Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 17 страниц)
20.
Мястото за времевия скок във византийските екскурзии е почти винаги площадът пред „Света София“. Чувствахме се малко неловка в одеждите си, докато ни возеха натам с микробус. Бяхме на площада малко преди десет сутринта. По-обикновени туристи, дошли просто да разгледат Истанбул, вървяха на малки тълпи между огромната катедрала и близката джамия „Султан Ахмед“. Капистрано и аз проверихме дали таймерът на всеки е на мястото си и дали туристите са си набили в главите правилата за пътешествениците във времето.
В групата имаше двама млади хубавци от Лондон, две германски учителки с вид на девственици и две по-възрастни семейни двойки американци. Всеки бе минал през хипнокурса по византийски гръцки и за около два месеца щеше да го говори с лекотата на роден език. Въпреки това трябваше да напомняме на американците и на едната германка да говорят само на гръцки.
Скочихме.
Усетих мимолетната загуба на представа къде съм, присъща на прехвърлянето назад по линията. После се опомних и установих, че съм напуснал Истанбул, за да попадна в Константинопол.
Градът не ме разочарова.
Нямаше ги мърлявите цветове. Нямаше ги минаретата. Нямаше ги джамиите. Нямаше ги турците.
Небето беше синьо, въздухът – свеж и чист. Стояхме на големия площад – Августеума, пред „Света София“. Отдясно, където трябваше да бъдат невзрачно сиви делови средища, зърнах ширнали се поля. Пред мен трябваше да бъде синята фантазия на джамията „Султан Ахмед“, но видях струпани нагъсто ниски мраморни дворци. Встрани от тях се издигаше едната стена на Хиподрума. Хора в пъстри роби, сякаш избягали от византийска мозайка, ходеха из просторния площад.
Завъртях се на пети, за да съзерцавам за пръв път „Света София“ без минаретата.
Нямаше я.
На мястото й видях овъглените руини на непозната правоъгълна базилика. Каменните стени едва се крепяха, покрив нямаше. Трима войници придрямваха в сянката на фасадата. Обърках се.
Капистрано подхвана монотонно:
– Върнахме се шестнайсет столетия назад по линията. Годината е 408-а. Дойдохме да наблюдаваме шествието по случай кръщението на сина на император Аркадий, който един ден ще седне на трона под името Теодосий II. Зад нас, на мястото на всеизвестната „Света София“ можем да видим развалините на първоначалната базилика, построена по времето на император Констанций, син на Константин Велики, и отворена за богомолци на 15 декември 360 година. Тази сграда е опожарена при размирици на 20 юни 404 година и както виждате, възстановяването й още не е започнало. Тя ще бъде построена наново трийсет години напред по линията от император Теодосий II и ще я видите при следващия ни скок. Елате насам.
Последвах го, все едно сънувах – турист като другите осмина. Капистрано вършеше цялата работа на куриер. Разказваше сбито, но разбираемо за мраморните палати пред нас – зародиш на Големия дворец. Не успявах да напасна гледките с чертежите, които бяхме разглеждали в „Харвард“. Обяснението беше просто – аз бях изучавал по-късния, процъфтяващ град от епохите след Юстиниан. Отдалечихме се от брега и дворците към жилищен квартал, където домовете на богаташите с обширните им дворове се смесваха хаотично с бедняшките колиби под тръстикови покриви. Накрая излязохме на Месата, широката церемониална улица, по която се редяха дюкяни. В чест на кръщенето на престолонаследника бяха украсени с копринени драперии, обшити със златни нишки.
Всички жители на Византион бяха тук, тълпяха се рамо до рамо в очакване на грандиозното шествие. Продавачите на угощения печелеха добре. Надушвахме печени бутове и ребърца, зяпахме сергии, отрупани със сирена, ядки и непознати плодове. Една от германките си призна, че е огладняла. Капистрано се засмя, купи агнешки шишчета за всички и плати за тях с лъскави медни монети, за които някой нумизмат би дал цяло състояние. Едноок мъж ни продаде вино от огромна охладена амфора, позволи ни да пием направо от черпака. Щом търговците наоколо се усетиха, че сме податливи клиенти, десетки от тях се скупчиха около нас. Предлагаха ни сувенири, захаросани сладкиши, видимо престояли твърдо сварени яйца, паници с осолени ядки, подноси с всевъзможна подозрителна карантия. Това беше истинското отдавнашно минало – шаренията от чудати стоки, вонята на пот и чесън от гъмжилото ни внушаваха, че сме много далеч от 2059 година.
– Чуждоземци ли сте? – попита ни брадат мъж, който продаваше малки глинени лампи. – Откъде идвате? От Кипър? От Египет?
– От Испания – отговори Капистрано.
Търговецът се ококори, сякаш го уверявахме, че сме пристигнали от Марс.
– Испания… Испания, значи! Чудесно! Да изминете толкова път, за да видите нашия град…
Той огледа изпитателно групата и вниманието му се прикова в русата, едрогърдеста Клотилде, по-пищната от двете учителки.
– Твоята робиня да не е саксонка? – попита ме, докато я опипваше през широката роба. – Ах, великолепна е! Ти си мъж с добър вкус!
Клотилде ахна и откопчи пръстите му от бедрото си. Невъзмутимият Капистрано награби търговеца и го тласна толкова безмилостно в стената на близкия дюкян, че няколко лампи паднаха на калдъръма и се натрошиха. Мъжът присви очи, но Капистрано му засъска тихо и смразяващо, приковал го със страховит поглед.
– Не съм искал да оскърбя никого – оправда се търговецът. – Помислих я за робиня!
Промърмори още някакво извинение и закуцука нанякъде. Клотилде се тресеше, но дали от възмущение или възбуда, не бих могъл да кажа. Спътничката й Лизе май завиждаше малко. Нейната гола плът никога не бе опипвана от амбулантен търговец във Византия.
Капистрано плю на земята.
– Можеше да стане неприятно. Винаги трябва да бъдем нащрек. Едно невинно пощипване може твърде бързо да доведе до усложнения и същинска катастрофа.
И другите продавачи се отдръпнаха. Намерихме си места почти на първата редица в тълпата, обърнала лица към улицата. Според мен мнозина не бяха местни хора и се питах дали виждам пътешественици във времето. Мислех си за момента, когато ние, идващите назад по линията, ще се наблъскаме в миналото до пръсване. Ще запълним всяко „вчера“ със самите себе си и ще изтикаме от него собствените си прадеди.
– Идват! – ревнаха хиляда гърла.
Зазвучаха тръби в няколко различни тоналности. В далечината се показаха благородници, гладко обръснати и късо подстригани по римски – това все още беше град колкото на гърците, толкова и на римляните. Всеки беше пременен в бяла коприна – доставяна с кервани от Китай на главоломни цени, промърмори Капистрано. Византийците още не бяха откраднали тайната на коприната. В този късен следобед слънцето огряваше косо прекрасните дрехи и озаряваше шествието с такова сияние, че дори Капистрано, виждал неведнъж всичко това, се трогна. Благородниците на империята доближаваха бавно.
– Приличат на снежинки – прошепна мъж зад мен. – Танцуващи снежинки!
Изниза се почти час, докато минат покрай нас. Здрачаваше се. След свещенослужителите и видните особи вървяха имперски гвардейци със запалени свещи, които блещукаха в сгъстяващия се сумрак като безброй звезди. Следваха ги още свещеници с хоругви и икони, после един от принцовете с имперска кръв във вените си, понесъл гукащото закръглено бебе, което някой ден щеше да бъде могъщият император Теодосий II. Зададе се и самият Аркадий, облечен в императорски пурпур. Императорът на Византия! Аз – Джъдсън Даниъл Елиът Трети, стоях гологлав под небето на Византия в 408 година, докато императорът вървеше с развяващи се одежди покрай мен! Въпреки че монархът беше незначителният Аркадий, просто вметка в историята между двамата Теодосиевци, аз потръпнах. Настилката се люшна под краката ми.
– Да не си болен? – притеснено попита Клотилде.
Вдишах през зъби и се примолих на вселената да застине на място. Бях потресен, и то от Аркадий. Ами ако беше Юстиниан? Константин? Алексий?
Сами разбирате – накрая видях и великите. Но дотогава се бях нагледал на какво ли не назад по линията и макар те да ме впечатлиха, не изпитах страхопочитание. Най-ясният ми спомен от Юстиниан е как кихна. Но щом се сетя за Аркадий, чувам звучни тръби и виждам звездите да се въртят в небето.
21.
През нощта се настанихме в странноприемница над Златния рог. Отвъд водата, където някой ден щяха да се издигат ярко осветеният „Хилтън“ и бизнес сгради, имаше само непрогледен мрак. Странноприемницата беше внушителна дървена постройка с гостилница на първия етаж и огромни, неугледни стаи за гости горе. Незнайно защо очаквах, че ще бъда принуден да спя на пода върху постлани снопове тръстика, но се оказа, че има някакви легла, чиито дюшеци бяха напълнени с парцали. Тоалетните бяха отзад на двора. Бани нямаше – предполагаше се, че ще използваме обществените бани, ако сме чак такива почитатели на чистотата. Десетимата се настанихме в една стая, но за щастие никой не се дразнеше от това. Когато се съблече, Клотилде показа на всеки потъмняващите следи от опипването по нейното бяло бедро. Ъгловатата й приятелка Лизе пак се начумери, защото нямаше какво да покаже.
Не спахме много тази нощ. Бездруго беше твърде шумно – веселбата след кръщенето на императорския наследник се проточи почти до зазоряване. А и кой би могъл да се унесе, като знае, че около него е светът в началото на пети век?
Предишната нощ – шестнайсет века напред по линията – Капистрано ми бе помогнал доброжелателно да понеса безсънието. Направи го отново. Аз се надигнах и застанах пред тесния процеп на прозореца, и погледът ми блуждаеше по празничните огньове из града. Щом ме забеляза, той дойде и каза:
– Разбирам те. Отначало сънят идва трудно.
– Да.
– Да ти уредя ли жена за тази нощ?
– Не.
– Тогава да се поразходим?
– А можем ли да ги оставим сами? – кимнах към осмината туристи.
– Няма да се отдалечаваме. Ще стоим отвън, за да сме наблизо, ако нещо се обърка.
Макар и натежал от влага, въздухът беше приятен. Откъм квартала на кръчмите се носеха откъслечно думи от мръснишки песни. Тръгнахме натам – кръчмите още бяха отворени, пълни с пияни войници. Мургави-проститутки предлагаха разтуха. Едно момиче, едва ли навършило шестнайсет години, имаше монета на връвчица между голите си гърди. Капистрано ме побутна с лакът и ми я показа. Прихнахме.
– Същата монета може би? – подхвърли той. – Но на други гърди?
Свих рамене.
– Може и гърдите да са същите – казах, като се сетих за нероденото момиче, което ни бе предложено предишната нощ.
Капистрано купи две кани мазно гръцко вино и се върнахме в странноприемницата. Седнахме кротко долу да отпъдим тъмата с пиене.
Почти през цялото време говореше само той. И неговият живот като на мнозина куриери беше пълен с обрати и лутане, разказът му се процеждаше полека между глътките. Каза, че произхожда от благородни испанци (спомена за турската си прабаба месеци по-късно, когато беше несравнимо по-пиян). Ранен брак с девствената дъщеря на високопоставено семейство. Образование в най-добрите европейски университети. А после – необясним упадък, загуба на амбиции, пари и жена.
– Животът ми се прекърши, когато бях на двайсет и седем – сподели Капистрано. – Имах нужда да съградя наново личността си. Както можеш да се убедиш, не постигнах кой знае какви успехи.
Продължи с историите на поредица от кратки бракове, набези в престъпността, експерименти с халюциногенни дроги, пред които тревата и бръмчилките бяха самата невинност. Решил да започне работа като времеви куриер, за да не стигне до самоубийство.
– Седнах пред един терминал и подадох молба. Рекох си, че ако ме одобрят, ще бъда куриер. Ако не – ще изпия отрова. Одобриха ме и ето – сега съм куриер.
Той допи виното си на един дъх.
В онази нощ го възприемах като чудесно съчетание от отчаян, трагичен романтик и разиграващ измислени драми шарлатан. Разбира се, аз също бях пиян, при това твърде млад. Казах му колко съм възхитен, че търси своята същност, а тайничко си мечтаех да придобия умението да изглеждам толкова привлекателно съсипан, толкова интересно изгубен.
– Ела да се отървем от труповете – промърмори Капистрано, щом виното свърши.
Метнахме глинените кани в Златния рог. На изток небето просветляваше. Тръгнахме бавно към странноприемницата и той промълви:
– Знаеш ли, имам си хоби – да издирвам предците си. Лично проучване. Виж колко имена… – Извади малък дебел бележник. – Във всяка епоха, където се прехвърлям, аз търся свои прадеди и ги вписвам тук. Вече знам за стотици от тях чак до четиринайсети век. Ти съзнаваш ли колко много са предтечите ни? Двама родители, всеки от тях с по двама родители и така нататък. Връщаш се само четири поколения назад, а прапрабабите и прапрадядовците ти вече са трийсет и двама.
– Интересно хоби – признах аз.
Очите му блеснаха.
– Не е само хоби! За мен е въпрос на живот и смърт! Чуй ме, приятелю. Когато животът ми дотегне повече от обичайното, необходимо е само да намеря един от тях – един е предостатъчен, и да го унищожа! Да речем, ще го убия още в детството му. И ще се върна в текущото време. И в този миг бързо, без никаква болка моят отегчителен живот ще свърши, защото никога няма да е започвал!
– Но времевият патрул…
– Безпомощни са – прекъсна ме Капистрано. – Какво ще направят? Ако ме разкрият, ще ме заловят и заличат от историята за времево престъпление, нали? Ако пък не научат за престъплението – впрочем как биха могли? – значи съм се заличил сам. Каквото и да стане, ще ме няма. Това не е ли най-прекрасното самоубийство?
– Като отстраниш свой прародител – напомних му, – може да промениш много по-сериозно текущото време. Така премахваш своите братя и сестри, чичовци и лели, прабаби и прадядовци и всички техни братя и сестри… само като премахнеш една-единствена опора на миналото!
Той кимна мрачно.
– Това ми е ясно. Затова съставям родословното си дърво – за да знам как най-добре да уредя собственото си изтриване от историята. Аз не съм Самсон, не искам да съборя храма върху главата си. Ще търся стратегически най-изгодния човек за премахване – несъмнено ще си подбера грешник, защото не бих посегнал на истински невинните. Ще залича този човек и себе си така, че промените в текущото време да не са чак толкова страшни. Но ако сбъркам, патрулът ще надуши, ще ликвидира промените и ще ми осигури избавлението, за което копнея.
Питах се дали е смахнат или само пиян. По малко и от двете, реших накрая.
Идеше ми да му кажа, че ако толкова иска да сложи край на живота си, за всички ще е много по-лесно да скочи в Босфора и да се удави.
В душата ми напираше ужас от мисълта, че службата на времето може да е пълна с такива като Капистрано, че те от първия до последния умуват как да се затрият по най-интересния начин, променяйки между другото и миналото.
В стаята горе мъждивата светлина открояваше осмина, сгушени двама по двама. Възрастните съпружески двойки си спяха мирно и тихо. Двамата хубавци от Лондон изглеждаха запотени и разрошени от усилени педерастки забавления. Засмяната Клотилде спеше, пъхнала ръка между белите бедра на Лизе, чиято лява ръка пък обгръщаше уютно стегнатата дясна гърда на приятелката си. Проснах се сам на постелята си и бързо потънах в сън. Скоро Капистрано ме побутна и двамата събудихме останалите. Чувствах се на десет хиляди години.
Закусихме студено агнешко и излязохме да се разходим набързо в града. Повечето забележителности още не бяха построени или ги виждахме в най-ранния им вариант. Не се застояхме дълго. По пладне отидохме на Августеума за новия скок.
– Следващата ни спирка – обяви Капистрано – е 532 година от новата ера, за да разгледаме града по времето на Юстиниан и да станем свидетели на бунтовете, които го унищожават. Така става възможно изграждането на по-изтънчения и по-величествен град, заслужил си вечна слава.
Отдръпнахме се в сянката на порутената първа „Света София“, за да не стреснем някой минувач с изчезването на десет души наведнъж. Аз настроих таймерите, Капистрано ги включи едновременно. Прехвърлихме се.
22.
Две седмици по-късно всички се върнахме напред по линията в 2059 година. Аз бях омаян и опиянен, душата ми пееше, пълна с Византия.
Видях най-открояващите се моменти от цяло хилядолетие на величие. Градът от моите мечти оживя за мен. Месо и вино от Византия минаха през корема ми.
От професионалната гледна точка на куриер екскурзията мина добре, тоест без излишни вълнения. Нашите туристи не се забъркаха в неприятности, нито пък възникнаха парадокси, поне доколкото ни беше известно. Само една нощ имаше малка разправия – пияният до кръстосване на очите Капистрано се опита да съблазни Клотилде. Изобщо не приемаше отказ и съблазняването взе да се превръща в изнасилване, но аз успях да го откъсна от нея, преди ноктите й да издерат очите му. Сутринта той не искаше да ми повярва.
– Русата лесбийка?! Аз да съм паднал толкова ниско? Сигурно ти се е присънило!
Настояваше, че трябвало да скочи осем часа назад по линията, за да провери дали е истина. Въображението ми показа как трезвият Капистрано се нахвърля върху пияното си „аз“ й направо се втрещих. Наложи се да го разубедя прямо и нелюбезно – напомних му, че патрулът забранява да разговаряме със свои варианти от други отправни точки в текущото време. Заплаших да подам оплакване срещу него, ако се опита. Капистрано май ми се обиди, но поне се отказа. А когато се върнахме напред по линията и той написа поискания му отчет за моето поведение като куриер, се оказа, че ми дал най-високата възможна оценка. Научих това от Протопополос.
– Следващия път ще бъдещ помощник на Метаксас в едноседмична екскурзия – добави той.
– Кога ще потегля?
– След две седмици. Първо ти се полага почивка, забрави ли? А щом се върнеш от пътешествието с Метаксас, започваш самостоятелна работа. Къде ще прекараш почивката?
– Мисля си да отида на Крит или Миконос и да се повъргалям на плажа.
Службата на времето задължава своите куриери да почиват по две седмици между поредните задачи. Не бива да се преуморяваме. А в свободното си време можем да правим каквото ни скимне. Можем да разпускаме в текущото време, както си бях наумил, да се пренесем в миналото с група, водена от друг, или просто да скочим сами в епоха, която ни интересува.
И никой не иска от нас да си плащаме за използването на таймера. Службата на времето поощрява куриерите да свикнат с всички епохи като с настоящето, а има ли по-добър начин от неограничените безплатни скокове?
Протопополос изглеждаше леко разочарован, когато чу, че искам да трупам загар по островите.
– Не искаш ли да направиш някой и друг скок? – подсказа той.
Да си призная, тогава идеята да се нося сам из миналото ме плашеше. Не бих могъл обаче да кажа това на Протопополос. Замислих се – след месец той щеше да ми повери отговорността за живота на неколцина туристи. Ами ако и този разговор беше част от проверката за моята пригодност? Дали не искаха да се уверят, че ми стиска да отида в миналото сам?
А Протопополос явно чакаше някакъв отговор от мен.
– Като се замисля – проточих аз, – защо да пропилявам шанса за опознаване на миналото? Ще надникна в Истанбул скоро след превземането на Византия.
– С група ли?
– Самостоятелно – отсякох.
23.
Скочих право в парадокса на едновременността.
Първо се отбих в склада за костюми. Имах нужда от дрехи, подходящи за Истанбул през периода от XVI до XIX век. Вместо да ме натоварят с цял набор от какви ли не премени според менящата се през столетията моди, те така ме облякоха като мюсюлманин, че да се вписвам в немалко епохи – проста бяла роба, най-обикновени сандали, дълга коса и малко проскубана младежка брада. За да имам джобни пари, снабдиха ме с богата колекция от злато и сребро за съответните векове, включително византи от гръцко време, сечени от различните султани монети и солидно количество венециански златни монети. Всичко беше напъхано в пояс, с който се препасах над таймера, монетите бяха разделени в джобчета по векове, за да не си прося белята, като предложа динар от осемнайсети век на пазара през шестнайсети век. Не поискаха да платя и за това. Службата на времето се снабдява непрекъснато с пари от различните епохи за удобство на своя персонал. Куриер, решил да прекара почивката си в миналото, има право само срещу подпис да получи всяка разумна сума, за да си купува каквото му е нужно. За службата тези пари бездруго са като игрални жетони и запасите винаги могат да бъдат попълнени. Харесва ми тази система.
Преди да потегля, изкарах хипнокурсове по турски и арабски. Отделът за специални поръчки ми скалъпи набързо самоличност, която да остане правдоподобна във всеки от вековете, които се канех да посетя. Ако някой започнеше да ме разпитва, трябваше да се представя за португалец по рождение, който още десетгодишен е бил пленен в открито море от алжирски пирати и възпитан като мюсюлманин на тяхна земя. Така бих обяснил несъвършеното си произношение и пролуките в житейската си история. При лошия късмет да срещна истински португалец, което не беше особено вероятно, просто щях да твърдя, че не помня подробности от живота си в Лисабон и съм забравил имената на хората от семейството си. Ако си затварях устата, молех се с лице към Мека пет пъти дневно и внимавах какво правя, не би трябвало да закъсам. (Разбира се, при сериозна заплаха винаги бих могъл да избягам, като използвам таймера, но в службата на времето това се смята за постъпка на страхливец. Не е желателно и защото с внезапното си изчезване бих оставил след себе си ярки спомени за магия.)
Цялата подготовка ми отне ден и половина. Накрая казаха, че мога да скоча, аз нагласих таймера на 500 година преди настоящето и се прехвърлих.
Попаднах в 14 август 1559 година, девет и половина вечерта. Владетел на империята беше великият султан Сюлейман I, чието царуване наближаваше края си. Турските войски застрашаваха мира в Европа, Истанбул се пръскаше по шевовете от заграбената плячка. Не можех да откликна на този град както на бляскавия Константинопол по времето на Юстиниан или Алексий, но това си беше субективна нагласа, която дължах на произхода, пристрастията и историческите си предпочитания. Погледнат обективно, Истанбул на Сюлейман I си беше забележителен град.
Отделих половин ден да кръстосвам насам-натам. Цял час гледах как строят нова джамия, а по-късно видях и Сюлеймание, нова-новеничка и сияеща под лунните лъчи. Отидох на свое лично поклонение, като скришом си помагах с карта, която отмъкнах от Службата без разрешение. Накрая намерих джамията на Мехмед Завоевателя, която щеше да бъде разрушена от земетресение през 1766 година. Струваше си ходенето. В ранния следобед, след като огледах превърнатата в джамия „Света София“ и окаяните останки от Големия дворец на Византион отсреща (джамията „Султан Ахмед“ щеше да се издига там петдесет години напред по линията), запътих се към Покрития пазар. Намислил бях да купя малко дреболии за спомен, но не бях направил и десетина крачки, когато зърнах моя любим гуру Сам.
Представете си какъв беше шансът това да се случи – хиляди години, в които да бродиш, но двамата идваме на почивка в същия ден, в същия град и се срещаме под същия покрив!
Той се бе облякъл като мавър, сякаш щеше да участва в постановка на „Отело“. Нямаше начин да го сбъркам с друг – наоколо никой не можеше да се мери по ръст с него, а въгленочерната му кожа блестеше на фона на бялата роба. Втурнах се към него.
– Сам! – креснах в движение. – Сам, дърт черен мръснико, какъв късметлия съм, че те срещам тук.
Той се извъртя стреснато, смръщи се насреща ми и ме зяпна озадачен.
– Не те познавам – изрече студено.
– Не се оставяй тази брада да те заблуди. Аз съм – Джъд Елиът.
Погледът му стана свиреп и той изръмжа. Около нас се събираше тълпа. Вече се питах дали не съм сбъркал. Може пък да не беше Сам, а някой негов прапра… и тъй нататък, който изглеждаше като негов близнак заради шегичките на гените. Не, казах си, това си е Самбо и никой друг.
Но защо вади ятаган от ножницата?
До този миг говорехме на турски. Минах на английски:
– Слушай, Сам, не знам какво става, но ще ти играя по сценария. Какво ще кажеш да се видим след половин час при „Света София“, за да…
– Неверническо псе! – изрева той. – Изчадие на просяци! Прасешки чекиджия! Стой настрана от мен! Махни се, проклет джебчия!
Завъртя ятагана опасно над главата ми и продължи да беснее на турски. Изведнъж смънка доста по-тихо:
– Не знам кой си ти, пич, дяволите те взели, но ако не се разкараш бързичко оттук, ще ме принудиш да те разсека на две. – Само това каза на английски и пак се развика на турски: – Насилник на бебета! Пияч на жабешко мляко! Любител на камилски фъшкии!
Изобщо не се преструваше. Наистина не ме позна и наистина не искаше да има нищо общо с мен. Сащисан, аз се отдръпнах заднешком, шмугнах се в един страничен проход на пазара, излязох навън и припряно скочих десет години напред по линията. Двама-трима ме видяха да изчезвам, но не давах пукната пара за тях. За турчина през 1559 година светът сигурно изобилстваше на ифрити и джинове, щяха да ме сметнат за поредното явяване на дух.
Не останах в 1569 година повече от пет минути. Буйството на Сам при срещата ни ме потопи в такова недоумение, че не можех да се успокоя и да разглеждам. Трябваше да намеря обяснение. Побързах да се върна в 2059 година, появих се на една пресечка от Покрития пазар и някакво такси за малко не ме размаза по улицата. Неколцина съвременни жители на Истанбул се ухилиха и започнаха да ме сочат, когато видяха средновековните ми одежди. Тези простаци още не бяха свикнали да приемат с безразличие завръщането на пътешественици във времето.
Намерих най-близкия комуникатор, притиснах палец към сензора и опитах да се обадя на Сам.
– Не отговаря на домашния си номер – осведоми ме главната информационна система. – Да го издирим ли?
– Да, моля – казах, без да се замисля.
Миг по-късно се наказах с пестник по челото за тъпотията. Как ще си е вкъщи бе, идиот, като е назад по линията в 1559-а!
Но комуникационната мрежа вече го проследяваше. Вместо да постъпя разумно и да прекъсна връзката, стърчах там като слабоумен и чаках неизбежното съобщение, че не е открит никъде.
След три минути чух безизразния глас:
– Намерихме лицето, което търсите, в Найроби. Очаква вашето обаждане. Моля решете дали искате да продължите.
– Продължавайте – промърморих и абаносовите черти на Сам цъфнаха на екрана.
– Да не си загазил, дете мре? – попита той.
– Ама ти какво правиш в Найроби?! – изврещях аз.
– Позволих си малка почивка сред своята раса. Не биваше ли да съм тук?
– Чуй ме – аз съм в почивка между куриерските задачи и допреди малко бях в Истанбул през 1559-а, където те срещнах.
– И какво от това?
– Как е възможно да си там, щом си в Найроби?
– Както е възможно да има двайсет и двама екземпляри от твоя арабски лектор, които гледат как римляните коват Исус с пирони. Мамка му, човече, кога ще се научиш да мислиш в четири измерения?
– Значи в 1559-а е друго твое „аз“?
– Силно се надявам, готин! Той си е там, аз съм си тук! – разсмя се Сам. – Човече, такива дреболии не бива да ти опъват нервите. Вече си куриер, забрави ли?
– Чакай малко. Чакай… Ето какво се случи. Влязох в Покрития пазар, знаеш го, и ти беше там в мавърска премяна, аз креснах и се втурнах към тебе да ти кажа „здрасти“. А ти не ме позна, Сам! Започна да размахваш ятагана си, да ме обсипваш с ругатни, а на английски ми каза да ти се разкарам от главата и…
– Ей, мой човек, нали знаеш, че е забранено да си бъбриш с други пътешественици във времето, когато си назад по линията. Ако не сте се прехвърлили от една и съща точка в текущото време, не бива да му обръщаш внимание, дори да си го разпознал. Тези дружески срещи са забранени, защото…
– Да бе, знам, но нали бях аз! Не съм си помислял, че ще ме напъдиш заради правилата. Дори не ме позна!
– Естествено. Защо си толкова огорчен, хлапе?
– Все едно имаше амнезия. Уплаших се.
– Че нали е било немислимо да те позная?
– Какви ги дрънкаш?
Сам прихна.
– Парадоксът на едновременността! Само не ми разправяй, че не са ви говорили за него!
– Споменаха нещо, Сам, но аз не се задълбочавах особено в тези неща.
– Ами задълбочи се сега. Знаеш ли през коя година се помотах из миналото на Истанбул?
– Не.
– През 56-а или даже 55-а, нещо подобно. А с тебе се запознахме едва тази пролет. Онзи Сам, когото си намерил в 1559-а, изобщо не те е виждал дотогава. Едновременно пребиваване в миналото, чатна ли? Ти си тръгнал от точка в текущото време през 2059 година, а аз – от 55-а, май тогава беше. Затова си ми бил непознат, а ти си ме познавал. Сега схвана ли поне една от причините защо куриерите не бива да заприказват свои приятели, на които се натъкват назад по линията?
Започнах да схващам.
– Започвам да схващам – уверих Сам.
– За мен си бил някакъв тъп новак, който се опитва да ми докара беля на главата, може би дори доносник на патрула. Не съм те познавал и не съм искал да ми досаждаш. Като си порових в паметта, се сетих, че имаше такава случка, когато бях там. Някой от дошлите назад по линията ме ядоса на пазара. Смешно е обаче, че не те разпознах, когато те видях по-късно!
– Имах фалшива брада.
– Може би затова. Е, сега всичко ли ти се намести в главата?
– Парадоксът на едновременността. Ясно.
– И ще запомниш да стоиш настрана от старите си приятелчета, когато си назад по линията?
– Можеш да се обзаложиш. За Бога, Сам, много ме уплаши с онзи ятаган!
– Иначе как си?
– Страхотно. Наистина.
– Внимавай с парадоксите, хлапе – настоя Сам и ми прати въздушна целувка.
С огромно облекчение се махнах от комуникатора и се пренесох назад по линията в 1650 година, за да гледам как строят джамията на Сюлейман Великолепни.
