Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 17 страниц)
7.
Сам настрои регулатора и аз си оправих панталона. Той докосна леко корема си отляво и изчезна. И аз прокарах малка дъга с два пръста от хълбока към пъпа. Не изчезнах аз. Изчезна Самюъл Хершковиц.
Отфуча там, където се пренасят и пламъчетата на свещите, когато ти гасиш, а в същия миг Сам пак се изтъпани пред погледа ми. Двамата се зяпахме в празния кабинет на Хершковиц.
– Какво стана? – смънках. – Къде е той?
– В момента е единайсет и половина вечерта. А той не бачка извънредно, за твое сведение. Оставихме го две седмици напред по линията, когато се прехвърлихме. Вече се носим с ветровете на времето, момко.
– Значи отидохме две седмици в миналото?
– Отидохме две седмици назад по линията – поправи ме Сам. – И още половин денонощие, затова е късна вечер. Хайде да се помотаем из града.
Излязохме от службата на времето и се качихме на трето ниво в Долния Ню Орлиънс. Наглед Сам не си бе наумил точно къде да отидем. Спряхме в една закусвалня да хапнем по десетина стриди, да пийнем по бира и да намигаме на туристите. Накрая се довлякохме до Долната Бърбън Стрийт и внезапно се сетих защо Сам бе избрал точно тази нощ. Коремът ме присви от уплаха, изпотих се. Сам се разсмя.
– Новобранците винаги се стряскат от това, Джъд. Това е препятствието, на което отпадат повечето смотаняци.
– Ама аз ще срещна себе си! – възкликнах.
– Ще видиш себе си – уточни Сам. – Внимавай, ама много внимавай да не срещаш себе си – никога, иначе изхвърчаш. Времевият патрул направо ще те изрита, ако направиш такъв номер.
– Ами ако по-ранното ми „аз“ ме зърне случайно?
– Тогава край с постъпването при нас. Проверяваме ти нервите, човече, затова най-добре бъди нащрек. Ето… Виждаш ли оня бледолик тъпчо, който ни доближава по улицата?
– Да, това е Джъдсън Даниъл Елиът Трети.
– Тъй си е, човече! Виждал ли си по-глупав от него през живота си, а? Шмугни се в сянката, човече. В сянката! На бледоликите не им сече много пипето, но той все пак не е сляп.
Потулихме се в тъмно ъгълче и аз гледах, потиснал гаденето си, как Джъдсън Даниъл Елиът Трети, току-що пристигнал с капсулата от По-новия Ню Йорк, се шляеше по улицата към смъркалницата на ъгъла, понесъл куфара си. Забелязах, че стойката му е леко отпусната, а походката – малко патешка. Ушите му ми се струваха изумително големи, дясното рамо бе едва забележимо по-ниско от лявото. И се пулеше като селяндур. Мина покрай нас и спря пред смъркалницата, вторачен в двете голи момичета в аквариума с коняк. Връхчето на езика му се подаде и облиза горната устна. Позалюля се на пети, потърка си брадичката. Питаше се какъв е шансът му да разтвори краката на някоя от съблечените красавици. Бих могъл да го светна, че шансът е големичък.
Той влезе в смъркалницата.
– Как си? – попита ме Сам.
– Втресе ме.
– Поне си честен. Всички са като ударени по главата, когато отидат назад по линията и за пръв път видят себе си. След време се свиква. Как ти изглежда той?
– Като дръвник.
– И това си е типично. Не бъди прекалено строг към него. Той няма как да знае онова, което ти знаеш. В края на краищата е по-млад от тебе.
Сам се засмя тихичко, а аз – не. Още бях замаян от гледката. Чувствах се като призрак на самия себе си. „Времева непоносимост“, бе подхвърлил Хершковиц. Имаше защо.
– Не се тревожи – успокои ме Сам. – Добре се справяш.
Ръката му бръкна фамилиарно под моя панталон и нагласи регулатора. После настрои и своя.
– Хайде сега по-назад по линията.
Изчезна. Аз го последвах. След замъглен миг отново стояхме един до друг на същата улица, в същия час от денонощието.
– Кога се пренесохме?
– Денонощие преди да се довлечеш в Ню Орлиънс. Хем си тук, хем си още в По-новия Ню Йорк, готов да се пъхнеш в капсулата и да поемеш на юг. Как ти се струва?
– Щураво – признах си, – но свиквам.
– Още ще те мъча. Да идем у дома.
Заведе ме в апартамента си. Не заварихме никого, защото Сам от този Ден беше на работа в смъркалницата. Влязохме в банята и Сам пак нагласи моя таймер 31 часа напред.
– Скачай!
Пренесохме се заедно напред по линията. Чувах пиянски кикот от стаята, чувах и дрезгави гърлени стонове. Сам побърза да заключи банята. Аз пък осъзнах, че ме има и в стаята, увлечен в секс с Бетси или Хелън. Пак ме скова страхът.
– Чакай тук – делово заповяда Сам – и не отваряй, ако не потропам два пъти дълго и веднъж късо. Ще се върна ей сега… може би.
Излезе и аз заключих отново. Минаха две-три минути. Чух две дълги и едно късо почуквания и отворих на ухиления Сам.
– Безопасно е да надникнем. Никой не е в състояние да ни забележи. Ела, де!
– Нужно ли е да дойда?
– Ако искаш да работиш в службата на времето.
Измъкнахме се от банята и отидохме да позяпаме оргията. Едва сподавих кашлицата си, когато димът нахлу в неподготвените ми ноздри. Стори ми се, че зърнах в хола на Сам цели декари гола гърчеща се плът. Отляво огромното черно туловище на Сам напъваше върху стройната белота на Хелън. Впрочем от нея се виждаха само лицето, ръцете (вкопчени в широкия му гръб) и единия крак (обвил задника му). Отдясно беше предишното ми „аз“, сляло се с едрогърдестата Бетси в някакво подобие на поза от „Кама Сутра“. Изпаднал в почти смразяваш ужас, аз го наблюдавах как се чука с нея. Макар че бях виждал предостатъчно хора да се сношават – в триизмерно шоу, на плажа, понякога и на купони, за пръв път гледах самия себе си в това занимание и направо ме потресоха странната му нелепост, идиотското пъшкане, потното отъркване. От Бетси се изтръгваха блеещи звуци, шарещите крайници се оплетоха в ново съчетание няколко пъти, опипващите ми пръсти се впиваха надълбоко в закръгленото й дупе, еднообразното тласкане просто нямаше край. Ужасът ми чезнеше полека и започнах да свиквам със зрелището. Открих, че у мен се прокрадва хладно безразличие, избилата от страх пот изсъхна и накрая стоях със скръстени на гърдите ръце, взрян в заниманията на пода. Сам се усмихна и ми кимна, сякаш бях издържал изпит. Пак нагласи таймера ми и се прехвърлихме едновременно.
В хола нямаше любители на плътските удоволствия, а във въздуха – пушеци.
– Сега кое време е?
– Върнахме се трийсет и един часа и тринайсет минути. След малко аз и ти ще влезем в банята, но няма да чакаме това събитие. Хайде да се качим над града.
Тръгнахме нагоре към Стария Ню Орлиънс и се озовахме под звездното небе.
Роботът, наблюдаващ чудаците, на които им харесва навън, отбеляза излизането ни и ние тръгнахме по притихналите улици. Тук беше истинската Бърбън Стрийт, тук бяха рушащите се сгради на първоначалния Френски квартал. „Очички“, монтирани по парапетите от ковано желязо над нас, дебнеха неуморно, защото в тази изоставена зона невинните са лесна жертва за пропадналите. Постоянното наблюдение предпазва туристите от мародерите, които се прокрадват в града на повърхността. Но ние не останахме толкова дълго, че да си търсим белята. Сам се огледа, поумува и реши да застанем до една стена. Докато нагласяше таймера ми за поредното прехвърляне, аз попитах:
– Какво ще се случи, ако се материализираме в пространство, което вече е заето от някого или от нещо?
– Не може – увери ме Сам. – Автоматичните буфери се задействат и ни изритват мигновено в началната точка. Само че така се хаби енергия, което никак не допада на службата на времето. Затова винаги се стремим да намерим преди скока някое местенце, на което няма да се блъскаме. Да се долепиш до стена на сграда обикновено е добър избор, стига да си съвсем сигурен, че я е имало и по времето, в което се прехвърляш.
– А ние в кое време отиваме?
– Скачай и ще видиш.
Градът оживя. Хора в дрехи от двайсетото столетие вървяха по улиците – мъжете с вратовръзки, жените с поли до коленете. Не се виждаше много плът, дори едно зърно на гърда нямаше на показ. Наоколо ръмжаха автомобили и бълваха отработени газове, от които започна да ми се драйфа. Ехтяха клаксони. Трещяха пневматични чукове. Шумотевица, воня, грозотия.
– Добре дошъл в 1961-ва – кимна ми Сам. – Джон Ф. Кенеди току-що е положил клетва като президент. Първият Кенеди, чатна ли? Онова нещо горе е реактивен пътнически самолет. Ей там има светофар. Показва кога е безопасно да пресечеш улицата. Това, което стърчи до нас, е улична лампа. Захранват ги с електричество. Няма подземни нива. Това тук, пред тебе, е целият Ню Орлиънс. Какво ще кажеш?
– Интересно за разглеждане, но не бих искал да живея тук.
– Вие ли ти се свят? Гади ли ти се? Гнус ли те е?
– Де да знам.
– Позволено ти е. Всеки преживява поне лек темпорален шок, когато зърне за пръв път миналото. Струва ти се някак по-вмирисано и по-хаотично, отколкото си очаквал. Някои кандидати за работа се спихват в мига, когато попаднат малко по-назад по линията.
– Не се спихвам.
– Браво на тебе.
Взирах се в жените, чиито гърди и задници бяха стегнати в още плат под дрехите, в мъжете с техните сковани бледи лица, във врещящите деца. „Бъди Обективен – увещавах самия себе си. – Нали си избрал да изучаваш другите епохи, другите култури?“
Някой ни посочи с пръст и кресна:
– Глей ги тия битници, бе!
– Продължаваме нататък – реши Сам. – Забелязаха ни.
Нагласи таймера ми и скочихме.
Същият град. Само че век по-рано. Същите здания, уж неподвластни на времето с меките си цветове. Никакви светофари, пневматични чукове и улични лампи. Вместо по улиците да се стрелкат ръмжащи коли, имаше файтони.
– Не можем да се застояваме – подхвърли Сам. – Дрехите ни са твърде смахнати, а и не искам да се преструвам на роб. Нататък.
Прехвърлихме се.
Градът изчезна. Стояхме насред мочурище. На юг се кълбяха мъгли. Мъх лепнеше по стройни дървета. Огромно птиче ято затъмняваше небето.
– Годината е 1382-ра – осведоми ме моят гуру. – Хвъркатите над нас са диви гълъби. А дядото на Колумб още е девственик.
Скачахме все по-назад. 897 година. 441-ва. 97-а. Имаше съвсем малко промени; По едно време двамина голи индианци минаха наблизо. Сам им се поклони любезно. Те ни кимнаха дружелюбно, почесаха се по слабините и продължиха нехайно по пътя си. Не се развълнуваха от срещата с гости от бъдещето. Скочихме.
– Година първа от новата ера – съобщи Сам.
Скочихме.
– Върнахме се назад още дванайсет месеца – продължи той – и сега сме в първата година преди Христа. Лесно е да се оплетеш в сметките. Но ако си я представиш като 2059 година преди настоящето, а идната година – като 2058-а ПН, няма начин да се объркаш.
Пренесохме се назад чак до 5800 г. ПН. Откривах дребни разлики в климата – понякога беше по-сухо и хладно. После поехме напред на скокове през петстотин години. Сам се извини, че всичко наоколо е толкова неизменно. Обеща ми, че ще видя по-интересни промени, когато тръгна назад по линията в Стария свят. Стигнахме до 2058-а и отидохме в службата на времето. Влязохме в празния кабинет на Хершковиц и поспряхме, докато Сам регулираше още веднъж таймерите.
– Трябва да внимавам – обясни той. – Искам да сме в кабинета трийсет секунди след изчезването ни. Ако се объркам дори мъничко, ще се натъкнем на себе си и ще загазя.
– Тогава защо не играеш на сигурно и не нагласиш таймерите да ни върнат пет минути по-късно?
– Професионална гордост – отсече Сам.
Пренесохме се напред по линията от празния кабинет в момент, когато Хершковиц седеше зад бюрото си и се взираше към мястото, на което бяхме – в собственото му време – трийсет секунди по-рано.
– Е, как беше?
Сам грейна.
– Яки топки има хлапето. Аз казвам да го вземем.
8.
Така ме приеха като стажант в службата на времето, при времевите куриери. Заплатата си я биваше, а възможностите, които се откриваха пред мен, изглеждаха безкрайни. Отначало обаче имаше обучение. Не позволяват на новобранците просто така да размотават туристи в миналото.
Още седмица не се случи нищо особено. Сам пак ходеше на работа в смъркалницата, аз лентяйствах. Накрая ме привикаха в средището на службата на времето, за да ми наливат ум в главата.
В моята група бяхме осмина новаци. Представлявахме много опърпана сбирщина. Възрастта ни се простираше от малко над двайсет до – поне тъй ми се стори – доста над седемдесет. Половата ни принадлежност пък обхващаше целия диапазон от мъжа до жената с какви ли не междинни разновидности. В отношението към живота обаче всички си приличахме по ненаситност. Нашият наставник Наджиб Даджани не беше по-свестен от нас. Сириец, чието семейство приело юдаизма след израелската окупация – изцяло по делови съображения, – той носеше на гърдите си лъскава, набиваща се на очи звезда на Давид в знак на верската си принадлежност. Само че когато се разсейваше или притесняваше, чувахме го да призовава Аллах или да се кълне в брадата на Пророка. Не бих се зарадвал, ако тъкмо той беше в попечителския съвет на моята синагога… стига да принадлежах към някоя синагога, разбира се. Даджани изглеждаше като театрална версия на арабин, мургав и зловещ, винаги носеше тъмни очила и изобилие от тежки златни пръстени (от което ни се привиждаше, че има дванайсет-тринайсет пръста), а заучената приятелска усмивка май откриваше няколко реда извънредно бели зъби. По-късно научих, че го отстранили от изгодното водене на туристи да гледат разпъването на Исус и го понижили в инструктор за цели шест месеца. Наказанието му било наложено от времевия патрул. Изглежда си пълнел джобчето допълнително, като продавал напред и назад по линията парченца от Истинския кръст. Правилата не допускат куриерът да злоупотребява с работата си за лична изгода. Патрулът се разярил най-много не от това, че Даджани пробутвал фалшиви реликви. Напротив – били самата автентичност.
Започнахме с исторически увод.
– Платени пътувания във времето – поучаваше ни Даджани – се осъществяват от около две десетилетия. Както е известно, изследванията на ефекта на Бенчли започнали още към края на миналия век, но властите не биха разрешили на частни лица да навлязат в темпонавтиката, преди да бъде установено, че това е напълно безопасно. По този начин властите се грижат за добруването ва всички ни.
Той намигна пресилено, но зад тъмното стъкло се видя само разкривяването на веждата му.
Седналата отпред мис Далесандро се оригна пренебрежително.
– Не сте ли съгласна? – погледна я Даджани.
Пълничката чернокоса жена с учудващо малки гърди и нескрити лесбийски апетити имаше научна степен по история на промишлената революция. Тя понечи да отговори, но Даджани й отне невъзмутимо тази възможност, като продължи:
– Службата на времето, в която бяхте приети, изпълнява няколко важни задачи. На нас е поверена работата с всички устройства, използващи ефекта на Бенчли, и тяхната поддръжка. Освен това нашето изследователско управление се стреми непрестанно да подобри технологичната основа на пътуванията във времето. Всъщност сегашният модел таймер бе въведен в употреба само преди четири години. На нашето подразделение – времевите куриери, се пада задачата да придружават гражданите, желаещи да пътуват в миналото. – Той сплете пръсти на шкембенцето си и се загледа в блестящите фигури, образувани от златните му пръстени. – Голяма част от дейността ни е свързана тъкмо с времевия туризъм. Той е икономическата ни опора. Срещу внушителни такси водим групи от осем или десет зяпачи на грижливо обмислени и контролирани пътешествия в миналото. Обикновено ги придружава един куриер, но ако условията са необичайно сложни, можем да изпратим и двама. Във всеки момент от текущото време е възможно до сто хиляди туристи да са пръснати из предишните хилядолетия – наблюдават разпъването на кръста, подписването на Магна харта, убийството на Линкълн и подобни събития. Поради парадоксите, произтичащи от непрекъснато нарастващата публика на случка с фиксирана позиция в потока на времето, нашата задача става все по-трудна и съответно ограничаваме броя на групите.
– Сър, бихте ли обяснили това? – обади се мис Далесандро.
– При някоя от следващите ни срещи – отби въпроса Даджани. – Разбира се, не бива да се ограничаваме с пътешествия във времето само за туристи. Историците трябва да имат достъп до всички важни събития в миналото, тъй като е задължително да преразгледаме всякакви досегашни гледни точки за историята – вече научаваме истината. Част от приходите ни в туристическия бизнес се превръщат в субсидии за изследванията на видни историци – така те могат да посещават безплатно периодите, с които се занимават. И тези пътешествия се извършват под ръководството на куриер. Но вие няма да се занимавате с тази част от нашата работа. Всеки от вас, който докаже годността си да бъде куриер, ще бъде назначен в туристическото управление.
Другото основно управление в службата на времето е времевият патрул, чиято задача е да предотвратява злонамерено използване на устройствата, които работят с ефекта на Бенчли, и да не допуска възникването на парадокси. В следващата лекция ще разгледаме същността на тези парадокси и как можем да ги избегнем. Свободни сте.
Щом Даджани излезе от стаята, ние пообщувахме малко. Мис Далесандро понесе решително косматите си подмишници към русата и крехка мис Чембърс. Тя на свой ред избяга пъргаво при мистър Чудник – яка канара, чиято външност напомняше смътно за римска бронзова статуя. Той обаче се опитваше да свали мистър Бърлингейм, елегантен младеж, който едва ли беше чак толкова хомосексуално настроен, колкото изглеждаше. В търсене на друго спасение от хищната мис Далесандро, мис Чембърс дойде при мен с поканата да я изпратя до дома й. Аз приех. Оказа се, че мис Чембърс изучава късния период от историята на Римската империя, тоест областта на нейните интереси донякъде се препокриваше с моята. Позанимавахме се със секс нехайно и механично – тя не се стремеше тъкмо към това, но го направи от учтивост. После до ранни зори си приказвахме за покръстването на император Константин. Струва ми се, че тя започна да си пада по мен. Аз обаче не я насърчавах и скоро й мина. Възхищавах се на знанията й, но нейното дребничко бледо тяло беше твърде скучно.
9.
На следващата лекция обсъдихме подробно какви парадокси са присъщи на пътуванията във времето и как можем да ги избегнем.
– Най-голямото предизвикателство пред нас – започна Даджани – е да поддържаме свещената неприкосновеност на текущото време. Разработването на устройства, използващи ефекта на Бенчли, отвори същинска кутия на Пандора, пълна с потенциални парадокси. Миналото вече не е неизменно множество, щом можем да пътуваме на воля назад по линията към която и да е негова точка и да променяме така наречените „действителни събития“. Разбира се, последствията от такива промени биха се оказали пълна катастрофа, защото биха създали разширяващ се вектор от разруха, който с достигането си до нашата епоха ще преобразува всичко в нашето общество. – Даджани се прозя учтиво. – При желание можете да си представите какво би се случило, ако допуснем някой пътешественик във времето да се пренесе в 600 година, за да убие младия Мохамед, Цялото динамично развитие на исляма би се оказало спряно още в зародиша му. Арабите не биха завоювали Близкия изток и Южна Европа. Не би имало кръстоносни походи. Милионите, загинали при ислямските нашествия, не биха умрели, когато това всъщност се е случило, и биха се появили безброй линии от техни потомци, които иначе изобщо не биха възникнали. Последствията биха били неизброими. И всичко това защото е убит един млад търговец от Мека. Следователно…
– Може би – обади се мис Далесандро – съществува закон за съхранение на историята, според който, ако Мохамед го е нямало, би се появил друг харизматичен арабин, за да изиграе съвсем същата роля?
Даджани впи неприветлив поглед в нея.
– Не бихме си позволили такъв риск – отсече той. – Предпочитаме да се погрижим всички „минали“ събития, както са записани в историческите документи отпреди периода на пътешествия във времето, да си останат непокътнати. През последните петдесет години от текущото време цялата предишна история, смятана за неизменна, беше потенциално променлива, ние обаче се борим да си остане неизменна. Затова имаме времеви патрул, който внимава всичко в миналото да се случи точно както се е случило, колкото и злощастно да е събитието. Бедствия, убийства, какви ли не трагедии трябва да се случват по реда си, иначе бъдещето – тоест нашето текущо време – може да се промени непоправимо.
– Но самият факт на нашето присъствие в миналото не го ли променя? – попита мис Чембърс.
– След малко щях да стигна и до това – недоволно промърмори Даджани. – Ако приемем, че миналото и настоящето образуват цялостен континуум, очевидно посетителите от двайсет и първи век са присъствали на всички значими събития в миналото – достатъчно ненатрапчиво, за да не бъдат споменати в хрониките на епохата на неизменното време. Затова толкова се стараем да направим незабележим всеки, който потегля назад по линията, като го обличаме според съответния период. Той е длъжен да наблюдава миналото, без да се намесва – просто мълчалив свидетел, колкото се може по-невзрачен. Времевият патрул налага спазването на правилото без никакви отклонения. Скоро ще говоря и за начините, по които го налага.
Онзи ден разгледахме парадокса на все по-големия брой зрители. Този твърде наболял философски проблем все още чака своя отговор. Сега ще ви го представя чрез въображаем пример, за да си изясните с колко сложно начинание сме се заели. Замислете се – първият пътешественик във времето, който се пренесъл назад по линията, за да присъства на разпъването на Исус, бил експериментаторът Барни Наваре през 2012 година. През следващите две десетилетия още петнайсет-двайсет експериментатори извършили същото пътешествие. А от началото на комерсиалните екскурзии до Голгота през 2041 година приблизително по една група туристи всеки месец – общо стотина туристи всяка година – са наблюдавали събитието. И така около 1800 души от двайсет и първи век са били свидетели на разпъването. Сега внимавайте – всяка от тези групи тръгва през различен месец, но попада в един и същ ден! Ако туристите продължават да се стичат към Голгота с темпото сто души годишно, тълпата там ще се състои от поне десет хиляди пътешественици във времето още към средата на двайсет и втори век. Ако допуснем, че няма нарастване на издадените разрешения за екскурзии, още към началото на трийсети век ще се натрупат сто хиляди пътешественици във времето, отишли да присъстват на Страстите Христови. Очевидно е обаче, че засега не наблюдаваме такова гъмжило, а само няколко хиляди жители на древна Палестина. Като казвам засега, разбира се, имам предвид момента на разпъването, съотнесен към текущото време през 2059 година. Също очевидно е, че тези тълпи ще нарастват; през следващите векове от текущото време. Ако доведем примера до абсурд, парадоксът на множащата се публика ни показва картината на милиарди пътешественици във времето, струпали се в миналото да гледат разпъването, като запълват Светите земи и се разпростират към Турция, Арабския полуостров, дори към Иран и Индия. Същото важи за всяко важно събитие в човешката история – с развитието на комерсиалните пътешествия във времето е неизбежно тези събития да бъдат буквално удавени в туристическо гъмжило. И все пак по време на оригиналните събития не е имало никакви подобни орди! Как можем да решим този парадокс?
Мис Далесандро нямаше какво да предложи. Поне веднъж да видя устата й запушена. Което впрочем се отнасяше и за останалите. И за Даджани. Както и за най-блестящите умове на нашата епоха.
А миналото си се препълва полека с мотаещи се във времето зяпачи.
Даджани ни подхвърли още една главоблъсканица, преди да ни пусне да се разотидем.
– Мога да добавя и че лично аз като куриер съм водил групи на разпъването на Исус двайсет и два пъти. Ако утре и вие посетите Голгота в онзи момент, ще заварите там двайсет и двама Наджиб Даджани едновременно. Всеки път аз заемах друго място, от което обяснявах на моите клиенти историческите подробности. Не ви ли се струва, че тези множащи се Даджани са твърде интересен проблем? Защо в текущото време не се шляят насам-натам двайсет и двама Даджани? Умът започва да буксува, щом се захване с такива идеи. Свободни сте, дами и господа. Свободни сте.
