Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 17 страниц)
43.
Капистрано дойде в странноприемницата малко преди полунощ. Под наметалото си притискаше бутилка, която отпуши и ми подаде.
– Коняк. От 1825 година. Бутилиран е още през 1775-а. Донесох си го назад по линията.
Опитах коняка, а Капистрано се тръшна прегърбен пред мен. Сега изглеждаше още по-зле – стар, изтощен, празен. Взе шишето и загълта жадно.
– Преди да кажеш нещо – подхванах, – искам да знам коя е отправната ти точка в текущото време. Едновременността ме плаши.
– Няма парадокс.
– Няма ли?
– Отправната ми точка е декември 2059 година. Същата като твоята.
– Невъзможно!
– Невъзможно ли? – повтори той. – Това пък защо?
– Предишния път, когато те видях, личеше, че още нямаш четирийсет. Сега е лесно човек да те помисли за над петдесетгодишен. Не ме заблуждавай, Капистрано. Отправната ти точка е около 2070-а, нали? И ако е така, за Бога, не споменавай нищо за годините, които може би ми предстоят!
– Отправната ми точка е в 2059-а. – По задавения глас познах, че тази бутилка коняк не му е първата за вечерта. – И не съм по-стар, отколкото би трябвало да съм. Лошото е, че съм мъртвец.
– Не те разбирам.
– Нали миналия месец ти разказах за прабаба си туркинята?
– Да.
– Тази сутрин скочих назад по линията в Истанбул през 1955 година. Тогава прабаба ми беше на седемнайсет, още неомъжена. В пристъп на необуздано отчаяние аз я удуших и хвърлих трупа й в Босфора. Случи се през нощта, валеше дъжд. Никой не видя. Аз съм мъртъв, Елиът. Труп!
– Не!
– Казах ти отдавна, че когато му дойде времето, ще свърша със себе си по този начин. Турска уличница… подлъгала прадядо ми за този срамен брак… но сега я няма, И мен ме няма. Щом се върна в текущото време, никога няма да съм съществувал. Какво да сторя, Елиът? Ти решавай. Да скоча ли напред по линията още сега и да сложа край на тази комедия?
Изпотен от притеснение, аз отпих голяма глътка коняк и му казах:
– Дай ми точната дата и час на престоя ти в 1955 година. Веднага ще скоча напред по линията и ще ти попреча да й сториш зло.
– Не, няма.
– Тогава ти го направи. Появи се в последния момент и я спаси от самия себе си!
Той ме гледаше тъжно.
– Какъв смисъл има? Рано или късно пак ще я убия. Неизбежно е. Това е моята съдба. Сега ще скоча напред по линията. Ще се погрижиш ли за моите хора?
– Имам своя екскурзия – напомних му.
– Да, да, разбира се. Няма как да поемеш още една. Просто се погрижи да не останат в това време. Трябва да тръгвам… трябва…
Ръката му докосна таймера.
– Капис…
Държеше и бутилката коняк, когато скочи.
Изчезна. Жертва на самоубийство чрез времево престъпление. Заличен от страниците на историята. Не знаех как да се справя с това. Дали да не се прехвърля в 1955-а и да му попреча да убие собствената си прабаба? В текущото време той вече не съществуваше. Можех ли да възстановя битието му с обратно въздействие? Как би действал с обратна сила парадоксът на времевото изместване? Такъв случай не бях изучавал. Исках да постъпя както е най-добре за Капистрано, но трябваше да помисля и за туристите му, изоставени от своя куриер.
Умувах мрачно около час. Накрая стигнах до благоразумно, макар и далечно от романтиката заключение – не е моя работа, по-добре да извикам времевия патрул. Неохотно докоснах бутона за алармен сигнал на моя таймер. От инструктажа знаех, че би трябвало веднага да се появи патрулен.
И патрулният застана пред мен. Дейв Ван Дам, оригващият се рус грубиян, когото срещнах още през първия си ден в Истанбул.
– Какво има? – попита направо той.
– Времево престъпление. Преди малко Капистрано ми довери, че е убил своята прабаба, и скочи обратно в текущото време.
– Скапан кучи син. Защо ли ги търпим тези нещастници с калпава психика?
– И туристите му са тук. Затова те повиках.
Ван Дам се изплю майсторски.
– Скапан кучи син… – повтори той. – Добре, аз се заемам.
Таймерът му го прехвърли другаде.
Поболявах се от мъка за този тъпо пропилян, скъпоценен живот. Мислех си за Капистрано с неговото обаяние, любезност, съчувствие – изтрити и прахосани, защото в пиянски миг на страдание реши да се унищожи с времево престъпление. Не заплаках, но ми се искаше да ритам всичко наоколо. Тъкмо това и направих. Шумът събуди мис Пистил, която се ококори и смънка:
– Да не ни нападат?
– Само тебе – отговорих и за да намеря отдушник за яростта и скръбта си, стоварих се върху нея.
Тя се стресна малко, но реши да вземе дейно участие, щом разбра какво съм намислил. Е, аз свърших за половин минута и я оставих разгорещена, но работата ми беше поета успешно от Билбо Гостаман. Още ми причерняваше пред очите, събудих съдържателя и поисках от най-доброто му вино. Накърках се до мътна безчувственост.
Много по-късно научих, че съм се тръшкал напразно. Лукавият мръсник Капистрано се разколебал в последния миг. Вместо да скочи в 2059 година и да се самоунищожи, той се вкопчил в неуязвимостта си благодарение на времевото изместване и останал назад по линията в 1600 година. Оженил се за дъщерята на турски паша, с която си наплодили три деца. Времевият патрул засякъл съществуването му в миналото чак през 1607 година, откъдето го сграбчили за множество времеви престъпления, замъкнали го в 2060 година и го осъдили на смърт. Той си получи мечтаното избавление, но не чак толкова героично. Патрулът трябвало и да предотврати убийството на неговата прабаба, да не допусне женитбата му за дъщерята на пашата, да отстрани от миналото онези три деца, а също да намери и да измъкне неговите туристи. В края на краищата Капистрано създаде купища проблеми.
– Ако човек иска да се самоубие – изръмжа веднъж Дейв Ван Дам, – защо, по дяволите, не изпие карнифаг в текущото време, вместо да трови живота на всички ни?
Нямаше как да не се съглася с него. Единственият път, когато мнението ми съвпадна с възгледите на времевия патрул.
44.
Бъркотията около Капистрано и противната сбирщина, която ми се падна да водя, ме тласкаха все по-надълбоко в унинието.
Местех ги навъсено от епоха в епоха, но не влагах душата си в това. И към средата на втората седмица, когато стигнахме до 1204 година, аз вече знаех, че ще направя нещо, което ще ме съсипе.
Упорито редях задължителните обяснения:
– Старият дух на кръстоносните походи се възражда – говорех им, докато се зъбех на Билбо, отново опипващ мис Пистил, и на Зауерабенд, видимо мечтаещ за оскъдните гърди на Палмира Гостаман. – Йерусалим, завзет от кръстоносците преди век, пак е под властта на сарацините, но различни династии на кръстоносци все още контролират почти целия средиземноморски бряг в Светите земи. Арабите враждуват помежду си, а от 1199 година папа Инокентий III призовава за нов кръстоносен поход.
Обясних им как всевъзможни барони се отзовали на папския повик.
Разказах им, че кръстоносците не искали да се впуснат в традиционното пътуване през цяла Европа и Мала Азия към Сирия. Предпочитали да отплават към някое от пристанищата в Палестина.
Споменах за молбата им през 1202 година към Венеция, тогавашната водеща морска сила на континента, да бъдат превозени.
Описах условията, които поставил престарелият и коварен дож Енрико Дандоло, за да им отпусне кораби.
– Дандоло се споразумял с тях да качи на корабите четири хиляди и петстотин рицари с конете им, девет хиляди оръженосци и двайсет хиляди пехотинци заедно с припаси за девет месеца. Предложил и да добави петдесет бойни галери като ескорт. За тези услуги поискал осемдесет и пет хиляди сребърни марки, които днес се равняват на двайсет милиона долара. Както и половината територии или съкровища, който кръстоносците биха извоювали в битките.
Обясних, че кръстоносците се съгласили с кожодерската цена, защото намислили да измамят слепия стар дож.
Разказах как слепият стар дож, щом поставил кръстоносците в безизходица с пристигането им във Венеция, изстискал от тях всичко до последната марка, която му дължали.
Очертах как благородното чудовище наложило своята власт над похода и потеглило начело на флота след Великден през 1203 година – но не към Светите земи, а към Константинопол.
Византия е най-големият съперник на Венеция в моретата. Дандоло и пукната пара не би дал за Светите земи, но копнеел неистово да докопа Константинопол.
Просветих ги и за положението на византийските династии. Комнините бяха стигнали до лош край. След смъртта на Мануил II през 1180 година го наследява малкият му син Алексий II, който е убит скоро след това от Андроник, безнравствения братовчед на баща му. Изискано поквареният Андроник е погубен на свой ред по особено страшен начин от разярена тълпа след няколко години безмилостно потисничество. През 1185 година на трона сяда Исак Ангел, застаряващ и некадърен внук на Алексий I по женска линия. Исак управлява десет хаотични години и накрая е свален от власт, ослепен и хвърлен в тъмница от своя брат, който става император Алексий III.
– Алексий III още е на трона, а Исак Ангел още е в тъмницата. Но синът на Исак – също Алексий, е избягал и е във Венеция. Обещал е на Дандоло огромни суми, ако дожът върне баща му на трона. И така Дандоло идва в Константинопол да се разправи с Алексий III и да превърне Исак в своя послушен император.
Туристите не схващаха цялата сложна плетеница. Не ме интересуваше. Щяха да разберат основното, докато наблюдават какво се случва.
Показах им пристигането на Четвъртия кръстоносен поход в Константинопол към края на юни 1203 година. Дадох им възможност да видят как Дандоло командва превземането на Скутари – предградие на Константинопол на азиатския бряг. Изтъкнах, че пристанището е защитено от яка кула, двайсет византийски галери и огромна желязна верига. Насочих вниманието им към сцената, в която венециански моряци завземат галерите, докато кораб на Дандоло, оборудван с гигантски стоманени клещи, прерязва веригата и отваря Златния рог за нашествениците. Представих им и зрелището, в което свръхчовекът Дандоло, вече на деветдесет години, повежда атаката към крепостните стени на Константинопол.
– До този момент нито един завоевател не е нахлувал в града.
Отдалече, скрити във възторжената тълпа, ние наблюдавахме как Дандоло изведе Исак Ангел от тъмницата и го обяви за император на Византия, а синът му беше коронясан като съвладетел под името Алексий IV.
– Сега Алексий IV – продължих аз – кани кръстоносците да презимуват в Константинопол на негови разноски, докато се подготвят да нападнат Светите земи. Безразсъдно предложение, с което се обрича на беди.
Скочихме напред към пролетта на 1204 година.
– Алексий IV вече е наясно, че приютяването на хиляди кръстоносци разорява Византия. Казва на Дандоло, че парите свършват и не може повече да се нагърбва с разходите за тях. Започва ожесточен спор. През това време в града пламва пожар. Никой не знае причината, но Алексий подозира венецианците. Той заповядва седем овехтели кораба да бъдат подпалени и пуснати към венецианския флот. Гледайте.
Видяхме огньовете. Видяхме как венецианците използват дълги куки за лодки, за да издърпат пламтящите кораби встрани от своите. Видяхме внезапното въстание в Константинопол, жителите му хвърлиха Алексий IV като играчка в ръцете на венецианците и го умъртвиха.
– Старият Исак Ангел ще умре няколко дни по-късно. Византийците намират зетя на прогонения император Алексий III и го поставят на трона като Алексий V. Този зет е от прочутия род Дука. Дандоло губи и двамата си послушни императори и е вбесен. Този път венецианците и кръстоносците решават да покорят Константинопол и да го управляват сами.
Отново водих туристи през битките, започнали на 8 април. Пожари, клане, насилие. Алексий V се спаси с бягство, нашествениците разграбиха града. „Света София“, 13 април – кръстоносците отмъкнаха дванайсет сребърни колони, разбиха олтара, откраднаха четирийсет потира и десетки сребърни свещници. Взеха и четирийсет кадилници от чисто злато. Бонифаций от Монфера, предводителят на похода, си присвои императорския дворец. Дандоло откара четирите големи бронзови коня, пренесени в Константинопол девет столетия по-рано от Египет, и след време ги постави над входа на катедралата „Сан Марко“ във Венеция, където са и до днес. Свещениците от похода тършуваха за реликви – две късчета от Истинския кръст, острието на Копието, гвоздеите, с които бил прикован Исус, и още много подобни предмети, които византийците почитаха открай време.
От грабежа скочихме в средата на май.
– Ще бъде избран нов император на Византия. Той няма да бъде византиец, а западняк, франк, латинец. Завоевателите избират граф Балдуин от Фландрия. Ще можем да гледаме шествието за коронясването му.
Чакахме пред „Света София“. Вътре Балдуин от Фландрия сложи на раменете си мантия, обсипана със скъпоценни камъни и бродирана с фигури на орли. Дадоха в ръцете му скиптъра и златното кълбо с кръста – символ на императорската власт. Той коленичи пред олтара и беше помазан. Коронясаха го. Седна на трона.
– Ето го – предупредих аз.
На бял кон, в искрящите, сякаш горящи одежди, император Балдуин яздеше от катедралата към двореца. Против желанието си, намръщените жители на града приветстваха своя чуждоземен господар.
– Повечето византийски благородници избягаха – обясних на туристите, ненаситни за още битки и пожари. – Аристокрацията се разпръсква из Мала Азия, Албания, България, Гърция. Латините ще властват тук петдесет и седем години, макар че царуването на император Балдуин ще бъде кратко. След десет месеца ще поведе армия срещу въстанали византийци, ще бъде пленен от тях и никога няма да се завърне.11
Както българските читатели знаят, Балдуин е пленен от цар Калоян след битката при Адрианопол през 1205 г. – В.ред.
[Закрыть]
Кристъл Хагинс попита:
– А кръстоносците кога са потеглили към Йерусалим?
– Тези изобщо не са си направили труда да тръгнат натам. Някои останали тук като владетели на разпокъсаната бивша империя. Другите се прибрали по домовете си с богата плячка.
– Колко увлекателно… – промълви тя.
Подслонихме се в мястото си за нощувка. Омаломощаваше ме ужасна умора. Свърших си работата, показах им как западняците завладяват Византия, както им обещаваха рекламните брошури. Изведнъж почувствах, че повече не мога да ги гледам. Вечеряхме и те заспаха или поне си легнаха. Постоях там още малко, заслушан в страстните пъшкания на мис Пистил и настървеното пръхтене на Билбо Гостаман, във възраженията на Палмира Гостаман, докато Конрад Зауерабенд крадешком я опипваше по бедрата в мрака. Преглътнах сълзите на ярост и се предадох на изкушението. Докоснах таймера и скочих назад по линията. В 1105 година, при Пулхерия Дука.
45.
Както винаги, Метаксас беше готов да помогне.
– Ще ми отнеме няколко дни. Съобщенията стигат бавно, пренасят ги вестоносци.
– Тук ли да чакам?
– Защо да губиш време? Имаш си таймер. Скочи три дни напред и може би дотогава всичко ще бъде уредено.
Скочих три дни напред и Метаксас ми каза:
– Всичко е уредено.
Бе успял да получи покана и за мен за вечерно увеселение в двореца на Дука. Там щяха да бъдат всички видни особи начело с император Алексий Комнин. Щях да се представям за братовчед на Метаксас от провинцията чак от Епир.
– Говори със селско произношение – наставляваше ме Метаксас. – Когато пиеш вино, остави да се стече малко по брадичката, можеш и да мляскаш малко, докато дъвчеш. Името ти ще бъде… ами… Никетас Хиртакен.
Завъртях глава.
– Твърде засукано. Не ми подхожда.
– Е, нека да е Георгиос Хиртакен.
– Георгиос Маркезинис – натъртих аз.
– Звучи си като фамилия от двайсети век.
– За тях ще звучи провинциално.
Така отидох вечерта в дома на Дука като Георгиос Маркезинис.
Пред двореца видях двайсетина варяги на стража. Щом тези северни варвари с руси бради – най-доверената охрана на императора – стояха тук, значи Алексий вече беше вътре. И ние влязохме. Метаксас бе довел и своята хубава и шавлива прародителка Евдокия.
Гледката вътре заслепяваше. Музиканти. Роби. Маси, отрупани с храна. Вино. Великолепно облечени мъже и жени. Прекрасни мозайки по подовете, драперии по стените, натежали от златни нишки. Сдържаният смях на аристократи, женска плът под почти прозрачната коприна.
Веднага видях Пулхерия.
И Пулхерия ме видя.
Погледите ни се срещнаха както в магазинчето за подправки и сладкиши, тя ме позна и се усмихна загадъчно, потокът от енергия пак профуча помежду ни. В по-късна епоха тя би размахала кокетно ветрилото си. Но сега свали ръкавиците си, обсипани със скъпоценни камъни, и тупна с тях леко по лявата си китка. Насърчаваше ли ме? Имаше тънък златен обръч на високото си чело. Устните й бяха начервени.
– Отляво стои нейният съпруг – прошепна ми Метаксас. – Ела да те представя.
Вторачих се в Лъв Дука, моя далечен прапрадядо, и гордостта ми, че имам толкова изтъкнат предтеча, беше примесена със завист – той всяка нощ галеше гърдите на Пулхерия.
От проучването на родословното си дърво знаех, че сега е на трийсет и пет, двойно по-възрастен от жена си. Висок мъж с прошарени слепоочия, с редки във Византия сини очи, спретнато подрязана брада и плътно стиснати устни, той изглеждаше строг, надменен, неописуемо достолепен. Подозирах, че е и досадно аристократичен. Е, да, беше си внушителен мъж и нямаше нищо строго и сдържано в чудесната му туника, накитите и пръстените му.
Лъв беше невъзмутим, уверен домакин, както подобаваше на един от най-видните благородници в империята, глава на неговото разклонение в знатния род Дука. Нямаше обаче наследници и може би това обясняваше леката сянка на отчаяние, която ми се привидя на привлекателното му лице. Докато двамата е Метаксас вървяхме към него, дочух две придворни дами да си говорят вляво от мен:
– Нямат деца, което е твърде жалко, защото всичките му братя са си ги навъдили в изобилие. А той е най-големият!
– Пулхерия още е млада. Поне наглед би трябвало да е плодовита.
– Ако изобщо започне да ражда. Че тя скоро ще навърши осемнайсет!
Щеше ми се да успокоя Лъв, да му разкажа как неговото семе ще се запази и в двайсет и първи век, да го уверя, че само след година Пулхерия ще му роди син – Никетас, а после Симеон, Йоан, Александър и още след тях. И че Никетас ще има шест деца, сред тях богатия и щедър Никифор, когото видях седемдесет години напред по линията, а син на Никифор ще последва свой повелител в Албания и така нататък…
– Ваша светлост – представи ме Метаксас, – това е третият син на сестрата на моята майка – Георгиос Маркезинис от Епир, който ще ми гостува във вилата през сезона на жътвата.
– Отдалече сте дошли – кимна ми Лъв Дука. – За пръв път ли сте в Константинопол?
– Да. Какъв град! Църквите! Дворците! Баните! Гозбите, виното, облеклото на хората! И прекрасните жени!
Пулхерия грейна. Пак ми се усмихна само с ъгълчето на устата, за да не забележи нейният съпруг. И вече знаех, че е моя. Омайващото й ухание стигна до ноздрите ми и пулсът ми се ускори.
С елегантен жест Лъв насочи вниманието ми към дъното на залата, където беше Алексий. Вече го бях виждал – нисък и набит мъж, който не оставяше съмнение у околните, че е техен господар. Държеше се като любезен и образован човек, но и самоуверен, истински наследник на цезарите, защитник на цивилизацията в тези мрачни времена. Лъв настоя да ме представи на императора. Алексий ме поздрави благо и възкликна, че братовчед на Метаксас му е скъп като самия Метаксас. Поговорихме малко и макар че бях нервен, държах се достойно. Накрая Лъв ми каза:
– Млади човече, беседвате с императора, сякаш сте познавали поне десетина.
Само се усмихнах, без да изтърся, че няколко пъти съм виждал Юстиниан, че съм присъствал на кръщенето на Теодосий II, Константин V, още неродения Мануил Комнин и мнозина други, че съм коленичил в „Света София“ близо до Константин XI в последната нощ на Византия, че съм гледал как Лъв Исавър оглавява иконоборците. Не споменах, че съм сред мнозината, запълвали ненаситните отвърстия на императрица Теодора пет века по-рано. Придадох си скромен вид и отговорих:
– Благодаря, ваша светлост.
46.
Византийските вечерни забавления се състояха от музика, танци на робини, похапване и много вино. Нощта напредваше, свещите догаряха, знатните люде се замаяха. В сумрака се движех спокойно из тълпата от представители на видни родове. Водех светски разговори и сам се учудих колко лесно общувах с тези хора. Забелязвах не съвсем потайни уговорки за изневяра зад гърбовете на пияните съпрузи. Пожелах лека нощ на император Алексий и получих покана да го посетя в двореца му във Влахерна, съвсем наблизо. Отбих набезите на Евдокия, която прекали с виното и искаше да се изчукаме набързо в задна стаичка. (Накрая тя избра някой си Василий Диоген, който май наближаваше седемдесетте.) Отговорих уклончиво на безброй въпроси за моя „братовчед“ Метаксас, когото всеки познаваше, но произходът му си оставаше тайна за всички. И три часа след пристигането си в двореца най-сетне говорех с Пулхерия.
Стояхме един до друг в ниша на голямата зала. Огряваха я две примигващи свещи. Пулхерия изглеждаше развълнувана, дори възбудена. Гърдите й се надигаха бурно, капчици пот обрамчваха горната й устна. Не бях виждал такава хубост.
– Погледни – кимна тя, – Лъв задряма. Обича виното повече от почти всичко останало.
– Сигурно обича и красотата – казах й. – Щом я има до себе си в такава пищност.
– Ласкател!
– Не, опитвам се да говоря истината.
– Не винаги успяваш – отвърна тя. – Кой си ти?
– Маркезинис от Епир, братовчед на Метаксас.
– Казваш ми твърде малко. А какво си дошъл да търсиш в Константинопол?
Поех си дъх.
– Да сбъдна съдбата си, като намеря онази, която ми е предопределено да открия. Онази, която обичам.
Това я впечатли. Момичетата на седемнайсет години са податливи на такива приказки дори във Византия, където съзряват рано и ги омъжват на дванайсет. Пулхерия се задъха и скръсти благопристойно ръце върху високите хълмчета на гърдите си. Потръпна. Стори ми се и че зениците й се разшириха за миг.
– Невъзможно е – възрази тя.
– Нищо не е невъзможно.
– Моят съпруг…
– Спи – прекъснах я. – Тази нощ… под този покрив…
– Не. Не можем.
– Пулхерия, опитваш да се бориш срещу съдбата.
– Георгиос!
– Има връзка между нас… която се простира през вечността…
– Да, Георгиос!
„Я по-леко, прапраправнуче, не си развързвай езика. Доста е тъпичко да извършиш времево престъпление, като се хвалиш, че си от бъдещето.“
– Така ни е писано! – прошепнах й. – И трябва да се случи!
– Да! Да!
– Тази нощ.
– Тази нощ, да.
– Тук.
– Тук – повтори Пулхерия.
– Скоро.
– Когато си тръгнат гостите. Когато Лъв е в постелята си. Ще те скрия в стая, където е безопасно… ще дойда при тебе…
– Ти знаеше, че ще се случи още в деня, когато се срещнахме.
– Да. Знаех. На мига. Каква магия си ми направил?
– Никаква, Пулхерия. Магията властва и над двама ни. Събира ни, създава този миг, сплита нишките на съдбата, за да се срещнем, разкъсва границите на самото време…
– Толкова чудно говориш, Георгиос. И толкова хубаво. Сигурно си поет!
– Може би.
– След два часа ще бъдеш мой.
– И ти моя.
– И завинаги.
Потреперих, щом се сетих за времевия патрул, надвиснал като дамоклев меч.
– Завинаги, Пулхерия.
