Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 17 страниц)
56.
Във вилата намерих Метаксас и го попитах:
– Как се казва жената на Лъв Дука?
– Пулхерия.
– Кога я видя за последен път?
– Преди три седмици, когато отидохме на онова увеселение.
– Не – отсякох аз. – Ти си жертва на времево изместване също като мен. Лъв Дука е женен за някоя си Евпрепия и има две деца от нея, скоро ще се роди и третото. А Пулхерия е жена на кръчмар на име Ираклис Фотис.
– Ти съвсем ли изкука? – осведоми се Метаксас.
– Миналото е било променено. Не знам как се е случило, но промяна има, и то тъкмо при моите прародители, разбери! Пулхерия вече не е моя прапрапрабаба и само Господ знае дали още съществувам. Ако не съм потомък на Лъв Дука и Пулхерия, чий потомък съм тогава? И…
– Кога научи всичко това?
– Преди малко. Отидох да потърся Пулхерия и… За Бога, Метаксас, какво да правя?
– Може би има някаква грешка – спокойно отвърна той.
– Няма. Попитай собствените си слуги. Те не са подложени на времево изместване. Попитай ги дали някога са чували за Пулхерия Дука. Не са чували. Попитай ги как е името на съпругата на Лъв Дука. Или отиди в града и се увери сам. Имало е промяна в миналото, не виждаш ли, и всичко е друго… За Бога, Метаксас!
Той впи пръсти в китките ми и каза много благо:
– Джъд, обясни ми всичко от самото начало.
Нямах време за обяснения. Тъкмо тогава огромният чернокож Сам се втурна в приемната с диви вопли.
– Намерихме го! Дяволите да ни вземат, намерихме го!
– Кого? – попита Метаксас.
– Кого? – изрекох в същия миг.
– Кого ли? А според вас кого намерихме? Зауерабенд. Самия Конрад Зауерабенд!
– Него?! – Краката ми се подкосиха от облекчение. – Къде? Кога? Как?
– Ами тук, в 1105 година. Тази сутрин Меламед и аз отидохме на пазара, ей така, да поразпитаме, показвахме и портрета. И да видиш ти – някакъв продавач на свински крачета го позна. Зауерабенд живее в Константинопол от пет-шест години, има си кръчма близо до брега. Познават, го под името Ираклис Фотис…
– Не! – изревах. – Не, мръсно негърско изчадие, не, не, не! Не е вярно!
Връхлетях Сам в сляпа ярост.
Юмруците ми се забиха в корема му и го запратиха към стената.
Той ме изгледа странно, успя да вдиша, сграбчи ме и ме пусна отвисоко на пода. Пак ме вдигна и пак ме пусна. Вдигна ме и трети път, но Метаксас го накара да ме остави да стъпя.
Сам каза кротко:
– Истина е, че съм мръсно негърско изчадие, но необходимо ли беше да твърдиш това на всеослушание?
– Някой да даде вино на момчето – намеси се Метаксас. – Според мен не е на себе си.
Овладях се някак.
– Сам, не исках да те обиждам, но е абсолютно немислимо Конрад Зауерабенд да живее тук под името Ираклис Фотис.
– Че защо?
– Защото… защото…
– Видях го с очите си – подхвана Сам. – Пих вино в кръчмата му само преди пет часа. Той е едър, затлъстял, червендалест и пие на воля с клиентите си. Има си и малка византийка за женичка, страхотна мацка, на шестнайсет, най-много на седемнайсет. Клати си циците пред клиентите и се хващам на бас, че им пуска срещу парици в някоя задна стаичка…
– Добре – признах с глас на мъртвец. – Печелиш. Името на жена му е Пулхерия.
Метаксас се задави.
– Не съм питал за името й – призна Сам.
– Тя е на седемнайсет години и произхожда от рода Ботаниатес – един от видните византийски родове. Само Буда знае как се е омъжила за Ираклис Фотис, тоест за Конрад Зауерабенд. А миналото е било променено. Сам, защото допреди броени седмици според моето текущо време тя беше съпруга на Лъв Дука и живееше в неговия дворец близо до императорския. Освен това започнах любовна връзка с нея, а и преди промяната тя и Лъв Дука бяха мои прародители. Както изглежда, имаме си работа с гнусно смрадливо съвпадение, чиито подробности не мога да проумея. Само че е вероятно вече да не съществувам, няма и индивид на име Пулхерия Дука. Сега, ако не възразявате, ще отида в някое усамотено кътче и ще си прережа гърлото.
– Това не се случва – промърмори Сам. – Всичко това е някакъв кошмар.
57.
Не беше кошмар, разбира се, а истина като всяко друго събитие в нашия променлив космос.
Тримата изпихме още много вино, а Сам добави още подробности. Разпитал съседите в квартала за Зауерабенд/Фотис и му казали, че човекът се появил загадъчно от друга област на империята през 1099 година. Честите посетители на кръчмата не го харесвали, но идвали да си изплакнат очите с хубостта на жена му. Мнозина подозирали, че е забъркан в нещо незаконно.
– Той се извини, че трябвало да отиде в Галата на покупки. Колетис обаче тръгна след него и откри, че не е отишъл да купува нищо за кръчмата. Влязъл в някакъв склад и изчезнал. Колетис се промъкнал подире му и не го намерил никъде. Предположил, че нашият човек е скочил във времето. След половин час Фотис се появил отново и се върнал с лодка в Константинопол.
– Времево престъпление – подсказа Метаксас. – Захванал се е с контрабанда.
– И аз си мисля същото – съгласи се Сам. – Направил е началото на дванайсети век база за далаверите си под фалшивата самоличност Фотис и пренася ценни предмети или златни монети, или нещо подобно в текущото време.
– Но как се е оженил за момичето? – поклати глава Метаксас.
Сам вдигна рамене.
– Това още не е ясно. Но след като го издирихме, ще го проследим назад по линията, докато не установим в коя точка се е появил. И ще знаем точно какви ги е вършил.
Аз изохках.
– Как ще успеем да възстановим нормалната последователност на събитията?
– Трябва да определим точния момент – започна Метаксас, – в който се е прехвърлил от твоята екскурзия. Ще дебнем там, ще го хванем, щом се появи, ще му отнемем онзи преправен таймер и ще го върнем в 1204 година. Така го измъкваме от нарушения времеви поток и го натикваме обратно в твоята екскурзия, където му е мястото.
– Като те слушам, много е просто, но не е – възразих аз. – Ами всички промени в миналото? Петте години като мъж на Пулхерия Ботаниатес…
– Заличени събития – напомни Сам. – Щом отмъкнем Зауерабенд от 1099-а или когато точно се е натрапил там и го върнем в 1204 година, женитбата му с Пулхерия изчезва автоматично, нали? Времевият поток се връща в първоначалното си състояние и тя се омъжва за когото трябва…
– Лъв Дука. Моят прародител.
– Да, за Лъв Дука – продължи Сам. – И за всички във Византия целият този период с Ираклис Фотис изобщо няма да се е случвал. За него ще знаем само ние, защото сме подложени на времево изместване.
– А какво ще стане с предметите, които Зауерабенд е пренасял нелегално в текущото време?
– Няма да ги има там – успокои ме Сам. – Изобщо няма да са били пренасяни, И неговите съучастници в текущото време няма да имат спомени, че са ги купували. Структурата на времето ще бъде възстановена и патрулът няма да научи…
– Пропускаш една дреболия – казах аз.
– Коя?
– Покрай цялата тази дандания породих допълнителен Джъд Елиът. Той къде ще се дене?
– Господи – умърлуши се Сам. – Съвсем забравих за него!
58.
Отдавна търчах из 1105 година и прецених, че е време да се върна в 1204 година, за да научи и другото ми „аз“ какво става. Скочих напред по линията и влязох в странноприемницата в три и четвърт във все същата проточила се нощ, когато Конрад Зауерабенд изчезна от 1204-та. Другият Джъд седеше отпуснато на леглото и разглеждаше гредите на тавана.
– Е, как върви? – попита той.
– Пълна катастрофа. Излез в коридора с мен.
– Но какво има?
– Дръж се да не паднеш. Най-после издирихме Зауерабенд, Той е скочил в 1099 година и се прикрил като кръчмар. Година по-късно се оженил за Пулхерия.
Видях как моето алтер его рухна изведнъж.
– Миналото е променено – продължих аз. – Лъв Дука се е оженил за друга – Евпрепия някоя си, и има две деца от нея, чакат и трето. Пулхерия обслужва гостите в кръчмата. Видях я там. Тя не знаеше кой съм, но предложи да се изчукаме за два византина. Зауерабенд пренася контрабандно антики напред по линията и…
– Не продължавай – спря ме вторият Джъд. – Не искам да слушам повече.
– Не съм ти казал най-хубавата част.
– И хубава ли има?
– Хубавото е, че ще заличим всичко това. Сам, Метаксас и ти ще проследите Зауерабенд назад от 1105-а до мига на появата му през 1099-а и ще го прехвърлите обратно в тази нощ. Така ще заличите целия му престой там.
– А с нас какво ще стане?
– И това обсъждахме – отвърнах уклончиво. – Не сме сигурни как е най-добре. Очевидно и двамата сме защитени от парадокса на времевото изместване, затова ще продължим да съществуваме и след като върнем Зауерабенд в правилния времеви поток.
– Но откъде се взехме ние? Няма създаване на нещо от нищо! Съхранението на масата и…
– Единият от нас беше тук през цялото време – напомних му. – По-точно аз бях тук през цялото време. Причиних твоята поява като скочих петдесет и шест секунди в твоя времеви поток.
– Пълни глупости – заяви той. – Аз пък си бях в онзи времеви поток и вършех каквото ми се полагаше. Ти изскочи от нищото. Тъкмо ти, пич, си проклетият парадокс.
– Аз пък съм живял петдесет и шест секунди повече от тебе по абсолютната скала. Следователно трябва да съм възникнал преди тебе.
– И двамата сме възникнали в един и същ миг на 11 октомври 2035 година – сопна ми се той. – Фактът, че времевите ни линии се усукаха заради мудното ти мислене, изобщо не показва кой от нас е по-действителен от другия. Въпросът не е кой е истинският Джъд Елиът, а как ще продължим занапред, без да се препъваме един в друг.
– Ще се наложи да спазваме много точен график – казах аз. – Единият от нас ще работи като куриер, докато другият се крие назад по линията. Никога не бива да се засичаме в едно и също време и напред, й назад по линията. Но как да…
– Аз го измислих – прекъсна ме вторият Джъд. – Ще си създадем текущо време и в 1105 година като Метаксас, но за разлика от него ще бъдем там постоянно. Винаги ще има някой от нас в началото на дванайсети век под името Георгиос Маркезинис, ще живеем във вилата на Метаксас. Другият ще работи като куриер…
– … а почивката му никога няма да е в 1105 година.
– Правилно. Когато извърти пълен цикъл, отива във вилата и поема самоличността на Маркезинис, а първият се прехвърля напред по линията и отива да води следващите туристи…
– … и ако винаги си съгласуваме графика, няма начин патрулът да научи за нас.
– Гениално!
– А онзи, който живее като Маркезинис – завърших аз, – може да поддържа връзката с Пулхерия и тя никога няма да се усети, че се редуваме при нея.
Погледнах часовника.
– Ти иди в 1105-а и помогни на Сам и Метаксас. После ще скочиш тук в три и половина сутринта.
– Добре – каза той и излезе.
59.
Върна се точно според уговорката, крайно отвратен, и започна:
– Всички те чакаме на 9 август 1100 година при крепостната страна откъм сушата зад Влахерна, стотина метра вдясно от първата порта.
– Какво сте намислили?
– Върви да видиш с очите си. Повръща ми се само като помисля за това. Иди, направи необходимото и това гадно безумие ще свърши най-сетне. Хайде, скачай и ела при нас там.
– В кой час от деня?
Той поумува.
– Двайсетина минути след пладне.
Излязох от странноприемницата, отидох при стената, настроих внимателно таймера си и скочих. Мигновеният преход от нощния мрак към ярката светлина по обяд ме заслепи за малко. Когато примигването ми спря, озовах се пред мрачната троица – Сам, Метаксас и Джъд Б.
– Господи… Не ми казвайте, че извършихме още едно удвояване!
– Този път е само парадоксът на времевото натрупване – каза другото ми „аз“. – Нищо сериозно.
Главата ми беше прекалено мътна, за да умувам дали е прав.
– Но щом и двамата сме тук, кой наглежда нашите туристи в 1204-та?
– Идиот – освирепя той, – мисли в четири измерения! Как е възможно да си толкова тъп, щом сме еднакви? Виж какво, аз скочих тук от една точка през онази нощ в 1204-та, а ти скочи от друга точка, отделена от първата с петнадесет минути. Когато се връщаме, всеки ще си отиде в своята точка от поредността. Аз трябва да бъда там в три и половина, а ти не бива да се появяваш до четири без четвърт, което не означава, че и двамата не сме тук в момента. Или че всички онези други наши „аз“ не са тук.
Огледах се и видях поне пет групички „Метаксао-Сам-аз“, пръснати в широка дъга край стената. Очевидно бяха наблюдавали бдително тази времева точка чрез чести къси скокове, за да проследяват събитията, и парадоксът на натрупването ги умножаваше.
– Дори да е така – смънках замаян, – все ми изглежда, че не си представям правилно линейната последователност на…
– Майната й на линейната последователност! – изръмжа ми другият Джъд. – Няма ли да погледнеш натам? От другата страна на портата!
Той посочи.
Аз погледнах.
Видях жена с прошарена коса, облечена съвсем обикновено. Разпознах в нея малко по-млада версия на жената, която придружи Пулхерия Дука в магазинчето за подправки в онзи ден – толкова отдавнашен за мен – пет години напред по линията, в 1105-а. Придружителката се подпираше на стената и се кискаше. Очите й бяха затворени.
Близо до нея имаше момиче на около дванайсет години, което можеше да бъде само по-младата Пулхерия. Нямаше как да я сбърка човек. Чертите й още бяха по детски неоформени и гърдите й представляваха едва забележими издутини под туниката, но зачатъкът на красотата й личеше.
А до момичето беше Конрад Зауерабенд, облечен като не особено заможен византиец.
Той й гукаше нещо на ушенцето. Поклащаше пред лицето й дребна джунджурийка от двайсет и първи век – жироскопичен медальон или нещо подобно. Другата му ръка шареше под туниката й и очевидно се прокрадваше между бедрата й. Пулхерия се мръщеше и все пак не помръдваше, за да махне ръката от слабините си. Изглеждаше някак неуверена какво й прави Зауерабенд, затова пък напълно прехласната по играчката.
– Той е в Константинопол от почти година – каза Метаксас – и честичко прескачаше до 2059-а, за да остави за продажба ценни антики. Идваше всеки ден при стената, за да гледа момичето и придружителката му, които се разхождаха тук. Момичето е Пулхерия Ботаниатес, а ей там наблизо е родовият дворец на Ботаниатес. Преди половин час Зауерабенд мушна придружителката с бръмчилка и тя е яко друсана оттогава. Той седна при момичето и се зае да я омайва. Много го бива с момиченцата.
– Това му е хобито – процедих аз.
– Гледай какво ще стане сега – заръча Метаксас.
Зауерабенд и Пулхерия станаха и тръгнаха към портата. Ние се отдръпнахме в сенките, за да не ни забележат. Повечето ни парадоксални двойници бяха изчезнали – явно скачаха към други позиции по линията, за да наблюдават. А ние гледахме как дебелакът и очарователното момиче излизат безгрижно през портата към необработените ливади до самия град.
Понечих да тръгна след тях.
– Чакай – спря ме Сам. – Виждаш ли кой идва? Това е Андроник, по-големият брат на Пулхерия.
Младежът, може би осемнайсетгодишен, вървеше към нас. Изведнъж се закова на място, вторачен невярващо в хилещата се придружителка. Видяхме го да се втурва към нея, да я разтърсва, да я изправя насила. Жената пак се пльосна по гръб, напълно безпомощна.
– Къде е Пулхерия? – ревеше той. – Къде е?
Придружителката се смееше.
Отчаян, младият Ботаниатес изтича на безлюдната, напечена от слънцето улица, крещеше името на девствената си сестра. Хукна през портата.
– Тръгваме след него – нареди Метаксас.
Щом излязохме, зърнах наоколо още няколко групи наши дубликати. Андроник Ботаниатес търчеше насам-натам. Аз чух момичешки смях – сякаш прозвуча от самата стена.
И Андроник чу. В стената имаше процеп като плитка пещера, започваща от земята. Хукна натам. И ние се завтекохме, блъскахме се в тълпа, състояща се само от дубликати. Май бяхме петнайсет – по пет версии за всеки от нас.
Андроник нахълта в процепа и нададе страшен вой. Миг по-късно и аз надзърнах.
Голата Пулхерия, туниката й бе смъкната до глезените, стоеше в класическата поза на свенливостта, закрила с едната си ръка напъпващите гърди, разперила пръстите на другата върху слабините си. До нея беше Зауерабенд с раздърпани дрехи. Стърчащият му член беше в напълно работно състояние. Май тъкмо наместваше по-удобно момичето, когато го прекъснахме.
– Безчинство! – разкрещя се Андроник. – Мръсотия! Съблазняване на девица! Призовавам всички ви за свидетели! Вижте това чудовищно, скверно деяние!
Хвана за ръцете Зауерабенд и сестра си и ги издърпа на открито.
– Бъдете свидетели! – викаше оглушително.
Отдръпнахме се, преди Зауерабенд да ни е познал, макар че беше смъртно уплашен и нищо не виждаше. Горката Пулхерия опитваше да се покрие с ръце цялата, свита на кълбо в краката на своя брат, но той я дърпаше нагоре безмилостно, за да я показва, и крещеше:
– Вижте малката уличница! Вижте я! Вижте, вижте!
Отдалечихме се още малко. Идеше ми да повърна.
Този гнусен развратител на деца… оголи издутия си червен пенис пред Пулхерия… въвлече я в такъв скандал…
Андроник извади меча си от ножницата и като че се мъчеше да убие и Пулхерия, и Зауерабенд едновременно. Струпалите се зяпачи му попречиха, събориха го на земята и взеха оръжието. Ужасена от срамната си голота пред такава тълпа, Пулхерия докопа нечий кинжал, за да се прониже, но и вея възпряха навреме. Голяма бъркотия.
Метаксас заговори невъзмутимо:
– Преди да дойдеш, ние проследихме събитията нататък, после се върнахме да те чакаме. Момичето беше сгодено за Лъв Дука, но естествено беше немислимо той да се ожени за нея, след като половината жители на града я бяха видели гола в такова положение. Пък и вече я смятаха за омърсена, макар че Зауерабенд нямаше време да я обезчести. Годежът беше развален. Нейното семейство стовари вината върху нея, че се оставила Зауерабенд да я омае и да я съблече, затова я прогони. А на Зауерабенд предложиха избор – да се ожени за момичето, което опозори, или да понесе обичайното наказание.
– Тоест?
– Да бъде скопен. Така под името Ираклис Фотис той се ожени за нея, като промени историята прие дотолкова, че да те лиши от твоето истинско родословно дърво. И сега ще поправим това.
– Не и аз – отказа Джъд Б. – Не издържам. Връщам се в 1204 година. Трябва да бъда там в три и половина, за да кажа на този тип да дойде тук и да гледа представлението.
– Но… – запънах се аз.
– Зарежете разплитането на парадокси – намеси се Сам. – Имаме работа.
– Ела да ме смениш в четири без четвърт – каза Джъд Б и скочи.
Метаксас, Сам и аз уеднаквихме настройките на таймерите си.
– Отиваме точно един час назад по линията – обяви Метаксас – да приключим тази комедия.
И вие скочихме.
60.
Със строга точност и огромно облекчение ние приключихме комедията.
Ето така:
Прехвърлихме се точно по пладне в този горещ летен ден на 1100 година и заехме позиции до стената на Константинопол. И зачакахме, като упорито пренебрегвахме другите си версии, които се мяркаха за малко в нашата точка със свои задачи в дебненето.
Хубавото момиче и бдителната придружителка се показаха пред погледите ни.
Сърцето ме заболя от обич към толкова младата Пулхерия, заболяха ме й други части на тялото от желание към Пулхерия, в която щеше да се превърне това момиче Пулхерия, която познавах.
Хубавото момиче и непредпазливата придружителка ни подминаха една до друга.
Появи се Конрад Зауерабенд/Ираклис Фотис. Взря се в момичето и жената. Потупа се по издутото шкембе. Извади къса малка бръмчилка и провери хоботчето й. Ухилен в предвкусване на удоволствието, той пристъпи напред с намерението да притисне бръмчилката към ръката на придружителката, за да я прати да се рее щастлива около час и да се докопа безпрепятствено до момичето.
Метаксас кимна на Сам.
Сам кимна на мен.
Доближихме Зауерабенд по диагонал.
– Сега! – рече ни Метаксас и ние се развихрихме.
Огромният Сам се метна и обви с дясната си ръка гърлото на Зауерабенд. Метаксас сграбчи лявата му китка и изви цялата му ръка назад, далече от сензорите на таймера, с който би могъл да ни се изплъзне в миг. Едновременно с него аз хванах дясната ръка на Зауерабенд, огънах я нагоре и го принудих да изтърве бръмчилката. Всичко това се случи за части от секундата и направи Зауерабенд напълно безпомощен. А придружителката побягна благоразумно с момичето, щом видя разигралата се недостойна сценка.
Сам бръкна под дрехите на Зауерабенд и го лиши от преправения таймер.
Чак тогава го пуснахме. Той явно бе помислил, че са му налетели разбойници, но ме видя и изгрухтя стъписано две-три срички.
– Мислеше се за много хитър, нали? – казах му.
Той погрухтя още малко.
– Бърникаше таймера и избяга, реши да припечелиш като контрабандист? – продължих аз. – Не ти се вярваше, че ще те заловим, а?
Не му разказах за изтощителните седмици. Не му разказах и за времевите престъпления, които самите ние извършихме, за да го открием – парадоксите, разпръснати назад и напред по линията, ненужното удвояване. Не му разказах, че току-що отделихме шестте му години като византийски кръчмар в миниатюрна вселена, която от негова гледна точка не съществуваше в никакъв смисъл. Не му разказах и за поредицата от събития, която го направи съпруг на Пулхерия Ботаниатес в онази откъсната вселена. Всичко това не се бе случило. Нямаше да съществува кръчмар на име Ираклис Фотис, който продава гозби и вино на византийците през 1100–1105 година.
Метаксас извади резервен, нормален таймер, който си носеше специално за този момент.
– Сложи го! – заповяда и Зауерабенд се подчини намусено.
А аз му казах:
– Връщаме се в 1204 година, горе-долу в момента, в който ти отпраши. След това ще довършим екскурзията и ще скочим напред по линията в 2059 година. Господ да ти е на помощ, Зауерабенд, ако ми навлечеш нови неприятности. Няма да докладвам за твоите времеви престъпления, защото съм милостив човек, макар че неразрешен скок като твоя си е криминално деяние. Но подразниш ли ме с каквото и да е до мига, когато ще се отърва от тебе, ще те съсипя заради тази история. Ясно ли ти е?
Той кимна още по-намръщено.
Извих глава към Сам и Метаксас.
– Мога да се справя с това нататък. Благодаря ви за всичко. Нямам думи да ви кажа колко…
– Не се и опитвай – не се стърпя Метаксас и двамата скочиха напред по линията.
Настроих новия таймер на Зауерабенд и своя.
– Да вървим.
Скочихме в 1204 година.
