Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 17 страниц)
13.
Щом ни набиха в главите правилата, пратиха ни на пробни пътешествия назад по линията. Разбира се, всички ние вече бяхме посещавали миналото, преди да започнат лекциите – провериха дали нямаме някакви психични затруднения при скокове във времето. Сега пък искаха да наблюдаваме как работят куриерите, затова ни присъединиха към туристическите групи.
Разделиха ни, за да бъдем най-много по двама с всеки шестима или осмина туристи. За да не се охарчат излишно, щяхме да се пренесем в минали събития в самия Ню Орлиънс. (За да ни направят свидетели на битката при Хейстингс, би се наложило първо да ни откарат в Лондон. Пътешествията във времето не включват преместване в пространството. Задължително е да се намираш на мястото, което искаш да достигнеш в миналото, преди самия скок.)
Ню Орлиънс е чудесен град, но в историята му не е имало чак толкова много важни случки. Не ми го побира умът защо някой е готов да плати много внушителна сума, за да потегли назад по линията на това място, когато горе-долу за същите пари би могъл да гледа подписването на Декларацията на независимостта, превземането на Константинопол или убийството на Юлий Цезар. Службата на времето обаче осигурява прехвърляне във всяко значимо историческо събитие – е, в определени граници, наложени от морала – за която и да е група от поне осмина туристи, които си платят за удоволствието. Мисля си, че местните патриоти на Ню Орлиънс имат пълното право да се любуват на миналото на своя град, щом така им харесва.
И така мистър Чудник и мис Далесандро се прехвърлиха в 1815 година, за да стискат палци на Андрю Джаксън в битката за Ню Орлиънс. Мистър Бърлингейм и мистър Оливейра бяха пратени в 1877 година, за да позяпат как местните хора изритват от града навлеците от север, домъкнали се след Гражданската война. Мистър Хочкис и мисис Нотабене се пренесоха в 1803 година да видят как Щатите присъединяват територията на Луизиана, след като я купуват от французите. А мис Чембърс и аз се върнахме назад по линията в 1935 година да видим убийството на Хюи Лонг.
Убийствата обикновено приключват съвсем набързо, а никой не пътува в миналото само за да присъства на малко стрелба. Службата на времето предлагаше на тези хора петдневен престой в Луизиана през първата половина на двайсети век, а прострелването на Главатаря трябваше да бъде връхната точка в тази екскурзия. Имахме шестима спътници: три заможни семейни двойки от Луизиана, всички на около шейсет години. Единият от мъжете беше адвокат, вторият – лекар, а третият – голям шеф в енергийната компания на щата. Времевият куриер с нас подхождаше чудесно за водач на тези видни особи: зализан и безличен тип на име Мадисън Джеферсън Монро.
– Наричайте ме Джеф – предложи той, когато се запознахме.
Имахме няколко срещи за напътствия, преди да потеглим.
– Това са вашите таймери – каза ни Джеф Монро. – Изобщо няма да ги отделяте от тялото си. Щом си ги сложите в службата на времето, не ги махате, докато не се върнем напред по линията. Къпете се с тях, спите с тях, носите ги и когато… ъъ, осъществявате всякакви интимни действия. Предполагам, че причината е очевидна и за вас. За хода на историята ще бъде разрушително, ако някой таймер попадне в ръцете на човек от двайсети век. Затова не отделяте устройствата от телата си нито за миг.
(– Лъже – обясни ми Сам, когато повторих указанията пред него. – Как, по дяволите, човек назад по линията ще знае какво да прави с таймера? Истината е, че понякога туристите трябва да се изнесат много чевръсто от някой момент – за да не бъдат линчувани например. Куриерът не може да си позволи риска някой от тях да е оставил таймера си в хотела. Само че не смее да им каже това.)
Таймерите, които Джеф Монро ни раздаде, се различаваха малко от онзи, който носих при пробните си скокове във времето със Сам. Не можехме да ги управляваме, защото бяха запечатани, и се задействаха само от куриера. Разумно решение – службата на времето не би допуснала туристите да се шляят сами в миналото.
Нашият куриер обясняваше надълго и нашироко какви последствия може да има внасянето на промени в миналото и ни умоляваше да не си търсим белята.
– Не говорете, освен ако някой не ви заговори, но и в такъв случай бъдете пестеливи в думите си. Не използвайте жаргон, няма да ви разберат. Възможно е да разпознаете други пътешественици във времето. В никакъв случай не ги заприказвайте и не ги поздравявайте, пренебрегвайте и всякакви знаци на внимание от тяхна страна. Ако някой наруши тези указания, дори и съвсем невинно, разрешителното му за пътуване във времето може да бъде отменено незабавно и той ще бъде върнат тутакси напред по линията. Разбрахте ли?
Кимнахме сериозно, а Джеф Монро добави:
– Представете си, че сте преоблечени християни, промъкнали се тайно в Мека, свещения град на мюсюлманите. Не сте застрашени, докато не бъдете разкрити, но ако хората наоколо научат какви сте, загазили сте здравата. За ваше добро е да си затваряте устите, докато сте назад по линията. Разглеждайте, без да приказвате. Нищо няма да ви сполети, ако не привлечете вниманието към себе си.
(Научих от Сам, че туристите твърде често си търсят белята с хората назад по линията, колкото и да се стараят техните куриери да избягват такива произшествия. Понякога куриерът успява да замаже положението с умело подметнати думи – например обяснява на засегнатите, че чужденецът всъщност е смахнат. Друг път не е толкова лесно и куриерът е принуден да заповяда незабавна евакуация на всички туристи. Той обаче е длъжен да остане, докато не изпрати всичките си повереници в безопасност напред по линията, затова неколцина куриери вече са загинали при изпълнение на дълга си. В най-оплесканите случаи се намесва времевият патрул – отстранява нехайния пътешественик от екскурзията и така предотвратява нежеланите последствия. Сам ми каза:
– Един богат скапаняк може направо да се побърка от бяс, когато в последния момент се появи патрулен и му заяви, че няма да участва в скока, защото ще направи страхотен гаф в миналото. Просто не им стига умът да разберат. Обещават да се държат добре и за нищо на света не искат да повярват, че обещанията им нищо не струват, защото постъпката вече е записана и архивирана. Лошото с повечето тъпи туристи е, че не умеят да мислят в четири измерения.
– И аз не умея, Сам – промърморих смутено.
– Ще се научиш – натърти той. – Иначе лошо ти се пише…)
Преди да попаднем в 1935 година, ни подложиха на кратък хипнокурс за обществото по онова време. Натъпкаха ни с данни за Великата депресия, новия курс на Рузвелт, ролята на семейния клан Лонг в политиката на Луизиана, издигането на Хюи Лонг, неговата програма „Споделено богатство“, с която искал да взема от богатите и да дава на бедните, враждите му с президента Франклин Делано Рузвелт, мечтата му самият той да се кандидатира за президент през 1936 година, дръзкото му пренебрежение към традициите, обаянието му на демагог. Научихме и достатъчно дреболии за живота през 1935-а – знаменитости, шампионати, състояние на борсата, – за да не се чувстваме безнадеждно объркани.
Накрая ни облякоха според модата от 1935 година. Подхилвахме се и подмятахме шегички, докато се перчехме един пред друг в тези старовремски одежди. Джеф Монро ни проверяваше и напомняше на мъжете да следят панталоните им винаги да са закопчани, а на жените – че е немислимо да си показват гърдите от зърната надолу. Неуморно ни предупреждаваше, че ще попаднем в епоха със строги нрави, когато невротичното потискане на желанията се е смятало за добродетел, а привичното за нас свободно поведение би било заклеймено като грешно и безсрамно. Най-после бяхме готови.
Отведоха ни горе в надземния Ню Орлиънс, защото не би се отразило добре на здравето ни да скочим от някое подземно ниво, което не е съществувало в миналото. Службата на времето поддържаше стая в сградата на един пансион, откъдето се извършваше прехвърлянето в двайсети век.
– Потегляме назад по линията – оповести Мадисън Джеферсън Монро и включи нашите таймери.
14.
Изведнъж се озовахме в 1935 година.
Не забелязахме никакви промени в мърлявата стая, където бяхме, и все пак знаехме, че сме назад по линията.
Носехме тесни обувки и смешни дрехи, имахме истински банкноти и монети, защото тук никой не би се съгласил да платим с пръстовите си отпечатъци. Човекът, подготвил екскурзията, ни бе запазил стаи в голям хотел на брега на канала точно до Френския квартал. Джеф Монро ни предупреди за последен път да не се набиваме на очи и ни поведе натам.
Потоците от автомобили ни се сториха фантастично гъсти за година, в която уж имало депресия, а шумотевицата беше стъписваща. Вървяхме нехайно двама по двама с Джеф Монро отпред. Пулехме се във всички посоки, но това не би настроило никого подозрително. Местните хора сигурно щяха да помислят, че сме туристи, изтърсили се току-що от Индиана. Нищо в любопитството ни не подсказваше, че сме се изтърсили току-що от 2059 година.
Тибодо – тузарят от енергийната компания, не можеше да се опомни от гледката на кабелите над улиците, опънати от стълб към стълб.
– Чел съм за това – повтаряше той, – но все не ми се вярваше!
Жените си бъбреха неспирно за модата. В този горещ, задушен септемврийски ден всички наоколо се бяха покрили с плат от шията до глезените. Жените в групата не можеха да го проумеят.
Никой от нас не бе свикнал с истинска влажна жега – такива условия са недопустими в подземните ни градове, а само смахнатите се качват горе, когато климатът се вкисне чак толкова. Потяхме се, задъхвахме се.
И в хотела нямаше климатици, май още не бяха изобретени.
Джеф се зае да ни настани. Щом се подписа в регистрационната книга, администраторът – естествено, той беше човек, а не компютърен терминал – удари по звънеца и призова с крясък цял орляк дружелюбни чернокожи пикола, които налетяха да разнесат багажа ни по стаите.
Чух мисис Биенвеню, съпругата на адвоката, да му шепне:
– Как мислиш, те роби ли са?
– Не и тук! – скастри я той. – Робите са били освободени седемдесет години по-рано!
Администраторът май дочу разговора им. Питах се какво ли си е помислил.
Куриерът бе решил аз и мис Чембърс да спим в една стая. Обясни, че ни е регистрирал като мистър и мисис Елиът, защото не било разрешено двойка без брак да се настанява заедно в хотел, ако ще и да са в една и съща туристическа група. Флора ме изгледа с бледичка, но обнадеждена усмивка и каза:
– Ще се престорим, че имаме временна връзка.
Монро впи яростен поглед в нея.
– Тук няма да говорим за обичаите напред по линията!
– Че те нямат ли временни връзки в 1936-а?
– Млъкнете! – изсъска той.
Подредихме си нещата, изкъпахме се и излязохме да разгледаме града. Отидохме на Бейзин Стрийт и послушахме доста приличен примитивен джаз. После се преместихме на Бърбън Стрийт да пийнем и да зяпаме стриптийз. Заведението беше претъпкано. Всички се изумихме, че зрели мъже и жени седят цял час, понасят блудкавата музика и замърсения въздух, просто за да дочакат някакво момиче, което ще свали някои от дрехите си.
Когато тя се съблече най-после, на зърната на гърдите й останаха малки лъскави конусчета, а на пубиса – триъгълно парченце плат. Ако някой проявява толкова сериозен интерес към голотата, може да види повече в обществената баня. Разбира се, напомняхме си, че това е време на потисната, полузадушена сексуалност.
Питиетата и каквото още си поръчвахме се трупаха в обща сметка, винаги я плащаше Джеф Монро. Службата на времето не искаше неопитни туристи да боравят с непознати за тях валути, освен ако не е абсолютно неизбежно. Освен това куриерът отпъждаше ловко пияндета, налитащи към трупата, наред с просяците и проститутките, както и останалите предизвикателства към нашите умения да се справим с неудобни ситуации през 1935 година.
– Не е лесно да си куриер – отбеляза Флора Чембърс.
– Но я си помисли колко можеш да пътуваш, и то безплатно – възразих аз.
Ние бяхме стъписани от грозотата на хората назад по линията. Разбирахме, че тук нямат генетични центрове, не познават козметичната микрохирургия, а ако през 1935 година бяха чули за естетична генетика, щяха да я сметнат за фашистко или комунистическо посегателство срещу правото на свободните хора да имат грозни деца. И въпреки това не успявахме да сдържим изненадата и уплахата си от щръкналите уши, белезите от шарка, разкривените зъби, издутите носове, от всички тези непрограмирани и нередактирани индивиди. И най-невзрачният в нашата група беше същинска видеозвезда в сравнение с онова, което се смяташе за нормално през 1935-а.
Съжалявахме ги, че са затворени да прекарат живота си в своята задушаваща, мрачна епоха.
Когато се прибрахме в хотелската стая, Флора смъкна дрехите си, просна се по гръб на леглото с широко разтворени крака и изврещя:
– Изчукай ме! Пияна съм!
И аз бях малко пиян, затова я изчуках.
Мадисън Джеферсън Монро бе отпуснал предпазливо на всеки от нас по една чаша алкохолна напитка за цялата вечер. Колкото и да се изкушавахме, не ни разреши да си поръчаме втора, така че се задоволихме с безалкохолно. Не би си позволил риска да изтървем някоя опасна приказка под въздействието на алкохола – опиат, с който изобщо не бяхме свикнали. Дори една чаша се оказа достатъчна да развърже езиците на неколцина и да разбърка мозъците им. Изпускаха думички, които щяха да ни навлекат беда, ако някой ни подслушваше.
Аз се стъписах, когато видях хората от двайсети век да се наливат с алкохол, без да падат в безсъзнание.
(– Свиквай с пиенето – подканяше ме Сам. – Това е любимата мозъкотрошачка в повечето времена назад по линията. Развивай поносимостта си към него, иначе ще си имаш проблеми.
– Дроги нямало ли е? – учудих се аз.
– Ще намериш тревица тук-там, но нищо наистина психеделично. Никъде няма да откриеш смъркалници. Научи се да пиеш, Джъд. Научи се да пиеш!)
По-късно през нощта Джеф Монро се отби в нашата стая. Флора се въргаляше в дълбокия унес на изтощението, но двамата с Джеф си говорихме дълго за трудностите в работата на куриера. Той се оказа голям симпатяга, колкото и да беше зализан и безличен.
Май си харесваше работата. Неговата специалност бяха Щатите през двайсети век и съжаляваше само, че е затънал в досадните екскурзии, свързани с убийства.
– Никой не иска да види нищо друго – оплака се Джеф. – Далас, Лос Анджелис, Мемфис, Ню Йорк, Чикаго, Батън Руж, Кливлънд – до втръсване. Не мога да ти опиша колко ми се гади вече да се провирам в тълпата на онзи надлез, да соча прозореца на шестия етаж и да гледам онази нещастна жена върху задния капак на колата. Поне историята с Хюи Лонг не е чак толкова посещавана. Но в Далас през онзи ден се натрупаха двайсетина мои варианта. Хората не искат ли да видят и щастливите времена през двайсети век?
– А имало ли е такива? – полюбопитствах аз.
15.
Закусихме в „При Бренън“, вечеряхме в „При Антоан“, разходихме се в парка и се върнахме в стария град да разгледаме катедралата на площад „Джаксън“, после отидохме на брега да се полюбуваме на Мисисипи. Освен това посетихме киносалон и гледахме „Червен прах“ с Кларк Гейбъл и Джийн Харлоу, отбихме се за малко в пощата и в обществената библиотека, накупихме си вестници (те са разрешени като сувенир) и се наслушахме на радиостанции. Джеф ни повози с автомобил под наем. Предложи и на нас да шофираме, но ние се ужасявахме от идеята да седнем зад волана, след като видяхме сложните манипулации по смяната на предавките, и то в движение. Вършихме и разни други неща, присъщи на двайсети век. Направо попивахме духа на времето.
После заминахме за Батън Руж да видим как ще бъде убит сенатор Лонг.
Пристигнахме в града на 7 септември, събота, и се настанихме в най-изискания хотел, както твърдеше Джеф. Имаше сесия на щатското законодателно събрание и тарторът Хюи бе дошъл от Вашингтон да дърпа юздите. Размотавахме се безцелно до неделния следобед, когато Джеф ни заведе да видим най-голямото шоу.
Той си бе сложил термопластична маскировка. Неговото розово, нормално лице сега имаше белези и нездрав жълтеникав оттенък. Имаше и мустаци под носа си, а на носа – големи тъмни очила, които сякаш бе взел назаем от Даджани.
– За трети път водя туристи тук – обясни ни Джеф. – Няма да е много добре, ако някой забележи трима неразличими близнаци в коридора, където застреляха Хюи.
Напомни да не обръщаме никакво внимание на другите двама Джеф Монро, които бихме могли да зърнем близо до мястото на убийството. Само той с белезите, мустаците и очилата си беше нашият куриер, до онези не биваше и да припарваме.
По свечеряване тръгнахме нехайно към великанската 34-етажна сграда на щатския парламент и се вмъкнахме вътре – поредните зяпачи, дошли да се възхитят на творението на Хюи, погълнало 5 милиона долара по тогавашните цени. Джеф на всеки няколко секунди проверяваше времето.
Посочи ни място, откъдето щяхме да виждаме добре, но нямаше да пострадаме от заблуден куршум.
Нямаше как да не забележим и други туристи, заели небрежни пози наблизо. До една група стоеше мъж, който несъмнено беше Джеф Монро. Друга група се бе скупчила около мъж със същото телосложение, който обаче носеше очила с метални рамки и имаше голяма тъмна бенка на едната буза. Много се стараехме да не поглеждаме към тези хора. И те най-усърдно се занимаваха със същото.
Човъркаше ме мисълта за парадокса на натрупването. Според мен всеки, който някога би се пренесъл назад по линията, за да гледа убийството на Хюи Лонг, би трябвало да е тук в момента – може би хилядни тълпи, които се блъскат за по-добро местенце отпред. Да, ама имаше само няколко десетки, дошли от 2059-а или от по-ранна година. Защо останалите не бяха тук? Нима времето беше толкова гъвкаво, че все същото събитие можеше да се разиграва безкрайно, всеки път за все по-многобройна публика?
– Ето го – прошепна Джеф.
Главатарят вървеше забързано към нас, следван по петите от охраната си. Той беше нисък и пълничък, с червендалесто лице, чип нос, оранжева коса, месести бърни и дълбока ямичка на брадичката. Внушавах си, че мога да доловя силата на характера му, и се питах дали не се заблуждавам сам. Когато ни доближи, той се почеса по задника, каза нещо на мъжа отляво и се закашля. Костюмът му беше малко омачкан, косата – леко разрошена.
Подготвени от нашия куриер, ние знаехме откъде ще се появи убиецът. Чак когато Джеф промърмори сигнала – не и по-рано! – извихме глави, за да видим как доктор Карл Остин Вайс се отдели от гъмжилото, пристъпи към сенатора и притисна към корема му пистолет 22-ри калибър. Стреля веднъж. Изненаданият Хюи се просна по гръб смъртно ранен. Телохранителите му мигом извадиха оръжията си и застреляха убиеца. По пода се разтекоха лъщящи локви кръв. Зачервените телохранители ни избутваха и изблъскваха – по-назад, по-назад, по-назад!
Това беше. Събитието, което дойдохме да видим, свърши.
Изглеждаше не съвсем истинско – като инсценировка на стара история, добре замислено, но посредствено изиграно триизмерно шоу. Находчивостта, вложена в представлението, ни впечатли, но значението на видяното не ни потресе.
Дори когато наоколо свиреха куршуми, не беше напълно реално за нас.
Само че куршумите си бяха истински и ако ни бяха улучили, щяхме да умрем истински.
А за двамата мъже, паднали на полирания под, събитието беше непоправимо истинско.
16.
Участвах в още четири подготвителни пътувания, преди да ме утвърдят като времеви куриер. Всички скокове пак бяха в района на Ню Орлиънс. Опознах историята на това място далеч по-добре, отколкото можех да си представя.
При третата екскурзия попаднах в 1803 година, когато Щатите купили Луизиана. Аз бях единственият стажант. Имаше седмина туристи. Нашият куриер беше Сид Буонокоре – нисък мъж със сурово изражение. Когато споменах името му пред Сам, той прихна и изтърси:
– Онова долно типче ли!
– Че какво му е долното?
– Преди водеше туристи в Ренесанса. Само че накрая патрулът го спипа да се прави на сводник – пробутвал туристки в леглото на Чезаре Борджия. Дамите му се отплащали щедро, Чезаре – също. Буонокоре се оправдал, че просто си вършел работата, нали мацките искали по-интересни преживявания в епохата и подобни глупости. Не му се разминало. Изтеглиха го тук и го насадиха на екскурзията с покупката на Луизиана.
– От куриера иска ли се да надзирава сексуалния живот на туристите? – учудих се аз.
– Не, но от него не се очаква и да поощрява лудориите им в други епохи.
Аз обаче открих, че човекът, „поощрявал лудории в други епохи“, е доста симпатичен мошеник. Буонокоре не беше красавец, но излъчваше такава всеядна сексуалност, че нямаше как да не му се възхитя. А в неговата неуморна загриженост за собственото му благополучие дори долавях някакъв хищен чар. Никой не ръкопляска на дебнещ джебчия, затова пък мнозина насърчават отявлените разбойници. А Сид Буонокоре си беше тъкмо такъв по нрав.
Освен това се отличаваше с вещина в работата си като куриер. Вмъкна ни умело в Ню Орлиънс през 1803 година като холандски търговци, дошли да преценят шансовете си на местните пазари. Нищо не ни застрашаваше, ако не се натъкнем на истински холандец, а прикритието премахваше всякакви съмнения за странния ни говор. Обикаляхме града, навлекли неудобните дрехи от началото на деветнайсети век, и се чувствахме като актьори, избягали от репетиция на историческа пиеса. Но Сид ни развеждаше с хъс.
Скоро узнах, че преуспява и във финансовите операции със златни дублони и испански монети по осем реала. Изобщо не се опитваше да скрие от мен какво върши, но не подхващаше разговор за това и аз тъй и не успях да проумея заплетените подробности. Може би се възползваше от променливия обменен курс. Знам само, че разменяше щатски сребърни долари; срещу британски златни гвинеи, с които пък купуваше френски сребърни монети при изгодна отстъпка, а нощем се срещаше по бреговете на Мисисипи с карибски пирати, за да им пробута френските пари срещу испанско злато и сребро. Не научих какво правеше с дублоните и реалите. Не схванах и как извлича печалба. Най-правдоподобната ми догадка гласеше, че се опитва да събере колкото може по-разнообразни монети, за да ги продава на колекционери напред по линията. Струваше ми се обаче, че това е твърде просто обяснение за машинациите на такъв находчив хитрец. Той не пожела да обясни, а аз не се престраших да попитам.
Сид беше неуморен и в секса, което не е необичайно за куриер.
(– Туристките са разрешен улов – наставляваше ме Сам. – Самите те направо ни се нахвърлят. Както на времето с белите ловци в Африка.)
Но аз разбрах, че Сид Буонокоре не се задоволява само с жадни за романтични преживявания туристки.
В една късна вечер от нашия престой в 1803 година аз си блъсках главата над неясно за мен правило и отидох в стаята на Сид за съвет. Почуках на вратата и той подвикна:
– Влез!
Влязох, той обаче не беше сам. Млада жена с леко мургава кожа и дълга черна коса се излежаваше в постелята гола, лъснала от пот, задъхана. Стегнатите й гърди стърчаха, макар и големи.
– Извинявай – промърморих. – Не съм искал да се натрапвам.
– Глупости! – засмя се Сид. – Засега привършихме. Не си ни прекъснал. Това е Мария.
– Здравей, Мария – поздравих стеснително.
Тя се изкикоти пиянски. Сид й заговори на креолското наречие и момичето пак се ухили. Надигна се от леглото, направи изящен гол реверанс и смънка:
– Бон соар, мосю.
После се просна по лице бавно и елегантно.
– Самата прелест, а? – гордо изрече Сид. – Наполовина индианка, наполовина испанка, наполовина французойка. Пийни си ром.
Глътнах от манерката, която ми подаде, и подхвърлих:
– Половинките не станаха ли много?
– Мария си пада по крайностите във всичко.
– Ясно…
– Запознах се с нея миналия път, когато водих туристи. Така нагласям нещата, че да й се радвам по малко всяка нощ, без да лишавам и другите си „аз“ от удоволствието. Все пак, Джъд, не мога да знам предварително още колко ще водя по този проклет маршрут, но защо да не си прекарвам приятно всеки път, когато идвам назад по линията?
– Разумно ли е да говориш така пред…
– И една думичка не знае на английски. Абсолютно безопасно е.
Мария се размърда и изпъшка. Сид си взе манерката и изля малко ром на гърдите й. Тя пак се разкикоти и започна да разтърква течността сънено, все едно беше вълшебен балсам за растеж на гърдите. Не че момичето имаше нужда от такъв балсам.
– Много е страстна – отбеляза Сид.
– Не се и съмнявам.
Той каза нещо и Мария се надигна тромаво. Пак пристъпи към мен. Гърдите й се полюшваха като камбанки. Лъхаше и на ром, и на похот. Протегна неуверено ръце към мен, но отново загуби равновесие и се отпусна на дъсчения под. Лежеше и се кискаше.
– Искаш ли да я опиташ? – предложи Сид. – Остави я да поизтрезнее, заведи я в стаята си и се позабавлявайте.
Подметнах шегичка за интересните болести, на които момичето може да е преносител. Случват ми се и такива нелепи прояви на придирчивост.
Буонокоре ме изгледа презрително.
– Нали си ваксиниран, от какво има да се плашиш?
– Да, срещу тиф, дифтерит, жълта треска и още какво ли не, но сифилис… – смънках аз.
– Чиста е, повярвай. Впрочем, ако са ти толкова опънати нервите, направи си термобаня в мига, когато се върнеш напред по линията. – Сид вдигна рамене. – Ако и такива неща те плашат, може би е по-добре да не ставаш куриер.
– Не съм…
– Видя, че аз нямам нищо против да спя с нея, нали? Джъд, ти за обикновен глупак ли ме смяташ, или за невероятен тъпанар? Щях ли да легна със сифилитичка? И отгоре на всичко да я предложа на тебе след това?
– Е…
– Само за едно би трябвало да се безпокоиш – натърти той. – Взе ли си хапчето?
– Хапчето ли?
– Хапчето, празноглавецо! Ежемесечното!
– О… да. Ами да. Разбира се.
– Това е абсолютно задължително, когато пътешестваш назад по линията. Не може да се шляеш из миналото и да заплождаш прародителките на други хора. За такова нещо времевият патрул направо ще те размаже по пода. Ще ти се размине безнаказано, ако се сближаваш по един или друг начин с хората назад по линията – малко невинен бизнес, малко невинни креватни удоволствия – но за нищо на света не бива да правиш бебета. Чатна ли?
– То се знае, Сид.
– Запомни – това, че си търся малко развлечения в миналото, не означава да поемам и риска от огромна промяна на историята. Като разбъркам например генетичните линии. Постъпвай като мен, хлапе. Не забравяй за хапчетата. Сега вдигни Мария и се омитайте оттук.
Вдигнах Мария и двамата се ометохме.
Тя изтрезня бързичко в моята стая. Не знаеше и думичка на език, който аз разбирах. И аз не знаех думичка на език, който тя разбираше. Въпреки това се спогодихме чудесно.
Макар че бе родена два века и половина преди мен, изпълнението й си оставаше безупречно. Някои неща не се променят кой знае колко.
