Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 21 страниц)

Глава 37

Сигурно течението го е отнесло към брега, докато останалите са отплавали надолу. Оглеждам се и не виждам други цветя. Само един самотен елизиум, едва забележим в сянката на лодката.

– Чичо Паоло – казвам, – трябва да седна за момент. Да… се сбогувам.

Той се намръщва и кимва разсеяно, без да ми обърне внимание. По-разтревожен е от неработещия двигател. Добре. Това е добре.

Сядам бавно на мъхестата скала до водата. Най-после знам какво трябва да направя.

Поемам си дълбоко дъх. И още веднъж. В дъждовната гора въздухът е влажен – имам чувството, че съм в басейна в Литъл Кейм. Сякаш самата джунгла диша и всеки неин дъх е с аромат на орхидеи.

Перфектен е този, който постъпва перфектно.

Загребвам цветето, целувам листата му, хладни и гладки като кадифе и точно тогава Паоло се обръща. Очите му се разширяват, той се хвърля към мен – и в същия миг стрела със зелени перца го пронизва в сърцето. Другите учени крещят и тръгват към него, но изведнъж спират и гледат нещо зад мен.

Една ръка хваща моята и издърпва цветето от устните ми.

Познавам това докосване.

Ейо. Моят Ейо, блед и разрошен, но жив. Рамото му, там, където го улучи куршумът, е окървавено и той си е направил превръзка от листа. Кален и дрипав е, косата му е пълна с листа и клонки, но е жив и само това има значение.

– Пи ли? – пита ме с обезумели очи, отчаяно търсещи моите.

– Другите… – Соча към останалите учени, които стоят шокирани и с отворени уста. Паоло пада на колене, наполовина в реката, забива пръсти в калния бряг и плюе кръв.

– Идиот! – прошепва той към Ейо. – Видя ли какво направи? – Хваща с две ръце стрелата, но силата му го напуска така, както водата изтича от решето. – Не, не, не… Имам… имам работа… Пиа… – Усещам как безумният му поглед изгаря кожата ми.

Стомахът ми се свива, сякаш съм глътнала запалена факла. Падам на колене и запълзявам напред, без да обръщам внимание на протестите на Ейо. Стигам до Паоло и докосвам ръката му.

– Съжалявам – казвам с отслабнал глас. – Никога не съм искала това.

Той плюе кръв и диша тежко.

– Ти унищожи… всичко.

Сълзите потичат от очите ми и не мога да ги спра. Усещам на раменете си ръцете на Ейо, който се опитва да ме дръпне назад. Противопоставям му се. Има нещо, което трябва да разбера.

Когато Паоло протяга ръка и се опитва да събере в дланта си сълзите ми, питам:

– Какво е Женева? Когато Щраус те заплашваше, чух да те пита дали помниш Женева. Какво означава това?

Очите му бавно се насочват към мен. Виждам как светлината в тях гасне и знам, че му остават само секунди.

– Женева? – повтарям.

– Не… какво, а кой… – Лицето му посивява и дишането му отслабва. – Женева… беше една жена, която работеше за Корпуса… – Той започва да кашля и по земята потича още кръв. – Тя искаше същия пост… който и аз. Трябваше да стана част от екипа Имортис и… я отрових.

Тялото му се сгърчва на земята и стрелата се счупва под него.

– По-късно научих… след много време… че тя е била моят тест на Уикам…

Отстъпвам назад и малкото състрадание, което изпитвам към него, се изпарява.

Той ме поглежда право в очите.

– Всичко… беше… за теб.

Със свистене, сякаш преминава през метална клапа, дъхът излиза от устата му и той не вдишва повече.

Изглежда неестествено, с крака във водата и лице в калта, а окото, което мога да видя, блести, лишено от живот като камъче на брега. По ръцете ми полазват тръпки, а езикът ми се вцепенява.

Искаше ми се неговата Женева да е нещо като Иви на леля Хариет – нещо добро, нещо благородно от миналото му, което обяснява защо е направил толкова много ужасни неща. Но не. Той живя като чудовище и умря като такова. А аз осъзнавам, че продължавам да го съжалявам, мъничко, защото сърцето ми се къса от това, че един толкова блестящ и способен човек не е донесъл на света нищо, освен мрак.

Позволявам на Ейо да ми помогне. Той ме слага да седна на един дънер, отмахва косата от лицето ми и избърсва с листо кръвта на Паоло от ръцете ми.

Другите учени стоят неподвижно до реката с очи, приковани в групата воини Ай’оа, които изникват иззад дърветата. Всички носят лъкове и стрели със зелени пера и са ги насочили право към чужденците.

– Пи ли, Пиа? – пита ме отново Ейо, без да обръща внимание на учените. Толкова силно стиска китката ми, че пръстите ми започват да изтръпват. А може би е от елизиума – улавям цветето и нектарът потича като кръв по кожата ми.

– Аз… не знам.

– Как така не знаеш? Пиа, пи ли?

– Не стреляйте – казва Джейкъб с вдигнати ръце. – Тръгваме си. Виждате ли? С лодката…

Те бавно се качват в нея, без да отделят очи от тихите и мрачни Ай’оа. Никой не поглежда към тялото на Паоло. Иска ми се да го вземат със себе си.

– Вървете – казва Ейо. – И никога не се връщайте. Никога не разказвайте за това място и случилото се тук. И най-вече, никога не разказвайте за Пиа.

– Все едно, никой не би ни повярвал – отговаря Джейкъб. Другите изглеждат, сякаш ще повърнат, но не казват нищо.

След като всички потеглят с лодката и звукът от двигателя й заглъхва, няколко воини отиват при тялото на Паоло и го хвърлят в реката. Не мога да гледам и вместо това притискам лице към рамото на Ейо. Цялата треперя и усещам сълзите в очите си като капки огън. Ейо гали косата ми и разтваря пръстите ми, като оставя елизиума да падне на земята.

– Мисля… – Облизвам горящите си устни и се насилвам да го погледна в очите. – Мисля, че пих. Малко.

– Защо го направи? – прошепва Ейо и осъзнавам, че и той плаче. Сълзите му, за разлика от моите, са чисти. Не носят смърт. Само освобождение. – Какво си мислеше?

– Не можех да му позволя да стори зло на още хора, не и заради мен.

– Не ти ли хрумна поне за минута, че ще дойда за теб?

– Ти беше ранен.

– Това няма значение! Не и когато имаш нужда от мен!

Очаквам конвулсии, може би замайване, сигурно и слепота. Но нищо не се случва. Може би трябва да мине повече време?

– Най-благородният живот е този, който се дава за друг, нали, Ейо?

Ейо ме притиска към себе си и ме люлее напред-назад. Другите Ай’оа стоят настрани и наблюдават със застинали лица какво ще се случи с мен. Чувам ударите на сърцето на Ейо – толкова познат звук, колкото и собственият ми дъх.

– Пиа, дойдох за теб. Винаги ще бъда до теб, винаги! Обещах на Папи! Капукири ще помогне. Ще знае какво да направи. Лек… – Той се обръща към воините. – Тръгвайте, доведете Капукири! Бързо! – Те изчезват безмълвно и ни оставят сами.

Няколко минути седим в мълчание. Ейо ме люлее и аз чакам елизиума да си свърши работата.

Смърт.

Толкова странно и чуждо понятие за мен. През последните няколко дни тя беше навсякъде, но за първи път е толкова близо до мен. Толкова… възможна. За мен. Ще боли ли? Дали просто ще изчезна? И какво ще стане след това? Не трябва ли да ме е страх?

– Съжалявам – прошепвам.

– Защо? – прошепва в косата ми той. – Защо го направи?

– Защото обичам Ейми и Лури, и чичо Антонио, и всички останали. Обичам Ай’оа, Ейо, точно както и ти. И… обичам и теб, Ейо. Вече мога да го изрека, виждаш ли? Обичам те. – Думите са сладки като елизиум. – Не мога да позволя убийствата да продължат. Никаква смърт повече, не и заради мен. Това е единственият начин. И двамата го знаем. Ейо. – Той се опитва да отвърне поглед, но аз го хващам за брадичката и обръщам лицето му към себе си. – Обичам те.

– И аз те обичам – отговаря той. Сълзите текат по бузите му. Вкусвам солта им с устни.

Внезапно светът се завърта и си казвам: това е. Тялото ми се свива в спазъм, задъхвам се и падам на земята. Усещам Ейо до мен, опитва се да ме повдигне. Обвивам тялото си с ръце, но болката е навсякъде. Искам да пищя и отварям уста, но издавам само сподавен стон. Гласът ми ме оставя, за да се спаси от болката.

Имам чувството, че ме е ударил ток и отвътре ме разкъсват светкавици. Боли ме, ох, боли ме, както никога досега. Не горя… самата аз съм огън, яростен, неконтролируем и изпепеляващ. Искам да пищя, но гласът ми е смразен от болката. Искам да ме хвърлят в реката, да ме погребат в калта, да направят нещо, което да спре болката. Не мога да я понеса. Пред очите ми плъзва мрак, който засенчва Ейо и навлиза вътре в мен, поглъща сърцето, дробовете и ума ми. Потъвам в черни води и усещам призрачните ръце на всички, които някога са умрели. Простират се към мен, за да вземат душата ми. Дядовците и бабите ми, Алекс и Мариан, безбройните Ай’оа – те си искат обратно кръвта. Отмъщават ми с болка и плътта ми плаща цената.

Ако това е да умреш, по-ужасно е, отколкото някога съм си го представяла.

Стискам ръцете му, държа се за Ейо и за всичко, което той представлява. Ай’оа, чичо Антонио, Алай, джунглата… всичко, което обичам, всеки, когото не мога да понеса да изоставя. Той сигурно вижда болката в очите ми, защото ме притиска толкова близо до себе си, че чувам как сърцето тупти в гърдите му.

Обгръща ме мрак.

Глава 38

Когато отварям очи, на гърдите ми седи златна маймунка и ме зяпа. За момент не мога да си спомня нищо. Главата ми е съвсем празна и когато пак затварям очи, всичко е бяло. Не знам къде съм. Не знам какво се е случило с мен. Сякаш съм чист лист. Когато се обръщам към миналото, намирам само празнота и макар да знам, че там все трябва да има нещо, изпитвам странното чувство, че животът ми е започнал днес, преди минута, че просто съм се появила на света.

Не мога да си спомня името си.

И пак тази маймуна. Бърбори, хваща ме за брадичката, а после изчезва, като размахва малките си ръце.

И ето че изникват други очи. Тези са тъмни и трептящи, с дълги черни клепачи и когато срещат моите, се разширяват.

– Тя е будна! – изкрещява много висок и развълнуван глас. Очите изчезват и продължавам да се взирам в сламения покрив. Осъзнавам, че се люшкам леко, като в люлка.

Отвсякъде се носи шум. Започва постепенно и се усилва все повече. Гласове. Маймуни. Птича песен. Искам да седна, но тялото ми отказва да го направи. Отпуснато е, сякаш се е носило по вода с дни. Носило се е по вода… споменът нахлува в главата ми и отново избледнява. Вода, под стъклен покрив.

Още лица. Още гласове. Още тъмни очи и кафяви ръце. Докосват лицето и ръцете ми. Кои са? Къде съм? Не си спомням нищо, съвсем нищо. Чувствам, че трябва да съм ужасена, но вместо това ме обзема единствено смътното усещане за задоволство. Лежа неподвижна и тиха и ги оставям да ме гледат.

После лицата изчезват и гласовете затихват. Усещам хората около себе си, но никой от тях не говори. Очакват нещо.

Появява се още някой. Очите му са различни. Взирам се в тях и внезапно си спомням как изглежда синият цвят. Цветът на очите на това момче. Сини и толкова дълбоки и живи, че спокойно няма нужда в спектъра да съществуват други цветове.

Чакай малко… Познавам те.

Той ме гледа втренчено с леко отворени устни и затаен дъх. Сините му очи обхождат цялото ми лице. После, полека, той започва да се усмихва. Несръчна усмивка, сякаш за първи път от много време. На брадичката му се появява трапчинка.

Умът ми се лута, като че ли е в много дълбок басейн. Плува към светлината, към тези сини очи… това е дълъг път, но аз съм решителна. Въпреки че лежа неподвижно, имам усещането, че се издигам, бързо и плавно, и внезапно излизам на повърхността.

Отварям уста и си поемам дълбока, дълбока глътка въздух. Кислородът се влива в мен и изпълва гърдите ми. Това е първият ми дъх, откакто отворих очи.

– Ейо – прошепвам.

Усмивката му се удвоява. Той се засмива високо и поема ръцете ми.

– Пиа! Пиа, ти си жива! – Очите му се навлажняват. – Жива си!

Спомням си всичко. Как пия от елизиума, как Паоло лежи мъртъв в реката, как в ръцете на Ейо пропадам в мрака. Как умирам. Спомените засипват ума ми като листа, донесени от вятъра, изпълват празнотата в мен и ме връщат на земята.

Но ако съм умряла, къде съм сега? Защо съм седнала и обгърната от ръцете на Ейо? Той ме притиска към себе си, гали ме по гърба и косата.

Легендата казваше, че неумиращите пили елизиум и умрели. Дали е така? Защо ми е толкова трудно да си спомня? Чувствам се сякаш се опитвам да извая кълбо от вода – сглобявам думите и те се разпадат, преди да успея да ги изрека. Това не е нормално. Умът ми винаги е ясен и подреден, защото паметта ми е перфектна.

– Чувствам се… странно. – Разглеждам пръстите си, а после ги допирам до устните и до гърлото си. Възвръщам си силата. Тя е като огън – топла и постоянна. – Чувствам се по-топла, Ейо. По-силна. И… по-крехка.

Той се отдръпва от мен и ме хваща за ръката. Седим на хамак в една от колибите на Ай’оа. Хората са застанали в кръг около нас – мълчат, но се усмихват. Ейми стои точно зад Ейо и маймунката й се е наместила на гърба й като жива златиста шапка.

– Колко време мина? – питам.

– Беше вчера – отговаря ми той. – Мислехме, че си умряла. Беше спряла да дишаш, Пиа. Спря да дишаш в ръцете ми. Помислих си… – Усмивката му угасва. – Помислих си, че съм те загубил.

– Опитахме се да го отделим от теб – проговаря Лури на езика на Ай’оа и излиза от кръга. – Но той не те пускаше. Остана коленичил до реката около час, държеше те и те люлееше. Всички му казахме, че си мъртва, но той не те пускаше.

Поглеждам отново към Ейо и поклащам глава.

– Толкова си упорит.

– Накрая те взехме насила от ръцете му – продължава Лури. – Той също можеше да умре, по начина, по който се бе втренчил в нищото и не помръдваше.

– Тогава дойде Капукири – обади се Ейми. – И чу сърцето ти.

– Сърцето ми?

– Продължаваше да бие – казва Ейо. Вдига ръка, сякаш за да се увери лично, но Лури идва до него и я плясва.

– Никакви такива – скарва му се тя. – Наоколо има деца, Далекоходецо!

Ейо се ухилва, а аз усещам как се изчервявам.

– Но как така е продължавало да бие? – питам. – Дори не съм дишала. – Оглеждам кръга на Ай’оа и най-сетне виждам Капукири. Той се е облегнал на тоягата си и ме гледа с тънка, почти самодоволна усмивка.

– Кой знае? – отвръща Ейо. – Важното е, че биеше. Донесохме те тук, сложихме те в този хамак… и зачакахме.

– И чакахме дълго – изсумтява Лури. – Трябва да ти кажа, малка госпожице, че никой от нас не спа тази нощ.

– Запалихме огньове и започнахме да се молим на боговете – казва Ейми весело. – Молихме се цяла нощ.

– И ето те – прошепва Ейо.

Не знам какво да си мисля. Нито дори откъде да започна.

– Искам да стана – казвам.

Ейо ми помага да се изправя и пристъпвам с препъване. Чувствам се странно. Нещо вътре в мен не е съвсем наред, но не мога да разбера какво. Тревожа се, но в момента трябва да се съсредоточа върху ходенето.

– Мислиш ли, че можем да се измъкнем? – питам го тихо. – От всички тези втренчени в мен хора…

Той кимва, прегръща ме през кръста и ме повежда към джунглата. Някои Ай’оа тръгват след нас, но той им прави знак да спрат.

– Не им обръщай внимание – казва ми той. – Жива си. Жива, Пиа. Мислех си, че греша. И само си въобразявам, че чувам сърцето ти. Но и Капукири го чу. Дори и тогава си мислех… че никога няма да се събудиш. Че си умряла.

– Не съм – казвам. И пак се мъча да разбера какво не е наред.

Пак се препъвам и се задържам за едно дърво, за да запазя равновесие. Кората му е грапава и аз потръпвам и отдръпвам ръка.

Виждаме я едновременно и замръзваме. Вдигам показалеца си и се взирам удивена.

На върха му се крепи самотна алена капка.

Ейо я гледа цяла минута и накрая казва:

– Пиа, тече ти кръв.

Кимвам, неспособна да проговоря. Слепоочията ми пулсират безпощадно като барабаните на Ай’оа. Малката капчица, толкова обикновена, толкова перфектно червена, е най-пленителното нещо, което някога съм виждала в живота си. И най-невъзможното. И най-прекрасното.

Мъглявият ми ум се опитва да схване логиката на нещата. Пих, знам това. Но съм жива. Чувствам се добре. Само… само че ми тече кръв. Ами Рузвелт? Знам, че той умря…

Отговорът изгрява като слънчева светлина.

– Той беше стар… – прошепвам.

– Какво? – подплашва се Ейо. Може би решава, че все пак ще умра.

– Той беше стар, Ейо. Това е било. Беше стогодишен плъх и всичките тези години са му са се стоварили накуп… – Белите косми по муцунката и лапите му… разбира се! Защо чичо Паоло не се досети? Защо аз не се досетих? Рузвелт не умря от елизиума. Умря от старост.

Ами Калуакоа?

Продължаваме да вървим и стъпките ми стават все по-уверени. Но нещо продължава да не е съвсем логично, нещо не е наред. Почти усещам, че нещо ми липсва, като ръка или крак, но всичките ми крайници са непокътнати.

Отново се замислям за нощта около огъня, за дълбокия глас и напевите на Капукири. Легендата гласеше, че безсмъртните им защитници пиели от сълзите на Миуа и умирали, когато изживеели пълноценно живота си.

Точно като Рузвелт.

Всичко ми се прояснява, сякаш оглеждам истината през микроскоп и в момента настройвам обектива. Подозирам, че и преди съм гледала през него, но тогава не е бил фокусиран.

– Те са умирали от старост – казвам на Ейо удивена, докато приближаваме реката. – Когато са пиели, са преставали да бъдат безсмъртни и са приемали истинската си възраст, заради която и са умирали. Или може би не. Може би са пиели и са започвали да стареят от този ден нататък. Може би са живеели шейсет, осемдесет или повече години.

– Какво? – обърква се Ейо. – Не разбирам, Пиа. Ти… умираш ли?

– Да. Не. Всъщност, да. Умрях и не, не умирам. Всъщност, умирам. Ами, и двете. Кръг и линия… – Очите му са на път да изскочат от орбитите. Поклащам глава и мъглата се вдига. – Мисля, че безсмъртната Пиа умря. И остана… – Смъртната Пиа? Някой съвсем друг човек?

Най-после Ейо започва да схваща. Нежно загребва вода от реката и отмива кръвта, а после обвива пръстите ми със своите и ги гледа с широко отворени очи.

– Значи казваш… че сега си като мен?

– Така мисля – казвам смаяна. – Така мисля.

Той вдига ръцете ни и прокарва пръст по устните ми. Взира се в лицето ми сякаш ме вижда за първи път. Аз го гледам по същия начин и виждам как пред мен се разгръща едно бъдеще, което никога не съм си представяла за възможно.

От вечерта, в която Ейо ми показа за първи път реката, се усещам свързана с него като с невидима връв. Но по същия начин между нас винаги имаше пропаст, която никой мост не може да преодолее. Ейо беше смъртен, а аз – безсмъртна. Когато ме докосваше, прегръщаше, целуваше… усещах онази неизбежна разлика между нас като студено острие на нож. Дори когато успявах да я отхвърля и да се преструвам, че я няма, дори когато наелектризиращото чувство просто да съм с него удавяше всичко останало, рано или късно истината отново изплуваше. Колко пъти съм позволявала на факта, че е смъртен, да ме отдалечи от него?

Но сега всичко се промени. Сега, когато той ме докосва, не усещам нищо друго, освен Ейо – истински, цялостен, неизменен. Сега, когато се взирам в него, не виждам смърт… а вечност. За първи път в живота си гледам в нечии очи и осъзнавам, че не само аз разбирам какво се крие в тях… но и другият човек разбира какво се крие в моите.

Денят е прекрасен. Слънцето грее над реката и дърветата и превръща всичко в бяло злато. Най-после осъзнавам какво е странното нещо, което усещам в себе си. Сетивата ми са по-слаби. Не мога да виждам, чувам или подушвам нещата, както преди. Мускулите ми са бавни. За първи път в живота си се чувствам непохватна. Скарана с тялото си. Когато се мъча да се поровя в паметта си, тя е неясна и мъглива. Определени моменти се открояват и са все така детайлни, но ужасно много други неща ми се губят, като че ли са затворени зад матова преграда.

И все пак… светът е не по-малко светъл. Ветрецът, който гали лицето и косата ми, е точно толкова мек и прохладен, колкото е бил винаги. Песента на птиците в дърветата е все така сладка. Ароматът на дим и папая, идващ от Ейо, е точно толкова прекрасен, колкото и преди.

Малко по малко ми се изяснява кой е… феноменът, който прокарва мост между начина, по който виждах света вчера и начина, по който го виждам днес. Който компенсира загубената острота на сетивата ми и дори прави всичко наоколо по-светло.

Надеждата.

Вадя огърлицата от джоба си. Провесвам каменната птичка между нас, задържам я, а после я подавам на Ейо.

– Ейми ми каза какво означава.

Той поглежда първо птичката и после мен.

– Казала ти е?

– Както изглежда, докато я нося, ти принадлежа. – Повдигам вежди. – Много хитро от твоя страна, Ейо.

Обръщам се настрани и вдигам косата си, за да върже огърлицата на врата ми. После оставям косата си да падне, а той ме хваща за раменете и долепва устни до ухото ми.

– Когато те видях с онова цвете, реших, че съм те загубил – прошепва Ейо. – Помислих си, че всичко е свършило. Нямаше да мога да живея, ако беше загинала, Пиа.

– Забавно. И аз си мислех същото за теб.

– В това няма абсолютно нищо забавно.

– Знам. – Обръщам се към него. – Съжалявам.

Косата скрива очите му, затова я вдигам нагоре.

– Ейо, наистина съжалявам. За… чичо Антонио. – Гърлото ми пресъхва и се опитвам да отпъдя с мигане сълзите.

– Бих дала всичко, за да върна времето назад. И да го спра.

Той скланя поглед.

– Знам. И аз.

Образът на падащия чичо Антонио с вени, изпълнени с отровата на елизиума, е единственото съвсем ясно нещо в паметта ми. Боя се, че никога няма да избледнее, за разлика от голяма част от миналото ми.

– Той ще получи погребение според обичая на Ай’оа – казва Ейо. – Това би му харесало.

Кимвам и тогава идват сълзите. Притискам лице към рамото му и започвам да плача. Седим на покрития с мъх бряг и той ме държи, докато излея мъката си. И в неговите очи има сълзи. И колко много приличат на очите на баща му. Губя представа за времето. Плача от мъка за чичо Антонио, от гняв към майка си, от облекчение, че Ейо е жив и заради собствената си вина, че всичко това се случи.

– Пиа – прошепва най-сетне Ейо. Той притиска устни към челото ми и те ме изгарят. – Ти не си виновна. Погледни ме. Не си виновна.

– Щеше да е жив, Ейо, ако не бях аз.

– Изборът беше негов. – Той хваща лицето ми с ръце и ме кара да го погледна в очите. – Не принизявай смъртта му, като обвиняваш себе си. Той ни даде най-големия дар, на който беше способен. Като се обвиняваш, го лишаваш от този дар и го превръщаш в жертва. Той не беше жертва, Пиа. Той живя благородно и направи благородна саможертва. Запомни го такъв и почитай живота и смъртта му.

Кимвам бавно и оставям думите му да попият в ума ми.

– Добре – прошепвам. – Но… ще ми трябва малко време.

– Знам. – Той ме прегръща и ме придърпва към себе си. Притискам лице към сърцето му, взирам се в реката и преглъщам остатъка от сълзите си.

– Не те ли е страх? – пита той.

– Защо?

– Ами, защото вече не си безсмъртна. Поне доколкото знаем… защото това, че ти тече кръв, още не означава, че ще остарееш и ще умреш. Може и да не стане така.

– Как бихме могли да разберем?

– Има само един начин.

– Какъв?

Той се усмихва.

– Просто трябва да живееш.

Втренчвам се в него и затаявам дъх за момент.

– Това ми харесва.

Мога да умра. Може би дори да остарея.

Би трябвало да съм ужасена. Бъдещето, което за мен винаги е било безкрайно и неизменно като реката пред нас, внезапно става несигурно. Мога да свърша. Във всеки момент мога просто да… прекратя съществуването си. Да изчезна.

Освен ако Лури не е права и след това няма още нещо някъде, място, където всеки пие елизиум и живее вечно. Бяхме прекалено алчни и искахме да сграбчим безсмъртието много рано. Може би ако просто сме търпеливи и чакаме, накрая ще имаме вечността.

– Никой не бива да живее вечно – прошепвам. – Не е ли така правилно? Трябва да има баланс. Няма раждане без смърт. Няма живот без сълзи. Това, което е взето от света, трябва да бъде върнато. Никой не бива да живее вечно, а трябва да даде кръвта си на реката, когато времето настъпи, за да може утре друг да живее. И тъй нататък.

– И тъй нататък – прошепва той.

– Ейо? – Очите му все още гледат към мен, чисто сини и вечни, и аз пия от тях, сякаш умирам от жажда.

– Да, Пиа?

Плъзвам ръка по лицето му и проследявам линията на челюстта му.

– Мисля, че вече мога да те целуна.

И го целувам.