Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 17 страниц)
31
В края на почивката се явих да получа задача и за пръв път поех група като самостоятелен времеви куриер.
Трябваше да водя шестима на едноседмична разходка в миналото. Те обаче не знаеха, че ми е за пръв път. Протопополос не виждаше смисъл да им каже, а аз се съгласих с него. Не се чувствах новак. Преливах от нахалството на Метаксас. Не се страхувах от нищо освен от самия страх.
В предварителния разговор с туристите им изредих правилата за пътешествениците във времето с ясни, отсечени изречения. Призовах страховития образ на времевия патрул, за да ги откажа предварително от промяна на миналото – и поради неволно нехайство, и по зъл умисъл. Обясних им как е най-добре да се опазят от неприятности. После им раздадох таймерите и ги настроих чрез моя.
– Тръгваме – заявих – назад по линията.
Обаяние. Наглост.
Джъд Елиът, времеви куриер, напълно самостоятелен!
Назад по линията!
– Пристигнахме – започнах – в 1659 година преди настоящето, която ви е по-привична като 400 година. Избрах я, защото е типична за ранния период на Византия. На власт е император Аркадий. Спомняте си от Истанбул в текущото време, че ето тук би трябвало да се намира „Света София“, а ей там – джамията „Султан Ахмед“. Е, разбира се, султан Ахмед и неговата джамия все още са на около десетина столетия в бъдещето, а църквата зад нас е първата „Света София“, построена четирийсет години по-рано, когато градът тепърва навлизал в младостта си. След четири години ще бъде опожарена по време на бунт. Ще бъде причинен от решението на Аркадий да прати в изгнание епископ Йоан Хризостомос, който отправял нападки срещу Евдокия, съпругата на императора. Да влезем. Виждате, че стените са зидани с камъни, но покривът е дървен…
Моята група се състоеше от строителен предприемач в щата Охайо, жена му, тяхната недодялана дъщеря и съпруга й, с нас бяха и психиатър от Сицилия и кривокраката му временна съпруга. Типично сборище на преуспели граждани. В църквата не биха могли да различат неф от нартика, но аз им я показах със замах, после ги запознах набързо с Константинопол по времето на Аркадий, за да имат с какво да сравняват видяното в по-късни епохи. Два часа по-късно скочихме напред по линията в 408 година и аз отново гледах празненствата по случай кръщенето на малкия Теодосий.
Открих себе си от другата страна на улицата, застанал до Капистрано. Не махнах с ръка. Другото ми „аз“ не показа с нищо, че съм забелязан. Питах се дали сегашното ми „аз“ беше тук и предишния път, когато дойдох с Капистрано. Главоблъсканиците в парадокса на натрупването ме потискаха и се постарах да ги пропъдя от ума си.
– Виждате развалините на старата „Света София“ – казах на туристите. – Ще бъде съградена наново под покровителството на това бебе – бъдещия Теодосий II, и ще бъде отворена за богомолци на 10 октомври 445 година…
Скочихме напред по линията в 445-а и присъствахме на церемонията по освещаването на църквата.
Сред куриерите има две противоположни мнения по въпроса как е най-добре да проведеш екскурзия в миналото. Методът на Капистрано показва четири-пет основни събития и оставя на туристите много време за кръчми, странноприемници, затънтени улички и пазари – бавно, спокойно придвижване, за да попият на воля духа на всяка епоха. Методът на Метаксас създава сложна мозайка от случки, като включва същите важни събития, а заедно с тях още двайсет, трийсет, дори четирийсет по-дребни – половин час тук, два часа там. Вече имах опит и с двата и предпочитах метода на Метаксас. Онзи, който изучава сериозно Византия, търси задълбоченост, не размах. Тези хора обаче не се стремяха да научат нещо задълбочено. За тях беше по-добре да им представяме Византия като същинско карнавално шествие, да ги подмятаме задъхани из епохите, да им показваме бунтове и коронации, състезания с колесници, издигане и сгромолясване на паметници и владетели.
Затова местех моята група ту в една година, ту в друга, като подражавах на моя идол Метаксас. Отделих цял ден за пребиваването им в ранната Византия, както би постъпил и Капистрано, но в този ден вместих шест скока. Завършихме усилния ден в 537 година – в града, който Юстиниан бе построил върху овъглените останки на унищожения от буйството на Сините и Зелените.
– Пренесохме се в 27 декември – обясних. – Днес Юстиниан ще участва в освещаването на новата „Света София“. Виждате колко по-голяма е катедралата в сравнение с предшественичките си – великанско здание, едно от чудесата на света. Юстиниан е вложил в построяването й средства, които в наше време биха се равнявали на милиарди долари.
– Тази ли съществува и в сегашния Истанбул? – усъмни се зетят на предприемача.
– Да, в основните си черти. Няма ги минаретата – мюсюлманите са ги пристроили, разбира се, когато превърнали църквата в джамия. Готическите контрафорси също още не са изградени. Освен това големият купол в момента не е онзи, който сте свикнали да виждате. Този тук е малко по-плосък и по-широк. Ще се окаже, че архитектът го е изчислил неправилно и половината купол ще се срути през 558 година, след като земетресения отслабят сводовете. Ще станете свидетели на това утре. Погледнете – идва Юстиниан.
Малко по-рано им бях показал изтормозения Юстиниан през 532, който опитваше да се справи някак с бунтовете. Императорът, който се появи пред нас в колесница, теглена от четири грамадни черни коня, изглеждаше остарял с доста повече от пет години, напълнял и още по-червендалест, но и несравнимо по-уверен в себе си – въплъщение на повелител. Имаше защо, щом бе надделял над страшното предизвикателство към властта му и бе превърнал съсипания град в нещо толкова величествено, че нямаше равен на себе си.
Сановници и придворни стояха отпред от двете страни. Ние оставахме настрана почтително сред простолюдието. Свещенослужители, дякони и псалти в скъпите си одежди чакаха императорското шествие. Псалми в старинни ладове се разнасяха под небето. Патриарх Менос се появи пред колосалната имперска порта на катедралата. Юстиниан стъпи на земята. Императорът и патриархът влязоха рамо до рамо в сградата, сановниците вървяха подире им.
– Според една хроника от десети век – обадих се аз – Юстиниан бил завладян от чувствата си, когато влязъл в новата „Света София“. Втурнал се към апсидата и отправил слова на благодарност към Господ, който позволил сътворяването на такова здание, после се провикнал: „О, Соломоне, надминах те!“ В службата на времето смятаме, че за посетителите на епохата ще бъде интересно да чуят прословутото възклицание, затова още преди години сме скрили „ушенце“ до олтара. Нося усилвател, който ще ни предаде думите на Юстиниан, щом доближи апсидата. Слушайте.
Включих усилвателя. В този миг незнайно колко куриери из тълпата наоколо правеха същото. Ще настъпи и време, когато ще се струпаме толкова много пришълци в миналото, че гласът на Юстиниан, усилен от хиляди миниатюрни устройства, ще загърми страховито навсякъде в града.
– От усилвателя в дланта ми ехтяха стъпки, които спряха внезапно. И думите на Юстиниан стигнаха до нас – първото му възклицание, откакто бе влязъл в този безсмъртен архитектурен шедьовър.
Прегракнал от ярост, императорът изрева:
– Я погледни нагоре, гъзолюбив тъпако! Намери ми майкоебеца, който е оставил онова скеле под купола! Искам ташаците му в алабастрова ваза още преди богослужението!
Аз се обърнах към моите шестима туристи.
– С началото на пътешествията във времето фактите ни принудиха да преразгледаме много от най-вдъхновяващите исторически случки.
32.
През нощта, докато моите уморени туристи спяха, аз се изсулих, за да извърша малко лични проучвания.
Това беше грубо нарушение на правилата. От куриера се изисква да бъде до клиентите си през цялото време, в случай че нещо ги застраши внезапно. В края на краищата туристите не знаят как да задействат таймерите и само куриерът би могъл да им помогне да се спасят.
Въпреки това аз се прехвърлих шест века напред по линията и посетих епохата на моя преуспяващ прародител Никифор Дука.
Проявих наглостта си още в първата самостоятелна задача, но всъщност не си позволих особено големи рискове.
Метаксас ми бе обяснил безопасния начин да се впускам в такива странични начинания – трябваше да наглася таймера си много грижливо, за да остана далеч от туристите най-много минута. Аз скочих от 27 декември 537 година, 23 часа и 45 минути. Можех да се пренеса назад или напред по линията и да прекарам там часове, дни, седмици или месеци. А щом привърша с личните си дела, оставаше само таймерът да ме върне в 27 декември 537 година, 23 часа и 46 минути. От гледна точка на спящите туристи отсъствието ми щеше да продължи шейсет секунди.
То се знае, завръщане в 23 часа и 44 минути нямаше да е особено сполучлив ход. В една и съща стая бих присъствал в два екземпляра, а това поражда парадокса на удвояването, разновидност на парадокса на натрупването. Несъмнено бих си навлякъл порицание, ако не и нещо по-лошо от времевия патрул, ако научеха. Затова точните сметки са задължителни.
Има още проблеми – например изборът на място за прехвърлянето. Странноприемницата, където бях настанил групата си през 537 година, нямаше как да се запази до 1175 година, към която се отправях. Не можех да се прехвърля слепешком от стаята, защото бих могъл да се появя на съвсем нежелано за мен място, построено по-късно – да речем, тъмница.
По-безопасно е да изляза на улицата и скоча оттам и на отиване, и на връщане. Така обаче се откъсвам от туристите за повече от минута – слизам по стълбата, намирам тихо и скрито кътче за скока й така нататък. И ако някой патрулен дойде на поредната си проверка и попита защо, дяволите ме взели, съм на улицата, а не с клиентите, ще загазя.
Въпреки това се прехвърлих напред по линията и ми се размина безнаказано.
Дотогава не бях идвал в 1175 година. Може би последната истински хубава година на Византия…
Струваше ми се, че над Константинопол е надвиснало предчувствие за беда. Дори облаците изглеждаха зловещи.
Субективни щуротии. Когато можеш да се движиш на воля напред-назад по линията, това изкривява представите ти. Аз знаех какво предстои за тези хора, а те – не. Византия през 1175 година беше наперена и оптимистично настроена. Черните знамения съществуваха единствено във въображението ми.
На трона беше Мануил I Комнин – свестен човек, чието дълго, славно царуване клонеше към края си. Нещастията вече го дебнеха. Императорите от династията Комнин бяха прекарали целия дванайсети век в битки, за да си върнат Мала Азия, завладяна от турците през предишното столетие. Аз знаех, че през следващата 1176 година Мануил ще загуби цялата азиатска част от империята си за един ден в сражението при Мириокефалон. И след това за Византия предстои само упадък. Но Мануил още не знаеше това. Никой тук не знаеше. Освен мен.
Тръгнах към Златния рог. През този период средище беше не районът на „Света София“, Хиподрума и Августеума, а кварталът Влахерна, североизточната част на града, в чийто край се срещаха крепостните стени. В края на единайсети век император Алексий I бе преместил двора тук по своя прищявка, изоставяйки бъркотията на Големия дворец. Сега неговият внук Мануил властваше тук в блясъка на славата си, а големите феодални родове бяха построили свои дворци наблизо покрай Златния рог.
Един от най-прекрасните мраморни палати принадлежеше на Никифор Дука, моя далечен прадядо.
Половината утро щъках около двореца и се опиянявах от великолепието му. Малко преди пладне портата се отвори и видях самия Никифор да се появява в колесница за обедната си разходка. Той беше внушителен мъж с дълга, сложно сплетена черна брада и натруфена, обшита със злато роба. На гърдите си носеше златен кръст, инкрустиран с огромни скъпоценни камъни, по ръцете му искряха пръстени. Пред портата се бе събрала тълпа да гледа как благородният Никифор излиза от двореца.
На минаване той хвърли щедро шепа монети на гъмжилото. Улових една – тънко, невзрачно кръгче, сечено по времето на Алексий I, очукано на много места. Комнините бяха започнали да обезценяват парите безобразно. Все пак не е зле, ако можеш да ръсиш на зяпачите дори монети с доста малко злато в тях.
До ден-днешен си пазя този протъркан и някак мазен на вид византин. Смятам го за свое наследство от онзи прадядо.
Колесницата на Никифор отпраши към императорския дворец. Мръсен старец до мен въздъхна, прекръсти се многократно и смънка:
– Спасителят да благослови Никифор! Какъв чудесен човек!
Старецът се бе лишил от целия си нос, както и от лявата си ръка до китката. В този късен период благите византийци бяха решили да осакатяват за някои дребни престъпления. Все пак беше някакъв напредък, защото съгласно законите на Юстиниан и в тези случаи се полагаше смъртно наказание. По-добре да загубиш око, езика или носа, отколкото живота си.
– Двайсет години служих на Никифор Дука! – не млъкваше старецът. – Най-хубавите години в живота ми.
– А защо напусна? – попитах го.
Той вдигна чуканчето на лявата си ръка.
– Хванаха ме да крада книги. Аз бях писар и копнеех да имам някои от книгите, които преписвах. Никифор имаше толкова много! Нямаше да му липсват пет-шест от тях! Но ме разкриха и загубих не само ръката си, но и службата, още преди десет години.
– Ами носът ти?
– В онази сурова зима преди шест години откраднах каче с осолена риба. Не ме бива за крадец, все ме хващат.
– И как се прехранваш?
Той се усмихна.
– От милосърдието на околните. И с просия. Би ли дал сребърна нумизма на един нещастен старец?
Огледах монетите, които имах. За съжаление всички сребърни бяха от пети и шести век, излезли от обръщение твърде отдавна. Ако старецът се опиташе да си купи нещо с такава монета, щяха да го обвинят, че е ограбил някой колекционер сред аристократите. Вероятно биха му отсекли и другата ръка. Затова сложих на дланта му чудесен златен византин от началото на единайсети век. Той се облещи към монетата.
– Твой съм с цялата си душа, благороднико! – възкликна той.
– Щом е тъй, ела е мен в най-близката кръчма и ми отговори на няколко въпроса.
– С радост! С радост!
Поръчах вино за двама ни и изстисках от него всичко, което знаеше за родословието на Дука. Не понасях лесно гледката на обезобразеното лице срещу мен и докато си приказвахме, все се вторачвах в рамото му, но той като че беше свикнал с това. Знаеше всичко, което аз исках да науча, защото едно от задълженията му при Дука било да преписва семейните архиви.
Каза ми, че Никифор е на четирийсет и пет, защото е роден през 1130 година. Негова съпруга е Зоя Катакалон и имат седем деца: Симеон, Йоан, Лъв, Василий, Елена, Теодосия и Зоя. Никифор бил най-големият син на Никетас Дука, роден през 1106 година, чиято съпруга пък била Ирина Керулариус, за която се венчал през 1129 година. Никетас и Ирина имали още пет деца: Михаил, Исак, Йоан, Роман и Ана. Баща на Никетас бил Лъв Дука, роден през 1070 година, който се оженил за Пулхерия Ботаниатес през 1100 година, другите им деца били Симеон, Йоан, Александър…
Изброяването продължаваше и бележеше присъствието на рода Дука в отминалите поколения на Византия – десети век, после девети, осми… Имената ставаха по-несигурни, появяваха се пропуски в архивите, старецът се мръщеше, запъваше се, молеше да го извиня, че сведенията са толкова оскъдни. Два-три пъти опитах да го спра, но той не желаеше да млъкне и накрая завърши с някой си Тиберий Дука през седми век, за чието съществуване призна, че може и да е било легенда.
– Сам разбираш, че това е само потеклото на Никифор Дука – натърти той. – Имперският род е съвсем друго разклонение, което мога да проследя за тебе в миналото от Комнините до император Константин X и неговите предшественици, които…
Към онези Дука бях равнодушен, макар че и те бяха далечни мои сродници. Ако исках да науча родословието на императорите от рода Дука, можех да прочета на спокойствие трудовете на историци. Интересуваше ме само моят, по-скромен дял, отделил се от родословното дърво на императорите. Благодарение на обезобразения бивш писар научих за още три века от историята на Дука, от които произхождаше Никифор. Знаех и какво ще последва – от сина му Симеон, озовал се в Албания, до Мануил Дука от Аргирокастро, чиято най-голяма дъщеря се омъжила за Николай Маркезинис, нататък беше родовата линия на Маркезинис, Докато една от дъщерите им се омъжила за син на рода Пасилидис и родила моя достоен дядо Константин, чиято дъщеря Диана пък се омъжила за Джъдсън Даниъл Елиът Втори и дарила света с моята забележителна особа.
– Това е за старанието ти – казах и дадох на опърпания старец още една златна монета.
Измъкнах се от кръчмата, докато той още фъфлеше зашеметен благодарността си.
Знаех си, че Метаксас ще се гордее с мен. Може би дори ще завижда мъничко – толкова набързо съставих родословно дърво, простряло се през повече векове и от неговото, което стигаше до десети век. А моето (макар и малко недоказано) – до седми. Е, да, той имаше списък със стотици свои предтечи, аз научих подробности само за десетки от моите, но Метаксас бе започнал години преди мен.
Настроих внимателно своя таймер и скочих обратно в 27 декември 637 година. Тъмната улица беше безлюдна. Влязох припряно в странноприемницата. По-малко от три минути се бяха изнизали от моето изчезване, въпреки че прекарах осем часа напред по линията в 1175 година. Моите туристи спяха дълбоко. Всичко беше наред.
Аз бях доволен от себе си. Запалих свещ и си записах каквото знаех за родословието на Дука върху парче стар пергамент. Нямах намерение да правя нищо с това родословно дърво. Не търсех прародител, когото да убия, както си бе наумил Капистрано, нито прародителки за съблазняване, както постъпваше Метаксас. Само исках да се понаслаждавам на факта, че сред моите предшественици има Дука. Някои хора не могат да се похвалят с каквото и да било родословие.
33.
Не мисля, че можех да се меря с Метаксас като куриер, но нарисувах за моите хора съвсем сносна картина на Византия. Свърших страхотна работа като за пръв опит.
Минахме на скокове през всички върхови моменти и някои от паденията. Показах им кръщенето на Константин Лайното, унищожаването на иконите по волята на Лъв III, нашествието на българите през 813 година, дърветата от позлатен бронз в Магнаурската школа на Теофил, гуляите на Михаил Пияницата, пристигането на първите кръстоносци през 1096–1097 година, несравнимо по-унищожителната поява на участниците в Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година, успешния опит на византийците да си върнат града през 1261 година и коронясването на Михаил VIII. Накратко – всичко, което си струваше да видят.
И моите хора се захласваха. Подобно на повечето туристи в миналото, те много си падаха по бунтовете, въстанията, размириците, обсадите, масовите кланета, нашествията и пожарите.
– Кога ще ни покажеш как нахлуват турците? – честичко питаше предприемачът от Охайо. – Искам да видя как проклетите турци опустошават това място!
– Напредваме натам – уверявах го.
Първо им представих Византия в нейния залез при династията Палеолог.
– Империята е загубила повечето си земи – обясних, когато се преместихме напред по линията в 1275 година. – Сега византийците мислят и строят в смален мащаб. Ценят над всичко интимността. Ето я малката църква „Света Мария Монголска“. Построена е в чест на извънбрачна дъщеря на Михаил VIII, която за малко е била съпруга на монголски хан. Долавяте ли очарованието й, простотата?
Пренесохме се още по-напред в 1330 година, за да надникнем в църквата „Христос Спасител“. Туристите вече я познаваха от Истанбул в текущото време под турското й име – „Карийе Джамии“. Видяха я каквато е била преди, с всичките й смайващи мозайки, свежи и нови.
– Погледнете там – сочех им. – Ето я Мария, която се омъжила за монголец. Още можете да я видите и в текущото време. А тази – ранните години и чудесата в живота на Христос – я няма в наши дни, но сега се убеждавате, че е била превъзходна.
Куко-докторът от Сицилия си направи пълен холографски запис на църквата. Носеше камерата в шепа. Службата на времето допуска това устройство в миналото, защото никой не би го забелязал, нито пък би проумял за какво се използва. Неговата кривокрака временна съжителка се тътреше край стените и ахкаше неспирно. Онези от Охайо май скучаеха, както и очаквах. Все едно. Ако беше нужно, щях да им натикам малко култура насила в гърлата.
– Кога ще гледаме турците? – питаха нетърпеливо. Подминахме епидемията на „черна смърт“ от 1347–1348 година.
– Не мога да ви заведа там – отсякох пред сърдитите туристи. – Трябва да се запишете на специална екскурзия из чумните епидемии, ако искате да присъствате на тях.
Зетят от Охайо изсумтя:
– Ваксинирани сме, както се полага.
– Но петте милиарда в нашето текущо време не са защитени – напомних аз. – Можете да пренесете заразата и да развихрите световна епидемия. И тогава ще бъдем принудени да заличим цялата ви екскурзия от потока на времето, за да не допуснем това бедствие. Не бихте искали, нали?
Зяпаха ме неразбиращо.
– Вижте какво, щях да ви заведа, ако можех. Но ми е забранено по закон. Никой не може да влезе в години на чума без специално разрешение, каквото аз нямам.
Поведох ги към 1385 година – в залиняващия Константинопол с все по-малкото жители зад могъщите му стени. Цели квартали бяха изоставени, много църкви се рушаха полека. Турците опустошаваха околните земи. Качих моите хора на крепостната стена зад Влахерна и им посочих конници на турския султан, обикалящи наблизо. Приятелчето от Охайо размаха юмрук към тях.
– Мръсни варвари! Боклуци!
Стигнахме и до 1398 година. Показах им Анадоллу Хисар – крепостта на султан Баязид на азиатския бряг на Босфора. Лятната мараня замазваше малко гледката, затова прескочихме в есента и пак се взряхме. Подавахме си скришом два малки бинокъла. Доближиха ни двама престарели византийски монаси, зърнаха биноклите, преди да ги прибера, и поискаха да им кажем през какво гледаме.
– Помага на очите – отвърнах и се изнесохме оттам набързо.
В лятото на 1422 година наблюдавахме как армията на султан Мурад II млати здраво по крепостните стени. Двайсетина хиляди турци изгориха селата и нивите около Константинопол, изтребиха жителите, изкорениха лозята и маслиновите дръвчета, а сега напираха да влязат в града. Избутваха обсадни машини към стените, блъскаха с тарани по портите, мятаха грамадни камъни с огромни катапулти, изобщо забавляваха се с цялата тежка артилерия на онова време. Промъкнах се с туристите чак до битката, за да се насладят на зрелището.
Стандартният похват е групата да се маскира като поклонници – те могат да се врат навсякъде. Раздадох кръстове и икони, накарах всички да си придадат отнесено изражение и ги поведох с песен на уста. Разбира се, нямаше как да ги науча на византийски псалми, затова им казах да мрънкат каквото им хрумне, стига да звучи тържествено и набожно. Семействата от Охайо тутакси подхванаха химна на Щатите и го повтаряха неуморно, психиатърът и приятелката му се развличаха с арии от опери на Верди и Пучини. Защитниците на града прекъсваха за малко заниманията си, за да ни махнат с ръка и да ни поздравят. Ние също ги поздравявахме и прекръствахме.
– Ами ако ни убият? – поколеба се зетят от Охайо.
– Не може да се случи. Не и окончателно. Ако случайно ви улучат, ще повикам времевия патрул и те ще ви измъкнат оттук пет минути предварително.
Той ме гледаше с недоумение.
Византийците се сражаваха настървено, за да отблъснат турците. Мятаха по тях „гръцки огън“ и врящо масло, отсичаха всяка глава, която се подаде над стената, понасяха ударите на обсадните машини. И въпреки това изглеждаше неминуемо градът да падне до залез. Здрачаваше се.
– Сега внимавайте – дадох знак на туристите.
На няколко места около крепостните стени лумнаха огньове. Турците сами подпалваха обсадните машини и се оттегляха!
– Защо? – питаха ме моите хора. – Само след час градът щеше да бъде техен.
– Византийски историци ще напишат по-късно, че се случило чудо. Появила се Дева Мария във виолетова мантия сред ослепително сияние и обиколила стените. Турците избягали в ужас.
– Къде? – озърташе се зетят. – Не видях никакво чудо. Не видях никаква Дева Мария!
– Дали да не се върнем половин час назад и да погледнем пак? – колебливо предложи жена му.
Обясних им, че всъщност никой не е виждал Дева Мария на укрепленията. При султан Мурад пристигнали вестоносци с новината за въстание срещу него в Мала Азия. Поради опасението да не бъде откъснат от владенията си и обсаден на свой ред в Константинопол, ако го превземе, той се отказал веднага от нападението и потеглил да се разправи с бунтовниците на изток. На хората от Охайо им личеше, че са разочаровани. Май наистина искаха да видят Дева Мария.
– Видяхме я на екскурзията миналата година – промърмори зетят.
– Тогава беше друго – поправи го жена му. – Онази беше истинската, не някакво си чудо!
Настроих таймерите и продължихме напред по линията.
Утрото на 5 април 1453 година. Чакахме изгрева върху крепостната стена.
– Градът вече е обграден напълно – започнах аз. – Султан Мехмед Завоевателя е построил крепостта Румели Хисар на европейския бряг на Босфора. Турците затягат обръча. Елате да видите и да чуете.
Слънцето се издигна в небето. Надникнахме от стената и ни оглуши мощен вопъл.
– Отвъд Златния рог са палатките на турската армия, която наброява двеста хиляди души. В Босфора има четиристотин деветдесет и три турски кораба. Византийските бранители на града са осем хиляди и имат петнайсет кораба. Християнска Европа не се притече на помощ на християнска Византия, дойдоха само седемстотин генуезки войници и моряци под командването на Джовани Джустиниани. – Никой от туристите не се сети за приликата с името на Юстиниан, не чу ехото от далечното минало. – Византия ще бъде хвърлена на вълците. Чуйте рева на турците!
Прочутата верига беше опъната през Златния рог и закрепена от двете страни – огромни дънери, съединени с железни куки, препречваха достъпа на нашествениците към пристанището. Вече бе разкъсана веднъж – през 1204 година. Сега беше по-яка.
Скочихме напред в 9 април и наблюдавахме как турците се промъкват все по-близо до стените. Прехвърлихме се в 12 април и гледахме как огромното турско оръдие започна да бълва огън. Християнският продажник Урбан от Унгария го бе направил за турците. Сто волски впряга го изтеглиха към града. Дулото, широко три стъпки, изстрелваше гранитни гюлета по седемстотин килограма всяко. Видяхме огнена струя, кълбо дим, после чудовищна каменна топка се издигна мудно и се заби в стената в облак прахоляк. Ударът беше с такава мощ, че тръпката бе усетена в целия град. Ушите ни звъняха от взрива.
– Могат да стрелят с оръдието само по седем пъти на ден – казах на туристите. – Зареждането е бавно. Сега вижте това.
Още седмица напред по линията. Нашественици се бяха скупчили около великанското оръдие и го подготвяха за изстрел. Запалиха фитила и то се пръсна с потресаващ изблик на пламъци, грамадни парчета от дулото разкъсваха турците. Навсякъде се въргаляха трупове. Византийците нададоха радостни крясъци, от стените.
– Сред мъртъвците е и Урбан – вметнах аз. – Но турците скоро ще направят ново оръдие.
Вечерта турците напираха към стените, а ние пеехме „Прекрасната Америка“ и арии от „Отело“, докато гледахме как храбрите генуезци на Джовани Джустиниани ги отблъскват. Над главите ни свистяха стрели. Малцина от византийците стреляха с трудни за боравене и неточни пушки.
Показах последните дни на обсадата толкова виртуозно, че самият аз се просълзих. Представих на моите хора морски битки, ръкопашни схватки по крепостните стени, молебени в „Света София“. Дадох им възможност да видят как турците хитроумно издърпаха корабите си върху дървени трупи от Босфора в Златния рог, за да заобиколят веригата. Направих ги свидетели на ужаса на византийците, когато утрото на 23 април разкри пред погледите им седемдесет и два турски кораба, пуснали котва в пристанището, а след това и зрители на доблестната победа на генуезците над тези кораби.
Скачахме, виждахме стените да се ронят, но да устояват, виждахме упорството на защитниците да крепне, а решимостта на нападателите да чезне. През нощта на 28 май отидохме в „Света София“ на последното християнско богослужение, което щеше да бъде извършено там. Човек можеше да се заблуди, че целият град се е събрал в катедралата – император Константин XI и свитата му, просяци и джебчии, търговци, сводници, католици от Генуа и Венеция, войници и моряци, князе и попове, а също и тълпа преоблечени гости от бъдещето, може би повече от всички други накуп. Слушахме звъна на камбаните и унилото „Кирие“ на свещениците, коленичихме и мнозина, дори някои пътешественици във времето, плакаха за Византия. Когато литургията завърши, повечето свещи бяха угасени и прекрасните мозайки и фрески потънаха в сенките.
После настъпи 29 май – последният ден на един свят.
В два часа през нощта турците настъпиха към портата „Свети Роман“. Джустиниани беше ранен. Битката беше страшна и по неволя държах туристите встрани от нея. Ритмичното „Аллах! Аллах!“ набираше мощ, докато врявата запълни цялата вселена, бранителите се уплашиха и побягнаха, а турците нахълтаха в града.
– Всичко свърши – казах аз. – Император Константин загива в сраженията. Хиляди бягат от града, други хиляди търсят убежище зад залостените порти на „Света София“. Гледайте, гледайте – грабежите, кланетата!
Скачахме трескаво, изчезвахме и изниквахме, за да не ни прегазят конници, препускащи весело по улиците. Нищо чудно да сме стреснали мнозина турци, но в това безумие вълшебното изчезване на групичка поклонници едва ли ги е развълнувало особено. Избрах за завършек 30 май – султан Мехмед влезе победоносно в древния Византион, придружен от везири, паши и еничари.
– Спира пред „Света София“ – шепнех на туристите. – Взема шепа пръст и я посипва на чалмата си в знак на смирение пред Аллах, удостоил го с такава велика победа. Сега влиза. Не е безопасно да го последваме. Вътре ще завари турчин, който разбива с кирка мозаечния под, и ще сметне постъпката му за богохулство. Султанът ще зашлеви този мъж и ще му забрани да съсипва катедралата. „Света София“ ще бъде превърната в джамията „Ая София“. Вече няма Византия. Да тръгваме напред по линията.
Замаяни от видяното, шестимата чакаха да настроя таймерите им. Дадох сигнала и ние се върнахме в 2059 година.
Малко по-късно в службата на времето предприемачът от Охайо дойде при мен. Изпружи палец нагоре във вулгарния жест на човек, предлагащ бакшиш.
