Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 17 страниц)
50.
Една минута преди полунощ събрах сили и се качих горе, за да поема ролята на оригиналния Джъд Елиът. Докато влизах в стаята, позволих си наивната надежда, че ще заваря всичко насочено по нормалния му път, а Зауерабенд пак ще си е в леглото. Молех се всичко да е поправено чрез намеса с обратно действие. Но Зауерабенд не беше в стаята.
Това означаваше ли, че няма да бъде намерен никога?
Не беше задължително. Може би, за да не се заплете положението още повече, ще бъде върнат в нашата екскурзия малко по-напред по линията, в първите часове на нощта или малко преди изгрев.
Или ще бъде върнат в точката, от която скочи – около дванайсет часа без тринайсет минути, – но аз незнайно как няма да съм осведомен за връщането му поради загадъчно последствие от парадокса на времевото изместване, което ме държи извън цялата система.
Не знаех. И не исках да знам. Исках само Конрад Зауерабенд да бъде открит и пратен на полагащото му се място във времето, преди патрулът да надуши какво се мъти и да ме разпердушини.
Дори не помислих за сън. Прегърбих се окаяно в единия ъгъл на леглото, но ставах от време на време да огледам хората си. Семейство Гостаман спеше. И семейство Хагинс спеше. Палмира, Билбо и мис Пистил също спяха.
В два и половина сутринта някой почука тихо на вратата. Хвърлих се натам и отворих със замах.
Друг Джъд Елиът стоеше пред прага.
– Кой си ти? – попитах сърдито.
– Същият, който беше тук преди. И който отиде да търси помощ. Няма още някой от нас в момента, нали?
– Не ми се вярва да има. – Излязох в коридора при него. – Е, какво става?
Той беше изцапан и небръснат.
– Нямаше ме цяла седмица. Ние търсихме къде ли не напред и назад по линията.
– Кои „вие“?
– Ами първо отидох при Метаксас в 1105 година, както ти предложи. Той е много загрижен за нас. Веднага възложи на всичките си слуги да проверяват дали някой, отговарящ на описанието на Зауерабенд, може да бъде намерен в 1105-а.
– Не е излишно.
– Струва си да опитат – съгласи се моят двойник. – После Метаксас скочи напред към текущото време и се обади на Сам, който долетя от Ню Орлиънс, като доведе и Сид Буонокоре. Метаксас предупреди и Колетис, Гомперс, Пластирас, Папас… всички куриери по византийския маршрут. Заради проблемите с едновременността не вдигаме под тревога онези, които са с по-ранна отправна точка в текущото време от декември 2059-а, но пак събрахме мнозина. А сега… тоест от една седмица просто тършуваме година по година на лов за Зауерабенд, разпитваме на пазара, душим за следи. Занимавах се с това по осемнайсет-двайсет часа на денонощие. Същото правеха и останалите. Чудесно е, че са толкова верни приятели!
– Няма спор – кимнах. – Но какъв е шансът да го намерим?
– Е, засега смятаме, че не е напуснал Константинопол, макар че нищо не му пречи да се прехвърли напред по линията в 2059-а, да се изнесе във Виена или в Москва и пак да изчезне назад по линията. Можем само да упорстваме. Ако не се появи във Византия, ще проверим в турските векове, после в предвизантийските, чак тогава ще съобщим в текущото време на куриери по други маршрути да дебнат за него и…
Раменете му се превиха, беше изтощен.
– Слушай – казах му, – трябва да си починеш. Защо не се върнеш в 1105-а и да се отпуснеш за няколко дни при Метаксас? Прехвърли се тук, щом се възстановиш, а аз ще отида да търся. Така можем да се редуваме безкрайно. Нека тази нощ през 1204-та ни е сборният пункт. Когато и да скачаш при мен, идвай в тази нощ, за да не се накъсва контактът помежду ни. Ако ще да търсим до края на двата си живота, но ще докараме Зауерабенд при групата, преди да настъпи това утро.
– Правилно.
– Значи всичко е ясно? Почини си няколко дни във вилата и се върни тук половин час по-късно. И тогава аз ще те сменя.
– Ясно – кимна той и излезе на улицата, за да скочи във времето.
Отидох в стаята да подновя меланхоличното си бдение. В три часа сутринта Джъд Б се появи отново. Изглеждаше нов човек – бръснат, изкъпан, облечен в други дрехи и очевидно наваксал съня.
– Три дни отдих при Метаксас. Чудничко!
– Изглеждаш много добре. Дори твърде добре. Да не си се отбил за малко натискане с Пулхерия?
– Не ми е хрумвало. Но и да бях отишъл при нея, какво от това? Ей, копеле, сега да не ме предупреждаваш да стоя настрана от нея?
– Нямаш никакво право да… – започнах аз.
– Аз съм ти, забрави ли? Не можеш да ревнуваш от себе си.
– Да, май не можеш. Ама че съм тъпанар.
– Аз съм още по-тъп – заяви Джъд Б. – Трябваше да се видя с нея, щом бездруго бях там.
– Да, но сега е мой ред. Ще участвам в търсенето, докато окапя, ще си почина във вилата и може би ще се позабавлявам с нашата възлюбена. Дано не си против.
– Честно си е – въздъхна той. – Колкото е моя, толкова е и твоя.
– Точно така. Когато се погрижа за всичко, ще се върна тук в… да речем, в три и четвърт. Схващаш ли?
Съгласувахме си графика и през 1105 година, за да избегнем съвпадения. Не исках да се озова там и да го заваря или още по-лошо – да отида преди изобщо да се е появявал.
Излязох от странноприемницата и скочих назад по линията. В 1105 година намерих колесница и платих на кочияша да ме откара във вилата през един златен есенен ден.
На стълбите пред входа ме посрещна Метаксас с морен поглед и набола четина по бузите.
– Ти кой си – А или Б?
– Аз съм А. Б зае мястото ми в странноприемницата през 1204-та. Как върви издирването?
– Скапано – призна Метаксас. – Но не губи надежда. Ще бъдем с тебе до края. Влез да се видиш с някои стари приятели.
51
Казах им:
– Адски съжалявам, че ви въвлякох в тази гадост.
Мъжете, които уважавах най-много от всички на света, се усмихваха, подхилваха и отвръщаха:
– Стига бе, нищо особено.
Те бяха опърпани и мръсни. Бяха се бъхтили усърдно и безплодно заради мен и им личеше. Искаше ми се да ги прегърна всички наведнъж. Черният Самбо, Джеф Монро с лицето като пластмасова маска, Сид Буонокоре с лукавите очи. Папас, Колетис, Пластирас. Имаха си таблица, в която отбелязваха местата, където не бяха открили Конрад Зауерабенд. Много редове от таблицата вече бяха попълнени.
– Не се тревожи, момко – успокои ме Сам. – Ще го издирим.
– Толкова съжалявам, че заради мен си прахосвате почивките…
– Това би могло да сполети всеки от нас – прекъсна ме Сам. – Ти не си виновен.
– Как тъй не съм виновен?
– Зауерабенд е разчовъркал своя таймер зад гърба ти, нали? Как би могъл да предотвратиш това? – Сам се ухили. – Трябва да ти помогнем да се измъкнеш. Не знаем кога същото може да се случи и на нас.
– Всички за един – изрече Мадисън Джеферсън Монро. – Един за всички.
– Да не се заблуждаваш, че си първият куриер с избягал клиент? – обади се Сид Буонокоре. – Не бъда такъв празноглавец! Тези таймери могат да бъдат пренастроени от всеки, който разбира теорията на ефекта на Бенчли.
– Никой не ми е казвал…
– Защото не искат да се разчува. Само че се случва. По пет-шест пъти годишно някой потегля на собствено пътешествие във времето зад гърба на куриера си.
– И как постъпват с куриера? – промърморих аз.
– Ако времевият патрул научи ли? Уволняват го – навъсено процеди Буонокоре. – А ние опитваме да си помагаме, преди да се е намесил патрулът. Гнусно занимание, но сме длъжни да го правим. Ако не се погрижиш за някого от своите, когато е загазил, кой, по дяволите, ще се погрижи за тебе?
– Пък и така можем да се чувстваме герои – добави Сам.
Прегледах таблицата. Те бяха претърсили почти навсякъде в ранната епоха на Византия – от Константин до втория Теодосий, – не по-малко внимателно бяха проверили и в последните два века на империята. В столетията по средата досега имаше само набези тук-там. Сам, Буонокоре и Монро се бяха върнали за отдих. Колетис, Пластирас и Папас се готвеха да потеглят за ново търсене и обсъждаха стратегията.
Всички продължаваха да се държат много мило с мен, докато умувахме как да спипаме Зауерабенд. Душата ми се сгряваше от сантиментална привързаност към тези хора. Моите другари в беда. Моите съратници. Моите колеги. Времевите мускетари. Дори дръпнах кратка реч колко съм им признателен за подкрепата. Те май се смутиха и пак ме увериха, че всичко просто опирало до златното правило на колегиалността.
Вратата се отвори и прашна фигура се затътри вътре, имаше твърде чужди за епохата черни очила на носа си. Наджиб Даджани, моя наставник! Изгледа ме кисело, тръшна се в кресло и размаха ръка нетърпеливо с надеждата някой да му поднесе вино.
Колетис му връчи голяма чаша. Даджани първо изля малко в шепата си и почисти очилата. После изгълта остатъка.
– Мистър Даджани! – възкликнах. – Не знаех, че са повикали и вас! Искам да ви благодаря, че ми помагате в…
– Тъп скапаняк – тихо ме прекъсна той. – Как допуснах да станеш куриер?
52.
Даджани се връщаше от неуспешно търсене в града от 630 до 650 година. Беше уморен и раздразнителен, очевидно никак не му допадаше да си прахосва свободното време, за да издирва турист, избягал от друг куриер.
Той угаси набързо сантименталното огънче в душата ми. Опитах се да натрапя и на него благодарствената реч, но Даджани подхвърли язвително:
– Зарежи подмазването. Правя го, защото ще ми излезе лошо име като инструктор, ако патрулът научи що за човекоподобно съм позволил да вилнее като куриер. Пазя собствената си кожа.
Настъпи неприятно мълчание с пристъпяне от крак на крак и прокашляне.
– За мен е много обезсърчаващо да чуя това – смънках аз.
– Хлапе, не го оставяй да те смачка – намеси се Буонокоре. – Казах ти – на всеки куриер може да се падне турист, който ще разбъзика таймера си и…
– Изобщо не говоря за изчезването на туриста – сопна се Даджани. – А за факта, че този идиот е успял да се удвои, докато се е мъчил да заличи грешката си! – Той си изплакна гърлото с още вино. – За първото му прощавам, но не и за второто.
– Удвояването си е грозна история – призна Буонокоре.
– Сериозен проблем – кимна Колетис.
– Лоша карма – въздъхна Сам. – Хич не знам как ще прикрием това.
– Не мога да си спомня подобен случай – заяви Папас.
– Голямо оплескване в сметките – отбеляза Пластирас.
– Слушайте – казах им, – удвояването стана случайно. Толкова се увлякох от желание да хвана навреме Зауерабенд, че не отделих време да обмисля последствията…
– Разбираме – смънка Сам.
– Естествено е човек да сбърка под напрежение – добави Джеф Монро.
– На всеки би могло да се случи – успокои ме Буонокоре.
– Жалко. Много жалко – изсумтя Папас.
Започнах да се чувствам не член на задружно братство, а по-скоро достоен единствено за съжаление слабоумен племенник, който все оставя смрадливи локвички след себе си, където и да стъпи. Чичовците на идиотчето се опитваха този път да почистят особено противна цапаница и да го залъгват през това време, за да не разхвърля още повече боклук.
Щом осъзнах какво е истинското отношение на тези мъже към мен, дощя ми се да повикам времевия патрул, да призная времевите си престъпления и сам да се примоля за заличаването си. Душата ми се спаружи. Аз, който се чуках с императрици, съблазнявах пазени благороднички, беседвах с императори… Аз, последният Дука, крачещ из хилядолетията, надареният куриер, подражаващ на Метаксас… Аз бях за тези ветерани само ходеща купчина лайна.
53.
Метаксас не бе отварял уста през последните петнайсетина минути, но сега каза:
– Ако тези, които тръгват, са готови, ще заповядам да приготвят колесница и да ви откарат в града.
Колетис завъртя глава:
– Още не сме си разпределили периодите, но ще се уговорим за минутка.
Посъветвахме се набързо над таблицата. Решихме, че Колетис ще поеме периода 700–725 година, Пластирас – 1150–1175 година, а аз ще тършувам в 725–745 година. Папас бе донесъл скафандър и щеше да огледа времето на епидемията през 745–747 година, в случай че Зауерабенд се е натресъл случайно в този забранен период.
Изненадах се, че при очевидното им лошо мнение за мен те ми позволиха да скоча самостоятелно. Сигурно си казваха, че вече няма как да причиня още по-големи неприятности. Потеглихме към града в една от колесниците на Метаксас. Всеки от нас носеше малък, но забележително точен портрет на Конрад Зауерабенд, нарисуван на лакирана дъсчица от византийски художник, когото Метаксас бе наел. Художникът пък рисувал по холоснимка. Питах се какво ли си е помислил.
Щом пристигнахме в самия град, ние се разпръснахме и един по един се прехвърлихме в периодите, където щяхме да търсим. Аз скочих назад по линията в 725 година и чак тогава осъзнах каква шегичка си бяха направили с мен.
Иконоборството тъкмо се развихряше – император Лъв III бе заклеймил наскоро поклонението пред нарисувани образи. По онова време почти всички византийци бяха страстни почитатели на иконите и Лъв се бе захванал да премахне това идолопоклонство. Отначало само проповядваше срещу иконите, после унищожи образа на Христос в параклиса пред Големия дворец. Нататък стана още по-зле – започнаха гонения и срещу образите, и срещу създателите, им, а синът на Лъв издаде прокламация: „Да бъдат отхвърлени, премахнати от Църквата Христова и прокълнати всички подобия, изработени от какъвто и да било материал чрез злото изкуство на живописта.“
И тъкмо в такива времена аз трябваше да обикалям из града с малко изображение на Конрад Зауерабенд в ръката си и да разпитвам хората: „Виждали ли сте този човек някъде?“
Портретчето не приличаше много на икона. Който и да го погледнеше, не би могъл да сбърка Зауерабенд със светец. Въпреки това често си имах разправии.
– Виждали ли сте този човек някъде? – питах и показвах рисунката.
На пазара.
В баните.
На стъпалата пред „Света София“.
Пред Големия дворец.
На Хиподрума.
На ежегодното раздаване на хляб и риба за бедните на 11 май – годишнината от основаването на града.
– Търся човека, чийто портрет нося.
В половината случаи дори не успявах да им покажа портрета както трябва. Виждаха пред себе си мъж, който вади икона изпод туниката си и обръщаха гръб с крясъци:
– Псе, почитащо иконите! Идолопоклонник!
– Но това не е… аз само търся… не бива да смятате тази рисунка за… моля ви, върнете се!
Бутаха ме, блъскаха ме, плюеха ме. Заплашваха ме императорски стражници, гледаха ме накриво свещеници иконоборци. Няколко пъти ме поканиха на тайни сбирки на иконолюбци.
Не получих сведения за Конрад Зауерабенд.
Но въпреки трудностите все се намираха хора, които се взираха в рисунката. Никой от тях не бе виждал Зауерабенд, но неколцина „помнеха“, че са зървали подобен човек. Загубих два дена да проследявам един от тези „подобни“ и установих, че няма никаква прилика.
Но аз продължавах да скачам от година в година. Спотайвах се около туристически групи – ами ако Зауерабенд също предпочиташе да се навърта около хора от своето време?
Нищо. Никаква следа.
Накрая, с подбити пети и останал без надежда, аз се върнах в 1105 година. Във вилата на Метаксас намерих само Папас, който изглеждаше още по-уморен и изцапан от мен.
– Безполезно е – оплаках му се. – Няма да го открием. Все едно търсим…
– … игла в копа сено – подсказа той услужливо.
54.
Заслужих кратка отмора, преди да се върна в онази дълга нощ през 1204 година, за да изпратя другото си „аз“ тук и той да продължи нашето участие в търсенето. Изкъпах се, наспах се, натиснах се два-три пъти с робиня, миришеща на чесън, и потънах в мрачни размисли. Колетис се върна – несполука. Пластирас се върна – несполука. Те скочиха напред по линията, за си вършат работата като куриери. Гомперс, Хершел и Меламед отделиха време от почивката си, появиха се във вилата и веднага си поделиха периоди, в които да търсят Зауерабенд. Колкото повече куриери ми предлагаха доброволно помощта си, толкова по-зле се чувствах.
Реших да се утеша в прегръдката на Пулхерия.
Все пак бях в подходящата точка от времевия поток, а Джъд Б бе пропуснал шанса си да я види, защо пък аз да не отида? Нали с нея имахме някаква уговорка? След онази върховна нощ Пулхерия ми бе казала: „Ще се срещнем пак след два дена, нали? Ще уредя всичко.“
Но колко дни бяха минали оттогава в 1105 година?
Пресметнах, че са отлетели поне две седмици, ако не и три.
Трябваше да ми прати вест при Метаксас, за да знам къде и кога ще бъде втората ни среща. А улисан в грижите си около Зауерабенд, аз бях забравил. Разтичах се из вилата, разпитах всички слуги и иконома на Метаксас дали някой от града е изпращал съобщение за мен.
– Не – отговаряха. – Няма вести за вас.
– Помислете пак – очаквам важно съобщение от двореца на Дука. От Пулхерия Дука.
– От кого?!
– Пулхерия Дука.
– Няма вести за вас, господарю.
Нагиздих се в най-хубавите си дрехи и се понесох с чаткане на копита към Константинопол. Дали бих дръзнал да отида в двореца неканен? Дръзнах. Нали се представях за недодялан провинциалист, щяха да ми простят липсата на добри обноски.
Ударих камбанката пред портата на двореца и излезе стар коняр – същият, който ме заведе в стаичката онази нощ, когато Пулхерия ми се отдаде. Усмихнах му се дружелюбно, но погледът му остана равнодушен. Рекох си, че ме е забравил.
– Поднасям почитанията си на господаря Лъв и господарката Пулхерия. Ще бъдеш ли тъй любезен да им предадеш, че Георгиос Маркезинис е дошъл да ги посети?
– … почитанията си на господаря Лъв и господарката… – запъна се конярят.
– Пулхерия – натъртих аз. – Познават ме. Аз съм братовчед на Темистоклис Метаксас… – Разколебан, аз се почувствах още по-глупаво, че изтъквам потеклото си пред някакъв коняр, и наредих троснато: – Я ми доведи иконома!
Конярят се шмугна вътре.
След дълго чакане мъж с величав вид, облякъл византийския еквивалент на ливрея, излезе и ме огледа изпитателно.
– Какво желаете?
– Поднасям почитанията си на господаря Лъв и господарката Пулхерия. Ще бъдеш ли тъй любезен да им предадеш…
– Господарката коя?
– Господарката Пулхерия, съпругата на Лъв Дука. Аз съм Георгиос Маркезинис от Епир, братовчед на Темистоклис Метаксас и само преди няколко седмици присъствах на…
– Името на съпругата на Лъв Дука – прекъсна ме икономът със смразяващ глас – е Евпрепия.
– Евпрепия ли?
– Евпрепия Дука, господарката на този дом. Човече, какво искаш от нас? Ако си дошъл пиян посред бял ден да досаждаш на господаря Лъв, аз ще те…
– Чакай – примолих се. – Евпрепия? Значи не е Пулхерия? – Златен византин се появи бляскаво в ръката ми и прехвръкна върху подложената длан на иконома. – Не съм пиян и за мен това е важно. Кога Лъв се ожени за тази… Евпрепия?
– Преди четири години.
– Преди… четири… години. Невъзможно. Преди пет години той се ожени за Пулхерия, която…
– Грешите. Господарят Лъв се е женил само веднъж – за Евпрепия Макремболитиса, майката на неговия син Василий и на неговата дъщеря Зоя.
Ръката се протегна към мен и аз пуснах още един византин в шепата му.
Мърморех замаян:
– Най-големият му син е Никетас, който още не е роден, и изобщо не би трябвало да има син на име Василий и… за Бога, ти разиграваш ли ме?
– Заклевам се пред Христос Пантократор, че и с една дума не съм се отклонил от истината – звучно изрече икономът.
Бръкнах в кесията за още византини и избълвах отчаяно:
– Дали е възможно господарката Евпрепия да ме приеме?
– Би могло да се уреди, да. Но тя не е тук в момента. От три месеца е в двореца на рода Дука на брега в Трапезунд, където очаква раждането на следващото си дете.
– От три месеца. Значи тук не е имало вечерно увеселение преди няколко седмици?
– Не е имало, господине.
– И император Алексий не е идвал тук? Нито Темистоклис Метаксас? Нито Георгиос Маркезинис от Епир? Нито…
– Никой от изброените не е идвал, господине. Мога ли да ви помогна с още нещо?
– Не ми се вярва – изпъшках и се отдалечих от портата с походката на човек, върху когото боговете са стоварили цялата сила на гнева си.
55.
Бродех печално на югоизток покрай Златния рог, докато не навлязох в лабиринта от дюкянчета, пазарчета и кръчми на мястото, където много по-късно щеше да се намира мостът „Галата“ и където днес също има лабиринт от дюкянчета, пазарчета и кръчми. По тези тесни, преплитащи се, хаотично разкривени улички аз се олюлявах безцелно като зомби. Нито виждах, нито мислех. Само правех поредната крачка, докато в ранния следобед късметът отново ме стисна за топките.
Затътрих се наслуки в една кръчма, двуетажна постройка от небоядисана дървения. Неколцина търговци си допиваха обедното вино. Тръшнах се тежко до разкривена и клатушкаща се маса и зяпнах стената, умислен за Евпрепия, бременната съпруга на Лъв Дука.
Хубавичка и разтропана кръчмарка изникна пред мен и попита:
– Да донеса ли вино?
– Да. Колкото може по-силно.
– А агнешко печено?
– Благодаря, но не съм гладен.
– Агнешкото ни е много вкусно.
– Не съм гладен – повторих.
Вторачих се мрачно в глезените й. Чудесно оформени глезени. Вдигнах поглед към подбедриците, после към краката, които се скриваха под простичката ленена дреха. Тя се отдалечи и след малко ми донесе кана вино. Когато я слагаше пред мен, дрехата й се поразтвори отпред и аз надникнах към двете бледи, сочни гърди с розови зърна, които се поклащаха под плата. И най-сетне я погледнах в лицето.
Тя беше като близначка на Пулхерия.
Същите тъмни палави очи. Същата безупречна, леко мургава кожа. Същите пълни устни и прав нос. Същата възраст – около седемнайсет. Разликите между това момиче и моята Пулхерия бяха в облеклото, позата и изражението. Това момиче носеше груба евтина дреха, липсваше й аристократичната елегантност на Пулхерия. Забелязах и нацупеното недоволство, сякаш животът й беше незаслужено тежък и тя се вбесяваше от това.
– За малко да те помисля за Пулхерия! – промърморих аз.
Тя се изсмя остро.
– Какви глупости дърдориш?
– Момиче, което познавам, много си приличате… името й е Пулхерия…
– Ти побъркан ли си, или само къркан? Аз съм Пулхерия. Игричките ти не ми харесват, страннико.
– Ти си… Пулхерия?
– Ами да.
– Пулхерия… Дука?
Тя се разкикоти в лицето ми.
– Дука, а? Сега знам, че си луд. Пулхерия Фотис, жена на кръчмаря Ираклис Фотис!
– Пулхерия… Фотис… – повтарях безчувствено. – Пулхерия… Фотис, жена… на… Ираклис… Фотис…
Тя се наведе към мен и за втори път ми показа чудните си гърди. Надменната грубост се изпари, тя се тревожеше за нещо. Заговори тихо:
– По дрехите ти виждам, че си важен човек. Какво търсиш тук? Ираклис да не е направил нещо лошо?
– Тук съм само да пия вино. Но я ми кажи нещо – ти ли си Пулхерия от рода Ботаниатес?
Тя се втрещи.
– И това ли знаеш?!
– Вярно ли е?
– Да – призна моята любима Пулхерия и се свлече до мен на скамейката. – Но вече не съм Ботаниатес. От пет години… откакто Ираклис… мръсникът Ираклис… откакто той… – В яда си тя взе моята чаша и я надигна. – Кой си ти, страннико?
– Георгиос Маркезинис от Епир.
Името не означаваше нищо за нея.
– Братовчед на Темистоклис Метаксас – добавих аз. Тя се облещи.
– Познах, че ти си важен човек! Знаех! И какво искаш от мен?
Другите в кръчмата взеха да се озъртат към нас и аз попитах:
– Не може ли да поговорим някъде на спокойствие?
Погледът й стана хладно пресметлив.
– Ей сегичка – каза ми и излезе пред кръчмата.
Чух я да вика някого с все сила като проста жена на рибар, след малко влезе момиче на около петнайсет години с оръфани дрехи.
– Ана, наглеждай нещата тук – заръча Пулхерия. – Аз имам друга работа. – Обърна се към мен и подкани: – Можем да се качим горе.
Вкара ме в стая на втория етаж и старателно залости вратата.
– Мъжът ми отиде в Галата да купи месо и ще се забави още два-три часа. Докато гнусното прасе го няма, не съм против да припечеля някой и друг византин от хубав странник.
Дрехата й падна на пода и тя остана във великолепната си голота пред мен. Усмихваше се предизвикателно – тази усмивка ми говореше, че е съхранила същността си, каквото и опетняващо падение да й бяха навлекли другите. Очите й блеснаха със съблазнителен плам.
Стоях зашеметен пред тези високи хубави гърди, чиито зърна щръкнаха пред очите ми, пред стегнатия плосък корем с тъмния триъгълник под него, пред здравите мускулести бедра и протегнатите към мен, зовящи ръце.
След миг тя се просна по гръб на нара, сви колене и разтвори крака.
– Два византина? – предложи ми цената си.
Пулхерия – преобразена в кръчмарска проститутка? Моята богиня? Моята възлюбена?
– Защо се чудиш? – подкани ме тя. – Хайде, лягай отгоре, да сложим още един чифт рога на тлъстото псе Ираклис. Какво ти става? Да не ме смяташ за грозница?
– Пулхерия… обичам те, Пулхерия…
Тя се закиска пискливо от удоволствие и размаха петите си насреща ми.
– Ами ела при мен!
– Ти беше съпруга на Лъв Дука – мънках аз. – Живееше в мраморен дворец, носеше коприна и излизаше в града само с бдителна придружителка. Императорът беше на твоя прием, а преди утрото ти дойде при мен и ми се отдаде, и всичко беше сън, Пулхерия… сън, нали?
– Луд си – установи тя. – Но си хубав луд и искам да те имам между краката си, искам и твоите два византина. Ела насам. Срамежлив ли си? Сложи си ръката тук да усетиш как се сгорещява Пулхерия…
Аз се бях вдървил от желание, но знаех, че не мога да я докосна. Не и тази Пулхерия – груба, безсрамна, похотлива мръсница, това прекрасно създание, което се извиваше примамливо на нара.
Извадих кесията си и изсипах златните византини върху нейната голота. Пулхерия писна изумена, седна рязко и започна да шари с ръце, за да събере парите. Гърдите й се люшкаха, очите светнаха.
Аз побягнах.
