Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 17 страниц)
24.
Темистоклис Метаксас беше старшият куриер за втората ми времева екскурзия във Византия. От мига, когато се запознах с него, аз си знаех, че този човек ще има твърде важна роля в съдбата ми. Познах.
Метаксас приличаше на петле с ръста си малко над метър и половина. Черепът му беше с триъгълни очертания, плосък в темето и изострен към брадичката. Косата му, гъста и къдрава, вече посивяваше. Предполагам, че беше на петдесетина години. Имаше малки и блестящи тъмни очи, гъсти вежди и голям остър нос. Устните му бяха вечно присвити навътре и изглеждаше, че изобщо няма устни. По него не можеше да се види грам мазнина, а и беше необичайно силен за дребния си ръст. Ниският му глас покоряваше.
Метаксас преливаше от обаяние. Или е по-точно да кажа наглост?
По малко и от двете, струва ми се. За него цялата вселена се въртеше около собствената му личност. Звездите се появяваха само за да го огряват с лъчите си. Ефектът на Бенчли беше открит единствено за да му позволи да броди из епохите на миналото. Ако някога го споходеше смъртта, космосът щеше да се разпадне.
Бил сред първите, започнали работа като куриери преди повече от петнайсет години. Ако бе поискал, със сигурност е щял да се издигне и до шеф на цялата куриерска служба с цял взвод порочни секретарки, свободен от принудата да се бори с бълхите в стария Византион. Но Метаксас избрал да си остане куриер и да не се занимава с нищо друго, освен с екскурзиите в миналото на Византия. На практика се смяташе за жител на империята и дори прекарваше почивките си в онези времена – в началото на дванайсети век имаше вила в предградията.
Покрай основното си занимание беше затънал в дребни и по-тежки нарушения на закона, облагите от които биха секнали, ако напусне работата си. Затова не я напускаше. Патрулните се бояха до вцепеняване от него и го оставяха да прави каквото иска. Разбира се, на Метаксас му стигаше здравият разум да не се набърква в миналото така, че да предизвика сериозни промени в текущото време, но иначе си присвояваше назад по линията какво ли не без никакви задръжки.
Когато се срещнахме за пръв път, той ми каза:
– Не си живял, докато не преспиш с някоя от прабабите си.
25.
Групата беше голяма: дванайсет туристи, Метаксас и аз. Винаги добавяха туристи в неговите екскурзии, защото беше извънредно способен куриер и хората искаха да пътешестват във времето с него. Аз бях присламчен като помощник, за да натрупам още опит преди първата ми самостоятелна задача.
В нашата дузина имаше три млади хубавици – студентки в „Принстън“, чиято разходка във Византион беше подарък от техните родители, явно мечтаещи дъщерите им да научат поне нещичко. С нас щяха да дойдат и две от неизменните заможни семейни двойки – една от Индианаполис и една от Милано. Към тях се добавяха двама младеещи и очевадно хомосексуални спецове по вътрешен дизайн от Бейрут. Участваше и наскоро разведен експерт по медийни манипулации от Ню Йорк на около четирийсет и пет години, изгладнял за жени. Следваха кръглолик и нисичък гимназиален учител от Милуоки, който се стремеше да подобри квалификацията си, и съпругата му. Накратко – типичната шарения.
Още към края на първия инструктаж трите момичета от „Принстън“ и двамата дизайнери, както и съпругата от Индианаполис видимо жадуваха да се напъхат в постелята, с Метаксас. Никой не ме удостои с повече от бегъл поглед.
– Друго ще бъде, щом започне екскурзията – утеши ме Метаксас. – Няколко от жените ще ти пуснат. А ти искаш, нали?
Прав беше. През първата нощ назад по линията той си избра една от студентките и другите две побързаха да се утешат с каквото беше достъпно – с мен. Незнайно защо Метаксас си хареса първо рижата чипоноска с изобилие от лунички и твърде големи ходила. За мен останаха висока, стройна, невъзмутима брюнетка, с толкова съвършена външност, че несъмнено беше продукт на някой от най-успешните генетични салони, и симпатична, весела блондинка с човечен поглед, гладка кожа и гърди на дванайсетгодишна. Започнах с брюнетката и съжалих – държеше се в леглото като нещо, изработено от пластмаса. Призори се прехвърлих на блондинката и прекарах по-приятно.
Метаксас беше потресаващ куриер. Познаваше всекиго и всичко, намираше ни най-хубавите места за важните събития.
– Сега сме в януари 532 година – каза той. – На трона е император Юстиниан. Той има амбициите да покори света и да го управлява от Константинопол, но повечето му големи постижения предстоят тепърва. Градът, както можете да се убедите, все още изглежда почти същия както през предишното столетие. Пред вас е Големият дворец, зад вас – „Света София“, възстановена от Теодосий II върху основите на старата базилика, и познатите ни куполи още ги няма. В града нараства напрежението и скоро ще има безредици. Елате с мен.
Потръпвахме от студ, докато следвахме Метаксас през града. Вървяхме по улици и пресечки, където не бях минавал с Капистрано. Нито веднъж в тази екскурзия не зърнах себе си или Капистрано, или турист от онази група. Метаксас се бе прочул с умението си да намира нови маршрути до стандартните гледки и зрелища.
Разбира се, той беше принуден да го прави. В града на Юстиниан вече имаше петдесетина, може би и стотина времеви варианта на Темистоклис Метаксас, водещи поредните туристи. Професионалната гордост не би му позволила да се сблъска със самия себе си.
– Сега в Константинопол има две фракции – обясни той. – Наричат се Сините и Зелените. Всяка се състои от около хиляда мъже, размирници от първия до последния, а влиянието им е значително по-голямо, отколкото подсказва техният брой. Фракциите не са чак политически обединения, но пък са нещо повече от обикновени запалянковци. Сините са по-скоро аристократи, Зелените са свързани с по-низшите класи и с търговското съсловие. Всяка фракция подкрепя определен отбор на игрите в Хиподрума, но същевременно се опитва да прокарва и определена политика в управлението на държавата. Юстиниан открай време симпатизира на Сините, а Зелените не му се доверяват. Но като император, той се старае да изглежда неутрален. Всъщност му се иска да смаже и двете фракции, защото смята, че застрашават властта му. Напоследък всяка нощ фракциите вилнеят по улиците. Погледнете – онези там са от Сините.
Метаксас кимна към скупчените отсреща осем-девет мъже с вид на нагли безделници. Косите им падаха на раменете, брадите и мустаците провисваха, бяха подкастрили само космите, които биха им закривали очите. Туниките им бяха пристегнати в кръста, но се разширяваха стряскащо към раменете. Бричовете и наметалата им пъстрееха в крещящи цветове, всеки носеше и къс двуостър меч. Изглеждаха жестоки и опасни отрепки.
– Почакайте ме тук – каза Метаксас и отиде при тях. Сините го посрещнаха като стар приятел. Тупаха го по гърба, смееха се, крещяха весело. Не чувах разговора, но виждах как Метаксас им стиска ръцете и приказва бързо, увлечено, със самочувствие. Някой му предложи манерка с вино и той отпи охотно. После залитна към мъжа, уж опиянен внезапно, измъкна ловко меча му от ножницата и се престори, че го намушква. Грубияните се зарадваха шумно на шегата. После Метаксас се обърна и ни посочи. Онези кимаха, зяпаха хищно жените, намигаха, ръкомахаха. Накрая ни повикаха да отидем при тях.
– Нашите приятели ни канят като техни гости на Хиподрума – обяви Метаксас. – Надбягванията започват идната седмица. А тази нощ се съгласиха да ги придружим във веселбата им.
Не повярвах на ушите си, че чувам това. Когато бях с Капистрано, се промъквахме незабелязано, внимавахме да не се набиваме на очи, защото в тези времена нощта носеше само убийства и насилия, а законите преставаха да действат по здрач. Защо Метаксас се осмеляваше да ни забърка с явни престъпници?
Но той се осмели. И през тази нощ ние кръстосвахме из Константинопол, за да гледаме как Сините грабят, насилват и убиват. За жителите на града смъртта дебнеше на всеки ъгъл. Ние бяхме недосегаеми, привилегировани свидетели на вихрещия се ужас. А Метаксас оглавяваше безчинствата като смалено копие на сатаната, забавляваше се със своите приятелчета и дори им посочи една-две от жертвите.
Сутринта всичко беше като сън. Кървавите призраци изчезнаха с нощта. Оглеждахме града под бледите лъчи на зимното слънце и слушахме историческия коментар на Метаксас.
– Юстиниан е бил велик завоевател, велик законодател, велик дипломат и велик строител. Такава е присъдата на историята. Имаме също и „Тайната история“ на Прокопий, в която се твърди, че Юстиниан е бил и негодник, и глупак, а съпругата му Теодора – демонична развратница и злодейка. Познавам този Прокопий. Добър човек и изкусен писател, но и прекален пуритан, освен това е лековерен. Само че за Юстиниан и Теодора е прав. Юстиниан е велик във великите дела и ужасяващо зъл в дреболиите. Теодора… – Метаксас се изплю – … е курва над курвите. Танцува гола на официалните банкети на императора, фръцка се с тялото си публично, спи със слугите си. Чувал съм, че се сношавала също с кучета и магарета. Тя е точно толкова пропаднала, колкото я описва Прокопий.
Очите на Метаксас блеснаха лукаво. Нямаше нужда да ми казва, че е лягал с Теодора.
По-късно същия ден той ми прошепна:
– Мога да го уредя и за тебе. Рискът е незначителен. Мечтал ли си изобщо да преспиш с императрицата на Византия?
– Рискът…
– Какъв риск? Имаш си таймер! Можеш да се измъкнеш! Повярвай ми, момко, тя е същинска акробатка! Ще си кръстоса петите зад ушите ти. Ще те схруска. Мога да те уредя. Византийската императрица! Жената на Юстиниан!
– Не на тази екскурзия! – избълвах аз. – Друг път. Още съм новак в тези неща.
– Плашиш се от нея.
– Още не съм готов да изчукам императрица – изрекох сериозно.
– Всички останали го правят!
– И куриерите ли?
– Повечето.
– Следващия път – обещах аз.
Но идеята ме отвращаваше. Трябваше да се измъкна някак. Метаксас не ме разбираше. Нито бях свенлив, нито се боях, че Юстиниан ще ме сгащи. Не можех обаче да се насиля, за да се набъркам в историята по този начин. Пътешествията назад по линията още бяха като фантазия за мен. Но да го набутам на прочутото чудовище Теодора би приземило тази фантазия с трясък. Метаксас ми се присмиваше, дори се настрои презрително за малко. Но след време ми каза:
– И така е добре. Не ми позволявай да те пришпорвам. Но когато си готов за нея, не пропускай удоволствието. Лично аз ти я препоръчвам.
26.
Останахме още два дена да наблюдаваме началото на бунтовете. Игрите по случай новата година наближаваха, Сините и Зелените буйстваха все повече. Безчинствата им застрашаваха с анархия. Никой не беше в безопасност на улиците по тъмно. Разтревоженият Юстиниан им заповяда да прекратят тормоза над хората и неколцина от главатарите им бяха арестувани. Осъдиха седмина на смърт – четирима чрез обезглавяване, защото ги бяха заловили с оръжие в ръка, другите трима – чрез обесване като заговорници.
Метаксас ни заведе на това зрелище. Един от Сините оцеля при първия опит да го обесят, защото въжето се скъса от тежестта му. Стражите на императора пак го провесиха и пак не го довършиха, въпреки че въжето остави ярки дълбоки следи по шията му. Оставиха го настрана, докато се разправят с един от Зелените, но и тази работа оплескаха два пъти. Канеха се да бесят за трети път омаломощените си жертви, но от близкия манастир се втурнаха вбесени монаси, сграбчиха осъдените насред бъркотията и ги откараха с лодка през Златния рог, за да им дадат убежище в някаква църква на отсрещния бряг. Метаксас, видял това неведнъж, се кикотеше неудържимо. Неговото лице ми се привиждаше хилядократно умножено из тълпата, събрала се да гледа екзекуциите.
После започнаха състезанията в Хиподрума и ние отидохме там като гости на бандата Сини, с която се бе сдушил Метаксас. Имахме си многолюдна компания – стотина хиляди византийци се бяха натъпкали по трибуните, но за нас имаше запазени места.
Мъчех се да открия къде е другото ми „аз“ с Капистрано и туристите от предишната екскурзия. В такава навалица беше невъзможно да зърна себе си, затова пък се нагледах на незнайно колко екземпляри от Метаксас.
Когато се добрахме до местата си, русото момиче от „Принстън“ ахна:
– Погледнете натам! Онези неща от Истанбул!
Насред арената стърчаха в редица познати паметници, които бележеха границата между външното и вътрешното състезателно трасе. Колоната със змиите от Делфи, пренесена тук по волята на Константин, заедно с големия обелиск на Тутмос III, откраднат от Египет по заповед на първия Теодосий. Блондинката си ги спомняше от Истанбул напред по линията, където още си стърчат, макар че Хиподрума отдавна го няма.
– Но къде е третият? – учуди се тя.
– Този обелиск още не е издигнат тук – тихо я сгълча Метаксас. – По-добре да не обсъждаме това.
Беше третият ден от игрите – фаталният. Зло, гадно настроение тегнеше над тази арена, където императори се бяха издигали и сгромолясвали. Знаех, че в предишните два дена е имало враждебни възгласи, когато Юстиниан се появявал в имперската ложа. Тълпата му крещяла да освободи главатарите на фракциите, но той пренебрегнал виковете и дал знак да започнат надбягванията. В този ден – 13 януари, Константинопол щеше да изригне. Туристите във времето обожават катастрофите, а тази си я биваше. И това знаех. Бях я гледал.
Под нас сановници извършваха предварителните ритуали. Имперски гвардейци маршируваха гордо с развети знамена. Предводителите на Сините и Зелените, които още бяха на свобода, си разменяха мразовито любезни поздрави. Гъмжилото се разшава. Юстиниан се появи в ложата си – среден на ръст, възпълен, с обло румено лице. Последва го Теодора. Тя носеше прилепнала по тялото ефирна коприна и бе боядисала зърната на гърдите си яркочервени. Виждаха се през плата като огньове на морски фар.
Юстиниан застана върху подиума в своята ложа. Заехтяха викове:
– Освободи ги! Пусни ги!
Той хвана безметежно гънка на пурпурната си роба и с нея прекръсти тълпата три пъти – веднъж към централната трибуна, после надясно и наляво. Хората зареваха по-яростно, а той пусна на пода бяла кърпичка. Нека игрите започнат! Теодора се протягаше и прозяваше, придърпа дрехата си нагоре, за да огледа очертанията на бедрата си. Вратите долу се отвориха шумно и излязоха първите четири колесници.
Тези бяха квадриги, с впрягове по четири коня. Зрителите забравиха за политиката, когато колесниците се втурнаха напред, почти опрели колелата си. Метаксас подхвърли ведро:
– Теодора е преспала с всеки от кочияшите. Чудя се кой ли е нейният фаворит днес.
Императрицата обаче примираше от скука. Предишния път се изненадах да я видя на това място. Доколкото ми беше известно, на императриците е било забранено да се появяват в Хиподрума. Но Теодора налагаше свои правила.
Колесниците стигнаха до спината – редицата от паметници, завиха и препуснаха обратно по трасето. Във всяко състезание се правеха по седем обиколки. На поставка бяха наредени седем щраусови яйца И след поредната обиколка махаха по едно. Изгледахме две надпревари и Метаксас каза:
– Да скочим напред с час, за да видим кулминацията.
Само той би прибягнал до такъв номер – прехвърлихме се с нехайно пренебрежение към правилата, забраняващи да го правим публично. Когато се появихме отново на Хиподрума, предстоеше шестото състезание.
– Ей сега ще започнат неприятностите – щастливо обяви Метаксас.
Надпреварата завърши, но когато победителят излезе напред да получи короната си, бумтящ глас нададе рев от една групичка Сини:
– Да живеят Зелените и Сините!
Миг по-късно откъм струпаните на трибуните Зелени прозвуча ответен вик:
– Да живеят Сините и Зелените!
– Фракциите се обединяват срещу Юстиниан – обясни Метаксас с равния тон на училищен директор.
Хаосът, който обхващаше стадиона, сякаш не го засягаше.
– Да живеят Зелените и Сините!
– Да живеят Сините и Зелените!
– Да живеят Зелените и Сините!
– Победа!
– Победа!
– Победа!
Викът „Победа“ набра мощ от хиляди гърла:
– Ника! Ника!
Теодора се смееше. Озъбеният Юстиниан се съветваше с офицери от императорската си гвардия. Сините и Зелените се устремиха към изходите от Хиподрума, следвани от радостната, крещяща тълпа, насъскана за разруха. Ние внимавахме да стоим настрана. Погледът ми откриваше и други групички предпазливи зяпачи. Знаех, че не са византийци.
Факли пламваха по улиците. Имперският затвор гореше. Затворниците бяха на свобода, тъмничарите гинеха в огъня. Гвардейците на Юстиниан се бояха от сблъсъка и само наблюдаваха мрачно отдалече. Бунтовниците струпаха наръчи дърва пред портата на Големия дворец срещу Хиподрума. И скоро пламъците обгърнаха двореца. Гореше и съградената от Теодосий „Света София“. Брадати попове, размахали безценни икони, се покатериха на чезнещия в огъня покрив и рухнаха заедно с него в разпаления ад долу. Пожарът стигна и до сградата на сената. Величава оргия на унищожението. Щом някоя ръмжаща тълпа се доближеше до нас, ние скачахме напред по линията, но не повече от десет-петнайсет минути, за да не се озовем насред огнен кръг, който още не е бил подпален в момента на прехвърлянето.
– Ника! Ника!
Небето над Константинопол чернееше от тежки пушеци, пламъци подскачаха и на хоризонта. Метаксас, чието клиновидно лице бе оцапано със сажди, а очите му блестяха от вълнение, сякаш можеше всеки миг да се отскубне от групата и да се присъедини към сеещата опустошение сган.
– И пожарникарите са заети с грабежи – подвикна ни той. – Вижте как Сините палят домовете на Зелените, а Зелените – домовете на Сините!
Започна и масово бягство от, града – ужасените му жители се стичаха към кейовете и умоляваха лодкарите да ги превозят на азиатския бряг. Невредими и неуязвими, ние вървяхме през бедствието, гледахме как се срутват стените на старата „Света София“, как пожарът помита Големия дворец, зяпахме грабителите, подпалвачите и насилниците, които поспираха в озарените от огньовете улички, за да напълнят някоя пищяща, облечена в коприна благородничка с малко сперма от простолюдието.
Метаксас превръщаше за нас бунтовете в изкусно монтирано шоу. Той бе пресметнал всичко до секундата в тези десетки водени от него екскурзии, знаеше какво да ни покаже.
– Скачаме напред шест часа и четирийсет минути.
– Сега скачаме три часа и осем минути.
– Сега скачаме час и половина.
– А сега скачаме два дена напред.
Видяхме всичко, което си струваше да се види. Пожарите още не бяха започнали да гаснат, когато Юстиниан изпрати на улиците епископи и свещеници, понесли свещени реликви – парче от Истинския кръст, жезъла на Мойсей, рога от овена на Аврам, костите на мъченици. Църковниците въпреки всичко обикаляха храбро и се молеха за чудо, но чудеса нямаше, само падащи тухли и камъни. Пълководец с четирийсет гвардейци пазеше поповете.
– Това е знаменитият Велизарий – посочи го Метаксас.
Императорът огласи чрез вестоносци отстраняването на мразени сановници, но църквите бяха изтърбушени, имперската библиотека – изпепелена, баните – разрушени.
На 18 януари Юстиниан събра смелост да се появи пред хората на Хиподрума, за да призове за мир, Зелените заглушиха думите му и той избяга, щом започнаха да мятат камъни. Видяхме как бунтовниците провъзгласиха за император някакъв окаян принц на име Хипатий на площада на Константин. Видяхме как Велизарий изведе гвардията в тлеещия град, за да защити Юстиниан. Видяхме как бунтовниците бяха изклани.
Видяхме всичко. Разбрах защо Метаксас е най-търсеният куриер. Капистрано правеше каквото можеше, за да покаже на туристите вълнуващо зрелище, но прахоса твърде много време в началото. Метаксас беше същински гений в прескачането на часове и дни, за да ни разкрие катастрофата в нейната цялост. Накрая ни отведе в утрото, когато редът бе възстановен, а потресеният Юстиниан яздеше между овъглените руини на Константинопол. Под червеното небе на утрото още висяха облаците пепел. Юстиниан се взираше в почернялата коруба на „Света София“, а ние се взирахме в Юстиниан.
Метаксас се обърна към нас.
– Той си представя новата катедрала. Ще създаде най-голямото светилище след Соломоновия храм в Йерусалим. Да вървим, нагледахме се на разруха. Време е да видим и как се ражда красотата. Напред по линията! Пет години и десет месеца, за да съзрете „Света София“!
27.
– През следващата си почивка – предложи Метаксас – ела ми на гости във вилата. Сега живея там в 1105 година. Добро време да бъдеш във Византия – на власт е Алексий Комнин, който управлява мъдро. Ще имам на разположение някое кръшно момиче за тебе и много вино. Ще дойдеш ли?
Аз преливах от възхищение към дребосъка с остри черти. Екскурзията щеше да свърши скоро, оставаше само да видим как турците завземат града, а той вече ми бе показал смайващо каква е разликата между осенен от вдъхновението куриер и обикновения професионалист.
Само човек, посветил живота си на това, би постигнал такъв резултат и би уредил подобно представление.
Метаксас ни показа не само стандартните събития, но и какви ли не дребни случки – отвеждаше ни някъде за час, другаде за два и твореше за нас великолепна мозайка на византийската история, пред която бледнееха дори мозайките в „Света София“. Други куриери спираха в десетина-дванайсет момента, Метаксас ни разведе из повече от петдесет.
Имаше особена слабост към нескопосаните императори. Чухме реч на Михаил II Пелтека, забавлявахме се с щуротиите на Михаил III Пияницата, присъствахме на кръщенето на петия Константин, който имаше злощастния късмет да се наака в купела и до края на живота си остана известен като Константин Копроним – тоест Константин Лайното. Метаксас беше като у дома си във Византия през цяло хилядолетие. Обикаляше епохите хладнокръвно, ловко, самоуверено.
А вилата, която поддържаше в миналото, беше поредната проява на самочувствието и дързостта му. Нямаше друг куриер, осмелил се да си създаде втора самоличност назад по линията и да прекарва цялото си свободно време като жител на миналото. Метаксас съобразяваше живота си във вилата с текущото време. Когато я напускаше за две седмици, за да води екскурзианти, старателно се връщаше там две седмици след отпътуването си. Никога не препокриваше присъствието си, никога не допускаше да се появи в миг, когато вече е там. Във вилата можеше да има само по един Метаксас – този от текущото време. Купил я преди десет години според текущото време и в двете епохи – 2049-а напред по линията и 1095-а във Византия. Съгласуваше времето виртуозно. И на двете места за него бяха минали десет години. Обещах да го навестя в 1105 година, като добавих, че за мен ще бъде чест.
Той се ухили.
– Когато дойдеш, ще те представя и на моята прапра-много-пъти-прабаба. Невероятна е в леглото. Помниш ли какво ти казах за чукането с прабабите? Няма нищо по-хубаво от това!
Слисах се.
– Тя знае ли кой си?
– Не дрънкай врели-некипели – сряза ме Метаксас. – Нима бих нарушил най-важното правило в службата на времето? Нима бих се издал и само с намек пред някого назад по линията, че идвам от бъдещето? Дори Темистоклис Метаксас спазва това правило!
Също като вкиснатия Капистрано, Метаксас бе посветил големи усилия на издирването на свои предтечи. Само че подбудите им се различаваха коренно. Капистрано замисляше сложно самоубийство, а Метаксас беше маниак на междувремевото кръвосмешение.
– Не е ли опасно? – попитах го.
– Просто си пий хапчетата и няма риск нито за тебе, нито за нея.
– Говоря за времевия патрул…
– Грижиш се да не научат – прекъсна ме той. – Така няма рискове.
– Ако случайно зачене от тебе, ще станеш прародител на самия себе си.
– Много свежо – отбеляза Метаксас.
– Но…
– Момко, хората вече никога не забременяват случайно. Разбира се – добави той, – някой ден би могло да ми хрумне да й надуя корема нарочно.
Усетих как ветровете на времето фучат с ураганна сила.
– Говориш за анархия!
– По-точно за нихилизъм. Джъд, я хвърли един поглед на тази книга. Записал съм в нея всички мои прародителки – стотици! – от деветнайсети век назад чак до десети. Няма друга такава книга в света освен може би в архива на високомерен потомък на някогашни крале и кралици, но и неговата не е толкова пълна.
– И Капистрано има подобен бележник – напомних аз.
– Той е стигнал назад само до четиринайсети век! Освен това е побъркан. Знаеш ли защо проследява родословното си дърво?
– Знам.
– Много е побъркан, нали?
– Да – съгласих се. – А ти ще ми кажеш ли защо си толкова настървен да спиш с прабабите си?
– Наистина ли искаш да знаеш?
– Наистина.
– Баща ми беше студен злобен гад – започна Метаксас. – Биеше децата си всяка сутрин преди закуска, за да се разкърши. И неговият баща е бил студен злобен гад. Принуждавал своите деца да живуркат като роби. А неговият баща… произхождам от дълга поредица мъжкари, настроени тиранично, авторитарно, диктаторски. Презирам ги всичките. Това е моят начин да се опълча срещу образа на бащата. Обикалям миналото и съблазнявам жените, сестрите и дъщерите на тези мъже, от които се гнуся. Така троша на парчета леденото им самодоволство.
– Щом е така, за да бъдеш последователен, би трябвало да започнеш с…
– Не си позволявам да бъда изверг – спря ме Метаксас.
– Ясно…
– Но с баба си – да! И с прабабите! И така нататък! – В очите му се разгоря пламък. Тази беше висшата цел в живота му. – Вече съм изчукал двайсетина, дори трийсетина поколения и ще го направя с още трийсетина! – Разнесе се острият му сатанински кикот. – Пък и аз харесвам хубавия секс не по-малко от всеки друг нормален мъж. Другите свалят мадами както им падне. Но Метаксас го прави по система! Това придава и смисъл, и опора на живота ми. Любопитно ти е, нали?
– Е…
– Това, което правя, ми носи най-силните хубави преживявания.
А аз си представих редица от легнали една до друга голи жени, простираща се в безкрая. И всяка от тях имаше клиновидната глава и острите черти на Темистоклис Метаксас. Самият той пък се местеше търпеливо по редицата, поспираше колкото да го пъхне в поредната, в следващата, в третата, в четвъртата… Неуморно ги изчукваше назад по линията и накрая жените, разтворили крака, станаха космати, брадичките им хлътнаха – самките на Питекантропус еректус, но и ерекцията на Метаксас не спадаше и той си ги обладаваше чак до началото на времето. Браво, Метаксас! Браво!
– Защо не опиташ и ти някой път? – не мирясваше той.
– Ами…
– Казаха ми, че си от гръцко потекло.
– Да, по майчина линия.
– Значи е вероятно прадедите ти да са живели тъкмо тук – в Константинопол. По това време никой грък, който е ставал за нещо, не би живял в самата Гърция. Дори в момента някоя твоя чувствена прабаба живее в този град!
– Ами…
– Намери я! – възкликна Метаксас. – Изчукай я! Това е радост! Това е екстаз! Опълчи се срещу пространството и времето! Ръгни с пръст Бог в окото!
– Не съм убеден, че ми се иска – отвърнах аз.
Само че ми се искаше.
