Текст книги "Происход"

Автор книги: Джесика Кори

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 21 страниц)

Глава 31

– Добре ли си? – пита чичо Паоло.

Другите мърморят зад гърба ми: „Казах ви, че не е готова…“, „Прекалено много искаме от едно момиче…“, „По дяволите, Паоло, трябваше да ни послушаш…“

Той им изсъсква да запазят тишина.

– Пиа, знаеш какво трябва да направиш. Това е единственият начин. За благото на вида ни, Пиа. Само това има значение. Целта оправдава средствата.

Казвал ми е и преди тези думи – за котето.

Започва да ми се повдига, а гръдният ми кош сякаш е стиснат в менгеме. Майка ми ме прегръща през раменете.

– Бъди силна заради нас, Пиа. Бъди силна заради мен. Заради себе си – подтиква ме тя.

– Хайде, Пиа – окуражава ме чичо Джейкъб. – Можеш да го направиш. Всички ние сме го правили. Необходимо е.

– Той е прав – добавя чичо Паоло и чичо Сергей промърморва нещо в съгласие. Чичо Харуто запазва мълчание и усещам как тъмните му очи сякаш пронизват гърба ми.

Моята съдба да нося смърт. Моето кърваво наследство. Към тялото на Ейми са прикачени електроди, чрез които на екран с монотонни бипкания се отчита сърдечната й дейност. Вкарали са пластмасова тръбичка във вената от вътрешната страна на лакътя й и през нея към окачена на кука найлонова банка тече тънка струя кръв. Ръката й виси от масата за опити. Виждам три яркочервени капки кръв на пода – трябва да са паднали, когато са й слагали тръбичката.

Ръката на Ейми потръпва. Дали другите забелязват? Събужда ли се? Как е попаднала тук? Отвлекли ли са я?

После я виждам, точно когато отвън проехтява мощен гръм, от който прозорецът подрънква.

На плота на мивката, захвърлена и забравена от екипа Имортис, лежи огърлица с малка каменна птичка.

Моята огърлица.

Автоматично посягам към врата си. Гол е. Трябва да е паднала снощи, вероятно докато Капукири ми разказваше легендата… и Ейми я е намерила.

И е дошла до Литъл Кейм, за да ми я върне.

Умът ми препуска и сглобява пъзела. Ейо ми беше разказал за Ай’оа, които напуснали селото, когато учените им обещали да ги заведат в градовете и да ги возят на самолети. За Ай’оа, които обърнали гръб на своите хора и никога не се върнали.

Още лъжи, и то лъжи, завършили със смърт.

Значи тази сутрин някой е излязъл от Литъл Кейм. Кой? Чичо Тимоти? Обикалял е около комплекса, навлязъл е в джунглата… и дори не му се е наложило да ходи до Ай’оа. Затварям очи и си представям как е протекло всичко. Ейми бързо върви сред дърветата с огърлицата в ръце, а маймунката й я следва. Чичо Тимоти или който е бил спира и осъзнава, че работата му току-що се е улеснила, защото пред него се е появила една Ай’оа, разхождаща се съвсем сама из джунглата. Беззащитно дете, нищо повече. Лесна плячка.

Ужасът ме обгръща като студен, зъл вятър и ме пронизва от главата до краката. Нищо несъзнаващата Ейми, тръгнала на такава благородна, деликатна мисия и заловена от чудовища.

Заради мен. Всичко това е заради мен. От началото до края, дългият списък от имена и смърт, започващ още от 1902 година, безброй унищожени животи… всичко е заради мен.

Олюлявам се и чичо Харуто се напряга, вероятно усещайки, че съм на път да припадна. Но не го правя. Оставам на крака, защото истината, с която се сблъсквам е толкова ужасяваща, толкова унищожителна, че не мога да си позволя лукса да припадна.

Заслужавам да изстрадам тази истина.

Думите, които леля Хариет изрече само преди минути, препускат из мозъка ми: Не биха могли да вкарват обекти през цялото време – някой отвън би забелязал.

Освен ако обектите изобщо не идват от външния свят – защото учените си имат цяло село нищо неподозиращи жертви тук, в Амазония – Ай’оа. Моите Ай’оа. Някъде дълбоко в сърцето ми пламва огън.

Как смее да протяга окървавените си ръце към моите Ай’оа! Как смее да прави това с моята сладка невинна Ейми! Как смее да връчва в моите ръце иглата, която ще причини смъртта й? И да очаква аз да извърша неговото отвратително престъпление.

Чичо Паоло говори, описва ми процеса.

– Елизиумът ще потече във вените й и ще достигне сърцето, където се намира катализаторът – ето защо не можем да вземем няколко епруветки кръв и просто да я смесим с елизиум в петриева паничка. Сърцето ще усвои леталните химични вещества на елизиума и кръвта, която потече от него, ще бъде чист Имортис. Ще я вземем и ще побързаме с преливането. Важно е кръвта да е топла и свежа. Когато се охлади, Имортисът става безполезен.

Вече си е навил ръкава до лакътя и е намазал със спирт мястото, където ще се инжектира със свежата кръв, открадната от вените на умиращата Ейми.

Всички чакат. Наблюдават. Питат се дали съм достатъчно силна, достатъчно готова.

Гледам иглата, гледам и Ейми. Ръката й наистина потръпва. Искам да кажа: „Всички вие сте чудовища“, но от устата ми излизат други думи.

– Поне знаете ли името й? – прошепвам едва чуто.

Чичо Паоло вирва нос.

– Име? Пиа, наясно си с това. Тя е Обект 334. Нищо повече. Никой повече. Просто… мисли за нея като за още едно коте.

Тези думи – още едно коте – прекъсват тънката нишка, която все още ме свързва с чичо Паоло и проклетата му съдба.

– Тя не е животно! – изсъсквам. Лицето му се изменя в шокирана гримаса. – Тя е дете! Човешко същество! Не е лабораторен експеримент!

– Пиа! – Шокът преминава в гняв. Той пристъпва напред, а аз отстъпвам от него. Зад гърба ми точно толкова изненаданите учени се отдръпват от пътя ми. Каквото и да са очаквали от мен, се съмнявам да е било това.

Но кръвта ми отново потича, гореща, дива, безразсъдна и разярена до лудост. Мъката, вината, объркването, ужасът – всички емоции, които бушуваха в мен през последните няколко дни, – подпалват огъня, който прераства в експлозия. Поглъща ме, прелива и аз избухвам.

– Ти, чудовище! Всички вие! – Завъртам се към останалите. – Как можете да правите това? – Задушавам се от собствения си глас. – Майко, как можа!

– Пиа, успокой се – намесва се чичо Паоло. Използва успокояващия си глас, плавен и сладък като мед. – Само се успокой за минута. Няма нужда ти да го правиш. Не си готова. Сега виждам това. Твърде рано е…

– Не, не е твърде рано! Никога не е твърде рано да ми кажете най-после истината!

Той тръгва към мен. Бързо минавам зад масата, за да увелича разстоянието между нас.

– Пиа, само ме изслушай, моля те. Губиш самоконтрол!

– Чудовищата от килера! – изричам, спомняйки си нещо, което леля Ненин каза веднъж преди много време. Започвам едновременно да се треса и да се кикотя. – Чудовища от килера.

– Пиа… – Той ме поглежда тревожно. Смята, че съм се побъркала.

Може и да е така.

– Дай ми спринцовката – нарежда ми той. Другите тръгват покрай стените и застават между мен и вратата.

– Не – задържам я плътно до гърдите си. – Няма да успееш да я инжектираш. Не. Пусни я да си върви.

– Пиа, знаеш, че това е невъзможно. По дяволите, Пиа, стигнахме толкова далеч! Толкова сме близо. За това беше създадена, не разбираш ли? Това е твоето предназначение! Това е начинът, по който си създадена! Да се откажеш сега означава да се отречеш от самото си съществуване. Дължиш живота си – безкрайния си живот – на това, което се случва в тази стая!

– На убийство?

– Не, Пиа, не е истинско убийство. Не мисли за това като за убийство или като за зло, а като за…

– … най-благородната форма на милост, знам. Казвал си ми го и преди. – Успокоявам се и леко отпускам ръце.

– Точно така, да! – Той също се отпуска.

– В името на по-висшето благо – кимвам бавно, – на усъвършенстването на човечеството.

– Да. – На лицето му изгрява усмивка – лека и окуражаваща.

Вдигам спринцовката с елизиума.

– И това е начинът.

Той кимва и продължава ме наблюдава внимателно, но виждам триумфа в очите му. Кимвам замислено и гледам кристалната течност.

– Знаеш ли какво?

– Какво, Пиа? Кажи ми.

– Върви по дяволите!

Захвърлям спринцовката на покрития с плочки под, тя се строшава и разпръсва елизиума по обувките ни.

Погледите ни се срещат. Неговите очи са разширени от ужас, а моите са обезумели и пламтящи.

– Приключих с теб, доктор Паоло Доминго Алвес. Приключих с всички вас. Приключих с Литъл Кейм, доктор Фолк и елизиума, и с проклетата си съдба! – Стъпвам върху строшеното стъкло и го стривам на прах с пета. – И знаете ли какво? Избирам хаоса. Избирам регреса. Избирам деволюцията, гибелта, слабостта, избирам емоцията и своето сърце! Защото ако това – посочвам към Ейми – според вас е да бъдеш истински човек, то тогава аз не искам да бъда човек. И със сигурност не искам да бъда вечен човек. По дяволите вашето безсмъртие. По дяволите проклетите ви идеали и съдба. Вървете по дяволите!

Разтърсвана от гняв, се обръщам и тръгвам към Ейми с намерението да махна тръбичката от ръката й и да я занеса обратно при Ай’оа.

Но успявам да направя само три крачки и чичо Джейкъб и чичо Харуто внезапно ме хващат за ръцете и ме задържат, а чичо Сергей ми хваща главата изотзад, за да не мога да ги ухапя. Съпротивлявам се, но е безсмислено. Имам непробиваема кожа, изострени като на ястреб сетива и никога няма да умра – но ми липсва физическа сила. Искам да крещя от безсилие.

Чичо Паоло поклаща глава и въздъхва.

– Жалко, Пиа. Жалко, че се провалихме с теб. Съжалявам, че въпреки всичките ни надежди и най-добри намерения, ти проявяваш същата глупост и слепота като хора, които са далеч, далеч под твоето ниво.

Той бръква в джоба на лабораторната си престилка и вади оттам същата спринцовка, като тази, която счупих. Ужасена, усещам как сърцето ми забавя ритъма си и ме заболява.

– Надявах се, че няма да стане по този начин, но добрият учен винаги е подготвен. – Той леко натиска спринцовката и от нея пръсват няколко капки елизиум.

Точно тогава забелязвам металната количка до левия ми лакът. На нея има три табли, на всяка от които са подредени стъклени мензури.

– Мислех, че съм те научил на това още преди години – говори чичо Паоло, – помниш ли? Разбира се, че помниш. Твоята памет, за разлика от днешното ти решение, е перфектна.

Той застава от другата страна на Ейми, за да може да ме наблюдава над тялото й. Очите му са приковани в мен и не забелязва, че миглите й се повдигат, очите й се отварят и главата й се обръща. Погледът й попада на мен и въпреки объркването, изписано на лицето й, тя успява да ме разпознае.

– Пиа? – прошепва.

Пъхам крак под количката и я събарям. Стъклените мензури се разлитат на всички страни и се чупят в стените и тавана. Всички се навеждат и чичо Харуто изкрещява. Мисля, че в окото му е влязло парченце стъкло. Той пада напред и се блъсва в масата. Размахва ръка, закача тръбичката в ръката на Ейми и я освобождава. Кръвта потича от нея като сироп от бутилка.

За миг настъпва пълен хаос – достатъчно, за да се освободя и да грабна спринцовката от ръцете на чичо Паоло. Със светкавично бързи движения свалям Ейми от масата, издърпвам я към вратата и отделям част от секундата, за да си взема огърлицата. Когато Джейкъб и Харуто ме улавят изотзад, започвам да мушкам слепешком със спринцовката и те моментално отстъпват от иглата. Вдигам я нагоре заплашително и избутвам с едно рамо Ейми. Обувките ми оставят алена диря по искрящо белите плочки.

– Спри, Пиа! – заповядва Паоло, удря се в падналата метална количка и стъпва на изпочупените мензури. Изкрещява и отскача – надявам се, че стъклата са му пробили подметките. С Ейми сме почти до изхода.

Отварям вратата, избутвам Ейми в коридора и я затръшвам зад нас. Тя е в безсъзнание, но от устата й се отронва лек стон. Разтърсвам я, но това не я разбужда. Оставям я да се свлече на пода и се оглеждам.

На стената има стелаж с чаршафи и лабораторни престилки. Хващам го с две ръце и го повдигам. Удря се в пода със силен трясък. В същия момент огромна гръмотевица разтърсва сградата и флуоресцентните лампи над нас една по една угасват.

Явно генераторите са били ударени. На Кларънс ще му трябват поне пет минути да възстанови захранването. Хайде, Пиа, не пропилявай този шанс… Избутвам стелажа при вратата. Няма да ги задържи за дълго, но може би ще ги забави достатъчно.

Ейми се е отпуснала до стената със затворени очи и бледа кожа. Ръката й продължава да кърви. Когато чичо Харуто изскубна тръбичката от нея, раната се разшири, а това, че влачих Ейми по пода, само влоши нещата. Различавам в мрака лепкава алена следа, идваща откъм вратата на лабораторията. Колко кръв е загубила?

Започвам да ровя из припасите, които паднаха от стелажа, когато го съборих, и намирам марля и бинт. Тръгвам към Ейми, но пръстите ми докосват нещо стъклено, което се търкаля по пода. Грабвам го с надеждата, че е някакъв вид антибиотик, който мога да сложа върху раната. Напрягам очи да прочета етикета в тъмното, и стискам ръката на Ейми, за да намаля кръвотечението. От някакъв отворен прозорец в коридора проблясва светкавица и очите ми прочитат етикета на стъкленицата.

Е13.

Е13. Спомням си птичката в електрическата клетка, изчерпаната й енергия, действието на серума…

Побързай, Пиа!

Махам капачето на стъкленицата със зъби; нямам с какво да направя инжекция и нямам представа кога ще й подейства, но времето й изтича. Слагам стъкленицата между устните й и изпразвам половината от съдържанието в гърлото й. Въздишам облекчено, когато Ейми преглъща. После поставям марлята на ръката й и я увивам с бинта – три, четири, пет пъти.

Ейми отваря очи. При проблясването на следващата светкавица виждам, че зениците й са се свили до мънички точици.

– Пиа! – Тя сяда, а цялото й тяло трепери. – Какво стана? Къде съм? Защо е толкова тъмно?

– Хвани ме за ръка. Знам, че си уплашена, но трябва да бягаш!

Преди дори да довърша, вече е на крака и се движи енергично по коридора, като ме дърпа след себе си. Движенията й са бързи и резки, точно както на птичката под въздействието на Е13. Поздравления, чичо Паоло, серумът ти действа перфектно.

Навън хора викат и бягат във всички посоки, като се мъчат да възстановят електричеството. Остават само минути преди Кларънс да включи аварийните генератори и тогава няма да ни остане възможност да избягаме.

Не се опитвам да се крия. Дъждът и бъркотията вършат достатъчна работа. Тръгваме към оградата, обръщам се и виждам, че Паоло и останалите са успели да излязат. Забелязват ни много скоро.

– Върви – изсъсквам, – бягай колкото можеш по-бързо! Ейми, към оградата!

– Пиа, донесох ти огърлицата – казва тя. – Беше я изпуснала.

– Всичко е наред, Ейми. В мен е.

– Добре. Защото тя има много специално значение – изкрещява през рамо – и ако я изгубиш, ще е ужасно. Пиа… – Тя спира да тича и поглежда назад. – Те ни преследват. Защо ни преследват?

Хващам я за ръка и двете тичаме покрай оградата. Мъча се да запазя дистанцията между нас и учените. Трябва да я накарам да продължи да говори, за да я отвлека от преследвачите.

– Какво специално има в огърлицата, Ейми? Кажи ми. – На петдесетина метра от нас са и ни настигат. Опитвам се да тичам по-бързо, но дори и с пришпорващия я серум Ейми има къси крака и не може да поддържа по-бързо темпо.

– Тя е наш символ – казва тя. – Когато момче от племето я даде на момиче от друго племе, това означава, че докато я носи, тя принадлежи на него и на Ай’оа.

– Продължавай да тичаш, Ейми! – Сега сме зад менажерията. Хвърлям поглед назад и виждам, че чичо Паоло води останалите. Четирийсет метра.

– Не можех да допусна да я загубиш – продължава Ейми и ме прегръща през кръста. – Защото сега си една от нас.

– Ейми, чуй ме! Трябва да бягаш! Бягай вкъщи и кажи на всички… – Няма време за това. Соча нагоре: – Виждаш ли къде свършва веригата? Точно под онази греда?

Тя кимва и гледа неуверено през дъжда.

– Катери се, Ейми и каквото и да правиш, не спирай. В мига, в който включат захранването, оградата ще се наелектризира. Не може да спираш.

– Ами ти?

– Ще бъда точно зад теб. Тръгвай!

Тя започва да се катери с ловкост, съперничеща на маймунката й, а аз съм плътно след нея. Стига догоре и вече се прехвърля през оградата.

Внезапно нечия ръка ме сграбчва за глезена и започвам да падам.

– Пиа! – изпищява Ейми, протяга се надолу и ме хваща за ръката.

– Спри! Пусни ме! – Изтръгвам се от хватката й. – Бягай, Ейми, бягай!

– Не и без теб!

Поглеждам надолу. Сергей държи и двата ми глезена, а Паоло – лабораторната ми престилка. Отново се обръщам към Ейми, принудена да взема решение. Пускам се и с двете ръце и за част от секундата успявам да я избутам през пролуката. Тя изпищява и пада на земята от другата страна на оградата, а аз падам в ръцете на учените.

Крещя й да бяга и тя ме поглежда ужасено, преди да хукне сред дърветата. С облекчение се отпускам напълно й ги оставям да ме влачат.

Глава 32

Заключват ме в стъклената ми стая и тичам в банята, където коленича пред тоалетната чиния и повръщам. Не съм яла нищо цял ден, затова от стомаха ми излиза само киселина и изгаря гърлото ми.

След като не мога да изкарам нищо повече, се облягам, дишам тежко и кашлям. Забелязвам, че по тоалетната чиния има алени ивици и вдигам ръце.

Покрити са с кръвта на Ейми.

Повръщам пак, после с препъване стигам до мивката и си мия отново и отново ръцете с гореща вода. По тях се стичат сълзи и оцветени в алено от кръвта капят по белия порцелан. Търкам все по-бързо и цялото ми тяло се тресе.

Когато водата потича студена и ръцете ми изтръпват, се връщам с труд в стаята и падам върху леглото, равнодушна и замаяна. Гърлото ми гори от повръщането, а ръцете ми са вцепенени. Притискам ги към гърдите си и усещам ударите на сърцето си.

Няколко минути чичо Паоло и чичо Тимоти стоят от външната страна на вратата ми и обсъждат мерките за сигурност. Говорят дълго за гривна около глезена, за камери и за преместването ми в изоставеното крило в Лаборатории Б. Накрая чувам как стъпките им се отдалечават и входната врата се затваря зад тях, но някой остава да пази. Чувам дишането му.

Обръщам се с лице към джунглата, вдигам ръце пред лицето си и разглеждам нежните сини линии под кожата си. Тази кръв не е моя. Принадлежи на Ай’оа, на многото, които са умрели, за да се родя аз.

Проследявам една синя вена с нокът и започвам да я натискам. Кожата ми е все така твърда. В този момент сълзите ми потичат, изгарящи като киселина и започвам да драскам все по-силно по китките си, но нищо не се случва. Тази кръв не е моя! Не е моя! – крещи мозъкът ми. Не мога да спра ужасяващата мантра, не мога да спра опитите да разкъсам китките си. Нищо не се получава. Напълнили са вените ми с нечия чужда кръв и няма начин да се отърва от нея.

Накрая се предавам и рухвам на леглото. Китките ми са червени и болят, но болката бързо отминава и те пак са гладки, бели и перфектни.

Колко е глупав чичо Паоло… Не, не „чичо“. Никога вече. Нито той, нито който и да е от тях… Колко е глупав да си мисли, че може да ме обучи да бъда като него и останалите. Че с подходящите тестове и лекции може да ме превърне в хладнокръвен безсърдечен убиец. Че ще заглуша ударите на собственото си сърце, за да спра ударите на чужди сърца.

Той е бил глупак, но аз също. Вярвах му за всичко. От врабчето в електрическата клетка до бедния беззащитен Снизи. Повярвах му, когато ми каза, че е необходимо. Не беше. Нищо от тези неща не беше необходимо. Беше пилеене, ужасяващо пилеене на живот. Дори и след като чух легендата на Калуакоа и усетих с всяка своя клетка, че е истина, продължих да не вярвам. Не изцяло. Помислих си, дори тогава, че по някакъв начин всичко ще се нареди. Че дневната светлина ще прогони нощните съмнения. Че всичко ще се окаже едно огромно недоразумение.

Да, Паоло е бил глупак.

Но аз бях по-голяма глупачка.

Мисля си за гневното си избухване и не усещам и капка триумф за това, че най-после успях да се изправя срещу него. Ейми е на свобода и бих искала да изпитвам някакво облекчение, но ме обзема единствено чувство на поражение, нещастие и съжаление, и най-вече ужасна, смазваща вина.

Какво ще стане с мен? Ще ме заключат ли като чичо Антонио, само че завинаги? Колко дълго могат да ме държат в тази стъклена клетка? Умът ми започва да прави изчисления, после се забавя и замръзва. Мозъкът ми ме предава за първи път в живота ми. Вместо да се уплаша от това, се чувствам само още по-празна.

Но защо очаквам да бъда същата, която съм била вчера? Предишната Пиа вече я няма. Ако изобщо съм Пиа, то аз съм много различна. Необратимо променена. Осъзнавам, че промяната не се е случила внезапно. Променяла съм се от дни, още откакто за първи път се озовах при Ай’оа. Хората от джунглата ме промениха. Ейо ме промени. От известно време не бях себе си, но досега не го осъзнавах. Опитвах се да балансирам между два несъвместими свята и накрая бях принудена да направя избор. Чичо Антонио знаеше какво ще се случи и се опитваше да ме предупреди, но вместо да избера правилната страна, избрах грешната. Върнах се в Литъл Кейм. Ако само го бях послушала, двамата с Ейо отдавна щяхме да сме си избягали и да сме в безопасност в някоя далечна земя, където дори Паоло не може да ни открие.

Но какво щеше да стане с Ай’оа тогава? Убийствата щяха да продължат, със или без мен. Чудя се дали чичо Антонио е предвидил и това в плана си. Какво си е въобразявал, че ще се случи? Че моето отсъствие ще доведе до мъчителния край на Литъл Кейм? Едва ли. По-скоро щяха да рестартират проекта Имортис с двойно повече енергия.

Нещо се удря в прозореца и сърцето ми прескача.

И още един удар.

Изтичвам до прозореца и се притискам към стъклото.

Ето го, съвсем видим, без дори да се опитва да се прикрие. Само на сантиметри от оградата.

Очите му са освирепели. Знам, че е тук заради Ейми. Представям си пулсиращия в него гняв, също толкова силен, колкото пулсиращото в оградата електричество. Дали сега осъзнава истината? Ай’оа знаят легендата на Калуакоа, знаят, че моето съществуване означава смъртта на мнозина. Просто не са били наясно, че умират самите те.

О, Ейо, съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам. За Ейми и за Снизи, и за теб и мен, и за всички други, които не познаваме и са умрели, за да мога аз да живея.

Устните му се движат. Сигурно знае, че не го чувам, но мога да прочета въпроса в очите му. Поклащам глава. Внезапно Ейо хваща оградата.

– Не! – изкрещявам, но той вече е отскочил назад с вдигнати ръце. Виждам агонията му и си мисля: Поне няма да пробва пак.

Но той го прави. Хваща се за оградата и се изкачва на почти метър, преди електричеството да го разтърси отново и да го принуди да я пусне и да падне на земята. Лежи присвит и за момент си мисля, че е мъртъв. Числата изпълват ума ми, както електричеството изпълва оградата. 5 000 волта на всеки 1,2 секунди и ако е мокър, това намалява съпротивлението с поне 1000 ома, което увеличава риска за смърт от 5% на 50%. Ако я докосне отново, рискът за смърт нараства на 95%… Прогонвам цифрите, отпъждам ги насила. Дори и да е жив, алармите при охраната вече са се разпищели. Чичо Тимоти е на път.

Сърцето ми замира, дъхът ми секва, кръвта се смразява във вените ми.

Не, не Ейо…

Не мога да издържа. Не мога да гледам как се самоубива по този начин и няма да позволя да бъде хванат от хора, които ще го убият заради кръвта му. Но какво мога да направя? Вратата е заключена.

Стените ти са направени от стъкло, Пиа.

А кое е нещото, което стъклото прави най-добре? Сещам се за спринцовката.

Движа се със скорост, която никой човек не би могъл да постигне, грабвам лампата от нощното си шкафче и я мятам с цялата си сила. Тя отскача от стъклото без резултат.

Този път се оглеждам за нещо по-тежко и се спирам на тръбите под мивката в банята ми. Изкъртвам ги от стената и водата моментално започва да се излива в стаята. Не й обръщам внимание, хващам здраво тръбата и удрям по стъклото.

Ударът не предизвиква пукване, както очаквам.

Вместо това рухва цялата стена. Парчетата стъкло се посипват по пода и земята навън като дъждовни капки и дори звучат като дъжда навън.

Вратата се отваря и пазачът Диксън влиза вътре. Той стои за момент и гледа шокирано отвора, който досега е бил стена, а после се насочва към мен. Преди мозъкът ми дори да помисли за следващото действие, ръцете ми вече се движат. Удрям с тръбата Диксън през коленете и той пада на земята със стон.

Обръщам се към оградата, но той ме хваща за глезена.

– Пусни… ме! – Опитвам се да се отскубна, но Диксън е хванал крака ми с две ръце. Лицето му е почервеняло от болка и напрежение. Изглежда твърдо решен да не ми позволи да се измъкна. Поглеждам през рамо и виждам, че Ейо ни наблюдава опулен и пребледнял.

– Наистина не искам да правя това – казвам и вдигам тръбата.

В този момент през вратата влиза друг човек. Кларънс.

И ти ли си замесен в това? Сигурно е бил отвън. Погледите ни се срещат, той бавно поклаща глава и протяга ръка към мен.

– Хайде, Пиа, дай ми тръбата. Всичко ще се оправи, ти ще…

Удрям с тръбата лявата ръка на Диксън. Той изревава и пуска крака ми, после грабва тръбата с другата си ръка и я издърпва от хватката ми. Обезоръжена, аз се препъвам назад. Коленете на Диксън явно са счупени, защото той не се изправя, но Кларънс настъпва към мен.

– Пиа…

Завъртам се точно, когато ръцете му почти ме достигат. Преди Кларънс да успее да мигне, съм зад гърба му. Диксън се опитва отново да ме улови за глезена, но аз се придвижвам с почти танцова стъпка настрани. Прекалено съм бърза за тях, рефлексите ми са твърде развити. Те са трипръсти ленивци, а аз съм златистият тамарин на Ейми, малка, бърза и недостижима.

Изумена съм колко бавни, колко крехки са тези хора. Кларънс взема тръбата и се опитва да ме удари в корема, но се навеждам и избягвам удара. Замахнал е толкова силно, че залита, пада, удря главата си в рафта с орхидеите и губи съзнание, покрит с пръст и цветя.

Прескачам навън и тичам към оградата.

– Ейо! Добре ли си? Дишаш ли?

Той кима с вълнение.

– Птичке Пиа!

– Ейо, тук съм. Аз… не мога да дойда при теб, но съм тук. – Има достатъчно място, за да провра ръка през оградата и той я поема. Усещам, че няма сила и пръстите му треперят. Знам, че имаме по-малко от минута преди чичо Тимоти и хората му да пристигнат.

– Ейми… ни каза… те са опитали…

– Опитаха се да я убият, Ейо. Трябва да се махнеш или ще хванат и теб!

– Ще те спася. Казах на вас с Папи, че мога да изкатеря оградата, ако се наложи. И ще го направя.

– Не, Ейо. Върни се у дома и кажи на всички, че трябва да бягат. – Не му ли казах нещо подобно и вчера? Но с гордост и гняв, от устата на друга Пиа. Сега го моля и съм безпомощна. Времето ни изтича.

Той ме пуска и се изправя много бавно. И тръгва към оградата.

– Ейо, не! – Протягам двете си ръце през оградата и го отблъсквам назад. Разтърсва ме и страшно боли, но се насилвам да надмогна болката, защото знам, че няма да пострадам. Той все още е слаб и пада на земята. Целият е в кал.

– Ейо, идиот такъв, аз съм виновна, че това се случва! Взеха я заради мен, за да могат… да я използват… Знаеш, че е истина! Знаеше от легендата на Калуакоа, че за да ме направят безсмъртна, са убили много хора. Знаеше ли, че тези хора са били Ай’оа? Че са били от твоя народ, Ейо, и че са умрели заради мен!

Осъзнавам, че съм коленичила в калта с ръце в косата си и че лицето ми е покрито със сълзи.

– Не те заслужавам, Ейо. Върви си! Моля те! Защо не си тръгваш?

Очите му са много тъжни, сякаш изричам на глас собствените му мисли.

– Защото те обичам, Пиа. Ето защо. Обичам те. Затова ако трябва, ще се катеря по тази ограда отново и отново. Обичам те, обичам те, обичам те. Опитвах се да ти го кажа.

Любов. Толкова сладка и обикновена дума. Дума, към която без да знам съм се стремяла през целия си живот – особено откакто срещнах Ейо. Но чак сега го разбирам. Когато я чувам от него, знам така, както не мога да знам нищо друго – числа, формули, научни термини, – знам, че е истина. Една дупка в сърцето ми, за чието съществуване не съм и подозирала, е запълнена.

Издишам бавно и го гледам удивено. След всичко, което знаеш за мен… загиналите, жертвите, злото…

– Обичаш ме? – прошепвам, като знам, че няма време, но и че може да нямам друг шанс да го попитам.

Имам нужда да му кажа. Да му кажа, че изпитвам същото към него, че винаги съм го изпитвала, още от самото начало. От онази първа нощ в джунглата, когато… се влюбих… но не го разбрах. Но сега го разбирам. О, да, разбирам.

– Ейо, аз…

Внезапно чувам викове и откраднатото ни време свършва. Обръщам се и виждам размазани от дъжда силуети, които се показват зад ъгъла и се устремяват към мен. Твърде късно. Точно като Алекс и Мариан. Закъсняхме.

– Ейо, бягай! – изкрещявам, щом ме достигат. Силни ръце ме сграбчват и ме повличат нанякъде. Виждам от другата страна на оградата мъже, които се приближават към Ейо. Не, не, не…

– Бягай, Ейо! Моля те! Обещавам, че ще те намеря!

И той ги вижда, но вместо да побегне, се изправя пред Тимоти, който стига първи до него. Ахвам, когато Тимоти замахва с юмрук, но Ейо го избягва и забива собствения си юмрук в брадичката на гарда. Главата на Тимоти отскача назад от удара, но той не губи равновесие – обръща се гневно към Ейо и пак нанася удар. Сигурно все още е под въздействието на тока, защото прави опит да избегне удара, но вместо това залита и ударът на Тимоти попада точно в корема му.

– Ейо! – пищя аз.

Той се изправя на крака, но е късно. Тимоти го хваща за китката и го дърпа. Ейо се бори и дори силата на Тимоти е подложена на изпитание от момчето Ай’оа. Но пристигат и други мъже и скоро Ейо е обграден и го държат десетки ръце.

– НЕ! – крещя аз и се мъча да се освободя от Паоло.

– Спри, Пиа! – заповядва той. – Тимоти! Доведи момчето в лабораторията.

При тези думи силата ме напуска. Обръщам ужасен поглед към човека, когото някога смятах за герой. В лабораторията?

– Точно така, Пиа. Изглежда днес все пак ще приготвим Имортис.