Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 21 страниц)

Глава 12

– Да ви спася? – повтарям. – От какво да ви спася?

Но Ейо не отговаря. Той грабва ръката ми, повежда ме към най-големия от огньовете и ме кара да седна, а Алай се просва в краката ми. Ай’оа започват да носят бананови листа и глинени съдове, пълни с храна. Разпознавам повечето неща, защото Литъл Кейм често търгува с Ай’оа, като разменя за дрехи плодове и месо. Но има и ястия, които са ми непознати и не искам да докосвам.

Всички ме наблюдават с очакване, увещават ме да ям, затова опитвам от всяко ядене, което ми поднасят. Не знам какво друго да направя. Ейо е от дясната ми страна и изглежда глупаво самодоволен по неясни за мен причини, а Лури е отляво. Тримата седят от другата страна на огъня и сякаш са отделно от останалите, въпреки че са обградени от Ай’оа. Наблюдават ме безмълвно и след известно време решавам просто да не им обръщам внимание, доколкото мога. Някои храни са ми вкусни. След като съм пробвала всичко, Ай’оа също започват да ядат, въпреки че трябва да е около полунощ.

Знам, че трябва да се прибирам, но не мога да се откъсна. Това село и хората му са толкова жизнерадостни, странни и различни от всичко, което познавам. Аз съм ужасена, объркана и напълно омагьосана. Чудя се дали това е начинът, по който се чувства баща ми, когато изследва новооткрит бръмбар или пък чичо Паоло, когато направи важно научно откритие при някой от експериментите си.

По някаква причина ме направиха почетен гост. Сигурно има нещо общо със знака на ягуара, богомолката и луната, който Капукири твърди, че е видял в очите ми. Не казват от какво според тях трябва да ги спася. Но е трудно да се съсредоточа върху това за дълго, докато ме обвиват с гирлянди от орхидеи. Децата се бутат да са по-близо до мен, задават ми срамежливо въпроси на смесица от английски и Ай’оа и изглежда не ми се сърдят, когато не мога да отговоря. Опитват се да галят Алай, но той изръмжава предупредително.

Децата ме омайват. Досега не съм виждала никой по-малък от мен. Израснах като единственото дете в Литъл Кейм. Игрите и смехът им, начинът, по който се движат – сякаш са по-леки от понесени от вятъра цветя – ме омагьосват. Те са толкова малки и свободни, че като ги гледам, почти ме боли сърцето.

Един ден, когато безсмъртната раса е завършена, няма да има повече деца. Не може да има, защото ще рискуваме да пренаселим планетата. Колкото и често да си мечтая за създаването на своите безсмъртни, за момент от тази мисъл ме побиват тръпки.

Трябва да се преместя на няколко метра, когато Ай’оа започват да танцуват около огъня. Няма нищо общо със скования заучен танц на рождения ми ден. Ай’оа се движат диво, непредвидимо, така бързо и живо, както огънят. Неколцина седят и бият барабани или свирят на тънки дървени флейти, а танцьорите добавят свой собствен ритъм с телата си. Няма двама, които да танцуват еднакво. Спирам да ям, само зяпам и вероятно изглеждам като идиот. Но не мога да спра. Пленително е.

– Ела – поглеждам нагоре и виждам Ейо над мен с протегната ръка.

Поклащам глава.

– Не танцувам. Повярвай ми.

– Ела.

Неохотно поемам ръката му. Топла и силна е и той ме повдига и завърта, преди да успея да променя решението си. И после просто няма спасение – в капан съм в пръстена от танцьори, сякаш съм изтеглена от някаква магнитна сила. Но не ме е грижа. Всъщност скоро забравям всичко и започвам да усещам музиката, огъня, водовъртежа на дребните гъвкави тела, които се вият около мен и ме носят напред. Ейо е точно до мен и продължава да държи ръката ми. Той и аз се движим като два пламъка на една факла, като чичо Антонио и доктор Непохватка, когато танцуваха. Но ние сме по-буйни и всяка стъпка, която правим, е напълно спонтанна, извираща от първобитния инстинкт, който никога не съм предполагала, че притежавам.

Забравям, че съм безсмъртна и че не бива да съм тук. Забравям за чичо Паоло и горкия Рузвелт. Забравям, че годините ще се изнижат и всички тези хора ще умрат, а аз ще продължа да живея. Засега, за тези няколко скъпоценни минути, аз принадлежа на танцуващия пръстен, принадлежа на джунглата, на Ай’оа и техните опияняващи огньове. Не съм Пиа. Не съм никой. Аз съм само още едно тяло, следващо такта на барабаните.

Следващо ръцете на Ейо.

Той ме върти и улавя, и накъдето и да се обърна, винаги е там. Допирът му е като огън, лек и нежен, но изгарящ. Върховете на пръстите му парят по ръцете и рамената ми. Не спирай, мисля си, не смей да спираш. Собствените ми мисли ме плашат или поне плашат другата Пиа. Тази вечер аз съм дивата Пиа и нищо не може да ме спре, дори тръпките, които плъзват по гръбнака ми всеки път, когато погледите ни се срещнат.

Мога да танцувам цяла нощ, но Ейо скоро се изтощава. Излизаме от кръга и се отпускаме със смях на земята, а децата се събират около мен с още плодове и цветя. Вземам изпечен банан, набучен на дълга пръчка, и се усмихвам топло на момиченцето, което ми го подава. То отвръща на усмивката ми, а после се разкикотва и избягва.

– Ейо, какво каза старецът, че е видял в очите ми?

– Капукири? – Ейо все още диша тежко. Ляга назад със затворени очи. – Видя знака на ягуара, богомолката и луната. Знакът на Калуакоа.

– Но какво е това? Когато проверих за последно, очите ми бяха като на всеки друг.

Ейо махва с ръка към огъня.

– Ето го твоят отговор. Знакът се вижда само на огън. Няма ли огньове в селото на учените?

В момента бих дала всичко за едно огледало. Макар да му вярвам напълно, знам, че единственият начин да се убедя е като видя сама.

– Ти какво имаше предвид, когато каза, че според тях съм дошла да ги спася? От какво да ги спася?

Той сяда и вдига рамене.

– Кой би могъл да каже? Може би все още не се е появило. Но защо иначе духовете биха изпратили неумираща?

Стресната, аз се отдръпвам с широко отворени очи.

– Неумираща…

Той отвръща спокойно на погледа ми, сините му очи са приковани в моите. Нещо вътре в мен, нещо, което е оживяло от светлината на огньовете на Ай’оа, започва да се разпада.

– Но… как разбра каква съм?

– Не разбрах. Капукири го каза. Аз само последвах зова на ягуара, но Капукири видя знака на ягуара, богомолката и луната. Това е знакът на Калуакоа и на Тапумири. На неумиращите, които не познават смъртта.

Чувствам се странно тъжна и печеният банан, който държа, вече не ми изглежда толкова вкусен. Значи Ейо знае каква съм – и аз отново съм безсмъртната перфектна Пиа. Напълно уникална. Напълно различна. Напълно сама. Думата въздейства на тялото ми като бучка лед, подскача по ребрата ми и се настанява в стомаха ми.

Но… аз винаги съм била сама. Винаги съм знаела, че съм различна. Затова мечтая да създам още безсмъртни, защото така няма да бъда сама. Защо думата ме пронизва тъй дълбоко в този момент и на това място? Никога не ме е… боляло, както ме боли сега.

Сама.

И тогава разбирам.

Дойдох при Ай’оа като учен и чужденка и това беше разликата между нас. Но тези диви, жизнерадостни хора на джунглата ме понесоха в танца си и забравих всичко. Станах нещо различно, някой друг. Някой, който може да се смеси, вместо да се открои. Макар и едва да ги познавам и те едва да познават мен, тези Ай’оа и аз… ние сме свързани. И за кратко време… аз бях част от тях.

Но после истината се спуска като нож и прерязва тънката връзка. Аз съм безсмъртна сред смъртни и никога няма да бъда част от тях. Нито тук, нито в Литъл Кейм. От никой вид, освен от моя собствен.

Внезапно Ейо решава, че иска пак да танцува и се каня да откажа, но той ме изправя на крака. Опитвам се да се потопя в танца на Ай’оа. Въртим се и бием барабаните, а нечия маймунка подскача от рамо на рамо, кряска и замеря Алай с горски плодове.

Но колкото и бързо и яростно танцувам, не мога да излича думата от ума си.

* * *

След още няколко завъртания Ейо ме извежда от кръга и от селото. Алай ни следва, спасявайки се от маймунския си мъчител. В полезрението на танцьорите сме, но тук преобладават звуците на джунглата и Ай’оа се превръщат в частица от нея. От огньовете идва светлина, достатъчна само колкото да освети носа, челото и бузите на Ейо. Очите му улавят късчета от нея – като светулки, попаднали в стъклен буркан.

– Ела. Искам да ти покажа нещо.

– Какво?

– Само тихо! Ако чуят, ще тръгнат след нас. – Хваща ме за ръка и се насочва към джунглата.

– Но къде…

Внезапно той спира, извръща се към мен и нежно поставя пръст на устните ми.

– Шшшт! – прошепва. – Говориш прекалено много, Пиа.

Лицето му е на сантиметри от моето и по него играе лека, дяволита усмивка. Объркана от близостта му, почти забравям да дишам.

Кимам и той маха пръста си, пак ме хваща за ръка и ме повежда.

Въпросите се стрелкат като искри в главата ми Далече ли е? Какво ли е? Защо продължава да държи ръката ми? – но не ги задавам. Вместо това му позволявам да ме преведе бързо през дъждовната гора, а сърцето ми бие.

Земята се спуска надолу и се отдалечаваме от Ай’оа в противоположната на Литъл Кейм посока. Полу вървим, полу се пързаляме през гъстата папрат, стигаща до кръста ми. Високо над нас зловещо подобният на човешко подсвиркване зов на козодоя като че ли ни следва. Започва високо и спокойно и продължава надолу в гама от осем тона. Ушите ми налучкват всеки от тях. От всички нощни птици само козодоите пеят тази вечер. Дърветата сякаш вибрират от песента им.

Ейо забавя ход след по-малко от пет минути, откакто напуснахме Ай’оа. Все още ме държи за ръка и дланите ни са хлъзгави от влагата. Но никой от нас не пуска другия.

Когато излизаме от гъстите палми и спираме, ахвам удивена. Ейо ме е довел до река. Реката. Това трябва да е Литъл Мисисипи.

Никога преди не съм виждала река. Тиха и спокойна е и ако не са леките вълни, нежно докосващи брега, никога нямаше да разбера, че тече. Когато поглеждам нагоре, виждам повече небе, отколкото през целия си живот – реката е толкова широка, че балдахинът не може да се простре над нея. Откритата част от нощното небе е изпъстрена със звезди. Реката също е пълна с тях, десет хиляди отражения искрят по тъмното й синьосиво протежение.

Няма друг, освен нас. Ние, звездите и реката. Вървим по брега, докато водата почти не докосва краката ни. Алай се навежда и пие.

– Никога не съм… – Спирам, думите се превръщат в памук и засядат в гърлото ми, разтърсват ме. Това е твърде много. Не мога да опиша с думи видяното. Не смея и да пробвам, за да не разваля магията.

Ейо ме наблюдава любопитно и разбирам, че е изненадан от реакцията ми.

– Ти наистина никога не си била отвъд оградата, нали?

Поклащам глава. Пръстите му докосват лицето ми – бърше сълзите. Не съм усетила, че плача.

– Красиво е – прошепвам. – Прекалено красиво. Чудя се какво има там надолу?

– Морето – отговаря той. – И градът. Аз съм бил в града.

– Бил си? – Очите ми се разширяват. – И какво има там?

Той вдига рамене.

– Стигнах до него, но не влязох вътре. Папи ми каза да намеря града, аз отидох, видях го и се върнах.

– Защо е искал от теб това?

– Каза, че е част от някакъв план, но не каза какъв. Направих го с удоволствие. Никой Ай’оа не е стигал толкова далеч, затова след моето пътешествие ме нарекоха Ейо Далекоходеца.

– Това е… хубаво име – казвам, тъй като изглежда много се гордее с него.

– Тримата не искаха да отида, но когато се наложи да избираш, бащата е този, на когото първо трябва да се подчиниш. Вождът Бурако се страхуваше, че това е хитрост, с която да бъда превърнат в чужденец като моя Папи. През целия ми живот Тримата се страхуват от това, понеже приличам повече на чужденец, отколкото на Ай’оа, а в миналото е имало Ай’оа, които са напускали селото в търсене на външния свят и никога не са се връщали. Учените им обещали да ги заведат до градовете, да се возят в самолети и влакове и те ги послушали, обърнали гръб на Ай’оа и изчезнали във външния свят. Не познавам никой Ай’оа, който го е направил – това се е случило много отдавна, преди да се родя. Но Бурако се страхуваше, че ако тръгна, други ще ме последват и селото ще загуби още много хора. Не ми е разрешено да говоря пред Ай’оа за пътуването или за града. Бурако иска от мен да бъда изцяло Ай’оа. – Ейо мята камъче в реката. То се плъзга по повърхността и стига почти до другия бряг. – Но каквито и правила да налага, аз си оставам наполовина караиба.

– Разбирам. – Ейо е външен човек в собственото си село, както аз съм външна в своето. – Къде е майка ти?

– Умря, когато бях малък. Не я помня добре. Ачири стана моя майка, както на всички сираци в Ай’оа. Това е нейната работа като Трета от Тримата.

– Това е невероятно – прошепвам. – Твоят свят. Толкова е близо до моя и все пак е толкова различен.

Той се взира в звездите.

– Това е лошо, Пиа. Те не бива да те държат затворена като птичка в кафез. Отдавна трябваше да си видяла всичко това.

– Той поглежда към реката. – Наричаме я имбиха – звездната вода.

– Имбиха – повтарям внимателно. Думата е регистрирана в паметта ми и никога няма да я забравя.

– Виж – казва Ейо. Хваща ръката ми и я вдига към небето.

– Виждаш ли там? Онази група звезди?

Аз кимам.

– Наричаме ги Ловеца. И там… – Той премества ръката ми, така че соча към друго съзвездие. – Това е Броненосеца.

– Сваля ръката ми, но не я пуска. – В Ай’оа имаме история за това как Ловеца преследвал Броненосеца през небето, докато Броненосеца не се скрил в една дупка. Ловеца влязъл в дупката да го търси и копал толкова дълбоко, че пробил дъното на небето и паднал на земята, където открил реката и дърветата. Повел племето си надолу към земята и те станали Първите хора.

Това едва ли е научно обяснение за произхода на човечеството, но навън в нощната джунгла и под звездното небе историята е омагьосваща, вместо смешна. Чичо Паоло би й се присмял, но тя изпълва сърцето ми с внезапен загадъчен копнеж, сякаш част от мен иска да повярва, че е истинска.

– Значи това са Ай’оа? Вярваш ли, че произхождаш от това първо племе?

– Разбира се, че не – засмива се той. – Било е много, много отдавна. И кой знае дори дали е истина? Но сме тръгнали отнякъде, нали? Трябва да е имало Първи хора в някой момент от времето. Което означава, че всеки на Земята произхожда от тях и че по някакъв начин всички сме един народ. Едно племе. – Той ме поглежда и се усмихва. – Затова, както виждаш, в края на краищата не сме толкова различни.

– Сигурно, ако разглеждаш нещата по този начин – признавам аз.

– Живеем различен живот – казва той, – но всички сме хора. Корените ни растат от една и съща земя.

Взирам се в него за един дълъг миг. Ами ако не си точно човек?

Седим дълго на брега и гледаме реката и небето, небето и реката. Струва ми се, че Ейо се опитва да я види по начина, по който я виждам аз, но едва ли може. Чувала съм за състоянието сетивно претоварване. Мисля, че в момента го изживявам.

Но вместо да се чувствам замаяна от всички тези нови гледки, усещам прилив на топлина и спокойствие в тялото си, сякаш съм идвала тук през целия си живот. Сякаш тази река и тези звезди са спомен, който винаги е бил вътре в мен и сега само си го възвръщам.

Сякаш да седя на гъстия ароматен мъх до момче, топло и красиво като слънцето, е нещо, което правя всяка нощ. Учудвам се колко озадачаващо ново и в същото време познато ми се струва това.

След малко усещам, че Ейо се взира не в реката, а в мен. Бузите ми пламват и се опитвам да не му обръщам внимание. Но след малко също поглеждам към него. Звездите се отразяват в реката и реката се отразява в очите на Ейо.

– Идвало ли ти е наум да избягаш? – пита Ейо тихо. – Да не се върнеш в Литъл Кейм?

Дъхът ми секва.

– Разбира се, че не.

– Но защо? Защо би се върнала в място, където ти забраняват това! – Той посочва реката. – Защо избираш клетката?

– Не е клетка. Не… не, наистина.

Той се вглежда в очите ми.

– Какво искат от теб? Защо им е нужна на учените една Тапумири? Или там са затворени и други като теб?

– Не знаеш ли? Баща ти не ти ли е казал?

– Той не разказва какво има от вътрешната страна на оградата – отговаря Ейо сковано.

– Ами, аз съм единствената… Тапумири, която съществува. Няма други. Засега.

Той вдига вежди.

– Засега?

– Литъл Кейм… – Поемам си дълбоко дъх. Това е най-строго пазената ни тайна, но благодарение на Капукири Ейо вече знае по-голямата част от нея. Всички Ай’оа знаят. И познай какво, чичо Паоло? Те не ме заключиха. Не нахлуват в Литъл Кейм и не се опитват да откраднат изследванията ни. Какво ще кажеш за това? Потръпвам при следващата мисъл. И какво би направил, ако знаеше, че те знаят?

– Пиа?

– Да? – Внезапно осъзнавам, че съм спряла по средата на изречението и гледам с празни очи в нищото, докато мислите се блъскат в главата ми. – О, извинявай. Казвах, че само аз съм такава. Но виж, това ще се промени. В Литъл Кейм ще създадем още безсмъртни. Още Тапумири, нали така ни наричате. Затова не е лошо, че ме държат от вътрешната страна на оградата, Ейо. Те имат нужда от мен и аз имам нужда от тях. Имам нужда да помогна за създаването на още безсмъртни, защото докато не го направя… ще бъда сама. Единствена от своя вид в целия свят. Единственият начин някога да бъда част от нещо е да остана в Литъл Кейм и да помогна за създаването на още Тапумири. Разбираш ли?

Той се мръщи и гледа във водата.

– Ейо? Какво не е наред?

– Ще създаваш безсмъртни?

– Ами, да. Точно това казах.

– Как?

– Ами… не съм съвсем сигурна. Все още не са ми казали – признавам си аз. – Това е тайна. Не искат някой да открадне изследванията им, затова много грижливо пазят информацията.

Той ме гледа със странно изражение, като че ли се чуди дали говоря истината или не. Накрая стига до някакво заключение, защото лицето му внезапно се прояснява.

– Ти не знаеш, нали? – казва той. – За произхода на иреса.

– Какво? – Иреса. Припомням си думата. Така наричат елизиума. – Какво имаш предвид, Ейо?

Той изглежда потресен, но само ме хваща за ръка и се изправя, като вдига и мен на крака.

– Нищо. Не се тревожи. Слушай. Барабаните все още бият. – Той се усмихва и очите му пак засияват като звезди. – Искаш ли да танцуваш с мен?

Как бих могла да откажа?

Глава 13

Отварям очи на разсъмване.

Замръзнала съм и все още сънена се мъча да възприема гледката. Очаквам да видя балдахина от дървета през стъкления таван на стаята си. Балдахинът е тук, но липсва стъкло. Няколкото петънца небе, които успявам да зърна, са бледо-сини.

Бавно осъзнавам какво става. Лежа по гръб, обвита от гирлянди цветя. Чувам около себе си тихи стъпки на боси крака по земята и приглушени гласове. Под главата ми има нещо тясно и твърдо.

Сядам и виждам, че съм лежала върху изпънатата ръка на Ейо. Той спи дълбоко, закрил очи с другата си ръка. Лежим край топли останки от огън и около нас има и други хора. Повечето Ай’оа все още спят, изтощени от вчерашната дълга нощ на пир и танци, но няколко жени се движат наоколо. Няма и следа от Алай. Момиченцето, което снощи ми даде банана, седи на няколко метра от мен, вплита палмови листа и ме наблюдава.

О, не, не, не… – изправям се на крака и свалям гирляндите, а ужасът превръща сутрешната ми сънливост в прилив на леден адреналин.

Зазорява се. Не, вече се е зазорило, тъй като гъстата дъждовна гора не пропуска слънчевите лъчи, преди слънцето да се издигне високо в небето. Всички в Литъл Кейм вече са закусили и са забелязали, че някой липсва.

Аз.

Ейо се събужда и шумно се прозява, а после се засмива.

– Птичке Пиа, в косата ти има богомолка.

– Ейо, защо ме остави да заспя? – изкрещявам, докато гневно прокарвам пръсти през косата си. В ръката ми пада богомолка и поклаща възмутено дългите си зелени антени. Не поглеждам Ейо. Треперя от гняв и страх.

Ейо се намръщва.

– Оставил съм те? Попитах те дали наистина искаш да спиш при Ай’оа и ти ми каза да те оставя намира. После пак заспа. Оставил съм те! – Той изглежда не по-малко възмутен от богомолката.

– Трябва да тръгвам. Веднага. – Пускам последната орхидея да падне на земята и се насочвам към края на селото. Няколко Ай’оа ме зяпват, докато минавам покрай тях. – Алай! – викам, но ягуарът не се появява.

Ейо хуква след мен, мята на рамо лъка си и извиква на едно момче да му донесе стрелите.

– Ще дойда с теб.

– Не си ми нужен. – Знам, че вината не е негова, но въпреки това не мога да престана да му се сърдя. В края на краищата, ако не беше той, може би никога нямаше да се измъкна отново навън.

Все едно, той тръгва след мен и когато се озоваваме в джунглата, тича и ме води, въпреки че помня всяка крачка. Не споря с него, но не му обръщам внимание. По този начин профучаваме през дъждовната гора, като вдигаме повече шум от двойка маймуни ревачи. Ейо продължава да е обиден заради обвинението, че ме е оставил да спя, но отказвам да се извиня. Прекалено притеснена съм, за да се тревожа, че съм засегнала самолюбието на някакво туземно момче.

– Алай, ела! – отново изкрещявам панически. – Къде е той? Алай!

Въображението ми рисува картина след картина на случващото се в Литъл Кейм. Претърсват стаята ми. Намират картата. Проследяват я до доктор Непохватка и я арестуват, задават й въпроси…

Учудвам се, че изобщо ми хрумват такива неща. Всъщност никога не съм виждала чичо Паоло да наказва някого с нещо повече от порицание или в краен случай с намаляване на заплатата, ако служителят постоянно нарушава правилата. Орязването на парите много ядосва служителите. Никой не обича да пропуска шанса да си купи бира или нови дрехи, когато отиде заедно с чичо Тимоти за доставки, което всеки прави при удобен случай. Но не е като да имаме затвор, в който да затваряме нарушителите.

Разбира се, никой никога не е извършвал по-лошо престъпление от това, да кажем, да открадне шоколад от склада или да счупи нещо в гимнастическия салон и да не си признае. Освен инцидента, разбира се. Но Алекс и Мариан никога не са били заловени. Ако бяха… Не искам… не мога… да мисля за това. За първи път си мисля, че донякъде разбирам какво са изпитали. Защо са избягали. Все още не мога да го опиша с думи, но усещам дълбоко в себе си съчувствие, докато преди изпитвах само жал, примесена с отвращение.

Най-после Алай отговаря на виковете ми и изскача от хеликониите. Едва го разпознавам заради подивелия поглед в очите и оголените му зъби. Но когато ме забелязва, видът му се смекчава и аз отново виждам своя ягуар. Прегръщам го през врата с облекчение, че не е избягал завинаги, за да се присъедини към дивите си роднини.

– Не мога да те загубя, Алай. Никога повече не прави така.

Близо до Литъл Кейм сме, когато Ейо спира рязко и се обръща към мен.

– Ще се върнеш ли?

– Не знам – признавам аз. – Предполагам, че зависи от това какво ще се случи, когато се прибера. Те знаят, че ме няма. Трябва да са разбрали. Ще открият дупката в оградата и ще я затворят. Няма да имам път навън.

– Аз ще изкатеря оградата – заявява той – и ще те изведа.

– Не, Ейо! Наелектризирана е. Което означава, че щом я докоснеш…

– Знам какво е наелектризиран. Баща ми, както ти е известно, е учен. Но не ме е грижа. Птичке Пиа… – Той хваща ръката ми. – Ще изкатеря тази ограда, ако поискаш, и ще те изведа.

Потръпвам и осъзнавам, че това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал. Толкова пъти съм наричана „перфектна“, но неговите думи означават много повече.

– Ейо, аз… Благодаря ти. Но не го искам от теб. Харесвам дома си и хората там. В Литъл Кейм няма зло, независимо какво казва Капукири. Един ден ще те вкарам вътре и ще можеш да видиш сам. Може би баща ти ще ми помогне. Иска ми се да можеше да ми кажеш повече за него. Сигурна съм, че ще го разпозная само по описание.

Клепачите на Ейо се затварят – тъмна завеса, която ме скрива от погледа му.

– Вече ти казах. Той е грозен като всички чужденци.

– Освен мен?

Той вдига рамене.

– Върви, птичке Пиа, преди да бъдеш простреляна от стрела.

– Много си драматичен. – Но думите му сами по себе си са като стрела, направена от лед. – Довиждане, Ейо.

– За последен път?

Не знам как да отговоря на това.

– По-добре върви. Не искам да те открият, ако разузнават около комплекса за мен.

– Защо? Мислех си, че няма зло в Литъл Кейм – предизвиква ме той.

– Няма! Но ти не бива да си тук! Литъл Кейм е тайно място и аз съм най-тайната част от него. Ако разберат, че знаеш прекалено много за мен, могат да…

– Да?

– Не знам, Ейо, и не искам да знам! – Той ме вбесява. Защо не тръгва? Защо се мъчи да ме накара да се усъмня в хората, които са ме отгледали… и създали? И защо успява? – Тръгвай, Ейо! Тръгвай веднага!

Той се обръща безмълвно и изчезва в джунглата. След като вече го няма, изпитвам за миг желание да тръгна след него.

Пробивам си път през гъстите листа, докато накрая виждам блясъка на оградата и сградите зад нея. Вече съм почти до дупката и след като не чувам никакви изстрели и не виждам никой да разузнава из периметъра, решавам, че въпреки всичко може би ще успея да се промъкна незабелязано.

Но когато стигам до дупката си за бягство, спирам изтръпнала от ужас и сграбчвам Алай, преди да се е затичал напред.

Районът е изпълнен с мъже и жени, учени, служители и униформени пазачи. Открили са дупката, това е очевидно. Дали подозират, че аз съм я открила първа?

Скривам се сред дърветата с надеждата, че съм прихванала част от умението на Ейо да се слива с околната среда. Едва се осмелявам да дишам и пропълзявам по-наблизо, за да проуча. Продължавам да държа здраво нашийника на ягуара.

И чичо Паоло, и чичо Антонио са там. Никой от тях не изглежда доволен. Лицата им са зачервени и двамата са настръхнали като Мърморко и Алай, когато се изправят един срещу друг в менажерията. Няма на кой друг да са ядосани, освен на мен. Вероятно е точно така.

Падналото дърво е нарязано и махнато и няколко души запълват дупката и оправят оградата. Явно са изключили електричеството в този сектор, защото държат веригата с голи ръце.

Сменям позицията си и виждам повече от случващото се. Родителите ми са там и изглеждат бледи и тихи от другата страна на оградата. Зад тях виждам стъклената си спалня празна и, както за първи път забелязвам, изключително открита и уязвима. Всичко вътре се вижда. Ъгълът с креслото, под което е картата, изглежда непокътнат и изпитвам облекчение. Достатъчно съм загазила и без да се налага да давам обяснения и за картата.

Трябва да се приближа, за да чуя какво казват за мен. Сигурно всички си мислят за инцидента и се чудят дали не се е повторил. Изпитвам желание изобщо да не бях излизала снощи, да се бях вслушала в себе си и да бях останала в Литъл Кейм. Но после си спомням за Ейо и за децата на Ай’оа, усещам прилив на упоритост и мислено се виждам как заемам предизвикателна поза.

Пак ще го направя.

Както гледам обаче, едва ли ще имам такава възможност. Преминавам през краткия си списък на възможни следващи ходове:

Излизам веднага и се изправям пред всички. Признавам всичко, дори и за картата и се заклевам, че никога повече няма да правя така.

Излизам веднага и се изправям пред всички. Признавам всичко и се заклевам, че ще го направя отново, независимо дали им харесва, или не.

Бягам. Може би ставам туземка, този път завинаги.

Никой от вариантите не ми харесва. Но изглежда имам още възможности. Затова решавам да почакам още малко. Чакам и наблюдавам. Трябва да ми хрумне нещо!

Стоя ниско до земята и се придвижвам със скоростта на особено сънлив трипръст ленивец. Успявам да се приближа достатъчно, за да подслушвам групата до оградата, без да привлека ничие внимание.

– Не знаем със сигурност, че е излязла – казва чичо Антонио.

– Трябва да обмислим всяка възможност. Може да е на километри оттук, Антонио. На километри! – Чичо Паоло прокарва пръсти през косата си и изглежда по-развълнуван, отколкото съм го виждала някога. – Не мога да я изгубя! Тя е всичко за това място! Без нея Литъл Кейм и изследванията не значат нищо! Помисли си какво би казала Щраус! О, Боже, какво ще каже Щраус!

Щраус? Никога не съм чувала това име, не и в Литъл Кейм.

– Успокой се, Паоло – отговаря му чичо Антонио. – Тя сигурно е някъде в комплекса. Не бива да правим прибързани заключения.

– Заключения! Търсихме я вътре с часове! Измъкнала се е навън! Това е единственото обяснение, Антонио. Знаех си, че не биваше да махаме камерите от стаята й. Кларънс! Защо се бавиш! Вземи проклетия булдозер, ако трябва, и запуши тази дупка! – Чичо Паоло крачи напред-назад, без да спира нито за миг. – Трябваше да се досетя, че това ще се случи. Направих прекалено много отстъпки. Този рожден ден беше глупава идея! Тя има нужда от по-строга програма, от повече надзор… Може би трябва пак да инсталираме камерите. Няма значение дали ще роптае, достатъчно е разглезена…

Когато отговаря, чичо Антонио е с каменно лице.

– Тя не е плъх, Паоло.

Този път чичо Паоло спира да крачи и с чичо Антонио се втренчват един в друг със злоба, каквато никога не съм предполагала, че изпитват. Никога не ми е било известно двамата да са били близки или нещо подобно, но сега осъзнавам, че може би между тях има доста повече враждебност, отколкото показват. Сигурно е така. Погледите, които си разменят, изглеждат прекалено свирепи, за да се дължат единствено на изчезването ми.

Внезапно ми хрумва идея. Всичките тези хора от външната страна на оградата… едва ли са дошли тук с пълзене през дупката. Което означава, че трябва да са отворили портата. Което пък означава, че може все още да е отворена.

Едва осмелявайки се да дишам, тръгвам тихо покрай оградата около Литъл Кейм. Ако успея да стигна до портата и тя е отворена, ще мога да се промъкна вътре и да измисля някаква история… може би, че съм заспала край басейна или че съм изгубила учебника си по биология в някой тъмен ъгъл. Мислите ми тръгват в три различни посоки едновременно и умът ми блокира.

Може би затова не забелязвам Хариет Фийлдс, докато не връхлитам право върху нея.