Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 17 страниц)
40.
Покрити с черната пластмаса на защитните си костюми, ние вървяхме един след друг през земята на мъртвите.
Никой не ни обръщаше внимание. Във времена като тези дори нашите скафандри не изглеждаха нелепи. Черното беше логичният избор, пълното закриване на тялото и лицето – още по-логично. И макар че материалът изглеждаше малко не на мястото си в четиринайсети век, никой не прояви любопитство. Мъдрите хора си стояха вкъщи и стягаха здраво юздите на любопитството си.
Онези, които ни виждаха, сигурно си мислеха, че сме свещеници, тръгнали на молитвено поклонение. Мрачните ни дрехи, подредбата в колона по един и безстрашието, с което навлизахме и в огнищата на зараза, ни белязваха като Божи люде… или Слуги на Сатаната. Кой би се осмелил да ни досажда и в двата случая?
Камбани звъняха в безжизнено опело по цял ден и през половината нощ. Светът наоколо беше едно непрестанно погребение. Над Лондон висеше потискаща мараня. През целия ни престой небето си оставаше сивкаво-пепеляво. Не защото природата подсилваше жалейката по починалите. Мътилката беше човешко дело, защото в Англия горяха хиляди огньове, за да погълнат дрехите, костите и плътта на погубените от болестта.
Виждахме жертви на чумата във всичките й стадии – от ранното залитане до по-късното треперене и потене чак до гърчовете.
– Началото на болестта – редеше Райли невъзмутимо до безчувственост – се разпознава по втвърдяване и подуване на жлезите подмишниците и в слабините. Подутините бързо се уголемяват до размера на яйца или ябълки. Погледнете онази жена…
Тя беше млада, изнурена, смазана от ужаса. Опипваше отчаяно нарастващите подутини и се клатушкаше покрай нас по задимената улица.
– Следват – продължи Райли – черните петна, отначало по ръцете и бедрата, после по цялото тяло. Появяват се циреите, чието пробождане и изстискване не носи никакво облекчение. По-нататък изпадат в делириум, безумие, а смъртта настъпва винаги на третия ден след появата на подутините. Погледнете тук… – Жертва в последния стадий, захвърлена да стене на улицата. – И тук… – Бледи лица, надничащи от прозорец. – И там… – Купчина трупове пред вратата на конюшня.
Къщите бяха залостени, работилниците и дюкяните – със заковани врати и прозорци. На улицата бяха само заразените, щъкащи в безнадеждно търсене на лечител, на поп, на чудотворец.
От далечината до ушите ни стигаха накъсани, изтерзани звуци на какви ли не инструменти. Райли май остана доволен.
– Шествие на бичуващи се покаяници! – извика въодушевен. – Елате с мен, не бива в никакъв случай да го изпуснем!
Бичуващите се дойдоха по кривите улици – голи до кръста мъже и жени, мръсни и окървавени. Някои свиреха, повечето размахваха камшици с възелчета на жилите и неуморно биеха с тях по голите си гърбове, гърди, бузи, ръце, чела. Мънкаха фалшиво псалми, стенеха измъчено, препъваха се напред. Някои вече бяха болни. Без да ни погледнат, те се затътриха по безлюдна пресечка към опустяла църква.
А ние – щастливите туристи във времето, продължихме да прекрачваме мъртвите и умиращите, защото нашият куриер искаше да изпием чашата на това преживяване до дъното.
Гледахме как струпаните за изгаряне тела почерняват и се пукат.
Гледахме как гният други тела, нахвърляни в полето.
Гледахме как поразен от чумата мъж събори на земята поразена от чумата жена и разтвори краката й за последно, отчаяно задоволяване на похотта.
Гледахме как яхнали конете си свещеници бягаха от своето паство, молещо небесата за милост.
Влязохме в неохраняван от никого дворец, за да гледаме как наплашени хирурзи пускат кръв на умиращ благородник.
Видяхме друга колона от странни, покрити с черно от главата до петите същества, които пресякоха пътя ни под ъгъл, лицата им бяха скрити зад огледални плочки. Потреперихме от грозотата на това кошмарно шествие, на тези безлики демони и твърде бавно осъзнахме, че сме се засекли с друга група туристи.
Райли ни беше подготвил хладнокръвно статистическо резюме.
– Смъртността от чумата е била от една осма до две трети от населението в различните области. Според приблизителните оценки Европа е загубила една четвърт от населението си. Заедно с другите заразени райони в света смъртността е била общо около трийсет и три процента. Иначе казано, подобна епидемия в наше време би отнела живота на повече от два милиарда души.
Гледахме как от покрита със слама колиба излиза жена и подрежда едно по едно телата на пет деца, за да ги откарат каруците на чистачите.
– Аристокрацията била унищожена – продължи Райли, – настъпили огромни промени в линиите на наследяване. Имало и необратими културни последици, защото измирали всички художници или поети от цели школи, всички образовани монаси в някой манастир. И психологическото въздействие било много трайно. Поколения наред хората смятали, че живелите в средата на четиринайсети век са си навлекли с нещо гнева Господен, и очаквали Бог да се разгневи отново всеки момент.
Ние бяхме единствените зрители на масово погребение. Двама млади и боязливи свещеници мърмореха словата си над стотина петнисти, подути тела, звъняха с малките си камбанки, пръскаха светена вода и накрая дадоха знак на гробарите да подпалят дървата.
– Чак в началото на шестнайсети век – осведоми ни Райли – населението се възстановило до броя си отпреди 1348 година.
Не бих могъл и да предположа как останалите от групата понасяха тези страхотии, защото всички бяхме скрити в скафандрите си. Повечето ми спътници вероятно бяха очаровани и възбудени. Чувал съм, че за заклетия любител на чумата е обичайно да изреди всички четири екскурзии, като започне в Крим. Мнозина са минавали през този цикъл по пет-шест пъти. Собствената ми реакция беше постепенно отслабващ потрес. Човек се приспособява и към чудовищния ужас. Мисля си, че до десетата екскурзия и аз бих станал хладно безстрастен като Райли, този извор на статистически данни.
В края на нашата обиколка из ада отидохме в Уестминстър. На каменните плочи пред двореца хора от службата на времето бяха очертали червен кръг с диаметър пет метра. Това беше мястото за нашия скок. Събрахме се в средата. Помогнах на Райли в настройването на таймерите, които бяха закрепени отвън на скафандрите. Той даде сигнала за прехвърлянето.
Двама болни от чума се влачеха покрай двореца и станаха свидетели на отпътуването ни. Съмнявам се това да ги е обезпокоило. Когато гине целият свят, на кого му пука за изчезването на десет черни демона?
41.
Появихме се под матов купол, предадохме замърсените си скафандри и излязохме обеззаразени, пречистени и облагородени от видяното. Но аз още бях обсебен от образа на Пулхерия. Неспокоен и изтерзан, продължавах да се боря с изкушението.
Да се върна ли в 1105 година? Да позволили на Метаксас да ме вкара в дома на Дука? Да легна ли с Пулхерия и да се избавя от копнежа?
Не. Не. Не. Не.
Бори се с изкушението. Сублимирай. По-добре изчукай императрица.
Без повече бавене се прибрах в Истанбул и скочих назад по линията в 537 година. Отидох при „Света София“ да потърся Метаксас на церемонията по освещаването.
Имаше го къде ли не в гъстата тълпа. Забелязах го в поне десет екземпляра. (Зърнах и двама Джъд Елиът, без да ме е грижа за това.) Първите два пъти обаче се сблъсках с парадокса на едновременността. Метаксас не ме позна. Единият ме отпъди с гримаса на раздразнение, другият ми каза:
– Още не сме се срещали. Разкарай се.
Третия път попаднах на Метаксас, който ме познаваше, и си уговорихме среща вечерта в странноприемницата, където щеше да настани групата си. Щяха да пренощуват в 610 година, за да покаже на туристите коронясването на император Ираклий.
– Впрочем, каква е отправната ти точка в текущото време? – попита той.
– Началото на декември 2059 година.
– Значи съм пред тебе. Аз съм от средата на февруари 2060-а. Разминаваме се.
Това ме сепна. Този човек познаваше два месеца и половина от моето бъдеще. Добрите обноски го задължаваха да запази за себе си подобни знания. Изобщо не беше изключено да бъда (вече да съм) убит през януари 2060 година, а този Метаксас да знае всички подробности, но не би могъл дори да ми намекне. И все пак разликата в отправните ни точки ме плашеше.
Той долови състоянието ми.
– Искаш ли да се върнеш и да потърсиш друго мое „аз“?
– Не. Всичко е наред. Ще го понесем някак.
Лицето му беше като маска. Играеше по правилата – нито с тона, нито с изражението си бе реагирал на казаното от мен така, че да разкрие собственото ми бъдеще.
– Спомена веднъж, че можеш да ме уредиш да го набутам на императрица Теодора.
– Да, помня.
– Тогава ти отказах. Сега ми се ще да опитам.
– Няма проблем – успокои ме Метаксас. – Хайде да се върнем назад в 535-а. Юстиниан е вечно зает с построяването на „Света София“. Теодора е достъпна.
– Колко лесно ще бъде?
– Фасулска работа.
Скочихме. В хладен пролетен ден на 535 година отидох с Метаксас в Големия дворец, където той потърси и се срещна с приличащо на евнух същество на име Анастасий. Приказваха си дълго и оживено. Явно Анастасий беше главният сводник на императрицата през тази година и имаше задължението да й осигурява от един до десет млади мъже на нощ. Разговорът се състоеше в тихо мърморене, прекъсвано от гневни изблици. От откъслечните думи, които чувах, схванах, че Анастасий ми предлага един час с Теодора, а Метаксас упорства да имам цяла нощ с нея. Малко настръхнах. Да, издръжлив съм, но дали бих могъл да забавлявам една от най-известните нимфоманки в историята от смрачаване до зазоряване? Подканях с жестове Метаксас да приеме нещо по-скромно, но той настояваше и накрая Анастасий се съгласи да ми отпусне четири часа с императрицата.
– Ако си го заслужи – добави дебеланкото.
Изпитанието беше проведено от неукротима нисичка жена на име Фотия, една от придворните на Теодора. Анастасий ни наблюдаваше добродушно, а Метаксас поне прояви приличие, като излезе от стаята. Досещах се, че Анастасий се задоволява тъкмо с воайорство.
Фотия беше чернокоса, с тънки устни, но налети гърди… и ненаситна. Виждали ли сте някога как морска звезда поглъща стрида? Не? Е, поне си го представете. В секса Фотия беше като морската звезда. Засмукването беше с приказни измерения. Аз устоях, притиснах я да мирува и я изчуках до екстаз. Предполагам, че се представих малко над необходимия минимум, защото Анастасий ме одобри и ми уреди четири часа с Теодора.
Благодарих на Метаксас и той си тръгна – скочи обратно при групата си в 610 година.
Анастасий се зае с мен. Аз бях изкъпан, сресан и задължен да изгълтам мазна, горчива отвара, която според евнуха беше афродизиак. И накрая час преди полунощ бях въведен в покоите на императрица Теодора.
Клеопатра… Далила… Лукреция Борджия… Теодора…
Някоя от тях съществувала ли е? Дали са били толкова легендарно похотливи? Наистина ли Джъдсън Даниъл Елиът Трети стоеше пред спалнята на пропадналата императрица на Византия?
Знаех какво е писал Прокопий за нея. Оргиите на императорските банкети. Ексхибиционистките представления в театъра. Непрекъснатите извънбрачни бременности, ежегодните аборти. Приятелите и любовниците, които е предавала и изтезавала. Отрязаните уши, носове, тестиси, пениси, ръце, крака и устни на онези, които не я задоволявали. И как предлагала на олтара на Афродита всяко отвърстие, с което разполагало тялото й. Ако само една от десет истории беше вярна, виждах пред себе си несравнимо гнусна твар.
Тя беше светлокожа, бледа, едрогърдеста, с тънка талия и учудващо ниска – темето й едва ми стигаше до раменете. Цялата беше просмукана с благоухания, но и през тях се усещаха по-тежки телесни миризми. Очите й бяха жестоки, студени, непрощаващи и подсказваха за проблеми с щитовидната жлеза. Очи на нимфоманка.
Тя не попита за името ми. Заповяда ми да се съблека, огледа ме и кимна. Прислужница донесе гъсто мазно вино в огромна амфора. Изпихме немалко от него, после Теодора се намаза с останалото от челото до пръстите на краката.
– Оближи всичко.
Подчиних се. Изпълнявах и други заповеди. Предпочитанията й бяха забележително разнообразни и през четирите часа с нея задоволих повечето. Може и да не бяха най-перверзните четири часа през живота ми, но се бореха за първото място. Въпреки това се смръзвах вътрешно от тези изпълнения. Имаше нещо механично и кухо в начина, по който Теодора искаше ту това, ту онова. Тя сякаш следваше сценарий, който бе играла милион пъти. Интересно и изтощително. Но не и завладяващо. Незнайно защо очаквах повече от упражненията в постелята на една от най-прочутите грешници в човешката история.
Когато бях четиринайсетгодишен, един старец, от когото научих какви ли не истини за света, ми каза:
– Синко, оправиш ли една, оправил си ги всичките.
Съвсем наскоро бях започнал опитите си в секса, осмелих се обаче да му възразя. И до ден-днешен не съм напълно съгласен, но съпротивата ми чезне с всяка година. Жените се различават, истина е – в телосложението, в страстта, в уменията, в подхода. Не забравяйте обаче, че бях и с императрицата на Византия, самата Теодора. След нея започнах да си мисля, че онзи старец беше прав. Оправиш ли една, оправил си ги всичките.
42.
Върнах се в Истанбул и поведох група от осем туристи на двуседмична екскурзия.
Нито „черната смърт“, нито Теодора ме избавиха от страстното увлечение по Пулхерия Дука. Сега се надявах да прогоня опасното обсебване с работа.
Ето какви хора имаше в моята група:
Дж. Фредерик Гостаман от Билокси в щат Мисисипи, който търгуваше с фармацевтика и органи за трансплантация, неговата съпруга Луиз, шестнайсетгодишната им дъщеря Палмира и четиринайсетгодишният им син Билбо.
Конрад Зауерабенд от Сейнт Луис, Мисури – борсов брокер, който пътуваше сам.
Мис Хестър Пистил от Бруклин в Ню Йорк, млада учителка.
Лиополд Хагинс от Сейнт Питърсбърг, Флорида – оттеглил се от бизнеса производител на енергийни ядра, и неговата съпруга Кристъл.
Накратко, обичайната сбирщина от твърде заможни, но недостатъчно начетени безделници. Зауерабенд, който беше дебел, бузест и вкиснат, веднага се настрои неприязнено към Гостаман, не по-малко дебел и бузест, но пък весел, заради шегата му, че наднича похотливо в деколтето на дъщеря му. Подметна го по време на първия ми предварителен разговор с туристите. Или пък аз се заблудих, че беше шега. Както и да е, Зауерабенд поаленя вбесен, а Палмира, която беше толкова недоразвита телесно, че можеше да мине и за хилава тринайсетгодишна, избяга от стаята, обляна в сълзи. Замазах положението, но Зауерабенд изпепеляваше с погледи Гостаман. Учителката мис Пистил беше блондинка с празни очи, уголемени гърди и изражение, което успяваше да бъде и наежено, и вяло. Още на първата среща с групата показа ясно, че е от момичетата, които отиват на такива екскурзии, за да ги опраши куриерът. Дори да не бях омаян от Пулхерия, не ми се вярва, че бих се възползвал от готовността й. А в момента хич не ми се искаше да проверявам какви удоволствия предлага тазовият дял на тялото й. Младият Билбо Гостаман беше настроен иначе. Това маниаче на модата носеше панталонче с подплънка отпред. Ръката му се мушна под полата на мис Пистил още на втората обща среща на групата. Навярно си въобразяваше, че прави това скришом, но аз го видях, зърна го и старшият Гостаман, който засия от бащинска гордост. Забеляза го и Кристъл Хагинс, която се вцепени стъписана. Мис Пистил изглеждаше въодушевена и се понамести на стола, за да я опипва Билбо по-удобно. Лиополд Хагинс, който беше на осемдесет и седем, но доста як и жилав, през това време намигаше с надежда на Луиз Гостаман, кротка улегнала жена, която беше обречена по време на екскурзията да отблъсква треперливото ухажване на дъртия мръсник. Сами разбирате с какво си имах работа.
Потеглихме да прекараме две щастливи седмици заедно.
Аз отново бях второкласен куриер. Не можех да запаля искрата на вдъхновението. Показах им всичко, което трябваше да видят, но не бях способен да добавя нищо – задъханите скокове, щуротиите, очарованието на Метаксас, а уж се бях зарекъл, че ще проведа така всяка своя екскурзия.
През цялото време бях настръхнал заради Пулхерия и задръстването ми се дължеше отчасти на това. Тя се мяркаше в мислите ми по хиляда пъти на ден. Представях си как се мятам в 1106 година и се захващам с нея. Тя непременно ме помнеше от онова магазинче за подправки, където ми се предложи толкова явно.
Другата спънка бяха твърде повехналите ми възторзи. Водех туристи по византийския маршрут от половин година и тръпката я нямаше. Надарен като Метаксас куриер намираше и в хилядната коронация същото вълнение, както и в третата. И предаваше това вълнение на групата. Може би нямах дарба на куриер. Започваха да ми дотягат освещаването на „Света София“ й кръщенето на Теодосий II.
Имах още един проблем – присъствието на Конрад Зауерабенд в групата. Този тлъст, потен, нечистоплътен тип ми убиваше вдъхновението, щом си отвореше устата.
Не беше глупак, затова пък беше недодялан простак. Гледаше мръснишки, зяпаше, пулеше се. Можех да разчитам на него, че навсякъде ще изтърси нещо грубо и нелепо.
На Августеума подсвирна и възкликна въодушевено:
– Ехаа, какъв паркинг става от това!
В „Света София“ тупна по гърба белобрад свещеник и заяви:
– Попе, трябва да ти кажа, че си имате страхотна църква.
Когато унищожаваха икони по заповед на Лъв Исавър и най-прекрасните творби на Византия изчезваха завинаги, защото били богохулни идоли, той прекъсна един усърден фанатик с думите:
– А бе, защо си толкова тъп? Не знаеш ли, че вредиш на туризма в твоята страна?
Отгоре на всичко Зауерабенд беше перверзник, който си падаше по момиченца, и се гордееше с това.
– Не мога да се спра – обясняваше ми той. – Така съм си увреден. Психиатърът разправя, че било „комплекс на Лолита“. Харесвам ги на дванайсет, тринайсет. Сещаш се – колкото да имат цикъл, може и малко окосмяване, но още да са незрели. За мен е идеално да ги докопам, преди да им се надуят гърдите. Не мога да понасям това клатещо се месо по жените. Много съм сбъркан, а?
Да, много сбъркан си беше. И твърде досаден, защото с нас беше и Палмира Гостаман. Зауерабенд я зяпаше в захлас. Нощувките, които можем да предложим на туристите, не винаги дават някакво уединение и пуленето на Зауерабенд отчайваше момичето. Той точеше лиги по нея неуморно, принуждаваше я да се съблича и облича под одеялото, все едно бяхме от деветнайсети или двайсети век. А когато бащата не ги виждаше, все протягаше дебелите си лапи към дупето й или едва напъпилите гърди, шепнеше й противни увещания на ухото. Накрая се наложи да му кажа, че ако не прекрати тази гавра, ще го изритам от екскурзията. Това го накара да се държи прилично няколко дни. Според бащата на Палмира цялата тази гнусотия беше много забавна.
– Може би момичето има нужда някой да я изчука хубавичко – сподели той с мен. – Да й се разиграе кръвчицата, а?
Татенцето Гостаман одобряваше и забавленията на своя син Билбо с мис Пистил, които също дотягаха. Губехме обезсърчаващо много време, докато ги чакахме да си довършат поредното сношение. Сутринта започвах да обяснявам какво ще видим в този ден, Билбо заставаше зад мис Пистил, изведнъж тя се отнасяше духом нанякъде и аз си знаех, че той пак го е направил – вдигнал й е полата и прас! Билбо беше адски доволен, напълно разбираемо за четиринайсетгодишно момче, което се чука до забрава с жена, десет години по-възрастна от него. Мис Пистил пък гледаше виновно. Гузната съвест обаче не й пречеше да отваря портичката на удоволствията за Билбо по три-четири пъти на ден.
Всичко това не ме подтикваше да бъда творчески настроен куриер.
Имаше и по-дребни дразнители като безсилната жажда за разврат на дъртия Хагинс, който досаждаше безмилостно на кротката мисис Гостаман. А Зауерабенд с вбесяващ инат напираше да човърка своя таймер.
– Да знаеш – подхвърли ми няколко пъти, – ще се обзаложа с тебе, че мога да й хвана цаката на тази джаджа и сам да си боравя с нея. Бях инженер, да знаеш, преди да стана борсов брокер.
Повтарях му да не пипа таймера, но той пак започваше зад гърба ми.
Капистрано също ми навлече главоболия – срещнах го случайно в 1097 година, когато кръстоносците на Боемунд влизаха в Константинопол. Появи се, когато аз съсредоточих вниманието си в повторението на сцената с Мардж Хеферин. Исках да се уверя, че моята поправка на миналото е трайна.
Този път подредих хората си от другата страна на улицата. Да, видях себе си, където трябваше да се намирам, там беше и Мардж, разпалена и нетърпелива да се предложи на Боемунд. Кръстоносците стъпваха тежко към нас, а на мен ми се виеше свят от напрежение. Дали щях да се видя как спасявам Мардж? Или Мардж щеше да се метне към Боемунд и да бъде посечена? Или щеше да се разиграе друг вариант? В тези секунди се плашех най-силно от променливостта на времевия поток.
Боемунд идваше към нас. Мардж си разхлабваше връзките на туниката. Показаха се едрите, млечнобели гърди. Мускулите й се стегнаха, готови да я запратят към средата на улицата. И отсреща от нищото изникна втори Джъд Елиът точно зад нея. Видях как се смръзна лицето на Мардж, когато другото ми „аз“ заби пръсти като куки в задника й, а другата му разперена длан притисна гърдата й. Видях я да се боричка и накрая да се отпуска примирено. А когато Боемунд отмина, видях се как изчезвам и останах само в два екземпляра от двете страни на шествието.
Краката ми омекнаха от облекчение, но ме човъркаше и безпокойство – сега знаех, че моята намеса е запечатана в потока на времето и всеки може да се убеди в това. Включително и някой мярнал се патрулен, който ще забележи краткото удвоено присъствие на куриер и ще поиска да знае какво става. По всяко време през следващите милион хилядолетия времевият патрул можеше да открие тази сцена… И ако ще да останеше моя тайна чак до 8000000000008 година, пак щяха да ми потърсят сметка защо съм се намесил по строго забранен начин. Все щях да очаквам нечия ръка да се отпусне на рамото ми, някой да произнесе името ми…
Нечия ръка се отпусна на рамото ми. Някой произнесе името ми.
Завъртях се на пети.
– Капристрано!
– Ами да, Капистрано. Ти друг ли очакваше?
– Аз… такова… стресна ме, това е.
Треперех неудържимо. Коленете съвсем отказаха да ме държат.
Толкова се разстроих, че минаха няколко секунди, докато осъзная колко страшен е Капистрано.
Той беше изцеден и измършавял, лъскаво черната коса посивяваше, слепнала на масури. Изглеждаше остарял с двайсетина години. Заподозрях проява на парадокса на едновременността и ме обзе страх както при всяка среща с човек, който е от собственото ми бъдеще.
– Какво те мъчи? – попитах го.
– Разпадам се. Пречупвам се. Виж, ей там са моите туристи. – Показа ми групичка пътешественици във времето, които гледаха втренчено кръстоносците. – Не мога да остана с тях. Повръща ми се от тях. Повръща ми се от всичко. Това е краят за мен, Елиът, краят веднъж завинаги.
– Защо? Какво не е наред?
– Не мога да говоря за това сега. Къде ще нощувате?
– Ами тук, в 1097-а. В странноприемницата до Златния рог.
– Ще се видим в полунощ – реши Капистрано и стисна ръката ми за миг. – Това е краят, Елиът. Истинският край. Бог да се смили над душата ми!
