

– Ще се разходя с теб – казва той, а аз кимвам, доволна, че ще ми прави компания.

Излизаме от стъклената къща и тръгваме към менажерията. Десет реда хоризонтални греди, на които е окачена електрифицирана телена мрежа, обграждат стъклената къща и останалата част от изследователския комплекс, който наричаме Литъл Кейм. Има общо тринайсет сгради. Някои са лаборатории, други са жилища, една е социален център с гимнастически салон, басейн, фоайе и трапезария. Скрити сме под балдахина на дъждовната гора като мравки в тревата и живеем в безопасност и в тайна.

Населението на Литъл Кейм се състои от двайсет и четирима учени, дванайсет души охрана и няколко домашни прислужници, работници по поддръжката, готвачи и лаборанти. Аз съм причината всички те да са тук и никой друг да не знае, че това място съществува.

– Как мислиш, колко тестове още ще трябва да издържа, преди да стана готова? – питам.

– Това не е нещо, което Паоло обсъжда с мен – свива рамене чичо Антонио. – Защо? Бързаш ли? От всички хора ти си последният човек, от когото бих очаквал да бърза.

Защото само ти ще живееш вечно – знам, че си мисли това. Вдигам поглед към него, като не за първи път се чудя какво ли е да знаеш, че един ден внезапно просто ще свършиш.

Чичо Антонио почесва брадата си, която е буйна и рунтава и му придава вид на къдрава маймуна.

– Какво ти каза? След като приключихте?

– Каквото винаги. Че съм перфектна и че съм издържала теста.

– Перфектна – изсумтява той.

– Какво? Според теб не съм ли перфектна? – Не мога да се стърпя, защото той се дразни всеки път, когато го спомена. – Мога да пробягам петдесет километра без почивка. Мога да скоча на два метра във въздуха. Няма достатъчно остър материал на света, който да пробие кожата ми. Не мога да се удавя или да се задуша. Имунизирана съм срещу всяка позната на човечеството болест. Сетивата ми са по-остри от сетивата на всеки друг. Рефлексите ми са като на котка. Никога няма да остарея… – гласът ми отпада и цялото ми самодоволство изчезва – … и никога няма да умра.

– Перфектен е този – прошепва чичо Антонио, – който постъпва перфектно.

Почти се засмивам, защото това звучи като клише, но той ме гледа толкова тържествено, че се сдържам.

– Както и да е – казва той, – ако си толкова перфектна, Катеричке, той защо продължава да те подлага на тестове?

– Това не е честно и ти го знаеш.

– Хрумвало ли ти е някога… – Той спира и поклаща глава.

– Какво? Какво да ми е хрумвало?

Той се оглежда през рамо, преди да ми отговори.

– Сещаш се. Да не издържиш някой тест.

– Да се проваля нарочно? Защо? Просто за да не правя повече тестове?

Той размахва ръце, сякаш за да ми каже „точно така“.

– Не, чичо Антонио, защото тогава никога няма да бъда допусната в екипа Имортис. Никога няма да разбера как са ме направили такава, каквато съм. – И никога няма да участвам в създаването на други като мен. – И ти знаеш, че няма да науча тайната на безсмъртието, преди да стана част от екипа. Освен… – дарявам го с окуражаваща усмивка – … ако ти не искаш да ми я кажеш?

– Пиа, недей – въздъхва чичо Антонио.

– Хайде. Кажи ми. Знам всичко за елизиума… но не и за катализатора. Как се прави Имортис?

– Знаеш, че няма да ти кажа нищо, затова престани да питаш.

Поглеждам го внимателно, но когато реши, той може да бъде точно толкова непроницаем, колкото и чичо Паоло. След миг сме пред менажерията, но вместо да влезем вътре, аз спирам и се втренчвам във вратата.

– Какво има? – пита чичо Антонио.

Поглеждам надолу към врабчето. То е прибрало крила в дланите ми и главата му е необичайно неподвижна. Мъничкото му сърце тупти, но толкова слабо, че едва го усещам.

В този момент изведнъж откривам, че не ме интересува дали ще стана перфектен, послушен учен. Поддавам се на неразумен импулс и сигурно след малко ще съжалявам, но разтварям ръце, вдигам нагоре врабчето и нежно го изтласквам във въздуха. Изненадано и объркано, то спуска крачета, преди да разпери криле. След това полита в небето, издига се високо над покрива на менажерията и изчезва в притъмняващото небе.

Глава 2

На следващата сутрин се събуждам от гръмотевица.

Над мен клоните на дърветата се превиват от силния вятър и светкавици лумват през секунди, като горещи бели клони на някое по-голямо небесно дърво. Тътенът е толкова дълбок, че го усещам с цялото си тяло.

За момент лежа в леглото си и гледам. Обичам гръмотевичните бури. Обичам суровата непредвидима сила, която разрязва въздуха и разтърсва джунглата, като изгаря границата между земята и небето. Светкавицата изпълва стаята с взрив от светлина и бледата ми кожа изглежда още по-бяла. Навън лианите по дърветата се движат като змии.

След няколко минути се измъквам от леглото и се отправям с прозявка към банята. Докато си мия зъбите, светлините над огледалото ми примигват. Бурята сигурно е повредила захранването, но не обръщам внимание. Изглежда всяка гръмотевична буря го изважда от строя за петнайсет минути, докато Кларънс включи аварийните генератори. В чекмеджето си за всеки случай държа фенерче на батерии, но навън е достатъчно светло, така че то не ми трябва.

След като се изкъпвам и обличам, бягам до трапезарията и си взимам геврече и банан от кухнята. Вече не вали, но облаците са толкова много, че едва ли ще е за дълго. Захапвам гевречето, докато си беля банана и тръгвам към гимнастическия салон. Имам време за няколко километра на бягащата пътека преди урока с чичо Антонио.

Основната задача на чичо Антонио е моето обучение. Всеки ден редуваме предмети по съставената от чичо Паоло учебна програма. Вчера след теста на Уикам дойде ред на математиката (учихме комбинаторика – лесно!). Днес е микробиологията. Утре може да е ботаника, биомедицина, зоология, генетика или някоя друга от различните научни области на жителите на Литъл Кейм. Всъщност чичо Антонио ме обучава само през половината време. Останалите ми учебни занимания са със самите учени, а той следи напредъка ми и го докладва на чичо Паоло в края на всяка седмица.

Когато влизам, салонът е празен. Започвам да бягам, звукът от маратонките ми и бръмченето на пътеката отекват в празното помещение, а аз се мъча да не мисля за вчерашния експеримент. Майка ми ми е казвала, че е най-добре след всеки тест на Уикам да продължавам напред. Да гледам напред, а не назад.

За да не се връщам към миналото, мислено пробягвам по днешния си график. Два часа с чичо Антонио. Обяд. Още пет часа учене. Вечеря. Рисуване с чичо Смиди. Още няколко километра тичане. Плуване. Четене. Сън.

Чудо е, че успявам да свърша всичко, но дори и да ми оставаше свободно време, чичо Паоло щеше да намери с какво да го запълни. Той казва, че умът е мускул като всеки друг и ако спреш да го използваш, от това само ще стане слаб и бавен. В Литъл Кейм има какво да се прави. Има гимнастически салон, басейн, библиотека, пълна с книги по математика и естествени науки, игри като шах и табла. Винаги в някоя лаборатория се провежда интересен експеримент и учените никога не ме спират да гледам и дори ми позволяват да помагам. Има менажерия с животни, които постоянно се нуждаят от хранене, почистване, упражнения и внимание.

Светлините отново примигват и лентата на пътеката потръпва. Предвиждайки забавянето, и аз забавям ход, а когато електричеството се възстановява, забързвам отново и лентата продължава да се движи равномерно.

Хвърлям поглед към екрана на пътеката. Деветнайсет километра. Не е зле за половин час, макар че обикновено съм по-бърза. Натискам бутона за спиране и вместо да изчакам пътеката да забави, прескачам перилата и се приземявам на покрития с плочки под. Избърсвам няколко капки пот от челото си. Завалява, но успявам да стигна до стаята си, преди дрехите ми да се намокрят.

Докато чакам чичо Антонио, подкастрям орхидеите на прозореца си. Имам десет различни вида, всеки от които е специално култивиран за мен от чичо Паоло. Той обича да се занимава с ботаника през свободното си време. Една от орхидеите, която той кръсти Epidendrum aureus, е генетично обработена да бъде единствена по вида си.

„Напълно уникална, точно като теб – каза ми той, когато ми я даде преди три години. – И виждаш ли? Специално проектирах тези златни петънца. Така изглежда почти като елизиум“.

Това е чичо Паоло, какъвто го познавам най-добре. Безстрастният учен, който пъха птички в електрически клетки, е по-рядка негова страна, на която се възхищавам заради хладния разсъдък и обективност, но се радвам, че невинаги е такъв.

Навън облаците се разнасят и вече няма гръмотевици, отекващи в стъклените стени. Бурята е отминала. Слаби слънчеви лъчи пропълзяват през дърветата и сякаш изпитват неудобство, че толкова дълго ги е нямало.

Става време за урока с чичо Антонио. Бързо напръсквам орхидеите с разреден разтвор от калий, калций и азот, после грабвам чантата с учебниците и тръгвам по коридора, като в движение прибирам косата си на опашка. Гладка е като вода в ръцете ми. Имам правата тъмна коса на майка си, макар че тя подстригва своята късо. Спирам пред кухнята, хващам се за рамката на вратата, залюлявам се и влизам вътре със скок. Майка ми седи на кухненската маса и прави изчисления.

– Имам урок при чичо Антонио.

Тя вдига очи. За един кратък момент виждам как по лицето й преминава гняв, а после чертите й се изглаждат и възвръща обичайното си самообладание. Не й обръщам внимание – тя винаги се ядосва, когато я прекъсвам.

– Не забравяй, че имаш месечен ЯМР с Паоло този следобед.

Накланям глава на една страна и се мръщя.

– Да забравя? Аз?

Тя или чичо Антонио могат да забравят, но не и аз. Аз никога не забравям нищо.

– Да – казва тя и ме оглежда от глава до пети. – Точно така. Ти си перфектна.

Махвам й с ръка, излизам и усещам внезапна студенина над носа си, точно между очите. От всички в Литъл Кейм майка ми е единствената, която никога не се усмихва, когато казва това.

По-късно, след уроците и ядреномагнитния резонанс, който не показва нищо ново, седя в менажерията и разресвам козината на Алай. Алармите се включват. Алай е деветдесет килограмов ягуар, който чичо Паоло ми подари на деветия ми рожден ден – тогава Алай беше само кутре. Той мрази всички в Литъл Кейм освен мен, чичо Антонио и готвача Жак, който всяка сутрин му носи бисквити. Алай е луд по тях.

Алармите изсвирват на два пъти. Маймуните зад мен им отговарят с крясъци. Те обичат да си мислят, че управляват менажерията, но нямам намерение да ги търпя.

– О, млъкнете, глупчовци! – скарвам им се, ставам от пода и размахвам към тях четката на Алай. Мърморко, огромна оранжева маймуна ревач, се втренчва в мен и надава противен рев. Маймуните ревачи ме плашеха, когато бях малка, но сега само завъртам очи.

– Хайде, Алай – казвам и тръгвам към вратата. Менажерията е дълга и ниска циментова сграда с мръсни подове и широки прозорци във всяка клетка. Повечето животни са тук за експерименти – което означава, че имаме няколко безсмъртни обитатели, – но е забранено Алай да се използва за каквито и да било опити. Той е изцяло мой.

Тежката метална врата се затваря зад мен и аз побягвам. Алай ме следва с дълги скокове по петите, големите му лапи са безшумни. Трябва да обиколя по-голямата част от Литъл Кейм, преди да стигна до портата. Сърцето ми препуска не от бягането, а от вълнение. Две аларми означават, че са дошли провизиите.

Получаваме доставки само веднъж на няколко месеца и пристигането им винаги е голямо събитие. Чичо Тимоти, едър мускулест мъж с кожа по-тъмна от обсидиан, отговаря за пътуването през джунглата до Литъл Мисисипи, най-близката река до Литъл Кейм. Не знам какво има след нея, но трябва да е дълго пътуване, защото всяка доставка му отнема около два месеца. Веднъж помолих чичо Паоло да ми покаже карта с маршрута на чичо Тимоти, но той ми каза никога повече да не задавам този въпрос – нито на него, нито на някой друг.

Портата е единственият вход или изход от нашия комплекс и сега се разтваря, за да пропусне камионите. Те са три – огромни, гневно ръмжащи, покрити с платнища, с кални колела. С грохот и бълващи пушек, те навлизат по широкия черен път пред трапезарията и спират с поклащане. Чичо Тимоти изскача от първия камион, а плешивата му глава блести от пот. Завързал е носна кърпа около устата и носа си и когато дотичвам, той я сваля и се усмихва. Има най-белите зъби, които съм виждала.

– Здравей, малка госпожице. Дойде да дадеш прегръдка на чичо Ти, нали? – той разперва ръце, но аз сбръчквам нос и се извъртам настрани. Мирише като Мърморко.

– Отвратителен си! Какво донесе? Къде беше? – Изтичвам зад камиона и се покатервам на бронята, за да надникна вътре. – Търгува ли с туземците?

Откакто чух за първи път за обитателите на джунглата, които чичо Тимоти нарича „туземци“, много искам да видя някой от тях. Досега не съм имала възможност, тъй като той обикновено ходи до селото им, когато има нужда да изтъргува пресни плодове. Учените често го придружават, за да ги разпитат как да използват определени растения за лекарства.

– Слез оттам, Пиа! – вика майка ми. Тя е сред тълпата от хора, която се събира около камионите. Всички изглеждат развълнувани, защото дните на доставките са единственият ни контакт с външния свят.

Поглеждам кутиите и щайгите с нетърпение, чудейки се какво ли съдържат. Попадам на кутия с надпис „Скитълс“ и картинка на дъга, май съдържаща бонбони, когато внезапно някой изниква иззад щайгите. Стресната, отскачам назад и се приземявам до Алай.

Жена е. Присвива очи и се прозява, сякаш току-що се е събудила и по смачканите й дрехи си мисля, че наистина е така.

– О, здравейте – казва тя със сънена усмивка. – Значи това е Литъл Кейм?

Никога досега не съм чувала такъв акцент. Косата й е шокиращо оранжева като на маймуна ревач, а къдриците й са разпилени във всички посоки.

– Това е Литъл Кейм – отговарям предпазливо. – Ти коя си?

– Доктор Фийлдс! – казва глас зад мен, обръщам се и виждам крачещия към нас чичо Паоло. – Добре дошли! Много ми е приятно да се запознаем!

Той й помага да слезе. Тя е много висока и слаба и бялата й риза е покрита с кафяви петна. Трябва да ме е видяла как я зяпам, защото се засмива и подръпва ризата си.

– Кафе – обяснява тя. – Трябва да съм изпила четири литра в Манаус и още половин литър при Литъл Мисисипи. Що за име на река! Кой янки го е измислил?

Внезапно всички притихват.

– Къде е Манаус? – питам.

Тя ме зяпва с недоумяваща усмивка.

– Какво имаш предвид под „къде е Манаус“? Трябва да минеш през Манаус, ако искаш да стигнеш до където и да било в тази джунгла…

– Доктор Фийлдс – прекъсва я чичо Паоло, – сигурен съм, че сте изтощена. Елате вътре, ще ви намеря нещо за хапване и ще ви покажа стаята ви.

– Звучи прекрасно! Опа! Изчакайте само миг! – Тя се покатерва в камиона, навежда се и търси нещо вътре. Забелязвам, че чичо Паоло, чичо Антонио и още няколко чичовци наблюдават как докато рови дупето й се клатушка нагоре-надолу. Намръщвам се. Не знам какво да мисля за тази жена доктор Фийлдс. Никой не ми е казал, че ще дойде.

– А! Ето го! – Тя се появява и държи голяма метална манерка, с вид сякаш това е току-що открито от нея лекарство срещу рак. – Кафето ми!

– Отлично, отлично – казва чичо Паоло. Той й предлага ръка, но тя я пренебрегва, скача тромаво и за малко да си счупи глезена.

– Опа! – извиква. – Толкова съм непохватна! Ха! О, ягуар! Здравей, красавецо!

Тя се навежда и праща целувка на Алай. Очаквам той да изръмжи, както прави с всички, но вместо това отива при нея и започва да мърка, докато тя го чеше зад ушите. Накрая тя заявява, че е готова за вечеря и за малко топло кафе и, бърборейки по целия път, повежда групата мъже към трапезарията. Всеки от тях се мъчи да избута другите, за да й подаде ръка и да се представи. Те изчезват вътре и тълпата около камионите намалява значително. Алай се търка в крака ми и продължава да мърка.

– Предател – изсъсквам аз. С прозявка той ляга на земята и започва да си лиже лапите.

– Каква глупачка – казвам на чичо Антонио. – Изобщо, кой я покани?

– Какъв ти е проблемът, Катеричке? Изглежда симпатична. – Той поглежда тъжно към трапезарията и аз въздъхвам. Поне не се присъедини към комитета по посрещането. Сякаш в отговор на облекчението ми, той добавя:

– По-добре да видя дали няма нужда от помощ за багажа – и си тръгва.

– Ами провизиите? – извиквам аз. – Кой ще разтовари тези неща? Аз ли?

Посочвам камионите, но той не ми обръща внимание. Чичо Тимоти идва, потупва ме по рамото и се смее.

– Изглежда новата ни рижавелка получи доста помощ, а, Пиа? Тя е откачалка и говори достатъчно, за да накара и ленивец да поиска да избяга от пътя й.