Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 17 страниц)
Робърт Силвърбърг
Назад по линията
На Ан Маккафри – приятелка и съратничка
1.
Гуруто Сам беше чернокож, неговите хора назад по линията били роби… а преди това царе. Чудех се за моите хора. Поколения запотени селяци, умиращи от преумора? Или заговорници, бунтовници, умели съблазнители, майстори на меча, съгрешили свещеници, куртизанки, търговци на употребявани вещи от слонова кост, готвачи, икономи, борсови посредници, фалшификатори на монети? Всички онези, които никога не съм познавал и няма да опозная, чиято кръв, лимфа и гени нося – аз исках да ги познавам. Не понасях мисълта, че съм откъснат от собственото си минало. Жадувах да мъкна миналото със себе си като камилска гърбица и да си пийвам от него при засуха.
– Щом е тъй, полети с ветровете на времето – каза ми гуруто Сам.
Вслушах се в думите му. Така се набърках в бизнеса с пътуване във времето.
Вече бях назад по линията. Видях онези, които ме чакат в отминалите хилядолетия. И миналото се е вкопчило в мен като гърбица.
Пулхерия!
Прапра… и още много пъти прапрабаба!
Ако не се бяхме срещнали…
Ако бях стоял настрана от дюкянчето за сладкиши и подправки…
Ако бях останал равнодушен към тъмните очи, мургавата кожа и щръкналите гърди… Пулхерия…
Моята любима. Моята страстна прародителка. Ти си мъчение в сънищата ми. Ти ми пееш от далечината назад по линията.
2.
Той си беше истински черен. Семейството му работело по въпроса от пет-шест поколения, още от времето на афроренесанса. Намислили да се прочистят от гените на омразните робовладелци, които – то се знае – имали предостатъчно време да зацапат обилно потеклото на Сам. Белите господари не пропускали да задоволят нагона си в периода от седемнайсети до деветнайсети век. Но през 60-те години на предишното столетие предците на Сам започнали да се отървават от наследството на белите гадове, като се сношавали само с черни като абанос и с коса на ситни къдрици. Ако се съди по семейните снимки, които той ми показа, започнало се с прапрабаба, чиято кожа била като кафе с мляко. Тя обаче се омъжила за възчерен студент от Замбия или някоя от онези забавни, дребни, временни държавици. Най-големият им син си избрал същинска нубийска принцеса и тяхната дъщеря се събрала с елегантен, безупречно черен мъжкар от Мисисипи, а те…
– Е, дядо ми бил поносимо кафяв – отбеляза Сам, – но от пръв поглед си личало, че е мелез. Постигнали сме доста по-тъмен оттенък, но нямало как да минем за чиста кръв. После се родил баща ми и гените направо се изметнали. Въпреки, всички усилия. Светла кожа, прав тънък нос, тънки, устни – помияр, чудовище! Генетиката решила да се погаври с едно усърдно семейство африканци, откъснати от прародината. Тате накрая отишъл в център за генни услуги, за да разкарат бялото бреме от него. За четири часа постигнал каквото прародителите ни не успели за осемнайсет години. И ето ме мен. Черен и красив.
Сам беше на около трийсет и пет. Аз – на двайсет и четири. През пролетта на 59-а си деляхме двустаен апартамент в Долен Ню Орлиънс. Всъщност апартаментчето беше на Сам, но той ме покани, щом научи, че няма къде да се подслоня. Тогава работеше почасово като разпоредител в смъркалница.
Аз тъкмо бях довтасал с капсула от По-новия Ню Йорк, където от мен се очакваше да бъхтя като трети помощник на съдия Матачине в Най-върховния окръжен съд на Горен Манхатън. Разбира се, уредих се с политически връзки на тази работа, не с будния си ум. Помощниците на съдиите не бива да имат излишък от мозък, защото разстройват компютрите. Прекарах осем дни със съдия Матачине, търпението ми се изчерпа и аз се пъхнах в първата капсула, потегляща на юг, понесъл цялото, си имане. А то се състоеше от зъбочистката и апаратчето за махане на черни точки от носа, чипчето за достъп до главния информатор, последната ми карта с пръстов отпечатък и талисманчето – византийска златна монета, нумизма от времето на Алексий Първи. Добрах се до Ню Орлиънс и се завлякох надолу през подземните етажи, накрая краката ме отнесоха до луксозна смъркалница на Подземната Бърбън Стрийт, трето ниво. Признавам си, че ме привлякоха двете кръшни момичета, които се занимаваха с подводно плуване в огромен аквариум с течност, която приличаше на коняк. Оказа се, че наистина е коняк. Казваха се Хелън и Бетси, опознахме се доста добре с тях по-късно. Те бяха примамките на смъркалницата. Носеха хрилни маски и показваха на минувачите приятната си голота, обещаваща (без никога да се стигне до това) оргазмени лудории. Зяпах ги как обикалят лениво, всяка стиснала лявата гърда на другата, понякога и гладко бедро се пъхаше между още две. Момичетата ми се усмихваха подканящо и накрая влязох.
Посрещна ме Сам. Стори ми се, че с всичките си добавки стърчеше едва ли не три метра над пода, носеше само препаска и щедро количество козметични масла по себе си. Съдия Матачине просто би се влюбил в него.
– Добра ти вечер, бели човече, искаш да си купиш сън ли?
– Какво има при вас?
– Садо, мазо, хомо, лесбо, отвътре, отвън, отгоре, отдолу и всички разновидности и отклонения. – Той посочи сензора за разплащания. – Избери си и притисни палец тук.
– Не може ли първо да пробвам образци?
Той се взря в мен.
– Какво ли е довело симпатично еврейско момче като тебе на такова място?
– Ама че съвпадение. Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос.
– Крия се от Гестапо – подхвърли Сам. – В черен облик. Йисгадал в’йискадаш…
– … адонай елохайну – довърших аз. – Само че аз принадлежа към Преобразуваната епископална църква.
– Аз пък съм от Първа църква на Христос-Вудун. Да ти изпея ли някой от псалмите на чернилките?
– Пощади ме – помолих го. – Може ли да ме запознаеш с момичетата в аквариума?
– Тук не продаваме плът, бели човече, само сънища.
– И аз не купувам плът, само я ползвам назаем за малко.
– Тази с по-хубавите цици е Бетси. А онази с по-хубавия задник е Хелън. Честичко са девствени й тогава цената се качва. По-добре опитай някой сън. Виж какви свежи маски имаме. Не искаш ли да си смръкнеш?
– Не искам, ама хич даже.
– Откъде си лепнал тоя нюйоркски акцент?
– Във Върмонт през лятната ваканция. Ти откъде се сдоби с тая лъскава черна кожа?
– Тате ми я купил в център за генни услуги. Как ти е името?
– Джъд Елиът. Твоето как е?
– Самбо Самбо.
– Повторението е в повечко. Може ли да ти викам Сам?
– Мнозина го правят. Ти вече в Долния Ню Орлиънс ли живееш?
– Преди малко слязох от капсулата. Не съм си намерил подслон.
– Приключвам тук в четири сутринта. Хелън и Бетси – също. Я всички да се занесем у дома – предложи Сам.
3.
Доста по-късно научих, че запълва част от времето си и с работа в службата на времето. Това направо ме втрещи, защото все си представях хората от службата едни такива задръстени, праволинейни, безнадеждно почтени, с гранитни, гладко обръснати челюсти – същински уголемени версии на скаути… А моят черен наставник беше и до ден-днешен си е пълната противоположност на този образ. Разбира се, тепърва имаше да научавам много неща за службата на времето… както и за Сам.
Трябваше да утрепя няколко часа в смъркалницата, преди да си тръгнем, и Сам ми даде маска без пари, за да ме напомпа с весели халюцинации. Когато се опомних, той, Хелън и Бетси бяха облечени и готови за излизане. Не ми беше лесно да позная момичетата с дрехи. Имах ключ за различаване – „Бетси е с големите цици“, но с тези монашески одежди прелестите им не изпъкваха. Смъкнахме се три нива до леговището на Сам и се друснахме. Приятните пушеци се кълбяха, а дрехите падаха на пода. Тогава пак видях коя е Бетси и се захванахме с каквото бихте могли да очаквате. Открих, че осемчасовото плуване всяка нощ в аквариум с коняк придава на кожата й лъскаво сияние, без изобщо да притъпи сетивата й.
После седнахме в отмалял кръг, пушихме трева и гуруто ме подхвана с въпросчета.
– Дипломирах се по история на Византия – обявих аз.
– Браво, чудесно. Бил ли си там?
– В Истанбул ли? Пет пъти.
– Не в Истанбул, а в Константинопол.
– Все същото е.
– Нима?
– Аа, в Константинопол… – сетих се аз. – Много е скъпо.
– Не винаги – подхвърли чернокожият Сам. Докосна с палец запалването на нова цигарка с трева, наведе се внимателно и я пъхна между устните ми. – Да не си дошъл в Долния Ню Орлиънс пак да учиш история на Византия?
– Дойдох, за да избягам от работата си.
– Толкова скоро ли ти омръзна Византия?
– Омръзна ми да бъда трети помощник на съдия Матачине в Най-върховния окръжен съд на Горен Манхатън.
– Нали каза, че си…
– Знам какво казах. Византия е това, което изучавам. А трети помощник-съдия е онова, което върша. Тоест вършех.
– Защо?
– Съдия Елиът от Най-върховния федерален съд на Щатите ми е чичо. Според него трябвало да си намеря свястна работа.
– Не е ли задължително да си завършил право, за да бъдеш помощник-съдия?
– Вече не – обясних аз. – Всъщност машините извличат всички данни. Помощниците са само придворни. Те хвалят съдията за блестящия му интелект, обгрижват го, подлагат му се и така нататък. Изтърпях осем дни и се пъхнах в капсулата.
– Имаш си проблеми – мъдро отбеляза Сам.
– Аха. Страдам от съчетан пристъп на трънчета в задника, досада към света, запор на сметки заради просрочени данъци и смътни амбиции.
– Искаш ли да опиташ и сифилис в последен стадий? – предложи Хелън.
– Не точно сега.
– А ако имаше шанс да сбъднеш съкровената мечта – попита Сам, – щеше ли да се вкопчиш в него?
– Само дето не знам каква ми е съкровената мечта.
– Затова ли каза, че страдаш от смътни амбиции?
– Отчасти.
– Но ако знаеше за какво си мечтаеш, поне щеше ли да си мръднеш пръста, за да го постигнеш?
– Щях.
– Дано говориш сериозно – натърти Сам, – защото иначе ей сега ще те разоблича. Просто се навъртай около мен.
Изрече го много разпалено. Възнамеряваше да ме направи щастлив и насила, ако се наложи.
Разменихме си партньорките и аз се спогодих добре с Хелън, която имаше стегнато бяло дупе и владееше до съвършенство гладката си мускулатура. Но и тя не беше съкровената ми мечта. Сам ми отпусна три часа дрямка и изпрати момичетата. На сутринта се освежих в банята и разгледах апартамента. Установих, че е украсен с предмети от какви ли не епохи и места. Шумерска глинена плочка с клинопис, чаша от Перу, стъклен бокал от Рим, наниз египетски керамични мъниста, средновековен боздуган и ризница, няколко броя „Ню Йорк Таймс“ от 1852 и 1853 г., цял рафт книги, подвързани с щампована телешка кожа, две ирокезки маски, огромна колекция африкански сувенири и още какво ли не – задръстваха всяка нишичка, пролука и вдлъбнатина. Както ми беше мътна главата, аз си рекох, че Сам си пада по антиквариата, и повече не помислих за това. След седмица забелязах, че всичко в колекцията му изглежда току-що изработено. Тогава си казах, че е фалшификатор на антики.
– Работя почасово в службата на времето – възрази Сам.
4.
– В службата на времето – казах му аз – гъмжи от скаутчета с гранитни челюсти. Пък твоите са закръглени.
– И носът ми е сплескан, вярно. Не съм и скаутче. Въпреки това работя почасово в службата на времето.
– Не ми се вярва. Там има само симпатяги от Индиана и Тексас. И то бели симпатяги, каквато ще да е расата, вярата и цветът им.
– Говориш за времевия патрул – уточни Сам. – Аз съм времеви куриер.
– Има ли разлика?
– Има.
– Прости ми за невежеството.
– Невежеството не може да бъде простено, а само излекувано.
– Разкажи ми тогава за службата на времето.
– Разделена е на две – времеви патрул и куриерска служба. Хората, които разказват расистки вицове, накрая попадат в патрула. А хората, които измислят расистките вицове, стават куриери. Чатна ли?
– Не съвсем.
– Човече, като си толкова тъп, що не си черен? – благо вметна Сам. – Времевият патрул дебне за парадокси. Времевите куриери водят туристите назад по линията. Куриерите мразят патрулните, патрулните мразят куриерите. Аз съм куриер. През януари и февруари съм по маршрута Мали-Гана-Гао-Куш-Аксум-Конго, през октомври и ноември водя в Шумер и Египет на фараоните, понякога и по маршрута Наска-Мочика-Инка. Ако не им стигат хора, поемам кръстоносните походи, Магна харта, 1066-а и Азенкур. Три пъти водих група на превземането на Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход и два пъти, когато го превземат турците през 1453-та. Ухапи се по дупето, бледолики!
– Сам, измисляш си!
– Да бе, да. А всички тия неща наоколо виждаш ли ги? Домъкнах ги по линията под носа на патрулните, а те се усъмниха само веднъж. Един се опита да ме арестува в Истанбул през 1563-та, ама аз му отрязах топките и го продадох на султана за десет жълтици. Хвърлих таймера му в Босфора и го зарязах да си изгние като евнух.
– Не си го направил!
– Не съм – призна Сам. – Но ми се искаше.
Очите ми блеснаха. Надушвах, че незнайната съкровена мечта пулсира току до върховете на пръстите ми.
– Сам; заведи ме скришом във Византия!
– Ти се заведи. Постъпи на работа като куриер.
– Ще мога ли?
– Винаги търсят хора. Момче, къде ти е акълът? Наричаш се дипломиран историк, а още не си помислял за работа в службата на времето?!
– Мислил съм – възмутих се аз. – Но не и сериозно. Изглежда… ами изглежда твърде лесно. Връзвам си таймер на китката и отивам във всяка епоха, която е съществувала… Все едно мамя, схващаш ли?
– Схващам, ама ти не схващаш. Ще ти кажа какво те спъва, Джъд. Ти обичаш сам да се проваляш.
Знаех си, че е така, но той как отгатна толкова бързо?
– Най-силно ти се иска да пътуваш назад по линията, както е с всяко момче, дето има поне два синапса в мозъка и здрава патка. Затова обръщаш гръб на желанието си и вместо да отидеш в службата на времето, оставяш ги да те наместят на безполезна работа, от която пък офейкваш при първия удобен случай. И къде се озова? Какво има пред тебе? Ти си на… колко – двайсет и две ли?…
– Двайсет и четири…
– … и току-що си зарязал една кариера, но не си мърдаш пръста да започнеш друга, а да знаеш, че когато ми писне от тебе, ще те изритам оттук. И какво ще правиш, като ти свършат мангизите?
Не отговорих. Сам не се отказваше:
– Джъд, май ще останеш без петак след половин година. Тогава можеш да се уредиш да топлиш легълцето на някоя богата вдовица, ще си подбереш по-свястна в регистъра „Пламтящи слабини“…
– Гнус!
– Или можеш да постъпиш в полицията на халюцинациите, ще помагаш в борбата за опазване на обективната действителност…
– Гадост!
– Можеш и да се върнеш в Най-върховния съд и да отдадеш белоснежното си задниче на съдия Матачине…
– Отврат!
– А можеш и да избереш каквото е трябвало да сториш поначало – започваш работа като времеви куриер. Разбира се, няма да го направиш, защото си загубеняк и неизменно предпочиташ най-нежеланото от тебе. Прав ли съм?
– Бъркащ, Сам.
– Я стига бе…
– Опитваш се да ме ядосаш ли?
– Не, готин. – Той ми запали цигара с тревица. – Отивам да се трудя в смъркалницата след половин час. Ще ме намажеш ли с балсам?
– Сам се намажи, антропоид такъв. Изобщо няма да докосвам прекрасната ти черна плът.
– Аха, агресивната хетеросексуалност пак показа грозната си муцуна!
Той остана само по еластичен слип и сипа ароматни масла в автоматичната си баня. Манипулаторите на машината описваха кръгове като паешки крачета, докато го излъскваха до блясък.
– Сам – обадих се аз, – искам да постъпя в службата на времето.
5.
МОЛЯ ОТГОВОРЕТЕ НА ВСИЧКИ ВЪПРОСИ
Име: Джъдсън Даниъл Елиът III
Месторождение: По-новия Ню Йорк
Дата на раждане: 11 октомври 2035 г.
Пол (М/Ж): М
Граждански регистрационен номер: 070-28-3479-xU5-100089891
Образователни степени:
Бакалавър Кълъмбия ’55
Магистър Кълъмбия ’56
Доктор Харвард, Йейл,
Принстън – незавършен
Академичен магистрат –
Други: –
Ръст: 1 м 88 см
Тегло: 78 кг
Цвят на косата: черен
Цвят на очите: черен
Расов индекс: 8.5 C+
Кръвна група: BB 132
Бракове: (избройте временните или постоянните връзки по реда на регистрацията им и тяхната продължителност): нямам
________________________________________________
________________________________________________
________________________________________________
________________________________________________
________________________________________________
________________________________________________
Признати деца: нямам
Мотиви за кандидатстване в службата на времето (до 100 думи):
Да разширя знанията си за културата на Византия, в която област специализирам; да опозная по-добре обичаите и поведението на хората; да задълбоча отношенията си с хората около мен чрез полезна и необходима дейност; да дам възможност на други да се възползват от моите натрупани досега знания; да удовлетворя някои романтични копнежи, присъщи на младите мъже.
6.
Почти нищо от написаното нямаше значение. От мен се очакваше да нося винаги молбата като талисман, в случай че някой бюрократ в службата на времето наистина поиска да я види, докато преминавах етапите в постъпването на работа. Но единствено важен беше моят граждански регистрационен номер – той даваше на хората от службата достъп до всичко, което написах във формуляра, освен мотивите, и до още какво ли не. С едно цъкане главният информационен център би избълвал не само моя ръст, тегло, дата на раждане, цвят на косата и очите, расов индекс, кръвна група и образование, но и пълен списък на заболяванията, ваксинациите, медицинските и психологическите прегледи, броя на сперматозоидите в кубически сантиметър сперма, средната телесна температура по сезони, размерите на всички телесни органи, включително пениса – и отпуснат, и в ерекция, всички досегашни адреси, роднините до пето коляно и четвърто поколение, текущия баланс по сметките ми, навиците ми в боравене с пари, данъчните задължения, участието в избори като гласоподавател, колко пъти съм задържан под стража (ако се е случвало), предпочитанията към домашни любимци, номера на обувките и т.н. Чувал съм, че неприкосновеността на личните данни не била на мода.
Сам седеше в чакалнята и тормозеше чиновниците, докато аз попълвах молбата. Щом приключих с писането, той се надигна и ме поведе надолу по спирална рампа към недрата на сградата. Тантурести роботи, натоварени с апаратура и документи, ни подминаваха на колелцата си. Отвори се врата в стената и излезе секретарка. Мина покрай нас, Сам похотливо я опипа по зърната на гърдите и тя избяга с писък. Сам не пропусна да подритне и един робот. На това май му казват жизнерадост.
– „Надежда всяка тука оставете…“ – изрече моят водач. – Добре се вживявам в ролята, а?
– Коя роля? На Сатаната ли?
– На Вергилий – натърти той. – Дружелюбната чернилка, която те развежда из подземния свят. Сега сме наляво.
Стъпихме в транспортна шахта и пропаднахме доста надолу.
Появихме се в огромна задушна зала, висока поне петдесетина метра, и минахме по люлеещ се въжен мост.
– Как – попитах аз – един новак без водач би могъл да се ориентира из тези дебри?
– Трудно – уточни Сам.
Мостът ни изведе в лъскав коридор с пищни врати. На една бе изписано САМЮЪЛ ХЕРШКОВИЦ с избождащи очите психеделични букви – същински антиквариат. Сам напъха лицето си в нишата на скенера и вратата се отвори тутакси. Надникнахме в дълга тясна стая, старомодно обзаведена с кресла от лята пластмаса, крехко бюро и дори пишеща машина, за Бога! Самюъл Хершковиц се оказа дългурест строен тип с тъмен загар, мустаци с извити краища, бакенбарди и брадичка като клин. Щом зърна Сам, той прескочи бюрото и двамата се награбиха енергично.
– Брато! – извика Хершковиц.
– Земляк! – кресна гуруто Сам.
Разцелуваха се по бузите. Прегърнаха се. Тупаха се по раменете. Накрая се пуснаха, Хершковиц ме погледна и подхвърли:
– Кой е?
– Новобранец. Джъд Елиът. Наивник е, но ще свърши работа по византийския маршрут. Познава ония времена.
– Попълни ли молба, Елиът? – попита Хершковиц.
Подадох му я. Плъзна поглед по листа и промълви:
– Не си се женил, а? Да не си от перверзно-девиантните?
– Не, господине.
– Обикновено педалче, така ли?
– Не, господине.
– Страх те е от момичетата, значи?
– Едва ли, господине. Просто съм равнодушен към дългосрочните отговорности на брака.
– Но си хетеро, нали?
– Предимно, господине – отвърнах, но се зачудих дали не сбърках.
Самюъл Хершковиц си подръпна бакенбардите.
– Сам разбираш, че нашите куриери във Византия трябва да бъдат безупречни. По тази линия преобладават доста… разпуснати нрави. Можеш да си гледаш кефа колкото си щеш през 2059-а, но щом си куриер, нужна ти е съответната нагласа. Амин. Сам, ти гарантираш ли за момчето?
– Да.
– Това ми стига. Но нека все пак пуснем проверка, за да сме сигурни, че не го издирват за тежко престъпление. Миналата седмица едно мило прилежно хлапе искаше да постъпи при нас с молба да води хора на Голгота. Разбира се, за това се изисква деликатност, направо непорочност, а като порових в данните за него, издирвали го за причиняване на протоплазмени увреждания в Индиана. И за още няколко престъпления. Та тъй – проверяваме.
Включи достъпа си, въведе моя идентификационен номер и на екрана се появи досието ми. Сигурно съвпадаше с попълненото от мен в молбата, защото го прегледа набързо, кимна, написа свои бележки и отвори бюрото си. Извади плоско, гладко, светлокафяво нещо, което приличаше на бандаж, и ми го подхвърли.
– Смъкни панталона и си сложи това. Сам, покажи му как се прави!
Натиснах сензора и панталонът ми се свлече. Сам нагласи бандажа под хълбоците ми и го щракна. Съедини се така, сякаш винаги си е бил цял и неделим.
– Това е твоят таймер – обясни Сам. – Свързан е с главната система за времеви скокове и е настроен да приема вълните на пренасящите импулси. Ако внимаваш да не се изтощи, тази дребна джаджа може да те пренесе във всеки момент през последните седем хиляди години.
– Но не и по-рано, така ли?
– С този модел не може. Впрочем, още има строги ограничения върху пътуванията в праисторията. Налага се да я отваряме за посетители епоха по епоха, и то предпазливо. Сега си отпуши ушите. Системата за управление е толкова проста, че няма накъде повече. Ей тук, отляво, има микропревключвател, с който контролираш движението напред и назад по линията. За да се пренесеш, натискаш този сензор с палеца и правиш полукръг – от хълбока към пъпа, за да се движиш назад във времето, и обратното. От другата страна е регулаторът, но е нужно да се научиш как да боравиш с него. Виждаш ли дисплейчето – година, месец, ден, час, минута? Е, ще си понапрегнеш очичките, за да го разчетеш, няма как. Годините са калибрирани по системата ПН – преди настоящето. Разковничето е да свикнеш с мигновеното изчисление на желания момент, когато настройваш регулатора – 843 години ПН, пет месеца, единайсет дни и така нататък. Проста аритметика, но ще се шашнеш, ако ти кажа колко хора не успяват да превърнат 11 февруари 1192 година в броя години, месеци и дни, които са минали оттогава. Очевадно е, че трябва да се научиш, ако ще бъдеш куриер, но засега не се притеснявай за това.
Озърна се към Хершковиц, който ми каза:
– Сега Сам ще ти направи проверката за времева непоносимост. Ако издържиш – вземаме те.
И Сам си сложи таймер.
– Мотал ли си се досега из времето? – попита ме.
– Никога.
– Ще се накефим, мой човек – ухили ми се Сам. – Аз ще ти настроя регулатора. Чакаш да ти дам знак и с лявата ръка включваш таймера. И не забравяй да си вдигнеш панталона.
– Преди или след прехвърлянето?
– Преди – уточни той. – Можеш да го включваш и през дрехите. Не е много умно да се появяваш в миналото със смъкнат под коленете панталон. Не можеш да побегнеш. А понякога е нужно да си готов за спринт още в секундата, когато се прехвърлиш.