Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 17 страниц)
17.
Щом заслужих честта да бъда времеви куриер и малко преди да отпътувам, за да водя туристи по византийските маршрути, Сам ме изпрати с великолепен купон. Покани едва ли не всекиго, когото познавай в Долния Ню Орлиънс, и успяхме да се натъпчем някак в двете му стаи. Там бяха момичетата от смъркалницата, дойде и безработен автор и декламатор на поезия на име Шигемицу, който говореше в петостъпен ямб. Имаше петима-шестима от службата на времето, продавачка на бръмчилки и щуро зеленокосо момиче, което работеше в генетичен салон, и разни други. Сам бе поканил дори Флора Чембърс, но тя замина спешно предишния ден, за да води група на опустошаването на Рим от варварите.
На влизане всеки получаваше бръмчилка и се разгорещихме бързо. Броени мигове, след като хоботчето на бръмчилката се опря в ръката ми, почувствах как съзнанието ми се разширява подобно на надут балон и накрая тялото ми не можеше да го задържи, направо ми опъваше кожата. Чух припукване и се зареях. И останалите преживяваха същото. Освободени от оковите на плътта, ние се носехме под тавана в мъглица от ектоплазма и се наслаждавахме на изискани усещания. Пуснах рехави пипала да се увият около реещите се очертания на Бетси и Хелън, порадвахме се на тройно, безметежно, психеделично сливане. От поне хиляда звукови генераторчета в стените се разнасяше музика, а таванът, който всъщност беше екран, си стоеше настроен на канал за абстракции, за да засили въздействието. Много мила сцена.
– Нажалени сме, че ни напускаш – нежно редеше Шигемицу. – Отсъствието ти отваря бездна. Но пък цял свят открива се пред тебе, щом потропаш…
Продължи в същия дух поне пет минути. Накрая поезията му стана вдъхновяващо еротична. Жалко, че не запомних тази част.
Реехме се все по-възвишено. Сам се вихреше като домакин и не позволяваше никой да се спихне дори за минута. Неговото огромно черно тяло блестеше от мазилата. Млада двойка от службата на времето си бе домъкнала ковчег – прекрасна изработка, тапициран с коприна и с всевъзможни санитарни удобства. Напъхаха се вътре, за да ги гледаме по видеоканал. После и всички останали го пробвахме по двойки и по тройки, падна голям смях при някои съчетания. Моя партньорка беше продавачката на бръмчилки и както се бяхме разгорещили, повторихме веднага.
Момичетата от смъркалницата танцуваха за нас, а трима куриери – двама мъже и крехка наглед млада жена с хермелинова препаска – направиха очарователна демонстрация на биологична акробатика. Научили стъпките в Кносос, където гледали древни критски танци, после просто ги приспособили към съвременните вкусове, като вмъкнали сношения в най-подходящите моменти. По време на тяхното изпълнение Сам раздаде на всички сетивни миксери. Включихме си ги и бяхме завладени от прекрасна синестезия. Този път за мен осезанието се превърна в аромати. Галех хладното дупе на Бетси и вдишвах уханието на априлски люляк. Стиснах кубче лед и надуших морски прибой при прилив. Плъзнах пръсти по грапавата повърхност на стената и дробовете ми се изпълниха със замайващия мирис на пламнала борова гора. Пренастроихме миксерите и звуците се преобразиха в допир. Хелън дишаше страстно в ухото ми и аз напипвах гладък мъх. Музиката ревеше от стените като потоци гъста сметана. Шигемицу започна да стене в бели стихове и пробождащите ритми на гласа му стигаха до мен като ледени пирамиди. Опитахме и бъркотии с цветове и вкусове. От всички наслади, изобретени през последното столетие, несъмнено предпочитам сетивния микс.
Емили – момичето от генетичния салон, дойде при мен. Тя беше слаба, сякаш гладуваше, скулите й стърчаха, но под разрошената метла на зелената й коса ме гледаха най-красивите пронизващи зелени очи, които бях виждал. Макар че се друсаше с всичко, което имахме на купона, изглеждаше хладнокръвна и сдържана. Скоро открих, че съм се заблудил. Тя пак се рееше.
– Слушай внимателно какво ти казва – посъветва ме Сам. – От реенето става ясновидка. Сериозно ти говоря – истинска е, а не шарлатанка.
Тя залитна към прегръдката ми. Задържах я неуверено, докато устата й търсеше моята. Зъбите захапаха лекичко устните ми. Ние се свлякохме полека на килима, който избръмча тихо от докосването ни. Емили носеше наметка от ивици медна плетка, събрани при шията. Аз затърсих търпеливо гърдите й под дрехата, а тя изрече с кух глас на пророчица:
– Скоро ще потеглиш на дълго пътешествие.
– Така е.
– Ще поемеш назад по линията.
– Вярно.
– Във… Византион.
– Да, в столицата на Византия.
– Там не е място за старци! – провикна се някой от другия край на стаята. – Младите се прегръщат, птички пеят по дърветата…
– Византион… – смънка изтощена танцьорка, проснала се разкрачена до петите ми.
– Златните ковачници на императора! – изпищя Шигемицу. – Дух подир дух! Ковачниците разбиват потока! Пламъци, що не се хранят с наръчи дърва, нито пък ги е разпалила стомана!
– Кърканите войскари на императора се изпонатръшкаха – вметнах аз.
Треперещата Емили ме ухапа по ухото и заяви:
– Във Византион ще намериш съкровената си мечта.
– Сам ми каза същото.
– И там ще я загубиш. Ще страдаш, ще съжаляваш и ще се покайваш, няма да си същият както преди.
– Звучи сериозно – промърморих.
– Пази се от любовта във Византион! – нададе вой пророчицата. – Пази се! Пази се!
– … челюстите, що захапват, ноктите, що хващат! – пееше Шигемицу.
Обещах на Емили, че ще бъда много предпазлив.
Но светлината на ясновидството угасна в очите й. Тя се подпря да седне, примигна, усмихна се смутено и попита:
– Ти кой си?
Бедрата й стискаха лявата ми длан.
– Купонът е в моя чест. Аз съм Джъд Елиът.
– Не те познавам. С какво се занимаваш?
– Времеви куриер съм. Е, ще бъда. Утре заминавам, за да започна работа.
– Май си спомням. Аз съм Емили.
– Да, знам. Работиш в генетичен салон, нали?
– Някой ти е говорил за мен!
– Малко. Какво вършиш там?
– Разделителка съм. Изолирам гени. Виж сега… ако някой има гена за рижа коса и иска да го предаде на децата си, но той е свързан, да речем, с гена за хемофилия, аз отделям нежелания ген и го премахвам.
– Изглежда твърде трудно – отбелязах.
– О, не, стига да знаеш какво правиш. Има шестмесечни подготвителни курсове.
– Тъй ли било…
– Работата е интересна. Опознаваш отблизо хората по това какви искат да бъдат децата им. Знаеш ли, не всеки се стреми да вложи в тях подобрения. Получаваме и невероятни молби.
– Май зависи какво разбираш под „подобрения“ – промърморих.
– Е, има си общоприети норми за външността. Смятаме, че е по-добре да имаш гъста лъскава коса вместо никаква. По-добре е мъжът да бъде висок два метра вместо един. И е по-добре да имаш равни зъби, а не криви. Но какво би казал за жена, която идва при нас и иска да й проектираме син, чиито тестиси да не са слезли в торбичката?
– Че защо някому би хрумнало да иска такова момче?
– Не й допадало, че ще се занимава с момичета, когато порасне.
– И изпълни ли молбата й?
– Молбата беше с цели две точки под допустимия минимум според индекса за генетични отклонения. Длъжни сме да препращаме всички подобни молби до Съвета за генетичен надзор.
– А те дали биха я одобрили?
– В никакъв случай. Не разрешават такива вредни мутации.
– Ясно, горката жена ще си има момченце с нормални топки.
Емили се подсмихна.
– Може да отиде при нелегалните генетични касапи, ако толкова иска. Те са готови да направят всичко за всекиго. Не си ли чувал за тях?
– Май не съм.
– Те стъкмяват крайните мутации за авангардно настроената сган. Децата с хриле и люспи, децата с двайсет пръста на ръцете или онези с кожа на ивици като зебри. Нелегалните ще разбърникат всеки ген… срещу съответната цена. При тях е страхотна скъпотия. Но те са напиращата от бъдещето вълна.
– Нима?
– Козметичните мутации ще се наложат, няма как иначе – просвети ме Емили. – Не ме разбирай неправилно – нашият салон никога няма да се захване с такива неща. Но това е последното поколение на еднообразие в историята на човешката раса. Всевъзможни генотипи и фенотипи – ето какво ни предстои! – В очите й заискри внезапно безумие и аз се досетих, че бавно действаща бръмчилка се е развилняла във вените й през последните минути. Тя се притисна в мен и прошепна: – Какво ще кажеш за тази идея – хайде да си направим бебе още сега, а аз ще го проектирам наново в салона след работно време! Ще вървим в крак с модните тенденции!
– Съжалявам, пих си хапчето този месец – отвърнах аз.
– Нищо, нека все пак опитаме – настоя тя и нетърпеливо пъхна ръка в панталона ми.
18.
Добрах се до Истанбул в навъсен летен следобед и експресна капсула ме превози над Босфора до местния клон на службата на времето, който бе разположен на азиатския бряг. Градът не се бе променил особено след последното ми идване миналата година. Нямаше нищо изненадващо в това – Истанбул не се е преобразявал неузнаваемо още от времето на Кемал Ататюрк, тоест отпреди сто и петдесет години. Все същите сивкави здания, все същата старовремска плетеница от улички без табели, все същите мърляви оттенъци на всички цветове. И все същите минарета, устремили се към небето над упадъка.
Аз се възхищавам безмерно на джамиите. Те показват, че турците поне в нещо ги бива. Но за мен Истанбул е въплъщение на черния хумор, прикрил окастрените останки от моя любим Константинопол. Съхранилите се тук-там късчета от византийския град са истинското вълшебство, не джамията на султан Ахмед или Сюлеймание.
Докато предвкусвах как ще видя скоро Константинопол жив, без никакви турски цапаници, аз едва не се подмокрях от блаженство.
Службата на времето се бе настанила в тантуреста, вдъхваща страхопочитание сграда от края на двайсети век, далеч от Босфора и на практика точно срещу турската крепост Румели Хисар, от която завоевателите затягали бавно примката около града през 1453 година. Очакваха ме, но въпреки това заседнах за петнайсетина минути във фоайето, заобиколен от разгневени туристи, които се оплакваха от някакво прецакване в графика. Мъж, чието лице се бе наляло с кръв, крещеше:
– Къде има терминал? Искам да въведа всичко това официално в компютъра!
Секретарка с вид на уморено ангелче му повтаряше с отпаднал глас, че всичко казано от него се записва до последното квичене. Двама напети великани в униформата на времевия патрул си пробиваха път невъзмутимо през навалицата с мрачно застинали лица и умове, несъмнено заети единствено с мисли за дълга. Лесно си представих как възклицават безмълвно: „Аха! Аха!“ Кльощава жена с подобна на клин физиономия притича към тях, размаха някакви документи под брадичките им и се развика:
– Преди седем месеца потвърдих тези резервации, да! Веднага след Коледа беше това! И сега те ми казват…
Патрулните продължиха, без да забавят крачка. Във фоайето влезе търговски робот, който продаваше лотарийни билети. След него се вмъкна изнурен, брадясал турчин с омачкано черно сако, който предлагаше меденки на мазен поднос.
Възхитих се на бъркотията, сякаш замислена от гений.
Не се разсърдих обаче на избавлението си. Ориенталец, който можеше да мине за братовчед на милия ми наставник Наджиб Даджани, ми се представи като Спирос Протопополос и побърза да ме изведе през врата, която не бях забелязал до този момент.
– Трябваше да влезете отстрани – поклати глава той. – Моля да ме извините за забавянето. Не научихме веднага, че сте тук.
Той беше на трийсетина години, пълен, загладен, с черни очила и изобилие от бели зъби. Докато се стрелкахме нагоре в шахтата към стаята за отдих на куриерите, той попита:
– Още не сте работили като куриер, нали?
– Нито веднъж. Сега ще ми е за пръв път.
– Ще се влюбите в тази работа! Особено във византийските маршрути. А самият Византион… как да намеря думи? – Той събра молитвено пухкавите си длани. – Сигурно го чувствате поне мъничко. Но само душата на грък като мен може да откликне изцяло. Византион… Ах, Византион!
– И аз съм грък – осведомих го.
Той рязко спря движението ни в шахтата и вдигна очилата на челото си.
– Не сте ли Джъдсън Даниъл Елиът Трети?
– Същият съм.
– Че това да не е гръцко име?
– Фамилията на майка ми е Пасилидис. Родена е в Атина. Дядо ми по майчина линия е бил кмет на Спарта. Той пък по майчина линия произхожда от рода Маркезинис.
– Ама ти си ми като брат! – възкликна Спирос Протопополос.
Оказа се, че шестима от останалите деветима куриери по тези маршрути или са родени в Гърция, или имат гръцко потекло. Имаше и двама германци – Хершел и Меламед. Десетият беше тъмнокосият испанец Капистрано, който след време, увлечен в Пиенето, сподели за прабаба туркиня сред предците си. Може би си измисли това, за да се настроя презрително към него – той определено си падаше по мазохизма.
Петима от колегите ми бяха назад по линията, четирима – в текущото време на Истанбул поради грешката в графика, причинила такава врява във фоайето. Протопополос ме представи – Меламед, Капистрано, Папас, запознайте се с Елиът. Меламед беше русоляв и криеше лицето си зад гъста брада с пясъчен оттенък. Папас имаше хлътнали бузи, тъжни очи и увиснали мустаци. И двамата бяха на около четирийсет, Капистрано изглеждаше малко по-млад.
На голям екран бяха изписани заниманията на останалите от екипа: Хершел, Колетис, Пластирас, Метаксас и Гомперс.
– Гомперс ли? – учудих се аз.
– Баба му е била чиста елинка – увери ме Протопополос.
Петимата се бяха разпръснали в диапазон от десет столетия – Колетис в 1651 г. ПН, Метаксас в 606 г. ПН – иначе казано в 408 и 1453 г. н.е. – другите между тях. Когато се вгледах в екрана, Колетис се премести по линията с повече от век.
– Скочили са да зяпат бунтовете – промълви Меламед, а Капистрано кимна с въздишка.
Папас ми свари силно кафе. Капистрано отвори бутилка турска ракия, която ми беше трудничко да понеса. Той ме тупна насърчаващо по рамото.
– Пий, пий, нищо по-добро няма да опиташ през последните петнайсет века!
Спомних си съвета на Сам да се науча да пия и преглътнах насила, но копнеех за трева, за бръмчилка, за смъркане – каквото и да е, но да е свястно.
Докато си отпусках душата с новите съратници, в стаята влезе патрулен. Не използва скенера, за да получи достъп, дори не почука. Просто нахълта.
– Не може ли поне веднъж да се държиш учтиво? – изръмжа Папас.
– Я си го начукай – отговори патрулният.
Седна тежко и разкопча горните копчета на униформената си риза. Беше едър ариец с космати гърди, от шията му висеше златна верижка.
– Новак ли е? – вирна брадичка към мен.
– Джъд Елиът – представих се аз. – Куриер.
– Дейв Ван Дам. Патрулен. – Огромната му ръка обгърна дланта ми. – Гледай да не те спипам да правиш глупости назад по линията. Нищо лично, но аз съм си гадно копеле. Много е лесно да ни намразиш, защото сме неподкупни. Внимавай да не се увериш в това от собствен опит.
– Това е стаята за почивка на куриерите – обади се жлъчно Капистрано.
– Няма нужда да ми го напомняш – сопна се Ван Дам. – Ако щеш, вярвай, но мога да чета.
– Да не си станал куриер изведнъж?
– Толкова ли ви е неприятно, че съм дошъл да си почина при противниковия отбор? – Патрулният се ухили, почеса се по гърдите и надигна бутилката. Изля в гърлото си доста ракия и се оригна звучно. – Господи, що за скапан ден! Знаете ли къде бях днес?
Май на никого не му пукаше, но той продължи:
– Целия ден си загубих в проклетата 1962-ра! Проверявах всеки етаж на смотания истанбулски „Хилтън“ за двама заподозрени времеви престъпници, които уж въртели търговия с незаконно пренесени ценности. Според сведенията домъквали златни монети и римска стъклария от 1400 година преди настоящето, за да ги продават на американски туристи в „Хилтън“, после влагали парите на борсата и кътали печалбите в швейцарска банка, за да си ги харчат в текущото време. Господи! Ами че така могат да натрупат милиарди! Купуваш акции на съществуващи и днес фирми в година, когато стойността им е паднала, и накрая ще излезе, че притежаваш целия свят! Възможно е, но ние нищо подобно не открихме в целия скапан „Хилтън“ само какви ли не съвсем законни сделки, извършени в онова време. Майната им! – Той пак засмука бутилката. – Началниците да си проверят осведомителя. И сами да си търсят престъпниците.
– Това е стаята за почивка на куриерите – повтори Капистрано.
Патрулният не му обърна внимание. Най-сетне се изнесе пет минути по-късно и аз попитах:
– Всички ли са като него?
– Този е от възпитаните – отвърна Протопополос. – Повечето са долни простаци в сравнение с него.
19.
През първата нощ изкарах насън-хипнокурс по византийски гръцки. Когато се събудих, не само можех да си поръчам гозба, да си купя туника и да съблазня девица на местен жаргон, но знаех и някои изрази, от които мозайките в „Света София“ биха паднали засрамени от стените. По време на следването си в „Харвард“, „Йейл“ и „Принстън“ не бях научил тези фрази. Хипнокурсовете са голяма работа.
Но още не бях готов да започна самостоятелно като куриер. Протопополос се грижеше за графика през този месец и реши да бъда с Капистрано при първото пътешествие във Византия. Ако всичко минеше както трябва, щяха да ме пуснат да водя туристи след няколко седмици.
Византийските маршрути са сред най-популярните от всички, които службата на времето предлага, и са стандартна процедура. Водят всяка група туристи на коронясването на император, на състезание с колесници в Хиподрума, на освещаването на „Света София“, на плячкосването на града по време на Четвъртия кръстоносен поход и на завземането му от турците. Такава група остава назад по линията седем дни. Двуседмичната екскурзия включва всичко това заедно с пристигането на първите кръстоносци в Константинопол, бунтовете през 532 година, бракосъчетание на император и две-три по-незначителни събития. Куриерът сам избира коронясването, императора и състезанието – целта е да не допринасяме за парадокса на натрупването, като задръстим някой ден с прекалено много туристи. Общо взето, групите посещават всеки важен период от Юстиниан до турското нашествие, макар да сме предупредени да не ги водим в години на силни земетресения. Строго ни е забранено – под заплаха да бъдем заличени от времевия патрул – да припарваме до периода на чумата през 745–747 година.
През последната си нощ в текущото време бях толкова развълнуван, че не можех да мигна. Едната причина да настръхвам беше страхът ми да не се изложа някак при първата си задача като куриер. Това е голяма отговорност, ако ще да имаш по-опитен колега до себе си. Боях се да не сбъркам непростимо. От мисълта, че ще се наложи да ме спасяват патрулни, ми приз дяваше. Ама че унижение!
Повече обаче ме тревожеше самият Константинопол. Дали щеше да оправдае мечтите ми за него? Нямаше ли да ме разочарова? През целия си живот кътах в душата си образа на този златен, блестящ град от миналото. И сега, когато ми оставаше съвсем малко да потегля назад по линията към него, аз треперех.
Станах, щурах се из стаичката, в която ме настаниха, чувствах се изцеден и напрегнат. Не биваше да прибягвам до дроги, не ми позволяваха и да запаля нещо – куриерите са длъжни да си прочистят главите навреме преди скока. Бездруго е незаконен анахронизъм да пушиш тревица на улицата през десети век. Капистрано ми бе дал остатъците от ракията, само че не намерих утеха в питието. Но той ме чу как се блъскам в мебелите и дойде да види какво ме мъчи.
– Неспокоен ли си?
– Много.
Капистрано ме убеди да излезем навън, за да си укротим нервите. Минахме през Босфора в европейската част на града и се залутахме наслуки по тихите улици в новите квартали, от двореца Долмабахче на брега до стария „Хилтън“, покрай „Таксим“ до Галата и в същинския Истанбул. Вървяхме неуморно и ни се струваше, че сме единствените будни в града. Провряхме се през лабиринта на един пазар и попаднахме на улица, която водеше към „Света София“. Постояхме малко пред величавото старинно здание. Запечатвах гледката в мозъка си с допълнително построените минарета, с по-късните добавки и се опитвах да повярвам, че сутринта ще видя църквата каквато е била – безметежната властителка на града, която не дели по неволя огромния площад с чуждата прелест на Синята джамия отсреща.
Ходехме неспирно, подминахме останките на Хиподрума, заобиколихме Топкапъ и се насочихме към морето и старата крайбрежна стена. Утрото ни завари пред крепостта Йедикуле в сянката на ронещото се византийско укрепление. Очите ни се затваряха. Турче на петнайсетина години ни поздрави любезно и попита първо на френски, после и на английски дали сме излезли да търсим нещо – стари монети, услугите на сестра му, хашиш, израелска валута, златни накити, услугите на брат му, красив килим. Благодарихме му и казахме, че не търсим нищо. Момчето не се обезсърчи, а повика сестра си, която май беше на четиринайсет, но вече изглеждаше с четири-пет години по-голяма.
– Девствена – подчерта братът. – Харесвате ли я? Хубаво тяло, а? Вие какви сте – американци, англичани, германци? Ето, погледнете, а?
Той изръмжа заповедно и тя разкопча блузата си, за да покаже стегнати закръглени гърди. На връвчица между тях се поклащаше тежка бронзова монета – византийска, може би фолис. Взрях се по-отблизо. Момчето ме лъхна на чесън, осъзна изведнъж, че не гърдите, а монетата е събудила любопитството ми, и без засечка смени тактиката.
– Харесваш Стари монети, а? Намираме много, в гърне под стената. Почакай тук, ще ти покажа, става ли?
Той хукна нанякъде. Сестрата начумерено закопча блузата си. Двамата с Капистрано си тръгнахме. Момичето закрачи подире ни, подвикваше ни да чакаме, но щом изминахме двайсетина метра, тя загуби интереса си към нас. След час се върнахме с капсула в службата на времето.
Закусихме и се преоблякохме – дълги копринени туники, римски сандали, леки наметала. Капистрано ми връчи тържествено таймера. Аз вече боравех умело с машинката. Наместих я върху кожата си и почувствах шеметен прилив на мощ. Знаех, че сега мога да се прехвърля във всяка епоха и няма да ми търсят сметка за това, стига да не забравям неприкосновеността на текущото време. Капистрано ми намигна.
– Назад по линията – обяви той.
– Назад по линията – кимнах аз.
Слязохме долу да се срещнем с нашите осем туристи.
