Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 17 страниц)
61.
В четири часа без четвърт в тази твърде позната ми нощ през 1204 година аз изкачих за пореден път стъпалата в странноприемницата, този път заедно със Зауерабенд. Джъд Б крачеше неспокойно зад вратата на стаята. Той грейна, когато зърна моя пленник. Зауерабенд явно се озадачи от удвоеното ми присъствие, но не посмя да каже нищо.
– Влизай – заповядах му. – И не бъзикай проклетия таймер, иначе ще си изпатиш.
Зауерабенд влезе, а аз казах на Джъд Б:
– Кошмарът свърши. Сграбчихме го, взехме му таймера, сложихме му нормален и ето го тук. Цялата операция отне само някакви си четири часа, ако не греша.
– И още незнайно колко седмици търчане напред-назад по линията.
– Вече няма значение. Върнахме го. Започваме от нулата.
– И сега сме двама – изтъкна Джъд В. – Ще измъдрим ли малкото си споразумение за редуването?
– Ще го измъдрим. Единият от нас остава с тези смешници, завежда ги напред до 1453 година, както е по програма, и накрая ги прибира в двайсет и първи век. Другият отива във вилата на Метаксас. Искаш ли да хвърлим монета?
– Защо не?
Той извади византин на Алексий I от кесията си и ми предложи да го огледам, за да няма съмнения. Всичко беше наред, на аверса бе изобразена изправената фигура на Алексий, на реверса – Христос на трон. Решихме, че Алексий е ези, а Исус – тура. Подхвърлих монетата нависоко, посрещнах я с опакото на дланта си и шляпнах отгоре другата си длан. По усещането познах, че се падна ези.
– Тура – избра другият Джъд.
– Нямаш късмет, амиго.
Показах му монетата. Той направи гримаса и си я взе.
– Остават ми три-четири дни с тази екскурзия, нали? – каза унило. – После две седмици почивка, които не мога да прекарам в 1105 година. Това означава, че можеш да ме очакваш във вилата на Метаксас след седемнайсет или осемнайсет дни по абсолютната скала.
– Нещо подобно – потвърдих аз.
– И през това време ти ще се кефиш като пощурял с Пулхерия.
– Естествено.
– Оправи я веднъж и от мен – промърмори той и влезе в стаята.
Слязох долу, опрях гръб на една колона и отделих половин час да си припомням всички скокове в тази побъркваща нощ, за да съм сигурен, че няма да се изтърся в 1105 година с поредното времево изместване. Тъкмо сега не биваше да сбъркам в сметките и да се появя в момент преди цялата дивотия със Зауерабенд, за да не заваря Метаксас, за когото историята все едно ще звучи на китайски.
Направих си сметките.
Скочих.
И отново се добрах до прелестната вила.
Всичко се бе уредило идеално. Метаксас ме прегърна ликуващо.
– Времевият поток отново е непокътнат – осведоми ме той. – Върнах се от 1100 година само преди два часа, но успях да проверя как е тук. Съпругата на Лъв Дука носи името Пулхерия. Някакъв си Ангел е съдържател на кръчмата, която Зауерабенд притежаваше. Никой не помни нищо. Ти си в безопасност.
– Не знам как да ти кажа колко съм…
– Пропусни тази част, ако може.
– Щом предпочиташ. Къде е Сам?
– Напред по линията. Трябваше да се връща на работа. И аз ще направя същото. Моята почивка свърши и ми предстои екскурзия в средата на декември 2059 година. Така че ще отсъствам две седмици и ще бъда отново тук на… – той пресметна наум, – … на 18 октомври 1105 година. Ами ти?
– Оставам тук до 22 октомври. Дотогава ще изтече почивката на моето алтер его и той ще ме замести тук, а аз се прехвърлям напред по линията да поема следващата си екскурзия.
– Така ли сте се разбрали? Редувате се?
– Това е единственият начин.
– Вероятно си прав – каза Метаксас.
Но не бях прав.
62.
Метаксас скочи, а аз се изкъпах. След това, напълно спокоен за пръв път след – както ми се струваше – няколко геоложки ери, започнах да обмислям близкото си бъдеще.
Първо да подремна. После да похапна. И тогава – в града, за да се видя с Пулхерия, която е върната на подобаващото й място в дома на Дука и изобщо няма представа за чудатите метаморфози, преобразили временно съдбата й.
Ще се любим, ще се върна във вилата, сутринта пак ще отида в града и…
И престанах да кроя планове, защото Сам се появи неочаквано и ги пръсна на парченца.
Носеше византийско наметало, но то очевидно бе грабнато много припряно, защото виждах под него обикновени дрехи от текущото време. Изглеждаше изтормозен и разстроен.
– Какво те води насам, по дяволите? – промърморих аз.
– Правя ти услуга.
– Ъ?
– Казах, че дойдох да ти направя услуга. И няма да се застоявам, защото не искам времевият патрул да подгони и мен.
– Значи времевият патрул е подгонил мен?
– Можеш да си заложиш белия гъз на това! – изрева Сам. – Грабвай си нещата и се махай оттук по-скоро! Трябва да се скриеш някъде, може би три-четири хилядолетия назад по линията. По-чевръсто де!
И той се зае да събира някои от моите вещи, пръснати из стаята. Хванах го за ръката.
– Няма ли да ми обясниш какво става? Седни и не се дръж като маниак. Нахлуваш тук с милион километра в час и…
– Добре – съгласи се той. – Добре. Ще ти сдъвча всичко на малки хапки, а ако арестуват и мен, така да бъде. Затънал съм в прегрешения. Заслужавам да ме арестуват.
– Сам…
– Добре – повтори той и стисна клепачи за миг. – Отправната ми точка в текущото време – започна с кух глас – е 25 декември 2059 година. Весела ти Коледа. Преди няколко дни по моето време другото ти „аз“ върна туристите от Византия. Включително Зауерабенд. Знаеш ли какво сполетя другото ти „аз“ в мига, когато скочи в 2059 година?
– Арестуваха го патрулни, така ли?
– По-лошо е.
– Кое може да бъде по-лошо от това?
– Той изчезна, Джъд. Престана да съществува. Защото никога не е съществувал.
Разсмях се неволно.
– Напереното копеленце! Казах му, че аз съм истинският, а той е само призрак, но не искаше да чуе! Е, няма да се преструвам на опечален от…
– Не, Джъд – тъжно ме прекъсна Сам. – Той си беше точно толкова истински, колкото си и ти, докато оставаше назад по линията. А ти си точно толкова недействителен, колкото е той сега.
– Не разбирам.
– Джъд, ти не съществуваш. Битието ти беше заличено с обратно действие. Съжалявам. Никога не те е имало. И вината е колкото твоя, толкова и наша. Все бързахме и накрая се издънихме в една дреболия.
Плашех се от скръбното му изражение. Но какво друго можеше да бъде, когато е дошъл да ми каже, че не само съм мъртъв, но и не съм се раждал?
– Какво се е случило, Сам? За каква дреболия говориш?
– Ето какво стана, Джъд. Нали знаеш, че когато взехме преправения таймер на Зауерабенд, дадохме му друг. Метаксас си е скътал няколко откраднати… хитрецът се сеща за всичко.
– Е, и?
– Серийният номер на този таймер, то се знае, не беше същият като на онзи, с който Зауерабенд е тръгнал на екскурзия. Обикновено никой не забелязва такива подробности, но когато туристите се върнаха, за зла участ проверяващият беше човек, който спазва правилата буквално. Свери серийните номера по списъка. Забеляза, че един таймер е подменен и на секундата повика патрула.
– Олеле…
– Те разпитаха Зауерабенд. Разбира се, той увърташе, но за да предпази себе си, а не тебе. И понеже не искаше да обясни замяната на таймера, патрулните издействаха заповед за проверка на цялата екскурзия, от която се е върнал.
– Ох…
– Наблюдаваха всичко. Видяха те да се отделяш от групата си, видяха Зауерабенд да скача малко след като ти се прехвърли, видяха тебе, мен и Метаксас, когато го сгащихме и го върнахме в 1204 година.
– Значи и тримата сме загазили?
Сам завъртя глава.
– Метаксас има влияние. Аз също. Отървахме се с оправданието, че от съчувствие към тебе само сме се мъчили да помогнем на колега в беда. Използвахме всичките си връзки и ни се размина на косъм. Но за тебе, Джъд, нищичко не можахме да направим. Патрулът иска главата ти на тепсия. Разнищиха краткото ти изпълнение в 1204-та, с което си се удвоил. И си изясниха, че си виновен не само за немарливостта да допуснеш бягството на Зауерабенд, а и за различни парадокси, причинени от незаконните ти опити да се справиш сам с произшествието. Предявиха толкова тежки обвинения срещу тебе, че не можахме да уредим оттеглянето им. А ние се опитвахме, човече, опитвахме се! И патрулът предприе мерки срещу тебе.
– Що за мерки? – попитах с мъртвешки глас.
– Отстраниха те от екскурзията в онази вечер през 1204 година, два часа преди първия ти скок в 1105-а за малко удоволствия с Пулхерия. Друг куриер те замести в 1204-та. Ти беше изтръгнат от онзи времеви поток и върнат напред по линията, за да те съдят в 2059 година за няколко вида времеви престъпления.
– Следователно…
– Следователно – довършваше ме Сам – изобщо не си се измъквал към 1105-а, за да навестиш Пулхерия. Цялата ви любовна история не се е случила. И ако отидеш при Пулхерия сега, ще научиш, че тя няма никакви спомени да е лягала с тебе. А понеже не си скачал в 1105-а, очевидно е, че не си се връщал в 1204-та и не си установил липсата на Зауерабенд, който бездруго вече не е бил твой турист. Значи не ти се е наложило да скачаш петдесет и шест секунди назад по линията, с което си се удвоил. Нито ти, нито Джъд Б сте съществували някога, защото сте възникнали в точка след срещата ти с Пулхерия. А ти никога не си се срещал с нея, тъй като те махнаха от времевия поток преди това. Ти и Джъд Б не съществувате и не сте съществували. Ти си защитен от парадокса на времевото изместване, докато оставаш назад по линията. Джъд Б остана без тази защита в мига, когато се върна в текущото време, и изчезна безвъзвратно. Схвана ли?
Разтреперан, попитах:
– Сам, какво става с онзи Джъд… истинския? Онзи, когото са върнали в 2059 година?
– Арестуван е и чака да бъде съден за времеви престъпления.
– Ами аз?
– Ако патрулът те намери, ще те прехвърлят напред по линията и ще бъдеш заличен автоматично. Само че патрулът не знае в коя точка си. Останеш ли във Византия, рано или късно ще те открият и това, ще бъде краят за тебе. Щом научих всичко това, изстрелях се насам да те предупредя. Скрий се в праисторията. Офейкай в някой период преди основаването на Византион от древните гърци… май трябва да е поне седемстотин години преди новата ера. Там ще се настаниш някак. Ще ти донесем книги, разни уреди, каквото ти е нужно. Ще има някакви хора, може би номади… поне ще си намериш компания. Ти ще бъдеш като бог за тях. Ще те почитат, всеки ден ще ти водят жени. Това е единственият ти шанс, Джъд.
– Не искам да бъда бог в праисторията! Искам да се връщам напред по линията! Искам да се виждам с Пулхерия! Искам…
– Нищо подобно не можеш да правиш. – Думите на Сам ме удариха като ножа на гилотина. – Ти не съществуваш. Да скочиш напред по линията за тебе е равносилно на самоубийство. А припариш ли до Пулхерия, патрулът ще ти налети и ще те прехвърли насила напред по линията. Скрий се или умри, Джъд. Скрий се или умри.
– Но аз съм истински, Сам! Аз съществувам!
– Съществува само Джъд Елиът, който е в килия в 2059 година. Ти си остатъчно явление, породено от парадокс. Нищо повече. Аз си те обичам, момко, затова рискувам собствената си черна кожа, като ти помагам. Но ти не си истински. Повярвай ми! Ти си призрак на самия себе си. Вземай си нещата и се махай!
63.
Тук съм от три месеца и половина. Според моя календар датата е 15 март 3060 година преди настоящето. Живея около хилядолетие преди Христос.
Хората тук се прехранват със земеделие, може би са остатъци от старата империя на хетите. Чак след три века ще се появи гръцка колония. Постепенно научавам езика им – индоевропейски е и свиквам бързо с него. Искаха да ме убият, когато се появих, но аз им направих няколко фокуса с таймера, скачах напред-назад пред очите им и сега не смеят да ме засегнат с нищо. Аз обаче се опитвам да бъда благо божество. В момента помагам на пролетта да настъпи. Слязох на брега на протока, който един ден ще бъде наричан Босфора, и отправих дълга молитва за добро време. На английски. Местните хора много я харесаха.
Водят ми жени, колкото поискам. Първата вечер ми дадоха дъщерята на вожда и оттогава май изредих цялото женско население, годно за секс. Предполагам, че все някога ще поискат да се оженя за някоя, но първо ще огледам стоката. Жените тук не миришат много приятно, но някои са забележително страстни.
Ужасно самотен съм.
Сам ме навести три пъти, Метаксас – два пъти. Другите не идват. Не ги обвинявам – рискът е прекомерен. Двамата ми верни приятели донесоха бръмчилки, книги, лазер, голяма кутия с музикални кубчета и всякакви други предмети, от които след време ще гръмне главата на някой археолог.
Примолих се на Сам:
– Доведи ми Пулхерия, поне да я зърна.
– Не мога.
Прав е. Това би било същинско отвличане и вероятно би имало последствия – разправии между Сам и патрула. И моето заличаване.
Пулхерия Толкова ми липсва, че се побърквам. Вижте, любих се с нея само веднъж, но ми се струва, че я опознах много по-добре, отколкото с възможно за една нощ. Сега съжалявам, че не легнах с нея и в кръчмата, когато беше Пулхерия Фотис.
Моята възлюбена. Моята палава прапра… и така нататък… прабаба. Никога няма да те видя! Никога няма да погаля твоята гладка кожа, твоята… Не, Стига съм се измъчвал сам. Ще се опитам да те забравя. Да, бе…
Когато не съм зает със задълженията си на божество, диктувам мемоарите си. Всичко вече е записано, всяка подробност от пропадането ми в тази страшна дупка. Поучителна история – от млад човек с бъдеще до абсолютно нищо в някакви си шейсет и две кратки глави. Ще продължа да пиша от време на време. Ще разкажа какво е да бъдеш бог на хетите. Я да видим – утре ще имаме пролетен празник на плодородието и десетте най-прелестни девици от селището ще дойдат в дома на бога, за да…
Пулхерия!
Защо съм толкова далече от тебе, Пулхерия?
Тук имам твърде много време да мисля за тебе.
Имам и твърде много време за неприятни мисли каква ще бъде участта ми. Съмнявам се, че времевият патрул ще ме открие тук. Но има и друга възможност.
Патрулът знае, че се крия някъде назад по линията, защитен от времевото изместване.
Патрулът иска да ме изкара от бърлогата и да ме изтрие от историята, защото съм мръсно копеле на парадокс.
А патрулът си има начини да направи това. Ами ако с обратно действие уволнят Джъд Елиът от куриерската служба, преди да е потеглил на онази злополучна последна екскурзия? Ако Джъд Елиът изобщо не е бил във Византия тогава, вероятността за моето съществуване пада до нула и парадоксът на времевото изместване вече не ме защитава. Ще се задейства законът за по-малките парадокси. И аз изчезвам – пуф!
Знам защо още не са постъпили така с мен. Защото онзи, другият Джъд, Бог да го благослови, е подсъдим за времеви престъпления там, напред по линията, и те не могат да го уволнят с обратно действие, докато съдът не го признае за виновен. Принудени са първо да приключат делото срещу него. Ако го осъдят, предполагам, че ще направят нещо. Съдебният процес обаче е муден. Джъд ще протака. Сам му е казал, че съм тук и трябва да бъда закрилян. Може да минат месеци, години, знам ли. Той е в своето текущо време, аз – в моето, продължаваме заедно към бъдещето си, ден след ден, и още ме има засега.
Самотен. Покрусен.
Мечтаещ за моята изгубена навеки Пулхерия.
Може и никога да не се захванат с мен.
А може и да ме довършат още утре.
Кой знае? Понякога ми е все едно. Имам поне една утеха. Ще бъде най-безболезнената смърт. Без дори сянка на болка. Просто ще се пренеса там, където изчезва и пламъчето на угасена свещ. Би могло да се случи всеки миг, а дотогава живея час по час, играя ролята на божество, слушам Бах, разтушавам се с бръмчилки, диктувам мемоарите си и чакам края. Ами че това може да ме сполети по средата на някое изречение и аз ще
